Знаеш какво става, когато правиш едно нещо дълго време. Започва да ти омръзва. Вече не те е страх от непознатото, страх те е от предвидимото. И тогава ти се иска да слезеш от колелото, което продължава да се върти на едно място, да го погледнеш отстрани и да се опиташ да промениш нещо. Да си починеш от монотонността. Да намериш нещо ново и непознато. Да пътешестваш. Да възродиш в себе си търсещия, откриващия, изследващия. Да придадеш повече смисъл на съществуването си.

Затова си взех малко почивка. И пътувах. За да откривам и изследвам. За да бъда по-щедра. Към себе си.

Не си спомням кога за последно съм се задълбочавала толкова в една кухня. Или по-скоро в няколко. Защото едната води към друга, но те са толкова свързани, че на моменти се чувствам объркана. Не си спомням кога за последно съм разлиствала всички тематични книги от кулинарната ми библиотека. Не си спомням кога за последно готвих една и съща храна по различни рецепти за кратко време, за да открия най-добрата и най-подходящата за мен. Спомням си обаче, че за да спра да буксувам ми трябва нещо ново. Нещо, което да ме грабне.

Едва завърнала се от Дубай, започвам проби на някои ястия, които опитах там и които ми харесаха. Започвам веднага, защото установявам, че разполагам с всичко, което ми е необходимо, без да се налага да ходя до арабските магазини на Женски пазар. Всъщност, предвидливо си купих от там някои продукти. Изключение беше гарам масала, но това също не ме забави и бързо приготвих една смес от подправки, които така или иначе поддържам. И е по-добре, защото слагам, каквото обичам. Така вече цяла седмица кухнята ми ухае като в пакистанския ресторант, който посетихме. Като кибето в Al Bait Alshami. Като арабския чай, с който ни почерпиха след сафари в пустинята. Като най-доброто малеби, което съм яла някога. Като в магазинчетата на пазара за подправки в стария град. Въздухът там е пропит с тези аромати. Открих нещо ново, което да изследвам. Променям средата, променям и себе си.

Уча се сега да приготвям прилично биряни. И добро къри пиле с масло. И перфектни арабски пити, които се оказаха не толкова просто нещо за правене, както изглежда. С джоб, без джоб. На тиган, във фурната. С незалепващо покритие, в чугунен, в тава, на плоча. С това рискувам Вальо и Даниел да ме изгонят от къщи или в по-добрия случай, усещайки ароматите на близкоизточната кухня още от входа на блока, да плануват поръчване на пица за вечерята им или направо да се запътят към някой ресторант с позната, комфортна храна.

Иска ми се още да науча как се приготвят тези два десерта, като вероятно ще ми се наложи да адаптирам рецепти със съставки, които се намират на нашия пазар. Тук смятам никой от момчетата ми няма да се сърди, защото ги опитахме и изненадващо за мен, дори на Вальо му хареса лекият вкус на сирене със силния аромат на портокалов цвят в Halawet el-jibn.

Искам да се науча да запържвам подправките до точната степен, така че да бъдат още по-ароматни, без да изгарят. Да задушавам бавно ястията с ориз, без да го разкашквам. Да опитам поне 7 от 27 вида раита. Да се науча да приготвям това реване точно такова, каквото го опитах – леко дъвчащо, не прекалено напоено, но сочно и сладко с прекрасно изпечени горна и долна страна и много ароматно. А когато дойде пролетта да се опитам да възпроизведа най-кремообразния спанак с прясно сирене, който съм опитвала някога. Дотогава би трябвало да съм усвоила перфектния начин за приготвяне на пита, с която да загребвам от него, нали? А когато пък стане късно лято искам да се науча да трансформирам патладжани в кремообразен дип. Нито прекалено кисел, нито опушен, а лек като мус и умерено подправен.

В някакъв момент ще стигна и до сладките maamoul и се подсещам, че много съжалявам, когато преди време видях дървен уред, с който се оформят, в един магазин за левче и не го купих. Обмисляйки тогава постъпката си се върнах в магазина след няколко дни, но инструментът вече го нямаше. Мисли бързо, Йоана! Действай импулсивно! Нищо. Вече открих друг начин в книгата на Uri Scheft, с който да се импровизира и без специалния уред.

Преглеждайки отново снимките, които направихме там оставам с приятното настроение за добре прекарано време с моето семейство. И за специфичната храна, която опитах. Относно първото, ще се опитам да поддържам това и в делничните дни, защото по дяволите, нищо друго не е толкова важно, спешно и на всяка цена.

За второто – това вече е откритие, което провокира изследване, което стимулира прилагане, последвано от споделяне. Както казва Майкъл Полан в книгата „Готвенето“:

„Най-важното при готвенето, както научих, е връзката ни с други видове, други епохи, други култури (както човешки, така и микробни), но най-вече с други хора. Готвенето е една от красивите форми на човешка щедрост…“

Обещавам да бъда умерено щедра в това си ново пристрастяване и да не тормозя много моите момчета, както и теб. Сега ми предстои още едно пътуване, до Барселона, този път с обучителна цел. Със сигурност ще имам нови впечатления и от там, при все, че никога не съм посещавала Испания досега. Очаквам новите ми познания събрани през този януари да се преплетат, да се почуствам дори объркана, а в желанието си да сготвя всичко, да не зная откъде да започна по-напред. Със сигурност зная обаче, че ще бъде от нулата. Защото тогава ще бъде вкусно и удовлетворяващо.

Като заговорих за вкус, един от учителите по ферментация на храните на гореспоменатия автор казва, че има два вкуса. Единият е вкусът на езика. Другият е вкусът на ръката. Първият е простия (дали?) химичен процес, който обхваща всички рецептори на езика ни, за да ни донесе усещането за аромати и текстури. Вторият е този, който носи „неповторимия подпис на човека, който я е направил – грижата, мисълта и индивидуалността, която е вложил в приготвянето ѝ. Вкусът на ръката не може да се имитира…“ Вкусът на ръката е вкусът на любовта, отбелязва Майкъл Полан. Затова ще продължавам да готвя. Не само като тих израз на бунт срещу индустриалната дезинфекция на храната или за да омиротворя неспокойната ми душа. А най-вече защото това би ме направило по-щедра. Към себе си и към всички, които са с мен.

Масала чай

Досега писах за готвене, но смятам, че този чай е добър старт, нещо като встъпление към ароматите на Изтока. Приятен, дори вкусен и „not spicy“, както се научи да казва Даниел, но притежава съвсем лека пикантност от джинджифила и черния пипер, които сгряват в тази студена зима. За първи път опитах масала чай, преди десетина години когато бях в Слънце Луна. Беше приготвен на един фестивал, в който участвахме и така ми хареса, че започнах да го приготвям и у дома.

Когато говорим за смес от подправки, никога не може да говорим за нещо точно определено. Това е хубавата част тук, че може да добавяме онези аромати, с които се чувстваме комфортно и ни носят наслада. Арабският чай не би бил такъв без кардамона, а за масала чая може да се каже, че основни са кардамонът, канелата, карамфилът и джинджифилът. Все пак няма строги правила, затова се чувствай свободно да използваш каквото обичаш. За моя чай освен тях, понякога добавям и звезден анасон. Срещнах вариант за топъл коктейл със зърна черен пипер и идеята за тях ми допадна, затова я прилагам.

Напитката се приготвя с черен чай, чиято сила може да контролираш от времето му на варене, но ако не си му фен, тогава използвай зелен.

Чаят може да се приготви и без мляко, ако предпочиташ. Подслаждането му е на вкус и дори да избереш да го приготвиш натурален, имай едно наум, че дори малко захар в него засилва ароматите на подправките. Някои добавят и щипка сол, което води до същия ефект. Ако не искаш да подслаждаш със захар, използвай мед като го добавиш във вече разлетия в чаши чай.

Обичам тази ароматна смес, особено сега, в този сезон, защото не само топлината на течността стопля, но и подправките в нея загряват и оставят това усещане за дълго. Обичам и накрая да поръсвам чая с прясно смляно индийско орехче.

За 4 порции.

Продукти:

• 5 шушулки зелен кардамон
• 2 см пресен корен джинджифил, нарязан на по-дребни парчета
• 2-3 см пръчка канела
• 3 карамфила
• 3-4 зърна черен пипер
• 1 звезден анасон
• 500 мл вода
• 4 чаени лъжици захар или количество на вкус
• 2 чаени лъжици черен чай или 2 пакетчета черен чай
• 60 мл прясно мляко или количество на вкус
• прясно настъргано индийско орехче за поръсване

Подправките се счукват грубо в хаванче за да отделят по-добре ароматите си. Смесват се с водата и се слагат да заврат. Варят се 2-3 минути под капак на умерен котлон.

Добавят се захарта и чая. Варят се около минута или малко повече за по-силен чай.

Добавя се млякото и сместа отново се кипва. Млякото може да се добави и после, във всяка чаша, като тогава то трябва да бъде предварително затоплено.

Чаят се прецежда през фина цедка и се сервира веднага. Ако желаеш, може да го поръсиш с прясно настъргано индийско орехче.

Още рецепти за напитки

• My summer wine или просеко с ягоди, череши и рози
• Сироп от рози
• Гльог
• Роклите никога не са ми стояли толкова добре, а киселото е любимият ми вкус.
• SOS – Топъл шоколад
• Череши в ром. Кой ще опита с мен?
• Вкъщи
• Как да си направя лимончело
• Виенски коледен пунш
• Ягодово смути
• Напитка за снежните дни
• Бомбардино – питието на алпийските скиори

Други рецепти от индийска кухня

• Къри супа с тиква и картофи
• Чатни от ябълки и домати
• Топло. Още по-топло. Горещо!
• Къри с боб „Черно око“
• Мариновани пилешки бутчета с кокосов сос

Рецепти от арабска кухня

• Хумус със заатар, масло с пушен пипер и питки с кимион
• Хляб със заатар

“ Аз няма да те заколя, както съседът постъпи с жена си. Аз само те пускам”, казал един грузинец, държейки жена си за косата през балкона. 

Вицът със сигурност не е с грузински произход.  Най – вероятно е рожба на прословутия комунистически интернационализъм, който в многонационалния СССР раждаше всякакви (на)смешки над чукчи, грузинци и прочее по-низши по дефиниция от руските другари същества. За евреите – да не споменавам ( пак).

Поводът за тази реплика е изява на депутата от ВМРО Искрен Веселинов, който произведе пред Нова ТВ  черна (на)смешка по следния начин:

“Ние от ВМРО не казваме, че циганите трябва да бъдат горени на клади, а че трябва да се социализират и да работят”.

Пропуснал е да добави “Арбайт махт фрай”.

Ако му беше зададен уточняващ въпрос може би щеше да кандиса на някакво щадящо решение – я с газ ( братушките могат да свалят цената за случая като за нас), я индивидуално с куршум в тила. Чекистите са били неуморни специалисти, направо работохолици в умъртвяването на сънародници с изстрел в тила. Пък и наши хора могат да спечелят държавна поръчка за производството на нужните количества куршуми. Няма майтап, в Народна република Китай маоистите са принуждавали близките на разстреляните да плащат за употребените за целта куршуми. http://ivo.bg/2017/12/20/днешните-руски-чекисти-празнуват-100-год

Но трябва да се признае, че изселването в условията на екстремен студ на двукраки същества под заплахата от линч също си го бива като метод за справяне с враговете. Действа охлаждащо за същества с гореща кръв при минусови температури. Като средство, което оправдава целта: да бъдат бутнати за наказание на едно племе бараките му ( доста по – паянтови от бараките в Бухенвалд).

Гониш циганина с багер насред люта зима и той мре от естествена смърт. Чиста работа. В Сибир е изпробвано – работи безотказно. Защо да не може и в братска България? Е, малко е садистично тук, защото измръзването става доста по-бавно при някакви си никакви минус няколко градуса, сравнени с няколкото десетки в руските азиатски простори. Но който се бои от ( аналогиите с руската ) мечка, не трябва да ходи във Войводиново. 

И за този случай си има виц. Шегичката е от времето на развития социализъм, когато токът не достигаше поради прекалената ни развитост. 

Чужди посетители попаднали по онова време в затвор в НРБ. Дочувайки писъци, получили отговор от домакините на въпроса си:  

“А, нищо особено, понеже има режим на тока, довършваме екзекуциите на свещи”.

В отговор на въпрос на гражданин, който явно чете какво пиша в ivo.bg и ме спря на улицата за (почти) принудително интервю по негов вкус, също реших да се “пошегувам”. Попита ме предизвикателно какво предлагам като решение, след като съм толкова критичен спрямо нападките срещу ромите. Как да се справим с тях ( с ромите, не с нападките)? Отговорих му, че решението отдавна е изнамерено.

Хвана се и попита с блеснал поглед “къде” и “как”? В отговор му припомних богатия опит на болшевизма и неговата германска разновидност спрямо цели народи и класи: “до стената”!  

Минувачът се усети малко късно, че иронизирам. Затова се наложи да му отправя лична покана: “няма ли да отидете да постреляте”?

“Ама защо”, беше на път да се оправдава борецът за правата на белите срещу черните. 

“Как защо, за кеф, ей така лично да постреляте на стадиона, където ще Ви предоставят възможност да се справите с циганите”, отвърнах му аз.

Май ефектът от моята “шега” беше такъв, че минувачът не на шега се разлюти. Би пострелял срещу моята личност. Стига да можеше.

Share on Facebook

Орбиталната обсерватория 'Хабъл' се завърна към нормална дейност , след поправяне на всички проблеми в работата на широкоъгълната камера WFC3 , която бе изключена в началото на миналата седмица . Това е съобщил Джонатан Макдауел , астрофизик от Харвардския университет.

Класация на Ozone.bg – 7-13 януари 2019 г. 1. „Топ мистериите на България“, Слави Панайотов – The Clashers, „Oз books“ 2. „Тайните на Пакта“, Пакта, „Оз books“ 3. „Живот в скалите“, Мария Лалева, „Книгомания“ 4. „Потребителското поведение“, Майкъл Соломон, „Изток-Запад“ 5. „Мечти и кошмари“, Иван Манчев, „Кактус“ Класация на книжарници „Хермес“ – 7-13 януари 2019 г. 1. „Топ мистериите на България“,...

Всеки читател може да оцени магията на думите, но тя далеч надхвърля страниците на книгите. Най-новата инсталация на индийския артист с псевдонима DAKU например е базирана изцяло на текст, научаваме от Colossal. Тя се намира в Панджим, Гоа и е разположена по протежение на една от градските улици. Структурата ѝ наподобява рибарска мрежа, от която над главите на пешеходците са...

Не е изненада, че извън публичността руският президент Путин псува и то така, “че да ти смрази кръвта”, както се разбра от интервю на неговия говорител Дмитрий Песков, публикувано в сайта “Аргументи и факти”. http://www.aif.ru/politics/russia/dmitriy_peskov_11_vechera_v_kremle_razgar_rabochego_dnya

Да бъде “псуван” за това, че псува, е нещо, което само ще навлече псувни от страна на путинистите. При това най-вероятно на английски с вярното твърдение, че в американските филми се псува постоянно и да се изисква от руснаците нещо по-различно не е справедливо. Но, както обичат да казват самите руснаци, “кучето е заровено в детайлите” ( на казаното от Песков – на снимката). 

Запитан дали президентът понякога го ругае, Песков рапортува като истински нормален ординарец, доволен да услужи на Негово благородие, че на практика служи на Путин  за нещо като боксова круша, когато е ядосан. А пък неговата работа като прессекретар изисквала да си мълчи. Иначе за какво му е на Путин прессекретар?-остроумничи с усмивка прессекретарят.

(— Давайте не забывать, что я человек, который официально «несет пургу» (смеется). Чтобы застраховать себя от проколов, у пресс-секретаря есть только один выход: молчать. Но зачем тогда нужен пресс-секретарь)? 

По-интересна е следващата част от откровенията на Песков, който говори с възторг за своя началник като работохолик, за когото няма почивни дни и поради това се е записал в историята ( а иначе Путин не харесвал култа към личността му, например в Чечня, където са му нарекли столичен булевард). Потвърждавайки, че Путин псува, Песков използва стандартната похвала  за истинския мъж в Русия ( който трябва да псува): “нормальны мужик”.

(—  Могу лишь сказать, что, как любой нормальный мужик, он, конечно, может выразить свое негативное отношение к тому или иному человеку или процессу. Причем так, что кровь стынет).

Тук въпросите са два: поради каква друга причина Песков е получил разрешение да споделя тази интимна подробност, която би могъл с лекота да спести, ако той и началникът му в Кремъл не  разчитаха по този начин да се харесат на т.н. прости хора? Не е ли спадащият рейтинг на Владимир Владимирович поводът да му бъде помпан имиджът като на “човек от народа” , след всичките дългогодишни номера да бъде представян като супер герой, приспиващ тигър, летящ с жерави, гмуркаш се с батискаф и т.н.? 

Вторият въпрос е от т.н. общ характер. Става дума за израза “нормальны мужик”, който в днешна Русия е придобил особена хетеросексуална конотация. Ако искаш да се харесаш на масите като “истински мъж”, трябва са си “нормален селянин” в Русия.

Явно тази страна е дълбоко закрепостена в манталитетно отношение към селското си минало, което не е успяло в същото време да изтрие спомена за селянина като образец за “истински мъж”. 

У нас гражданите се обиждат един друг на “селянин”, а там се смята, че си истински мъж ако си истински селянин. При това в България имаме много, много повече основание да се гордеем с българския селянин, горд собственик на своя имот и съдба дори в годините на чуждото владичество, а не част от инвентара на помешчика, продаван като добитък  по волята на своята руски господар. 

Да се чудим ли, че в Русия проблемът с гражданското общество е далеч по-тежък отколкото в преминалата все пак през продължителен период на буржоазно европеизиране България?

Ето с тази огромна разлика между масата българи и масата току – що освободени (предимно на хартия) руски мужици се е сблъскала по нашите земи руската войска и администрация по време на войната с Турция ( 1877-1878). Именно тази пропаст се оказва решаваща за провала на руския план да превърне българите в още една “капка от славянското море” на руско подчинение. 

Руският военен кореспондент Василий Немирович – Данченко свидетелства, че обвиняваните от руските военни и от руската преса в страхливост българи всъщност са искали да се бият за свободата си, но къде ти руска подкрепа за нечие свободолюбие? 

“Защо така се страхувахме да въоръжим българите е тайна, която честно казано не можем да проумеем

Когато в Горна Студена дойдоха български представители с молба за оръжие, ние твърдо им отказахме ( тази “грешка” ще бъде поправена от Червената армия през септември 1944 г., която щедро снабдява побрани по съветски списъци българи с цел да убиват други, неудобни за окупаторите и съветизацията на България българи- бел. ИИ).

- Работата ще мине и без вас. Вървете и се занимавайте с мирновременни дела .

Народът не беше привлечен за участие в своето освобождение, напротив- доколкото беше възможно спираха пътя му към това и после го обвиняват. Бъдете справедливи, господа!

( Василий Немирович – Данченко, “Година на война” , стр. 570 )

За тези (в Русия), които така неблагоприятно се изказват за българите, има едно смекчаващо обстоятелство – те изразяват широко разпространени мнения”, е изречението, написано от друг руски военен кореспондент, Евгений Утин, на стр. 184 в неговите “Писма от България”. И още:

“Ние сторихме всичко, което зависеше от нас, за да възпрем всенародно въстание на българите”. 

“…българският народ никога не се е примирявал с вековния гнет, а напротив, проявявал е изумителна упоритост за борба със своя заклет враг. Българският народ, изоставен без помощ, много пъти лъган в надеждите, които възлагал на други държави, включително и на Русия, лишен от всякакви средства за съпротива, е запазил своята традиция на национална независимост и свободата и през годините е дал безброй кървави жертви”

“Вместо да призовем българите към всенародно въстание против омразния враг, ние, напротив, им казвахме, че тяхната „сила и спасение” е да са покорни на руските власти и стриктно да изпълняват техните нареждания”.

Когато тръгнахме, очаквахме да видим съвсем разорана страна, занемарени ниви, навсякъде руини, хора, подивели като зверове, които се лутат без подслон. Въобразявахме си, че ще видим страшна картина на човешкото страдание и гладна смърт ( всъщност тази картина се превръща в реалност след руските отстъпления от бойното поле при неуспешния набег на Гурко на юг от Балкана, предизвикал масови жестокости спрямо изоставеното на произвола на османското отмъщение българско население – картината е описана от руските кореспонденти с покъртителни подробности – бел. ИИ). Нищо подобно нямаше в България. Всички ниви засети, високо израснала царевица, прекрасни жита, големи стада овце, хора, които не просят в името на Христа ( широко разпространена практика в Русия – бел. ИИ). Навсякъде селата и къщите изглеждаха по-приветливо, отколкото у нас. Недоумявахме”. (стр. 215)

“ Ако “благосъстоянието” на българския народ ни изненада, макар да нямаше нищо за чудене, една от причините беше, че при избухването на войната населението се отърва от хищните птици, които го нападаха всяка година в лицето на прекупвачи, турски чиновници и всякакви пазители на закона. В навечерието на войната хищниците искат или не, бяха оставили на мира жертвите си. Една година без насилие и изнудване за българите е достатъчна да си стъпят на краката. Затова ние не заварихме бедственото положение, което очаквахме, макар немотията им да смайваше. Без да схващаме причините за едно или друго, ние все се учудваме, но трябва да кажа, че нашето неразбиране беше колкото голямо, толкова и вредно, защото пораждаше студенината и абсолютно несправедливото недружелюбно отношение към българите”. (стр. 220)

“Кампанията още не беше започнала, едва бяха прозвучали първите изстрели, когато се чуха и първите упреци към интендантството. Те скоро се превърнаха в обвинения за злоупотреби и мошеничество и нарастваха crescendo и crescendo. Нашите вестници тутакси откликнаха на ехото от бойното поле и в кратък срок колоните им се изпълниха разнообразни факти на груба експлоатация  и най-системен грабеж.  В чуждестранните вестници и списания също излизаха, понякога със съчувствие друг път със злорадство, кореспонденции, които описваха в най-тъмни тонове злото, завладяло руската армия. Зло, наречено обир на държавата, което като море е заляло България”. ( стр. 291) 

“…вместо да искаме благодарност преди да сме направили каквото и да е за българския народ, щеше да е по-добре да проумеем колко тежко са се отразили на крайдунавска България нашите предишни войни с Турция. Тези войни винаги завършваха със страшни жестокости. Турците отмъщаваха на българите за собствените си поражения и ги заставяха скъпо да платят за симпатията към нас. Ние така се отнасяхме към тях, че те, българите, никак не можеха да разчитат на нашето съчувствие. Какво беше отношението по време на Кримската война, се вижда от кратък пример , който цитира в своето известно съчинение генерал Модест Иванович Богданович, руски военен историк, автор на “Историята на Кримската война” .

В разказа си за обсада на Силистра авторът между другото пише: “Българите ни бяха съвършено предани и се стараеха безкрайно да докажат на русите, че са единоверци с нас…

Въпросът е как тогава ние се отплатихме на българите за тяхното старание и как се отнесохме към тях, когато за България настъпиха мрачни дни? Няколко страници по-нататък същият автор описва неочакваното сваляне на обсадата на Силистра и с красноречив пример описва нашето отношение към българите:  “…няколко хиляди семейства дойдоха при моста с каруци, с всичко, което бяха успели да вземат със себе си…Горчаков отпусна няколко часа за тяхното преминаване и българските обози се насочиха към моста….Привечер главнокомандващият реши да забрани по-нататъшното прехвърляне на българите, опасявайки се от бъркотия в случай на нощно нападение на турците. …Една българка, промъкнала се през кордона, прегърна коленете на главнокомандващия, умолявайки го да и разреши да премине с децата си на другия бряг на Дунав. Но нищо не можеше да промени решението на княз Горчаков и по моста продължи да преминава с големи промеждутъци само войска и само около сто български семейства бяха прехвърлени на лодки, подготвени за ранените”. ( стр. 180)

“ Реших да се позова на пример от войната през 1853 – 1856г., защото извънредно често слушам  за благодеянията , която Русия е изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата трагична съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме право да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно.  За да обобщя, нека попитам: откъде идва обвинението за неблагодарност? Две са причините.  Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов , която южните славяни изпитвали към нас. Народът е чужд на сантимента и не познава платоничната любов.  С любов той се отплаща само за наистина извършени услуги, а не за думи и намерения. До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени. 

Нашите особености, формирани исторически, са друга причина за прекомерните ни изисквания за благодарност. Нашето общество се развива със стъпки на костенурка. В продължение на векове първо сме били унижавани под татарско робство, след това  - под вътрешно иго през московската епоха. Общувайки твърде близо с татарите , ние почти не сме чувствали нужда от самостоятелност. 

Някои реакционери, които прикриват лакейските си чувства и мисли зад паравана на нашата обществена незрялост и неподготвеност, са я представяли за чуждоземно чудо, неприложимо за самобитния руски народ. Това продължава и днес. ( авторът, разбира се, има предвид 19 век, но забележката му важи и за нашето време – бел. ИИ). По силата на миналото, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятен случай. Ако искат – ще дадат, ако искат – няма, днес дали, утре взели. Обществото е така унизено, че подобни нрави минават за нормални. При такова отношение към естествените надежди на обществото, което, според самото него, е излязло от дивашкото състояние, е ясно, че по силата историческите легенди ние знаем само да благодарим. Благодарността не пада от устата ни. Погалят ни по главичката, ние благодарим, наплескат ни хубавко за някоя пакост, ние малко помърморим, но и в мърморенето ни отеква благодарност за получения урок, както правят послушните деца. Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да се срещнат с нас.  Длъжни са да благодарят, а за какво – това е друг въпрос. Така настояваме и продължаваме да изискваме благодарност от румънците, макар, честно казано, да не сме извършили Бог знае какви добрини към тях. Дори се сърдим, наричаме ги неблагодарни, защото не се възхищават на неща, които не биха възхитили никого, дори и нас. И от българите така от първия ден поискахме коленопреклонност, настоявахме за нея дори в дните, когато нашето покровителство им навлече бедите…” (стр. 182)

Който е имал търпението да достигне до края на цитатите, илюстриращи историческите корени на разминаването между Русия и България по гражданско-селска линия, може за финал да се запознае с още един коментар. Той е на читател, подписал се като “Горлум” под интервюто на Песков, във връзка със “смразяващите кръвта” псувни на Путин.

“На народа отдавна му се е смразила кръвта от резултатите от управлението на Владимир Владимирович Путин””

“Горлум

|

08:30

16.01.2019

“От результатов правления ВВП у народа уже давно кровь в жилах застыла”.

Share on Facebook

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/de-profundis-plovdiv-2019-i-kulturata-che-to-bilo-mnogo-lesno-vseki-go-mozhe

След дълго археологическо ровене, най-после открихме насред Пловдив някаква си европейска столица на културата. Като гледам така обаче, май по-добре да я бяхме закрили, вместо да я открием, по-разумно и честно щеше да бъде.

Най-малкото, нямаше още цяла година да тормозим себе си и околните с претенции, че правим нещо, което всъщност не правим – например истинска култура. Още по-малко пък – европейска.

И щяхме да сложим край на болезнените, но напълно безсмислени напъни да усвояваме едни пари в полза на цялото общество. Казвам „безсмислени”, защото съм забелязал, че парите от подобни масови мероприятия имат интересната склонност да отиват главно в джобовете на онези, които ги харчат, а не на онези, за които се харчат. Това е природен закон, нещо като идеята за всемирната гадост, която ти се случва, независимо искаш или не искаш.

В този финансов аспект на разговора, свързан с европейската столица, вече започна да се отваря все по-широка пробойна. Общинският съветник Дани Каназирева с право попита защо общинският съвет не е информиран и не е гласувал за изграждането на великата кметска сцена, позната като „вавилонската кула”, ползвана за откриване на мероприятието. И колко струва на бедната пловдивска култура това еднократно удоволствие.

Както стана ясно, цената за цялата работа е твърде скромна – някакви си 2 милиона лева.

Слави Трифонов веднага разрови градската тайна, като припозна кулата – каза, че е наемал същата такава от същата немска фирма и тя му е струвала само 681 хиляди. Но Светлана Куюмджиева, артистичен директор на Фондация „Пловдив 2019”, реши да опровергава. Или да замазва.

Тя уточни, че работата всъщност е доста по-различна. В смисъл – по-различна от всичко, което даден нормален човек може да си представи. Според нея самата сцена струва някакъв си мизерен „над 1 милион, а останалите пари до 2 милиона, са допълнителни разходи за транспорт и логистика”.

Това е умно – като банковите кредити, дето почти не плащаш лихва, но плащаш такси като за световно.

Твърде обтекаемо, бе, Светлана. Колко над милион за сцената и колко до два милиона за логистика и каква е разликата от общата цена 2 милиона, пак не става ясно. Ама то това вероятно е и целта на изказването, де. За да не вземе да се запита някой наивник – колко реални проблеми на пловдивската култура можеха да се решат с въпросните 2 милиона лева, ако беше избран доста по-скромен, но достоен начин на откриване.

Според мен обаче в случая  е по-важно да се уточни друго – тази сцена наша ли си е вече завинаги или не си е наша. Защото Куюмджиева хем твърди, че тя е уникална, което значи – приготвена е специално, конкретно и единствено за нас, хем – че само е наета от Фондацията за събитието.

Нали сме сигурни, че няма идиот на света, който да ти сътвори нещо наистина уникално по твоя поръчка и да не ти го продаде цялото, а да те остави да минеш тънко с някакъв си наем.

Айде поне съвсем откровени глупости да не си говорим, а?

На всичкото отгоре, дори за конструктивен лаик като мен е напълно ясно, че във въпросната сцена няма как да има каквото и да било уникално, тя е просто метална конструкция от тръби, които могат да се монтират във всякакви възможни форми, все едно си играете с „Лего”. Аз Слави Трифонов не гледам и не знам той какво и къде е монтирал, ама на концерти на „Ролинг Стоунс” съм виждал как се правят такива кули. Или ония, техните, не са толкова уникални като нашата…..

Така, де, важното е, че дебатът за парите вероятно тепърва ще се разгаря, особено като се види на живо, а не само на хартия, целият набор от велики глупости, финансирани за през годината, когато Пловдив е европейска столица, глупости, призвани да играят ролята на високо културен български и европейски пълнеж в театъра на привидностите, който се разиграва пред очите ни.

Жалко е, но, както винаги, ние, българите, демонстрираме пълна липса на въображение и ще разберем чак накрая, когато всичко свърши, че цялата ни културна пара всъщност и този път е отишла право в свирката. Или че чрез нея е направена дълга и блага свирка на някого – зависи от гледната точка.

Но има твърди оптимисти, които твърдят – майната им на парите, важното е работа да се свърши и да се представим добре пред чужденците.
Точно това казвам, де – няма как да стане.

Цялата работа с качеството на културата, която ще ни се демонстрира през 2019, е изначално пробита, защото е концептуално сбъркана. Няма как да се очаква друго, след като официалните лица сами си го казват: „През следващата година хората на Пловдив сами ще правят култура и сами ще я потребяват”.

Ами такъв филм в истинската култура по принцип няма, бе, граждани. То ако имаше, навремето в Рим прочутият  Меценат нямаше да подкрепя Вергилий, Хораций или Овидий, за да създават прекрасните си творби и да развиват великата римска култура, а щеше да заложи на обожанието на тълпата, като спонсорира гладиатори.

Или във Флоренция Медичите нямаше да дават щедри поръчки на Верокио, Микеланджело, Ботичели, Челини, Рафаело, Тициан и останалите, за да се роди Ренесансът, а щяха да си пръскат парите или по курви, или като финансират любители на градския фолклор.

Но нашите гении в управата на „Пловдив 2019” се не сещат за това. Те, може би искрено – с онази искреност, която обаче само влошава нещата – вярват, че всеки идиот може да твори култура, че за културата е важно да искаш, а не да можеш и че ако докараш на площада няколко хиляди души да гледат елементарно светлинно шоу, то си преобърнал културното съзнание на масите към нещо по-художествено.

И това съвсем ясно се видя по време на откриването миналата събота. Видя се, че то е пълна бутафория и съзнателно е направено като такова. Видя се, че да качиш на един вавилонски зикурат масовка от 1 500 души пълни лаици, които да подвикват отгоре лозунги, да потропват фолклорно или да се напъват да музицират по всевъзможни начини, е изключителна нелепост. И не само защото всичко е на плейбек, а защото точно плейбекът е в основата на всичко.

По време на откриването лъсна също пълната безпомощност на слогана „Заедно” – доколкото идеята да смесваш култура с етнически проблеми чисто декларативно, без да има реални действия отзад, никога не е работила и никога няма да проработи. Никакви крясъци на думата „заедно” на различни езици не могат да прикрият факта, че ромите от Войводиново и българите от Войводиново онзи ден изобщо не дойдоха заедно на събитието.

Да, Европа се блазни от идеята, че някъде из нейните недра все пак съществува място като Пловдив, където хората от различни култури и религии съжителстват мирно, смесват се и си помагат, харесват се и предпочитат да се черпят в кръчмата, вместо да се стрелят и пребиват.

Само че това и в нашия случай са само вълшебни приказки. Ако кажеш на някой редови пловдивчанин да мине през „Столипиново”, за да се запознае с детайлите на истинската ромска култура, той най-вероятно ще те сметне за луд. А ако му кажеш да позволи на сина си да вземе ромско момиче за жена, сигурно ще ти обърше един през устата.

Е, иначе гледа и слуша Азис въпросният редови пловдивчанин, но дълбоко в себе си знае, че прави това не, за да консумира истинска култура, а само за забавление. За истинска култура той ще заведе фамилията на театър, най-добре кафе-театър, че да не се обезбири.

А истината е, че от векове ние тук живеем един до друг, но не и един с друг – и всички го знаят. Някои обаче знаят и повече – знаят, че от разказването на подобни вълшебни приказки се вадят пари, защото наивните европейци плащат да ги слушат и да им вярват.

Колкото до наивните европейци, забъркани с тазгодишната европейска столица на културата, тяхната работа също изобщо не ми изглежда читава.

То отдавна и принципно се знае, че в сферата на културата Европа финансира предимно глупости, особено ако са щедро обвити в обещания за привличане на някакви си „публики”, особено – на „младите хора”, ако са свързани с масовост, с показност и дрънкане на глупости, които звучат възвишено. А ако към всички тези неща има притурена и някоя хубава софра под формата на „обучение”, „конференция” или „уърк шоп”, изпадат направо в щастлив гърч.

Обаче в случая с „Пловдив 2019” дори наивните европейците би трябвало да разберат, че работата не просто намирисва, а вони – и заради общата концепция на проявата, и заради качеството на проектите, които се финансират, и заради постоянните скандали, които съпътстват досегашната работа на фондацията.

Но нищо, де, може пък европейците да се сетят накрая, когато дойде време за финансов отчет – макар да се съмнявам. А дотогава пък ние, българите, ще си прекараме весело, като се наслаждаваме на жалките тъпотии, които някакви умници се опитват да ни пробутат за велика култура.

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

С „Лунно сияние“ лауреатът на „Пулицър“ Майкъл Шейбон поднася един роман за истината и лъжата, за семейни легенди и екзистенциални приключения – и за силите, които се опитват да ни унищожат. Когато дядо му е на смъртно легло, авторът води с него дълги разговори, старият човек разказва несподелени тайни за любов и страдания, за надежда и...