ВЕЛИК Е НАШИЯТ ВОЙНИК, АМА НЕ ЧАК ТОЛКОВА

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Велик е нашият войник, ама не чак толкова, колкото сме свикнали да му пеем. Всъщност, сам по себе си той може и да си е велик, човекът, но в съвременния свят само личната величавост не стига, трябва да има налице и някои други неща.

Оказва се, да речем, че изминаха седем години, откак страната ни е пълноправен член на НАТО, а руските изтребители, с които сме въоръжени, още се разпознават от системата “свой-чужд” на съюзниците ни като чужди. Оттук възникват няколко фундаментални въпроса.

Например – какво ще стане, ако два български самолета навлязат във въздушното пространство на Русия, тяхната система като свои ли ще ги разпознае или като чужди? Или обратно – ако два руски самолета влязат във въздушното ни пространство, докато два български си патрулират на воля из него? Нашата система за противовъдушна отбрана като какви ще разпознае руските и в създадената каша няма ли да отстреля своите, вместо чуждите? А как биха могли да реагират на такава случка съюзниците ни от Гърция и Турция – да не гъкнат в наша защита, за да не уцелят случайно и своите, или да стрелят по всичко, което мърда, за да защитят границите на НАТО-вската общност?

Да не говорим, че ето, една такава дребна техническа подробност тотално ни пречи да се включим сега в доброволната коалиция, а ще ни попречи да изпълним и прекия си съюзнически дълг, ако целокупното НАТО вземе решение за участие на Алианса в операцията в Либия. То не че имаме и някакво голямо желание да се намесваме, де, ако се съди по позицията на президента Първанов, но и да имахме – ядец.

Като споменах Първанов, да изясним някои неясни, но важни моменти от неговото изявление по повод операцията в Либия. Например той заяви еднозначно, че “България не трябва да участва във военната операция, но трябва да подкрепи всички действия за преодоляване на хуманитарната криза”.

Да оставим настрани факта, че, след като военният министър Ангелов обясни от техническа гледна точка защо България не може да се намеси в Либия, дори и да иска, Първанов не даде никакво обяснение защо това е така от политическа гледна точка. Не знам той като млад войник ли е изучил мурафета да не казва нищо съществено или като стар агент. Но така или иначе, все ми се струва, че за българските граждани би било важно да чуят един такъв тънък урок по международна политика от своя опитен президент – санким, вече десет години сме му поверили международните дела на страната, поне веднъж да чуем ясни негови основания за нещо си.

Но още по-важно би било да отговори тъй нареченият ни президент защо се опитва да внуши на същите тези български граждани, че военната операция в Либия е нещо различно от операцията по преодоляване на хуманитарната криза. Ами то просто няма такъв филм. Нито в резолюция 1973 на ООН го прожектират, нито в изявленията на основните ни партньори от САЩ, Франция, Великобритания и другите страни, които участват, нито пък логиката го позволява.

Кадафи вече предизвика хуманитарна криза в страната си. За да бъде преодоляна тя, първото условие е да се измете самият “лидер на революцията”, защото и с просто око се вижда, че докато той седи там, кризата само се задълбочава. Така че военните удари в случая са само първи етап от цялостната хуманитарна операция, а не нещо, което съществува вън и независимо от нея.

Вън и независимо от нея то съществува само в съзнанието на великите диктатори Уго Чавес и Фидел Кастро, които единодушно нападнаха мръсния империализъм и защитиха лудия си либийски събрат поради правилното предположение и свързаният с него страх, че това, което застигна Кадафи сега, може да застигне и тях в даден момент Делта Т. В смисъл – може демократичният свят изведнъж да вземе да се окаже по-силен, по-единен и по-непримирим с диктатурите по света, отколкото беше до момента. Да не повярваш, ама може.

Наистина, позицията на нашия президент в този случай не отива чак до такива крайности, както тази на Чавес и Кастро – все пак България е член на НАТО и ЕС, та и президентът през годините очевидно мъ-ъ-ъничко се научи да поприкрива срамотиите, характерни за своето мислене. От кумова срама и поне за пред хората. Освен това Първанов вече игра същата тази роля преди години – в защита на Милошевич и Саддам срещу мръсните империалисти от САЩ и НАТО. Но видя, че тя не работи в негова лична и на кукловодите му полза, пък и времената се промениха, затова относително кротна, поне словесно.

Не можем да не си дадем сметка обаче, че в сегашния случай позицията му може да не е като на латиносите, но много прилича на руската – изразена не точно със същите думи, но по същество пълна със същите внушения.

Руснаците официално чрез Лавров изразиха “съжаление”, че военна операция срещу Либия така или иначе започна, макар да мрънкат и те, че развитието на хуманитарната криза трябвало да бъде спряно. Без да обясняват как точно. Или не – даже обясняват, но от обясненията им излиза, че международната общност трябва да се спре военната операция, защото точно тя е докарала хуманитарната криза в Либия, не диктатурата на Кадафи.

Май в Кремъл имат предвид, че светът трябва да продължи да се моли на добрия чичко Кадафи да не става лош, а да продължи да си бъде добър, пък той да продължи да вика – ми аз нищо не им правя на мирните хора, само поради доброто си сърце и в полза на световната война срещу тероризма изтребвам терористите от Ал Каида, които са се намърдали в Либия и искат да ми седнат на революцията.

Та и Първанов горе-долу като руснаците – очевидно идеята му е Кадафи да се съпикяса сам, а после ние да му пратим малко палатки, одеала и минерална вода, за да се раздадат на случайно пострадалите. През Фондацията на сина му да ги пратим, най-вероятно. Той к`вото открадне, открадне, не случайно се казва Сейф, човекът, ама поне нещичко ще стигне до горките хора, изпаднали в нужда…..

И ако беше спрял до тук Първанов с говоренето на глупости по темата Либия и българското участие, пак щеше да бъде добре. Ама не би. Веднага, след като заяви, че няма и да помислим за включване в операцията, той се изпъчи гороломно и се изрепчи на някой неизвестен опонент: „Едва ли има някой по-заинтересован от нас, българите, от отстраняването на режима на Кадафи, тъй като години наред шестима невинни български граждани страдаха от произвола на либийския режим”.

Така е, страдаха. Само че тогава, пък дори и после, когато се прибраха, Първанов изобщо не споменаваше за “режим”, за “произвол” и прочие. Сега му дойде смелостта, когато съюзниците ни удариха този режим, който, впрочем, през годините си позволяваше какви ли не произволи и в други части на света. И въпреки това, вместо да застанем заедно с французите, които на практика измъкнаха българските сестри от Либия, срещу виновника за тяхното страдание, ние пак го увъртаме. Поне да кажем ясно на Саркози – ами имаме голямото желание да пратим два наши самолета, но знаеш, че не става, защото твоите хора не ни разпознават като свои и веднага ще ни свалят като чужди. Ако можем с нещо друго да помогнем – кажи.

По друг начин формулирано, през устата на един нормален български президент, това би звучало така: “България е готова да се включи с всички свои сили и с всички свои възможности в доброволната коалиция, която се създава за налагане на резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН.” Оттам нататък вече започва разговорът за това какво означава “всички възможности” и точно колко близко до нулата са те – нещо, което, впрочем, партньорите ни много добре знаят.

Но поне бяхме длъжни да им кажем, че сме заедно с тях, не да се ослушваме като мишка в трици. И поне да си бяхме дали сметка, че на този фон някак изобщо не ни подхожда да се гордеем с песничката, с която сме закърмени, онази, в която се пее колко велик е нашият войник. Той е точно толкова велик, колкото е неговият главнокомандващ.   

 Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: