Милена Дойчева: Защото ми пука…

Милена Дойчева

„В каква държава живеем?” – изригна една майка, притеснена, че синът й първокурсник не може да ходи на лекции по право и това ще го доведе до пропуски в знанията. И понеже обичам такива въпроси, реших и аз да поразсъждавам. Държавата е объркана – две мнения няма. Толкова объркана, че чак бъркотията се е превърнала в клише, бедата й се е превърнала в клише. Бедата на отчаяния сиромах и начинът, по който гледа на него облакътилото се след преяждане охолство. Болните, чието общуване със смъртта е възпрепятствано единствено от превърналите се в обичайна досада смс-кампании. Старостта, чийто натрапен приятел е станала неблагодарността. Младите хора, които присъстват тук само чрез скайп – толкова е приятно да чуеш поне за малко техния засилващ се акцент. И внуците, с които понякога говориш чрез преводач – те казват, че много искат да видят Родината, в която не са се родили. И знаете ли какво още си мисля? Всички тези неща не са основата на проблема. Те са само неговото логично следствие. Основният проблем е, че тази държава е уморена морално, не просто уморена, а направо съсипана от преумора. Най-важният разговор – нравственият, въпросът за доброто и злото – така и не се проведе, потули се някъде в дебрите на прехода. И понеже никой не поиска да говори за това какво е добро и зло, понеже никой не понесе за нищо лична отговорност, започнаха да се раждат едни след други морални ГМО-та, чиято персонална вина винаги се давеше в колективната индиферентност. Едно след друго правителства, приказки, празни надежди. Един след друг животи, по които те се разхождаха, обещавайки някога да ги вдигнат от калта. Да, основната тема винаги е била повече пари, икономически шашми, сложни термини, зад които се крие само едно просто нещо – човекът, който е отстъпил на злото, станал е част от него. И затова гази всичко около себе си. Някой би казал – гази, защото изпитва омраза към всичко нормално. Не, положението е още по-лошо. Не мрази. Просто не му пука. Не му пука до кръв, опасявам се, че ако потрябва дори до смърт. Коренът на всички изброени проблеми е този – създали сме общество, което постоянно издига някакви хора, на които не им пука за другите.

Затова смятам, че някак много лесно пропуснахме едно изречение, казано от шефа на парламента Миков пред протестиращи студенти: „Не ми пука!”. Това е ключовото изречение на българския преход. То обяснява всичко в него. По същата причина Орешарски разтуряше седенката с учителите и се чудеше как да ги размотава с експерти. Просто не му пукаше. По същата причина Борисов пращаше висшистите да копаят картофи – просто тези хора нямаха значение за него. По тази причина и царят-републиканец (най-екзотичният образ на прехода) каза, че трябва да си сменим чипа, т.е., да направим някак си така, че и на нас да не ни пука, че на него не му пука. Мога да давам още много примери в различни цветове. Общото между всички е моралната безцветност.

Ето в такава държава живеем. Но въпросната майка-журналистка не говореше за това. Тя се притесняваше, че нейният син пропуска безценни лекции по право. (Както се казва, другите деца, дори и да ги пребият, важното е моето да си е научило уроците). А пък аз намирам протестите от последните месеци, и особено сега протестът на студентите, за първата проява на преход, т.е. на някаква духовна раздвиженост в тази държава. Защото тези протести не са за политика, нито за ядене, нито за работа, а за най-важното – за нетърпимостта към лъжата. И в този смисъл, каква е ползата от това да се учи право, което се упражнява криво? Или още от деца трябва да ги свикнем да не им пука за истината? Какво толкова – ще станат като нас?! Когато един журналист свикне още от първите си стъпки да пише под диктовка, целият му стаж ще мине в писане не на статии и коментари, а на диктовки и във вземане на интервюта по пантофи, за да не се стресират политиците. Затова е ценно, че стачкуват и студентите по журналистика – за да има надежда, че някога в медиите ще работят повече хора, които имат и свое собствено мнение и са способни да отстояват морални позиции. Същата е и надеждата ми за студентите по право. Защото правото е направено за човека, а не човека за правото. Право може да практикува само този, който се е научил да ходи прав. Деца, ако ви учат да се прегърбвате пред силните на деня, както и да ви го казват, да знаете, че това не е право. А законите все ще ги назубрите, ако имате желание.

Един възмутен от окупацията на СУ студент пък написа, че „единственият начин да се освободим от мрака, обгърнал обществото ни, е чрез образование и наука”. Това обаче не е вярно. Всички тези хитреци, автори на прехода, разрушителите на съвременна България – всички те бяха образовани, с изключение на някоя и друга калинка или монокинка (ако се чудите какво е монокинка, това е калинка, която се снима гола). Проблемът не беше в тяхната необразованост. Мракът, който постлаха като непран юрган на територията на цяла България, не се дължи на тяхната малограмотност, а на тоталното им морално безразличие. Ето например, премиерът Орешарски е „освободен от мрака” на необразоваността. Даже има и научни титли. Резултатът от това обаче не е никак светъл. Самият той търси винаги тъмни задни изходи. Винаги се промъква и прокрадва, където и да отиде, и многократно намеква, че също не му пука за протестиращите. Но не е вярно. Започнало е да му пука. Но от страх. Иначе нямаше да уволняват журналисти, нямаше да им палят колите, нямаше да насъскват хората едни срещу други, нямаше да пращат бръснати глави, предвиждани от български депутат, за да бият окупиралите се в СУ студенти, нямаше да измислят разни класови борби, красиви и грозни, прости и умни, граждани и селяни. Всичко това са политически мюрета, зад които стои ловецът, дебнещ жертвата си. Тази жертва е българският народ. А ловецът хладнокръвно очаква своя момент… Именно в това се състои една от победите на протеста – ловецът е изваден от равновесие и принуден все повече да се показва от храстите.

Питат защо и студените повтарят все този изтъркан въпрос „Кой предложи Пеевски?”. Казват: „Толкова са тъпи, че не могат да измислят друго”… Но всъщност, този въпрос съдържа всички въпроси, незададени през прехода. Неговото общо съдържание е: „Всички, които сте се събрали там в храстите, покажете се, да ви видим кои сте, преди веднъж завинаги да ви пратим вкъщи при майките ви. Защото сме твърдо решени вече да не пиянствате преяли от плътта на тоя народ”.

За първи път от 20 и повече години имам надежда, че когато тези млади хора пораснат, нещата ще се променят. Надеждата ми не е в тези, които хвърлят салфетки по заведенията в Студентски град, изпаднали в алкохолен делириум. (Чудя се защо майките не се възмущават от това). Нито в тези, които искат да станат големи експерти, защото многото знания без морал произвеждат атомни бомби. Надеждата ми е в тези все още непораснали деца, които знаят, че правото не може да бъде криво. Които прекарват нощите си в университета, вместо в чалготеката, докато някои майки ги обвиняват за това. Разбира се, пред тях има още много битки. И много възможности да бъдат покварени. От този елементарен нравствен казус до устойчива ценностна система пътят все още е много дълъг. Затова и наше задължение е да ги подкрепяме и пазим, както се прави с всяка надежда.

Накрая най-важното: Кога държавата ще се отърси от моралната умора? Когато нейните лидери спрат да бъдат хладки. Когато започне да им пука. Когато всичко се основава на ценностната система. Държавата ще получи прилив на живот, когато отгледа вярващи политици. Политици, които имат страх от Бога и обичат ближния като себе си. А до тогава… Понеже има много богослови сред управляващите, нека обяснят на колегите си думите на Христос: „ Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си”.

Статията "Милена Дойчева: Защото ми пука…" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: