09/27/10 08:59
(http://patepis.com/)

С мерцедес из Африка (5): Руанда

Днес ще завършим африканското приключение на Меглена. Вече бяхме в Бурунди, Руанда и Уганда, а за последно бяхме в кошмара на Конго. Сега ще се отправим към много по-уредената Руанда, за да се върнем обратно у дома. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

(Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 5: Руанда

Наближаваше края на пътуването ми и последни 4 дни в Руанда. Два от тях трябваше да сме в Гисени и два в Кигали. От Кигали летяхме за Европа. Малко или много стана дума за Руанда в предходните части на пътеписа. Поредната белгийска колония в региона, изстрадала свободата си. Връх в междуособиците тутси-хуту и държавните превратите е клането от 1994. От 2003 насам обаче страната има президент, които успява на издигне страната и да я превърне в модел за развиваща се страна. Привлечени са много чужди компании. Кигали е първата столица в Африка, която печели награда за чистота, сигурност и „urban conservation” (не мога да го преведа точно). Има мащабна кампания за развитие на селските райони и презастрояване на столицата с тухлени, стабилни и чисти постройки с достъп до вода и канализация. В парламента им 56% от депутатите са жени. Рядкост за континет, на който все още жената е предимно майка, работничка и домакиня. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="По пътя в Руанда"]

[/caption]

Та преминахме ние границата и се разделихме с още 60$. Не се интересуваха, че имаме валидни визи от предното влизане – single entry били. Е прави бяха хората, да бях проучила малко повече първоначално. Нямахме вече найлончета в себе си и без притеснения минахме и митническия контрол. Тук вече разбрахме, че Моузес така и не се е разбрал с Кенеди, не му е платил, скарали са се и ние оставаме без кола и шофьор до края на програмата. Честно казано се чуствахме доста сигурни в Руанда и дори перспективата за автобус от Гисени до Руанда не ни плашеше. А границата беше в самия град Гисени, така че там можехме дори и пеша да се справим. Не се наложи да ходим, тъй като Емануел уреди кола и щяхме да ползваме нея за останалото време. Колата уви нямаше нищо общо с мерцедеса ни ;-) Някаква стара Тойота, с неработещи задни прозорци, климатик и не толкова удобни седалки. Но това беше бял кахър. [geo_mashup_map] Сега щели да ни закарат до хотела и после малко на плажа да се разходим. За предвидения предварително хотел в Гисени бях чела и по форуми и в Lonely Planet. Беше предпочитан от местното богато общество, на брега на езерото Киву, с бунгалца направо на брега. Нямах тръпение да се настаним. За да продължим в духа на пътуването както досега, Емануел ни каза, как няма да сме в този хотел, понеже цените били вдигнати наскоро. Е колко наскоро и защо никой не ни каза досега? Казахме, че ще си доплатим колкото трябва, но искаме там. Естествено оказа се всичко е запазено за нашите дати. То и другия хотел бил много луксозен и чист. Чист беше, нямаше нито един друг посетител докато ние бяхме там, беше на един баир последна линия от брега и от града и за да си стигнеш до стаята се катереха 4 етажа супер високи и стръмни стълби. Но беше чисто, прилично и с гледка, ако не друго. По-хубаво нямаше за момента и се настанихме. Персонала бяха много мили и културни. Шефа на хотела ни пусна на личния си компютър, отвориха панорамната тераса на последния етаж специално за нас и хапвахме там през цялото време. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Край езерото – Руанда"]

[/caption]

Беше ми топло, бях се попренаситила на емоции от всякакво естество тия дни и разходката по плажа я минах някак си по задължение. Нищо особено плаж като плаж, а и бански нямахме. Особеното е, че езерото е мъртво тъй като има много метан в него и няма никаква риба. Наоколо поддържани градинки, алеи и полиция да се грижи за спокойствието на плажуващите.

: Бунгала край езерото

По ме вълнуваше въпроса къде е Кенеди и кога ще благоволи да се видим. Вече имаше да ни връща доста пари – за проваленото изкачване на вулкана, за разликата в горила пермита, за разликата в цените за обявените и фактическите хотели дори не споменавам. Според малкия щял да дойде може би днес вечерта, но май бил още в Кампала и не било много сигурно. Каква Кампала, нали си беше в Гисени?? Ами уж бил, ама после се оказало, че не бил. Вече ми миришеше, че ни лъжат сериозно, че Кенеди просто няма да дойде и няма да има никакво връщане на пари. Обсъдихме варианта, че може и да ни зарежат тук да се оправяме сами, което беше далеч по-добре, от варианта да ни бяха зарязали в Конго ;-) Разбрахме уж и къде е автогарата и смело заявихме на Емануел, че ако шефа му не се появи отиваме в полицията да напишем жалба срещу него. Да видим тази добре работеща полиция в Руанда. А и седалището на фирмата му беше тук, а не в Конго, така че си подлежеше на разследване. Тук очите на малкия станаха на палачинки, започна да ни умолява да не го правим, колкото и лош човек да бил Кенеди чак толкова не заслужавал и все от тоя род молби. Явно беше, че наистина полицията се ползва с респект и всява страх и целта ни изглежда да беше постигната. Малко по-късно след много опити на Емануел да се свърже с него по телефона, Кенеди се обади и обеща да дойде надвечер. Остатъка от деня прекарахме на брега на езерото в хотела, в който се предполагаше да сме първоначално. Тук вече нямаше Nile, но и Amstel-a става. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Край езерото"] Край езерото – Руанда

[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="384" caption="Залезът"] Залез край езеро – Руанда

[/caption]

Вечерта се заредихме ние да чакаме господин собственика на агенция „Хакуна Матата”. Седнахме на тераската, поръчахме си бири и вечеря и поснимахме залеза. По някое време дойде и Моузес. Бил разбрал, че Кенеди ще идва, та искаше и той да си уредят сметките. Предупреди ни да не се вързваме на номера му „аз ще ви ги пратя парите в Европа” и да настояваме за пари сега и в брой. Бях купила малки сувенирчета от България – шишенца с розова вода и куклички в носии, предвидени за децата и жената на Кенеди, но предпочетох да ги дам на Моузес и Емануел. Говорихме си ние, времето напредваше и никакъв Кенеди не се появяваше. Стана доста късно и двамата казаха, че трябва да си тръгват, защото после няма да могат да минат границата и да си се приберат в Гома. Вече планирахме да си отиваме по стаите и последно обсъждахме заслужава ли си наистина да ходим на другия ден до полицията или не. Там някъде мернахме фарове на кола приближаващи хотела и о, чудо – появи се. Качи се човека при нас и сякаш нищо не се е случили ни се ухили и ни заприветсва на негова земя. И ей така между другото разбрал, че сме имали някакви допълнителни оплаквания. Кратко и ясно изложихме претенциите си за това какви пари трябва да ни върне и какво трябва да подобри в услугите си, ако иска да запазва клиентелата си. Оттук се започна едно оправдаване, едно мазане. Обвини ме в лъжа, че не съм искала 2 отделни стаи, а точно напротив била съм казала, че може и в една да спим. Така и не намери обаче мейла, в които казвам такова нещо. Мрънкаше как той не бил виновен, че вулкана е затворен, хотелите в Африка били такива, работел на загуба само и само да сме доволни. Обвинението в лъжа преля чашата ми на търпение и буквално избеснях. Станах и се разходих малко настрана, през това време онзи продължил да разказва на спътника ми как наистина съм била казала така. Той естествено му каза, че след всичко, с което ни излъга изобщо не му вярва и да не се напъва да го убеждава, а да поговорим за парите ни. Тази тема разбира се е най-болезнена и Кенеди започна да го усуква и извива – нямал сега толкова пари, щял да ни прати превод в Европа. Явно е познат номер, Моузес ни предупреди. Казахме не или сега или се оплакваме в полицията и описваме всичко по всички световни форуми за пътувания. Не знам кое повече го уплаши полицията или факта, че можехме да изнесем лоша реклама в Интернет за него. Осъзна явно, че е много лесно да се създаде лош имидж за компанията му, а и най-лошото жена му щяла да го прочете. А сега де ?!? По някаква причина този човек имаше най-голям страх от жена си, после от Господ. Пишеше се страшно набожен и религиозен, а как лъжеше ... В крайна сметка се споразумяхме част от парите ни върна, а останалата по около 100$ на човек, да даде на Емануел и Моузес като бакшиш от нас. Закле се върху Библията и си казахме лека нощ. След кавгите предната нощ изобщо не бях сигурна ще дойдат ли Емануел и шофьора на другия ден и ще има ли предвидените по програма – разходка с лодка по Киву и традиционното танцово шоу „Intore dancers”. В крайна сметка дойдоха и казаха, че има малко разместване в програмата – първо ще се разходим, после ще видим. Трябвало да чакаме обаждане от шефа, кога ще дойдат танцьорите. Изобщо ми беше все тая ще дойдат ли изобщо или не. Разходката беше приятна, но не видяхме и не научихме нищо ново или интересно. И така пак се излегнахме на шезлонгите на брега да почиваме и пием студена бира. Пътуването отиваше към края си и се отдадохме повече на почивка и мързел, отколкото на разходки. Все пак след няколко дни щяхме да сме пак по работните си места и не биваше да сме съвсем скапани. Къмто следобед се обадиха – танцьорите идвали. Инторе е най-популярната музикална и танцова традиция в Руанда. Танцуват мъже и жени. Има певци и барабани. Дойдоха цяла трупа от около 20 човека и започнаха да се подготвят да изнасят представлението в двора на хотела. Аз си мислех, че ще ходим в нещо като театър или зала да ги гледаме, а то били частно шоу само за нас. Беше много хубаво и внушително. Е имаше една огромна сателитна чиния около, която се налагаше да танцуват и тя не беше много на място, ама какво да се прави. Съобразяваме се с каквото имаме ;-) Останахме много доволни от групата, нищо че играха само за 2 човека не се усети и грам пренебрежение или опит да ни минат по кратката процедура. Дадоха всичко от себе си и ни разказваха подробно всеки танц за какво е и какво символизира. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Танци на фона на сателитна антена"] Танци – Руанда

[/caption]

Като свърши всичко се запътихме ние към терасата да си поръчаме вечеря и бира, а Емануел ни се нахилва и казва – не си поръчвайте ядене Кенеди ви кани у дома си на вечеря и да ви види жена му. Как ли пък и не ... аз на вечеря у хора дето ме наричат лъжкиня не ходя. Чак се притесни малкия – моля ви се не му отказвайте, не вечеряйте сега, жена му ще се разсърди и голям проблем. А мен какво ме бърка жена му и като е толкова страшна да беше мислил овреме, а не да прави глупости досега. Поръчахме си ядене и пиене и оставихме Емануелчо да се вайка и да кърши пръсти. След традиционно бавното приготвяне на яденето в Африка ни го донесоха, бяхме го изяли до половината и си мислехме, добре че не се вързахме на поканата за домашна вечеря. Ни Кенеди, ни дявол се появиха, а си беше вече съвсем тъмно навън. Да обаче по средата на вечерята се появи мосю. Ама как вие защо ядете Ема не ви ли каза, че ще вечеряте у нас. Бе той за казването ни каза, ама ние нито сме се съгласявали, нито пък ти дойде на време за вечеря. И като се наредиха тия двамата пред нас да ни умоляват да идем!! Ама за 30 минути само сакън жената да ви види. Аман, заман вие баща, вие майка ... аййй не се издържа. Добре казвам, въпреки, че ме нарече лъжкиня, ще дойдем но само да се запознаем с жена ти и си тръгваме. Да, да само толкова и ще са доволни. Закараха ни в някаква къщура с голям двор и взлязохме вътре. Знаехме, че е от богат род. Майка му била там кралица ли, царица ли, абе важна особа в селото му в Конго. Всъщност това след като баща му изчезнал, най-вероятно убит по време на войната. Иначе той бил важния и богатия. Сега и с този бизнес вадел добри пари, ама по къщата не личеше кой знае колко. Стаята за гости беше празно помещение с два изтърбушени дивана, ниска маса и циментов под. По стените имаше доста снимки и стар телевизор (единствения признак на богатство май). Седнахме ние и някаква рошава жена започна мълчаливо да принася тенджери и чинии. Питахме това ли е жена ти, а не слугинята било това. Жена му спяла с децата ... Е нали трябваше да се запознаваме и това беше единствената цел на посещението? А, верно сега ще ги събудя. А не няма нужда, особено децата защо пък ще ги буди, но събуди ги всичките. Дойдоха един по един запознахме се и се скриха в кухнята. Така и не схванах какви точно бяха отношенията в тяхното семейство и защо беше този страх от жена му. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="По пътя"] По пътя в Руанда

[/caption] На другия ден не бързахме да тръгнем към Кигали. Бяхме минали оттам и не ни влечеше големия град. Та се мотахме около езерото, ядохме и лежахме. По обед потеглихме с тойотката към последната спирка от това пътуване. Ангажимента на Емануел свършваше до там да ни остави в хотела и последния ден бяхме сами. Имахме план да идем до музея на геноцида от 1994, да пообиколим града и най-сетне да купя мъжки традиционен африкански костюм (имах поръчка). Малкия обаче се чустваше хем виновен, че не сме очаровани от шефа му, хем благодарен за 100-те $, които му оставяме, че май и надушваше, че още ще му дадем и каза, че ще остане с нас и последния ден. А мислехме да му дадем пари лично, защото не вярвахме на Кенеди, че ще му плати уговореното след като си заминем. Та пътуването до столицата мина нормално и леко по-некомфортно. В Кигали вече знаехме, че няма да сме в мотела до летището. Оказа се, че сме в някакъв леко запуснат хотел в центъра на града. Имаше хлебарки в стаята, но пък имаше и голямо легло и топла вода. Околностите изглеждаха оживени и неопасни за разходки, а ние вече и не искахме повече. На другия ден Емануел дойде, спазарихме едно такси пред хотела за деня и започнахме с обиколката на града. Кигали както и цяла Руанда се намират на хълмове. Руанда е още позната като „Земя на хиляди хълма (хълмове)”. Почти няма равна улица и винаги си или нагоре или надолу. Както казах доста добре развита столица – имаше си луксозни хотели, заведения, молове. Трафика е все още леко африкански – та дори една кола успя да ме подпре, ама не беше сериозно блъскане, та само леко натъртена се разминах. Разходихме се и в квартала на богатите и посолствата. Отдавна не бях виждала чиста и довършена сграда ;-) Поне не и последните 15-тина дена. Централа на ООН разбира се беше в прилично скъпа и луксозна сграда и тя – иначе ние си даваме даренията за малките босоноги африканчета с подути коремчета, ама къде отиват половината пари е видно. Разходихме се и в бедните квартали. Пак не бяха толкова бедни, колкото в другите 3 страни, а и много от гетата вече бяха оградени и предвидени за събаряне. На тяхно място както казах, правителството щеше да построи нови и чисти комплекси. Из Кигали срещахме и други бели туристи. Личеше си, че Руанда е сигурна и вече популярна за пътуване дестинация. Посетихме и музея на геноцида или т. нар. Мемориален център на Кигали ... никое друго животно не е толкова жестоко към собствение си вид както човека. Имаше покъртителни и доста откровени фотоси, документални филми и възстановки. Имаше спомени на оцелели и вещи и дрехи на убити. За повече оттам - на линка по-горе. Не е нещо, което може да разкаже. Има и една документална книга на френски журналист бил по това време там „Един неделен ден край басейна в Кигали”, която дава поглед в/у събитията от гледна точка на обикновен човек преживял ужасите на кланетата и живота преди и след това. Разбира се и филма „Hotel Rwanda”. Има още една книга, която така и не мога да намеря, а искам да прочета: „Ръкуване с дявола. Руанда - провалът на човечеството”. Ако някой я има и желае да я сподели с мен, моля да ми пише. Пазя книги и чета бързо. По-късно отидохме в един търговски център в стил Задругата на африканските майстори и си накупихме сувенири и дрехи след кратък пазарлък ;-) Дадохме бакшиша на Емануел, напрегръщахме се и се сбогувахме. Дребния беше доста полезен гид. Не знаеше много за местата, които посещавахме или за историята им, но пък говореше всички местни езици, диалекти, френски разбира се, английски криво ляво и учеше испански. Беше много контактен и оправен и ако не беше толкова страхлив и смачкан от системата можеше да е доста по-успешен туроператор от шефа си. Но явно в йерахията Кенеди беше на по-високо и това си беше в реда на нещата, без изобщо Емануел да се замисля, че може да го промени. Опитахме се да му дадем увереност, че трябва и може да го направи – дано ни послуша някой ден. Но едва ли. До толкова са свикнали от една страна с неписаните си правила и от друга да разчитат, че Бог ще ги оправи, че всякаква амбиция или инициатива се ограничава само в позволения от „системата” периметър. Между другото, ако някой се чуди дали наистина религията е начин да се контролират масите, нека се разходи по онези краища. Няма да му остане и капка съмнение. (не, не съм комунистка) Следващия ден, станахме, приготвихме багажа, метнахме се на таксито и към летището. След има няма 30 часа полети През Кигали-Найроби-Адис Абеба–Рим-Лондон-Виена-София щях да съм си у дома в зимна София. Междувременно бях разбрала, че след един ден се налага да замина за три седмици по работа в Лисабон, та бързичко се върнах на работен режим, след прибирането си от един толкова различен свят. В допълнеие, нещо, което може би пропуснах да кажа е, че там банкомати няма. Доларът е цар. И когато си приготвяте доларите за там гледайте да са по-нови от 2000 година и да не са от 2003. Големи познавачи на фалшификатите се извъдиха и ценители на по-новите емисии ;-) [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Много бяла колонизаторка :)"] Бели колонизатори в Руанда