С мерцедес из Африка. (Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда) Част 1: Бурунди & before

Едно от хубавите неща на отпуската и по-важното, на настъпилата в следствие на това интернет-абстиненция е, че в края ѝ пощенската ни кутия е пълна с ваши нови разкази. Днес нашата пътешественичка Меглена ще ни води към Бурунди в Източна Африка. Освен прекрасните снимки тя ни е дала и някои съвети и идеи как да си организираме подобно пътуване. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 1: Бурунди & before

По една или друга причина сядам да пиша около 8 месеца след пътуването, което може би е само в полза на пътеписа. Както по-късно ще се разбере се прибрах доста фрустрирана оттам и евентуално нямаше да е най-приятното четиво, ако беше написано към онази дата. Предполагам само имената на държавите предизвикват особен интерес у някои, но дефакто доста се чудех да пиша ли изобщо за пътуването. Който ме е чел до сега знае, че не пиша просто ей така, защото съм била някъде, а обикновено разказвам някоя по-интересна случка. От друга страна реших, че ще е добро попълнение за patepis.com да има и нещичко за тия 4 страни. Та с уговорката да не очаквате нещо в стил Индиана Джоунс и изядената в джунглата Меглена, ще поразкажа малко за 3-те си седмици в Източна Африка. Всички знаят нескритите ми симпатии към черния континет, имам книга за почти всяка една страна от субсахарска Африка, имам обобщена история на Африка, изгледала съм и задължителните „The last king of Scotland”, „Hotel Rwanda” и „Blood diamond”. Имам желанието да посетя възможно по-голяма част от Африка, та логично избирайки място за годишната си обиколка беше да погледна нейната карта. Ама Намибия ли да е, Мозамбик ли ( Кения и Танзания не са ми напред в списъка). В крайна сметка прочетох за един от много малкото останали към днешна дата вулкани със живо лава езеро: Нирагонго. Речено-сторено, ама в Конго ... където все още има активни военни сблъсъци и граничи с Руанда и то точно областта, където са се изтеглили хуту след събитията от 1994... нещо не ми стискаше да тръгна сама. Много са малко местата, на които не бих го направила, но това е едно от тях. Но пък и желание да ида дал Господ, та се примирих с факта, че ще се пробвам да ползвам местен водач и шофьор или агенция. Иначе мразя да пътувам организирано и с група. Търсенето не ми отне много ... то общо взето има две агенции за Конго: http://www.gocongo.com/ и http://www.hakunamatatatours.com/. Понеже първата фирма я държи французин, а втората местен конгоанец, аз се спрях на втората. Подкрепям местния бизнес един вид ;-) Проучих ги из нета, писахме си с въпросния Кенеди, харесах си примерен план, какво искам да видя и евентуални дати. Всичко се подреждаше точно както го исках – местен водач, малка или никаква група, вулкана ( и то доста дебело подчертано исках вулкана и само вулкана едва ли не) и горила трекинг. Пратихме известна сума по една фирма за международни преводи – няма да им казвам името на изедниците, ама логото им е решено в жълто и черно. Резервирах доста евтини полети през Лондон и Етиопия. (за пътуващите от България – никога не си взимайте полети директно от Бг ... винаги са мноооого по-скъпи) М/у временно към мен се включи и приятел, който живее в Лондон и щяхме да сме само двамата по време на пътуването. Последваха уговорки, че не сме гаджета или съпрузи и искаме отделни стаи. Не много добрия английски на Кенеди правеше преговорите трудни, но като че ли постигнахме успех и сякаш всичко беше както трябва и остана да чакам. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Бурунди"][/caption]

Бях си избрала януари месец за целта и полета ми беше на 4 януари. След най-прекрасната Нова Година (по лични причини) дойде и новината, че вулкан в Конго е изригнал. Шок! Дали не е „моят” вулкан. Кратка проверка на чуждестранните новинарски сайтове показа, че е вулкана-близнак на Нирагонго – Намурагира. Нямаше опасност за Нирагонго, нямаше обявена опасност и за населението в близкия град Гома ... с две думи поуспокоих се ;-) На 4 януари полет рано сутринта през Виена до Лондон, цял ден на летището в Лондон, надвечер на полета до Буджумбура (столицата на Бурунди) през Адис Абеба. След над 30 часа по летища и самолети, смачкани, сдъвкани и изплюти кацнахме на нещо по-скоро приличащо на селската автогара, но не и на летище. [geo_mashup_map] Е, официалното международно летище на Бурунди беше и кацнахме „солидната” група от 10-тина бели туриста. Посрещна ни жега, влага и яко дънещ африканска музика минибус. То повече и не трябваше, за да ни извозят всички до сградата на самото летище, където трябваше да си закупим визите. Климатиците като, че не бяха познати в тази държава, а по-вероятно просто бяха скъпи. На мен не ми пречи, но за болшинството бели си беше проблем. Както и да е влизаме в сградата и виждаме малко заградено местенце и едно старо, очукано бюро, на което седи една леля, гледа в нищото, силно НЕзаинтригуванa да ни издаде визи с/у съответните долари. По моя информация визите трябваше да са 30$. Пред нас обаче се наредиха 3-ма индийци, явно идвали и друг път ( един бог знае защо) и подбутвайки на лелката един отворен и полуизяден пакет бисквити тя им даде визи за 20$?! Оказа се, че има и такъв вариант, ако пребиваваш до 3 дни в страната. Чудесно ние сме точно за 2 дни тук, та минахме и ние покрай индийците в тази графа. Честно казано, ако бяхме за повече дни аз лично едва ли щях да искам да си спестя 10$ и евентуално след това да изпадна в африканска бюрократична одисея ... Да се върнем на лелята и визите – подчертано флегматично лелята ни даде лист хартия, квитанция и печат в паспорта. Имайки печат в паспорта, смотахме хартийките в раниците и тръгнахме към паспортния контрол, който беше друго бюро на 20 метра от визоиздателката ни. Приближаваме ние горди легално влизащи в Бурунди с паспорти, визи и усмивки ... да, да, ама не ;) А квитанцийката къде е ? - пита намръщено чичкото. Оттук вече си знаехме, каквито и хартийки да ни дават се пазят и прибират старателно, че не се знае, знае ли се къде ще ти ги поискат. Слава богу за 20 метра и 2 секунди не бях успяла да изгубя документацията, дадохме им хартийката и квитанцията – удариха там някакви печати и welcome to Burundi! По-скоро Bienvenue au Burundi – говорят предимно и само френски. Взехме си багажа, намерихме си водача и шофьора отвън – прегръдки, целувки, пот, жега, миризма и МЕРЦЕДЕС в Африка :-) ... всичко както си трябва и както по сценарии на нискобюджетен филм ;) Потеглихме към хотела. По план график трябваше да е Novotel Budjumbura :О Много, ама много ми беше интересно какво щеше да е то новотела в Бурунди. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Улични танци"][/caption]

Трафика от летището до града не би изненадало никой бил в Индия, Египет или подобна страна със стари коли и без правилник за движение по пътищата ;) Дори бих казала в Буджумбура е една идея по-поносим, защото няма чак толкова много коли. Страната тъкмо е излязла от гражданска война, инвестиции няма, каквито пари идват минават през кръвопийците от ООН или подобни NGO-та == развитие все още нула. Пътищата ... срам и позор, но по-добри от тези в някой райони на България! Страна в Източна Африка, бедна, доскоро воюваща и въпреки това с по-малки дупки от нашите ... нямам коментар по въпроса. Прекосихме градеца къде полуразрушен, къде мръсно и неподържано, народ покрай пътя – ядат, седят, превозват някакви невъзможни чували и вързопи с колела – Африка itself. Започнахме дори да излизаме от града посока Конго и аз взех да се чудя къде ли ще е този ми ти Новотел. Изненада номер 1, бяхме настанени в друг хотел, по-евтин, но на брега на Танганайка, което смекчи нещата. Изненада номер 2 – обща стая за мен и моя „годеник” ! След кратко разяснение с Кенеди, той си „спомни” как сме говорили нещо подобно, че не сме двойка и щял да гледа оттук нататък да са отделни стаите. Изненада номер 3 ... имаше съществена промяна в маршрута (разбирай само датите, нищо страшно) като м/у другото измрънка, че и вулкана бил затворен за изкачвания. Е тук вече започнах лекинко да се изнервям, но си казах Африка е това – no sweat, ще се наредят нещата. За следобед имахме предвидено улично шоу на някакви местни танцьори. Улично си значи баш улично ;) Закараха ни в гетото на Буджумбура, някакви момци се пооблякоха в националните цветове на страната, качиха едни огромни тупани на главите си и се започна е**ти якото думкане и танцуване!! Бая време в жегата и прахоляка играха сякаш имаха дяволи и духове в себе си. Това в комбинация с нас - 2 белчовци, автоматично привлече цялата ма’ала. Честно казано това беше едно от най-истинските неща за това пътуване. После момчетата дойдоха при нас, поговорихме, че и България има същите цветове – бяло, зелено, червено. Че те са много горди с традициите и танците си. Но все пак бяхме уморени доста и искахме да се приберем, да хапнем и да лягаме, че на другия ден се предполагаше да пътуваме навътре в страната. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Деца"][/caption]

Вечерта ядохме най-вкусната риба на брега на Танганайка, уловена наскоро в Танганайка и най-вкусните домати и картофи. Изобщо, ако нещо беше на ниво 100% тези 3 седмици това беше храната. Абсолютно истинска и вкусна навсякъде. Явно все още са им по-скъпи хормоните и химикалите, отколкото да си гледат всичко естествено. Дано още дълго да е така. На другия ден обиколката започна с рано като първата спирка беше камъка където някога си се срещнали Стенли и Ливингстън. Колко е истина, колко не – не знам. Имаше си един голям камИк там с техните имена и войник с калашник да го пази. И не знам колко трябваше това да е атракция за нас, но ние се превърнахме в атракция за местните дечурлига ;) Обикаляха ни, снимаха се, пипаха Мерцедеса, като че е от чисто злато. Отбелязахме и първи сблъсъци с някои особености на следващите 3 седмици – много калашници и мноооого деца. Ама адски много деца има в тази бедната Африка ... много млад континент, жалко, че и много млади умират :-( [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="С Мерцедес из Африка"][/caption]

Продължихме по планински път с много и остри завои към вътрешността на страната посока старата им столица Гитега, националния музей и след това някакъв национален парк с красиви водопади – Kalera Falls. По пътя основното превозно средство бяха колелото или двата крака. Возеха или носеха на главите си каквото се сетите, в непоносима жега, влага и сериозен баир нагоре. Имаше колоездачи с по-малко товар и свободна ръка, които се хващаха на буксир (така ли се пише? ) за минаващи камиони. Подминавахме села и махали с къщи от кал. Без електричество и без вода. Имаше хора по чиито физиономии си личеше, че бял човек едва ли са виждали, а и за капак в мерцедес ... изобщо интересно и за двете страни (т.е. за нас и за тях) беше по този път. Другото, което ми направи впечатление е, че явно не познаваха терасирането в Бурунди. Бурунди, както и Руанда е с хълмиста територия. Почти няма равно място и имаше ниви и нивички на всякакви нанагорнища и нанадолнища, обаче ей така директно?!? А да кажеш, че не вали на екватора ... вали си и то как (личен опит след като предната вчер ни изпра един „дъждец”). Как задържаха почвата и засятото тия хора не разбрах. Стигнахме музея - НАЦИОНАЛНИЯТ!, който се оказа една тъмна стаичка с предимно фотоси на последните крале на Бурунди в колониалната вече епоха, няколко маски и глинени съда. Историята до гореспомената колониалната епоха беше предимно малко легенди и фолклор. Та набързичко приключихме там и се отправихме към водопадите. На тръгване обаче качихме с нас и някакъв местен, без който нямало да ни пуснат?!! Е как така няма в националния парк ... ами той бил контролиран от някакви там специални хора и трябвало да има местен с нас, че и по-малко пари щяло да ни струва. Ахаааа започна да се изяснява - шофьора и гида бяха започнали да припечелват от работодателя си и нас. Където можеше се пазаряха ожесточена за намаления за входове и т.н. Обаче дискомфорта 5 човека в една кола за над 2 часа си остана за нас, на африканците не им пука особено за жега, мръсотия, миризма и теснотия. Няма лошо де, по-лесно се живее там, ако не държиш на тия неща. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Бурунди"][/caption]

Пристигнахме до парка, прекарахме мерцедеса през буквално планински пътеки и поточета (Ауди фен съм, ама не мога да не и призная на машината добре се държа и много отнесе тия дни с нас) и ето ни на входа на парка. 3-4 шляещи се войници с калашници (отново) поспориха с наш’те 3-ма придружители и накрая ни пуснаха, но все пак платиха колкото си трябваше. Това изнерви шофьора и каза, че на връщане „техния” човек, дето трябваше да ни уреди евтино, да се прибира както си знае. Поразходихме там ... нищо особено, но красиво. Хората пак ни казаха, колко са горди със страната си и как се радват, че идват туристи дори и в такова забутано място, да разкажем и на други да идват ... дет се казва: дай боже на всяка държава такива граждани! На връщане качихме „вътрешния” само докато излезем на главен път и после го свалиха да се оправя ... над 100 км, в държава, в която практически няма транспорт. Но то това е много характерно за африканците – оправят се във всякакви ситуации както могат, но в крайна сметка оцеляват и се справят. И така обратно по интересния път за 2-ра последна нощувка на брега на Танганайка и после ни чакаше път до Уганда през Руанда. Но за това в продължението. Ако може все пак да е полезен с нещо този пътепис може би е редно да кажа нещо и за подготовката си: Аз пътувам често и не ме е страх или да се „втелясвам” на дребите неща. Та общо взето подготовката беше: Визите - проучих, че освен в Руанда на другите места визи се издават на границата. За Руанда има онлайн визи, но са само single entry и са 60$. Ако възнамерявате както нас да влизате 2 пъти далеч по-евтино е да си извадите multiple entry от някое посолство в Европа. Става и по пощата – бързо и лесно. Те искат само парите ви, ясно е че не искате нелегално да емигирирате точно в Руанда :) За маларията - имах сериозно мислене. Мен комари по принцип не ме хапят, ама знам ли ги тези източно-африканските комари колко са кръвожадни ?!? И все пак четох за страничните ефекти и продължителноста на приемане на профилатичните химии реших да заложа само на репеленти. Спътника ми пи Малароне ... 20-тина дни по 2.5 паунда ... всеки сам си решава все пак ;) Задължителна ваксина за жълта треска и то направена минимум 10 дена преди пътуването. Не, че някой ми провери жълтата книжка, ама друго си е да си имаш жълта книжка :D За билетите казах, дрехи не съм купувала специално, обувки и раница си имам ... Та така, ако някой все пак иска още подробности, преди да съм събрала сили за продължението – да пише. http://picasaweb.google.com/meglena/Burundi# Очаквайте продължението Автор: Меглена Атанасова Снимки: авторът Още снимки от Африка: [nggallery id=62]

Прочети цялата новина

Свързани новини: