ПРИКАЗКА ЗА КОТЕНЦЕТО ИЛИ КАКВО ПЪК ТОЛКОВА

(терапевтична приказка за деца, възраст: 6-10 години, насоченост: страх от грешки, училище, оценки, обща боязливост)

В един приказен град живеело малко Котенце. То имало майка и татко и ходело на училище. Да, да, и приказните градове малчуганите ходят на училище.
Нашето коте не обичало да ходи на училище. Винаги капризничело, когато се приготвяло сутрин. После дълго се безпокояло, докато пътувало с автобуса. След това още по-силно: почти във всеки учебен час Котенцето едва не плачело от страх, криело се зад учебника, за да не го забележи учителя ... На път към къщи се промъквало по страничните улички, за да не го забележат съучениците му.
Мама Котка много се огорчавала, като научавала това. И една вечер, когато Котенцето се приготвяло за сън, тя подпъхнала внимателно одеялцето му, погладила го по козинката и казала:
- Мъниче, виждам, че не искаш да ходиш на училище. Защо?
- През цялото време се боя, мамо! - признало котето. - Боя се да пътувам в автобуса, да седя в час, боя се да ходя по улицата със зверчетата от нашия клас!
- От какво има да се боиш? - очудила се майка му.
- Ох, мамо, нищо не разбираш! През цялото време се страхувам, че ще направя нещо не както трябва: в автобуса - че на завоя ще падна и всички ще ми се смеят, в училище - че ще отговоря неправилно и учителката ще ми пише двойка, на улицата - че децата ще започната да се състезават в бягане или кой по-далеч ще хвърли шишарката, а аз няма да се справя добре и никой няма да иска да си играе с мен! - отвърнало Котенцето и едва не се разплакало, толкова му станало жал за самото него.
- Е, добре! Не тъжи, мъниче! - ласкаво казала Мама. - Аз ще ти помогна, но утре, сега е време за сън.
Зарадвало се Котенцето и заспало доволно. А Мама се замислила:"Как да помогна на моето детенце?" Мислила, мислила и измислила.
Сутринта дала на Котенцето кутийка бонбони и казала:
- Това не са прости бонбони, а вълшебни. Когато те обземе страх, че ще направиш нещо не както трябва, извади си бонбонче, лапни го и кажи три пъти наум вълшебните думи:"Какво пък толкова?!" И всичко ще мине.
След училище Котенцето дотичало вкъщи радостно и викнало:
- Ура! Мамо, днес от нищо не се боях, в училище изкарах шестица и тичах най-бързо от всички! Тези вълшебни бонбони са просто чудесни, просто чудесни!
Мама се усмихнала:
- Мъниче, ще ти разкрия една тайна. Бонбоните, които ти дадох, не са вълшебни, а най-обикновени.
-Как така обикновени? - не повярвало котето. - А защо не се страхувах, получих шестица и бягах по-бързо от всички? Ти ме лъжеш!
- Не, не те лъжа! Дадох ти обикновени бонбони и щом не са вълшебни, няма как те да са ти помогнали. Значи ти сам си си помогнал. Повярвал си в силите си и си победил страха. Прогонил си го завинаги и си моят малък герой!
Радостно вълнение обзело котето:
- Не ли чудесно, че никога повече няма да се страхувам?! Не е ли чудесно, че съм победил страха сам?! Сега сигурно ще се засмея, ако се пързулна и падна на пода. Та то не е обидно, а весело. Ей така!
Котенцето се засилило, пързулнало се по лъскавия под, тупнало на земята и се закикотило:
- Ха-ха! Колко е весело! Трябва да пробвам и да получа двойка!
- Ей, това пък защо? - разтревожила се Мама.
- Спокойно, майче, шегувах се! Но ако започнеш да се безпокоиш за мен, лапни бонбонче, кажи три пъти вълшебните думи:"Какво пък толкова?!" и всичко ще мине. Проверена рецепта!

О.В.Хулаева

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Прочети цялата новина

Свързани новини: