Послеслов…

03/04/12 07:27
(http://radiomilena.com/)

Училищният звънец известява началото на тържество. Поредно, но различно, очаквано с дни. Ученици се събират в празнично украсен коридор. Музика ,стихове, цветя … По стените – плакати , портрети. Учителка реди прочувствени слова за най-великото Рождество – на българската свобода … Взираме се в лицата на своите ученици … До болка познаваме игривия плам в техните очи ! Обзема ни мъничък страх, че протоколната тишина някой може да наруши . Но не! Притихнали , някак странно сериозни, те попиват словото за Трети март . Отдъхваме облекчено ! / А …ни корят за децата днес , че били различни, че не знаели що е ценност, добродетел, морал, не били като нас „едно време” …!/. Едно време… Преглъщаме горчиво мисълта и за това време, което ги роди …
Отърсваме се бързо . Дават знак – поемаме към сърцето на стария град . Подредени в стройни редици , с венци и с национални знамена , децата вървят към паметния знак. Там, където винаги има цветя ! Крачим редом до тях и търсим в колоните собствения спомен от детството . Същите думи /”Хайде,по-бързо!”/ , същият огън в очите, същото вълнение, очакване , внезапно избухнал смях! И …парченцето бяла завист към онези, които крачат в първите редици ,защото носят венци и знамена …И то е същото !
Минувачи любопитно се спират : „ Втори март е ! Празникът е утре, но …браво на тези деца!” . Някои сърдечно махат на малчуганите за поздрав, други – сърдито клатят глави /облеклото!/, трети не крият самодоволни усмивки /”Видяхте ли? Върнаха старото време!” / с измамната мисъл ,че са постигнали мъдростта ! И … не виждат падналото на земята малко хартиено знаме , незнайно как отскубнало се от детска ръчичка и оплело се в техните тежки крака …
Наближаваме плочата на падналите за свободата на България в Руско-турската война . Стъпките стават по-бавни, по-тежки , учениците притихват , нас нещо ни подпира в гърдите , а нашите питомци широко отварят очи .Сякаш в този ден те за първи път проглеждат за това място ! Не ,това не е познатата градинка ,в която играят без насита в топлите обятия лете на нощта , не е познатият гранит, покрай който хиляди пъти са профучавали с велосипеди , не е удобното местенце за срещи , със скамейчица ей там , само на метър от тях … Сега това е нещо друго – педя българска земя , шепа святост и памет , пред която не можеш да не преклониш глава! Минута за поклон , но и за размисъл . За това … как се тачи род, свобода и родина, какво е да си част от онзи велик и свят „курбан” ,какво е да напишеш с кръв най-красивата дума – свобода! … Празникът неусетно се превърна в урок . Не само защото ние го можем, а защото натежалото от болка време ни повелява на нас ,които днес се зовем учители, да запазим и опазим народната свяст …Защото от нея започва България .