Приключения с руските книги и с хората, които ги четат

Отказах стипендията за художествена проза. Директорът на писателската колония ми изпрати пощенска картичка със снимка на платноходка и ми пожела късмет. На тогавашния ми приятел Ерик предложиха работа като проектант-конструктор на интелигентни радарни детектори в Силициевата долина, а на мен предложиха петгодишен платен стаж във факултета по сравнително литературознание на Станфордския университет.

Преместихме се в Калифорния, където никога дотогава не бях стъпвала. Под зелените хълмове позитроните летяха с огромна скорост през най-дългия линеен ускорител в света; в извисените над палмите кули се съхраняваше целият парижки архив на руската имперска тайна полиция. Станфордският университет беше пълна противоположност на колониалната дъскорезница в Нова Англия.

Много години изобщо не съм помисляла за направения от мен избор между така нареченото съзидателно литературно творчество и литературната критика. През 2006 година от списание „n+1“ ми възложиха да пиша за състоянието на американския разказ и да използвам като подръчни материали антологиите „Най-добрите американски разкази“ за 2004-та и 2005 година. Едва тогава, докато в името на науката разгръщах страниците на тези две антологии, паметта ми започна да възстановява празнотата, която чувствах през онзи дъждовен ден на Кейп Код.

После си припомних пуританска култура на съзидателното литературно творчество, въплътена в колониите, семинарите и идеала за „занаят“. Осъзнах, че определено предпочитам да мисля за литературата като за професия, изкуство, наука или каквото и да било друго, но не и занаят. Какво се опитва да каже занаятът за света, за човешките преживявания и състояния или за търсенето на смисъла на живота? Занаятът разполага само със собствените си негативни предписания: „Покажи, а не разказвай“, „Убий любимците си“, „Избягвай ненужните думи“. Сякаш писането е въпрос на преодоляване на лоши навици – пропускане на ненужните думи.

Според мен предписанията на занаята бяха окастрили много от „Най-добрите американски разкази“ до почти нечетивно ядро от енергични глаголи и ярки съществителни – като участници в съревнование за определяне на възможно най-много конкретни обекти и същества, с възможно най-малко думи. Първите изречения бяха така претъпкани с толкова много подробности, изключения, напразни очаквания и дребни противоречия, щото почти очаквах всеки момент да ми бъде пояснено, че става дума за акростихове или че разказите са били написани, без да бъде използвана буквата „е“. Всички започваха по средата на събитията.

В повечето от случаите те се придържаха към „петте К и едното З“ (Пет К и едно З. Журналистическа формула за създаването на всеобхватно описание на дадена тема. Кой (за кого става дума), Какво (се случва), Къде (се случва), Кога (се случва), Как (се случва) и Защо (се случва).Например: „Сутринта, след тревожното обаждане на внучката й, Лорен пропусна кафето в ресторант „Лаймстоун Дайнър“ и отиде с колата до мястото на произшествието.“ Или: „Грейвс боледуваше от три дни, когато на дългия прав участък от шосето между Мазар и Кандуз задното колело на идващия срещу тях тъмносин камион се откачи сред рой жълто-оранжеви искри.“ – Бел. авт.).

Наградата за сбитост и конкретност придаваше голяма стойност на собствените имена, бомбардиращи ме като топки, изстреляни от тенис оръдие: Джулия, Джулиет, Вайъла, Вайълет, Ръсти, Лефти, Карл, Карла, Карлтон, Мейми, Шейри, Шарън, Роуз оф Шарън (индианка), Хасан (Във всяка от антологиите „Най-добрите американски разкази“ за 2004 и 2005 година бе включен по един разказ, описващ ислямския свят, и във всеки от тези разкази имаше действащо лице на име Хасан. – Бел. авт.).

Всяко име разкриваше някакви тайни разчети, съпоставяне на правдоподобност с прецизност: от една страна, Джон Бригс и Джон Хилман… от друга страна, Сибил Милдред Клем Паскал, която настояваше читателят да я нарича госпожица Сиби. От една страна, котката Кинг Спанки („Цар Шамар“); от друга страна, котката ...

Свързани новини: