Камък от стара улица: разказ от Здравка Евтимова

Януари беше поръбил дърветата с ледени конци, окови от замръзнали капки притискаха клоните, студът беше умъртвил полето. Вятърът посягаше срещу Режо, връхлиташе, блъскаше го, наблюдаваше го с хладни очи от скреж. Човекът мразеше това време на годината. Всеки камък бълваше студ, мъглата сновеше с мрачната си конница и затягаше в хладна прегръдка долината.

Ружа. Щеше да я съсипе. Щеше да я разпилее, да я накара да окайва деня, когато за пръв път е зърнала вратата на тази къща. То пък една къща - Режо проклинаше късмета си. Сякаш се бе родил червей, а не човек. Лашкаха го като вагон, като торба с картофени обелки го мятаха на разни страни. Редовно му пробутваха кошмарни длъжници. Все мъже, все отвратителни. Бабичките и глезлите се падаха на колеги, но на Режо му харесваше. Беше корав – камък от стара улица, по която никой не минава, нож, с който бабичката от село е заклала последната си кокошка да не замръзне дъртият ѝ стомах от глад, брадва, отсякла старата ябълка, печка, в която изгаряха последните цепеници - това беше Режо.

Наближи кръчмата. Ружа щеше да се бръкне – всичко щеше да ѝ прибере - до последната жълта стотинка в портмонето.

Режо доставяше парите на поръчителя в срок и на сто процента. Няма длъжник, способен да се изсули от хватката му. От майка си, която дължеше петстотин и шейсет лева, беше взел всичко - за четвърт час ги измъкна, лев след лев, сгънати на пет. Тя плака пред него, закле се, че няма нито троха хляб в шкафа. Режо не я слушаше. Не гледаше сълзите ѝ, които се лееха заедно с новините по телевизията - от тъжни по-тъжни. Майка му се беше женила три пъти, бе бягала от мъжете си пет пъти. Бягствата й завършваха на печалба – бившите ѝ мъже, по-умните и разсъдливите от тях, наемаха Режо да събере дълговете ѝ и да им върне парите. Още щом го зърнеше, майка му подхващаше влажния сценарий - същите сълзи се лееха, със същите клетви го проклинаше, но той слушаше и гледаше, както заспалият гледа новини – каквото и да му приказват, все тая.

Плащай.

Режо измери с очи полето, което му се налагаше да прекоси пеш. По разбития път автобус не минаваше, сива гора, пълна с чакали и лисици, но дори чакалите се бяха покрили в този студ. Тънкият им вой се провираше под ледените висулки, проболи клоните – кратък, полудял като измъкнало се изпод ножа пиле. След минута вятър и вой притихваха, а Режо вървеше напред по изтръпналата трева.

И от баща си бе събирал дългове. Баща му ореше нивички, дребни като екран на телевизор, прибираше от хората лев - два, няколко десетачки и после, изгубил целия си ум, засядаше в кафенето „Ружа”. В „Ружа“ беше студено, но баща му търпеше и наблюдаваше Ружа кръчмарката, която продаваше ракия – евтина като смъртта. Смъртта беше любимото питие на мъжете - трактористи през лятото, безработни през зимата, при голям късмет - работници на магистралата или специалисти по ВиК, лепене на плочки, ремонти на протекли покриви, котлони, пейки и на всичко, което все още можеше да се ремонтира. Клиентите, затънали в собствените си ватенки, навлекли три чифта панталони един върху друг, я гледаха и преглъщаха. Ружа мълчеше.

Баща му ѝ беше предлагал два пъти да стане негова жена, макар че си имаше жена у дома – след всяко поредна стъпка настрана майката на Режо се прибираше в родното гнездо. Ружа поклащаше глава, Няма да се женя за никого, казваше и наливаше питие на следващия клиент. Баща му подхващаше отчаян запой, поръчаше си смърт - цяло шише. Засядаше в ъгъла, не откъсваше очи от нея и пиеше. Предлагаше на Ружа всичко, което беше спечелил от друсането върху миниатюрното тракторче, молеше ѝ се да я заведе у дома – само за десет минути, докато траят новините, но Ружа отвръщаше: - Ходи си Петко.

Петко не си отиваше. Пиеше още, вземаше заем - от приятели, от жена си, от Ружа дори вземаше заем, за да ѝ купи евтин подарък, шоколад или кофичка кисело мляко. Не ѝ връщаше заетите два лева, за да ѝ отмъсти, че не го приема в тясната си къщичка.

Точно тая къщичка беше пропастта, в която Ружа бе пропаднала - паянтова постройка, собственост на шест сестри, четири от тях измрели, едната на път към гроба, но най-малката беше здрава и читава. Тя плати на Режо да пребие наемателката.

- Знам, че Ружа е заможна - редеше старата. - Да си ми върне дълга. Не може да живее в моята хубава къщичка, без да плаща наем. Това е идеален дом, дори мазилката не е напукана.

Режо бе ходил няколко пъти да проверява – Ружа я нямаше в къщата. И нощем се беше отбивал, но не я заварваше. Сигурно в кръчмата спеше, за да пести. Той бе отскачал няколко пъти и там, в кафе „Ружа“. Не поглеждаше нито баща си, нито някого от старите пияници. Поръчваше си от евтината като снега ракия и чакаше.

– Ще ти дам петдесет лева, Ружо – казваше един грамаден тип с юмруци като хълмове. Режо и от него бе измъквал неплатени дългове, знаеше яда и грозния му нрав, но нито нрав, нито яд не плашеха Режо. - Само веднъж да се случи любовта както трябва – дъвчеше грамадният, сякаш изреченията бяха пясък в устата му, но с Ружа не се случваше любов. Пияницата продължаваше, през дума-две забиваше юмруци в масата - Дай ми, Ружо. Двеста лева на заем ми дай, аз ще ти ги дам и ще дойде любовта.

Но Ружа не казваше нищо. В къщата - розова като език на куче - не светеха лампите и когато Режо влезеше в кръчмата, пийналият народ го гледаше, като че някой току що бе умрял и трябваше незабавно да го погребат.

Ружа му донасяше неговата мълчалива чаша, той ѝ плащаше и започваше да измерва под око останалите клиенти. Всичките беше пердашил, на всички беше оставил белези, всичките бяха върнали дълговете си. Видеше ли го, баща му или се скриваше в някой ъгъл като крадец, или с дребни стъпки на бълха доприпкваше до Режо и подхващаше с глас, огънат към пода:

- Черпи ме една.

Режо не го поглеждаше, подхвърляше пет лева на пода и усмивката по лицето на баща му - страхлива, нахапана като кокал между две кучета - за миг издълбаваше устните му.

Ружа ставаше, вземаше петолевката от пода, оставяше чаша срам пред баща му, а него не поглеждаше. Режо не я харесваше. Беше висока, с черна коса и кафяв поглед, който се губеше някъде във въздуха, преди да достигне лицето му. Режо знаеше, че не може да прогони януари от лицето ѝ. Но си беше платил ракията и заслужаваше да му обърнат внимание. Понякога се молеше – и той не знаеше на кого – на чакалите в полето или на тънкия им вой - Нека ми платят да събера дълга на Ружа. Нека ми платят и тогава...

Накрая чакалите го чуха. Единствената жива от шестте сестри, онази, която бе на осемдесет години, а може би на осемстотин, му плати. Дъртата твърдеше, че Ружа има да ѝ връща осемстотин лева наем за трите години, през които е използвала малката къщичка.

Ружа му донесе в чаша всичкия мраз на полето, ругатните, празните портмонета, ръждясалия влак, черните погледи на мъжете. Беше му заявила:

- Аз не живея в къщичката ѝ. Аз живея в кръчмата.

Режо изчака всички да си заминат – дори пияницата с юмруците хълмове, който просеше на всеки срещнат заем от двеста лева, за да ѝ покаже колко струва. Този глупак даваше на Ружа капаро от пет лева – добавяше, че постепенно ще ѝ върне останалото – ще ѝ подари всичко на земята и под земята - за една любов, но очите на Ружа се заравяха в преспите и не го забелязваха.

Режо изчака и последният пияница да се махне от стаичката – малка, със запалена печка вътре и край нея - куп цепеници, които Ружа сама бе насякла сутринта. Тя беше мършава дръжка на брадва, по дънки в ледения вятър, в злия януари, във въздуха, кафяв като съчки за подпалка. Режо нищо не ѝ казва, не я погледна, нито ѝ поиска още една чаша. Седна до печката при цепениците, извади от чантичката си парче луканка и хляб, и задъвка. Ружа му каза:

- Заминавай си. Не съм от твоите длъжници.

- Сигурна ли си? – подхвърли той. И дотук беше.

Тя се изми на мивката, където изплакваше чашите, погрижи се за зъбите си, намаза се с крем, после спокойно, като че него го нямаше, извади походно легло, после от големия шкаф, очукан, по-стар от моста пред кръчмата „Ружа”, измъкна един, два, три юргана, напъха се под тях и угаси лампата.

Режо стисна юмруци. Без да пали осветлението, отиде до чешмата, изми зъбите си с нейната четка, с нейната паста за зъби, вдигна първия юрган – червен, тежък като надгробен паметник край магистрала, след него втория - прояден тук-там от молците, и накрая – олекотен пухен юрган, под който като гъсеница се бе свила Ружа. Не я попита нищо. Любовта се случи като асфалт, гъста и дълбока, защото Режо беше силен човек. На сутринта ѝ каза:

– Гладен съм.

Ружа нищо не отвърна, не помръдна. Режо се надигна, изяде всичко от хладилника, изпи колкото поиска от смъртта, после се пъхна под трите юргана.

На сутринта, когато първият клиент с хълмове в юмруците се появи, Режо изръмжа, че е заведението е затворено. Нямаше нищо за ядене. Режо изпи последната капка срамна ракия и се облече. След новините по телевизията пое през полето. Едно и също, едно и също - сивата замръзнала трева, покривите, заковани с ледени висулки към земята в сухия студ, дърветата - сякаш обесени мъже - стърчаха край него.

Ружа – ах, какъв златен длъжник бе тя. Режо не вярваше на никого освен на хората, които можеше да бие. По-яките бяха опасни, но и тях биеше. Длъжниците се свиваха в панталоните си пред Режо, защото страхът беше най-голямото му оръжие. Страхът стриваше всичко по тънката си пътека - само смъртта можеше да изцежда така. От смъртта никой не бе избягал, от страха също. Режо бе милостив като релси, по които към пияния глупак фучи товарен влак.

Отново вървеше към кафе „Ружа“, към трите юргана, към ракията, долнопробна като замръзналите камъни край пътя, към печката и цепениците, които Ружа бе насякла сутринта. Тя дължеше много пари – на оная, живата сестра. Осемстотин лева.

- Дължиш на голямата сестра осемстотин лева – съобщи ѝ Режо.

Ружа не помръдна от мястото си. Той вдигна юмрук под носа ѝ.

- Дължиш – каза ѝ.

Тя мълчаливо отиде до мъжа със страшните юмруци, който всеки ден ѝ предлагаше двеста лева – даваше ѝ петдесет стотинки, друг път банкнота от пет лева, свита на пет, и я молеше да го направят най-после – той щял да ѝ върне постепенно цялата сума, по лев-два, докато я докара до двеста.

- Моля те, тръгвай си – помоли го Ружа. Ръката ѝ докосна брадясалата му буза и човекът, тънък и дълъг като въже, с каквото връзват магаре за колче насред полето, се надигна, заклатушка си гърбом към вратата, овързал се с пиян поглед към нея. Забрави да изпие чашата с ракия, която за някои хора по тези места струваше повече от живота и смъртта. Сигурно бе изгубил паметта си. Не, не я беше изгубил. Изведнъж грамадният се върна обратно, целуна Ружа по челото, гаврътна живата и смъртта, а може би дъното на чашата, небето и януари.

- Обичам те – измърмори той на Ружа и си отиде, както си отива мъглата от тази долина – но преди това навиваше света на кълбо и зашиваше мислите на хората със сиви, мразовити конци.

В кафе „Ружа” останаха само Ружа и Режо.

Тя разпъна зад тезгяха походното легло, извади олекотения пухен юрган, след него синия, червения, и зачака. Без да бърза, Режо изяде половин тенджера кисело зеле, всичкото месо, половин хляб, взе си ракия – без живот и смърт на дъното, и пи, докато юрганите му заприличаха на шейна, юрнала се надолу по склона.

На сутринта изяде останала част от киселото зеле, изля кафето в мивката – не му бе харесало – обърна надписа „ОТВОРЕНО“ и кръчмата се сви, съгласна, че е затворена. Режо се разположи под юрганите и не излезе оттам до обяд.

Стана един или може би два часа, изораната нива белееше в далечината, покрита със скреж. Той се облече, изми зъбите си с нейната четка, с нейната паста за зъби и каза:

- Осемстотин.

- Вече ти платих – прошепна Ружа от походното легло, очите ѝ пуст, заледен път в студа.

- Осемстотин.

…Сега отново крачеше към кафе „Ружа“ – беше ледено, вятър извираше от всяка замръзнала туфа трева. Трябваше да прекоси гъста горичка, трънак, оплетени драки, но той бе минавал вече оттук и бе пробил път. Всяко дърво го познаваше, беше трошил клони, тънки и дебели. За Режо препятствията бяха място, което все още не се е научило на покорство и послушание. Бе въпрос на каприз кога ще стъпче шумата под снега с яките си ботуши. В далечината се виждаше блясъка на прозорчето - Кафе „Ружа“. Вътре гореше печката, със сигурност имаше варено зеле и месо. Три юргана, чаша за ракия със сто дъна. Подозираше, че го очакват и два юмрука с пропасти в тях.

Ружа беше длъжник. Какъв страхотен длъжник беше Ружа.

Режо прескочи напоителния канал, отдавна престанал да бъде напоителен, бе пресъхнал както всичко останало и тъмнееше, пълен с треволяк, сняг и къртици. След това той мина напряко през акациите, които хората по тези места наричаха „испански трън“. Ружа беше засадила испански трън, за да се опази от крадци; Режо ценеше испанската напаст – кършеше бодили, дълги до десет сантиметра за петите на неизправните длъжници. Сигурно затова при него неизправните длъжници светкавично ставаха изправни.

Прекоси замръзналото езеро, което наричаха по тези места „Ружин гьол“. Тук се къпела, разправяха длъжниците му, но Режо не я беше виждал.

Влезе в кръчмата.

Печката не гореше. Не миришеше нито на ракия, нито на кисело зеле. Зад тезгяха не се виждаше сгънатото походно легло. В стаята, сам над чаша с ракия, седеше баща му. Пиеше тихо, изправил до носа си шише, пълно с пресъхнали дъна.

- Къде е? – попита Режо.

За пръв път старият не го погледна. Продължи да пие бавно, като че краят на света бе дошъл и отминал, и след него абсолютно нищо не следваше.

- Къде е Ружа? – раменете на баща му се огънаха под пръстите на Режо. Стори му се, че костите на дъртия са трошливи като кибритени клечки.

- Замина – избъбри старият глас, тънка, изгоряла клечка кибрит. - Онзи, гадният с големите ръце, намери двеста лева. Продаде си къщата за две стотачки… Продаде я на мене…. Тя замина с него.

- Какво – настръхна Режо. – Къде отиде?

- Той е луд – зафъфли баща му. – Кой нормален ще си продаде къщата за двеста лева… - навън изведнъж притъмня, сякаш над кафенето се бе проснала замръзнала нива, а не небе. – Аз съм луд. Идиот съм - баща му се задави и закашля. – Защо ги взех тия две мръсни стотачки. Тя щеше да си е тука. Защо се полакомих…

Хватката на Режо се отпусна. Да се чуди човек защо раменете на стария се огънаха и изпукаха.

- Черпи ме една ракия – трошливият глас на дъртия запълзя напред. – Все пак съм ти баща… Мъчно ми е. Много. Гадно е без Ружка. След два часа ще умра.

Прочети цялата новина https://offnews.bg//nashite-avtori/kamak-ot-stara-ulitca-razkaz-ot-zdravka-evtimova-659390.html

Свързани новини: