Как €50 млрд. могат да спасят еврото?

Разпадът на 17-членното парично обединение би бил катастрофа за трилиони евро, пише Хуго Диксън. Лихвена субсидия на стойност около €50 млрд. за период от седем години обаче може да помогне за спасението му. Непосредственият проблем е, че доходността по облигациите на Испания и Италия (съответно 6,3% и 5,8% за 10-годишните книжа) достигна ниво, при което инвеститорите губят доверието си в устойчивостта на държавните финанси. Предстои порочна спирала, включваща изтичане на капитал, липса на инвестиции и рецесия. В идеалния случай тазседмичната среща на върха на ЕС ще доведе до решение. Проблемът е, че повечето популярни идеи за смъкване на лихвите по правителствените заеми са блокирани от Германия, ЕЦБ, а понякога и от двете.
Да вземем например еврооблигациите, при които членките на еврозоната ще гарантират взаимно дълговете си. Берлин отказва да обезпечи заемите на други държави, освен ако те не се съгласят на строг фискален и политически съюз, който ще им попречи да трупат прекалено големи задължения в бъдеще. За Франция обаче ще бъде трудно да преглътне подобна загуба на суверенитета си.
Друг пример са молбите към ЕЦБ за купуване на италиански и испански дълг на пазара. Това също би понижило доходността, но когато интервенцията приключи, доходността просто отново ще скочи. Частните кредитори само ще използват възможността да се отърват от облигациите си и да ги прехвърлят в публичния сектор. ЕЦБ вече похарчи €220 млрд. в тази посока без траен ефект и не демонстрира особено желание да закупи още дълг. Идеята на Италия спасителните фондове на еврозоната да се намесват на дълговите пазари има същите недостатъци. Освен това на механизмите за стабилност им остават само още €500 млрд. Ако използват последните си средства, за да спасят частни кредитори, няма да им останат достатъчно пари да финансират правителствата. Ако на фондовете се дадат банкови лицензи и им се позволи да вземат кредити от ЕЦБ, това би разрешило проблема. За съжаление, и Германия, и ЕЦБ са против.
Защо да не се опита с пряка лихвена субсидия? Стожери на еврозоната като Германия и Франция може да внасят пари в общ фонд, като размерът на вноските им ще зависи от това, колко под средното за региона са разходите по финансирането им. Страните от периферията като Италия и Испания ще могат да заемат в зависимост от това, колко над средното са техните лихви. Идеята неотдавна се появи в статия от Иво Арнолд, програмен директор на Висшето училище по икономика „Еразъм“ в Ротердам. Идеята беше лансирана и от Пабло Диас де Рабаго, професор по икономика в Бизнес колежа „Институто де емпреса“ в Мадрид. Но тя все още не е получила достатъчно подкрепа. Съгласно тази схема окончателната стойност на средствата, изплащани от всички държави, ще се изравни или поне ще се намали разликата. Основните въпросителни са около ефективността, политическата приемливост и законността на стратегията.
Лихвената субсидия ще помогне на държавите от периферията по два начина. Тези държави ще се възползват от кешовите плащания от центъра на еврозоната, но и доходността по собствените им облигации ще се понижи, след като опасенията за устойчивостта на финансите им се уталожат. Доходността по дълговите инструменти на стабилните страни пък ще се увеличи. Инвеститорите ще се притесняват, че Германия и останалите членки от центъра поемат от товара по спасяването на съседите си. Освен това част от средствата, които се вляха в германски облигации през последните няколко години, ще бъдат оттеглени. Но в известен смисъл това само ще върне на периферията неочаквани печалби, от които Берлин се възползва, когато инвеститорите се паникьосаха от перспективата от срив на еврозоната.
С колегата ми Нийл Ънмак направихме доста изчисления. Нека предположим, че доходността на испанските и италианските облигации се понижи с един процентен пункт в резултат на тази схема, а тази при страните от центъра се увеличи с 50 базисни пункта. Да предположим също, че вторите проявят желание да компенсират половината от оставащата разлика. Това би ограничило размера на субсидията, като в същото време би запазило натиска за реформа върху периферните държави. При подобен сценарий разходите на Испания по вземането на 10-годишен кредит биха се нормализирали до 4,4%, а тези на Италия - до 4,1%.
Доколко идеята е политически приемлива? В началото лихвената субсидия ще е евтина. При гореспоменатите обстоятелства първата година разходите биха възлезли едва на €1,9 млрд., като 60% биха били предоставени от Германия. С всяка изминала година, разбира се, те ще се увеличават, когато страните добавят нов дълг към схемата. Но дори така съвкупните разходи през първите седем години биха възлизали на постижимите €53 млрд. На страните от центъра няма да се налага да обезпечават дълга на тези от периферията, а субсидиите ще се предоставят за по една година. Ако дадена членка не спазва програмата си за реформи, тя ще бъде изключена от схемата. Нещо повече, ако пазарите се успокоят, операцията ще бъде прекратена. Подобни ограничения означават, че схемата едва ли би нарушила германската конституция или клаузата в договора на ЕС, която изключва спасяванията. Разбира се, инвеститорите може и да не се убедят, че обезопасителната мрежа е достатъчно силна. Следователно схемата не би премахнала необходимостта европейските лидери да измислят дългосрочен план, както и да продължат с реформите. Но въпреки това лихвените субсидии са сравнително евтин и практичен изход от най-належащия проблем на еврозоната.

По Ройтерс

Прочети цялата новина

Свързани новини: