Ами ако се окаже, че на Европа й липсва нова Маргарет Тачър?

Бившият британски премиер Маргарет Тачър имаше редица недостатъци, но можеше да ги компенсира с две основни качества -с отказа до отстъпи пред безпомощността и адекватните действия. Именно това жестоко липсва на сегашните европейски политики.

Смъртта на Маргарет Тачър без съмнение ще съживи дебата за предполагаемите недъзи и положителните страни, които се очакват от “либерализма”. В период, когато Европа търпи безпрецедентна вълна от строги мерки на икономии и се опитва да намали на всяка цена държавния дълг, този дебат е неизбежен, но рискува да бъде и напразен също като дебата, който противопоставя отдесетилетия привържениците на Джон Мейнард Кейнс и Фридрих фон Хайек.

Защото ако “крайният либерализъм” беше триумфирал с Маргарет Тачър във Великобритания, а след това се бе разпространил в целия свят, без съмнение нямаше да има криза на държавния дълг, както често чуваме да се твърди. И ако финансовите пазари не бяха либерализирани от началото на 80-тегодини - до голяма степен, за да се улесни финансирането на държавите, то в началото на първото десетилетие на 21-и век нямаше да станем свидетели на финансовизирането на икономиката, за чиито последици плащаме днес. Действителността често е по-сложна от теориите.

Страна, застрашена да се срине политически, икономически и нравствено

При все това истинският урок от политическата кариера на Желязната лейди вероятно се крие другаде. Той е във визията й за политиката. Визия, която изглежда напълно е изчезнала в днешна Европа.

Маргарет Тачър пое управлението на Великобритания, изправена пред прага на политическо, икономическо и морално рухване. От двата проведени избори през 1974 година не се оформя никакво мнозинство: страната е принудена да поиска помощ от Международния валутен фонд (МВФ), промишлеността й се разпадна много по-бързо, отколкото на другите икономически сили. А на фона на кризата от 1974 година зимата на 1979 година, станала известна като “Зимата на недоволството” (”Winter of Discontent”), е белязана от тежки стачки в цялата страна.

Редувалите се едно след друго лейбъристки правителства – на Хауърд Уилсън и Джеймс Калахан - се опитаха да постигнат компромис между възможностите на партия, обвързана силно със синдикатите, и икономическите повели. В крайна сметка те само предизвикаха недоволството на всички. Казано с други думи страната губеше доверие, бе неспособна да напредва, инатеше се при идеята за каквато и да било промяна.

Политиците пък изглеждаха неспособни да действат и се задоволяваха през повечето време с действия за управление на извънредни ситуации по принципа “да приемаш желаното за действително” (”wishful thinking”). Със станалото известно заглавие - “Криза ли? Каква криза?” (”Crisis? What Crisis?”) - в. “Сън” коментира пресконференция на Джеймс Калахан в разгара на зимния хаос.

Да се действа, а не само да се говори

Най-големият успех на Маргарет Тачър без съмнение е, че тя върна доверието на британците в самите тях, понякога с методи, които, разбира се, бяха повече от оспорвани, и кончината й не бива да покрива със забвение смъртта на ирландския републиканец Боби Сандс, починал след гладна стачка в британски затвор, както и жертвите на войната за Малвинските острови, страданията на миньорите, към които тя се отнесе особено зле. Трябва обаче да се признае на Желязната лейди способността й да върне престижа на политиката, която с нея все още можеше да промени действителността.

Истината е, че бившият премиер на нейно величество не се задоволяваше да понася криза - тя действаше срещу нея. Тя пригоди структурите на Великобритания към реалното й положение - на страна, която е в упадък от края на войната и изгубила средствата, с които разполагаше всемогъщата от 1940-60. Няма кой знае какво значение да се питаме дали действията й наистина са били полезни, ...

Свързани новини: