Предстоящата година ще повратна точка за електронните книги и Barnes&Noble трябва да се преориентира към собствения си електронен четец и да се превърне от книжарница в Nookжарница*. Това е съветът, който списание Fortune дава към закъсалия гигант BN, отчитайки продължаващия спад в приходите на веригата книжарници.

По времето, когато се виждаше, че започват бунтове срещу Мубарак, в блога писахме за Нубия и проблемите с обезщетенията на хората, дали земята си за изграждането на големия язовир Асуан. От близо 50 години техните земи, принадлежащи на малцинствената група на нубийците, не бяха дори дискутирани в Египет.

Ето защо това съобщение е много важно. В него се казва, че министър-председателят на Египет, Исам Шараф е разпоредил да бъдат върнати на нубийците над 7 700 акра земя. Това, разбира се, не е много, но е първата крачка. Със сигурност е важно събитие, тъй като никое управление досега не бе поискало дори да връща земи, в знак на компенсация.

Котката ми я бива в имитирането на Jack Nicholson от филма The Shining.

Отново съм на ретро вълна.

Електрическа Тенджера произведена от комбинат за услуги Подем, цех с. п. Сеновец. Цена 21 лв.

Истинските неща изглеждат така. Hard & Heavy.

1989-та година, една преломна година за България. Е, поне така си мислехме едно време. Аз съм бил на 10 години, така че дори не съм мислел тогава по тези теми, но измамата на фалшивия, подменен преход така или иначе лъсва ежедневно.

Контрольор, печат на ОТКК.

Комбинат за услуги “Подем” – звучи надъхващо.

Ето и самата тенджера.

 

Делегацията на Африканския съюз (АС) бе посрещната враждебно в крепостта на бунтовниците в Либия, Бенгази. Стотици скандираха срещу Кадафи и подкрепата му сред членовете на АС – Конго, Мали, Мавритания и Уганда. В хотел Tibesti, където се проведе среща с лидерите на Преходния национален съвет (ПНС) обстановката явно е била също толкова напрегната, защото Съвета отхвърли напълно предложението за спиране на огъня, отправено от африканските лидери. До неделя имаше някаква надежда за дипломатически напредък, след като полковник Кадафи прие плана, представен от АС. Но след като, Временния съвет отхвърли изцяло призивите на лидерите, тази надежда се стопи. Единственото, което приемат бунтовниците е премахване на Кадафи или неговото отказване от властта и напускане на Либия.

Сред ключовите точки на плана са край на въздушните удари от НАТО, прекратяване на огъня и създаване на отправна точка за преговори между бунтовниците и Кадафи. Самите лидери на Временния съвет казаха съвсем ясно, че исканията им са точни – ако планът за спиране на огъня не включва заминаването на Кадафи от Либия, никакви преговори няма да бъдат подети от тяхна страна. Улиците на Бенгази, показани от световните медии, също бяха ясни: Кадафи и семейството му веднага да напуснат страната.

Временния съвет на бунтовниците се опасява от още нещо – че спирането на огъня ще бъде използвано от Кадафи за консолидиране на силите му. Не без основание се притесняват – вече два пъти полковника заяви, че спира огъня и двата пъти той лично наруши това обещание, което струваше много жертви в градовете Мисурата и Адждабия.

След като цялата международна общност отказа разговори с Кадафи, той вероятно се радва много да посрещне делегацията на Африканския съюз, която единствено го подкрепя. Това не е изненадващо, имайки предвид, че голяма част от африканските лидери са получавали помощ от Муамар Кадафи, а Нигер, Чад и Мали служат за донори за наемници в Либия. Бунтовниците имат още една причина да не се доверяват на африканските лидери. Години наред Кадафи изпращаше милиарди долари помощ на правителствата в редица африкански страни, а според хората в Бенгази тези средства са можели да бъдат оползотворени в изграждането на модерна инфраструктура, подобряване на жизнения стандарт на обикновения либиец и по-добри услуги.

В крайна сметка, лидерите на държавите, участващи в Африканския съюз, пристигнаха в Либия, за да помогнат на Кадафи. В техните държави също има достатъчно проблеми, за да се страхуват от разпространението на революционни идеи. Защо бунтовниците да им се доверяват? Единственият сценарии, подходящ за обсъждане е свалянето на Кадафи от власт.

[issuu width=620 height=581 showHtmlLink=false documentId=110409125525-b786f92589e64f59b5abd2dc2f885769 name=ne_se_strahuvaite username=a-katt tag=bulgarian unit=px id=74653059-b040-8870-1ffe-adc7fec2fdae v=2]

Веднъж Настрадин Ходжа огладнял и помолил жена си за храна. Жена му възкликнала възмутено:
-Вместо да се любуваш на небесната ми красота, ти говориш за земна храна!
-Красотата не засища ... - въздъхнал той.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Пролетта дойде, а с нея и най-прекрасният книжен месец – април. Стартът на своеобразния книжен маратон от събития бе даден още на 2-ри с Международния ден на детската книга и Походът на книгите, а тази събота книжното приключение продължава с пълна сила, само седмица преди Големия 23 април, когато всички ще празнуваме предвеликденски Международния ден на книгата и авторското право.

Какво обаче ще се случи на 16-ти април в София? „Разменям... мое за твое” е събитие, което организират няколко инициативни книголюбители и е подкрепено от още повече книжни професионалисти и ентусиасти. Датата е 16 април, събота, а мястото е градинката пред Народния театър.

Ако куче нападне детето ти, после дотича човек и с тояга даде на кучето полагащото се – в затвора отива помогналият на детето, а собственикът на кучето е невинен.
Ей, тия депутати са ПЪЛНИ ИЗРОДИ!

Днес се прие нова поправка в Наказателния кодекс, с които за престъпления се обявяват някои посегателства на хора срещу животни и на животни срещу хора. Резултатът от дискусията – жестокостта над гръбначните животни, беше обявена за престъпление, което ще се наказва с до 3 години затвор и с глоба от 1000 лв. до 5000 лв.
Който не положи достатъчно грижи за гръбначно животно, което се намира под негов надзор, в резултат на което то причини средна или тежка телесна повреда на човек, се наказва с до 3 години затвор или с пробация или с глоба до 5000 лв. Ако животното убие човек, наказанието е до 5 години затвор и глоба до 10 хил. лв.
Причината разпоредбата да не проработи в най-честите случаи, за които би трябвало да се прилага, е, че депутатите записаха като условие собственикът на животното да не е положил достатъчно грижи за него. „Тук не е въпросът в грижите, а в това дали е упражнен надзор над животното. Собствениците на питбули, ротвайлери се грижат много добре за тях, хранят ги, ваксинират ги, но оставени без надзор, тези животни могат да причинят и смърт“

Искрено желая на 33-мата депутати, създатели на тази норма, мъчително прегризан гръклян от питбул под погледа на ненаказуемия му собственик.
Текстът е от Дневник и Дневник.

---

Споделете в Twitter | Споделете във Facebook

Вече има 2 коментара, но има място и за вашия!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email или Facebook

„Журналисти и писатели ще се наказват с лишаване от свобода от една до 4 години, ако чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин, проповядват или подбуждат към дискриминация, насилие или омраза.
Това решиха депутатите на второ четене с промените в Наказателния кодекс.
Когато насаждат дискриминация, омраза или насилие, основани на раса, народност или етническа принадлежност, те ще се наказват и с глоба от 5000 до 10 000 лева, както и с обществено порицание.
„Който употреби насилие срещу другиго или повреди имота му поради неговата раса, народност, етническа принадлежност, религия или политически убеждения, се наказва с лишаване от свобода от една до 4 години и с глоба от 5 до 10 хиляди лева, както и с обществено порицание“, предвиждат още промените в Наказателния кодекс.”

На теория звучи прекрасно.
На практика превръща всеки един човек, който пише и публикува където и да е, от блог, до всекидневник, в потенциална жертва на екстраполации и тълкуване на закона.
Да не говорим, че е насочено само и единствено към журналистите и писателите.
А какво става с политиците, които си веят коня както си поискат?

Не мога да се кривя и да твърдя, че напълно не ме радва тази промяна.
Самата идея, че нацистките уебсайтове също могат да си го отнесат най-после, за изключително злотворното и зловредното си съдържание, ме радва. (Обаче хората, които пишат там не са писатели и със сигурност не са журналисти!)

Тук идва много важното НО – какво се дефинира като проповядване или подбуждане към дискриминация, насилие или омраза?
Това е толкова общо, че цели сатирични уебсайтове спокойно попадат под колелата.
Да не говорим, че ми е много интересно как ще се прилага това на практика, то и сега законите ни са доста нетолерантни към нацизма, но това не го спира, нито пък оказва някаква защита за хора, които са били жертва на дискриминация или насилие на база пол, раса, сексуалност, етнос или ВЪНШЕН ВИД.

Друг сериозен проблем е, че дискриминацията не хвърчи толкова от вестниците и от списанията. Главно лъжи, извъртания и оправдания, оневинявания и платена журналистика цари. За тези неща трябва да има Етичен кодекс. На теория.
О, да, не е като да няма Атака и всичките им болно-агресивни излияния, но отново, ще бъдат наказвани журналисти и хора, а не тези, които всъщност прокарват и разпространяват идеите чрез политиката и градят платформи на нея. Което не ми допада и не го намирам за много логично.
Политиците ще могат да си продължат агресивните проповеди, а хората, които им пишат вестниците ще влизат в затвора. Евентуално.

Хубаво е да има нетолерантност към нетолерантните. Само че дали 4 години затвор е адекватна реакция и каква е отговорността на политиците и на политическите партии, които най-често използват дискриминационен, расистки и сексистки език?

Искам да знам, какво ще се случи с депутати, които си позволяват да правят расистки и секситки коментари.
Защото до този момент нищо не е направено на практика.
Теорията, че расистки и дискриминационен език няма да се толерира никъде, нито в интернет, нито във вестниците и списанията звучи добре.
Само че тук идва другият проблем – ограничаване на свободата на словото.
Да бъдеш расист или сексист не е незаконно.
Да подбуждаш към агресия и насилие по принцип е и се носи отговорност. Само че ми се струва, че се размиват границите. Какъв процент от реално извърващите насилие го коментират виртуално и откъде накъде се слага равенство между средностатитическия форумен лумпен, който мрази всички на общо основание и умишлена пропагадна от политически движени, свързани и организирани уебсайтове и вестници и списания?

Някак ми се вижда, че отново всички се третират по един и същи начин, без да се прави нещо реално.
Защото ако този закон започне да се прилага на практика, процентът редови граждани, които могат да попаднат зад решетките скача, но къде остават политиците?

Filed under: абсурдно, политическaта отговорност Tagged: Наказателен Кодекс, дискриминация, закони, затвор, насилие, промени

„Арсенал“, „Интер“, „Челси“, „Барселона“, „Милан“, „Аякс“… Може би тези имена са ви познати от Западна Европа? Да, ама не… Истинската шампионска лига е в окръжните футболни групи… Най-голямата концентрация на такива футболни грандове е в Североизточна България. Ето няколко:

ФК „Арсенал“, с. Топчии, Разградско
ФК „Аякс“, с. Ореш, Велико Търново
ФК „Барселона“, с. Морава, Велико Търново
ФК „Депортиво“ с. Лесичери, Велико Търново
ФК „Интер“, с. Бъзън, Русенско
ФК „Милан“, с. Миланово, Шуменско
ФК „Рома“ с. Давидово, обл. Търговище
ФК „Челси“, с. Брестовене, Разградско

И, най-култовият от всички отбори в лигата:

ФК „Салманчестър Юнайтед“, с. Салманово, обл. Шумен

Истински „Манчестър“ разбира се не липсва, но е в друга част на България:

ФК „Манчестър“, с. Мирянци, обл. Пазарджик

Подобни отбори има и в останалите части на България, разбира се. Просто концентрацията им не е чак такава…

ФК „Арсенал“, гр. Казанлък
ФК „Аякс“, с. Дивотино, Пернишко
ФК „Любляна“, с. Люблен
ФК „Милан“, с. Полско Пъдарево, обл. Сливен
ФК „Милан“ кв. Коматево, Пловдив
ФК „Риал“, Перник
ФК „Рома“, кв. Дивдядово, Шуменско
ФК „Тотнъм“ с. Черногорово, обл. Пазарджик
ФК „Ювентус“, гр. Лъки, обл. Пловдив
ФК „Ювентус“, с. Малчика, обл. Плевен

Вечното дерби „Интер-Рома“ е пренесено в гр. Ловеч:

ФК „Рома“, кв. Продимчец, гр. Ловеч
ФК „Интер“, кв. Продимчец, гр. Ловеч

Грандовете не се ограничават само до Европа… Можете да видите и клубове с бразилски и американски имена, например:

ФК „Сантос“, с. Долно Белотиници, Монтана
ФК „Чикаго Файър“, с. Тръстеник, Русенско

На практика в Русенско (и особено в с. Тръстеник) си има цяло „чикагско дерби“:

ФК „Локомотив-Чикаго“, гр. Русе
ФК „Атлетик-Чикаго“, гр. Тръстеник, Русенско

Всъщност, кой е казал, че трябва да се ограничаваме само до имена на клубове, а не на автомобилни производители например, както правят в Благоевградско и Силистренско:

ФК „Хонда“ с. Рилци, обл. Благоевград
ФК „Тойота“ с. Срацимир, обл. Силистра

По-голям проблем е, когато отборът ти носи името на спонсора ти… Така се получават имена като:

ФК „Биоелит“, с. Момино, Търговище
ФК „Земеделец-Елит“, с. Козловец, Велико Търново
ФК „Обогатител“, гр. Твърдица
ФК „Скални материали“, с. Басарбово, Русенско
ФК „Млечен рай“, гр. Враца
ФК „Мултифрут“ с. Яребица, обл. Силистра

Най-култовото име на отбор за всички времена в тази категория обаче си остава

ФК „Завод за картонено-мукавени опаковки“, с. Бараково, Благоевградско

Пред него бледнеят дори и световноизвестни разрушителни отбори като

ФК „Терминатор“ с. Голец, Ловешко
ФК „Бомба“ с. Светля, Пернишко
ФК „Шопски отряд“ с. Петърч, Софийско
ФК „Паламара“, с. Венец, Шуменско
ФК „Торнадо-Риболовец“, с. Безден, Софийско

В отговор на последния отбор и на популярния „Левски-Спартак“ е създаден и още един култов тим, състоящ се от две думи:

ФК „Космос-Водопад“, с. Червена могила, Пернишко

Популярното „Динамо“ се вижда все по-рядко в имената на отборите, но пък то има достойна алтернатива в лицето на

ФК „Електромотор“ с. Сеячи, обл. Търговище

Страстта към червения цвят също не е за пренебрегване:

ФК „Червен домат“ с. Левка, обл. Хасково
ФК „Червен калцун“ с. Михалци, обл. Велико Търново
ФК „Червен трактор“, с. Бинкос, обл. Сливен

Срещат се и достойни представители на студентската общност:

ФК „Дунавски студент“, гр. Свищов

Но, както се казва, какво са студентите без студентките… Ето няколко имена, които звучат добре за много неща, но не и за име на футболен отбор:

ФК „Мелиса“, с. Подайва, Разградско
ФК „Русалка“, гр. Русе
ФК „Дева“, с. Мало Конаре, обл. Пазарджик
ФК „Цветелина“, гр. Видин
ФК „Шехерезада“ с. Згориград, обл. Враца

Но не само homo sapiens е обект на именуването на тези невероятни, легендарни отбори. От край време други животински видове също вдъхновяват футболната ни общественост:

ФК „Гарга“, с. Любеново, обл. Плевен
ФК „Гъските“, гр. Джебел
ФК „Див котак“, с. Търнава, обл. Враца
ФК „Див пръч“, с. Камена, обл. Благоевград
ФК „Дива свиня“, с. Цонево, обл. Варна
ФК „Макак“, с. Макак, Шуменско
ФК „Пантера“, с. Калояновец
ФК „Червен петел“, с. Долно Линево, обл. Монтана

Едно не ми е ясно, затова го оставих и за финал. Защо отборът на с. Гълъбник се нарича така:

ФК „Свраките“, с. Гълъбник, Пернишко

И как ще се противопоставят „Свраките“ на

ФК „Игълс“, с. Братаница, обл. Пазарджик

когато влязат в професионалните групи на България някой ден? Но, както е казал поетът, „и да паднем, и да бием, пак ще се напием“. Това е мотото и на тези два клуба:

ФК „Джибри“, с. Винарово, обл. Стара Загора
ФК „Трифон Зарезан“, с. Димча, обл. Велико Търново

Последните три отбора в славния списък оставям без коментар:

ФК „Селяк“, с. Стубел, Монтана
ФК „Селска мъка“, с. Враняк, обл. Враца
ФК „Развей прах“, с. Мусачево (Розова долина), обл. Стара Загора

Сподели тази публикация:

Подобни публикации

• 30.01.2011 -- Посетителите на блога: кой откъде е? (7)
• 16.06.2010 -- Фланелките на Сърбия (и не само) (11)
• 06.07.2010 -- Кой ще стане шампион? Графики, октоподи и анкети… (5)
• 22.06.2010 -- Световното по футбол: временно класиране (3)
• 11.06.2010 -- Technical Issues – GMail и БНТ (7)
• 01.08.2010 -- Анкета: Кой ще стане шампион? (0)
• 18.07.2010 -- Коментаторски бисери от световното по футбол ’2010 – Финална фаза (5)
• 26.06.2010 -- Коментаторски бисери от световното по футбол ’2010 – Групова фаза (3)
• 26.06.2006 -- Футболни коментари 2006 (4)
• 17.11.2010 -- Шофирането в София – Survival Guide в 10 съвета! (18)
• 06.09.2010 -- Десет причини да празнувате на 6-ти септември (2)
• 19.08.2010 -- Пълен комплект медали за националния отбор по информатика (2)
• 29.06.2010 -- Like a Wavin’ Flag / Като развят флаг (6)
• 15.05.2010 -- G. M. Dimitrov Blvd. – Numero Uno! (4)
• 14.03.2010 -- 100 национални туристически обекта (18)
• 19.02.2010 -- Въпрос на чест и 50 стотинки! (15)
• 07.02.2010 -- Жребият на България за Европейското по футбол през 2012 г. (2)
• 14.01.2010 -- FML – Да си таковам живота! (4)
• 12.10.2009 -- Животът ми е нормален (My Life Is Average) (9)
• 04.10.2009 -- Фестивалът Merce’09 в Барселона (3)

1. Новото и старото строителство

Докато още няма държавен стандарт „майстор Тричко” тънем в неведение дали новите жилищни сгради, чиито фасади почват да се ронят малко преди акт 16, са по-здрави от старите панелни блокове, в които не е спестен бетон, но пък са пропуснати например болтовете. След стрес теста ще узнаем дали живеем по-безопасно в четиридесетгодишно лего или в холивдуско-боянски декор на фалирал предприемач.

—

2. Хвостохранилищата

За всички, които не знаят: това са условно защитените обекти, (често заприщени с бентове и засипани лагуни) където индустриалните предприятия складират своята токсична сгурия и помия. Имаме си десетки и все още държим тъжния рекорд за най-голяма човешка трагедия, предизвикана от подобно съоръжение - Згориград 1966 г.. Само преди няколко дни ураганните ветрове подхванаха ръждив прах от хвостохранилището на Кремиковци и накараха Елин Пелин да заприлича на Ролан Гарос. След трагичния инцидент в Унгария миналата година МОСВ извърши малко проверки, медиите направиха запитвания, след което интереса утихна. Защото Меркел не поиска стрес-тест.

—
3. Банско

Става въпрос за обезлесените склонове под връх Тодорка и рискa от наводнения, свлачища и ерозия, предизвикани от поройните дъждове. Подобна картинка има в немалко други райони на България, които по икономически съображения се отопляват с горски фонд. Стрес-тестът в Банско, обаче, би имал по-широк отзвук защото следва да накара не само дървената мафия, но и скиорите сред нас дa се почувстват гузни.

—
4. Морските курорти

Тук нуждата от стрес-тест е наистина спешна. Гениалната маркетингова стратегия на България от последните две години, състояща се в това алтернативни дестинации да бъдат сполетявани от тежки социални катаклизми (справка Гърция, Египет) доведе до бум на резервациите на сезон 2011 без съответния бум на инфраструктурата и количеството плажна ивица. Подобно на нашата система 4-4-2 изпитаната комбинация „море, слънце, алкохол без бандерол” ще доведе до още едно „българско лято” съсредоточено в Слънчев бряг и концентрирано в заустваните в морето фекални води. Което или дългосрочно ще откаже чужденците или ще ги филтрира така, че да не можем да развием нито високоплатен, нито екологичен или културен туризъм.

—
5. Емпатията

Това не е телепатия, а просто способността да разбереш какво чувстват другите. Някои теоретици казват, че развитието на цивилизацията и духовното израстване на човешките същества се гради върху емпатия. Ние пък бихме искали да стрес-тестваме емпатията в обществото ни преди някое огромно бедствие като това в Япония да го направи вместо нас. Ако имате предложения как да стане, пишете!

—

Египетското общество е свидетел на исторически момент – президентът Хосни Мубарак, заедно със синовете си Ала и Гамал, ще прекара следващите 15 дни в ареста. Важното изявление бе направено вчера по телевизията в Египет.

Мубарак, заедно със неговите синове, ще бъде разпитват за множество престъпления, сред които и убийства на активисти по време на протестите от 25 януари. Това е исторически момент за египетското модерно общество, тъй като досега никога президент на страната не се е явявал пред съда, за да отговаря за престъпления. Главният прокурор е категоричен, че ще бъде разпитано цялото семейство Мубарак – за присвояване на средства от фондове, незаконни сделки, арести, измъчване на активисти.

Вчера вечерта в Шарм Ел Шейх се бе събрала тълпа, която скандираше срещу Мубарак и семейството му. В същото време стана ясно, че Мубарак ще бъде откаран след това в болница, близо до град Исмаилия. В нея са настанявани главно хора с рак.

Работната ми машина вече е въоръжена с два нови 750GB хард диска в RAID1 режим и добре криптиран /home партишън (неочаквани посещения в офиса карат човек, да свърши неща, които отлага от години ;-)

Старата 40-ка отива в заслужена пенсия, след подходящо почистване.

Всичко е чудесно освен малкия проблем, че новите дискове са шумни и ме изнервяха с тракането си. Хубавото е, че проблемът си намери решение и то се нарича Automatic Acoustic Management или AAM. С тази настройка се казва на диска колко бързо да мести главите, като ефективно може да забави леко скоростта за сметка на издавания шум.

Под Linux настройката се прави с командата hdparm. За да видите текущата настройка използвайте hdparm -M /dev/sd{a,b}. Повечето устройства поддържат само две стойности - тиха (128) и бърза (254), тъй че не искате дисковете ви да тракат пуснете hdparm -M 128 /dev/sd{a,b}, след което се облечете като цар вземете столче под мишница и бегом към най-близкия хълм.

Няма нужда да пускате командата при всеки рестарт, тъй като настройките се правят директно във фърмуера на диска.

Място – Dada Cultural Bar
Емоция – черно-бяла
Песен – една любима турска песен.

“Журналисти и писатели ще се наказват с лишаване от свобода от една до 4 години, ако чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин, проповядват или подбуждат към дискриминация, насилие или омраза. Това решиха депутатите на второ четене с промените в Наказателния кодекс. Когато насаждат дискриминация, [...]

Книга за “Европейското бъдеще на моя град” По случай 9 май – Ден на Европа в област Велико Търново ще бъде създадена Европейска книга, в която гражданите ще имат възможност свободно да изкажат своето мнение за европейското развитие на техния град. Инициативата се организира от Информационния център на евродепутат Илиана Иванова във Велико Търново Младежи ГЕРБ – [...]

България е най-тъжното място на света - в тази държава цари произвол вместо ред, мрежите на ДС продължават да си разменят постове и услуги, а за премиера се знае, че навремето е бил близък до бандитите. Това казва в свой анализ бившият з...

На 8-9 април Европа Директно – Велико Търново организира семинар за журналисти в гр. Брацигово под надслов “Да комуникираме Европа”. На семинара присъстваха журналисти от Велико Търново, Смолян, Казанлък. Акцентът бе поставен върху актуални за България и Европа теми като енергийна ефективност, регионално развитие, присъединяване на България към Шенген. Темите бяха дискутирани с експерти от Министерство на икономиката, енергетиката и туризма и Министерство на вътрешните работи.

Отдавна се каня да започна да събирам на едно място (освен във flickr) произведенията на любителската ми страст към фотографията. Е, дойде време това място да се роди. Казва се “Pieces of my life … in photos” и можете да го откриете на: photos.silvysdiary.com. А ето и един бърз поглед:

Пичове, не става така! Просто не можеш да си позволиш да купиш правата за тотален хит и да преведеш заглавието по адски неутрален начин, да направиш доста грозновата корица, бледо копие на оригинала, и да се задоволиш с посредствен превод на текста. Не става, разбирате ли?!? Моля ви, не го правете повече! Защото 'S#*t My Dad Says' просто не го заслужава.

Бях копирайтър в рекламна агенция и си обичах работата. Kолегите ме приеха лесно в екипа, защото повечето бяха нови, като мен. Единствено с една колежка от „старите кучета” не се разбирахме, но и не успяхме да се намразим като хората. Всъщност, аз я харесвах, защото беше професионалист. Тя имаше някакъв проблем с мен, докато аз с нея нямах никакъв. Или поне така си мислех тогава. От дистанцията на времето тези неща губят значение – остават само положителните спомени. Така е устроен човек.

Та, обичах си работата и я вършех с кеф. Рекламата е добро поприще за един текстописец – плащат ти сравнително добре, за да произвеждаш сравнително малко, като количество, текст. Отделно блъскаш разни проектчета „на частно” и така успяваш да вържеш  някак двата края, но по-важното е, че, нали, издържаш се с писане – нещо, което ограничилите се единствено до литературата в България не могат да заявят. Истината е, че българското общество презира своите поети и писатели – доказва го, като печата банкноти с техните некролози, след като веднъж успее да ги умори от глад.

Ето защо, аз си обичах работата, но от ден на ден тя ставаше все по-малко и по-малко. Започвах да се чувствам неудобно да получавам заплата и да не върша нищо по цял ден. Отделно, навън вече се запролетяваше и на мен започваше да ми се пътува. Нуждаех се от някаква промяна. Усещах, че нещата не могат да продължат вечно така и съвсем скоро планирах да инициирам някакъв разговор с шефовете, за да ги попитам не е ли по-разумно да се освободим взаимно от задълженията си един към друг. Шефовете, обаче, ме изпревариха. Така един ден се озовах в кабинета на шефката на агенцията, където ме очакваше и шефката на моя отдел, за да ми съобщят, че ще последвам съдбата на множеството си освободени вече колеги. Заради „кризата”.

Ако четеш този блог отдавна, сигурно знаеш, че „кризата” винаги я постаям в кавички, защото така и не разбрах какво смислено, интересно или реално има в стадното поведение на хората, предизвикано от страх. „Комшията напълни гащите, дай сега да ги напълня и аз”. Така изглежда „кризата” в моите очи и няма нищо общо с икономиката. Но фактите са си факти и човек трябва да се съобразява с тях.

Шефките бяха във видимо мрачно настроение – настроение, каквото може да има само човек, който цял ден е привиквал в кабинета си хора, за да ги уволни – хора, с които месеци, дори години, е делил работното си пространство. Предполагам, че очакваха стандартната негативна реакция от мен – псувни и заплахи, жалки опити за подмазване или хленчене, молби или каквото там, изобщо, правят хората в такъв случай. Бяха видимо изненадани, че посрещнах „новината” с усмивка. Нямаше как. Първо, от седмици вече освобождаваха колеги масово и знаех много добре за какво ме викат, т.е елементът на изненада почти липсваше, второ – ситуацията напълно пасваше на породилото се у мен желание да пътувам и да видя малко свят. Зимните месеци ги бях изкарал пред компютъра – в офиса и у дома, нуждаех се от движение, от открити пространства. Копнеех за разнообразие. Стана така, че вместо шефките да утешават мен, аз започнах да ги утешавам тях – как всичко е наред, как нещата ще се оправят, как „кризата” не е чак толкова страшна, че ще се радвам да работим заедно и занапред, ако има възможност и т.н.

Конкретните обстоятелства вече ги бях избрал на подсъзнателно ниво и ето, че действителността не закъсня със своя отговор. В крайна сметка, няма как да обикаляш света и да стоиш в офиса едновременно. Нещата се подреждаха добре от моя гледна точка. Помолих ги само за перфектните препоръки и се разделихме като приятели. Продължавам да тая добри чувства към въпросните хора и към въпросната компания, като цяло. Бяха коректни от началото до края, а това в България се случва рядко – само който не е работил от 9 до 5, само той не знае.

Нямаше за какво толкова да съжалявам – разпратих си ви-та и затърсих копирайтърска длъжност, защото гледах „99 франка” – искаше ми се видя „филма” на живо и отвътре – в първо лице единствено число. Така че моите амбиции се бяха осъществили. Не „пазех стола” за хляб или по принуда. Избрах заниманието „рекламен текстописец” от любопитство и за удоволствие. Сега трябваше да задоволя друго свое любопитство и да си потърся друго удоволствие.

Колко спарени са хората по време на „криза” става ясно от стандартните разговори в такива ситуации – задават се въпроси от сорта: „а сега накъде?”, правят се констатации от типа: „още не сме стигнали дъното”, обменя се негативна информация за това как в другите агенции също уволняват, намаляват заплати и така нататък. За съжаление, масовото пълнене на гащи от един момент нататък става миризливата кафява действителност, в която си принуден да живееш.

Не искам да се подигравам с нещастието на хората – аз не съм аристократ по произход (само по душа) и живея на същата планета като тях, дори в същата мизерна „държава”, но някак вътрешно винаги съм знаел, че няма страшно, че всичко е наред и, че нещата не бива да се приемат чак толкова сериозно. Освен това смятам, че хората гледат прекалено много телевизия и това определено им помага за петната по панталона.

На въпроса: „Какво смяташ да правиш сега?” обикновено отговарях с: „Мисля да се поразходя малко зад граница”. Следваше логичното заключение, че съм поредният отчаян млад българин, който е решил да напусне страната си завинаги. Някак с разочарование се посрещаше възражението ми, че смятам да упражнявам професията „турист” само за известно време и после пак да се върна. Моментът беше шибан за започване на нова работа, така или иначе. Светът се променяше. Индивидите в него също трябваше да се променят.

Оставаше само да избера посока и цел. Ресурсите нямаше да са проблем, сигурен бях в това, стига веднъж да вземех качествено и окончателно решение къде точно ми се ходи и какво точно ми се прави в онази хубава пролет на 2009-та година.

Отговорът дойде самостоятелно и доста убедително. Така се случва винаги, когато попиташ Интуицията. Тя ти отговаря. Но трябва да имаш очи и уши, за да видиш отговора. В моя случай се включиха и две насинени колена.

Денят, в който разбрах, че искам да извървя Камино беше пълен със синхроничности –  онези малки „случайности” или съвпадения, в които карл Юнг, авторът на термина, пръв е разбрал, че няма нищо случайно. Още с отварянето на очите ми сутринта по радиото звучеше „Камино” на Лили Иванова. После от библиотеката „случайно” в ръцете ми изпадна „Камино” на Шърли Маклейн. В интернет „случайно” се запознах с творчеството на Иван Драгоев, автор на книгата „Записките на един пилигрим”, а вечерта се подхлъзнах зверски на една малка, задънена уличка в центъра на София и си натъртих колената. Докато бършех калта от дрехте си, нямаше как да не забележа, че съм се пребил точно пред ресторант „Камино”. Решението беше взето.

Оставаше да осигуря и малко кеш за пътуването. Оказа се по-лесно, отколкото предполагах: взех последното бяло пликче от агенцията точно навреме, довърших един два залежали проекта, понахалствах малко за един-два закъснели хонорара, родителите удариха едно рамо с дребна сума и така, само след една седмица, вече имах около хиляда евро – достатъчно, за да предприема новото си начинание.

След още една едмица пиех шампанско в сектор „Заминаващи” на летище София – в половин литрова, свръх-надценена, пластмасова бутилка. И празнувах свободата. Отлитах с еднопосчен билет за Испания – едно клише толкова красиво, че чак боли.  Не знаех кога ще се върна, нищо не ме „дърпаше” обратно насам.  Бях решен да се оставя на обстоятелствата да ме водят и да решават вместо мен. Усещането е доста опияняващо – от една страна го има страхът, че напускаш всичко, което уж ти носи някаква „сигурност”, от друга – току що си разбрал, че най-сигурната наглед работа, от девет до пет, в голяма фирма, е по-несигурна дори от плаването с водно колело в открито море по време на буря. За водното колело поне можеш да се хванеш, ако се обърне. За потъващия Титаник е по-добре да не се вкопчваш.

Страхът от неизвестното в такива случаи се бори за надмощие с радостната треска от предстоящото пътуване. Смесват се лека тъга и доза ирония, любопитство и вълнение, решителност и колебание. Към всичко това прибавяме бутилка надценено шампанско, последната цигара преди заминаване, опашката на изхода и…мрачното автобусче, което пълзи по пистата към съмнително евтиния полет на нискотарифните авиолинии, готови да транспортират задника ти до другия край на континента само за 40 евро.

Давах си сметка, че довечера няма да си легна в собственото легло, а някъде в центъра на Мадрид – столица на държава, чиито език дори бегло не познавах. Щях да кацна след полунощ, имах съмнителна резервация по интернет за нощвука и закуска в хостел само срещу 10 евро, а единствената ми гаранция, че няма да прекарам нощта на улицата в непознатия град беше кратък имейл, отпечатан върху лист хартия – на гърба на „самолетния ми билет”.

Докато се качвах по стълбите към усмихнатите стюардеси на борда на малкия Боинг, в главата ми се редуваха сцени от National Geographic Air Crash Investigations. Оскъпеното шампанско в корема ми даваше известен кураж. Освен това знаех, че на борда се продава безмитен скоч, но първо трябваше да излетим. Излитанията са най-опасни, според експерите на National Geographic. Те крият потенциал за опасни аварии поради свръх натварванията, въздушния трафик, ниско прелитащите ята от птици и т.н. Самолетчето ми приличаше на детска играчка. Чудех се дали моите 40 евро изобщо ще стигнат за горивото до Мадрид. Задавах си фундаментални въпроси относно сигурността и поддръжката. Никога не съм се страхувал да летя, но за пръв път използвах ниско тарифна авиокомпания и бях готов да напълня гащите.

Ниско тарифните полети са като градски автобус – влизаш и сядаш, където завариш. Наместих се до Боби, който живее и работи в Мадрид. По-късно той щеше да ми помогне много в ориентацията из аерогара „Барахас” в Мадрид. Но преди това ни предстоеше интересно пътувaне…

Следва продължение…

Тихомир Димитров

Продължаваме с пътуването на Влади из Лондон. В първата част нямаше снимки, но не мисля, че изобщо са нужни. Приятно четене:

Ето как попаднах в Лондон

част втора За този ден си бях набелязал

да разгледам небостъргачите на „ Canary Wharf”, музея на Мадам Тюсо, площад „Трафалгар”, „Piccadilly Circus”

и накрая да се разходя по вечерно време по най–оживените места. Реших тази вечер да остана до по–късно, защото моят приятел имаше работа през целият ден и ми беше дал ключовете от дома си. Та реших, че сега е момента да позакъснея малко, защото знаех, че няма да ме чака… Та тази днешна програма ми я предложиха любезните домакини. Трябвало пак да слезя до центъра по същият начин, по който се бях прибрал предната вечер– с бус до „Hammersmith”, после с метрото да отида до небостъргачите…Да, ама аз нали вече съм от 3 дена в Лондон (домакините са от 7 години там), и бързо се ориентирвам в забързаният град и отивам директно на „ Twickenham”, която е само на по–малко от десет минути от дома му. Минава се покрай едни супер готини английски къщички със зелена морава и готини коли. От там директно с влака до „Waterloo” (добре, че било неделя и входовете за влака бяха отворени, защото после, като им разказвах как съм тръгнал и домакините ми казаха, че „ Twickenham” било 5–та зона за града (а картата ми беше за 1, 2, 3, 4–зона…. И от „Waterloo” вече си хванах метрото директно до

„ Canary Wharf”.

Слизам там и с нетърпение излизам от метрото, за да видя какво ще се разкрие пред очите ми…Леле, мале…. небостъргачи…. три или четири бяха. А предният ден, когато бях на Тауър Бридж ги бях видял някъде в далечината и си мислех да ида до там пеша, ама ми се видяха доста далеч. Та разходих се около тях. То беше неделя и нямаше почти никой там. За разлика от работните дни, когато тук цари голямо оживление. Тук се намира

най–високата сграда в Европа– на 42 етажа…

Много ми беше интересно като броих етажите. Бях с една шапка с козирка. И като вдигам аз глава нагоре постепенно да броя етажите и докато стигна до последният… и шапката ми пада зад гърба на земята… Направих си няколко снимки набързо от там, обиколих небостъргачите и тръгнах, защото бързах за отида на

музея на мадам Тюсо

Вземам метрото и слизам на „Baker Street” (мисля, че там беше). Излизам от метрото, гледам картата да видя къде е музея, не го виждам. Питам един човек от персонала на охраната къде е музея, а той бил точно до мен– една куполообразна сграда на дясно от метрото. Отивам там и се чудя от кой вход се влиза. Защото имаше три входа– за групи, за Вип и за туристи…Естествено беше за мен, че за туристите входа ще е с по–голямата опашка от чакащи…Отивам там. Беше доста голяма опашка. Но аз бях решил да чакам. Затова съм тук. Добре, че си имах храна и сок в раницата, защото съм чакал 1, 40 ч, отвън и още толкова вътре…Чакам отвън и се моля да не завали…. Пък като влезя, нека да вали. А малко след мен опашката беше стигнала чак до сфетофарите на съседната улица…100–ина метра… Покрай опашката минава оградата на музея. А на самата ограда през 20–30 метра имаше закачени найлонови чували за отпадъци…За да могат чакащите на опашката, когато ядат или пият нещо докато чакат, да могат да си го изхвърлят…. И е чисто… Влизам в музея. Минавам през контрол на багажа и съм вътре. Опашката тук продължава (по едни коридорчета, оградени с лентички). На всеки ъгъл имаше автомат за безалкохохолно и лакомства (с монети). Имаше и също от онези машинки, дето вътре има разни плюшени играчки и едно такова, като кран, дето се ловят с него). Имаше и едни плочки по стените (които се завъртат на 180 градуса– от едната страна на стената е името на известен актьор и снимката му, а от другата страна на плочката е отпечатък на дланите му (1: 1– все едно ръката му–бронзова). И така– докато от едната страна на стената е името му, от другата е ръката му. Стигам до касата. Билета е 25–лири…Купувам билет и съм вътре.

Все едно че влязох в царството на приказките. Един омагьосан свят.

Разглеждам восъчните фигури. между тях застават туристи, които „замръзват” като восъчните фигури и се снимат. Гледам и не мога да различа восъчните фигури от живите хора… Видях Саддам Хюсеин, Фамилията на принцеса Даяна, Путин, Буш, Джеймс Бонд, …безкрайно много. Вървя, гледам и следвам тълпата туристи и табелките с надпис (Атракциите продължават и стрелка за посоката). Минах през дупката на картоиграчите от кънтри музиката. Беше супер готино– в дъното да дупката имаше разхвърлени чували, в средата имаше малка масичка, по нея пръснати карти и зарове, зад него имитация на бар– с ром, до него едно пиано и на фона на всичко това се чува кънтри музика („Картоиграча”) на Кени Роджърс. По–нататък започва да става страшно. Повечето експонати са надолу под земята по едни коридори. И така стигам до

коридора на ужасите…

Там, затворите, където са били– решетки, дървени нарове, въжета, студ и характерната миризма на подземна влага (имитирана от едни ароматни пушеци) …И така стигам до коридора на ужасите. Чувам женски писъци и крясъци… И аз нали съм любопитен , викам си,

чакай аз да видя тези момичета защо така пищят

Стигнах до едно въженце, пред него служител на музея разказва за това място (английски не разбирам и само чакам да махне въженцето и да влизам вътре). Маха го и влизам… Мен пък не ме беше страх… Ми вътре по едни коридори, много тъмни, със едни такива призрачни лампички, с едни решетки се минава. И по ъглите има едни младежи– живи, облечени като средновековни просяци и нацапани с червени бои (като кръв от рана), с начернени лица, с окъсани ръкави и с маски…Седят като статуи, качени на едни столчета по ъглите около вратите, заели една поза–приклекнали или сгушени и не мърдат. И туристите си минават спокойно… В един момент обаче те се раздвижват и

започват да бягат в тъмното и да крещят.

И да прегръщат туристите… И те да пищят. И едни такива характерни звуци (като от чинели, или гонг) – ама така изведнъж и силно– тряс, тряс…и ехото го повтаря… Много яко. Страшничко си беше само това, че чуваш силни и истерични писъци и крясъци от момичета–туристи и незнаеш зад ъгъла какво има, дето така да ги плаши… И накрая разходката из музея завършва при едни вагонетки на релси (имитиращи половинката на едно черно такси) – такива умалени черни таксита, ама само задната им част. И всеки турист сяда в едно такова „такси” и продължава разходката си по релси. През едни тунелчета и тази вагонетка се обръща ту наляво– ту надясно, така, че туриста само да седи и да гледа. Това за мен беше най–интересната част от целият музей. Едни човечета, едни движещи се механизми, едни фигурки, едни поточета и фонтанчета– невероятно е–повчрвайте ми това не може да се опише с думи, но се помни за цял живот. И тези вагонетки те извеждат на изхода. И тук тази разходка приключва. Оттук отивам на

Пикадили

Беше към 15 часа. Отивам с метрото на Пикадили. То било много готино там. Едни такива огромни реклами, едно оживление. И там, като

влязох в „London Trokadero” и там минаха два часа…

Това е едно от големите забавления за Лондон. Нещо огромно по размери. На 2–3 етажа, по едни ескалатори, по едни коридори от двете страни на които имаше магазини за сувенири, бижута и лакомства, едни игрални машинки, звук и миризма на пари; детски кът, билярд, боулинг, една нечувана шумотевица– о, и това не мога да го опиша– това трябва да се почувства. И като се заиграх на едни машинки–уж да спечеля… Ама поне се забавлявах. на един автомат пускам една лира, той ми я разваля на по 2 пенса (50 х 2), пъхам ги в джоба си и отивам на машинката. Машинката беше от тези, дето пускаш монетата, тя отива вътре, там едни лопатки я бутат при другите на една плоска равнина и когато предните монети стигнат до края на плочката и падат през една дупка и ти си ги събираш. И пак ги пускаш. Обаче за да стигне до лопатките твоята монета трябва да има голям късмет. Защото с пускането, една пружина я изстрелва с необходимата сила и ъгъл горе, високо на едно „стъпало” и там тя се подрежда при другите… И не пада при лопатките… Е, някоя монета пада, когато пружината не успява да я прати горе, или от горе пада някоя, когато следващата падне отгоре. И така. Пуснах 50 монети по 2. И от време на време пада по някоя отдолу. Прибирам си я. Ми след като пуснах 50 монети, в ръцете си имах още 29 (печалбата) … Пуснах и тях. После развалих още 2 х 1 лири, пуснах и тях, само че на друга машинка, при която всяка монета пада при лопатките…Общо взето механизма е следният: Вашата монета се изстрелва нагоре и се задържа при другите. И примерно ако 20 се задържат–10–ина падат. Вие ги вземате, от лакомия за още пари пак ги пускате, те отиват горе и се задържат. Т. e. принципа е, че с ваша помощ голяма част от падналите монети на равната плоскост долу пак се качват горе и се задържат… забавно местенце. После отидох и на

Трафалгар

Там беше голяма лудница. Тръгнах по единият булевард, зяпах по витрините, гледах по магазините и като се уморих , се качих на един бус и се върнах пак при метрото. Атози бус, който хванах беше без врати отзад. Имаше един човек, който следи за редовността на пътниците. И няма задна врата–открито е– с едно парапетче. И можеш да се качваш и да слизаш по всяко време (например докато чака на светофари, или просто докато е спрял) … И то вече стана вечерно време, върнах се на Пикадили и там реших да се позабавлявам по вечерно време.

Минах през китайският квартал (Сохо)

Там беше супер оживено. Носеше се характерната миризма и пушеци от китайската кухня. С една дума усеща се полъха и атмосферата на изтока. И там се замотах– от едната пресечка в другата, в третата, тук да видя, там да влезя…забавно ми беше. Накрая реших да влезя да изпия или да изям нещо. Влязох в едно заведение, което ме привлече по някакъв начин. Влизам и виждам нещо, което зимата бях виждах във Виена. Освен масите разположени по средата на заведението имаше и една редичка от столове, разположена около другите маси. Пред тези столове имаше също една дълга и тясна „маса” да го наречем– от край до край на редичката. И отгоре имаше една лента с движещи се по нея лакомства (като поточна линия). В едни купички сложени лакомства– десерти, салати, хапки. В менюто това е разделено по цветове (синьо, зелено, червено…така– всичко от лентата, което е сложено на синьо панерче е на една цена; на зелено е на друга…). И се движи. Минава лентата през целият бар, покрай всички столове и всеки си взема това, което му хареса. После тази лента минава и през кухнята, където зарейдат с нови лакомства лентата и тя продължава…И на всяка купичка пише какво има (ама аз като не му разбирам, се опитвам да го позная по вид и форма). Отварям менюто, ама като не му разбирам…Е, не се смейте де…знам само примерно „пиле” – Чикън… И гледам къде пише „чикън”…

И си поръчвам едно такова с „чикън” в менюто…. И какво мислите, че получавам?

–В зелево листо свити пилешки хапки с подправки и малко сос… Ми изядох ги. И зачаках да ми дойде десерта– ми той мина в началото (крем–карамел си мислех че беше), ама замина по лентата. И аз го чаках да обиколи и пак да се върне. И се надявах някой да не го вземе преди мен… А точно пред мен имаше едно червено копче, на което пишеше „Сървис”. И номер на мястото–7. И като натисна това копче и идва сервитьорката… Ми дойде ми десерта, вземах си го , обаче се оказа, че не било крем карамел, а било –крем брюле…толкова си приличаха. Ама си беше вкусен. Накрая поисках сметката и си тръгнах. Беше станало тъмно. А сега къде е метрото и как да стигна до него… замотах се и не помня откъде бях минал… Както бях прочел преди време на една табелка „Ако не знаеш къде отиваш, може да отидеш някъде другаде”. Имаше страшно много младежи по улиците–страшничко си става – и негри и араби и индийци…китайци…Пият си бира бродят по уличките. Рекламните билбордове са на ниво… Все едно че си в Америка… И така, започнах да обикалям и да гледам– страшно много заведения, и лъскави и привлекателни…Стигнах до един бар и реших да се кача горе само да погледна… Долу едно симпатично момче (контрола) – ми гледа багажа, преди да ме пусне. А от една кола пред това заведение тъкмо беше слязло едно момиче с артистични дрехи и прическа тип Гарсон, с една такава пръчка–палка. Явно има програма в тоя бар, ама не мога да оставам повече, защото стана 21: 50ч, трябва да се прибирам, а още не съм намерил метрото. И пак минах през китайската уличка, после свих по друга –тясна пешеходна…. И така докато случайно не излязох на главната. И от там– в метрото да се прибирам– пак с метрото и буса от „Хамерсмит”. Е, нали предната вечер минавах по тоя път и вече знаех къде е спирката на буса, колко трябва да пътувам и къде да сляза. И този път се качих на горният етаж на буса и като наближи моята спирка и тогава слязох долу. Прибрах се към 22: 40ч– доста късничко…Но какво пък– нали е полседна вечер. Легнах си в очакване на

последното Лондонско утро

ПОНЕДЕЛНИК–05. 05. 2008г. На сутринта се събуждам чак към 10 часа. Ставам, събирам си багажа, през това време моят приятел ми предложи закуска и заедно обмисляхме днешната програма. Все пак автобуса за България беше чак в 19 часа вечерта… И този ден програмата ми беше супер готина. Моят приятел ми предложи следното. Да тръгнем към 10: 40 ч, да минем през едни голям магазин в квартала му, в който има голямо намаление, защото ще го затварят– може да си купя нещо. Отидохме. Имаше много евтини дрехи (почти 60% намаление) – вземах си една тениска и една риза– да си имам нещо от Англия. После ме изпрати до спирката, седяхме на спирката и си бъбрехме докато дойде буса за Хамерсмит. През това време той ми обяснява къде да слезя, за да не се загубя. Буса дойде, ние се разделихме с малко тъга и аз се качих на буса. „Хамерсмит” е последната му спирка, там слизат всички– няма как да се объркам. Стигнах до Хамерсмит, ориентирах се към метрото за „Green park”. Програмата ми беше следната: –слизам на „Green park”, пресичам улицата, влизам в парка, купувам си нещо за ядене, пресичам парка и на другият му край съм пред Бъкингамският дворец. Разглеждам двореца отвън, снимам с камерата, после минавам и през Сент Джеймс парк– покрай езерото, гледам и снимам лебедите и патките, после по главната улица стигам до „Viktoria” и то ще стане време за тръгване. Така и направих.

Слязох на „Green Park”,

влязох в парка, купих си един хамбургер и една кока кола, седнах в парка на тревата, хапнах си и гледах парка– зеленина, чистота. Имаше и дори шезлонги, на които човек може да седне и да се отпусне. Почетох малко в парка една книга, полсе минах през целият парк (на зиг–заг, за да го разгледам целият), почивах си под сенките на дърветата. Ами в тоя парк англичаните освен че си почиват, си правят и слънчеви бани– все едно са на плажа без море.

Стигнах до Бъкингамският дворец.

Невероятно красиво е. С едни позлатени порти от ковано желязо. И през решетките – протегнати ръце с фотоапарати и камери снимат караула пред двореца. Наоколо имаше градинка със страшно много и красиви лалета–жълти и червени. А пред статуята отпред имаше също много туристи, които се снимаха там. Разходих се наоколо, огледах го от всички страни, после минах покрай езерото с патките и лебедите и се насочих към автогарата. По пътя се спрях на едно заведение на открито да ям пак нещо– точно на ъгъла между „BUCKINGHAM PALACE ROAD” i „PALACE STREET”. И докато си похапвах и си почивах се наслаждавах на уличното движение– много забавно е да гледаш старите английски брички на едно платно със съвремените последни модели коли, които карат англичаните. Чисти коли–измити… Няма нацапано, няма кал, няма дупки, дори обелена боя няма по колите– все едно, че току–що са ги взели от магазина. И след като се наядох и

тръгнах директно към автогарата,

за да видя дали ще я намеря. (Тя е точно зад Виктория–метрото). Беше към 16ч. И вече след като с еубедих, че съм намерил мястото за тръгване, се разхождах из търговските центрове около метрото– за сувенири, за лакомства и т. н. И към 17:30 ч, вече бях пред сектора за тръгване– седях и просто си почивах. И така– дойде автобуса, качихме се и приключението свършва тук. Тръгваме точно в 19 ч, минаваме по другият мост над Темза (не по този, по който дойдохме откъм Ватерлоо),

и излизаме от Лондон. Час и половина по–късно бяхме на Евротунела.

Следва дълъг нощен преход, един цял ден, още една нощ и в сряда към 07:50 ч бяхме в София. От там слизам и директно на гарата, за да отида до дома на родителите на домакините от Лондон (в един близък до София град). Това наистина е краят. Край Автор: Владимир Георгиев Още пътеписи от близки места:

1. Ето как попаднах в Лондон (1)
2. Лондон, бейби!
3. Към Европа с влака (5): Лондон
4. Лондон с Пепеляшка (1)
5. Десет дни в Лондон и Англия
6. Look left, look right или за това как прекарах седем незабравими дни в Лондон (2 Част )
7. Look left, look right или за това как прекарах седем незабравими дни в Лондон (1 Част )
8. Лондон с Пепеляшка (2)
9. Седем дни в Лондон (2)
10. Седем дни в Лондон (1)
11. На концерт на U2 в Лондон
12. Сняг в Лондон (по Коледа и Нова година 2010/2011)

Може би защото сме на вълна – преместване, публикуваме тези последни тенденции в къщите и кухните:)

Това е “кухнята мечта” на ПРИКАЗЕН ДОМ. Тя е дело на  мама Поли и мама Виви. Кухнята е толкова истинска, че децата искат да пият вода, да печат пица и да мият съдове. Вижте цялата статия

Картонена къща в два варианта, изпратена ни от  Боряна Михова от  Севлиево. Ето и част от нейното писмо:

“Отдавна ми се искаше да ви пратя от къщичките, които правя и сега се реших. Правя ги от кашони от фризери, които събирам по големите магазини за бяла техника. Останалото е повечко лепило, картони и цветни хартии. Не е скъпо, а времето което отнема е според желанието и въображението.
Последната която направих е тази бялата – пролетна. Тя бе за празника на фондация “Искам бебе” на Благовещение тази година.
Хубавото на тези къщички е, че децата могат да помагат за направата и после постоянно да ги допълват и променят със свои рисунки и апликации.  Доста са и издръжливи. Дъщеря ми си игра две години с първата и макар доста по-окъсана, до последно си беше годна, просто и по умаля.”

А това е нашата къща, която оцветихме за магазин КРОКОТАК

Вижте още:

Продукти за 4 порции:
1 пакет от 125г сирене Крема
2ч.ч. извара
200г пушена сьомга
3 домата
краставица
1 глава червен лук
1/2ч.л. сол
щипка индийско орехче
1с.л. зехтин
1с.л. лимонов сок
4- 5 стръка копър

Приготвяне:
Сьомгата се реже много на ситно. Доматите и главата лук се почистват, измиват и режат на кръгове. Краставицата се бели и стърже на ренде. В купа се слага сиренето Крема, изварата, 1/2ч.л. сол, щипка индийско орехче, 1с.л. зехтин и 1с.л. прясно изцеден, лимонов сок. Добавя се настърганата краставица и нарязаният много на ситно копър. Пастетът се обърква много добре и оставя за 1 час в хладилник. Вземат се 4 салатни чинии. По края се подреждат кръгове домати. Върху тях се нареждат кръгове лук. В средата се оформя 3 топки от пастета.

Днес в рубриката "Аз чета с мама" ще перифразираме малко заглавието и ще я наречем "Аз чета с кака". Валентина Маринова, която е редактор в сайта и автор на детската книжка "Мария и децата на Ламски", ни разказва за своята по-малка сестра и как четенето е важна част от ежедневието и на двете. Валя не се състезава за наградата, но пък вие може да дадете своя глас за нея като гласувате с бутона Like над публикацията или я оцените с 5 точки.

Когато бях малка, изпитвах невероятно любопитство към всичко, което правят големите – следях жестовете им, вслушвах се в разговорите им и се опитвах да попия начина, по който изглеждат, за да го приложа върху себе си. Вероятно по това време за първи път съм забелязала книгите – онези странни хартиени купчини с още по-странни знаци върху тях, които караха родителите ми да се заливат от смях, да повдигат очудено вежди или да бършат тайно сълзи. Всичко това ме навяваше на мисълта, че така непонятните за мен книги притежават някаква магическа сила, способна да развеселява или натъжава големите. Така се роди страстта ми към книгите.

 

  Бях много изненадана (и леко засрамена) когато преди няколко месеца открих книжарницата за детски книги "Жар птица" във Варна и особено това, че работи и събира децата за четене на книжки в събота вече втора година. Ами че как, това беше нашето място, а го научаваме едва сега! Така и не успяхме да отидем дълго време след това (нали ги знаете заетите почивни дни), но за 2-ри април - международния ден на детската книга, по рожденната дата на Х.К. Андерсен - бях твърдо решила да се замъкнем и почетем с децата. Имахме и друга покана, разбира се, затова побързахме да отидем рано и се насладихме на време за разглеждане на стотиците прекрасни книжки само за нас, преди да дойдат останалите. Които започнаха да идват регулярно и не спряха да идват дори и когато ние си тръгвахме. През цялото време всички бяха поздравявани с усмивка и насърчавани да пипат където и каквото искат от страхотната и харизматична собственичка на "Жар-птица", която в обявения за начало на четенето час извади възглавници за пода за всички и прочете първата книжка на децата, които я слушаха в захлас. А по случай празника след това са се изявявали и малки музиканти (добре де, подозирам, че на йониката са се изявявали почти всички присъстващи). 

 

 

 

  Криса Коконата, като най-голяма сред присъстващите и като гладко четяща за първи клас имаше честта да прочете следващата.

 

 

    Има още много снимки, които можете да разгледате на страничката им във ФБ, можете да прочетете какво пише собственичката Диляна тук, можете да прочетете какво са писали и други доволни клиенти, но най-добре ще е да се видим там следващата събота в 11ч. Защото мисля, че не храна, дрехи и играчки, а точно такива изживявания и общности са най-доброто, което можем да осигурим на нашите подрастващи и формиращи ценностите си за цял живот мили деца.

    Честита седмица на детската книга! Нека я направим цяла година:)

 

На 2 март 1942 година списание Life публикува възможните планове за немско-японско нашествие в Северна Америка. Статията е богато илюстрирана с карти. Днес през 2011 година, знаем че тези сценарии е нямало как да се реализират. Политическите кръгове и през 1942 са били наясно, че това граничи с фантастиката. Това не е попречило на медиите [...]