Желаното слънце се появи за кратко и почуствах, че пролетта е дошла. Силно се надявах топлия въздух да се задържи, да премине в топъл дъжд, а после слънцето отново да изгрее – още по-силно и топло. Но облаците го скриха и пак усетих студения вятър. Уви, март винаги е бил такъв – променлив и изненадващ, прокрадващ се във времето като лъжец. Март е и като ново начало, в което се луташ, все още незнаещ накъде да поемеш. За мен този март е един от най-странните и за разлика от забързания (направо спринтов) и пълен с всякакви емоции февруари, сега забавям темпото, волно или неволно. Като че ли да си поема глътка въздух преди да се впусна отново в маратона на живота. Нямам търпение да свърши (март).

Но докато съм „на забавен кадър“ покрай мен продължават да валят желания. Сипят се като дъжда онзи ден и инстинктивно ме карат да забързя темпо, както забързвам крачка, когато дъжда ме сварва без чадър. Понякога ми се иска да остана под падащите капки вода, да измият лицето ми, да изтрият обърканите мисли. Променливите мисли на променливия март. Исках да пиша за Нисоаз. Случва се, когато започна да пиша за храната, която съм приготвила, да идват други мисли, други думи, като че ли да подчертая емоционалното ми състояние в момента. Почти винаги изтривам написаното, съсредоточавам се и започвам да пиша наново за това, което искам да ти покажа. Е, сега искам да ти покажа Нисоаз, но пиша толкова объркано, колкото объркани са представите за тази салата. Несъмнено емоционалното състояние се отразява върху храната, която приготвяме, но в случая, май стана обратното. Колкото повече искам да открия истината, толкова повече тази салата ме обърква.

Най-лесно ми е да кажа, че няма правила напук на всички пуристи, които не се съмнявам ще критикуват всичко, което покажа по-долу. И знаеш ли, ценя класиката, но се опитвам да избягам от нея. Това съм го казвала вече, а причината е именно, че класиката неизбежно води до дебати, спорове за истинност. Променлива е. Като съставките на Нисоаз. Казват, че в Нисоаз се съдържа най-доброто от Ница. Казват, че в нея има картофи и зелен боб. Казват, че трябва да съдържа артишок и прясна чушка. Казват, че шалота е неизменна част от салатата. Казват, че прясна краставица и пресни подправки като босилек и естрагон са присъщи. Казват, че се сервира върху канапе от маруля. Казват, че в Нисоаз няма термично обработени зеленчуци. Каквото и да казват едно е ясно – в Нисоаз има риба тон, аншоа, маслини нисоаз и твърдо сварени яйца.

За дресинга обаче всички са единодушни, че той е класическия винегрет, някъде с добавка на горчица и/или ситно нарязан шалот. Презентацията на салатата изглежда като редена салата, което лично на мен не ми се нрави особено. Предпочитам всичко да е смесено и добре овкусено, не само с дресинг, а и ароматите на отделните компоненти да се слеят. Откъде идват всички тези разлики? От консуматорите. Нямам друго обяснение. Класиката вече не е класика. Променила се е като модата през годините. Но всъщност кой знае как се приготвя салата Нисоаз? Аз мисля, че дори французите не знаят първообраза ѝ. Тази ситуация ми напомня за една друга салата. Дори прочетох в една дискусия, твърдение, че салатата е италианска. За какво говорим? Искам просто да си направя една салата.

Търся някаква основа, нещо на което да стъпя, за да придада достоверност на Нисоаз, но не откривам нищо. Разликите във всеки един предложен вариант на салатата са прекалено много. Не е като шопската, в която може да варират единствено чушките – сурови или печени. Затова избрах да покажа два варианта на Нисоаз. Единият е версията на Джулия Чайлд, а другият е от кулинарна книга, написана от двама французи. Разликите в двете салати са съществени, като както вече споменах обединяват ги рибата тон, аншоата, доматите, яйцата и името, разбира се.

Салата Нисоаз си пожела Елица.

Салата Нисоаз I

Адаптирано от ochef.com

В тази версия всички продукти се подреждат върху зелена салата и се заливат с дресинг. Джулия Чайлд съветва отделните компоненти да се овкусят предварително и аз напълно се съгласявам с това. Иначе салатата не би била така вкусна. Но всъщност, подреждането ѝ никак не е задължително. Аз бих смесила всичко и накрая бих декорирала с маслините, каперсите и яйцата.

Дозите са за 6 порции.

Продукти:

• 1 малка маруля
• 400 гр. сварен пресен или замразен зелен боб
• 2 глави шалот, нарязан на ситно
• 4 малки домата, нарязани на четвъртини
• 6-8 дребни червени картофа, сварени и нарязани на кубчета
• 1 консерва риба тон, отцедена
• 6 яйца от свободно отглеждани кокошки, твърдо сварени и разполовени по дължина
• 10-12 филета аншоа, отцедени
• 100 гр. маслини нисоаз (заменям с каламата)
• 2-3 супени лъжици каперси
• 3-4 стръка пресен магданоз, нарязан на ситно

За дресинга:

• 1 чаена лъжица дижонска горчица
• 1 чаена лъжица лимонов сок
• 1 чаена лъжица винен оцет
• 50 мл. зехтин
• сол и черен пипер

Дресингът се приготвя като всички съставки се смесят и разбъркат добре. Слага се сол и черен пипер на вкус.

Марулята се почиства и по-големите листа се накъсват на едро. Листата се подреждат в плато или голяма чиния.

Зеления боб се смесва с шалота. Овкусяват се с малко дресинг и се разбъркват. Картофите и доматите също може да се овкусят.

Върху марулята се подреждат отделните съставки – рибата тон, картофите, доматите, зеленият боб с шалота. Отгоре се подреждат яйцата и филетата аншоа. Салатата се поръсва с дресинг. Гарнира се с маслините и каперсите и се поръсва с магданоз.

Салата Нисоаз II

Адаптирано от книгата French Cooking – Classic Recipes and Techniques

В тази версия липсват картофите и зеленият боб. На тяхно място има артишок, червена чушка и селъри. В салатата присъстват пресен лук и репички, като намигане за идващата пролет. Салатата отново е представена като редена, но този път смесих и овкусих всичко заедно. Това беше и предпочетеният вариант от дегустаторите, а причината не е в различните продукти, а именно в овкусяването.

Дозите са за 6 порции.

Продукти:

• 6 малки домата, нарязани на четвъртини
• 2 стръка селъри, нарязан на малки парчета
• 1 червена чушка, нарязана на шайби
• 200 гр. маринован артишок, отцеден
• 4 стръка пресен лук, нарязан на ситно
• 5 репички, нарязани на тънки кръгчета
• 1 консерва риба тон, отцедена
• 2 яйца от свободно отглеждани кокошки, твърдо сварени и нарязани на четвъртини
• 100 гр. маслини нисоаз (заменям с каламата)
• 10-12 филета аншоа, отцедени
• няколко стръка пресен босилек за гарниране

За дресинга:

• 2 супени лъжици винен оцет
• 50 мл. зехтин
• сол и черен пипер

Приготвя се дресингът като всички съставки се смесят и се разбъркат добре. Слага се сол и черен пипер на вкус.

Салатата отново може да се подреди в плато или голяма чиния, но този път предпочетох да смеся всичко.

В голяма купа се смесват доматите, селърито, чушката, артишокът, пресният лук, репичките и рибата тон. Овкусяват се с дресинга и се разбъркват. Прехвърлят се в купа за сервиране. Отгоре се разпределят яйцата, аншоата и маслините. Салатата се гарнира със стрък пресен босилек.

И накрая ще ти представя и трети вариант от „Меню“, който също носи своите достойнства и разлики.

Сигурна съм, че каквото и да срещнеш под името Нисоаз, съдържанието винаги ще бъде различно. Затова най-добрия навигатор за тази салата си остава сезонът, в който се приготвя. Използвай всичко, което обичаш от сезонните продукти. Няма начин да не ти хареса.

SOS – Нисоаз – още една спорна салата от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

„Среднощна алея“ е третата книга за вампирите от Морганвил. Вече нееднократно съм казвала, че най-много в поредицата харесвам кървавия, емо-готически образ на вампирите, които не блестят и не са вегетарианци, a напротив - упражняват ужасяващата си диктатура над малцината смъртни в градчето Морганвил. Третата книга залита леко и определено не е на нивото на първите две, но може би на мен пубертетските истории този път ми дойдоха леко в повече. Все пак има интересен обрат в сюжета.

Кликайте на картинката за увеличение.

...Институциите с пришествието на Борисов са в скоби, те са евакуирани от публичния дебат, няма ги по същество, те са изцяло подчинени на това, което наричаме харизма, еднолична власт, квази анархия на един човек, който се яви тук, упълномощен да упражнява собствената си воля, както намери за добре и той го прави... 

Д-р Н. Михайлов, "Тази сутрин" по бТВ 

Снимка Дневник

Сливенският инцидент показа по красноречив начин, че в главата на премиера ако не каша, поне всичко е стройно субординирано, подобно на едно... РПУ!

Трябва да отбележа, че полицията си свърши работата добре. Браво! Очевидно, парламентьорите от МВР се справиха повече от добре. Нито един от заложниците не остана в офиса на банката и всички са живи и здрави, без простреляния охранител. Дано се възстанови без усложнения!

Мен ме озадачава друго: До този момент не ми е ясно какво точно прави премиерът в Сливен? Ръкува се и разговаря с освободените заложнички и дава интервюта за "успешното приключване на акцията", защото похитителят се е държал "мъжки, както са се разбрали" и пуснал жените. Така де! Борисов ги чака отвън!

Сега сериозно: Работа ли е на премиера да ходи да преговаря с въоръжен похитител? Какво би станало, ако, не дай Боже, похитителят реши да стреля по парламентьора? Ами ако Борисов, бидейки НЕПОДГОТВЕН за подобна сериозна психологическа драма (знаем неговите умения да сдържа нервите си при неудобни репортерски въпроси) и, в хода на преговорите, провокира насилие у похитителя? Каква точно е ролята на вътрешния му министър, освен да дава и той интервюта за "успешната работа на Полицията"? Не е ли работа на друг, по-ниско в йерархията (гл. комисар К. Георгиев), да довърши акцията, както я започна? Кой ще понесе негативите, ако подобна акция излезе от контрол и вземе жертви?..

Предполагам, че има много други въпроси, около участието на премиера в медийната част на драмата в Сливен, която, все повече се говори, че всъщност е битово-любовна, а не "терористична"... Част от тях са с преките задължения на премиера. Например, на какво основание предпочита да разходи НСО и да изхарчи малко пари за полет до Сливен, пред среща в Брюксел за Либия?

В крайна сметка, мисля, че не всичко е позволено и допустимо, в името на рейтинга и появяването на малкия екран, премиере!

Успоредно с това, наблюдаваме едни други тежки преговори — тези, с Лукойл. Започнали абсурдно: премиерът, играейки ролята на говорител на Златев, призна че държавният бюджет е в много голяма степен обвързан с ЕДНА, ЕДИНСТВЕНА частна корпорация: "Какво правим с бюджета, ако Лукойл спре?" — попита ни той преди време и изгони от преговорите този, който най-приляга да е там — енергийния министър... Нищо, че това му е работата! Нищо, че той единствено се изрепчи на Златев, докато Борисов вещаеше апокалипсис без Лукойл... Ок, хубавото за драгия зрител е, че се стигна до някакъв безсмислен едномесечен мораториум за цените на горивата, подкрепен само от корпорацията на Златев. Никой не ни казва обаче ако само една корпорация подкрепя мораториума и само тя внася горива (поради липса на акцизни складове за останалите), дали наистина не говорим за монопол? Никой не ни казва на какви цени внася Златев петрола от Русия? И, в крайна сметка, никой не ни казва защо точно този министър, който, освен, че е ресорен, има куража да влезе в пряк конфликт с Лукойл, НЕ ПРИСЪСТВА на преговорите?..

Та, за да обобщя, от преговори по цените на горивата, до решаване на заложнически кризи — всичко се върши само една личност в държавата. Всичко минава през една личност, по линията на субординацията и, естествено, кулминира в личността на премиера, генерал-лейтенант, доктор Борисов...

Ще ви цитирам сливенската "Седмица":

Става дума за човешки животи и сякаш въпросът какво прави Бойко Борисов в Сливен изглежда абсурден. Но не е , защото освен главният секретар Калин Георгиев, тук са опитни антитерористи, психолози, спецчасти и т.н.
Същите са достатъчно ерудирани да се справят с изключително тежката ситуация, но юнашкото сърце на бате Бойко не трае както го е казал постът. Той е Спасителят, той е народният закрилник, той е българският Шварценегер, готов във всеки момент да разпердушини всякакви бандити, да отвее всяка черна магия и да вкара в правия път всеки съгрешил. Няма подобен прецедент никъде по света премиер или президент да поеме подобни полицейски функции. Калин Георгиев и останалите му помощници остават като част от фона на величавите усилия на премиера да оправи нещата.
След Сливен е време Бойко да отлети за Либия и да разчисти и там нещата. Така ще прослави не само себе си, но и България.

Не, г-н Премиер, държавата, освен вертикална структура, има и хоризонтални отношения и механизми. Например, разделението на функциите на отделните ведомства са част от тях. Държавата не е РПУ, та, като влезе шефът, другите да замлъкнат. И, разбира се, не всичко е телевизия. Понякога трябват и компетенции...

Прочее, какво би станало, ако, не дай Боже, Министерският съвет пламне отново? Дали премиерът ще сложи каската и ще подкара противопожарния камион?..

Новите правила относно правата на потребителите целят да гарантират по-добра защита на онлайн купувачите и да повишат доверието на потребителите при покупки в други страни от ЕС. Депутатите приеха в четвъртък поправки към законодателното предложение по темата, но решиха да отложат крайното гласуване на закона и да върнат въпроса в парламентарната комисия, с цел да [...]

Добрата администрация никога не се спира. Когато реши всичките си задачи, когато постигне всичките си цели, когато свърши всичко, ама наистина всичко, което има да върши, тя не се отпуска, а търси нови предизвикателства и нови хоризонти.

С огромен интерес научих, че имало такава практика в Европа, според която общините на столиците се разполагали в най-красивите сгради в тях. По тази и единствено по тази причина нашият Министерски съвет ще гласува решение, според което Общината и Министерство на земеделието ще разменят сградите си. Ако Министерски съвет може да мести Министерствата си, то може ли и да мести и общините на хората, питам се, но си отговарям, че общината сигурно с благодарност се е съгласила да бъде преместена от Министерски съвет и затова преставам да се питам. Както и да е… Столична община ще дойде на бул. „Христо Ботев”, а Земеделието ще отиде на „Московска”. В това имало и чисто икономическа логика, защото щели да се съберат на едно място всички служби на общината. Не знам какъв точно би бил икономическият ефект от това, но сигурно ще е достатъчен да изплати в кратки срокове разходите по преместването. Вероятно икономиите ще дойдат от това, че ако шефът на общинската реклама, който се намира отвъд уличката до общината, бъде повикан при кмета, няма да му се налага да пресича уличката, както е сега, а само ще се качи на горния етаж. Пък и ако навън вали, няма да му се налага да взима шлифер и чадър, за да отиде на общински съвет.

Обаче, ако Министерство на земеделието се премести в по-малка сграда, няма ли да му е тясно? И за това е помислено. Някои негови структури ще се разхвърлят по провинцията. Така например Агенцията по рибарство ще се премести във Варна, тъй като там е особено воднисто, докато тази по горите ще отиде в Пловдив, понеже там очевидно е гористо. Сигурно в това има някаква друга „чисто икономическа логика”, различна от онази с пресичането на уличката, и тя личи най-добре в случаите когато шефът на Агенцията по горите трябва да се срещне с шефа на Агенцията по водите или пък когато двамата трябва да се явят на оперативка при министъра си. Както обяснява премиерът, целта на всичко това била „постепенно София да бъде освободена от централната администрация”.

Аз като стар софиянец и ревностен поклонник на централната администрация пръв ще приветствам тази цел. Дори мога да предложа и атрактивни способи за освобождаване от администрацията, но едно са мечтите и желанията, друго е суровата действителност. Столицата затова е столица, защото в нея е концентрирана администрацията с цел добрата комуникация между структурите й. Но пък може би съм старомоден с този свой възглед, защото нашата администрация отскоро е въоръжена с Ай-падове и е достатъчно компетентна да комуникира чрез тях със себе си, независимо от това къде е дислоцирана физически. Пък и административната децентрализация е моден приоритет на Европейския съюз, който, както вече съм казвал, ми прилича все повече на съветски.

Да, може би наистина съм демоде и е необходимо да се поправя. Но не мога да се съглася, че сградата на Земеделието е най-красивата сграда в София. Сградата на „Александър Невски” е много по-красива. Нека тогава пратим общината там. Свещениците ще отидат в Университета (също много красива сграда), а професорите – в сградата на Централна баня (супер красива сграда!). Теляците ще се преместят в сградата на гара Подуяне (красива също), а началниците движение, спирачите и кантонерите ще се преместят в сградата на „Московска”. За съжаление, акцията ще се оскъпи малко с това, че влакът вече няма да минава през гара „Подуяне”, а ще трябва да минава по „Московска”, но това не трябва да плаши сърцата наши. Освен това ще е чудесно, ако разменим местата на пристанище Варна и пристанище Бургас, а водата от язовир „Искър” да прелеем в язовир „Батак” и обратно.

Що се отнася до децентрализацията. НАП също може да бъде подложен на нея. Например ще е много модерно и европейско всички местни данъци да се плащат в Силистра, ДДС – в Петрич, данък печалба – Синеморец, а корпоративният данък – във Видин. Изключение ще правят глобите за непоставени колани в автомобилите, като тези, които се отнасят до предните седалки ще де плащат в Плевен, а за задните – в Хасково. Освен това НОИ също ще се децентрализира като дамската тоалетна се премести в Лом, а мъжката – в Малко Търново.

Като четете това, може би втората част ще ви се стори малко абсурдна. Но пък сравнете я с първата. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Запис на предаването по БНТ, “Денят започва с култура”, от 24 март, където с Мохамед Халаф и Милен Атанасов обсъдихме темата “Медиите и войната”, т.е. как медиите отразяват войната в Либия и арабските протести, включително мнения от Facebook и Twitter. Разбира се за толкова малко време, няма как да се представят всички гледни точки и данни, но поставихме общите граници на темата.

Както се получава обикновено при участия, най-интересните разговори се водят зад кадър, както сега стана между мен и Милен Атанасов, който е международен редактор на на новините в БНТ.

Запис на предаването по БНТ, “Денят започва с култура”, от 24 март, където с Мохамед Халаф и Милен Атанасов обсъдихме темата “Медиите и войната”, т.е. как медиите отразяват войната в Либия и арабските протести, включително мнения от Facebook и Twitter. Разбира се за толкова малко време, няма как да се представят всички гледни точки и данни, но поставихме общите граници на темата.

Както се получава обикновено при участия, най-интересните разговори се водят зад кадър, както сега стана между мен и Милен Атанасов, който е международен редактор на на новините в БНТ.

Особени маймуни сме това хората – гледаме телевизия и виждаме земетресения, цунамита, ядрени катастрофи, бомбардировки, банкови обири и много други глупости... Няколко седмици по-късно това ще бъдат напълно забравени събития, както например чудовищното наводнение в Австралия от преди само няколко седмици. Днешният пътепис се развива на фона точно на наводненията в Австрали. Изебела ще ни води до Тасмания по време не бедствието. Приятно четене:

Тасмания

първа част

По деликатните места на географията

Макар че аз лично не разбирам какво толкова срамно и неприлично има в женската анатомия. Но фактът е, че когото и да заговорите на тема Тасмания ще ви отвърне със свенлива усмивка или ширко ухилен ще занарежда непристойни коментари - според пола, културата и социалния си статус. Горките тасманийци! Предполагам, че им е писнало до смърт. То и на италианците сигурно им е дошло до гуша да слушат, че родината им е ботуш, ама пък да се родиш в място приличащо на роршахов тест си е чисто наказание. В интерес на истината Тасмания не винаги е имала този порнографски имидж. Преди няколко десетки хиляди години, когато Творецът бил още в ранния си творчески стадий и експериментирал с твърдите агрегатни състояния на водата, нивото на световния океан било много по-ниско и Австралия била доста внушителен континент. Тасмания също, тъй като се явявала част от континента. После на Създателя му дошла музата и заекспериментирал с актово изкуство. Разтопил набързо ледовете и залял де-що имало ниски земи по крайбрежията като в процеса изненадал силно атлантидяните и тасманийците. За първите е писано много от Платоново време насам, няма да се занимаваме сега със степента на тяхната неподготвеност. Драмата на последните, обаче, е останала невъзпята и до днес. Горките аборигени внезапно открили, че безбрежният им сушав плосък роден континент се е свил до размерите на малко обрасло стръмнопланинско островче със силно непредставителна форма. Шокът трябва да е бил жесток (почти като на българските общинари като ги изненада посред декември зимата) - от горди свободно номадстващи жители и стопани на безкрайни слабозалесени територии да се озоват без предупреждение в скромната роля на обитатели на гъстата растителност там долу. (Малко като срамни въшки.) От срама и позора на ситуацията ги избавят рицарски вече в по-модерни времена белите хора. Избиват ги до крак. Буквално. Преследват ги и ги отстрелват като дивеч до последния човек. (Много срамна глава в националната история, този път по причини нямащи нищо общо с контурите на острова) После на свой ред се заселват в срамния храсталак. (Като бели срамни въшки.) Понякога си мисля, че Господ е германец - чувството му за хумор е едно такова плитко и кенефно. Сега, тук да обясня, че да се ходи на туризъм в Тасмания не е нито срамно, нито непристойно и никой не се подиграва с туристите. Смехотворно е само да си роден там. Е, и да имигрираш в тамошната посока, предполагам. Така че ние нямаме никакви задръжки и съмнения при избора на южната дестинация. Отдавна ни гони носталгия по Нова Зеландия, а всеки, който е бил в Тасмания се кълне че двете са като сестри-близачки. Зелени, стръмни, мокри, студени и слабонаселени. Идеалното бягство от лятната задуха на Бризбън. Сбогом, о, шумен и разблуден град! И твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят. През това време обаче...

Туризъм по време на бедствие

На Господ окончателно му писна от глупостите ни и реши да приключи агонията на най-вдъхновената си грешка - човечеството, по единственият известен Му начин - с потоп. Дали е пращал специални инструкции на доверени хора да строят ковчези и да ловят животни по двойки не знам, не съм чула за подобно събитие по нашия край, но със сигурност забелязах, че прати много дъжд. Не някакви си там 40 дена. Два месеца не спря да вали. Тормозеният до миналата година от суша Куинсланд се превърна в перманентно блато, къщите и дворовете ни прогизнаха, язовирите се напълниха, препълниха и преляха, колата ми се покри с мухъл и плесен, стълбите - с мъх и лишеи, прането ми изгни на простира, мравките се нанесоха за постоянно у нас, жаби се заразхождаха из центъра, а някои неспокойни, неуседнали още души се размислихме дали пък не е време да емигрираме отново - в някоя много суха пустинна държава. Саудитска арабия да речем. Или Мексико. Всъщност и Западна Австралия звучи обещаващо безводно. Не знам Творецът ли е с къса памет или си мисли, че ние сме, ама да ни пробутва все същия номер с потопа е малко изтъркано и наивно. Ехо, там горе, ние имаме писменост все пак! От няколко хиляди години. И знаем за последиците от предишните Му гневни изстъпления. Така че куинсландци хич даже не се разтърчават да строят ковчези (що пък точно ковчези, не може ли да са салове, яхти, подводници, атомни самолетоносачи?) и да ловуват ендемични животни (макар че, ако питате мен, сега е моментът да се отървем от такива божествени недоразумения като грачещи гарги, нахални крадливи посуми, соленоводни крокодили, отровни паяци и змии, хлебарки, комари, един потоп добре ще ни дойде всъщност), ами масово се евакуират на лятна ваканция по по-сухите ъгли на континента, из тихоокеанските острови, по Азията и Европата, а най-хитрите даже се възползват от високия австралийски долар и ниския американски такъв и се замъкват на големи тумби в Лос Анжелос и Лас Вегас. По-инатливите от друга страна се запасяват с неимоверни количества бира, храна и вода, барикадират се в домовете си и се приготвят за дълга мокра обсада. Небето си знае своето - продължава да вали. Ние също инатливо не се отказваме от туристическите си планове. За да не губим време в разтакаване по пътища и фериботи се каним да прехвръкнем набързо с голямата бяла птица до вторият най-голям град на Тасмания Лонсестон. Е, не е Америка, но все пак е отвъд море, на друга суша. Пътуването ни започва с безсънна нощ, доминирана от ниско прелитащи вертолети (заради многобройни спасителни операции както ще стане ясно по-късно), грохот на падащи камъни (или безумни количества вода) по ламаринения покрив и обичайните нескончаеми, незасегнати от бурята шумни посумски скандали на верандата. Рано сутринта нарамваме чантите и в блажено неведение успяваме да се измъкнем на косъм точно преди Божият гняв да удари Бризбън. Гледаме с невярващи очи на телевизионните монитори на летището как калният потоп въргаля микробуси и корабни контейнери като сапунерки по улиците на Туумба, увеличава многократно капацитета на автомобилния паркинг в мола като трупа колите на многоетажни камарки, пуска мебели и цели къщи да плават по вече плавателните улици на Рокхамптън, превръща в дълбоководно езеро центъра на Ипсиуч. Полетът ни закъснява. През панорамните прозорци на изходния гейт гледаме безпомощно как багажът ни прогизва ненатоварен под тоновете вода изливаща се от небето.

В Мелбърн вали. В Лонсестън също.

Настаняването в мотела ни отнема точно шест секунди - хвърляме чантите на леглата и слизаме на рецепцията да питаме за карта на града. Докато се разговарям дружески с девойката и подобаващо любезно отговарям на любезния й (и задължителен за такива ситуации) въпрос откъде съм всички присъстващи внезапно млъкват и се втренчват в нас, някой промълвя пребледнял "О, Боже!" сякаш Бризбън е център на чумна епидемия и ние сме домъкнали съзнателно заразата в техния град. После се отприщва лавина от въпроси за състоянието на града, колко лошо е наводнен, нашето жилище пострадало ли е, кога е започнала евакуацията, транспортът напълно ли е спрян и прочие абсурдни неща, без никакъв смисъл и връзка с реалността. С нашата реалност. Гледаме ги като треснати. Чак тогава забелязвам, че телевизорът в помещението е включен на новинарски канал и редува все по-шокиращи кадри от наводнените куинсландски градове с предупреждения за евакуация на бризбанското сити. Признавам си честно и абсолютно безгрижно, докато се опитвам все пак дазвуча интелигентно, че не съм чувала за никаква евакуация и внезапно си спомням, че още не съм включила телефона си след полета. Цъквам припряно копченцето и това, което се случва ми изкарва акъла повече от всякакви журналистически телевизионни истерии. Сега. Да обясня тука, че аз не обичам телефони. Никакви. Най-малко мобилни. И не без приина. Те системно и безпощадно ограбват личната ми свобода, носят лоши новини и вдигат неприятен шум в най-невероятни часове на денонощието, което само по себе си е достатъчно, за да ги презирам и игнорирам. Дори да не изреждам тук другите очевидни негативи на присъствието им - шокиращите телефонни сметки, своеволията на доставчиците на комуникационни услуги, неизмеримата досада на неуморни телемаркетери и прочие неизбежни особености на съвременния начин на живот, без които безпорно бих била много по-щастлива. За да не изпадам в позиция на безпомощна жертва на телефонен произвол аз подмолно си отмъщавам като редовно забравям да заредя батерията, оставям си телефона вкъщи, не го чувам като звъни, не се чувствам длъжна да го вдигам, с дни не забелязвам получените съобщения и не им отговарям, не знам как да ползвам многобройните менюта и не пращам ес-ем-ес-и, освен ако не е абсолютно, животоспасяващо наложително. Съответно много рядко получавам такива. Обикновено. Този конкретен ден в сивия дъждовен Лонсестон е невиждано и нечувано, направо зловещо и знаменателно изключение - получила съм 14 съобщения за няколкото часа, откакто напуснахме Бризбън. Повече, отколкото през последните шест месеца общо. Е, то хубаво е човек да знае, че е търсен и обичан, ама чак път толкова да съм залипсвала на всички само за един ден... Съобщенията са: от компанията, в която работя, уведомяваща ме, че поради наводненията и принудителната евакуация офисът се затваря до второ нареждане, от прекия ми началник настояващ да му се обадя, ако съм в нужда, от Министерство на транспорта в Куинсланд, отменящ таксите на всички платени мостове и магистрали в Бризбън, за да позволи по-бързо евакуиране от града, от колеги и приятели, които ми предлагат подслон и помощ, в случай че сме наводнени. Докато да ги изчета всичките и да се преборя с идиотската телефонна клавиатура, колкото да разпратя вестта, че сме живи и здрави и на (относително) сухо телевизионните новини са се прехвърлили на прогнозата за времето. Страховито лилавата зона на поройните дъждове се придвижва с убедителноа анимационна зрелищност на юг през Куинсланд, Нов Южен Уелс, Виктория и чак до Тасмания. Няма измъкване! През следващите седмица-две ни очакват дъжд, много дъжд, порои, наводнения и още дъждовно време. Както самодоволно отбелязва някакъв телевизионен метеоролог, дъждовният сезон едва сега започвал. Абе, тия хора телевизия не гледат ли, що ли?! През прозореца си поне едно око не хвърлят ли??!! Ми то в Куинсланд не е спирало да вали от месеци! Целият щат е замязал на воден свят. Човек все настъпва жаби в тъмното и очаква да срещне Кевин Костнър зад всеки ъгъл. Апокалиптичната прогноза само ми напомня, че е по-добре да побързам с разглеждането на местните забележителности докато световният потоп не ни е застигнал. Като ще ставаме волю-неволю персонажи в нови библейски глави и сюжети, то поне да се поразходим дотогава. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Лонсестън

(Хич да не ми скачат тука (или по-нататък) разни ерудити и буквоеди с теории как се предполага да се произнася въпросното буквосъчетание, или как му викат на Британските острови. В Таси е Лонсестон. Точка. Никой не знае защо.) И тук му е мястото за малко нахвърляна набързо история: Когато великият холандски мореплавател Тасман направил великите си географски открития т.е. открил за цивилизования свят островите и материка в Южния Пасифик той май не бил много сигурен дали Тасмания е разделена от континента. Кръстил я Земя на Ван Димен, но на картите му е малко неясно дали е самостоятелно парче суша или полуостров. По-изглежда като да не е. Кук на свой ред също пропуснал да забележи ивицата вода между двете суши. Което всъщност си е съвсем оправдано - и двамата са имали цял континент да изследват, картографират, описват. И то какъв континент! Странен, необичаен, пълен с невиждани чудесии. В добавка към многобройните други острови и земи из Тихия океан огромността на начинанието им не позволявала твърде много детайлност. (Макар че, редно е да отбележа, и двамата са се справили блестящо с картографирането.) Човешко е да се допускат дребни пропуски. И разбираемо. Та Тасмания си останала на теория част от континента. Британското владение на новият Южен континент вече било официално заявено с основаването на първото поселище и затвор в Сидни, когато не щеш ли малко по-наблюдателният капитан Бас взел, че открил съществуването на протока, който разделял Земята на Ван Димен от материка. И своевременно (и с малко изненадваща егоцентричност) го кръстил на себе си. Което не е никак странно всъщност, по онова време само който не е идвал до тукашните брегове той не е направил географски открития и не е оставил името си (и това на любимия си губернатор/ крал/ кралица/ принцеса/ съпруга/ любовница/ комшийка/ метреса) по географските карти. Това конкретно откритие обаче носело със себе си сериозни политически последици. Ако Земята на Ван Димен била наистина самостоятелна суша, несвързана с континента, то трябвало незабавно да се вземат мерки и да се предявят териториални претенции и върху нея. Иначе нахалните французи, чиито плавателни съдове висяли по най-подозрителен начин край западния бряг (под предлог за научна експедиция (каквато действително извършвали) с корабни имена като "Географ" и "Естественик") щели като нищо да я обяват за френско владение и да дадат на Наполеон невъобразимо важен стратегически пункт за инвазия в Новия свят. Британската корона не можела да допусне подобна историческа и милитаристична несправедливост. Затворнически кораби веднага били препратени да основат втора австралийска заселническа колония в южната част на острова - днешната тасманийска столица Хобарт и веднага след това още една, просто за всеки случай, за да се обезкуражат напълно французите, от северната страна, която по-късно ще се превърне в Лонсестън. Вторият най-стар и най-голям град на Тасмания. През целия деветнайсти век и началото на двайстия такъв Лонсестън е важно пристанище и търговски център - изнася вълна, жито, руда. Внася имигранти. После значимостта му бързо намалява заедно с тази на цяла Тасмания и за много дълго време островът остава под радара на бързо развиващата се индустриална икономика на модерна Австралия. Факт, който е позволил опазването на колониалната архитектура и атмосфера на града забележително непокътната. В пълното й разточително викторианско великолепие. И романтична непрактичност. Мотелът ни например е небрежно реставрирана (или никога недомодернизирана) дървена скърцаща двуетажна чудесия, окичена откъм улицата с веранди, дърворезби, поизкривени от времето колонади, наблъскани една в друга кулички и множество разникалибрени двускатни покривчета. Всичко това боядисано екстравагантно в няколко контрастни цвята с преобладаващ афинитет към винено червено, бяло и светло сиво. С пищни деликатни дантели от чугун под стрехите. Дори през ситния дъждец и рехавата мъглица над реката мога да видя множество възхитително декоративни колониални къщи накацали живописно по стръмния склон над пристанището. Каменни, дървени, разточително огромни или ситно-скромни скупчени гъсто една в друга. Под гигантски евкалипти или вековни европейски дървета. Кокетните дървени рибарски лодки, платноходни корабчета и яхти на кея, копиращи модели от минали столетия компетентно допълват историческата картина. Покой и безвремие властват над гладките води на река Тамар. И чайки, естествено. Къде се е видяло покой и безвремие да не са системно нарушавани и доминирани от крясък на чайки?! Сглобяемият чугунен мост, произеден в Манчестър и превозен с кораби, за да бъде издигнат в елегантна арка над водите на реката ме убеждава окончателно, че съм попаднала в неиздаден роман на Джейн Остин. Съветвам се набързо с картата, повдигам деликатно дългите си викториански фусти и атакувам туристическа атракция номер едно - Дефилето Катаракт. (Няма нищо общо с очните болести, думата означава също и водопад.) Предполага се, че чудовищно земетресение е разцепило преди около 10 хиляди години скалите и реката се е втурнала с грохот и трясък в теснината, влачейки канари и разширявайки неуморно дефилето оттогава до днес. Създавайки в процеса едно от най-привлекателните места за разходка в градеца. Отвесни скали, шум на вода, дрвени гори и катерачески приключения буквално на пет минути от центъра. Пътеката е тясна и предизвикателно стръмна, предлагаща потресаващи гледки към свирепите отвесни каменни стени под мен и далечното зелено на реката. Почти едночасово пъхтене и потене, разнообразено със спъване в оголени коренища и подхлъзване по сипеи от дребни камъчета, и освежено с несекващ ленив дъждец ме отвеждат до най-неочакваната зрителна и звукова картина за подобен пра-исторически гингирлик - небесно-син плувен басей, пълен с пищящи до Бога деца, обкръжен от грижовни майки, разположен сред алеи, пренаселени с кучета на каишки и спортуващите им стопани. В съседство с прекрасно планинско езеро, симпатично мостче, ресторантче и великолепно поддържани паркови площи. Под въжен седалков лифт. За съжаление неработещ. Някогашното ледниково езеро в скалната планинска купа, опразнено след катастрофичното земетръсно пропукване, се явява понастоящем детска площадка за игра на целокупното население на Лонсестън. Прекосявам мостчето и попадам в още по-фантастична картина. Сред облаци от синеещи хортензии, лилавеещи буганвилии и друг екзотичен храсталак се кипри изящна викторианска беседка. На перфектно подстриганата полянка пред нея се разхождат ... пауни. Естествено! Какво друго да се разхожда из дивите паркове на малко пристанищно градче в един от най-отдалечените постове на цивилизацията на един от най-южните и най-екзотични острови на планетата?! Няма да е тасманийски тигър, я! Паун ще е! В пълно бойно оперение. Напълно изгубвам усещане за реалност и ускрено се изненадвам, че запъхтяният младеж, който прави лицеви опори сред пауните не е мистър Дарси. Хм. Връщането по отсрещния отвесен бряг е не по-малко екстремно, стръмно, да добавим и тъмно в бързо спускащата се мрачина под дърветата. Все пак на открито вечерта се помотква и разтакава дълго още, оставяйки небето да светлее в перлено сияние чак до девет и половина. Нечувано разточителство за нас бедните жители на субтропика, където дори през лятото в шест вечерта е вече тъмно. Вечеряме дълго, бавно и с удоволствие в малък ресторант край реката. Под оглушителна чайкова серенада. Специалитетът на заведението е стриди с доматен сок и водка, тънко нарязана люта чушка, сол и май малко захар. В миниатюрни чашки. Нещо като мини Блъди Мери с мезе. Мистър Дарси не се явява никакъв, но това е дребна подробност, която не бива да разваля добрата романтична история. Лонсестън е любовен роман писан вдъхновено от природни стихии, човешки усилия и страсти, колониална архитектура, дървени мачти, морски бриз, писък на чайки и пияни стриди в малки стъклени чашки. Измислен град. Сънуван. Проектиран с всички задължителни елементи за незабравима любовна авантюра. От онези уж с нищо незабележителни градчета, в които "освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи". Очаквайте продължението Автор: Изабела Шопова Още пътеписи от близки места:

1. Моите любими места във Варшава

утре е Благовещение и по традиция организираме събитие за популяризиране на фолиевата киселина и повече (поне 300) повече здрави бебета - утре сутрин в 11 ч в двора на Майчин Дом София ще пуснем 300 балона с пожелания, които събирахме онлайн в подледните седмици майките, живеещи наоколо и съпричастни с идеята ...

Икономически Либия стои на картата не по-зле от Турция. За разлика от Йемен, Тунис, Мароко, Египет, тя не влиза в зоната на риск. На графиката са нанесени два показателя – БВП на глава от населението и нивото на безработица. В светло виолетово е зоната на риск за бунт. Виждаме, че Либия не попада в нея. [...]

Какво представлява македонската земя и откъде идва силната любов на поколения българи към нея? Отговорът на този въпрос търси Иван Бабев в уникалната си книга, събрала съдбите на над 30 български семейства от Ениджевардарско, прогонени от Егейска Македония и заселили се в Несебър и околността преди повече от сто години. „Македонска голгота” е историята на хората, предпочели да напуснат родните места, но да отстоят правото си на българско самоопределяне. Книгата е издадена през 2009 г. Пред бургаските читатели авторът я представи на 23 март т.г., за да даде старт на една нова инициатива на македонските дружества. Всички приходи от продажбата й за тази и миналата година ще бъдат предоставени в помощ на българи от Македония, които и в момента търпят несгоди, отстоявайки българщината си.  И сега в Егейска Македония живеят около 300 000 наши сънародници, но не смеят да кажат че са българи. Преминали през нечуван терор и репресии днес е трудно да се прецени, каква част от тях са запазили етническото си самосъзнание. Асимилацията им продължава и до днес, твърди Бабев. Темата за съществуването на егейските българи  дипломатично е отбягвана в историческите трудове за Балканите. Академичната ни наука, която работи „на терен”, се интересува предимно от наследството, оставено в границите на днешна България.  А българите са оставяли следи  навсякъде, където са живели. Техните потомци днес са тук, родовата им памет е жива и е нужно само да бъдат попитани, за да бъдат запълнени „белите петна” в историята ни за смутните години отначалото на XX век.

Иван Бабев е роден в с. Свети Влас през 1947 г. Историк по образование, от началото на 80 -те години насам той публикува десетки статии и очерци за живота и революционните борби на ениджевардарските българи. Бил е кмет на с. Свети Влас, чието основно население тогава е било преселническо от Ениджевардарско и Гевгелийско. Сега Бабев е помощник  директор и учител по история в СОУ „Л.Каравелов” – Несебър. Заместник-председател е и на македонското дружество „Тодор Александров” в града.

В продължение на 30 години авторът издирва и събира спомени и документи, с които да разкаже нерадостната съдба на бежанците и трагедията на останалите в родните места техни роднини. „Македонска голгота” е ценно историческо, етнографско и фолклорно проучване, изцяло изградено на основата на автентични документи и свидетелства. Спомените обхващат периода от края на XIX до началото на XXI век. Разказите на ениджевардарски диалект са преработени на език, близък до книжовния, но въпреки това авторът прилага речник с повече от 2000 специфични думи в говора на бежанците. В книгата присъстват и повече от 60 снимки и факсимилета на оригинални документи и писма, които илюстрират важни исторически събития или показват за първи път образите на забравени исторически личности от Ениджевардарско. Включени са и текстове на автентични песни, съхранени от потомците.

За да отговори на важни за националното ни самоопределение въпроси в „Македонска голгота” Иван Бабев включва и две свои исторически студии. Връща се назад през вековете до първото уседнало местно население – траките, преминава през атаките на по-силните пришълци, преразглежда старите схващания за елинизацията на македонската империя, изследва влиянието на славяни, прабългари, византийци и османлии, опирайки се на писмени източници от древността и средновековието. Изследвайки етимологията на думите и названията Бабев дори стига до извода, че Гърция не би могла да има претенции към името Македония, защото то не е гръцко.

Въпреки, че през повечето време от съществуването си населението на Егейска Македония е било под властта на византийските императори и османските султани, то е съхранило принадлежността си към българската общност. Затова и подложени на гонения и репресии в началото на XX век бежанци от Ениджевардарско, Солунско, Воденско и Гевгелийско търсят убежище в свободна България. Тогава бедната и съсипана от войни държава ги приютява, осигурява им подслон и поминък.

Днес българската политическа класа не се интересува от сънародниците ни зад граница. Дипломатическите ни представители нехаят, а българите се питат има ли място по света, където могат да бъдат защитени от държавата си. Докога те ще се страхуват да кажат че са българи, пита Иван Бабев.  Не са много хората, посмели зад граница да заявят българщината си, така както го направиха семейство Здравевски. Но и те, подложени на груби репресии и намерили помощ от приятели в България, сега могат да разчитат единствено на съдействието на патриотични организации и сдружения. От тяхната съдба държавата не се интересува.

На теория издаването на електронна книга звучи невероятно лесно, нали? Просто дай на хората безплатни книги, изчакай ги да се влюбят в тях и те сами ще ти ги продадат. Това е една от онези теории, които не са нищо повече от обикновен мит: Създай книга и читателите сами ще дойдат.

С изключение на една шепата писатели, които са съумели да създадат успешна търговска платформа чрез пускането на безплатни електронни книги, по-голямата част от авторите нямат този късмет.

"Visual Cut Bulgaria" е едно много добро изследване на българския визуален дизайн през последните 20 и повече години. Не пълно, но наистина много добро изследване. Андреан Нешев ни кани в 23 работни пространства на 25-ма души, оставили своя отпечатък в начина, по който аз и вие виждаме България. Много по-дълбоки отпечатъци, отколкото можете да си представите, вярвайте ми!

Къде са учените от БАН, които си казаха мнението, че не се препоръчва строежа на АЕЦ БЕЛЕНЕ? …………………. ТОВА МОЖЕ И ДА СТЕ ЧЕЛИ, НО НЕ ПРЕЧИ ДА ГО ПРОЧЕТЕТЕ ПАК И ДА ГО ПОПУЛЯРИЗИРАТЕ: САГАТА АЕЦ “БЕЛЕНЕ” д-р Вера Михайлова, радиохимик Началото на тази сага трябва да се търси в потъналите в забрава папки [...]

4 години от първия пост в този блог. Да празнувам ли?

4 години не те правят много по-мъдър. 4 години не ти дават много повече опит. Но пък са стъпка в правилната посока. Защото правилната посока е всяка посока, в която си тръгнал.

Блогът се променя заедно с автора му. Стана малко по-активен и амбициозен. В същото време започна да говори за себе си малко повече

Някои неща са много по-различни отколкото преди година. Работех на друго място, живеех другаде, познавах други хора, имах други предстоящи задачи. И това му е забавното на живота – че е толкова шарен. Точно като свещите на тортата!

Но други неща (може би по-важните) си остават същите: отново трябва да кажа “Благодаря!” на четящите, коментиращите, даващите идеи, както и на всички, които са понесли поне веднъж “Добре, чао засега, че трябва да напиша нещо!” Отново ще си ви гушна лично – макар и със закъснение от няколко месеца.

С удоволствие забелязвам, че блогът продължава да е източник на нови познанства и възможности, вдъхновение, сили и ентусиазъм. Затова си го харесвам. Честито, Блогчо!

___
снимка: himatan_

Още по темата:

1. Somewhere else…
2. Дъждовно и октомври 2010
3. Станах на 3!!!

Продукти:
1 опаковка бутер тесто
500г обезкостено пилешко месо
250г зелен боб
1 връзка зелен лук
3 картофа
2 моркова
2- 3с.л. олио
1ч.л. сол
1с.л. сух девесил

Приготвяне:
Тестото се разстила на кухненски плот. Доразточва се. Слага се в керамичен гювече, като се притиска плътно да полепне по дъното и околната стена. Месото се реже на кубчета. Шулките боб се режат на 2. Морковите и картофите се белят, измиват и стържат на едро. Стръковете лук се почистват, измиват и режат на колелца. Взема се тиган. Наливат се 2- 3с.л. зехтин. Слагат се всички зеленчуци у кубчеатата месо. Долива се 1/2ч.ч. вода. Задушават се за 10 минути. Бърка се непрекъснато с дървена шпатула. Поръсва се сол и сух, стрит девесил. Запържената плънка се слага в гювеча. Отгоре се загъва плътно с остатъка тесто. Самото тесто леко се надупква с вилица. Похлупва се. Ястието се пече 30 минути на умерен огън. После се отхлупва и се връща за допичане, докато се зачерви тестото отгоре. Оставя се за 30 – 40 минути да изстире. Режат се парчета заедно с тестото.

Продължаваме с експедицията на Таня сред нашенците – гораните на Косово. Бяхме на горанска сватба в село Драгаш, после отодохме до крайграничното село Рестелица, а сега ще отидем завършим нашето госъуване при гораните в село Зли поток Приятно четене:

При нашенци в Косово

част трета

На гости при гораните от Зли поток

Село Зли поток е полегнало в Шар планина на 1300 метра, има 300 души постоянни жители (80 семейства) , а през лятото, когато идват гурбетчиите, тук живеят около 1000 души (250 домакинства). Пътят до селото е асфалтиран от 2009 година. В местното училище се преподава на сръбски и босански. Кафене “Караула” има тераса, от която се открива живописна панорама към долната част (старо село), където е джамията и стари каменни къщи. На централно място се откроява ретро снимка на селото от 1952 и сертификат за овчарско куче порода шарпланинец. Според местните хора името на селото Зли поток е Ъзли дере, което означава бърз поток. “Ние сме нашенци”, обяснява Халим Кучлар, 40-годишен местен полицай. “От 1990 по времето на Милошевич започнаха да ни викат горанци, от 2000 г. – бошняци. Най-добре е да останем нашенци, другото е политика за сръбски и албански интереси.” Макар че Зли поток има идеално разположение за развитие на ски-туризъм и строителство на хотели, нито Косово, нито Сърбия имат интерес да инвестират тук. Според полицая Халим инвестиции ще бъдат привлечени, ако Косово бъде признато. Той се е запознал в интернет с помаци в Родопите: “Имат същите адети, сватби, език като нас”. Според него нашенският език е македонско-български. Вкъщи нашенци от Зли поток говорят само нашенски, почти не знаят албански. “По-рано знаехме албански, но по времето на Милошевич настъпи отчуждение”, обяснява полицаят Халим. В Зли поток има уникален обичай, Джамбала, – ден, в който мъжете се обличат в женски дрехи. Ергени, който имат девойка, обличат женски дрехи и това е маркер, че имат вече „севда”. На центъра свирят зурни. По-рано се организирал обяд за цялото село. Датата не е фиксирана, преди се е празнувал през юни, а сега на 13 май. В Зли поток са най-добрите сладкари в цяла Гора – нашенци от това село са работели в Солун, България (в Кюстендил), Турция, Хърватия и Сърбия. По времето на Тито фамилия от Зли поток има сладкарница “Пеливан” на площад “Теразие” в Белград. Докато брояните (хората от Брод) са най-добрите готвачи, фамилиите от Зли поток са най-добрите сладкари. Работят в Скандинавия, Белгия, Дания, Италия.

В старата част на селото, край кафенето до джамията, мъже играят сватбарско хоро, пищят зурни и думкат тъпани на музиканти нашенци от Кукъска гора, село Борйе, Албания. Докато правя снимки, се запознавам с Хасиди Пеливан, 51-годишен потомствен сладкар от Зли поток, чиято сладкарница “Пеливан” е в центъра на Ниш. Неговият дядо бил сладкар в двора на краля. Хасиди Пеливан споделя, че днес нашенци губят позиции в сладкарството. “Сърбите изместват гораните от сладкарството. Кризата накара сърбите да се активизират, те може и семки да продават. Албанците видяха в Европа и видяха, че има нещо хубаво и отвориха сладкарници.” Хасиди коментира, че напоследък има интерес за българско гражданство. В Зли поток никой още не е получил български паспорт, макар че тукашните хора първи са подали молби. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Питам го дали местните хора са религиозни и той ме съветва да отида в джамията, за да видя, че в Зли поток малцина правят “намаз”.

Рамадан Хаджия: „Шаманизмът все още присъства в Гора”

Изчаквам Рамадан Хаджия пред джамията в Зли поток, откъдето излиза след обедния “намаз” заедно с още десетина мъже, които с уважение се обръщат към него с “Ефенди”. Рамадан Реджеплари – Хаджия е на 66 години, изследва Гора от 40 години, твори на горански диалект, автор на книгите “Чекмедже 1”, “Чекмедже 2”, “Бих умрен, дорди биф жив”, “Горански народни песни”. Подготвя енциклопедия на гораните. “Пиша моите книги само за гораните, за да чуят нашия език и културно благо”. В тезата си използва семантичния подход. Той е майстор дърворезбар, певец, сам е измайсторил от орехово дърво и украсил със седеф тамбурата, с която изпълнява горански песни. В книгата си „Седефна тамбура” е събрал текстове на записаните от него горански песни, които пее и свири. Преди интервюто ми подарява свои книги с автограф, като предварително пита как би звучало “ханъм” към името ми:“Ханъми Тани со голем ихтибар” (уважение), “Тане ханъми дето сака да разбере що са горани со голем ихтибар”. Рамадан Хаджия, една част от гораните се определят като македонци, други като бошняци, трети като българи, горани, горанци. Според българския етнограф Васил Кънчов преди един век в Гора живеят българи мохамедани.Кое характеризира идентичността на гораните? Вие сте учили в една среда, виждате Гора през призмата на своя поглед. Гора не е такава. Трябва да дръпнете пердето, да се приближите до горанската душа, за да усетите какво значи истински горани... Ние не сме българи, македонци, бошняци, сърби, албанци, румънци. Ние сме горани! Всичко, написано за гораните, е относително точно. Автентичното е когато самите горани пишат за себе си. Ако изследваме корените на гораните, ще говорим за времето на VІІ век пр. н. е. в Средна Азия, там, където са корените и на българите. “Бул-гар” в превод на средноазиатски език означава някой, който търси, изследва.... Терминът торбеш не е свързан с човек, който носи торба, а с “торо”, което в средноазиатските езици означава господин, и “беш” - който има пет свойства, това е монголско-тюрски стар език, не османски. Тук гораните са били преди османлиите, вярата им датира още от VІІ – VІІІ век. Трябва да се знае кой донася вярата на гораните на Балканите и с какви занаяти са се занимавали те. Торбата и семките са нещо късно, от 1912 година, когато тук настъпва глад, война, немотия, болести. Тогава тези хора слагат торбата на рамо със семките, за да преживеят. Да правим оръжия е първият горански занаят, както и животновъдството и изработването на предмети от метали, а сладкарството датира от ХІV век.

В село Млике има джамия 100 години преди идването на османлиите. Ислямът е приет много преди идването на османлиите.

Всички земи са контактували с арабски търговци, нека историците го изследват. Като изследовател и писател на горански език ме интересува кои сме, какви сме, откъде сме дошли, какъв ни е етногенезисът. От стари люде знам, че нашите пра-пра-деди са дошли от Средна Азия, както и българите, скандинавци, японци.... Когато са дошли на тези територии, Рестелица и Брод не са били населени. Зли поток било първото населено място в Гора, а Рестилица било място за кошари. Рестелица на средноазиатски означава рядко населено място, колиби.

Да видим къде има горани. В Косово има 20 села,

в Албания са 9 села, имало е повече, но са били асимилирани. Има села в Голо Бърдо, в Македония до границата с Косово - 2 села, в Горна река, Македония, 6 села говорят горански, в Долна Река, Македония, 25 села, в Полог – 48 села, има в България, Гърция... В Интернет намерих много горани и на другия край на света, те са много повече, отколкото на Балканите. Глобално това са хора, които се усещат като горани, имат свой специфичен език и култура, антропологичен вид. В Сърбия пишат, че сме сърби, в Македония, че сме македонци, в България – че сме българи, в Румъния – че сме румънци, в Турция – че сме турци, арнаутите смятат, че сме албанци. Всички казват “гораните са добри, те са наши”. Всички ни обичат, а никой не ни мрази. Трябва ние, гораните, сами да разберем какви сме всъщност. Нима името на Рестелица не идва от историята с двамата братя Драго и Ристо? Не, не е. Не идва от Драго, а Dar-agač, Драгаш е късно име. Дар-агач означава „честак” (честа гора, гъсталак, орман) в средноазиатските езици, където е нашата и вашата прародина. И днес ние старите горани казваме за Драгаш – Драгач, което всъщност идва от Дар-агач, това е наша стара дума. Името на село Зли поток е Ъзли поток, което значи бърз поток, защото тук има река. В славянските езици няма “ъ” в началото на думата и така е станало Зли поток. На нашенски няма да е Зли поток, а Злов поток. Името Кръстец идва от кърище, къръш за ломене.

Гораните се определят и като българи,

идват в България, чувстват се добре и искат да работят и живеят в нашата страна. И преди е имало горани в България. Разкажете какъв е споменът за живота в България? Имало е много горани в България, с чифлици, имоти в полетата, работили са в градовете. Когато България е воювала срещу Турция и са призовавали “Убийте турците!”, много горани са били вземани за турци и са пострадали. Така в бивша Югославия са призовавали “Убийте албанците”, и са пострадали гораните, които били вземани за албанци. Ние винаги сме страдали от всички. По време на войните един наш, който е бил сладкар в България, е убит, защото му намерили 100 килограма шекер. Нашите горани са се опитвали да дадат сладко, а са получавали неразбиране, гледали са ни като врагове. За първи път чувам такава история. Гораните са ми разказвали със симпатия за живота на техните предци в България. Дайте ми повече подробности за това убийство. По мирна доба излизаме на повърхността, но като се намеси политика и започне война, вече не ни гледат като горани, а какви имена имаме. Тогава нещата се решават според имената. При война винаги е ирационално... Ние не сме имали наша държава майка и затова сме страдали при всяка война. Днес е пълно с горани, които са зарязали бизнеса си в Словенското Приморие, Хърватска, Босна, Черна гора, и Косово. Взели са им бизнеса, дюкяните, инвентара. Узурпирани или продадени? Ние, гораните, където и да отидем, през мирно време излизаме на повърхността, но като нещо се обърка, никой не се отнася към нас като към горани, а ни гледат по имената. Няма кой да ни защити и ние страдаме. Преди сме бягали в Турция, сега нашите бягат към Западна Европа. Където и да идем, ние сме добре приети, никому зло не мислим. Ние сме космополити, не гледаме раса, цвят, кротки люде сме. В нашето сърце няма място за омраза. Горанин вот свое сърце нема места за мързене. Во горанско сърце место за мързене няма. Все още пазите патриархалните ценности. Докога? Полека лека ги губим. В Гора вече има и европейски ценности. Много горани нехаят за своя горански език. Ако живеят в Белград, говорят на сръбски, ако живеят в Македония – на македонски, в Албания – на албански. Ние сме гъвкав народ, но всъщност полека лека губим своята специфичност. Губите специфичност, слизайки от планината, долу в ниското, така ли? Културата е нещо относително, произлизащо от верското убеждение, което при нас избледнява и съответно избледнява и усещането за принадлежност. Ако няма как да я свържеш с родния край, полека лека я изоставяш, включвайки се в системата на други народи. Това е пагубно за Гора и гораните. Ние не сме горанци, а горани! Горанците за нас звучи подигравателно, магарци или горанци, наложили са ни го наши горани, включени в политическа система.... Ние сме горани, говорим горански. Ние имаме език, не сме никакви наречие нито на сръбския, нито на българския, нито на македонския език. Досега съм събрал 66 хил. горански думи от цяла Гора в Косово и Албания, имам още толкова материали. Нашият език е много богат. Например за кибритена клечка – „шибица” на сръбски, има много горански думи: кибрит/”чибрит”, „цракало”, „чирта”, а най-старата горанска дума е „евза”, което на средноазиатските езици значи домашно божество вътре, като икона при християнството. „Ев” значи къща, “за” означава вътре. Нашият горански език е по-богат от българския, сръбския, македонския и румънския език. Аз събирам речник на горанския език над 40 години. Горанско-албанския речникът на Назиф Докле казва, че горанският е наречие на българския. Аз казвам обратното, че българският е наречие на горанския език. Но ние нямаме граматика, имаме 37 букви, но нямаме азбука. Мифтар Аджеми (създателят на „нашиница”, азбука на нашенски – бел. авт.) няма никаква връзка с Гора. Местните хора ми обясниха, че в Зли поток има обичай, в който младите мъже обличат женски дрехи, за да покажат, че имат годеница. Какво е точно “джамбала”? Вероятно е свързан с шаманизма? По-късно “джамбала” приема облика на ислямизма. Ислямското население приема и започва да го практикува. Аз бях един от хората, които организираха празнуването на “джамбала” тук, в Зли поток. Шаманизмът все още присъства в Зли поток и в цяла Гора и няма никакъв начин да се изкорени. Това е прастара религия, която нашите предци са донесли тук във времената преди Христос. В нашите горански „джубета”, ушити с мъниста, има много шаманизъм.

Джамбала е много стар празник на младите мъже,

отпреди 9000 години. В средноазиатските езици „джан” значи душа, „вула” – да намериш, да откриеш, „джамбала” значи везати душа. Днес “джамбала” има в Азербайджан, в Средна Азия, а турците нямат такава дума. Как е дошла тази дума при нас, в Гора, ако не чрез миграцията. Навремето аз организирах “джамбала”, оставях си работата в Белград, за да участвам в джамбала тук, в Зли поток. Всички млади горани оставяха работата си, за да дойдат в Гора на “джамбала”, толкова важен беше този празник за младите момци, за ергените. Първо, се договаря датата на празника, обикновено това е в края на юни. Това е манифестация на богоприродата на природата, на младите момци, които иска да се запознаят с девойки. Преди джамбала е бил чисто езически празник, който впоследствие става ислямски. При мюсюлманите, в нашите горски села не е бил позволен контакта между девойките и ергените, имало е правила, които не може да се нарушават и затова те са разговаряли нощно време – момъкът под балкона на девойката. Ако аз съм харесал няколко девойки, но не съм решил за коя ще се оженя, решавам някоя нощ да поискам нещо интимно от девойката – част от облеклото, шамия, скутач, пояс... Ако девойката ми изпрати някоя своя дреха, това е интимен знак, равносилен на това да имам интимен контакт с нея. Този знак не се е променил с годините – ако девойката ти прати дреха, а ти я приемеш, хората ще видят, че си зает, че имаш девойка. Обичаят “джамбала” не е бал с маски, това не са никакви маски. Патриархалното възпитание не е позволявало девойката да има контакт с момъка, ако някоя девойка е имала контакт, никой момък вече няма да я иска. Ако девойката прати своя дреха, гласува голямо доверие на момъка. През нощта той ходи из селото с тъпани, за да дари „бакшиш” (дарове) в масло и шекер. Купувал се е вол или овен, които се готвят в състезанията на бърдото “Морава”, където момците се състезават да хвърлят камък, бягане, скок на дължина. Идвали са момци от други села да се състезават и на безплатен обяд – чорба, фасул, яхния, грис халва. Това не е маскен бал, момците изобщо не са криели лицата си зад маски. В старо време “джамбала” се празнува през юни, а не през май, както е сега. Сега е изгубен старият начин на отбелязване, днес от “джамбалата” не е останало и “дж”-то. Когато през 2000 г. сте ходили на „хадж” в Мека и сте се срещнали с мюсюлмани от цялата “умма”, вероятно сте видели и уахабити.Каква е разликата, която усетихте между мюсюлманите от Гора и тези от Близкия изток? Не съм контактувал с такива мюсюлмани. Контактувах с хора, с които имах език за комуникация, с хора от Мала Азия. Нямаше много време за контакти, имаше и езикови бариери. Най-лесно ми беше с турски език, защото знам турски, както и с албански. В този момент изобщо не е важна разликата, нямаш политическа определеност, ходиш да задоволиш свои духовни потребности, това е нещо друго. Истинският хаджия няма време да мисли и за своята къща. Аз отидох на хаджилък, изпълнявайки моя дълг на мюсюлманин, един от петте стълба на исляма. Аз имам право да кажа, че съм мюсюлманин или християнин или евреин, или протестантин, има секти в християнството и исляма. Ако Бог позволява аз да съм такъв, какво мога да имам срещу неговата воля? Въобще не ме притеснява кой каква религия изповядва. Ако някой е без вяра, комунист, и това приемам, защото това е негова воля. В исляма има сура, която забранява всяко насилствено приемане на вярата. Приказките за разпространение на исляма с огън и меч не са верни, защото това противоречи на Корана. Ние не сме кой знае какви вярващи, но каквото знаем, го знаем. От нашето село има доста хаджии.

Тук е имало шаманство, богомилство, ислям...

В Рестелица има тюрбе, не е бекташийско, никой не знае какво е. В Зли поток има стара джамия от VІІ – VІІІ век, разрушена по време на цар Душан, когато тук разпространявали християнството. Когато османлиите дошли тук през ХІV век, я нарекли Берат джамия, защото била обновена. Това е стар обект, обновен през ХІV век, има декрет за това. Как приемате бошняците горани? Гораните изобщо не са бошняци, нямаме никакви прилики с бошняците. Общото е нашата вяра, исляма. Нашата софра, нашите носии и езикът ни са различават от тези в Босна. Ако говорим за политика, на нас ни отговаря да имаме хора в парламента в Косово, тук няма проблем. Но е проблем, ако кажа, че съм горанин бошняк. Няма бошняци горани! Рамадан Хаджия, вие пеете горански песни. Изрецитирайте текста на хубава горанска песен? Много са. Ще ви прочета нещо за горската песен, включено в моята книга „Седефна тамбура”, което е на горански: „Горска песна дава: Шефак, айдънлък и милосен ахляк-характер, за свакого, а най-полйче за горски бешериат. Амм и за само сърце горско що чука и що зачукуйе йош по бърго во гърди, ка че чуйе горска песна. Дека оя далге руханийе (душевне вибрацие) ге упазуйе само горанин, ма кеде да йе, па и студен да биде ка змия, и свой език и мемлекет (роден край) да позабраиф, ама ка че чуйе горски мелос, че упази търпнайче пот кожа, що давайе свилйене далге (импулс, вибрации) ду само сърце горско”

На сватбата на Рамиза и Мехмет

В Зли поток, както в повечето села на нашенци в Гора има адет всички да ходят на обяд, когато има сватба. Когато в селото има гост, той също е канен на сватбата и трябва да “късне”, казва Рамадан Хаджия и настоява да ме заведе на сватбения обяд. “Селям алейкум”, поздравява мъжете, седнали отвън. Отвръщат му с: “Алейкум селям”. “Евлия Челеби й е меслек”, колега по занаят, представя ме Рамадан Хаджия и дава указания да отида при жените, башка.. Младоженците Рамиза и Мехмет живеят във Войводина и са дошли да направят сватбеното тържество по горански обичай в родното си село. Веселието е в каменна къща, каквито са повечето къщи в старо село, долната част на Зли поток. На сватбения обяд мъжете са на дълга трапеза отвън, аз стоя с жените в една соба на приземния етаж на къщата. Обядът завършва с обща молитва за берекет. На втория кат е грижливо нареден чеизът. Булката няма налепени пайети по лицето, жените обясняват, че този вид грим го е имало на сватбите в по-старо време. По икиндия настава време за “Машалла”. Идват роднините от Рестелица. В центъра под джамията се прави голямо хоро, на което няколко пъти ме подканят да играя и аз:“Що се срамиш ти?”.

На гости на фамилията Мазлами

“Според мен горанският е близо до българския”, коментира Ибрахим Мазлами, който слуша с голям интерес моя разговор с Рамадан Хаджия „Тук от ІХ до ХІІ век са владели българите, това са 300 години. Вие сте имали ханове, хан или кан, хърватите имат бан, това са названия от Средна Азия, където е бил център на културата и откъдето има миграция. Бул-гар означава изследовател, някой, който гледа, търси, вижда. Сърбин означава жетвар. Думата хубаво идва от “хуб” на персийски, което означава добро”, обяснява езиковото сходство Рамадан Хаджия. След сватбата просто не мога да се откъсна от гостоприемството на нашенци от Зли поток. Като разбраха, че нямам с какво да си ходя, Ибрахим и съпругата му ме канят да пътувам с тях надолу към Драгаш. “След войната беше много трудно да се живее в Косово. В Прищина беше катастрофа, както и в другите градове – Джаковица например. Призрен е един от най-добрите градове, свободно можеш да контактуваш на който и да е език. Приехме бошнячеството, само да не бъдем едно, друго или трето. Можем да приемем бошнячеството, щом е изгодно да имаме депутати в парламента, училища, образование”, обяснява Ибрахим Мазлами, докато пием турско кафе на двора на къщите. Накъдето погледнеш, е все зелено, из планината има билки “морач”, чието име идва от “морава”, както се казва и синьо-зеления цвят, мехлем за очите. Наоколо стари каменни с панорама към планината. Зли поток е живописно село, което носи планинската атмосфера, няма къщи прогимназии като в съседното село Рестелица, където са “като китайци” по думите на една от жените. Отсреща се виждат пасища, но добитъкът е намалял. В селото има 106 крави, малко кози и коне. Едно време е имало 3 - 4 хил. овце, сега са около 400. Прочутото “шарпланинско сирене” се прави само за домашни нужди, както и “метеница”, мътеница. Фамилията Мазлами са музиканти, мъжете свирят на тамбура, на тъпан, имат записани музикални дискове. Докато пием кафе, жените от фамилията Мазлами носталгично обясняват, че сегашните сватби са “като “джамбала” няма ред, всичко промениха, защото хората имат малко време”. Едно време Зика гримирала невестите на сватбите, украсявала лицата им с мъниста и пайети, но сега тази естетика е отпаднала и може да се види само на стари снимки. Разглеждам семейния архив от сватбени снимки на фамилията Мазлами отпреди 35-45 години. Горанските невести имат красива украса на главата, която е като корона, лицата им са украсени с пайети, гримът е като маска. Позволяват ми да направя копия на снимките. В колата на Ибрахим са сложени домашните хранителни продукти и за пореден път се сбогуваме с цялото село, преди да тръгнем към Драгаш и Призрен. „Вече 20 години пътуваме непрекъснато от Призрен до Зли поток”, обяснява жената на Ибрахим. Те се прибират в Призрен, защото къщата ми не е сигурна, има много кражби. Минаваме край село Глобочица, което е свързано с Белград, отляво се вижда село Борйе, което е в Кукъска Гора. Границата с Албания вече не се охранява. В Зли поток идват да работят майстори нашенци от Албания. Самите горани от Косово преди са били на гурбет в бивша Югославия, всички имали дюкяни, но после тръгнали по Западна Европа. Длъге уши бабо(Кулак Баба) Имаф йен дервиш стар, во йено теке. Дервиш дур биф млат чиниф хизмет во теке йеному шейху, ама ка остареф, а за хизмет неспособен, шейх му рече: - Слушай ти, дервишу стар, ево ти йено магаре старо и нещо паре да ти се найдет за старос, и во йена торба нещо за йеденйе, иджи ке ти виджет очи и магара ке че те онесе и не се врачай текра, дета ти текра не си за работа. Дервиш стар вели во себе: - Дур сом биф млат, сом биф хубаф за хизмет, а сега сом остареф, несом за работа, па демек: „Хайде ти, скърши шия, дефол ти глава”! Зеф торба со яденйе и магаре старо за оглаф, търнаф ни само не знъф ке да иде. Ходаф, ходаф ка за ке мемлечет свой, хесапиф да се врати во село свуйе. Таке яхнаф на магаре и полйека-полйека стигнаф ду некуйе место, а магаре оретчело да ходи па йедва ноге ге менуйе и на край се склиока на сам пут, пана со дервиша во йен батлак. Дервиш зе да го дига, ха да не стане, ама оно, пкойкало, не мърда. Дервиш зе да жела, що че работа сам, стар, а далйеко и от грат и от село свуйе, на чистина, во равница. От некуе време сешиф да га закопа туе негде покрай пут, да му се одужи що го донесло ду туе. Ископа мека земна и го напокри со земна, и му надойде на жела: дека остареф, и що йе далйко от свуе село, а не може да ходи и що го истераф Баба шейх от тече, дека туе имаф и да яде и да пуе и да спие, све бадиява. Сега що че работа: и на глас зе да жела. Елйе, туе заминуйет некуйе пазарджие и го прашаха: - Ей бе, аджо, що желаш туе покрай гроп, кой ти умреф? - Ми умреф Кулак Бабо, па затия желам. И пазарджие му фърлиха на гроп некой грош тогошен и заминаха. По них проходжае друге и друге, и сви му фърлиха по некой грош. Дервиш баба, ка видеф туе пануе некой грош, решиф да ночева туе. И вутрото таке инсан фърлия некой грош- Решиф туе да остане и напариф йена колибица покрай магаречки гроп. Сваки ден он че сене покрай гробот и чека путници туе що проходжайе. Йене путници го прашалйе що гроп й е и що се чини себап? Он им рекоф/ - Овде йе закопан Кулак Баба и испунуйе инсанске желйе. Тая маменица се прочула, и инсан зеф да иде и помощ да тражи отд гроп магаречки. Ден за ден инсан иде и паре остава. Дервиш Баба туе напраиф куча и собраф друге джанили около себе. Кулак Бабин гроп постана на далйеко чуйен. Ramadan Redžeplari, „Čekmedže. Meseljina-Masali-Prikažne (Istiniti – Mitski događaji-Price i basne), Prizren, 2005, ISBN 9951-8629-0-X (оригиналът е на латиница – бел. авт.) Текстът е килиризиран фонетично от Таня Мангалакова Повече снимки от пътуването може да видите във фейс бук страницата ми http://www.facebook.com/people/Tanya-Mangalakova/629498965#!/album.php?aid=200550&id=629498965 Край Автор: Таня Мангалакова Снимки: авторът Още пътеписи от близки места:

1. При нашенци в Косово (1): Сватба при гораните (с.Драгаш, Косово)
2. При нашенци в Косово (2): Гораните от Рестелица
3. За там където стрелянето по линейките е забранено, а за танковете има пътни знаци, или екскурзия до Косово
4. Косово в деня на независимостта си(2): Поглед от Скопие
5. Косово в деня на независимостта си(1): Поглед от Прищина
6. При комшиите на гости (Истанбул на Нова година)
7. При комшиите на гости (Истанбул на Нова година) – продължение
8. Из Родопите: Бачково – Бяла Черква, с. Косово – Персенк – Чудни Мостове – Забърдо
9. На мотор от България през Македония до Албания и Гърция или как не влязох в Косово

Ето какво може да направите с многото копчета, които винаги остават по едно, две. А ние  ги събираме, защото някак не ни се изхвърлят…. ами ако потрябват все пак

Снимките ни изпрати Красимира Великова от гр.Правец. Тя работи  в книжарницата в ОУ”В.Левски”и ГПЧЕ”Ал.Константинов”. Тези красиви цветя са й подарък от децата в 3 клас с кл.ръководител Мария Вушева.

За да си ги направите имате нужда от : всякакви цветни копчета в различна големина и хартиен шнур с тел, с който да направите дръжките. От зелена хартия направете листенцата и ги залепете.

Вижте още:

Пътят към удавянето е постлан с добри пожелания. А пък може да има и чисто библейска символика – гмурваш се с количката и това е софийското ти кръщене. Или пък просто преминаваш върху водата.

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Голяма колекция от образи ни заобикаля в този свят, граждани! Навремени направо се пощипвам силно по едно тайно място, за да разбера дали случайно не сънувам, но – не, напълно буден съм. И напълно трезвен, `щото от доста време не съм близвал.

Например венецуелският президент Уго Чавес изненадващо изби всичката риба в мен със страхотното си твърдение, че животът на Марс е изчезнал заради въвеждането на капитализма по онези земи. Ей така, отведнъж – щрак и го няма.

Иначе си живеели марсианците мирно и кротко, постигали големи успехи в строителството на социализъма и другите негови производни, марсианец за марсианеца бил брат, а не някакъв си неизвестен марсиански хищник, петрол се леел на поразия и всички имали дял, докато…..вдруг и най-неочаквано…..решили да въведат мръсния капитализъм. И изчезнали мърцина.

Така им се пада, като не питат първо класика Чавес и другите класици на марксизма как се прави истински социализъм на една отделно взета планета. То е всеизвестно, де – секвестираш всичко от богатите и го даваш на бедните, като заделяш само малка част за себе си. После като държава потъваш в бедност, `щото бедните пък не знаят какво да правят с това всичко, изплюскват го най-безцеремонно и пак застават с просешка паничка в ръка под резиденцията ти, като те величаят за още.

Някой привърженик на тъй наречената социална справедливост ще се изрепчи и ще каже, че бедността не е порок, че хората не са виновни, задето са се родили бедни и т.н. Да, бедността не е порок, но ражда пороци, сред които най-големият е простотията и способността да възприемаш манипулацията за чиста монета, а реалността за измислица.

Това, погледнато от българска гледна точка, може и да не изглежда съвсем вярно, защото простотията, която цари сред богаташите тук, е пословична и не по-малка, отколкото онази сред маргиналните слоеве. Поне ако се съди от еднаквата чалга, по която се захласват и едните и другите. Само че не бъркайте простащината с онзи вид простотия, за която ви говоря. Тя е простотията на  първичното ниво на разсъждение, която се мултиплицира в геометрична прогресия и води точно до обществените и личностни изкривявания, които виждаме по нашите земи.

Е, не само по нашите, де, в Русия е същото, пък и други места по света са заразени. Ето ни го Кадафито например, изправено пред заплахата да сдаде властта, вика – ще ги разгромим. Той не че си вярва, `щото много добре знае доколко наистина може да ги разгроми, но част от народът на Либия се радва на такива озъбени изблици и ги повтаря като папагал.

Вчера например говорих с Махмуд, един либиец, който от много време живее в България. И той ми обясни как Кадафито не бива да бъде притискано много, защото ще взриви целия свят. Ама наистина, бе, ще го взриви! И как американците крият, не си признават за многото свалени техни самолети ми разказа, как хората в Либия искрено обичат Кадафито и го защитават доброволно с телата си, как Саркозито е взело от Кадафито едни пари, пък сега, като не иска да ги връща, удря го военно…..

Ето, за това говоря. Махмуд иначе е богат човек, ама прост, прост – тъкмо по оня начин, за който ви казах. Ще взриви света…..Той ако можеше, отдавна щеше да го е взривил, поне западния свят, де – например още когато съветските му приятелчета го подкрепяха напълно и не даваха косъм да падне от рядката му брадица, а не като сега – да крият подкрепата си зад някакво си “въздържал се” в Съвета за сигурност на ООН.

Но, както е казано в Библията – да оставим мъртвите да погребат своите мъртви, ние да се огледаме какво правят нашите.

АЕЦ “Белене” ще струва най-малко 11 милиарда евро, ако се спазят всички нормативни изисквания за строежа на централата и цената на киловатчас електроенергия, произведена там, ще е сравнима с цената на същия киловатчас, произведен от вятърни централи. Това твърди Красен Станчев, шеф на Института за пазарна икономика, като се позовава на проучване, направено от въпросния институт.

Според мен Красен малко греши, граждани. Нищо чудно вятърна централа да го вее. Занижил е цената, защото такова мащабно проучване очевидно е правено във времето преди събитията в Япония и преди ЕС да каже, че на европейска територия ще се вземат допълнителни мерки за повишаване сигурността на ядрените централи. Колко ще струват тези допълнителни мерки в пари, засега не е ясно, но нищо чудно да го докараме с нашето, пардон, с руското “Белене”, до заветната цифра 26 милиарда лева или 13 милиарда евро.

Ако си спомняте, това беше една от първите цифри, които самият ни премиер Бойко Борисов посочи като цена преди повече от година, докато още беше лют противник на строежа на централата. Наистина, сега той е на точно обратната позиция по отношение на строежа и, както се разбра, железният му от икономическа гледна точка аргумент е: какво ми пука колко ще струва, щом някой друг плаща. И хората в България масово започват да си викат – бе верно, бе, к`во ми пука, щом друг таквозинка…..Ало-о-.о, а онова с безплатния обяд, дето го няма никъде по света, пак го забравихме, нали?

Ама голям образ е този наш Бойко. Не мога да си представя някъде във Вселената да има друг човек, който да е по-малко икономист от него, но така точно да прогнозира стойността на дадена ядрена централа. И после с лека ръка да се отрече от собствената си вярна прогноза. Няма да питам в името на какво се е отрекъл, в резултат от какво и т. н. Няма да питам, `щото имам достатъчно основателни подозрения, а от опит знам, че в случаи като този питането не подпомага изясняването, а само довежда до допълнително забъркване на ситуацията, тоест, напълни излишно е.

Само ще кажа, че откъм политическа гледна точка цялата работа излезе малко обратно на онази, която самият Бойко се опитваше да представи пред обществото. Досега той твърдеше, че десницата, в лицето на Синята коалиция, се е сдушила с комунистите, за да бутне красивото дясно правителство на ГЕРБ. Сега, с категоричното, макар и напълно безхаберно от каквато и да е национално отговорна гледна точка заявление на премиера, че “Белене” ще се строи, вече се разбра окончателно и безвъзвратно, че въпреки някои погрешни тактически ходове на Синята коалиция, тя все пак не се е сдушила с комунистите. Самият Бойко се е сдушил. Така ги е гушнал, че отстрани не може да се разбере кой кого. Или кой изпитва по-голямо удоволствие от взаимното гушкане. Най-вероятно всеки от тях го изживява по своя начин, но контрата остава у нас, гледащите отстрани. `Щото гледката никак не е приятна. Пък и това, че няма да плащаме за централата никак, ама никак не е вярно.

За мен лично се оказа твърде неприятна и една друга българска гледка – гледката как самият Алексей Петров води преговори, на практика от нашето целокупно народно име, с официални държавни институции по тежките въпроси за икономическото положение в страната. Ама, граждани, няма ли някаква мярка, с която все пак нещата да се мерят реалистично в тази страна, бе?

Няма ли някаква мъ-ъ-ъ-ъничка мерчица, с която като отмерим, да кажем – ами най-малкото е срамота, унижение и безпримерен тепигьозлък един обвиняем в редица тежки престъпления да ходи да се пъчи сред отговорни държавни органи като Националния съвет за тристранно сътрудничество и вицепремиера Симеон Дянков. И те да го приемат спокойно, седнали кълка до кълка да си хортуват с него и току-виж, дори да възприемат някои от добрите му идеи. Все едно Лъки Лучиано да ходи да дава официален акъл на федералния резерв как да се грижи за парите на американския народ. И главният прокурор на Щатите да вика в същия момент – не мога да разбера защо се бави обвинението срещу тоя Лъки.

`Ми `щото е щастлив пич, lucky man, затова! Родил се е в наистина свободна страна, където може да прави каквото си иска за сметка на всички други и никой да не му търси сметка. И това ако не е близо до пълното щастие, тогава не знам кое е.

Всъщност, май има едно нещо, което е още по-близо – фактът, че от 1 юли 2010 година като български граждани сме плащали с три процента по-висока цена на тока, заради включването в системата на ТЕЦ “AES Гълъбово”, без централата да е произвела и пуснала на пазара дори един киловатчас електроенергия.

Така де, усещам това щастие чак сега, защото едва сега разбирам, че ни е споходило. Може и иронично да ви звучи, но не е – за мен винаги е било въпрос на чест, изпълнен граждански дълг и висока морална добродетел да подпомагам материално различните монополисти в България не с колкото мога, а с колкото те ми поискат. Горките хора, иначе как ще задоволят своите непрекъснато растящи нужди?

Съжалявам само за едно – дето не съм знаел още от миналата година, че плащам повече от предвиденото, та да се наслаждавам по-дълго време на това си неземно щастие. Защото само след няколко месеца, от 1 юли, както се закани шефът на регулатора Семерджиев /и той образ безподобен/, щели да започнат да изравняват сметките и да ми връщат надвнесените пари. Гадост. Добре, че, пак според Семерджиев, по-рано не може по никакъв начин да стане това връщане на пари. Иначе щях да се почувствам унижен и оскърбен. А можеше и някаква простотия да сътворя от мъка, че монополистите ме пренебрегват като донор и настояват веднага да си върнат надвзетите пари.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Оригиналното лого на хорър екшън играта Dead Island си отнесе гнева на Entertainment Software Ratings Boards (ESRB) в САЩ с мотива, че на него има обесен. В страна, където смъртното наказание е в сила, това може да звучи доста … лицемерно, но факт е че обесеният наистина ще бъде заменен от “живо” зомби до палмата. [...]