Напоследък писахме много за сексуалните хищници в мрежата и какво можем да направим, за да предпазим децата си от тях. Можете да видите всички статии по темата в края на този текст и ви ги препоръчвам, защото са изключително важни. Един въпрос обаче остана висящ в коментарите. Пристъпвам към него с ясното съзнание за деликатността му. Ще споделя своето мнение като настояща майка, която трепери за сигурността на децата си и някогашна дъщеря, която ревностно пазеше личното си пространство от свръхпротективните си и строги родители.

Имат ли децата право на лично „виртуално“ пространство?

Искам да си представите, че вашата 12-годишна дъщеря излиза навън, да речем на разходка в мола, като всички хлапета на нейната възраст. Към нея се приближава 40-годишен непознат мъж и й казва: „Коте, много си сладко. Искаш ли да сме приятели?“ Как ще реагира дъщеря ви? Обзалагам се, че ще си плюе на петите или дори ще потърси охраната. Как реагира обаче същото това добре възпитано дете, ако 40-годишен непознат я заговори със същите думи в някоя социална мрежа? Дали ще го блокира на мига? Може би. Но в повечето случаи не, защото „виртуално“ може да се пофлиртува и всички го правят, и тя всеки един момент може да преустанови контакта и има усещането за контрол над ситуацията.

Само че то е лъжливо. Деца стават жертви на тормоз, агресия и сексуално насилие и в мрежата. Деца се самоубиват или убиват заради неща, които им се случват виртуално. Мрежата не е безопасно място и ние не я контролираме.

Нека си представим и друга ситуация. Вашата дъщеря би ли се съблякла пред всички в училище по гащички и сутиен? Най-вероятно не. Само че когато на 14-15 години се влюби в някой съученик и станат гаджета, тя най-вероятно ще му прати своя снимка по бельо. Или без, зависи доколко е разкрепостена. Децата го правят. И момичета, и момчета. А фактически то е същото като да се разсъблечеш пред цял свят, защото не знаеш у кого ще попаднат утре тези снимки и как ще се разпространят.

Сега нека се поставим и от другата страна. Нека ние сме децата. Аз съм момиче на 15 години, имам си гадже и след като се разделим в 10 часа, бързам да се прибера, да седна на компютъра и отново да съм с моето момче и да си продължим разговора в чата. Навремето го правехме по телефона, сега децата ни го правят на компютъра. Как бих се почувствала, ако майка ми наднича? Как бих се почувствала, ако неговата майка чете през рамото му колко ми е хубаво да го усещам притиснат до мен и как нямам търпение утре отново да сме заедно и да се целуваме на пейката в парка, например. Или да правим други неща. Не, това не е място, където една майка има право да наднича.

Ясно е, че въпросът има много аспекти и не може да се отсече с лека ръка, че децата нямат право на „лично виртуално пространство“ в името на безопасността им, нито пък че „никой няма право да наднича във виртуалния свят на децата, дори и заради сигурността им“. И двете крайни гледни точки са неприемливи. Трябва да потърсим някакъв баланс. Представете си, че детето ви вече е достатъчно голямо да излиза само на улицата. Защото това е мрежата - една виртуална "улица", на която децата ни излизат сами и откриват света. Срещат се с приятели, намират всякакви интересни находки, играят, научават нови и забавни умения. Но на улицата има и опасности. И докато не сме сигурни, че децата ни знаят как да се предпазят от тях, се налага да сме наоколо. Не да им дишаме във врата и да сме досадните майки-орлици, от които се налага да крият всички интересни неща. А да им подадем ръка, ако се спънат и да изгоним съмнителния тип, който наднича зад ъгъла. Не забравяйте - търсим баланс. Ако прекалим, бързо ще се научат да ни "заобикалят". Ако неглижираме, ги поставяме в опасност. Ще се опитам да обобщя как работи това на практика у нас. Надявам се да намерите нещо полезно в опита ми.

1. Аз ти вярвам, ти ми вярваш. Баланс на доверието.

Децата ни знаят от съвсем малки, че каквото и да направят, в каквато и каша да се забъркат, могат да споделят с нас всичко и ние ще ги подкрепим. Може да има последици, но няма нищо непростимо и винаги сме готови да ги изслушаме. Могат да ми кажат ВСИЧКО. Буквално всичко. И обикновено го правят. Това е много важен момент от възпитанието, който е основата на всичко останало. Ако детето знае, че няма да го осъдите, няма и да крие от вас. В повечето ситуации, в които едно хлапе става жертва на сексуален хищник, всичко тръгва с изнудване, заплахи и срам, че родителите ще разберат. Ако детето няма този страх при малкото „провинение“, няма да затъва все повече и повече. Научете децата си, че могат да ви споделят всичко и не ги съдете. Ако разберете, че са правили секс, не изпадайте в ужас, а поговорете за безопасността. Ако научите, че са пушили трева, не се шокирайте, а поговорете за опасностите от това и докъде може да доведе. Ако ги хванете, че бягат от училище, разберете причината. Не ги лъжете и не ги заплашвайте. Не преувеличавайте опасностите, там където ги няма или са минимални, защото децата всичко разбират в един момент. И ако сте ги излъгали за едно, няма да ви вярват и за всичко останало. Не се карайте с тях, слушайте ги. Не ги съдете, разбирайте ги и се поставяйте на тяхно място. Иначе няма как да им помогнете. След една определена възраст само разговорите работят, иначе просто ги губите. Дори когато се наложи да ги накажете или да им отнемете някоя привилегия, нека стане с разговор и с обяснения защо го правите, не с критики и осъждане. Доверието е първата и най-важна стъпка, за да се погрижите за безопасността на детето си. Доверието, а не безсмислените ограничения и постоянното надничане в личното пространство. Знам всички пароли на моите деца. Никога не съм ги използвала. Това е мярка за крайни ситуации и освен това признак за доверие. "Давам ти паролата ми, защото знам, че няма да я използваш, освен ако наистина не е жизненоважно".

2. Всичко е позволено, ако не е опасно за живота или вредно за здравето. Баланс на правилата.

Правилата – без тях не може, но и не бива да се прекалява. Затова също много съм писала, но ще го кажа пак. Децата трябва да имат правила, които да спазват. Те обичат да има правила, но обичат и да се пробват да ги нарушават. Съобразете ги с възрастта им и със средата, и отново търсете баланса. Аз отраснах в семейство с прекалено строги правила и по тази причина ги нарушавах и тайно, и явно, и постоянно, като се поставях в много по-рискови ситуации от момичета, отраснали в семейства с по-рехава дисциплина. По тази причина в моя дом правилото е едно – Всичко е позволено, стига да не е вредно за здравето или да не застрашава живота. Все пак аз отглеждам момчета, не момичета, така че може би моето правило няма да работи добре във вашето семейство. При мен засега действа безотказно. Моите деца нямат вечерен час. Едното ми момче е на 14 години. Излиза с приятели, които познавам, и всички са свестни, нормални хлапета, с присъщото за възрастта поведение. Обикалят напред-назад из центъра, ходят на кино, говорят си, ядат пица. Първия път, когато излезе сам, ме попита кога трябва да се прибере. Отговорих му с въпрос: „Ти би ли останал навън, когато приятелите ти си тръгнат?“ „Не, много ясно.“ „Значи се прибираш, когато всички си тръгнат.“ Така бяхме и с по-големия му брат. Може да прочетете статията Планът Х – за случаи, в които самостоятелно излизащо дете се почувства застрашено.

3. Правилото „къде и с кого“ – реално и виртуално. Баланс на намесата ни в личния му живот.

Единственото ми условие, когато децата вече излизат сами, е винаги да знам къде се намират, с кого са там, и да ми вдигат телефона, ако ги потърся. Същото това условие „къде и с кого“ се прилага и виртуално. Не желая да чета чатовете на сина ми, но трябва да знам С КОГО си чати и КОИ са приятелите му, дали ги познава в реалния живот и откъде. Ако си чати в разни игри с хора от цял свят, не е позволено да им дава лична информация, дори да са много cool. Ако я искат и го подпитват, значи изобщо не са cool, ами направо са cringy. Има сайтове, които са опасни и там не се влиза. Това и батко му го обяснява, така че имам известна подкрепа. С малките се надявам да е още по-лесно. Примерът на големите винаги е от полза. Личният пример също. Ако сте правили някоя щуротия и сте се разминали на косъм, разкажете я на децата си. „И мама е правила глупости“ е това, което ще накара децата ви да споделят с вас, когато някога нарушат правилата и се почувстват застрашени от това. Не бива децата да ни мислят за прекалено идеални, защото тогава се страхуват да не ни разочароват. Същото се случва, ако и ние ги мислим за твърде съвършени. Очакванията на родителя към детето са много задължаващи. Понякога те предпочитат да премълчат нещо, отколкото да слязат от пиедестала, на който сме ги издигнали. „Моето дете никога не би направило нещо подобно“ е една от най-опасните реплики, които съм чувала. Ако детето ви все пак направи „нещо подобно“, то никога няма да посмее да сподели с вас, защото повече ще се тревожи да не ви разочарова, отколкото от ужасните последици, ако премълчи.

4. С възрастта все повече граници ще отпадат. Баланс на свободата и отговорността.

Възрастта и чувството за отговорност са в пряка връзка. Да не забравяме обаче, че децата се развиват много различно и имат различно усещане за отговорност и самосъхранение. Някои деца са много зрели на 14 години, а други на 16 все още правят купища глупости. Обяснете на детето си, че с възрастта свободата расте и границите падат, но само ако расте и чувството за отговорност. Така или иначе възрастта е ключова и за отговора на детето към вашето навлизане в личното му пространство. Попитайте 10-годишното си дете дали има против да му надникнете в чата и то най-вероятно ще ви каже, че няма проблем, даже ще му е забавно да види реакцията ви на смешките, които си говорят с приятелите му. Пробвайте същото с 15-годишното си хлапе. Ще ви отреже на секундата и с право. И ако разговорите му са с негови приятели, не бих ви посъветвала да надничате. Напомням ви правилото „къде и с кого“. Но децата трябва да знаят следното. Да се грижиш за сигурността си също е вид отговорност – отговорност към собствения живот. Можете да им обясните, че колкото са по-отговорни, толкова по-малко ще им дишате във врата. Колкото повече глупости правят, толкова по-близо ще сте до тях, за да ги предпазвате. Дайте им пример с малките деца. Когато детето се научи да не бърка в контакта, може да остане самичко в стаята. Когато се научи да не се катери по прозореца, прозорецът може да остане отворен. Преди това е опасно, макар че бебето не го осъзнава и просто му е интересно. Обяснете на порасналото си хлапе, че ситуацията с интернет е същата. Няма да следите какви сайтове посещава, когато сте сигурни, че знае къде е опасно за него. Няма да го разпитвате за приятелите му, когато сте сигурни, че се е научило да ги подбира. Гледайте да не му досадите с лекции, защото в един момент те просто изключват и вече не ви чуват. Пробвайте успоредното говорене, този модел общо-взето работи добре.

Изобщо личната свобода, била тя и виртуална, върви с определени отговорности и познаване на света, което се случва стъпка по стъпка. И при всяка стъпка детето трябва да знае, че вие сте на една крачка зад него, готови да го подкрепите, ако се спъне. Само че не ме разбирайте грешно. Това не означава да го държите за ръка през цялото време, защото тогава никога няма да проходи само. Веднъж един близък приятел ми каза следното за дъщеря си, добро момиче, отличничка, която се забърка в изключително неприятна и опасна ситуация, когато за първи път в живота си отиде на дискотека в 11 клас.

„Нашите деца са прекалено възпитани и обгрижени. Едно момиче, израснало на улицата, никога нямаше да се подлъже като моята дъщеря, защото още на 14 години е опитало алкохол и е повръщало в кварталната градинка, докато се научи колко да пие. Уличните деца от малки влизат в ситуации и трупат опит и знаят как да се пазят. Нашите деца са гледани в саксия и сега се оказва, че за тях светът е много по-страшен, макар че са вече големи.“

Означава ли това, че трябва да оставим децата си „на виртуалната улица“, за да придобият по трудния начин уменията да оцеляват?

Не, не мисля. Улицата е джунгла – някои оцеляват, други не. Готови ли сме да поемем този риск с нашите деца? Лично аз не съм. Означава ли обаче, че трябва изобщо да не им позволяваме достъп до социалните мрежи? Според мен - не, защото ще изпаднем в другата крайност. Това е тяхна среда, в която поддържат приятелствата и контактите си, в която се изявяват и доказват пред връстниците си. Кога са достатъчно големи? Преценете сами и задръжте максимално, но не дотолкова, че детето да се почувства изолирано и изостанало от приятелите си. Вече знаете - търсим баланса между "уличното дете" и "цветето в саксия". Бягаме от крайностите. Предпазваме ги от наистина опасните ситуации, но им позволяваме да натрупат известен опит и да направят своите грешки, дори и понякога да са болезнени. Част от този опит ще се натрупа и благодарение на това лично виртуално пространство, в което те ще се срещат с приятелите си, ще влизат „във връзка“, а после отново ще са „необвързани“, ще си пращат емотикончета и ще разговарят със странни съкращения, ще слагат любовни обяснения или тежки обвинения по стените си, и изобщо ще преживяват всичко виртуално, но със съвсем реални чувства. А ние ще наблюдаваме отстрани и няма да реагираме, лайкваме и коментираме, защото това е техният виртуален свят и техните условия. Такива са времената, в които живеем. Ще се намесваме само когато в картината влезе непознат и потенциално опасен обект. Също както оставяме най-малките да лудуват на детската площадка и ги защитаваме само при нужда.  

Знаете ли, мисля си, че нашите деца може би ще са много по-добри „виртуални“ родители, отколкото сме ние сега. Просто защото са родени и отраснали в този нов и различен свят на технологии, в който се чувстват съвсем в свои води, докато ние все още бавно и тромаво се учим да плуваме покрай тях и с тях, и междувременно някак да ги опазим от акулите. Важното е, че успяваме, макар и с цената на няколко бели косъма и някой друг неврон. Но иначе пък родителството щеше да е толкова скучно и предвидимо занимание, нали?

5 възможности да пазим детето си в интернет

3 неща, които родителите могат да правят с децата си в интернет

Клуб Z продължава да публикува материали по темата "Деца-Интернет". В този случай препечатваме статия от mamaninja.bg, чийто екип също счита темата за изключително важна.