След дъжд качулка

* Снимката е от блога на Темплар

Синята коалиция предложи парламентът да създаде Институт за национална памет, който да изучава престъпленията на комунистическия режим в България. Тази новина, прочетена в dnevnik.bg, привлича вниманието с оглед на обичайните възгласи, надавани вдясно от няколко месеца насам – първо, че България е в опасност; второ, че кризата тепърва предстои; и трето, ГЕРБ да покаже антикризисната си програма. Въпросните възгласи ги чуваме ежеседмично, а единствената по-различна изява на сините в последно време беше безумното предложение на Иван Костов на 9 септември да се почете паметта на всички, „загинали за идеалите си” през ХХ век (от Костов бих очаквал мигновена реакция против подобно предложение, нежели авторството му, но уви, объркана е българската Действителност).

Но да се върна на предложението. Защо точно сега? Може би от десницата са се почувствали неловко след предложението на ДСБ-лидера и това е някакъв опит да се замажат нещата, да се покаже неугасналата антикомунистическа линия. А може и да е повторен опит да прокарат старата идея, при наличието на дясноцентристко правителство и високи шансове да мине в пленарна зала. Каквото и да е, предложението е чисто българското „след дъжд качулка”.

Минаха 20 години от „промените”. В останалите европейски страни от соц-блока такива институти функционират също от 20 години. В бившата ГДР можеш да видиш музей на Щази, а изследователите на тоталитарния режим говорят по темата като за научна материя, без да се опасяват, че някой, например канцлерът, ще им каже: „Никой нормален човек не се интересува от досиетата”. Къде сме ние? Много, много далеч. Такъв институт днес би било просто жалък опит за изчистване на съвестта на онези, дето „проведоха” „Прехода”. Къде беше той през тези 20 години? Какво беше направено за жертвите от комунистическия режим, за дисидентите, за онези, които трябваше да са истинското лице на въпросния преход? Повечето от тях останаха в пълно забвение, някои грохнали от старост и нищета, други отминавани с неодобрително клатене на глава като „чалнати” и т.н. Какво стана с досиетата за толкова години? Къде беше синьото правителство 1997 – 2001, за да направи крачката още тогава, когато, да рече, все още не беше късно?

Сега е след дъжд качулка. Много от жертвите не са на този свят, много от палачите им – също. За сметка на това сякаш заразени с някакъв руски пост-деведесетарски вирус, у нас на практика се прикрепи лавров венец на онези 45 години тоталитаризъм и режимът се легитимира, особено в съзнанието на младите хора. За голяма част от тях няма никакво значение какви неща са се вършели тогава, те си гледат напред. Което е нормално, ако обаче имаше постигнат обществен консенсус, който да постави на тезгяха на историята всички престъпления на режима, както в германия бе разчепкан и националсоциализмът, и комунизмът.

Но ние няма да ги стигнем. За съжаление, и в това.

Прочети цялата новина

Свързани новини: