Ето ме… вече не съм на “двадесет-и-…”

Гледам какво съм писал преди 5 години… и колко много неща са се променили!

Вече съм женен. Вече съм баща. Вече имам собствен дом. Вече имам собствен екип в службата. Вече имам кредити, бели косми по главата и карам комби. Преди пет години мислех, че комбито е най-грозната кола на света и за нищо на света няма да си взема подобна гадост, а ето, че днес дори се възхищавам на тези невероятни автомобили, които побират бебешката количка, без дори да се налага да я сгъвам…

Вече съм официално зрял, възрастен и почти мъдър. Не съм роб на слепи детски мечти, но не съм и слуга на спомени по отминалата ми младост.

30 е специална възраст.  30 е именно прекрачването на онази инатлива граница с лудите, необмислени постъпки, изкушения, предизвикателства и грешки, при които си казваш “не ми пука, млад съм, сега ми е времето да греша…”

30 е възрастта, на която си даваш сметка, че си зрял човек, но броят на белите косми по-главата ти все още е по-малък от годините на уискито, което пиеш. Не, че се чувствам по-стар или поумнял, просто броят на младите, неопитни и наивни хора около мен се увеличава (емотиконката също става на 30 години, измислена е през 1982 г.)

Пия кафето си с много мляко и без захар… Зная точно какво уиски обичам и че го пия с точно две бучки лед. Зная каква точно подстрижка ми отива и е достатъчно да кажа “както обикновено” във фризьорския салон. Зная какъв афтършейв, дезодорант, парфюм, душ-гел и паста за зъби да си взема. По-лесно ми е да взимам решения и да виждам голямата картинка и възможните последствия – както на работа, така и вкъщи. Може би затова вече чистя и мия чиниите. Е, не колкото на Биляна ѝ се иска, но нещата са далеч по-добре от студентските години, когато чиниите се миеха малко преди формите на живот, развили се върху тях да изобретят колелото…

Познавам по-добре приятелите си. Знам им добрите качества и вредните навици. Те от своя страна също не са ми просто съученици, състуденти, колеги… Приятелите ми вече са лекари, адвокати, актьори, журналисти, мениджъри, търговци, рекламисти, софтуерни специалисти, техници, монтьори, архитекти, дизайнери, професионални фотографи… сред тях има и стюардеса – все хора, с които винаги имам интересни теми за разговор и мога да потърся за съвет. И все още не съм твърде стар, за да ги счупя на волейбол, примерно…

На 30 се налага да комуникираш и спориш с пет различни поколения. Знаеш какво иска детето ти, но не винаги това, което то иска, е най-доброто за него. Знаеш какво искат родителите ти, но не винаги си съгласен с техните виждания… Имаш 1000 неща, които да свършиш в рамките на час и накрая всички трябва да са доволни – жената, детето, родителите, бабите, дядовците, шефовете, подчинените, крайния клиент…

На 30 разбираш, че няма как да кажеш, че ставаш на 18 за тринадесети пореден път… Разбираш, че е време да си направиш една бърза равносметка и да си поставиш нови цели, нови предизвикателства, нови хоризонти, които да следваш…

Истината е, че само от няколко часа съм на 30 и наистина все още не знам какво е… Но съм сигурен, че ще е страхотно – навън е лято, започва лятото и на моя живот…

За финал на днешната публикация – благодаря на всички, които се сетиха за мен! Чувството да ти честитят над 200 души в един ден е невероятно. Благодаря ви!

Ето ме… вече не съм на “двадесет-и-…”

Гледам какво съм писал преди 5 години… и колко много неща са се променили!

Вече съм женен. Вече съм баща. Вече имам собствен дом. Вече имам собствен екип в службата. Вече имам кредити, бели косми по главата и карам комби. Преди пет години мислех, че комбито е най-грозната кола на света и за нищо на света няма да си взема подобна гадост, а ето, че днес дори се възхищавам на тези невероятни автомобили, които побират бебешката количка, без дори да се налага да я сгъвам…

Вече съм официално зрял, възрастен и почти мъдър. Не съм роб на слепи детски мечти, но не съм и слуга на спомени по отминалата ми младост.

30 е специална възраст.  30 е именно прекрачването на онази инатлива граница с лудите, необмислени постъпки, изкушения, предизвикателства и грешки, при които си казваш “не ми пука, млад съм, сега ми е времето да греша…”

30 е възрастта, на която си даваш сметка, че си зрял човек, но броят на белите косми по-главата ти все още е по-малък от годините на уискито, което пиеш. Не, че се чувствам по-стар или поумнял, просто броят на младите, неопитни и наивни хора около мен се увеличава (емотиконката също става на 30 години, измислена е през 1982 г.)

Пия кафето си с много мляко и без захар… Зная точно какво уиски обичам и че го пия с точно две бучки лед. Зная каква точно подстрижка ми отива и е достатъчно да кажа “както обикновено” във фризьорския салон. Зная какъв афтършейв, дезодорант, парфюм, душ-гел и паста за зъби да си взема. По-лесно ми е да взимам решения и да виждам голямата картинка и възможните последствия – както на работа, така и вкъщи. Може би затова вече чистя и мия чиниите. Е, не колкото на Биляна ѝ се иска, но нещата са далеч по-добре от студентските години, когато чиниите се миеха малко преди формите на живот, развили се върху тях да изобретят колелото…

Познавам по-добре приятелите си. Знам им добрите качества и вредните навици. Те от своя страна също не са ми просто съученици, състуденти, колеги… Приятелите ми вече са лекари, адвокати, актьори, журналисти, мениджъри, търговци, рекламисти, софтуерни специалисти, техници, монтьори, архитекти, дизайнери, професионални фотографи… сред тях има и стюардеса – все хора, с които винаги имам интересни теми за разговор и мога да потърся за съвет. И все още не съм твърде стар, за да ги счупя на волейбол, примерно…

На 30 се налага да комуникираш и спориш с пет различни поколения. Знаеш какво иска детето ти, но не винаги това, което то иска, е най-доброто за него. Знаеш какво искат родителите ти, но не винаги си съгласен с техните виждания… Имаш 1000 неща, които да свършиш в рамките на час и накрая всички трябва да са доволни – жената, детето, родителите, бабите, дядовците, шефовете, подчинените, крайния клиент…

На 30 разбираш, че няма как да кажеш, че ставаш на 18 за тринадесети пореден път… Разбираш, че е време да си направиш една бърза равносметка и да си поставиш нови цели, нови предизвикателства, нови хоризонти, които да следваш…

Истината е, че само от няколко часа съм на 30 и наистина все още не знам какво е… Но съм сигурен, че ще е страхотно – навън е лято, започва лятото и на моя живот…

За финал на днешната публикация – благодаря на всички, които се сетиха за мен! Чувството да ти честитят над 200 души в един ден е невероятно. Благодаря ви!

Подобни публикации

• 09.01.2011 -- Блогът стана на 5 години!!! (11)
• 01.09.2010 -- Публикация No. 1000 (15)
• 17.03.2011 -- За контакти (34)
• 30.12.2009 -- Сватбата ни… (16)
• 01.01.2011 -- Равносметка 2010 (5)
• 09.11.2010 -- Имагинерна петилетка (3)
• 25.02.2009 -- Началото (14)
• 10.08.2006 -- 24 (0)
• 01.01.2012 -- Равносметка 2011 (0)
• 16.11.2011 -- Официални празници през 2012 г. (и кога да си вземете отпуск) (16)
• 05.02.2011 -- Search Terms V (9)
• 16.12.2010 -- Официални празници 2011 (8)
• 10.10.2010 -- 10 неща, които да направиш на 10/10/10 в 10:10:10 (8)
• 15.09.2010 -- Time Capsule 2010 (26)
• 01.07.2010 -- Search Terms IV (11)
• 01.01.2010 -- Официални празници 2010 (36)
• 01.01.2010 -- Равносметка 2009 (4)
• 01.12.2009 -- Два повода за празнуване (1)
• 16.07.2009 -- Предложението ми за брак – история в два варианта (9)
• 02.08.2006 -- Депресия преди рожден ден (3)

Share on Facebook

дълго си мислех коя история от моите изживявания да разкажа тази година в подкрепа на Мреждународната седмица на кърменето е, реших да не разкажа моя история, а тази на нашето куче Карта, което позира мило на снимката Карта е на 11 години и няколко пъти беше майка. при едно от ражданията й ...

Казват, че е най-великият тенисист, раждал се някога. Казват, че владее до съвършенство всички удари, които някога да били прилагани в аристрократичния спорт. Казват, че манията му за съвършенство е основната причина изкачването му на тенис-върховете да се забави с няколко години. Дами и господа, представям ви биографията на рожденика днес - световния №1 Роджър Федерер.

Книгата "Геният на тениса" е разказана от Рене Щауфер, един от доайените на швейцарската тенис-журналистика. Рене следи кариерата на Крал Роджър още от първите му успехи като юноша (да си го кажем направо - още от времето, в което Федерер си се казваше Роже :). Турнир по турнир, мач по мач, победа след победа - Щауфер ни вкарва в еуфорията и трудностите, за да разберем колко изобщо не е лесно да станеш номер 1 в света. Да, на моменти има леко прекаляване и повечко показване на Краля като суперчовек, но не са спестени и слабите моменти, в които е направен опит за анализ на причините за тяхното случване.

Биографията на Федерер е разделена на две части - състезателят и човекът. Това отделеч изглежда леко машинално и по-лесно за написване, но на мен ми харесва - много по-добре е да можеш да се съсредоточиш върху шампионската надпревара* на Роджър през годините в началото, а към края да четеш само за начина, по който той се държи с журналистите и останалите хора, как инвестира спечелените от турнирите пари, как се отнася със семейството си въпреки успехите (всъщност, той ги назначава в екипа си - нещо като семейна фирма).

Признавам, беше страхотно да гледам последните два мача на Федерер на олимпийските игри (епични срещу Дел Потро и Анди Мъри) и в същото време да чета биографията му. Е, съжалявах, но не бях изненадан от това, че британецът Мъри спечели олимпийското злато - винаги е бил сред най-неудбните съперници на Роджър.

"Геният на тениса" наистина си струва - направо си е задължителна за всеки почитател на тениса. А и за всеки, който харесва силните спортисти, гонещи стриктно ясно определените си цели. Ще видите много неща, които да приложите и в своя живот.

И понеже Роджър Федерер е роден на 8 август 1981 г., ми остава само да кажа: Честит рожден ден, Кралю!

* Опитвам се да се заиграя с тенис-класацията Champions Race, въведена през 2000 г. от Асоциацията на тенис професионалистите, която отразява резултатите на играчите в календарната година

Eдно момченце плаче на улицата. Приближава се човек и го пита: - Защо плачеш, малкия? - Загубих се... - отговаря му то. - Искаш ли да те заведа при майка ти? - пита го човекът. - Не искам! - Защо не искаш? - пита го чичкото. - Защото ме бие! - отговаря детенцето. - Тогава да те заведа при баща ти? - И при него не искам. И той ме бие! - Е къде тогава да те заведа? - учудил се човекът. - Заведи ме при ЦСКА - те никога не бият! - казало момченцето. Усмихни се, България, инициативен комитет, в който влизат видни българи като депутата от ГЕРБ Емил Димитров, бившия национален селекционер Пламен Марков, неуморния Дучето и колоритния спортен журналист Георги Атанасов, е решил да превърне ЦСКА в печеливш клуб. Руският консорциум ВИС ще поеме генералното спонсорство за следващите повече от 5 години. Лично премиерът е съпричастен и ангажиран със съдбата на отбора. Дано след толкова титанични усилия българският футбол поне малко заприлича на нещо по-различно от селски шампионат.

Любослава Русева

„ТЕ си го заслужават, бе, не разбираш ли, в смисъл, че си го просят?” – чуди ми се Н.

Навремето, разправя Н., правели жертвоприношения с християни. През 1144 г. в Норуич, Англия, едно момче било убито и ТЕ източили кръвта му, за да си замесят мацата, в смисъл – да си опекат хляб.

„Нищо не знаеш, в смисъл, за Кръвната клетва, нали?“

Не знам, отговарям.

Клетвата била ужасяваща:

ТЕ се били наговорили всяка година да утрепят поне един християнин някъде по света. Така, повтаря Н., си правели безквасните питки. Лапали ги, докато още са топли, въпреки че много ни презирали и ни наричали „гои“, в смисъл – по-долни от тях.

„Сигурно не си, в смисъл, чела и „Протоколите на сионските мъдреци“? – угрижено клати глава Н.

Ей там вече всичко било описано, в смисъл, от игла до конец. Барабар с това, че ТЕ щели да си измислят някакъв Холокост, за да натопят гоите за геноцид. ТЕ управлявали и управляват света, бе, и това бил, в смисъл, най-гадният заговор за всички времена!

Н. е на 28 години, но изглежда поне на 40. Безработен е и от девет сутринта започва да се налива с бира пред кварталната бакалия „Рай“. Сяда на прашния перваз на витрината и до дванайсет пресушава двулитровата бутилка.

После се мести в съседното барче и продължава на водка. До вечерта там гърми телевизорът – пръв другар на местните безделници, които обсъждат новините и теориите на Н. с прякор „В смисъла“. Сред тях той е на почит, нещо като селския, в смисъл, апостол.

Него ден Н. пак нещо се пеняви, но е някак по-превъзбуден от обичайното. Гласът му заглушава звука от телевизора, а в познатото „в смисъл“ се усеща триумф.

Датата е 18 юли.

Имало е атентат срещу израелски туристи на летището в Бургас, разбирам, докато се прибирам към къщи. Заковавам на място и изпускам торбите. Доматите, сорт биволско сърце, се разпиляват по тротоара, с което привличам помътнелия му поглед.

„Какво толкова, бе, в смисъл?“ – провиква се Н., едва пазейки равновесие.

Оттам нататък следва монологът за еврейската конспирация. „Още през 1821 г. французинът Морис Жоли написал трактата „Диалог в ада“, в който предупредил, че евреите, в смисъл, ще изпият цялата енергия на гоите, като се преродят в масони. Те ще управляват делата на целия свят чрез специално, в смисъл, отглеждани деца!“ – казва, но пада.

Толкова е пил, че не може да продължи…

Никога не е следвал, никога не е работил.

Пропива инвалидната пенсия на баща си, бивш работник в „Кремиковци“, но не изпитва никакви съмнения колко е способен. Човекът си има ясна теория: готин съм, само дето срещу мен организирано действат зли сили. ТЕ ми подливат вода и ме спъват, иначе да съм станал голямата работа. Няма защо да уча, да се боря, да работя и въобще да се хабя – коварните заговорници са по-могъщи от мен. Не, не аз съм виновният за това, че едва се крепя на краката си. Виновни, в смисъл, са ТЕ.

Теорията на Н. е простичка, макар че той не може да я обясни и с тези прости изречения. Затова пък на помощ винаги му се притичва важното „в смисъл“ и пияниците в барчето го смятат за мъдър човек.

Като им разкаже за конспирацията, само един-двама се наемат да го оборят, при това доста вяло. Другите спорят, колкото да му направят кефа. Даже когато Н. си загуби чехъла, бай Илия от горната улица каза напълно сериозно: „Все така ще се случи на изпреварилите своето време!“

В интерес на истината, изпреварилият своето време не само много пие, но и много чете.

Количеството антисемитска литература, която е погълнал, вече се равнява на броя „железни анцузи“ във вид на животозастрашаващи коктейли от бира и водка. Пресушил е „Моята борба“ на Адолф Хитлер, попил е от фалшификатите на Головински и Соловьов, яко се е наквасил и с книгите на Волен Сидеров. В резултат махмурлукът му е не по-малко тежък от алкохолния, заради който се налага да надига пластмасовата бутилка още в 9 сутринта…

Означава ли това, че Н. е антисемит, пита се обаче в задачата?

„В основата на антисемитизма лежи бездарието. Когато някой изразява недоволство от това, че Айнщайн, открил закона за относителността, е евреин, че евреин е Фарадей, че евреин е Бергсон, това е претенция на посредствеността”, пише Николай Бердяев.

През този обяснителен ключ отговорът на въпроса е по-скоро отрицателен.

Н. е представително произведение на специфичния български националконсерватизъм, който вирее върху чувството за малоценност и тъкмо заради това е склонен да оправдава несполуките си с широк кръг от виновници и конспиративни теории за Големия заговор срещу малките хора. В случая неговият „антисемитизъм” служи за смокинов лист на усещането му за лична непригодност – изключително удобен за носене, доколкото е едновременно алиби и успокоително хапче. „Даскале, кажи и ти нещо, бе, нека им покажем кои сме, сега му е времето, кажи нещо я за Филип Тотю, я за Крума Страшния или изпей някоя песен…”, викаше един герой на Алеко на изложението в Прага…

Подготвяйки се за ролята на националист, Волен Сидеров  много добре напипа пулса на бъдещите си гласоподаватели и точно заради това приши към „каузите” на „Атака” антисемитското копче. Книгите му „Властта на мамона“ и „Бумерангът на злото“, в които бяха компилирани всички щуротии за еврейските заговори, идеха да подготвят не толкова вот на протеста или отчаянието, колкото вот на посредствеността и бездарието.

През май тази година Комисията по дискриминация се сети да сезира прокуратурата за насаждане на етническа омраза чрез преиздаването на книгите (което впрочем се случи още през 2010-та), но с това единствено поизтупа праха от черната тужурка на Сидеров и отново захрани конспиративните фантазми на Н. и компания. И ако днес отворите който и да е националистически форум, ще забележите, че „антисемитизмът” се сдоби с допълнителен аргумент, вдъхвайки сериозна глътка живот на напоследък измършавялата теза, че живеем така, както живеем, защото ни мразят и пречат могъщите сионски мъдреци…

Ликуването на Н. след атентата на бургаското летище, „в смисъл”, не е някакъв прецедент, за да преодолее човек смайването си пред кварталното барче, още повече да подмине с пренебрежение забележката „ТЕ си го заслужават”. Изригването на подобни мнения в социалните мрежи и електронните форуми е стряскащ симптом, че авторите на неграмотни и налудничави разсъждения не се плашат от публичност, нито от санкция. Не просто не им пука да излязат с имената и лицата си, включително хора, които определят т.нар. обществено мнение, но го правят с ясното съзнание, че нелепиците им ще срещнат съгласие.

Тези хора, нека повторя, не са маргинали, не са и радикални на думи политически аутсайдери, а нахални и придобили самочувствие лица с публични позиции. Подобни на Н., но и далеч по-опасни от кварталия пияндурник, защото са получили достъп до „телевизора”…

Аз обаче продължавам да мисля, че това не се дължи на нетолерантност или омраза към евреите, а на неспособност да чертаем живи перспективи, чрез които да достигнем до колективно удовлетворение. За комплекс, че ни липсва талант да намерим спойката между самите нас, така че да се наречем общество със смисъл за всекидневно съществуване и бъдещи хоризонти. „Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина”, пише Боян Пенев преди повече от век, но и до днес „лепилото” липсва. Баналната констатация, че нямаме инстинкт за взаимопомощ, е банална, защото е вярна.

Впрочем съвсем наскоро научих, че „антисемитизмът” на Н. бил задвижен от една съвсем обикновена случка:

Преди години момчето звъни на вратата на съседката от еврейски произход, която живее на третия етаж, и я моли за заем от пет лева. В този момент тя няма и стотинка, но понеже й е неудобно да сподели, че мизерства, просто казва „Нямам!” и му затръшва вратата.

Колко време му трябва на младия и глупав Н. да се озлоби срещу бабичката, как мислите?

Само няколко секунди, в които вратата се затваря под носа му. Само толкова.

Оттам нататък Н. е повече от убеден, че евреите са гадни пресметливци; в гърлото му засяда буца от отказаната помощ; той вече мрази не бабичката, а различната кръв, която тече във вените на нейното спаружено тяло.

Въпрос на случайност, но случайност фатална, необратима. А ей такива нелепости най-често обръщат колата…

Онова, което би сторило едно лабилно общество на мястото на едно лабилно момче, не е по-различно.

То няма да си направи равносметката защо е стигнало дотук, нито ще потъне в тежък размисъл как да излезе от тъпата ситуация. За подобно нещо се изискат усилия и просветеност, а пътят към огорчението и омразата е лек, без препятствия, взима се с няколко вдишвания и издишвания. По-лесно е да намразиш, отколкото да се опиташ да разбереш. По-удобно е да оправдаеш несгодите, вместо да се мобилизираш, за да ги преодолееш.

В това отношение българският антисемитизъм е много близък родственик с пешкирите, извезани с надписи „Международно положение” и „Крив Космос”. Той е мазохистично самопризнание за мързел и некадърност, защото единственото, което постига, е самонапъхването ни в „железен анцуг” и самонатравянето ни с измислени предразсъдъци. Н. е във всеки от нас, и ние сме в Н. – дребни човечета с голям махмурлук, които пропиляват дните си пред кварталното барче.

А той, в смисъл Н., онзи ден ми разправяше, че най-противното на евреите било да ти наврат в очите колко си бездарен.

„Даже, вика, и оня Бердяев, дето ми го цитира, и той ще се окаже евреин. ТЕ много обичат така – да се подиграват. В смисъл, разбираш, нали?”

Не разбирам, отговарям, но съм сигурна, че изходът, който предлага Бердяев, е правилният:

„Има само един начин да се бориш против факта, че евреите играят по-голяма роля в науката или философията: прави сам велики открития, бъди велик учен и философ. Ако искаш да се бориш срещу това, че евреите доминират в културата, начинът е само един – собствено творчество в културата. Културата е област на свободата. А свободата е изпитание на способностите и силите.“

Бях си изрязала тези думи от статията „Християнството и антисемитизмът”, в случай че срещна Н. пред бакалия „Рай”.

И когато – щастлива, че успях да му ги връча – се прибрах у дома, пред прозореца ми започнаха да летят много хартийки.

Много, наистина много.

Сп. „Тема”

Властите в Сърбия са се погаврили с българи от Босилеград, тръгнали за българското Черноморие, карайки ги да минават пеша границата. Деца, старци и сакати хора са ходили пеш, натоварени с целия си багаж, през ничията земя на ГКПП „Рибарци-Олтоманци".

На 7 август 2012 , 'Любопитство' изпрати първата цветна снимка от Марс. По информация от микроблога на НАСА. Снимката в различни размери и качество може да се намери на сайта на НАСА.

Премиерът Бойко Борисов отговори на въпросите на журналисти след срещата си с българските спортисти в посолството ни в Лондон. - Г-н премиер, съжалявате ли, че няма да можете да гледате на живо някое от състезанията на олимпиадата? - Съжалявам, разбира се, но посещението ми беше планирано преди 2-3 месеца с британския премиер Дейвид Камерън, а и темите, по които трябваше да говорим, бяха много важни за България. Просто това посещение съвпадна с олимпиадата. А и с президента Плевнелиев се бяхме разбрали той да дойде за откриването, а и после също така да остане повече дни и да е с нашите спортисти. - Успявате ли все пак да гледате олимпиадата по телевизията? - Естествено. Канал 1 рядко ги хваля, но в случая с олимпиадата се справят много добре. И повторенията, които вечер дават, и обзорът на деня. Така че и да пропусна нещо, по-късно го гледам. Волейбола не съм го пропускал, бокса също. Бяганията на Ивет също ги гледах пряко. Само борците пропуснах вчера заради...

Астрономите казват , че на повърхноста на Слънцето е зафиксирано необичайно явление - огромна тъмна област с понижена температура, която се е простира на повърхноста на звездата на 800 000 км в дължина.

Според моята оценка правителството на Бойко Борисов рязко губи подкрепа поради повишаването на цените. Допълнителен ефект имат драстичните опити за овладяване на съдебната систпема, станали видни през последния месец. Смятам, че ефектът от тях не е основен, а само съпътстващ, защото ако нямаше общия фон на недоволството от ГЕРБ, ясно заявено от средната класа на "Орлов мост", съдебната агресия на ГРОБ щеше да остане незабелязана. Стечение на обстоятелства или не, Орлов мост се случи и моделира политиката по начин, за който тя не е (още) готова. Лобистът Емо Фаса бе изкаран на светло (упс, официално трябва да го титулувам като "депутатът от ГЕРБ"). Лъсна и разпределителният център на мръсните пари, които се перат през партия ГЕРБ, персонифициран в Искра Фидосова. Европа ясно показа, че е спряла да толерира амфетаминовия контраобандист. А като фон на всички тези удоволствия, гарантирани от ГЕРБ, имаме:

--- Мижав (видим само под микроскоп, а и това не е сигурно предвид на факта, че микроскопът е на Лейди Водка) икономически ръст

--- Огромнеа безработица. Близка до тази в страните, директно пострадали от кризата

--- Драстично обедняване. Управляващото ГРОБ му вика "намаляване на покупателната способност" и го намвира за полезно. Което бе скандално заявено от земеделското човекоподобно, което каза "цените на хляба няма да се вдигнат, защото потребителският пазар ще ги натисне надолу." Превеждам: "хората нямат пари да си купуват хляб на високите цтни и
затова производителите и търговците ще ги намалят".

--- Провал на олимпийските игри. Вярно е, че правителството няма пряка отговорност за спорта. Ама не е вярно в българските условия.  Да почна исторически - при правителствата на Иван Костов, Симеон и Станишев. националните отбори завоюваха успехи - не успехи "велики" като онези от времето на социализма, - но успехи. При управлението на спортния маниак доктор инженер генерал-леийтенант провалът на олимпиадата е тотален. Знам, че ще ми възразят с резонните въпроси какво общо има Баце с препъването на Ивет Лалова или със  съдийския малшанс на Детелин. Ами няма - що иде реч до конкретните неуспехи. Но когато се провалят всички спортове, значи нещо е сбъркано в държавната политика към тях. И генералното сбъркване го видяхме сами: когато БНТ интервюира успешните български спортисти - и Милка Манева, и Ивет Лалова казаха, че федерациите не са им осигурили нужната подкрепа. Ачик-ачик го рече момчето, донесло бронз на Азърбейджан - те ми осигуриха всичко, в България\ няма такива услоэвия. Същото рече Кристиян, синът на големия Цецо Голомеев, който плува за Гърция.

Да не зачеквам пък темата с волейбла. А не, защо да я пропускам ? Заради суетата на министър председателя - да претърпи поражение в собствената си зала - бе уволнен по обиден начин един световен специалист. И чест прави на Радо Стойчев, че не върза на мутренскияя опит да лиже изповръщаното. Чест прави и на Матей Казийски, че въпреки плювните на лумпениата сред феновете - лумпениат, който е основен поддръжник на висшия лумпен ББ  - въпреки държавнож дирижираното оплюване, Матей удържа мълчалинвта си горда опозиция.

Бали ме от жалката картина, която българският спорт демонстрира на оимпиадата. Не защото смятам Баце за дебил, а управлението му за капитална грешка на българския народ. Боли ме, защото на 8-годишна възраст със спестенитеи стотинки от училищни закуски си купих от чуждестранната книжарница (на ъгъла на "Бенковски" и "Руски", там сега е ДЗИ) един прекпрасен албум от ГДР за олимпиадата в Мексико 1968. Боли ме затова, че знаех имената на щангистите ни и на борците ни категория по категория. Боли ме дори за това, че знам, че сме печелили медал от футбола на олимпиада (сребърен, Мексико 1968).  Боли ме защото знам име по име всичките ни олимпийски медалисти

Ей зарад всички тия спомени смятам, че днешните са витновни. Виновни пред хилядите фенэове, които обичаме българския спорт.

Добавих нова страница в блога - Библиотечката на Глокси, където да качвам сканираните си книжки, антикварни най-вече и тематично свързани с блога.
В библиотечката можете да влизате от произволна страница под хедъра в средата, където е надписа.
А първото попълнение е това:

 Ориенталски приказки

Книжката е чуждоезична по изключение. Следващите ще са просто стари. :)

Когато качвам нови попълнения, пак ще ви информирам в пост, защото ъпдейтите няма да са видими за потребителите по имейл.

Приятно четене!

Тридесет процента от компютрите в САЩ са заразени с някаква форма на зловреден код. Това нарежда страната сред десетте страни в които има най-много заразени компютърни системи от държавите влизащи в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, ОИСР (към настоящия момент, броят на тез...

Съвременните условия на живот до голяма степен променят представите на хората за начина на поддържане на успешна връзка. От една страна, са многобройните професионални ангажименти и евентуално свързаните с това пътувания. От друга, промяната се дължи и на възможностите, които и двата пола имат да разполагат с личен живот и собствено време и неограничена възможност за нови контакти. Това провокира промяна във възрастта, на която хората сключват брак или заживяват заедно. Обикновено основната причина двойката да не се събере са страховете и на двамата, че това ще развали отношенията и ще превърне любовта в битовизъм. Така партньорите често продължават да изпитват силни чувства един към друг, но запазват личната си територия и не се престрашават да се съберат, за да си спестят евентуално разочарование и раздяла. На практика решението двама души да заживеят заедно не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед. В случай че нещата не потръгнат, винаги има път назад. Времето за...

Богатите също плачат по време на криза. Предприемачи са готови да заложат скъпо имущество, за да подпомогнат бизнеса си. Тузарите оставят яхти, за да си купят капанче на плажа. Това съобщи председателят на асоциацията на заложните къщи Вангел Вангелов. Оказва се, че не само средностатистическият българин няма пари и ползва услугите на лихварите. Богаташите също са готови на рискована стъпка. Но въпреки че баровците също прибягват към бързия кредит, целта пак не е една и съща. Защото по-бедните хорица отиват в заложната къща, за да намерят средства да погасят заем, или защото са притиснати в ъгъла за пари. А по-заможните им съграждани просто искат да увеличат капитала си. Или може би това е само едната страна на монетата? В криза ли е българският бизнесмен? На ръба на фалита ли е заможният предприемач? Дори да е така, истинската драма остава за онези с по-скромните финансови възможности. Защото те залагат вещите си, за да оцелеят. А баровците, за да имат повече. Колкото и да ги...

Глобалното затопляне и много високите температури през това лято не само у нас, а и в Македония (днес там е 46 градуса на сянка) очевидно нанесоха тежки поражения не само на реколтата от грозде и слънчоглед. Но и предизвикаха нездравословно кипене на доста мозъци, ако въобще в някои глави на запад от Осогово има мозък. Тодор Петров очевидно има мозък поне колкото аспирин, тъй като наред с всички щуротии е успял да каже и някои верни работи. Като например, че у нас и в Македония всичко е еднакво – история, бит, култура, език. А на него даже и името му е българско. Липсва му и характерната наставка – "ски" или – "оски" във фамилното име. Боже, няма ли да свършат тези горещини, за да се върнат някои хора от Повардарието в нормалното си състояние. Специално на г-н Петров препоръчвам да подаде документи за българско гражданство. По 500 от неговите сънародници всяка седмица не само подават, а и получават такива книжа за българско гражданство, с което топят народонаселението на и без...

Към "Къща на село 11"

 

Част 12: Първият сбор

 

И ето, дойде така чакания 2-ри август, на който чакахме леля Калинка да дойде да види какво сме направили с мястото и къщата. Е, тя пак не дойде, но дойдоха почти всички възможни роднини, легловата база се запълни на 90 процента, кухнята работеше на пълни обороти, огнището на двора се палеше за обяд и за вечеря, двора всеки час се огласяше от детски писъци и смях, а съседите сигурно са си мислели, че си правим паралелен, домашен сбор с хора от няколко други села... Лудница, просто лудница!

За различно време, в което на ротационен принцип (с поне ден съвпадане) се събират майка ми, баща ми, свекъра ми, девера ми, жена му, двете им малки дечица и, разбира се, ние четиримата. Тук пак последното изречение от предния абзац!

За тези 3-4 дена много се приготви, много се изяде, още повече се изпи, много се игра, много се спа, но и много се работи. Ей, това братята са голяма сила! Брат ми веднъж като дойде, за един ден почисти сигурно няколко кубика дъски и боклуци, събирани с години над сайванта, чак не можех да повярвам като видях после. Брата на мъжа ми сега беше фурия в градината – събра няколко чувала ябълки и сливи за ракия (поравно разпределени между бащите), събра круши за компоти (които направихме в бързината между закуската и обяда), не знам още какво бра и почиства в градината, изми си колата на музикалния фон на Боб Марли и с вещата помощ на децата (!), но основно беше Главния пекар. С бащите ни отвориха митичното място, измазано с глина и слама, наречено пещ, запалиха го, поддържаха огъня няколко часа и после метнаха вътре две тави агнешко с ориз. Така се осъществи една мечта, която – сигурна съм - баща ми е хранил още от първия оглед на къщата. Ама замазаха капака с кал, както си му е реда, пекоха го два часа и то взе, че стана! Казаха, че е било чудно и го ядоха три дни, включително и студено на закуска, пфу. Ние, да не сме капо, си опекохме картофки, а най-готиното нещо бяха едни питчици, които девера ми – майстор пекар – забърка като на шега. На сбор като на сбор, нали така!

А децата... Децата бяха волни, боси, диви и щастливи:) Голямата основно си чете, яде и бесня сама, малкото момченце си правеше своите бебешки неща, свързани главно с майка му, но двете братовчедки на почти еднаква възраст буквално си бяха в свой свят, без нужда от никой друг. По цял ден си играеха заедно с кукли, малки животинки и тревички, готвеха с кал, разиграваха сценки, говореха си, караха се и се смяха. Всички ходеха боси и голи, само за излизането на разходка търсеха къде са си захвърлили сандалите, постоянно влизаха и излизаха от басейнчето, в което от време на време доливахме гореща вода, но главно се топлеше на слънцето и въобще – пълна свобода!

А самият сбор? Ей това се оказа разочарованието на деня. В последствие се разбра, че е бил само сутринта, добре, че нашите като са минавали от там с колата преди да дойдат, са спрели и за купили захарни пръчки, петлета и мента за всички. Иначе и без тях щяхме да си останем. Като отидохме надвечер, наконтени и натъкмени като за панаир (разбирайте децата с дрехи и обувки), очакващи въртележки и захарен памук, заварихме местата на сутрешните сергии празни, няколко тийнейджъра в селската градинка - безразлични към драмата ни, а магазини затворени, оставили ни без достатъчно бира за довечера (това вече не можахме да им простим!). Срам!

Но празничният дух се усещаше зад всяка врата и във всеки двор. Не може да им се отрече на кюлевчани, че празниците ги ценят и подобаващо ги празнуват. Музиката гърмеше цял ден, пред всяка врата беше пълно с коли на чорбаджии и гости, скарите люто димяха, а юнашките наздравици отчетливо се чуваха. И нашите бащи подобаващо се отчетоха – за първи път от нашия двор се е чуло „Ай, дай, дай, дай, чук, гъл, гъл, гъл, аааааа....”, хаха. Навръщане от фиаското с панаира някои от нас все пак се уредиха. Минавайки покрай една къща засякохме чичото да си изпраща обедните гости и веднага, да няма празно, с много поздрави, възклицания и тупания по раменете поканиха от нашата група мъжете. Те се върнаха час по-късно отново почерпени, поръчали козе сирене за утре, разказващи легенди за сина на стопаните, висок като канара, с мустак като ...брада, метнал цели шест тави гозби в пещта. Не само това, ами донесоха и две чинии от гозбите, поискали си да ги пробваме и ние! Ей на това му се вика добра сделка!

Та така. С големи емоции и разправии мина първия ни сбор на село. За догодина вече ще знаем – изкупуваме първата попаднала ни сергия без отлагане и тогава вече на всичко друго ще се отдаваме. Така, ами... Свършихме и доста работа, де. Докато бяхме заедно брахме плодове, варихме компоти и дори си направихме домашен ябълков оцет, който толкова обичам, че отсега се каня да пия с чашка. В бараката намерихме страхотни големи буркани, които майка ми изми, бащите надребниха и напълниха с ябълки, Мишо им сложи отгоре вишневи клонки, чудодейно се намери истинска оцетена гъба от съседа, а аз покрих с капачета и снимах :)

В последния ден, когато най-накрая останахме сами, дори ходихме до съседно село, купихме си четири дръвчета, които засадихме, а преди тръгване остана време и на дюшека да се потъркаляме, оле!

Властите в Сърбия са се погаврили с българи от Босилеград, тръгнали за българското Черноморие, карайки ги да минават пеша границата. Деца, старци и сакати хора са ходили пеш, натоварени с целия си багаж, през ничията земя на ГКПП „Рибарци-Олтоманци", защото автобусът, който е трябвало да ги превози, е спрян от сръбските митничари. Първата група е била от деца, чиято почивка в Равда е спонсорирана от българския парламент. Въпреки намесата на български дипломатически служби в Р. Сърбия, това се е случило и с втора група босилеградчани, тръгнали за България.

Аз съм от онези вечно неудовлетворени читатели, на които им се струва, че няма нищо ново под слънцето и всичко, за което си струва да се пише, вече е описано. И тъкмо когато реша да кажа – Видяхте ли! – ми попада нещо, което разбива цялата ми теория за пореден път. Грег Мортенъсн и Дейвид Оливър Релин. Първият изживява мечтата си, вторият му помага с писането. А книгата се нарича „Три чаши чай“.

Тя не е точно автобиография, не е пътепис, не е история на Пакистан и Афганистан, не е политически роман, но някак си е всичко изброено. И става още по-ценна, поради факта,че описва истински събития, които продължават и до днес.

Във време, когато тероризмът е дошъл и до собственото ни летище, корицата грабва със забулените главички на три момиченца. Вътре ни убеждават, че не всеки, който следва корана и е роден по онези географски ширини, е фанатик. Че повечето искат да живеят мирно и тихо като теб и мен. Ходи им се на училище. Имат нужда от добро здравеопазване. Търсят си работа. Справят се някак с живота си, често доста по-мъдър и истински от нашия.

Не ми се вярва. Западът се е постарал да изтрие човешкото лице на всеки с бурка или чалма на главата.

И после следва историята на този удивителен човек. Американец, алпинист, който след едно неуспешно изкачване на К2 попада в селото Корфе в Пакистан. От онези хора е, които нямат нищо, не се заседяват на едно място, нямат особено образование, цели и умения и някак не би им обърнал твърде голямо внимание.

Не мога да си обясня как този носещ се по течението човек се заинатява толкова, но решава, че ще построи училище в това забравено от Бога място. Отнема му години. Днес вече два пъти е номиниран за Нобелова награда за мир, защото след първото училище следва второ, после трето и така до 145. Случват му се хиляди несгоди, дори е отвличан от талибани, но упорито вярва, че борбата с тероризма се крие в образованието. Защото предложиш ли на тези хора нормално светско образование, екстремистките мадраси губят своята мощ.

Впрочем всичко разказано досега не е най-ценното в книгата. На първо място е историята за живота в едно прекрасно селце и хората в него. За мечтите им, мъдростта, различните съдби и как те се преплитат с пътя на този странен човек – Грег Мортенсън - за да променят нашето отношение не само към исляма, а и към целия свят.

Дянков казал, че БДЖ трябва да закрие губещите линии и да пусне повече влакове по маршрутите, където се купуват много билети. Правилно! Умно! Добре казано! Само имам един въпрос. А защо Дянков трябва да го казва? Не е ли ясно и без министъра на финансите, че няма стопански смисъл да се движат празни влакове, както няма смисъл и БДЖ да губи пътници, понеже не е пуснало достатъчно вагони по останалите линии? И без Дянков да се произнася, бакалии се отварят там, където има кой да купува вафли, сирене и бира. Където няма, не се отварят. Има ли достатъчно бакалии в България? Има. Има ли достатъчно вафли, сирене и бира? Има. Грижи ли се за това държавата? Не. А причината Дянков да се занимава с вагоните е съвсем проста. Тя е същата, поради която се задава референдум за АЕЦ „Белене”. У нас държавата още не е отделена от стопанството. Тя още има собственост, още налива пари и още се занимава с бизнес. Навремето Горбачов запитал Маргарет Тачър как правителството осигурява...

От днес (8 август) президентът Росен Плевнелиев има официален профил в Twitter, съобщиха от пресслужбата на Президентството. В социалната мрежа ще бъде публикувана допълнителна информация към данните, които редовно се публикуват на сайта на президента. Профилът на президента е BgPresidency, а...

Синоптикът Анастасия Кирилова е родена в София през 1974 година. Висшето си образование получава в СУ „Св. Климент Охридски” във Физическия факултет. Там специализира и метеорология. Завършва през 2001 година, дипломира се като магистър по физика. Същата година започва работа в Националния институт по метеорология и хидрология (НИМХ) към БАН, където работи и досега. - Госпожо Кирилова, на какво се дължат ужасните жеги, които ни налегнаха в началото на август? - Горещините се дължат на атмосферната циркулация. В Северозападна Европа има трайна циклонална област, над Югоизточна и Южна Европа има антициклон от дълго време. В резултат на това времето е слънчево и сухо и температурите бавно се повишават и достигат тези високи стойности. - Бихте ли казали кога друг път са измерени подобни жеги? - Знае се, че юли и август са горещи месеци. През годините е имало много високи температури. Ето например на 6 август измерихме рекордни стойности. Подобрен е рекордът от 1946,...

Кой се крие зад категоричния и не търпящ компромиси глас, зад импулсивния и действен характер? Политиците не са в изгодна позиция, когато пред микрофона е тя – Силвия Великова, чийто глас чуваме по няколко пъти на ден в ефира на програма "Хоризонт" на БНР. Тя, която е винаги на мястото на събитието, изглежда така, все едно няма личен живот, но това е илюзия, защото Силвия Великова е майка на четири деца. Спомняме си за революционните години - 2001, за бунта в полза на свободата на словото: Това, което си спечелих от тези славни години, е, че някакви хора си знаеха вече, че ние сме опърничави, че сме напред с рогата и ни оставиха да живеем...малко видяхме какво е да бъдеш уволнен, да минеш през съда... На въпроса: А ако сега трябва да се борим ти къде ще бъдеш? - Силвия категорично отговаря: Как къде - сред революционерите! * * * Иван Бакалов е работил като журналист във вестниците „Сега”, „24 часа”, „Новинар” и др. Редактор е на електронното издание e-vestnik. Автор е на книгите „Заговорите против Живков” и „Мачтите в края на улицата – 5500 км с кола из САЩ”. От месец октомври 2011 г. на българския книжен пазар се появи една книга, за която българските медии, с малки изключения, мълчат. От заглавието й, читателите най-вероятно сами ще се сетят защо – книгата се казва „В сянката на Бойко Борисов”. В нея авторът, журналистът Иван Бакалов, се опитва да провери някои неизвестни или по-малко известни факти за Борисов, да отсее кое е слух, кое е теория на конспирацията, и на кое може да се вярва. Както пише Бакалов - около Борисов има твърде много въпроси и малко отговори, напластени са митове и легенди, заедно с това и очевидни скандални обстоятелства. Книгата насочва вниманието към отношенията на Борисов с медиите, връзките му с мафиотски групировки от близкото минало и днешната ТИМ, със сръбската мафия, с определени бизнес интереси и кръгове, включително с банкерката Цветелина Бориславова - жената с която живее официално до 2010 г. и с която е съдружник в различни фирми, с хора като шефа на Лукойл България Валентин Златев, с вече бившия президент Георги Първанов и с елита на бившата комунистическа партия, част от който е кланът Живкови.

Имали ли сме по-слаб външен министър от Николай Младенов? Изглежда че не. След като покани сирийските терористи на събрание в България, умишлено проспа антибългарската кампания в Македония, остави без коментар териториалните претенции на Румъния, не направи нищо по приемането на България в Шенген, сега Младенов се нацупи и на Папата защото не му харесал посланика. [...]

Разговор на Антоанета Цонева за границата на свободата на медиите и образа на властта в тях с журналистите Силвия Великова и Иван Бакалов очаква зрителите в предстоящия тази неделя, 12 август, от 18.30 ч. Епизод 8 на "Гневни Млади Хора":

• За концентрацията на медийния пазар в България и последствията
• За това как интернет променя медийната среда
• За това има ли партия на телевизорите и партия на интернет в България
• За експанзията на „корпоративната журналистика”
• За държавните пари в медиите и образа на властта в тях
• За това може ли да има „Орлов мост” на журналистите

Повече за гостите на Тони може да прочетете тук.

Очакваме ви тази неделя, 12 август, от 18.30 ч. Излъчваме на живо тук: http://aym.pressclub.bg/live

Както съобщава изданието Startup Smart, за първи път в своята съдебна практика съдът в Австралия задължи рекламодателите да следят потребителските коментари по страниците в социалната мрежа Facebook, на които са публикувани техни реклами на продукти. Решението е предизвикано от факта, че на страница...

Антимафиоти от сектор “Компютърни престъпления и интелектуална собственост” при ГДБОП-МВР и Отдел „БОП” – Бургас проведоха операция за документиране и пресичане на незаконно използване на филми, музикални видеоклипове и телевизионни програми без съгласието на правоносителя. Продуктите били разпрос...

Фейсбук се превърна в толкова мощна сила днес, че все повече работодатели и психолози вярват, че хората, които нямат акаунт в социалната мрежа са "подозрителни". Германското списание Der Taggspiegel е решило да събере две и две, и е получило в резултат...пет, свързвайки норвежкият масов убиец...

Ianko Iankov N.-Velyovski – №1 political prisoner of communism in Bulgaria (according to „ Amnesty International „), a famous scholar and writer on political and legal sciences, politician, lawyer and staunch defender of human rights – has sent to the Prosecutor of the International Criminal Court in The Hague signal about more than 22 years post-communist genocide in Bulgaria.

Напред-Назад е онлайн медия, която има за цел да представя актуална информация за българската култура в различни държави по света. Това е интерактивна медия, която се развива вследствие активността на потребителите си и не би просъществувала без тяхното участие.

Проф.Янко Н. Янков Вельовски - политзатворник №1 на комунизма в България (според "Amnesty International"), известен учен и автор в областта на политическите и правните науки, политик, юрист и непоколебим защитник на човешките права - е изпратил до Прокурора на Международния наказателен съд в Хага сигнал за осъществявания вече повече от 22 години посткомунистически геноцид в България.

В официалния блог на Google се съобщава, че безпилотен автомобил на компанията е преодолял 300 хиляди мили (малко по-малко от 483 000 километра), без нито един инцидент. Според разработчиците, само по себе си този резултат е изключителен, но тепърва предстои "да бъде изминат дълъг път". В статият...

Припомням си тази палава епиграма, озаглавена „Природна защита на слабите” от „Люти чушки” на Ралин, катадневно. Когато момето от седмия етаж паркира пред панелния ни блок „Мерцедеса” класа „S”, а понякога и червеното „Мазерати”. Естествено, те не са нейни, но това не пречи да ги ползва като собствени. Облечена небрежно елегантно, но с маркови парцалки и обувки, минава с ленива, гъвкава походка, осъзнаваща цената си.

Иран възнамерява да създаде вътрешна "национална информационна мрежа". Ходът на иранското правителство е продиктувано от осъществените компютърни атаки от правителствата на САЩ и Израел през последните години, свързващи се със шпионските програми Ducu, Stuxnet и особено тези наF...

Сирийско семейство есктрадирано от Германия търси убежище у нас

Ромските гета на карта до 2013 година

Готвим се за моренце. Добре де, единият от нас вече беше, сега е ред на другият. Заредили сме се със страхотни нови четива, които ще прочетем внимателно и ще ви препоръчаме и предложим, ако ни допаднат. А като погледнем подрежданията, май добре сме се справяли и досега.

"Книга за теб" - най-продавани книги 30 юли - 5 август
1. Кръчмата на Калахан. Спайдър Робинсън. Дамян Яков
2. Шантарам. Грегъри Робъртс. Оргон
3. Петдесет нюанса сиво. Е.Л.Джеймс. БАРД
4. …малко той, малко аз, малко ние. Мария Василева. Ерго
5. Промоция Трилогията "Игрите на глада" с 10% намаление. Сюзан Колинс. Екслибрис

Книжарници "Сиела" - най-продавани книги 30 юли - 5 август
1. Петдесет нюанса сиво. Е.Л.Джеймс. БАРД
2. Сянката на змея. Рик Риърдън. Егмонт България
3. Любов. Елиф Шафак. Егмонт България
4. Един пръстен и е твой. Софи Кинсела. Кръгозор
5. Тъгата на сукубата. Ришел Мийд. Ибис

Класация "Книжен Ъгъл" - най-продавани книги 1 - 7 август
1. Междусвят. Нийл Геймън, Майкъл Рийвс. ProBook
2. Катеричките от Сентрал парк са тъжни в понеделник. Катрин Панкол. Колибри
3. 30 паунда. Мартин Ралчевски. Сиела
4. Семейство Тъпашки. Роалд Дал. Ентусиаст
5. Кратка история на българите. Васил Ат. Василев. Изток-Запад

На 9-ти юни 2012 г. АЕЦ „Козлодуй” проведе за пореден път ПР акцията наречена „Ден на отворени врати”. В такива дни външни лица могат да посетят централата, да и се „насладят” и ако не се притесняват д...

Ценовата бомба поразява материално и духовно. Тя ни прави бедни, но всява страх и безнадеждност. Ще се оправим ли? Този въпрос носеше надежда в 1990 г. и 1997 г. А сега? Токът скочи главоломно, горивата растат, храните поскъпват, без да е ясно докога и колко. Хиперпопулизмът на земеделския министър с хипермаркетите, с който Найденов нарече промоция не намаляването, а неувеличаването на цени за 3 месеца, е гротеска. Покупателната сила намалява. Да се яде, пътува и лекува става по-трудно. За много българи - невъзможно. Светът е голям, но спасение не дебне. У нас управлява Бойко Борисов, което е израз на черния хумор на историята. Но чак трагедия не е. Трагедия е, че Еврозоната е пред разпад, дълговата криза се задълбочава. Лош исторически шанс е, че не САЩ и ЕС, а Китай ще бъде новият икономически колос.

Прокуратурата поиска три години затвор за пънк групата Pussy Riot

ГЕОРГИ КОТЕВ:

АЕЦ „Козлодуй” трещи от параноя.

На 9-ти юни 2012 г. АЕЦ „Козлодуй” проведе за пореден път ПР акцията наречена „Ден на отворени врати”. В такива дни външни лица могат да посетят централата, да и се „насладят” и ако не се притесняват да зададат някой въпрос на гидовете си.
На следващият ден 10-ти юни по същия повод журналиста Иво Инджев пише в блога си следната статия „Впрегнаха бебета и бабета в генерирането на възторг от АЕЦ „Козлодуй“”

„От изявлението на новия директор на централата Валентин Николов за акцията като символ на загрижеността му за необходимостта младите да заобичат ядреното лоби още от бебешка възраст и да се подготвят по този начин за бъдещата си работа в тази Хеопсова пирамида на социалистическата ни икономика, струи енергичен оптимизъм в най-добрите традиции на победилия себе си комунизъм.”

Във форума под статията пуснах следния коментар:

„Тази сапунена опера с дните на отворени врати в АЕЦ „Козлодуй“ е стара почти колкото „Робинята Изаура“ и се „излъчва“ два пъти годишно. Даже предлагам на Иво и други съмишленици някой ден да уважим това мероприятие (например, по време на есенното му издание, тази година) и на място да се убедят доколко вратите на АЕЦ-а са „отворени“.
Но не това е най-важното. Много по-интересна „новина“ в този ден е произвел новият изпълнителен директор Валентин Николов със следното заявление публикувано вчера в Медиапул (http://www.mediapool.bg/%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE-8-%D0%BC%D0%BB%D1%80%D0%B4-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D1%81%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B2%D0%B0-vii-%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%B5%D1%86-%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%B7%D0%BB%D0%BE%D0%B4%D1%83%D0%B9%E2%80%9D-news193885.html)
„Около 8 млрд. евро ще струва VII блок на АЕЦ “Козлодуй”“
За хората с къса памет ще напомня, че в началото на размразяването на проекта АЕЦ „Белене“ беше договорена цена от 4 милиарда евро за два блока от 1000 МВт. След няколко годишен театър руснаците вдигнаха мизата на около 6.5 милиарда евро, за същия проект. След още 2-3 години се заговори неофициално за цена над 10 милиарда евро. Проекта АЕЦ „Белене“ беше спрян, като Иво беше уважен от премиера Борисов да научи новината пръв!
СЕГА вече цената на половината проект „Белене“, практически полупренесен на площадката в Козлодуй, защото вече става въпрос не за два блока от по 1000 МВт, а само за един. е цели 8 Милиарда евро! И тази „скромна“ цена е толкова „малка“, защото в Козлодуй има изградена инфраструктура.
На практика проекта АЕЦ „Белене“ не е стопиран и не е полу- а изцяло пренесен в Колзодуй, защото ядрените боклуци, които щяха да се произведат в Белене сега ще се произведат в Козлодуй, благодарение на удължаването на живота на действащите блокове 5 и 6 и стоежа на нов 7-ми блок. И далаверата не само се е пренесла, но което е много по-важно, е удвоила цената си!
За пореден път повдигам въпроса за ролята на евродепутата Владимир Уручев (ГЕРБ), който е член на Съвета на директорите на АЕЦ „Козлодуй“ в тази корупционна схема.
Предлагам и на Иво, при повторен шанс да се чуе с премиера Борисов, да го попита, както за подвеждането с „новината“ за спирането на проекта „Белене“, така и за ролята на Уручев в тази схема. Последният, напомням, е отговорен за изхарчването на едни други 600 милиона лева, преди по-малко от десет години, за „спасяването на блокове 3 и 4. Блоковете не бяха спасени, но и нито стотинка от парите не се възвърна, а Уручев стана евродепутат.”

А заради ентусиазма на друг форумец, от идеята ми да посетим групово АЕЦ-а, пуснах още един, уточняващ коментар:

„Благодаря, г-н Спиров, за подкрепата! Организирането и провеждането на групово посещение по време на следващите отворени врати в АЕЦ „Козлодуй“ има смисъл не толкова за мен (аз съм работил там над 17 години), а най-вече за останалите хора от групата. Идеята е следната. посетителите по време на това мероприятие се организират по групи и в съпровод на човек от централата преминават през точно определен маршрут. Хубавото е, че гостите могат да задават въпроси на водача си, а от неговите отговори ще си проличи доколко вратите на АЕЦ-а са „отворени“ и доколко не са. Болшинството гости не могат да формулират подходящи въпроси, за да хванат домакините си „по бели гащи“, но за това пък аз имам безкраен списък от такива. И тогава именно ще стане интересното и ще си проличи доколко „прозрачен“ е „мирния атом“.”

На 18-ти юли 2012 г. се случва терористичния акт на летище Сарафово край Бургас.

На ядрената мафия и трябваха цели 12 дни за да „снесе яйцето”. Ето какво съобщават почти всички медии на 30-ти юли: „АЕЦ „Козлодуй“ затваря врати”

„Преустановяват се всякакви посещения на граждани в централата и разглеждането на обекти на нейната територия. Според пресцентъра тази мярка е временна. Последният ден на отворените врати, които бяха станали традиция през последните години, се проведе на 9 юни т.г.”

Посетителите на АЕЦ-а не влизат там с куфари и раници, както това се случва по летищата. Несравнимо по-малко са, а и самото мероприятие трае само 8 часа, два пъти в годината или общо 16 часа, за цяла година. Самата централа е единственото родно предприятие, което си има собствено районно полицейско управление със стотици полицаи и пожарникари в него! Нито едно летище няма свое РПУ. Всяка група от посетители се съпровожа от гид и полицай и не носят чанти с багаж в себе си. Постоянно са под наблюдение и няма начин да се отклонят от набелязаният маршрут. Абсурдна е възможността за терористичен акт.
По-скоро съм склонен да вярвам, че ядрената мафия се страхува да не би действително да се организираме и да посетим тяхната „гордост”. А когато започнем да питаме ще стане най-интересно. Още по-интересно е, че аз бих могъл да ги хвана в престъпно нарушение на нормите и даже без да си отварям устата.Ето как би станало това.
Със сигурност знам, че „гвоздеят на програмата” е в края на разходката, когато гостите биват отвеждани в командната зала (на жаргон – Блочния щит за управление или БЩУ-то) на един от двата действащи блока, 5 или 6. Тогава, ако бих бил част от групата, първо бих погледнал към натовареността на реактора, а също така и на електро-генератора. (Мощността на реактора би следвало да е около 3000 МВт, а на електро-генератора около 1000 МВт.) Защо ще се интересувам от тези индикации ли? Много просто. Защото в началото на тази години разобличих централата, че в продължение на година и половина незаконно е „надувала” мощността на блоковете между 4 и 6% над допустимите лимити. След като направих това „откритие” централата е предприела „коригиращи мерки”, а именно да манипулира данните за електропроизводството си.

 

Ако сега се разходите до интернет страничката на АЕЦ-а и се поинтересувате за данните за електропроизводството и произведете съответните елементарни пресмятания ще видите, че мощностите са рамките на номиналните си нива (5-ти блок работил през юли със само 0.5% над номинала, според сайта на АЕЦ-а).

 

Вече!? А преди около 6 месеца нещата изглеждаха доста по-различно. И това е само една от констатациите, които направил по време на разходката из централата. Другите няма да си ги издавам, за да не тормозя ЯМ с „коригиращи мероприятия”.
С провеждането на акцията „Години на затворените врати” АЕЦ „Козлодуй” ни лишава от удоволствието да се насладим на техните „успехи” в третирането на „мирния атом”.
Оставам на вас сами да решите дали от терористи се страхува ЯМ или от въпроси?

Г. К.

Share on Facebook

Amnesty: В Алепо се използват тежки оръжия срещу жилищни квартали

Преди пет години на днешния 8 август настъпаният по мазола от грузинското джудже руски гигант извади предварително подготвената си военна бухалка и я стовари с цялата й тежест върху миниатюрната православна християнска държавица. Избивайки прекалено дълго сдържаните си комплекси на закърняло имперско величие, руският милитаризъм буквално изпробва в реални условия почти всичките си видове тежки оръжия, с изключение на ядреното. На шамара на Саакашвили в Южна Осетия Путин отговори с пълномащабна война с танкови дивизии, изтребители, бомбардировачи, артилерия и очевидно специално тренирани за операцията елитни десантни войски.

Как реагира България на побоя над малката, православна, черноморска съседка, кандидат за побратим в ЕС и НАТО? Никак.

Всеки може да се върне в архива на този блог и да види как съм проследил мълчанието на тройната коалиция в София. То беше позорно. Западните съюзници реагираха остро и трябваше от Брюксел да прозвучи обща позиция срещу руската военна бруталност, за да се присъедини и София с няколко изречения, изчетени от говорителя на МВнР Димитър Цанчев. И толкоз…А всъщност Русия биеше малката Грузия, но на практика демонстрираше готовност за конфронтация със Запада. Руски войници горяха „пленено“ амерканско знаме- знамето на нашите съюзници.

Припомням, че поне тук е архивирана хрониката на малодушното поведение на управляващите в София, за което не съм срещал друг критичен текст в българските медии, следващи зададената линия от страна на властта.

Поводът от 8 август 2008 г. да говорим за позорното мълчание и странното репчене на евроатлантическа България ( по адрес на свои съюзници обаче) не е само грузинският случай. Очевидно беше, че тогавашната проруска върхушка у нас не искаше да дразни Москва и избра да приказва срещу нея само на закрити срещи на НАТО, както се видя от една изтекла стенограма.

Аналогията с днешното поведение в същия стил, демонстриран от ГЕРБ, е пълна. В отговор на въпроса ми защо не подкрепи демонтирането от центъра на столицата ни на позорния символ на лъжата за освобождението на България чрез съветска окупация, премиерът Борисов, след кратко замисляне, си призна чистосърдечно на 28 март: „ не искам да дразня Путин докато водим преговори за газа“.

Ето че имаме поводи да се замислим как така ГЕРБ са готови да „дразнят“ Израел и САЩ по отношение на тяхната убеденост, че атентатът в Бургас е дело на ливанската ( но съществуваща по волята на Сирия и Иран) групировка „Хизбуллах“, но явно не искат да дразнят Иран, Сирия и още…познахте- същия, който размахва енергийната шокова палка за шантажиране на България и не се колебае да я употребява за усмиряване на евроатлантическата солидарност на София.

Израелски вестници написаха, че отказът на България да се вслуша във версията за „Хизбуллах“ е довел до обтягане на отношенията. Ако беше само „вестникарска измислица“ , нямаше да се наложи президентите на двете държави да декларират липсата на облаци на това дъждовно небе в двустранните отношения след терористичния акт на летище Сарафово.

Вчера и Великобритания се опита да убеди Бойко Борисов да отстъпи пред доказателствата, с които нейните служби разполагат в полза на версията за ръката на „Хизбуллах“ в бомбения взрив край Бургас. Разузнаванията на САЩ, Израел и Великобритания, чиято репутация на водещи в света не се нуждае от реклама, говорят в един глас. Борисов обаче разбира само руски език.

Лично премиерът Дейвид Камерън се ангажира с версията за „Хизбуллах“, както отбелязва от Лондон сайтът на бившата българска секция на Би Би Си „Кафене.нет“.

“Кървавото нападение бе обсъдено от премиера Бойко Борисов и британския му колега Дейвид Камерън в Лондон.

Срещата започна с осъждане на атентата в Бургас.

Британският премиер подчерта, че той е дело на Хизбула, каквато теза защитават основно израелски и американски представители.

Българският министър-председател обаче заяви, че категорични данни за това няма.

„До този момент ние не сме получили такава конкретна информация. Аз помолих Дейвид да ми я предостави, ако я има, защото това са тежки обвинения“, каза Борисов. Той още веднъж помолил да не се правят констатации преди да има доказателства.

„Въпреки идеалните възможности да се намери въпросният човек, никъде по масивите в света не излиза кой е той. Защото не е да търсим по нещо мъничко неговата самоличност. В случая имаме прекрасно запазена глава, сиреч неговото лице, ДНК-профил направен по абсолютно най-добрия начин, включително и пръстови отпечатъци“, обясни премиерът. “

Както виждате, Борисов проявява (не)обичайна твърдост спрямо западните съюзници, загрижен преди всичко да не дразни Кремъл и покровителстваните от него режими в Иран- и особено в Сирия, която е логистичната база на „Хизбуллах“.

Тази аномалия явно е забелязана не само от мен. Съдя по факта, че ми се обадиха от световната емисия на Би Би Си, за която имам честта да съм коментирал българската политика. Бяха заинтригувани от скандала между София и Ватикана и обстоятелството, че България е готова да си обтегне отношенията с толкова влиятелен международен фактор на фона на старата обремененост в двустранните връзки от времето на атентата срещу папа Йоан Павел Втори. Ще бъде интересно да чуем интерпретацията на тази световна медия. Но и без нея, положението е ясно: България, чрез своите управляващи, за пореден път демонстрира „мъжественост“ в отношенията си с всеки, който не ни заплашва, но пред заплахите на откровен побойник се държи страхливо.

Не знам как се казва тази по(л)за в каратето, но при пехливаните се нарича „партер“.

Партерните сделки обаче много често водят до туш. Лошото е, че не става дума за един отделен пехливанин, а за репутацията на България, която и без това не се слави с други рекорди, освен с най-високия скок на дъното на европейските класации по жизнен стандарт. Да бъдем бедни и зависими (десет пъти към едно е днес (ре)капитулацията в търговията ни с бившата ни колониална владетелка- нищо подобно като дисбаланс не ни заплашва с целокупната ни търговия със западните съюзници) е специалитет на постколониалната ни обвързаност.

Share on Facebook

Продукти за 4 порции:
4 едри праскови
16 ленти бекон
200г Горгонзола
8 листа прясна Салвия

Приготвяне:
Прасковите се измиавт и режат на две. Във вдлъбнатата част на плода се слага по листенце Салвия. Плодовите половини се увиват в две ленти бекон. В края на лентите се забива по клечка за зъби, за да не се развият. Прасковените пакети се редят в тава. Пекат се на умерена фурна, 20 минути. В порция се аранжират по 2 печени праскови, гарнирани с кубчета Горгонзола.

Знаете ли че сламките свирят… или по-точно – различно изрязани по дължина сламки издават различен звук? Пробвайте! А...

Журналистическа асоциация призова за разследване около "подаръка" за журналиста Спас Спасов

Днес Румяна ще ни води на една дълга обиколка из североизточната част на Щатите и Ванкъвър в канада. А даже ще ни повози и на американски влак в края. Приятно четене:  

Националните паркове в щата Вашингтон,

остров Ванкувър и накрая – влакът The Empire Builder

      19 май 2012, събота Тръгването от Кълъмбъс, щата Охайо, е рано сутринта.  Посрещам изгрева вече в самолета.  Когато прелитаме над центъра на Кълъмбъс малко по-късно, той е целият в розово... както пееше Михаил Белчев:  "На разсъмване всичко е розово, за петнайсет минути макар" :)   Полетът ми до Сиатъл е със смяна в Кливланд.  Отсечката Кълъмбъс-Кливланд е късичка и след по-малко от час сме там.  Кливланд е целият в утринна мъгла и изглежда призрачен отгоре.  Втората отсечка от полета – до Сиатъл – е вече дълга – 5 часа.  Прелитаме над Сандъски и увеселитения парк Сидър Пойнт на брега на езерото Ери, после стигаме до езерото Мичигън, прелитаме над Чикаго.  После дълго летим над облаците, докато накрая не се провиждат снежните върхове на North Cascades.  Между тях в облаците стърчи високо Маунт Рение.  Вече летим над Сиатъл.  Пухкави облачета, заливи, протоци и провлаци, пристанища, кораби... Сиатъл!  Понеже летим на запад, пристигаме все още преди обед местно време.   Времето е слънчево, въздухът е свеж – нека пътешествието започне! [caption id="" align="aligncenter" width="590" caption="Маршрутът"][/caption] В рент-а-кар-а (Fox) ми връчват ключовете на един Шевролет Круизър.  Намигаме си с Шеви-то и поемаме към първата точка по маршрута – градчето Порт Анджелиз.  Разстоянието по права линия не е дълго, но силно нарязаният бряг го удължава.  Заобикалям  пролива Puget от юг, пресичам още няколко залива и провлаци, и поемам по път #101 – същия оня път #101, дето тръгва от Сан Диего и върви покрай брега на океана. В ранния следобед пристигам в

Порт Анджелиз

Отбивам се до хотелчето –  Super 8 – само за регистрация и продължавам на запад покрай пролива Juan de Fuca, по път #112 (Strait of Juan de Fuca Highway), по 80-те мили до нос Flattery.  Пътят е живописен, ту върви досами морето, ту се качва нагоре из гората, минава през малки рибарски селища – Sekiu, Neah Bay, покрай пристани с безброй лодки.  Продължавам към

Cape Flattery,

който се води за най-северозападната точка за долните 48 щата.  Мястото е приказно красиво.  От паркинга се върви миля-две през гора от висоооки дървета, докато пред теб не се ширне океанът, златен от късното следобедно слънце.  Висок скалист бряг, с малки и по-големи скали разхвърляни наоколо в океана, някои от тях обрасли с дървета, някои – обиталище на много птици.  Остров Tatoosh с фара в далечината.  Скали като гигантски обувки настъпващи към океана.  Вълни, разбиващи се в скалите.  Красиво е и не ми се тръгва...

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Cape Flattery"][/caption] Пресичам обратно гората до паркинга и поемам по обратния път до Порт Анджелиз.  Този път спирам по-често покрай пътя, по пристаните и заливчетата.  Прибирам се по тъмно в хотела.   20 май 2012, неделя Днес е ред на

националния парк Олимпик (Olympic National Park)

Както пише по  разните пътеводители, паркът всъщност съвместява сякаш три различни парка – високите върхове на планината Олимпик, тайнствената, обрасла в мъхове гора на Hoh Rain Forest и дивите скалисти плажове на океана.  Започвам от планината – рано сутринта се отправям към Hurricane Ridge.  Избирам ранния утринен час не само защото съм си ранобудна :), а и поради фобията ми от движение с кола по път, на който отстрани има пропаст, която ми е проблем (шок и ужас!).  Затова и гледам да минавам по такива участъци, когато няма голямо движение.  Чувала съм, че такива фобии се лекуват като си налагаш да правиш това, от което те е шубе – ако не получиш инфаркт, постепенно се оправяш :)     За разлика от вчера, днес времето е начумерено, сиви облаци висят над хоризонта.  Катеря се нагоре към

Hurricane Ridge,

спирам отвреме-навреме да проверя как е гледката.  А тя става все по-хубава.  Вижда се проливът, Канадският бряг отсреща по-скоро се  долавя.  От едно ниво нагоре склоновете са покрити със сняг, сняг има и при туристическия център горе.  Проходимо е дотам – нататък пътят не е разчистен от снега и е затворен.  Нищо – и без това щеше да ме е шубе да продължавам още нагоре, не бива да се прекалява с терапията. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Hurricane Ridge"][/caption] При Visitor Center-а горе е кучешки студ, духа леден вятър, облаците стават все по-наситено сиви.  Група фотографи-ентусиасти са разпънали триножници и щракат ли щракат.  Още сутринта ги забелязах – бяха в същия хотел.  И аз щракам, ама без триножник.  Гледката е впечатляваща – море от снежни върхове, с надвиснали тежки облаци.  Високи борове, елхи.  Струва си катеренето.  Спускам се по обратния път, движението почва да се пооживява.  Стадо сърни пресичат пътя и се спускат по стръмния склон.  Visitor Center-ът при входа на парка вече се е събудил... ама не съвсем.  Опитвам се да изкопча някаква информация от момчето, което се мотае сънено там, ама без успех – промърморва само това, което и без туй си го пише в листовките.  Отвън група туристи се стягат явно за сериозен преход – голеееми раници, спални чували, блясък в очите... Излизам обратно на път #101, който обикаля парка.  Отправям се на запад и скоро стигам до езерото Crescent.  Над езерото се стеле мъгла, започва да ръми.  Баирите, обрасли с борове, се оглеждат в езерото.  Красиво е.  Патки оправят сутрешния си тоалет, оставяйки дири във водата.  Спирам многократно за снимки, бърша дъждовните капки по обектива. Подминавам Lake Crescent, продължавам на запад, после пътят завива на юг.  Вали.  Стигам до

градчето Forks

Спирка-почивка в супермаркета край пътя.  Купувам си голям пакет с ябълкови бисквити с джинджифил, които дъвча дълги дни след това.  Още малко на юг е отклонението за

Hoh Rain Forest

Брезите от двете страни на пътя са силно наклонени и оформят зелен тунел.  Пътят върви край Hoh River.  По-късно, в туристическия център, една баба-рейнджърка ми разказва, че в реката можели да се видят млади сьомги, излюпени от хайвера, хвърлен високо в планината, мигриращи към океана.  Постепенно навлизам във все по-гъста гора – смесица от борове, брези и други широколистни – обрасла с мъхове, провиснали по клоните.  Оставям колата и тръгвам да обикалям по пътеките наоколо.  Научавам, че високите иглолистни дървета са от вида Sitka spruce – от вида на смърчовете, при това най-едрите от тях!   Духове и призраци надничат иззад дърветата, скрити в мъховете и папратите.  Блатата и локвите край пътя също крият мрачни тайни.  Страховито-красиво е!  Продължава да ръми.  Питам бабата във Visitor Center-а знае ли прогнозата за времето – докога ли ще вали, тя се възмущава: "What do you expect, this is a Rain Forest!  Moreover, it is not a rain, just a shower!"  :) [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Hoh Rain Forest"][/caption] Излизам от дъждовната гора, продължавам на югозапад по път #101.  Оглеждам реката, но така и не виждам младите сьомги, поели дългия си път...  Не след дълго стигам до брега на океана.  Ехааа, прелест!

Ruby Beach:

скали, разхвърляни във водата, в които се разбиват вълните, кедри и смърчове по склоновете, каменист висок бряг, обит в мъгла, великолепие!  Продължавам още на юг по брега, до Кalaloch.  Все така прекрасно е. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Ruby Beach"][/caption] В туристическия център разпитвам поредната баба-рейнджърка какво още не трябва да се пропуска в Olympic.  Оказва се, че съм пропуснала

водопада Sol Duc

Нищо, и без туй ще се връщам по същия път.  Продължава да ръми - not a rain, just a shower ;)   Тръгвам обратно – покрай дъждовната гора и градчето Форкс, отклонявам се по пътя към водопада, който преди съм подминала.   От паркинга до водопада се върви 1-2 мили по пътека през гората.  Лошото време е пропъдило туристите, вървя сама през гората.  Пресичам потоци и малки рекички.  Отвреме навреме се чудя дали не съм объркала пътя – чак пък толкоз жива душа да няма наоколо... Накрая срещам баща с малко момче – да, това е пътят.  Ето го и водопадът!  Рекичката Sol Duc прави завой 90° и се хвърля с главата надолу от стръмните скали!  Красиво е!  Шумна група китайски туристи нарушават горската самота. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Sol Duc Fall"][/caption] Продължавам по пътя - #101, и отново съм покрай чудното

Lake Crescent

Мъглите все така се стелят ниско над водата и се оглеждат в нея.  Снимам, но тая прелест едва ли може да се улови на снимка...  Следващото малко езерце е Sutherland, с изумруден цвят на водата.  Толкова е красиво, че изглежда нереално... съвсем изумрудено!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Lake Crescent"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Sutherland Lake"][/caption] Стигам обратно в Порт Анджелиз.  Тръгвам на кратка обиколка из градчето и около пристанището, откъдето утре сутринта предстои да хвана ферибота за Виктория.  Дъждът е спрял и късното слънце се оглежда в океана.  На юг се виждат снежните върхове на планината Olympic, под тях се стелят върволици от облаци.  Купувам си торба кайсии и праскови от супермаркета и се прибирам в хотела да си ги ям.   21 май 2012, понеделник Рано сутринта напускам хотела и се подреждам на опашката за ферибота.  Той тръгва в 8:20, снощи съм си направила резервация, но се нареждам рано... за всеки случай!  Така сме ние, дето ни стяга шапката :)  Пък и без туй съм се събудила рано, изпила съм си кафето – какво друго да правя.  Дали ще си чета Киндъла в хотела или в колата – все тая.  Втора съм на опашката.  Идва време за ферибота, натоварваме се и се качвам на палубата.  Мрачно е, но не вали (засега).  Отплаваме.  Върховете, покрити със сняг, се показват над облаците в далечината зад нас.  Прекосяваме пролива Juan de Fuca и Salish Sea за час и половина и пристигаме във

Виктория, на остров Ванкувър в Канада

Формалностите на границата са почти никакви – Welcome to Victoria! [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Port Angeles"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Фериботът към Виктория"][/caption] От прогнозата за времето знам, че вероятността за дъжд е маааалко по-малка преди обед, затова от пристанището директно се отправям към

Butchart Gardens

– градът мога и в дъжд да го разглеждам, нали... Излизайки от пристанището, правя погрешен завой... още като го правя, осъзнавам грешката, ама вече е късно... мотам се известно време по уличките с надежда да се оправя, накрая решавам да питам двама пешеходци.  Butchart Gardens?  Ааа, ама то е далече оттук!  Знам, че е далече, бе –  кажете как да хвана посоката натам... Мъжът вади айфон, тропа по него и ми дава кратки и ясни напътствия.  ОК, ясно.  След малко съм на магистралата, разстоянието е към 20-25 км (тук разстоянието го мерят в километри).  Докато пътувам, пускат shower-а. Въпреки кофти времето, паркингът на градината съвсем не е пуст.  Екипирам се с дъждобран (не толкова за мен, колкото за фотоапарата).  Докато си търся чадъра из багажа, през вратата на колата една ръка ми подава прозрачен найлонов чадър – "Това ли търсите?" – Хе, бравос, тъкмо това!  Момчетата на паркинга раздават чадъри на всички!  Освен че е удобно, изглежда и много красиво, като всички вътре в парка са с еднакви прозрачни чадърчета.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Butchart Gardens"][/caption] Тръгвам из градината и още с първите метри оставам без дъх – толкова е красиво!  Цветя, цветя, цветя – азалии, лалета, анемонии, нарциси, незабравки, камелии  и такива, дето не им знам имената, пиршество от багри и аромати!  Нямам думи!  Дъждовното време не пречи – градината излъчва собствена светлина и изглежда даже още по-прекрасна, окъпана от дъжда!  Най-много са азалиите – сега им е сезонът – във всички прекрасни цветове!  Самата подредба на градините, съчетаването на цветовете – невероятно!  Май това е най-красивото място, на което съм била!  Наоколо се провиждат склонове на баири, по които пълзят мъгли.  В единия край на централната "долна" градина (sunken garden) е Ross Fountain – призрачен фонтан, който променя формата си в мъглата.   Японска градина, италианска градина... Фонтани, езера, мостчета, алеи, тотемни стълбове, още алеи с цветя... невероятно!  Обикалям отново и отново, докато не каталясвам съвсем, опитвайки се да балансирам с дъждобрана, чадъра и фотоапарата.  Тръгвам си, но сърцето ми остава в Butchart Gardens. Връщам се във Виктория, отивам да се регистрирам в хотела (James Bay Inn) и да си поема дъх за 15 минути.  Междувременно shower-ът си е преминал в дъжд.  Хотелът ми е близо до центъра на града, екипирам се пак като космонавт – с дъждобран, шушлекови гащи и шапка, чадър, и тръгвам на обиколка.

Виктория е столица на канадската провинция Британска Колумбия.

Неголям град е – заедно с предградията е към четвърт милион.  Има съвсем европейски вид.  Центърът на града е около вътрешното пристанище (Inner Harbour) и се оформя от две емблематични сгради – Парламентът и хотел Empress, и двете прекрасни!  Дълго обикалям по улиците и около вътрешното пристанище в дъжда.  Тъкмо се прибирам в хотела, съвсем прогизнала – дъждът спира и даже грейва слънце!  Е, ще трябва пак да се излиза, няма начин!  Сменям чорапи и обувки и продължавам обиколката, към Beacon Hill Park, който е съвсем на брега на океана.  В небето светва дъга!  Отново обикалям около вътрешното пристанище, куполите на Парламента светят от слънцето!  Хората са изскочили, покрай брега вече свирят улични музикани, по улиците се разхождат конски каляски!  Веселба!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Виктория"][/caption]   22 май 2012, вторник Тази сутрин мога и да се поизлежавам, че вчера падна голямо обикаляне...  Потеглям на северозапад по път #1, покрай бреговете на острова.  Пътят е хубав, не особено натоварен.  Отначало се катери по разни баири, после е покрай брега.  Островчета, заливи и проливи се преплитат.   В късния предиобед стигам до Нанаимо, където ще нощувам.  Градчето изглежда приятно, с атмосфера.  Пътьом минавам покрай мотелчето, за което имам резервация (Colonial Motel).  Офисът е затворен  и не се виждат признаци на живот...хмм, дали функционира това нещо... ама пък имам потвърждение на резервацията...  Нищо, ще видим по-късно. Продължавам на северозапад, покрай брега.  Живописни градчета, кейове, плажове, чудно!  Апропо, днес не вали.  То така си беше и по прогноза, де – сериозно дъждовният ден беше вчера, следващите дни – 50:50, т.е. както се случи.  Днес си е направо чудесно.  Отбивам по някакво странично пътче – към Englishman River Falls – не знам какво е това, но тъкмо случай да проверя.  Пътчето се катери по баири, после – паркинг и пътека през гората, я – истински сериозен водопад, не било шега!  Много е хубав! [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Qualicum Beach"][/caption] Връщам се и продължавам покрй брега.  Следващото градче е

Qualicum Beach

Слизам до плажа.  Пухкави бели облаци се кълбят над баирите отвъд пролива, на континента (или може би на друг остров?).  Ееех, че е хубаво!  Забелязвам малък инфо-център до брега, влизам.  Момичето тук е от онзи тип мераклии, които с ентусиазъм ти разказват всякакви неща, дето даже не си и предполагал, че ги има – едва съм успяла да попитам какво интересно има наоколо и тя вади разни карти и ми обяснява къде най-много си струва да отида, за кой парк се плаща вход и за кой – не, къде е веселбата в градчето и всякакви такива неща.  По нейно напътствие попадам в една вълшебна гора – сериозно! – посред градчето, спираш, влизаш и попадаш сякаш вдън горите тилилейски – гора с огромни дървета, обрасли с мъх и папрат, сякаш човешки крак не е стъпвал – чудо!  После спирам в центъра на градчето – чудесни къщички, площадчета, магазинчета – чак да ти се прииска да се заселиш в Qualicum Beach. Връщам се обратно към

Нанаимо,

този път офисът на мотелчето е отворен.  Хотелиерката е една доста словоохотлива китайка, която ми дава подробни указания – къде в градчето е най-хубаво да отида, къде мога да си паркирам колата, за да се разхождам, как да стигна на другата сутрин до пристанището, откъдето предстои да взема ферибота – културно обслужване :)  Следвайки указанията, паркирам до парка, съвсем до брега, и тръгвам на разузнаване.  Градчето Нанаимо няма грешка!  Лодки, яхти, самолетчета, облаци, чайки – всичко си му е на мястото.   Странни фигурки от камъни край брега – оказва се няканъв ентусиаст, който балансира камъни – реди тези чудновати фигурки без лепило или няканъв друг адхезив – хмм!  Качвам се по баира покрай красива църква, после обратно до брега, по уличките на градчето.  Прибирам се в мотелчето по тъмно.  Китайката ми маха за лека нощ. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Нанаимо"][/caption]   23 май, сряда Днес е време да повторя упражнението с ферибота – този път от Нанаимо (Departure Bay) до Horseshoe Bay, близо до Ванкувър.  Вчера си мислех да хвана този в 8:30 сутринта, но тъй като така и така съм се събудила посреднощ, решавам да се метна на ранния – в 6:20.  Отивам да се наредя на опашката – пак съм втора.  Челникът ми заедно с Киндъла влизат в употреба.  Пътуваме през пролива между остров Ванкувър и континента – Strait of Georgia.  Пресичаме го за около час и половина.  Покрай нас се нижат сини планини, полускрити в мъгли и облаци, зад които се провиждат по-светло сини планини, и още по-светло сини планини, също полускрити в облаци, между тях проливи, свършващи в нищото – магическа синя гледка!  В далечината се вижда градът Ванкувър, контражур в изгряващото слънце!  Пристигаме в Horseshoе Bay.  Пътят към Ванкувър е задръстен, щото часът е тъкмо пиков, но успявам да се измъкна полека-лека.  Пресичам през Lion's Gate Bridge и попадам в чудесния

Stanley Park

Обикалям по западния му край, спирам за малко – колкото за щрак, продължавам, след което – без да искам – правя погрешен завой и излизам от парка.  Улиците са сериозно задръстени, така че се отказвам да маневрирам, за да се върна обратно в парка, още повече че вече сме били там преди – колко? – 5-6 години.  Бавно и безславно се тътрузя през града

в посока Peace Arch – границата с Щатите

Някъде към 10 ч. пресичам границата и се отправям на юг, по магистрала #5. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Проливът Джорджия"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Ванкувър"][/caption] В някакъв момент усещам стържене в стомаха и се сещам, че май съм гладна.  Някъде около грачето Бърлингтън слизам от магистралата с намерение да потърся нещо за хапване.  А, "Jack in the Box" – тук правят хубави сандвичи, от онези – тънките – дето няма нужда да си крокодил, за да можеш да ги захапеш.  Влизам и тъкмо си хапвам сандвича – Ей, онази кола там вашата ли е?". Стряскам се – Коя кола? – Ей там, сивата?  Щото бабата току-що я удари! Господи!  Зарязвам сандича и изскачам навън.  Някаква кола е спряла в задната врата на мойта.  Бабка на библейска възраст гледа уплашено и обясява, че се объркала и вместо спирачката, натиснала газта.  Още една кола е претърпяла поражение – бабката е успяла да забърше и нея, преди да се спре в мойта...  Полиция, протокол, телефон на рент-а-кар агенцията... Чудя се дали да ида до Сиатъл да ми сменят колата с нова, после се отказвам – всъщност, задната врата е поомачкана, но всичко друго изглежда наред и колата май върви нормално. Продължавам към градчето Маунт Върнън, където имам резервация за нощувка (Days Inn) и което се оказва съвсем наблизо.  Пътьом се уверявам, че колата май си върви нормално и продължавам към следващата точка от маршрута –

националния парк North Cascades

Каскадите (Cascades) е планинска верига в западната част на Северна Америка – от южната част на Британска Колумбия в Канада, през щатите Вашингтон и Орегон, до Северна Калифорния. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Newhalem, Skagit River Hydroelectric Powerhouse"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="езеро Рос"][/caption] От Маунт Върнън карам на изток по път #20.  Минавам през малки градчета, все покрай

Skagit River

Отпред се провиждат заснежени върхове, забулени в мъгли.  В градчето Newhalem спирам да си взема карта от туристическия център.   Нагоре по реката Skagit има няколко язовира с водноелектрически централи, построени през първата половина на миналия век и даващи понастоящем над  ¼ от електрическата енергия на Сиатъл.  Първи и най-стар е Gorge Dam.  Спирам при електроцентралата, по висящ мост пресичам реката, през гората стигам до неголям водопад.  Продължавам по пътя, отдясно изпод мъглата, сякаш от нищото, изплува водопад с няколко каскади, пресичащ целия баир.  Следващият язовир е Diablo Dam, още по-нататък – Ross Dam.  Когато се изкачвам над Ross Lake, слънцето вече преваля и езерото изглежда златно!  Красиво е.  Време е да се връщам, до Маунт Върнън са стотина мили, а слънцето е вече доста ниско.   На връщане спирам отново в Newhalem, пресичам реката по висящ въжен мост – отсреща има чудна гора с мъхове и папрати – Trail of the Cedars!  До хотела стигам съвсем по тъмно.   24 май, четвъртък Следваща точка по маршрута –

националният парк Маунт Рение

Тръгвам сутринта по магистрала #5, после се отклонявам по обиколната #405, и... попадам в адско задръстване!   Ами... час пик, Сиатъл – трябваше да се сетя...  Около час почти не се движим, после изведнъж се отпушва.  Карам по път #167, после #161, минавам през градчето Eatonville, където съм планувала да нощувам, но не спирам, а продължавам напред – пътят е вече съвсем планински.  В градчето Elbe спирам да заредя бензин.  Пропуснах момента и тук той вече е на доста висока цена.  То изобщо в щата Вашингтон цените на бензина са Калифорнийски – 4.20-4.40 за галон, но тук, в планината, е даже 4.80.  В Elbe, до шосето, е Hobo Inn – истински железопътни вагони, превърнати в хотел – ех, да знаех! [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Планината Rainier в облаци"][/caption] От Elbe отбивам на изток по път #706, който води към парка.  Катерене нагоре-нагоре и отново – снежни върхове, мъгли... Времето се променя много бързо – в един миг свети слънце, в следващия се спуска почти непрогледна мъгла, завалява, после пак пеква.  Колкото по-нагоре се изкачвам, толкова по-снежно става – преспите покрай пътя са впечатляващи.

Пътят е разчистен до  Paradise Visitor Center,

там вече преспите са към метър, вали сняг, после грейва слънце, после се спуска мъгла и така...  Отвреме-навреме върхът се провижда в облаците – съвсем близо изглежда – рукой подать :). Обикалям наоколо в снежната красота – Paradise Inn изглежда чудесен, полу-заровен в преспите. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Paradise Inn"][/caption] Мъглата пак съвсем припада и решавам да тръгвам обратно.  Отпред на пътя има спряла кола, спирам и аз – малка лисичка стои отстрани до пътя и гледа хитро.  По-надолу – още една, тази е съвсем беличка!  В долния туристически център – в Longmire – спирам и тръгвам на обиколка по

Trail of the Shadows

Чудесна гора!  Последен поглед към Маунт Рение, който се е подал иззад облаците, и продължавам към Eatonville.  Още е светло и решавам да пообиколя из градчето, а то едно такова весело и шарено, къщите изглеждат като кукленски!  Точно срещу мотела (Mill Village Motel) има един зъболекарски кабинет, с голям храст азалии отвън – просто да ти се прииска да ти пломбират зъб!   И мотелчето е много приятно!

  25 май, петък Решавам да затворя кръга към

Сиатъл,

минавайки още веднъж покрай океана – по-точно

Cape Disappointment,

най-югозападната точка на щата Вашингтон.  Счита се, че разочарованието в името на носа е дошло от английския пътешественик и търговец на кожи капитан Джон Майърс, който за едната бройка пропуснал устието на река Колумбия.   Или може би пък от членовете на експедицията на Луис и Кларк, които успели да достигнат до Пасифика, но не видели никакви кораби там?  Кой знае... със сигурност обаче гледката от носа е великолепна! [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]  

Има два фара – North Head Lighthouse и Cape Disappointment Lighthouse,

на юг се вижда устието на Columbia River, дълги вълни се разбиват в брега, перести облаци плуват в небето, ееех!  Имах намерение да отида и на север, по полуостровчето, започващо от носа, но се оказа, че него ден има някакъв всеобщ, всенароден garage sale и по улиците и пътищата беше панаир – реших да си го спестя.   Така че – на север по любимия път #101, после на изток по #12, по #8 и – хоп, в задръстването на магистрала #5!  Този път не беше толкоз драматично – най-много половин час да съм висяла.  Почти по светло успявам да стигна до мотела на летището (Rodeway Inn), където утре преди обед трябва да върна колата.  Допълвам резервоара до горе и съм готова!  Сметката показва, че съм навъртяла 1605 мили (като я връщам ще са вече 1608).  За една седмица точно – падат се по 230 мили на ден – е, не е кой знае какво.  Шеви се е представил добре, макар и ранен – 32 мили/галон. [caption id="" align="aligncenter" width="415" caption="Cape Disappointment, North Head Lighthouse"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="432" caption="Cape Disappointment Lighthouse"][/caption] 26 май, събота Около 10:30 сутринта връщам колата на летището.  Заради смачканата врата попълвам разни бумаги, давам им протокола на полицая, междувременно са се обадили от State Farm – застрахователната компания на бабата – и са ми дали claim number.  Надявам се да нямам разправии – все пак очевадно нямам никаква вина за инцидента!  Вземам такси до

гарата в Сиатъл (King Street Station)

Сградата на гарата изглежда добре отдалеч, но се оказва в ремонт и всички услуги са изнесени в разни бараки отстрани.  Тъй като до влака има още много време (тръгва в 4:40 следобед), опитвам да пообиколя наоколо, което се оказва нелесно, търкаляйки куфарче, по доста разбитите тротоари.  Изобщо районът покрай гарата не вдъхновява за разходки, затова се заемам с Киндъла.  Преди моя влак тръгва някакъв друг – май до Портланд, щата Орегон.  Наблюдавам хората, които се качват – ами всичките са някак симпатични :).  Може би само симпатични хора се возят на влакове?! Идва време и за

моя влак – The Empire Builder!

Първо качват тези за спалните вагони, после за coach class.  Ехаа, вагоните са на два етажа, седалките са основно на втория етаж (на първия етаж има малко места за инвалиди, които не могат да се качват по стълбите;  там има и помещения за багаж, тоалетни и пр.). Настаняваме се, седалките са супер удобни, могат да се накланят доста назад, предната част се вдига, за да можеш да си вдигнеш краката, отпред има масичка – както в самолетите, отгоре – индивидуална лампичка, отстрани има контакти – можеш да си включиш лаптоп, да си заредиш телефона, та даже и да си направиш кафе, ако си имаш бързоварче :).   Раздават и възглавнички.  Оказва се, че май броят на билетите го смятат така, че да се пада по една двойна седалка на човек – отначало някои седят по двама, но когато идва време за спане, виждам, че всеки е сам на двойна седалка.  Отделно има Sightseeing lounge, с големи прозорци и седалки, които се въртят във всички посоки.  Има вагон-ресторант (Dining car) и бюфет (Lounge/Café car), който е на долния етаж на Sightseeing lounge-а.  Там продават кафе, чай, сокове, вафлички и пр., вкл.  instant noodles – особено ценна находка!   Поехали!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="The Empire Builder"][/caption] Отначало влакът се движи на север, покрай брега на океана – покрай плажове и пристани.  Свети слънце и плажовете са пълни с хора (събота е, освен това е дълъг уикенд – в понеделник е Memorial Day).  После влакът завива на изток и се гмурваме във високите планини – пак снежни върхове, обрасли с борове и смърчове, обвити с мъгли.   Слънцето бавно се скрива зад баирите.

  27-28 май, неделя-понеделник През нощта в просъница чувам как към нас закачат другата част на влака – която е тръгнала от Портланд, щата Орегон.  Развиделява се някъде около Libby, щата Монтана.  По-нататък са Whitefish и West Glacier – входът към националния парк Glacier (оттам влязохме миналата година).   Покрай прозореца отново прелитат баири, реки, потоци, водопади, пълзят мъгли.  Завалява – първо дъжд, после сняг, ама як сняг!  На гара Shelby дечурлигата от влака слизат да се бият със снежни топки!  После снегът спира, покрай прозореца почват да се нижат ферми, навлизаме в прерията.  Малко момче е застанало до линията, свалило си е гащите и си показва дупето на влака :).  Сещам се за Алф, който искаше да се дупи на полицая.   Виждат се сърни, зайци, един фазан, чапли... Бърза сметка показва, че влакът се движи с нещо като 50 мили/час.

От Сиатъл до Чикаго са 2206 мили

(по ж.п. линията) и ги взема за 46 часа. Като включим спирките - излиза около 50 мили/час.  Не е много, което, разбира се, е чудесно - този влак е за кеф и зяпане.  Който бърза - самолет.

Голяма част от деня седя в Sightseeing lounge-а и щракам с фотоапарата.  Наоколо се оформят групички, водят се разговори.  Някакъв сладкодумец разказва как е минал по El Camino de Santiago – пътя на поклонниците в Северна Испания.  После някаква жена разказва как била родена в община на амиши, но ги напуснала.  Водят се разни спорове, вкл. религиозни. Навлизаме в

The Great Plains

– поля, ферми, силози, купи сено, безкрайна равнина, огромно небе!  Не усещам как минава денят.  Някъде из Северна Дакота сме, когато се мръква.  Съмва се в Минесота.  Тръгваме покрай Мисисипи и доста дълго вървим покрай нея. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Големите равнини на Северна Америка"][/caption]   В Sightseeing lounge-а се качват двама представители на National Parks Services и разказват интересни факти за Мисисипи, организират викторина (кои са 6-те притока на Мисисипи, носещи имена на щати? :).  Минаваме покрай Минеаполис / Сейнт Пол – градовете-близнаци са полускрити в облаците.   При Ла Крос навлизаме в щата Уисконсин и се отделяме от голямата река – тя завива на юг, ние продължаваме на изток-югоизток.  Вече сме в Милуоки, после влизаме в Илиноис – минаваме Glenview, Morton Grove, движим се покрай Lehigh Ave. – все познати места.

И накрая – Union Station!

Чудесно пътуване с влак беше!  Още отсега си мисля – дали да не го повторя, този път от Сан Франциско, с California Zephyr?!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Чикаго, гара Юниън"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="432" caption="Чикаго"][/caption]

Отсечката до Кълъмбъс ще мина с автобус – имам билет за Greyhound,

но той е чак в 11 ч.  довечера, т.е. имам към 7 часа до тогава.   В Чикаго термометрите показват 35°С.  Въпреки жегата, не мога да не направя

една разходка из любимия Чикаго!

Оставям куфара в локър на гарата и се отправям на изток по Jackson Blvd.   Пресичам Chicago River, минавам покрай бившия Sears Tower, дето сега е Willis Tower, стигам до State St., там двама бутат едно закъсало такси, продължавам на изток – Michigan Ave., The Art Institute, Millennium Park, The Bean, езерото... всичко си е на мястото.  Мога спокойно да се връщам.  Засядам в чакалнята на Greyhound с Киндъл в ръка.

Нататък е ясно – автобус, дрямане, амиши, Кълъмбъс, час пик, за

Ежедневието е реалност, която трудно може да се избегне, и едва ли има някой, който да е успял да се отърси за дълго от него. Напротив, водим си го навсякъде с нас като на каишка и тайничко се надяваме да не се напрягаме излишно.

В романа на Уилям Никълсън "Тайното напрежение на ежедневния живот" се преплитат именно ежедневните напрежения на много и различни персонажи, общото между които е, че обитават едно и също градче в Съсекс (Англия).

Запознаването на читателя с всеки един от тях е толкова плавно и неусетно, че остава усещането за някаква неумишлена и тайна конспирация на съдбата. В крайна сметка обаче нищо тайно не остава неразкрито.

Романът ни запознава най-напред с Лора и Хенри, семейна двойка, чиито житейски перипетии са в центъра на сюжетното действие. Лора получава писмо от Ник, неин любим от миналото, и се започва една дълга калкулация на изминалите години, отчасти трогателна, отчасти сантиментална, а защо не и комична. Комични са и ситуациите, в които изпадат някои от героите (учителят Алан, синът на Лора и Хенри). Но дори и в смешното не липсва доза поука за преживяното. А преживяното е и много, и малко – любови и раздели, приятелства и съперничество, скрити копнежи иявни домогвания...

Действието се развива само в няколко дни (шест), през които на героите им се случват на пръв поглед обикновени неща. Срещат се с приятели и роднини, карат се на работното си място, запознават се с нови хора, някои порастват, а други се усъмняват във вярата си. Не липсва и погребение, пък било то и на куче. Ще кажете – твърде шарено, твърде много от всичко, пълна бъркотия. Е, да, но Уилям Никълсън е успял да подреди хаоса и да извлече максимума от напрежението на ежедневния живот, ненатрапчиво и майсторски.

На края на романа остава удовлетворението от това, че съществуват различни нюанси на сивото и усещането за лекота след свършената „работа” (прочита на книгата). Дали няма да е преувеличено, ако нарека тази лекота дори и божествена? Нали все пак и светът е създаден за шест дни, а седмият е отреден за почивка. Какъв по-добър отдих от прочита на една хубава книга.

Не мога да пропусна да спомена нещичко и за самия автор, който е един от най-четените съвременни писатели в Англия. Освен с романите си, от които на български можем да прочетем също „На автостоп към себе си”, Уилям Никълсън е сценарист, продуцент и автор на фентъзи и книги за тинейджъри. На почитателите на киното би им направило впечатление участието му във филмови продукции като „Гладиатор”, „Елизабет: Златният век”, „Сенчести земи”. Можем само да се надяваме издателите да ни зарадват и с други негови неща на български език.

Сирийски дипломати дисиденти призовават свои колеги към отцепване

Председателят на Асоциацията на сирийците в България премина на страната на опозицията

Китайска компания, която асемблира устройства за Samsung Electronics Co. е наемала деца в своите фабрики и е карала своите работници да работят извънредно , нарушавайки трудовото законодателство на страната, твърди доклад на правозащитната организация China Labor Watch. Седем деца под 16-год...

„Който го докопам, само една нощ ще танцува свободен“, закани се премиерът Бойко Борисов на своите депутати, които внасят лобистки поправки в законите. Засега единственият, който не танцува свободен, е арестуваният за получаване на подкуп Димитър Аврамов. Същият обаче две години по-рано внесе класическа лобистка поправка в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, коята да задължи собствениците да предлагат за продажба нивите си първо на арендаторите, т.е. на Аврамов и такива като него. Въпросният хубавец беше осъден да плати глоба за конфликт на интереси, обществената реакция направи невъзможно приемането на конкретната поправка, но никой не притесни Димитър Аврамов да продължи да танцува до момента, в който го хванаха с подкуп. Дори и без него обаче танците продължават напълно необезпокоявани. Където няма последователна политика, кръпките в законите се приемат за нормална практика и това е най-добрата хранителна среда за лобистите.

По времето, когато Бойко Борисов създаваше партията ГЕРБ, от другата страна на Атлантическият океан един от най-прочутите лобисти влезе в затвора. Джак Абрамоф вече е на свобода, пише книги, гостува в телевизионни предавания, но отказа предложението да участва в шоуто „Dancing with the Stars”. Стига толкова с танците, нека се върнем към лобизма. И Димитър Аврамов, и Джак Абрамоф са наричани лобисти. И двамата попадат зад решетките в определен етап от живота си. Дори и имената им са еднакви. Нещо общо? Абсолютно нищо! По силата на закона Джак Абрамоф е бил регистриран лобист за компании, организации, държави, дори индиански племена. Например той организира кампания, която да убеди Конгреса да не спира финансирането на образователния ТВ канал Channel One News. Също така е работил за подобряване на търговските отношения на Малайзия със Съединените щати. Интересът на клиента е публичен, знае се кой плаща, резултатът се вижда. Нещо общо? Абсолютно нищо! Е, общото е затворът, но Абрамоф влиза там, чак когато започва да плаща подкупи и да извършва измами. Днес каузата на бившия затворник е да промени правилата, по които работят лобистите и да намали корупцията в сектора. Едно от предложенията му е конгресмените и техните сътрудници да нямат право до края на живота си да работят като лобисти. В България някои техни колеги, наричани тук депутати, извършват активна лобистка дейност още докато са във властта. Безсрамно и необезпокоявано.

Политиците в Съединените щати често използват думата integrity, която речниците обясняват като „твърдо придържане към кодекс от морални или художествени ценности“. Звучи ви вносно и непознато, нали? Може би точно заради това думата няма еквивалент в българския език. Пренесено у нас това означава да избираме хора, от които знаем какво да очакваме, те да останат предвидими и последователни и да се държат така, както очакваме от тях. Но когато избираш хора, от които нищо не очакваш, тогава от тях всичко може да очакваш.

Според последния мониторингов доклад за състоянието на парламентарното управление, изготвян от Института за модерна политика, „лобистките пробиви в Народно събрание вече не са изолирани случаи“. Генералният извод е, че „българската политическа система няма изградени надеждни „предпазни мрежи“ срещу корпоративно влияние в ущърб на широкия общестен интерес“. Повод за това тежко заключение са поредицата поправки в Законите за горите, за тютюна и тютюневите изделия, за акцизите, за физическото възпитание и спорта, за устройството на Черноморското крайбрежие и други.

Всичко става пред очите ни и нищо не следва. Това е най-големият проблем и твърде грешно наричаме явлението с думата лобизъм. Това е чиста корупция. Но понеже думата „корупция“ все пак е добре да върви със съдебно решение, тогава можем да се спрем на думата „продажност“. И за разлика от много други, изобщо не мисля, че проблемът може да бъде разрешен с нов закон, който да регламентира лобизма. Под една или друга форма, нормален лобизъм в България съществува. Извършват го неправителствени организации и PR агенции, на които определени бизнеси плащат, за да организират кампании и да повлияят на общественото мнение или на конкретно управленско решение. Нашият проблем е продажността, която лесно се превръща в закони. Но ако управлението има ясна визия, ако ни представя дългосрочни политики, ако после неотменимо ги следва, тогава лобистките поправки ще се открояват. Най-малкото ще пречат на политиката. Сега няма на какво да пречат.

публикувано на 06.08.2012 г. в „Труд„

А това на снимката не е Димитър Аврамов.

Федералното бюро за разследвания на Щатите, което с годините е натрупало сторици тоновете хартиена документация, минава в дигиталната ера след инвестиция от $600 млн.

93% от главните изпълнителни директори на най-големите комапнии в световен мащаб решават да ме публикуват профил в LinkedIn

След като Apple се отказаха от Google Maps в следващата версия на мобилната си операционна система, сега компанията взема радикално решение да се отърве от приложението YouTube в iOS 6. Така след като се сдобиете с новата разработка на Apple, няма да имате достъп до приложението за гледане на клипчета в YouTube. Това обаче не означава, че потребителите на Apple ще трябва да забравят най-популярната видео социална мрежа.

Според говорителя на Apple лицензът на компанията за употреба на приложението за YouTube в iOS 6 е изтекла, но Google разработват ново решение, което в най-скоро време да бъде налично в App Store. Все пак неофициалната война между Google и Apple започва да личи все по-ясно. Така с всеки изминал ден можем да станем свидетели на все повече и повече приложения, които отпадат от тази операционна система.

iOS 6 се очаква през есента, а от Google тръбят, че разработват прекрасни възможности за своите потребители, свързани с Google Maps и Google Earth. Ако Apple обаче искат да се възползват от тях, ще трябва да се потрудят, за да подобрят взаимоотношенията си с Google, така че те да им съдействат с нови лицензи.

Снимка: Apple

Подобни статии:

1. Apple отварят Bluetooth на своя iPhone
2. Apple с гениални* реклами за Apple Genius

Рубриката „Социална сряда“ е гордо спонсорирана от фирма Social Me, предлагаща практични и работещи решения за фирмите, които искат да популяризират дейността си онлайн, да привлекат бързо голям брой потребители към страниците си и да спечелят вниманието на по-голяма част от аудиторията чрез една от най-големите социални мрежи в света – Facebook.

Днес в „Социална сряда“ ще ви разкрием как да повишите активността на феновете си. Всички тези, които са харесали вашата Facebook фен страница, е добре да не се превръщат в „мъртви души“, а да комуникират и виждат вашите статуси. Съветите, които ви даваме, няма да гарантират, че 100% от феновете ви ще виждат какво публикувате и съответно ще го харесват, но тези фактори категорично ще се подобрят.

Първият съвет е да поставите красива и креативна снимка на корицата (cover photo). Внимавайте за резолюцията – тя не трябва да е по-малка от 851 x 315 px. Имайте предвид, че трябва да е по-малка от 100 килобайта. Резолюцията трябва да е нагласена предварително във Photoshop, за да можете наистина да постигнете красива визия.

След това е добра идея да закачате важни и добре изложени от вас новини като „Highlights“. Искаме да кажем, че когато публикувате последна новина, която е важна, трябва да я „подчертаете“ със звездичката, която се намира точно над поста в дясната част на екрана.

Третият съвет е да стимулирате ваши приятели и колеги във фен страницата да харесват и коментират постовете. Не се притеснявайте от факта, че си харесвате и коментирате статусите. Ако го правите компетентно и интересно, единственият ефект, който ще постигнете, е по-добра видимост на статуса и повече лайкове.

Последната хитринка е свързана със самите статуси. Експериментирайте със снимки, свързани със сезона. В нашия случай – лятото. Нека те са умерено провокативни, интересни и с добра резолюция. Също така можете да се опитате да поствате смешни цитати, афоризми и други подобни неща.

Подобни статии:

1. Препращай във Facebook със „Социална сряда“
2. Социална сряда: Как да сменим фона във Facebook

Google отново успяха да привлекат вниманието към себе си, използвайки по най-добрия начин Олимпиадата в Лондон. Най-популярната търсачка постави на началната си страница визия, която взаимодействаше с потребителите по един нестандартен и доста динамичен начин. Целта, която бе представена пред търсещите в Google, бе да тестват бързината на своите пръсти. 

Компанията успява наистина да докосне своите потребители чрез ежедневни креативни послания, които се появяват на начална страница. Независимо дали ще бъде честитен даден празник, или ще се стигне до подобно интерактивно решение, Google полагат големи усилия, за да покажат положителния имидж на компанията. 

Всеки ден Google публикуват различна Олимпийска визия, която да комуникира с посетителите на търсачката. Така те могат да видят и да се докоснат до най-различни спортове, включително и до такива от зимната Олимпиада като хокей и кънки на лед. Разбира се, акцентът е върху спортовете, които се практикуват на летните Олимпийски игри.

Снимка: SocialEvo

Подобни статии:

1. 30-ти ноември с Google Doodle за Марк Твен
2. Google застрашени от глоба, възлизаща на $22.5 милиона

Като се направиха покривната плоча и шлицовите стени, строителите изкопаха под защитата на плочата 24 м дълбок трап с ширина 21 м. Като го гледахме, ни обхващаше инстинктивен страх от големите обеми, въпреки че знаехме колко добре оразмерена, сигурна и стабилна е конструкцията. Стоян Братоев, изпълнителен директор на “Метрополитен” ЕАД Метростанция 11 на втори метродиаметър [...]