Писна ми от целия този хейт за София и столичния градски транспорт… Днес имах да свърша няколко задачи в различни точки на града и си казах: ще ползвам градски транспорт. Купих си и карта за деня, за 4 лева.

„Ей, за 4 лева ще се разцепя от градски транспорт!“, помислих си. И сякаш някой чу мисълта ми – наистина се разцепих. Но, да започна историята нормално: сканирах си баркода, влязох си, попътувах, свърших си работата, смених 2-3 автобуса и ето – стана време да си ходя към къщи. Наглед просто придвижване от „Дианабад“ до „Бели брези“, не би трябвало да отнеме много време.

Влязох в метростанцията и доближих баркода на „еднодневката“ си към четеца – „баркодът е отхвърлен“. „Сигурно се ползва другият код, иначе каква е логиката да има два баркода на една карта“, решавам. Обърнах я – същият резултат. Трети, четвърти, пети опит – баркодът е все така настоятелно отхвърлен. Въртя картата, допирам, натискам, доближавам, подпирам, сближавам, приближавам, отдалечавам и рязко приближавам, после плавно приближавам, след това лизвам, долепям, прилепям, побутвам, тикам, приклещвам, бутам и дори потупвам леко – пустият турникет постоянно ме отхвърля!

Поглеждам с надежда към лелката в кабинката, а тя, виждайки ме с отегчение и лека нотка съжаление казва:
— Ама Вие не знаете ли, че втория път баркодовете не работят?

Все едно баркодовете да не работят е най-нормалното и естествено нещо на света!

— Айде, минете от тук – влизам през входа за инвалидни колички, качвам се в метрото и се чудя къде да се прехвърля. Решавам бързо – ще сляза на стадион „Васил Левски“, от там само пресичам и се мятам на автобус 204.

Правя го, но на спирката чувам онова монотонно:

— Автобус. Двеста. И четири. Пристига, след. Двадесет. И пет. Минути.

25 минути?! Нормални ли сте?! Гледам и другите линии, които би трябвало да ми свършат работа – 22 мин., 24 мин., 19 мин… Поглеждам разписанието – след 20:00 ч. по зимно разписание се чака 25 минути. „Няма да стане, аз за толкова време ще стигна до НДК и ще си хвана трамвай 7…“, казвам си, правя няколко крачки и… Същият автобус 204, който трябваше да дойде след 25 минути ме подмина само след минута! Ей, как лети времето!

Изпускам го, но виждам, че 76 също е на спирката, втурвам се да го догоня, но шофьорът затваря вратата под носа ми, както и под заострените носове на двойка гърци. Не знам гръцки, но когато всяка втора дума е „гамото“, общо взето ти става ясно какво си мисли човекът.

Гърците спряха първото такси, размятат някакви банкноти, викат „ен-‘де-‘ка“, което така и не стана ясно „единадесет“ (εντεκα) ли е, „НДК“ ли е, но след 10-секунди „разговор“ с „копърката“ и поредното „гамото“, гърците закрачиха по „ремонтирания“ Граф Игнатиев. Аз също, но случайно видях идващ трамвай 18 и дори го ползвах за една спирка. Така, съвсем скоро се озовах пред спирката на тролей 9.

— Тролейбус. Девет. Пристига, след. Четиринадесет. Минути.

Е, можеше и по-зле да е. Чакайки, наблюдавам как група брадясали просяци разделят печалбата за деня по банкноти, а с монетите отиват и си купуват половин литър водка „Flirt“ за 3,50 лв. от близкия клек-шоп.

„Само в София можеш да си купиш бутилка твърд алкохол в супер-центъра за по-малко от 2 EUR…“, мисля си. А просяците застават пред входа на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и си правят импровизиран фотьойл от кашони и някакви други боклуци. Настаняват се както аз се настанявам на дивана вкъщи след тежък работен ден. Отварят бутилката с водка и изпиват съдържанието ѝ за по-малко време, отколкото шофьорът на 76-цата стоя на спирката. На около три метра от тях съм, но вонята на алкохол се усеща…

В този момент се дотътрят пеш и моите „приятели“ гърците. До същата спирка. Малко по-късно пристига и тролейбусът – стар „Икарус“ с фейслифт. Цялата „компания“ се качва вътре. Една окъсняла пенсионерка се опитва със засилка да преодолее високото стъпало на тролея, но не успява. Помагаме ѝ, аз и двамата просяци. Вратите се затварят с трясък, електромоторът забучава и тролеят потегля.

Имаше една реклама на Infiniti Q30, в която Стоичков философски завършваше с пловдивски диалект – „МиришИ на лукс“. Е, тук мирише на флирт. На водка „Flirt“. В целия тролей! Гърците и пенсионерката слизат на НДК, качват се група англичани…

Стигаме до Петте кьошета, но вместо по очаквания маршрут към бул. Прага, тролеят завива към Руски паметник. Аз се чудя какво става, но шофьорът веднага спира, излиза от кабината и изкрещява:

— До тука съм! Слизайте!

Просяците чинно слизат. Бабата, която едва се качи, веднагически скача от тролея с финеса на фигуристка, направила четворен лутц, а англичаните гледат неразбиращо като Уейн Рууни червения си картон на четвъртфинала през 2006 г. Шофьорът ги вижда и с непоколебимостта на съдията от същия този мач им посочва изхода на авторитетен английски:

— Аут!

Добрата новина – само пресичаме булеварда и след по-малко от пет минути идва нов тролей 9. Този път завива в правилната посока. Качваме се. Тук е топло и почти уютно. Син екран от системата за таксуване ни казва, че тя не работи и молят да ги извиним. Извинявам ги, искам само да се прибера час по-скоро.

Остатъкът от пътуването прекарвам взрян в една от снимките на фотоконкурса „Заедно стигаме по-далеч“, проведен през октомври 2017 г. Така казва поизбелелият плакат, залепен и късан няколко пъти върху иначе новото стъкло до вратата. Снимката на плаката пък е озаглавена „Веселият тролей“ – представлява столичен булевард, странна композиция от жици и светофарна уредба, както и стар „Икарус“ с виснал кабел под шофьора, който пък от своя страна се опитва да заходи за ляв завой. Гледам снимката и се чудя – защо пък точно „веселият“? После се сетих за една мисъл на Самюьл Смайлс – „Веселият човек създава за себе си весел свят, мрачният човек създава за себе си мрачен свят.“

София е един от градовете с най-много автомобили на човек от населението. Направо ви се чудя, уважаеми съграждани, защо е целият този хейт по градския транспорт. Карате си инфинититата и замърсявате въздуха, а само за 4 лева можете да се возите „инфинити“ в рамките на деня и да изживеете този букет от преживявания, аромати и весели тролеи…

„Дианабад“ – „Бели брези“. 7 километра за 2 часа и 15 мин. Средна скорост: 3,11 км/час. Какъв монорейл, Петре, какви пет, пардон, четири лева???

Прибрах се, ей!

Материалът Прибрах се, ей! е публикуван за пръв път на Блогът на Биляна и Петър Събеви.

Никол Николова е родена в Бургас. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2017 г., специалност „Актьорство за куклен театър“ при проф. Боньо Лунгов. От година е актриса в Държавен куклен театър – Сливен. Наскоро участва в постановката на Габриела Хаджикостова и Ищван Наги „Цъфнали очи“, създадена по романа на Радостина А. Анегелова „Виенски апартамент“. За себе си...

В своя символичен отчет в ivo.bg за миналата година година вече споменах, че за мен тя се отличи с все по-редките покани от т.н. големи телевизии към моята коментаторска особа – вероятно и поради удобното обстоятелство, че настоявах за равнопоставеност с мнозина други коментатори, които са добре дошли да говорят без опонент, опитващ се да им запушва устатата с персонални атаки. http://ivo.bg/2018/12/31/малък-отчет-за-успехите-ми-през-2018-та-но/

За противник на статуквото, като моя милост, няма “милост” в това отношение. Ето защо скритите зад обективите фактори, които решават на кого да дадат думата по критериите на своята зависимост от опозиционно-властовото статукво, т.е. по линията пари-власт- прим(адони) , явно са си намерили ( още една) “обективна” причина да не им развалям със солови арии фалшивия плуралистичен хор.

Щом Инджев не ще да пее в хора, като толкова много други драги гости и щом не ще да се хване на хорото, няма да му позволяваме да друса ръченица. Соловият танц е само за опитомените коментари, които трябва да бъдат откроени от масовката.

Колега в това отношение е и Илияв Василев, единственият българин, включен в черния списък на Кремъл. Познайте защо същото правило на изключване важи в същите телевизии за бившия ни посланик в Москва – щом Москва не дава, значи тук козируват по веригата. Така се малките медийни колелца в основата на този хибриден механизъм на руско-българската работилница за шлифоване на дялани камъни.

Както пише Илиян Василев на своята страница във Фейсбук, соловата поява на коментатори, вкл. такива, които го играят опозиционери, е ключов критерий за това “кой кой е”. Забележката на колегата е във връзка с поредната еднолична телевизионна визитация на Татяна Дончева, представяна от гореспоменатите телевизии като специалист по всичко и най-вече по рецепти за горчиви хапове, поднасяни с хаблив език от името на беззъбто обслужване на същото това статукво. . 

Мога да изброя още поне дузина нейни подобия, на които невидими занаятчии на медийното задкулисие ваят от години публичен образ на фалшиви борци за справедливост. Те са нещо като опозиционери от запаса, който може да бъде мобилизиран винаги, когато на статуквото му стане напечено и се наложи да се вадят резервните му отбори за балансиране на нестабилността (им). Само че тези дялани камъни, както всяко оръжие, се нуждаят от поддръжка . Ето защо ги вадят през телевизионните сандъци за смазване и лъскане ( на имиджа ). 

Така работи машината на бремето, което влачим докато съвсем се забатачим на дъното на световните класации по свободно слово. Режисьорите на този призрачен театър се надяват широката публика да не забележи прозрачно повтарящата се избирателност на сервираните й мнения въпреки очевидната амортизация на селектираните от тях актьори.

Хайде да спомена още един такъв любим на властовата опозиционност солист, за да не излезе, че нещо съм се фиксирал върху смятаната за колоритна персона на бившата адвокатка на Мултигруп. Едно към едно подобен продукт е и Георги Кадиев. Родеят се не само по линия на тяхното изстрелване в политиката чрез първата космическа скорост на ракетата носител БСП, отхвърлена от двамата театрално на един етап като ненужна при полета в самостоятелна политическа орбита, но и също по критерия “Мултигруп”. Тя адвокатстваше на проруската корпорация, а той пък й “услужваше” журналистически като автор на програмната статия в “Дума”, чрез която босът Илия Павлов оповестяваше опита си да изпълзи на чисто.

Но този тандем най-вече е сиамски по основната кръвна линия: безпрекословната вярност към руското влияние в България.

По стечение на обстоятелствата се случи така, че тяхната привързаност бе проверена и демонстрирана върху моята скромна глава. В случая с Дончева бях задочно наречен от нея на 10 май 2015 г. в предаването на Георги Любенов на БНТ в мое отсъствие  “урод”. Нападна ме във връзка с позицията ми срещу руската намеса в България. А на 29 май 2015 г. Георги Кадиев се опита да ми запуши устата в БТВ с лични нападки, различаващи се с това, че поне бяха “лице в лице”. Поводът за гнева му беше, че подкрепих позицията на президента Плевнелиев да не демонстрира подкрепа за Путин на командвания от него парад на Червения площад в светлината на тъмната история с руската агресия срещу Украйна.   

Ефектът от сблъсъците на такива като мен със “сделаните в Россия” камъни  е, че се оказваме в ролята на “гърнето”, което се чупи в сблъсъка с камъка, както казва поговорката. В детската игра на криеница “счупено гърне” означава: “разкрит си”. Следва “пуу(тин)  за теб”.

Освен това дори да е спукано, гърнето си остава интелектуален продукт, който говори нещо на археолозите. и не символизира  не означава непременно пречупване пора спецификата на материяла, който не подлежи на прегъване. Може да послужи за целите на каляването и поуката във връзка с бъдещи сблъсъци. Само че онези с чугунените глави не са в състояние да изчислят подобен парадоксален резултат от своята твърдолинейност.

В БТВ все пак ми е позволено  около два пъти в годината на участвам (в ) “Лице в лице”, но на намеците ми, че бих се възползвал от правото си на отговор срещу обидата от страна на Дончева БНТ отвърна с три годишно мълчание, което прераства вече четвърта година в постоянна забрана. Ако някой може да преброи междувременно дефилетата на Дончева ще лъсне  от съответната пропорция цялата уродливост на съзнателно дисбалансираната система, която служи на чуждите господари. 

Рекордът сред трите “големи” телевизии в личното ми декласиране от тях се падна на Нова тв, от чийто екран съм вече напълно заличен. Само водещият Милен Цветков наруши моето остракиране ( “отстраняване” по древногръцки, чрез пускане на парченца от счупени грънци в изборната урна) и ме покани да представя книгата “Измамата “Сан Стефано”. Нямам представа дали тази капка е изиграла някаква роля в чашата на търпението спрямо него, но е факт, че това беше едно от последните му предавания преди лятната ваканция , след което  на есен началството на телевизията запя познатата песен: вече не бил интересен. Свалиха му предаването от екрана.

Не казвам нищо ново, но някои стари истини трябва да се повтарят, за да не си въобразяват хитреците, че тези истини ще бъдат оставени да умрат от старост.

Пък и не е вярно, че от гласа в пустинята няма полза – не и в “пустинята” интернет. 

При всичките си несъвършенства мрежата е оазис на свободното слово въпреки нейните несъвършенства, експлоатирани яростно от разбойническите кервани от платени тролове и прочее дебнещи разбойници. За едни това е Пътят на коприната,  връзката между Изтока и Запада, търговската артерия за световен обмен на мисли и постижения от всякакви области на прогреса. Но има и други ( като Гундяев от КГБ, маскиран като руски патриарх, за когото модерните комуникации водят “антихриста” на земята), които подскачат като ужилени при мисълта за свободата. За тях той е път на копривата, в която газят по гол … мозък. 

Share on Facebook

Watch video: how to make:   see more:  

Всеки, замесен в света на книгите – професионално или любителски, ще се съгласи колко е важно интересът към четенето да се подхранва от възможно най-ранна възраст. С тази цел гимназия „Мaндълайн“ в Чикаго измисля оригинална идея, с която изненадва тийнейджърите след края на зимната им ваканция, научаваме от сайта For Reading Addicts. Коридорите на департамента по...

Вече стана традиция годината ми или да започва, или да завършва с книга на Радостина А. Ангелова. И не се оплаквам, даже ако заменим съюзите „или, или“ с „и, и“, ще съм на седмото небе. Този път коледният ми подарък беше „Бал в Мулен Руж” (изд. „Софтпрес“) – вторият роман със сюжетни линии в миналото и в...

Вече стана традиция годината ми или да започва, или да завършва с книга на Радостина А. Ангелова. И не се оплаквам, даже ако заменим съюзите „или, или“ с „и, и“, ще съм на седмото небе. Този път коледният ми подарък беше „Бал в Мулен Руж” (изд. „Софтпрес“) – вторият роман със сюжетни линии в миналото и в...