Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Каква разбрах като резултат от моята фактическа реклама на Фандъкова?

Естествено, не я гледах в "Сеизмограф" - защото принципно не гледам тв, а пък знам, че БиТиВи си пуска стойностните предавания онлайн. И така гледах преди нея съдебната министърка Маргарита Попова. Приятно бях изненадана: човек, който знае не само буквите на правото, а е възприел духа на правото. Повечето юристи би трябвало да ме разбират. На тези, които не знаят или не разбират разликата между буква и дух на закона и как тези различни неща съществуват заедно - е безнадеждно да обяснявам.

А за Фандъкова какво да кажа: тя бе конкретна, точна, искрена и почтена в отговорите си - на всички въпроси, някои от които неявно враждебни. За разлика от - да се свети името му, знаете кой ;-) - тя дума не каза ала-бала за политика и други подобни глупости. И понеже знам наистина какво прави, ще обидя Негово Всевеличие - ама бих предпочела Фандъкова да ми е премиер. Да ме прости, ама освен по-умна и компетентна, е по-мъж от него.

Пфу, май си развалих окончателно отношенията с Него - ама на Него кво му пука. На мен пък още по-малко :-)

Музикално вдъхновение, докато се завърна на родна земя…   Следват още частици от столицата на Каталуния! 

На 14 декември 2010 г. в Италия се разразиха протести срещу правителството на Силвио Берлускони. Тогава, разбира се, си пролича как ще завърши резултатът – 100 към 1 за полицейщината. Тогава в материала си реагирах емоционална, защото това изискваха събитията. Нищо не можеше да опише по-добре случващото от това да изразя подкрепата си към студентските протести. Малко по-късно говорих с мой приятел от Виченца, който участваше в протестите. Исках да разбера как се виждат действията през очите на младежите, исках техен разказ. Тъй като започнаха празници, текстът не можеше да бъде сглобен тогава, ето защо ми го пратиха преди три дни. Предоставям ви го на български, чиито превод е на другия автор в Интидар, Максим Проданов. Въпросите са задавани от моя приятел Леонардо.

Снимка: Mic Congi

14 декември.

Италианското правителство получава вот на доверие, което потвърждава, че въпреки възникването на Fli¹, Берлускони все още има голяма подкрепа, благодарение на Lega Nord² и някои от депутатите, напуснали Fli и IdV³ в последния момент.

Рим преживява и още една огромна демонстрация срещу сградата на Парламента: по най-скромни оценки в мрежата – 100,000 протестиращи. Започналият като мирен протест се превръща в обсада на града, след като тълпата научава за победата на правителството: протестиращи студенти, работници, „черни блокове“, разбиват магазини, изгарят автомобили и се сблъскват с полицията.

В края на деня 23 протестиращи са под арест (и освободени след няколко дни), а министърът на вътрешните работи, Роберто Марони (Лега Норд) коментира: „Трябва създадем специализиран закон Daspo⁴“ за демонстрации, за да се изолират хулиганите от мирно протестиращите.“

Помолих някои студенти да изразят своите мнения за случилото се на 14 декември и да коментират изказването на министъра.

Стефано, 20 г. – PD⁵

Костантино, 19 г. – с леви възгледи

Серена, 18 г. – с леви възгледи

Как бихте определили размириците в Рим, възникнали по време на демонстрацията, организирана от студентите?

Стефано: Бих ги определил като бунт. По същество става дума за бунт.

Костантино: Размириците в Рим, които подкрепихме, са част от общата картина на  недоволство в Европа. Социални напрежения възникват и са широко разпространени в целия Стар свят (от Великобритания до Гърция!). Тук става въпрос за новото италианско поколение, което оцелява въпреки политическата си изолация.

Бунтовете не са добър отговор на проблема, тъй като разширяват пропастта между институциите и гражданите и плашат обществото.

Серена: Изключително несправедливо: много студенти просто искаха да демонстрират мирно, но заради по-бурните от тях, протестът, както и по-мирните хора желаещи да протестират срещу реформите, загубиха авторитет. Размириците са безполезни, не разбирам защо тези глупаци трябваше да ощетяват хора, които не са направили нищо.

Коя според вас е причината за неочаквано възникналото насилие измежду учениците?

Стефано: Бих казал, че то съвсем не беше неочаквано. Всъщност беше подготвяно със седмици от хората, които носят каски и щитове на демонстрациите и които обичат да се сблъскват с полицаите. Те нямат нищо общо с движението или политиката.

Друга причина според мен е реорганизацията и националната радикализация на автономисткото движение. За тях беше лесно да яхнат вълната на протеста, възникнал тази есен от нарастващото социално напрежение.

Костантино: Европейските институции са доста далеч от гражданите; те превземат правомощията на местната и дори държавната власт, което създава неувереност и определено не печели доверието на хората.

Гражданското съзнание, показано от студентите определено е положителен сигнал. Въпреки това, орязването на образованието и научните бюджети предизвика страх и чашата на търпението може да прелее. Насилието е резултат от авторитарното поведение на правителството: размириците бяха планирани. Насилието може да послужи като клапан за изпускане на гнева и скуката на онези, за които размириците и насилието са единствената алтернатива на системата.

Серена: Със сигурност размириците не отразяват желанието за протест срещу реформата. Ако ме питате, тези хора изобщо не са се интересували от политика, справедливост, или от благополучието на страната, а просто са уловили възможност да създадат безредици и да излеят насилието си. Какъв беше смисълът от унищожаването на автомобили и малки магазини, чиито собственици нямат нищо общо с демонстрациите? За съжаление има много хора, които обичат насилието и само чакат възможност да се сбият с полицията, или просто да потрошат всичко. Сред ранените има и мирни протестиращи: ако буйстващите искаха да се борят за някаква кауза, няма смисъл да нападат „колегите си“.

Как ще коментирате декларациите на министър Марони (Lega Nord) за необходимостта от специален закон „DASPO“, имащ за цел да изолира буйстващите протестиращи?

Стефано: Бих казал, че това е абсолютно погрешен и повърхностен отговор, имайки предвид колко дълбок е всъщност проблемът. Това е и плод на поведението на „институционалното ляво“, което подкрепя агресивните групи (вж. FIOM⁷).

Що се отнася до опазването на обществения ред, трудностите, които имаше полицията имат две възможни причини. На първо място присъствието на агресивни групи бе предвидимо и полицията показа неспособност или нежелание да овладее насилието. И със сигурност тази некадърност не може да бъде оправена от едно DASPO⁴.

Костантино: Бих искал да отговоря цитирайки юриста Микеле Айнис: „Не може да се постави знак за равенство между правото да протестираш и правото да подкрепяш отбор по футбол“.

Репресиите, използвани в един стадион не могат да бъдат модел за овладяване на обществения ред и чистота. По стадионите DASPO предотвратява хулиганството – на демонстрациите предотвратява несъгласието.

Серена: Според мен едно „DASPO“ ще бъде използвано за спиране на протести и други „неудобни“ ситуации. Правото на демонстрация е гарантирано в Конституцията; надявам се то да бъде уважавано в тази и без това не твърде конституционна страна. По-разумно решение ще е да обърнем повече внимание на общественото мнение, така че всеки да разбере значението на мирното общуване и да няма причина за насилие.

¹ „Futuro e Libert?“, Бъдеще и свобода, новопоявила се партия начело с Г. Фини (председател на Камарата на депутатите), дясноцентристка партия, либерален консерватизъм и национализъм.

² „Lega Nord“, Северна лига, крайно десни, федералисти и сепаратисти

³ „Italia Dei Valori“, Италия на ценностите, център-ляво, центризъм и популизъм, остро против Берлускони

⁴ DASPO е закон, който предотвратява футболното насилие, като забранява на хулигани да влизат в стадионите. Одобрен след сблъсъците в Катания (2007)

⁵ „Partito Democratico“ (PD)”, Демократическата партия, център-ляво, социалдемокрация

⁶ http://en.wikipedia.org/wiki/ Autonomism#Italian_autonomism

⁷ FIOM (Federazione Impiegati Operai Metallurgici), синдикати на металурзите, най-ляво разположеният италиански профсъюз

"Но като съм съставил 2000 акта, кога ще взема парите от циганите!" - тази фраза на Ваньо Танов от прочутите СРС-та изтекли във в-к Галерия беше подмината от коментарите в пресата. Както Биволъ написа, зад нея се отваря широката тема за чадър над разпространението на контрабандни цигари чрез ромските структури.

Добре известно е, че мургавите продавачи, които пласират стоката си под благосклонните погледи на полицаите се ползват с абсолютна безнаказаност. Стоката обаче не попада в тях по магически начин, а чрез добре структурирани канали, контролирани от ромски лидери - коментираха за Биволъ добре информирани източници, запознати с този сенчест бизнес. 

Циганските барони не се пипат, защото са под покровителството на ГЕРБ - твърдят същите източници. Главните депа на контрабандните цигари са в Столипиново, Сливен, Ямбол, Разград и Шумен.

Пласьорите се водят с микробуси в градовете да продават чорапи, шапки и ръкавици, под които има цигари без бандерол. Спрените клиенти веднага получават оферта за евтини цигари, които вървят по 2,5 - 3 лв. Печалбата, която е от 50 ст. до 1 лев на кутия се прибира организирано и се отчита на босовете.

Ползите за ГЕРБ от чадъра над ромските кланове са очевидни: махат се старите групировки държащи каналите за цигари и се отчитат успехи с борбата против контрабандата, овладява се контрабандата чрез марионетки, безрезервно предани и лоялни (организиран, криминален контингент). В добавка се осигурява голямо количество ромски гласове за ГЕРБ на всякакви избори, тъй като партията им гарантира препитанието в кризата.

На този фон "борбата" на Ваньо Танов с циганската организирана контрабанда наистина изглежда като игра на "Има-нема" между наивен пенсионер и изпечен уличен измамник. Игра с предизвестен край.

Докато бившият пожарникар успокояваше нацията, че в България "демокрацията се е развила над нормалното" и нему е дадено да я озапти с повечко полицейщина, големите западни медии констатираха, че се случва нещо лошо за техните "недоразвити" демокрации.

Стана ясно, че американското правосъдие е издало покана за принудително изпълнение на услугата за кратки съобщения Twitter, с която се искат всички трафични и лични данни на няколко свързани с Wikileaks лица, включително адреси, телефони, номера на банкови сметки и карти. 

От тях само двама са американци, останалите трима са  известният австралийски гражданин Джулиън Асанж, холандски гражданин и исландската депутатка Бригита Йонсдотир.

Именно Бригита Йонсдотир съобщи, че е предупредена от Twitter за получената заповед/покана, която в англосаксонското право се нарича с латинския термин subpoena. "Дали си дават сметка, че съм исландски депутат" попита тя в краткото съобщение от миналата нощ, което обиколи света за секунди.

Веднага възникна въпросът кои други американски компании са получили подобен документ и как са реагирали. В момента, в който пиша този текст отговор няма. Twitter поне има ясна политика за защита на личните данни на потребителите си: уведомил е потърпевшите и им е дал 10 дни да оспорят заповедта по съдебен път. За другите, за Facebook и Google не е ясно.

Освен набиращият скорост дипломатически скандал, светът започна да си дава сметка, че нещо не е наред с темелите на американската демокрация. Не точно Първата поправка, не точно свещената неприкосновеност на личния живот, но усещането е като в романа на Джоузеф Хелър "Нещо се случи".

Нещо се счупи! Нещо, което може да доведе до летален изход за цифровата ни свобода каквато я познаваме и да ни накара да я пресъздадем в други форми, които не зависят от централизирани услуги под юрисдикцията на държави, които вместо да се борят с "Оста на злото", започват да прилагат нейните методи. С други думи - да минем в нелегалност.

За мен лично някои събития в забутаната ни европровинция придобиват нов смисъл. Например, прегръдките на американския посланик Уорлик с агента на ДС Петко Арнаудов, които наблюдавах това лято и които ме озадачиха, вече имат някакво логично обяснение. Фактът, че Уорлик омаловажи скандала с разперените, доста кални уши на Цветанов и Борисов, и де факто ги подкрепи в налагането на незаконна и противоконституционна милиционерщина също не изглежда вече като изолиран инцидент.

Притисната икономически между сатрапиите на Китай и Русия и политически от изгубилата реперите си Америка, последният остров на ценностите на свободата остава Европа.

Падне ли и този бастион, триумвиратът на сатрапиите Океания, Евразия и Изтазия е на една ръка разстояние.

Организационно, като че ли Rainbow Plaza започва да отеснява на събитието. Билетите свършиха доста преди датата и добре че бяха Първа Инвестиционна Банка, та имах шанса отново да присъствам на TEDxBG.

Аз съм от този тип хора, за които поглъщането ежедневно на огромно количество информация, главно под формата на статии, но и видео, е страст и начин на живот. TED.com ми e в първата петица от най-ценени сайтове. Ако човек трябва да се учи от най-добрите, това е мястото да попива нови идеи и да се зарежда с вдъхновение.

Та, организационно, залата започва да отеснява. Сгъчкаността на столовете правеше почти невъзможно щъкането насам-натам, и човек трябва да внимава, включително и с количествата вода, които пие в почивките.

На моменти се чувствах като пътник в голям автобус, който е спрял на малка бензиностанция. За кафетата, гардероба (на пристигане само един човек прибираше палтата на цялата ентусиазирана тълпа) и тоалетната се изискваше доста търпение и бързина, включително няколко дами щурмуваха мъжките тоалетни на почивката. За да ги ползват, разбира се. Подобна беше и ситуацията с безжичния интернет.

Имах известни резерви към лекциите, защото лекторите бяха почти само българи и се чудех дали ще успеят да се представят на ниво.

За участниците:

Владимир Донков е фотограф и пътешественик, който е прекарвал месеци по пустини и ледници, за да хване уникални кадри от места, където човек стъпва веднъж на три години. Борил се е с ледени реки и страшни бури, безброй пъти се е отървавал невредим от хипотермия само и само да постигне мечтите си. Твърди, че най-трудната е първата крачка и че най-подценяваното в тези пътешествия са хората, които срещаш по пътя. „Изолацията води до естествен подбор на идеите. Всеки има сила, за която не подозира. Всичко е лесно, когато нямаш избор.“

Христомир Йорданов е инженер-математик, който демонстрира с няколко прости примера (жалко, че анимациите му не работеха) как върху няколко прости правила се изграждат гиганстки системи, които се самооптимизират, така че от хаоса да се появи ред, т.нар. „Възникващ феномен“. Един от примерите беше за играта „Живот“, която има сантиментална стойност за мен, защото е свързана с първата ми публикация през 1985-та година в списание „Компютър за вас“, където заедно с един батко публикувахме сорс на симулатор на играта. Тези модели се използват за изучаване на устройството на мозъка, паметта и интернет феномените, и дават някакво обяснение как еволюцията е стигнала до свръхсложните системи, които са организмите само чрез прости правила. И даде пример как деца в Индия сами се научили да работят с интернет и компютър, само като са работили заедно и взаимно са се обучавали.

Надежда Савова е докторантка в Принстън, антрополог, работила за Юнеско и пътувала по цял свят за да изучава навиците на хранене на различни народи. По свой път е стигнала до извода, че човек се социализира много лесно чрез приготвяне и продаване на храна, и е започнала да основава социални хлебарници по цял свят, включително и в България — места, в които различни хора, изключени от обществото - жени, преживели насилие, наркомани, престъпници, жители на гета се социализират отново и дори се откъсват от дъното.

Колкото Христомир беше абстрактно-математически ориентиран и изискваше напрягане на мозъка за разбиране на моделите, които демонстрираше, толкова Надежда беше разпиляна, неконкретна и като че ли изпадаща в твърде много клишета. Още повече, че нейният универсален език на общуване - хлябът, вече е доста критикуван като една от най-нездравословните храни.

беше следващият, на видео. Той разказа за един рибарник в Испания, който всъщност представлява частно блато и се аргументира, че в крайна сметка, именно този начин на отглеждане на риба е най-природосъобразният. Не съм рибар и не познах рибите, които даде за пример.

Явор Джонев започна с боата и слона от „Малкия Принц“ и продължи с идеите си за реформа в образованието, като освобождаване на слона. Идеите и принципите му не бяха лоши, но от някои предложени практически следствия ме побиха тръпки:
— Да променим детските приказки, за да се учат децата на позитивни примери — подобни идеи е имало по времето на Сталин. Виж книгата „От две до пет“
— Всички деца могат да постигат големи успехи в училище, и то в почти всички области, стига да са правилно обучени. — по времето на Сталин е била забранена генетиката, защото е наука за наследствеността. Чак до 1989г. като ехо циркулираше и идеята за „хармонично развитата личност“, която се изразяваше в посредственост във всичко.

И още:

— Да се забранят олимпиадите, за да не се конкурират децата помежду си.;
— Да се отменят оценките;
— Фирмите да отменят бонусите за служителите си. Безмислени са;

Накрая той даде обещание драстично да подобри оценките на всички български деца по математика до 5 години. Чудя се защо се мъчи, щом като така и така ще отменя оценките.

Предполагам, че и Владимир Ленин така е звучал на съвременниците си.

Кирил Русев от Envision, от миналата година. Пак този проект, към който съм много двусмислено настроен. От една страна, харесвам идеята в час да работят всички заедно с компютър с много мишки, от друга, защо трябва да отравят съзнанието на малки деца (вече 2600!) с Windows, последиците са тежки и трудно възстановими.

Илиан Милинов е български дизайнер, печелил световни награди за дизайн. Той показа няколко страхотни идеи, от които дори мога да си закупя за вкъщи, където мястото е кът:

— ключ, отварачка за бира
— стол, който става на маса
— колело, което става и за малки и за големи деца.

Но накрая разказа за Непал, където хората си живеели чудесно без топ дизайн и сподели дилемата, дали наистина има нужда от неговия занаят.

Евгения Пеева щеше да води някакъв уъркшоп, свързан с образованието, нещо и се проточи интродукцията, та пропуснах.

Steve Keil направи една от най-запомнящите се презентации. За това колко си играем на работното място и за това, че всъщност игрите са изключително важни за развитието на човека. И че фактът, че България е толкова тъжно място според Економист, се дължи на това, че тук имаме традиция на убийствена сериозност, дори когато се говорят глупости. Свърза тази традиция с комунистическия период. Спомних си и за работата си в Нет Инфо, и за колегите, които много държаха всичко да е „сериозно“ и да няма „глупости“. Странно беше, че лекторът говореше през цялото време „ние“, „нас“ и имаше предвид България. Трудно ми е да свикна, че някой толкова лесно би се идентифицирал с щастливото ни общество. Пак стана дума за образованието и възпитанието, особено за бабите, които обичат да си играят на казарма с внуците. И как чрез игра и забавление е успял да промени фирмата си така, че всичките им клиенти да бъдат щастливи и доволни от тях.

Яна Бюрер Тавание пак ни припомни за ужасите, които се случват в домовете за деца и възрастни. Разказа лична история за леля си, която е била пациент в системата и жестоко мачкана от комунистическия режим и наследството му днес. Много хора започнаха да си бършат очите, когато започна с подробностите за домовете, за неща случващи се през 2009-та и 2010-та година. Припомни и единствено верния път — затваряне на домовете, реформа, разследване на престъпленията, граждански натиск. На децата и хората там им трябва любов и внимание, а не пари.

След това импровизационен театър ХАХАХА разведриха обстановката с пълни импровизации по думи и фрази, подхвърлени от публиката. Спектаклите са уникални, нещо средно между цирк, психодрама, пантомима и театър. Аз съм доволен, че успях да пробутам идеята лов на лъвове да бъде изигран като турски сериал. Получи се доста добре.

Michael Brown разказа за това, какво го е подтикнало да се катери по планините с камера в ръка. И как от човек, мечтаещ да стане метеоролог е станал пътешественик, пет пъти изкачил Еверест. Разказа и покъртителната история за първият незрящ, изкачил Еверест.

Мая Новоселска завърши събитието с рецитал на стихове и разкази на Дафина Георгиева - Роня, изключително талантливо дете художник-писател-поет, което нелепо загива в автомобилна катастрофа едва на 13 години. За всеки от нас имаше и по един екземпляр от книгата на Роня.

И това беше. Един ден мина като един миг, видях сигурно стотици познати и с няколко десетки успях да се поздравя. На събитието беше дошъл дори Домосед, който не живее в България, но поне успяхме да се видим за 10-тина минутки и да разменим малко реплики. Другите се надявам, че ще ме извинят, че няма да напиша безкрайния списък с имената им отдолу. Благодаря на Събина, че ми пазеше място. И добре, че не си изхвърлих гривната от миналата година, че тази година нямаше такова сувенирче ;-)

Бих приветствал идеята TED да е поне два пъти годишно, стига да могат да поддържат качеството.

Jack & Cola – по-добрата Cola.

Както би казал Mr Spoc – Fascinating!

test

Сделките с недвижими имоти – играта на 21-ви век – колко хубаво е казано!

Именно спекулацията с цените на недвижимите имоти доведе до надуването на балона, спукването му изразено чрез избухването на финансовата криза и… заснемането на продължението на култовия филм Wallstreet.

В научната литература не се приема за добър вкус да слагаш цитати от предишни произведения (те са дават под линия като заглавие и страница), но блогът освен че не е научно произведение, прави много трудно откриването на стари публикации на сходна тематика. По тази причина е нормалноз а мен да цитирам откъси от мои постинги по темата, която сега (ми) е важна. Затова:

Октомври 11, 2005

Сашо Кьосев като Нео

Загнезди ми се нещо в главата откак четох спомените на Сашо Кьосев за оная странна, трудно определима, но съвсем реално съществувала във втората половина на 80-те години на миналия век интелектуална среда.

Случва се често - видя, прочета, чуя нещо и в главата ми се появява не точно мисъл, а усещане за мисъл. То е нещо като зреещ цирей (гадно е като конотация, но няма по-близко сравнение) - зрее, изпълва се с плътност и натиска околните тъкани, но още няма ясни форми и граници, позволяващи да бъде извадено. Привечер изведнъж ми просветна, отворих Кьосев и веднага видях зреещото зрънце - той казва:

Мрежата от човешки общности, за които става дума, съществува около 6-7 години, след това дойде политическата промяна в България. Външното налагане изчезна... оазисът експлодира от собствените си енергии. Отделните му човешки парчета се разлетяха из България и света, докато "пустинята" на тоталитаризма беше заменена от меланхолична растителност, поникнала в посттоталитарния хаос.

Чак сега забелязах, че е оградил "пустината" в кавички, което ме накара да се запитам дали и на него не са му се въртяли подобни на моите неща в главата, защото кавичките маркират илюзорността на пустинята. Мисля, че тук липсва финалното изречение, а то е Добре дошъл в пустошта на реалността. Харесва ми този превод на Welcome to the desert of the real. Морфиъс казва това на Нео, когато му показва какъв наистина е светът, в който живее. Вместо прекрасния технополис, в който е протекъл целият му живот, Нео вижда руините на това, което някога е било Чикаго.

Кьосев (и не само той) е възприемал реалността, в която живеехме, като пустиня, в която (къде случайно, къде недотам) се е появил/е бил създаден оазис. Което означава, че той (и не само) е смятал, че някъде отвъд пустинята е истинският живот, т.е. свободата и демокрацията. А 15-тина години по-късно е ясно, че истинският живот е пустиня, в която няма дори оазиси. Свободата и демокрацията са еволюирали до пустошта на глобализацията и консумизма и никой дори не говори за свобода и демокрация (освен когато иска да цапардоса по главата някои нееволюирали мюсюлмани и други туземци).

Май 24, 2010

Изборите, които правим.

Обзета съм, може би обсебена, от изборите, които предопределиха и продължават да предопределят съдбата ни. Тя е нереална, измислена - и всеобхватна. Като мъгла, погълнала всички ни, в която няма не само път или посока, даже ние не се виждаме ясно един друг. Срещаме се и се разминаваме с неясни мъгливи сенки, които по някаква конвенция (която не помним кой и кога ни я е наложил - а може би сами сме си я измислили) смятаме за хора, събития, същности... За нас мъглата е реалноста.

Много е лесно - и присъщо на народопсихологията ни - да обясняваме мъглореалността с нечия външна, зла воля: комунистите, Държавна сигурност, олигарсите, Иван Костов, лицемерния Запад, Ялта, Малта и даже турското робство. Сгодно ни е така, защото на фона на всеобщата злина, насочена срещу нас, ние се оказваме целите в бяло. Незаслужени и несправедливи жертви, но прекрасни, велики, талантливи, непорочни, героични, смели, несравними с когото и с каквото и да било. И ровичкаме дребнаво за псевдодоказателства, потвърждаващи величието ни.

Ренесанса сме го били започнали ние през 13-14 век със средновековните трафаретни изображения в Боянската църква. Бърдоква-Ивайло бил повел първото антифеодално въстание в света. Разрушителната за държавността и християнската идентичност на балканските славяни примитивна богомилска ерес била дала началото на албигойците и прочие софистицирани европейски ереси; а фактически нашите богунемили имат съществена роля за конверсията на значителни православни маси в исляма (виж напр. босненските мюсюлмани). Няма да ми стигнат страници за разсъбличането на онези ранни митове, затова ще се огранича с два романични паметника в темелите на националната ни митология - Раковски и Берон.

Направете си труда да прочетете четиритомника събрани съчинения на Раковски и след първия сподавен смях, ще ви обземе безпросветна тъга - той убедено доказва, че българите били първият народ на света, който дал началото на цивилизацията. Дребни комични детайли - "Африка" има старобългарски произход - понеже било много горещо, българите викали " а в реката, а в реката" и така станала "Африка". "Америка" пък произлизала от учудването ни "Ама река" (вероятно за Амазонка, или Мисисипи).

А за Берон "Рибният буквар" е бил някаква халтура, дребна занимавка, драсната между сериозния труд на живота му - седемтомната "Панепистемия" (писана 1861-67), на български "Всенаука". Писана е на френски, тъй като примитивният тогавашен български му е бил съвършено непригоден. И тази огромна натурфилософска система, обясняваща всичко съществуващо е била заслужено игнорирана в Европа (за която е писана неслучайно на френски и до ден-днешен не преведена български). Откъде да знае той, че енциклопедизмът и натурфилософията са останали далеч в 18-ти век, че всеобхватните спекулативни системи са анахронизъм, а в съвременния му 19-ти век на тяхна място се разгръщат отделните позитивистични науки.

Но ние сме избрали да издигнем на Раковски и Берон паметници неръкотворни, които и до днес набиваме в главите на невръстните деца.

Ами Левски? Ние сме избрали да не направим и опит да освободим през дългия път от Ловеч до София, съпровождан от едно-две заптиета. Ние сме избрали да не го погребем достойно и даже да забравим гроба му. Забравили сме майка му да умре в мизерия след Освобождението. Забравили сме и него - неслучайно Вазов нарича цикъла си "Епопея на забравените" . Да оставим настрана, че той е бил осъден в надлежен процес (при реформите в Османската империя е била въведена общо взето съвременна наказателно-правна система) заради обира на държавната хазна в Арабаконак и заради убийството на заптие.

Тези забрави - избори, направени от нас, парадоксално преобърнати, ги полагаме в основите на самохвално-романтичната ни национална ни митология, чийто ненадминат връх е един имперски, и то предварителен, т.е. неокончателен мирен договор между две изостанали империи, които пет пари не дават за населението, което разпредделят според геополитическите си интереси. И този чужд нам акт го имаме за национален празник.

Но стига с далечното минало. Мъглата, в която се лутаме днес, е още по-всеобхватна. Може би заради това, че ние съзнателно я избираме, смятайки, че творим съдбата си. Да, творим я, с всеки свой избор. Само че тя няма нищо общо с реалността. Която ни е страх да погледнем. Това неизбежно ми извиква любима сцена от любим филм:



Морфиъс приветства шокирания Нео с "Добре дошъл в пустошта на реалността" Срува ми, че това е адкватният превод на "Welcome to the desert of the real". Морфиъс, своего рода Вергилий в света на новородения (етимологията на Нео носи и конотацията на новак, а и той, чрез символичното спускане през родовия канал напуска утробата на Матрицата, сиреч ражда се в реалността) му показва Ада, от който връщане няма.

Но Нео, съвършено неочакващ това, което го посреща след символичното му раждане, не е невинна жертва на обстоятелства, по-силни и независещи от него. Пустошта на реалността е неговата съдба, която той е предопределил с избора си:

Seal our fate with the choices we make

Пътят му към реалния свят започна с избора, която Морфиъс честно му предложи:

Red pill or blue pill

В последните 20-тина години ние, шепата (в мащаба на света) човешки същества, обитаващи от двете страни Балкана, с необяснимо постоянство всеки път избираме синьото хапче. Не искам да вярвам, че е поради неизтребима глупост. Мисля, че е от страх. Вкоренен в паметта на поколения преди нас. Страх да напуснем утробата на мизерното си оцеляване. Убого, но сигурно пред неизвестността на истинската и плашеща реалност.

Ей за такива неща си мислех, докато ме нямаше в този уютен виртуален свят. И смятам да не съобразявам вече с уютността му, тоест с вече утвърждаващите се и тук мъглести стереотипи и клишета. Не искам мъглата.

Но стига с далечното минало. Мъглата, в която се лутаме днес, е още по-всеобхватна. Може би заради това, че ние съзнателно я избираме, смятайки, че творим съдбата си. Да, творим я, с всеки свой избор. Само че тя няма нищо общо с реалността. Която ни е страх да погледнем. Това неизбежно ми извиква любима сцена от любим филм:



Морфиъс приветства шокирания Нео с "Добре дошъл в пустошта на реалността" Срува ми, че това е адкватният превод на "Welcome to the desert of the real". Морфиъс, своего рода Вергилий в света на новородения (етимологията на Нео носи и конотацията на новак, а и той, чрез символичното спускане през родовия канал напуска утробата на Матрицата, сиреч ражда се в реалността) му показва Ада, от който връщане няма.

Но Нео, съвършено неочакващ това, което го посреща след символичното му раждане, не е невинна жертва на обстоятелства, по-силни и независещи от него. Пустошта на реалността е неговата съдба, която той е предопределил с избора си:

Seal our fate with the choices we make

Пътят му към реалния свят започна с избора, която Морфиъс честно му предложи:

Red pill or blue pill

В последните 20-тина години ние, шепата (в мащаба на света) човешки същества, обитаващи от двете страни Балкана, с необяснимо постоянство всеки път избираме синьото хапче. Не искам да вярвам, че е поради неизтребима глупост. Мисля, че е от страх. Вкоренен в паметта на поколения преди нас. Страх да напуснем утробата на мизерното си оцеляване. Убого, но сигурно пред неизвестността на истинската и плашеща реалност.

Ей за такива неща си мислех, докато ме нямаше в този уютен виртуален свят. И смятам да не съобразявам вече с уютността му, тоест с вече утвърждаващите се и тук мъглести стереотипи и клишета. Не искам мъглата.

Продължение на "Реалността. Има ли такава?"

Поне няколко блогъра са си точили перото над това колко ненужна и излишна е политическата коректност, как с нея трябва да се престане, как е (американско) лицемерие и прочие и прочие.

Иска ми се да направя семпъл преглед на последните няколко години и да видя къде толкова тази сериозна политическа коректност е налегнала местните ширини, че даже да е прекалена.

- Миналата година забраниха ориентациите в Пазарджик. Абсолютно сериозно, някой гений на злото реши, че трябва да забрани демонстрацията на ориентация. Никой от екипa спретнал тази чутовна мисъл не е бил уволнен до този момент нито пък е имало последствия. Като например да ги накарат да държат тест за интелигентност, за всеки случай, да проверят дали надскачат стайната температура поне.

- Промяната в закона, според който полицията има право да бие бременни и деца по протести. Това не е толкова за коректност, колкото за… де да знам и аз, човешки права? И това нещо минава през парламента…

- София Червенкова и колегата й, които виха публично от смях, колкото било смешно заглавие в жълт вестник, относно самоубийството на младеж. Вярно, РЕтв вече не съществува, но нито един от двамата водещи не беше наказан за поведението си. А, да. И на мен ми писаха някакво много такова едно измислено извинение, въпреки, че на мен никой нищо не ми е правил. И ми го писаха във фейсбук.

- Лора Крумова и изцепката й в „Часът на Милен Цветков“. Вярно е, собствениците на Нова се извиниха. И това беше. Голяма коректност…

- Паси и неговите „прости блогъри“. Не го чух да се извинява за поведението си, нито каквото и да е, да се случва след това. Просто всички дружно преминаха към следващия гаф.

- Прословутото „in vivo“, което нямаше никакви последствия за изцепилия се. Ако изобщо някога се разбере кой е бил мистериозният коментиращ. Може би всъщност тогава е нахлул неизвестен персонаж, изцепил се и после е драснал в неизвестна посока?

- Коя да е реч на Боян Рассате. Вярно е, някакви върешногрупови отношения доведоха до това да бъде набит и изчезна от хоризонта, но както казах, вътрешногрупови отношения. Публично той (беш)е толериран и му беше давана трибуна на много места, без да му се търси сметка или да му се държи отговорност.

- Волен Сидеров. Напоследък се е покрил, но важи същото като за Расате, никой не му е търсил/държал сметка за поведението и отношението и всичко си продължава постарому. Независимо, че тук говорим за откровени нарушения и на двамата на Конституцията.

- Упражненията по реторика на Лъчезар Иванов кой, докога и как трябва да ражда деца. Човекът си цъфти и никой не му казва и копче, но пък колко се изредиха да дават акъл и да обясняват как е прав…

- Валери Найденов и анализът му на управлението на Бойко Борисов. Пълна липса на първите седем години, елементарно възпитание и уважение, и абсолютно пълна липса на реакция и последствия.

- Асен Спиридовно и неговото коментарче чий труд е по-важен. Извинение – Ц. Последствия – никакви.

Ще спра дотук.
Можех спокойно да продължа с линкове към моя блог, към този на Светла Енчева, на Нервната Акула, на Бай Далай…
Изобщо, примери има колкото ви душа иска.
Само това, дето се губи е тъй наречената прекалена политическа коректност.
Не я виждаме насочена към откровен расизъм, към директен сексизъм, изобщо… никъде я няма тази политическа коректност.
Добре, че го има онзи един случай, дето някакъв вестник бил осъден за употребата на обидна дума (1 пример, за толкова много други).
Или някои хора наистина вярват за качество за сметка на количеството и са го докарали до крайност или просто е някакъш смешен плач и празни приказки, за по-интересен.

Да обясня, проблем, с политическата коректност би имало, ако не може да се коментира дадена тема, от страх, че ще бъдеш критикуван, обиждан, заплашван задето не смяташ, че всички хора са равни и абсолютно еднакви, независимо дали е кутлурно изследване, политическа реч или книга посветена на цветя.
Тук нямаме политическа коректност. От никой, към никой. Да обиждаш (колега) на база пол/сексуалност/възраст/религия, било то публично или не, си се приема за най-нормалното нещо на света, примери светли са депутати в завидни количества наистина.

Завършен простак, това звучи гордо… идеята, че околните заслужават уважение и че елементарното възпитание би трябвало да ни спира от откровената глупост, е много голям залък явно. Да де… ако обърнем концепцията за политическа коректност… може би тогава би имало повече логика в твърдението. Вярно е, тук има „политическа коректност“. Ако изкажеш твърдение, че хората не са дефинирани от пола си и от религията си, от гените си, от района си на раждане и че зрели хора, които са в добро психично здраве би трябвало да могат спокойно да изразяват обичта си едни към други, да, тогава има голям шанс да бъдеп нападан, заплашван, обиждан.

Някак си обаче, ми се струва, че не това е дефиницията на политическа коректност.

Да де… за много години.

Като писах за вонята като критерий за лидер, обещах, че ще кажа автора на цитата - Уилям Дийл, автор на кримитрилъри, принадлежащи на типичната масова култура. Което не значи, че понякога има смислени не, а съвсем сериозни размисли. Ето още един (после ще пусна абсолютно нетрадиционна, даже шокираща интерпретация на неговия размисъл):

"Вторият ми баща веднъж ми каза, че ако вземеш две цигулки, перфектно настроени, и засвириш с едната, другата също ще се отзове...

...Веднъж ми каза още една нещо, което не съм забравил, но навремето не чатнах нищо от думите му. Бях още дете тогава, по дяволите; едва по-късно ми стана ясно какво е имал предвид. Тогава място не можех да си намеря от яд, че не мога да накарам най-добрия ми приятел от онова време да вижда нещата, както ги виждах аз. И тогава старецът ми каза: "Лошото с теб, дребосък..., че ти си мислиш, че всички останали трябва да виждат нещата, каквито ги виждаш ти."

И тогава се протегна и се почеса по глезена. "Ето, кракът ме сърби. Това е реалността за мен. А твоят - не. Това е реалността за теб."... Не става дума за никакъв шибан мотив, човече.. Става дума за това какви бръмбари бръмчат в главата на нашия човек. И защо го прави. В живота няма логика, разбираш ли? Това е мит. Истината е, че няма нищо реално, а само си измисляме разните му там реалности. "

ето една рецепта от стария тефтер на мама. много любима рецепта. скоро се присетих за нея и установих, че за последно съм я правила в ученическите ми години… а това беше отдавна. необходими продукти 1 пакет (250гр) сухо мляко  (най-обикновено българско сухо мляко) 2 супени лъжици какао 1 чаена чаша захар 1 чаена чаша вода [...]

Коментар на Ясен Прахов: Паметникът на съветската армия няма да стърчи в центъра на София. Аз, Ясен Прахов, ви гарантирам това. Общественото мислене представлява един маховик, който лека-полека се задвижва и постепенно набира инерция, докато набере критичното количество обороти, при които вече не може да бъде спрян. Нашият български маховик по принцип е много тежък [...]

Събота и неделя обикновено не качвам нов пътепис, но днес ще се възползвам от възможността да ви кажа за някои нови функционалности в сайта, които работят вече от известно време, но не съм ги споменавал специално. Ето ги: 1.       Вече можете да вземете желаните от вас разкази със себе си под формата на pdf-файл.

В „Сеизмограф” – събота (8 януари) от 18.00 часа по bTV в рубриката „Контра“ – кметът на София Йорданка Фандъкова ще отговаря на зрителски въпроси за парното и детските градини, за новите данъци, общинската полиция и синята зона.

Уважавам много тази жена (която не познавам лично) по две основни причини:

1. Косвено я знам като директорка на 73-та гимназия с преподаване на немски език, която тя за пет години превърна от една от мноството посредствени софийски гимназии в елитна.

2. Като кмет досега е свършила повече работа от предшественика си - да се свети името му ;-) - но приказва много-много по малко от него. Който - помним, щото и сега си е същият - се произнасяше от последна инстанция за всичко: започвайки от софийските проблеми, минавайки пътьом през българските и европейските, завършвайки с дълбоки анализи на световното положение.

Аз ще я гледам с интерес при Светла Петрова (още повече, че бившата ми колежка от радиото е известна като една от немното неслугини в електронните медии). По принцип не гледам изобщо тв, но за Фандъкова си струва изключението. Според мен.

„Москва” - един от най-големите книжни магазини на руската столица, публикува списък с най-продаваеми книги и автори за последното десетилетие (2001-2010 година). 

Номер едно в „хит-парада” е „Алхимикът” на Паулу Коелю, обяснимо явление след попадането на романа в Книгата на Гинес като автор на най-превеждания роман на планетата. Същевременно в списъка присъстват и много руски автори, които продължават да се продават наравно с чуждите си колеги.

Имам чудесно доказателство за обречената на успех инициатива за демонтиране на съветския символ на българската търпимост към лъжата в центъра на София – успехът обаче не се измерва непременно в “бройката” протестиращи или в моменталното постигане на окончателната цел. Има и други критерии… Озверяха! Спестявам го на широката аудитория в блога, защото тук не е [...]

МВР излиза на пазара на мобилните и електронните комуникации с нов пакет услуги:

1. Мобилна телефония с пълен архив на всички разговори в електронен аудио и текстов формат и разпечатка на хартиен носител;
2. Пакет от 7 телевизионни канала, като броят на програмите се формира от клиента, а видео архив на емисиите се пази в отдел "Грижа за клиента":
• "МВР Live: Вашият дом"
• "МВР Live: Вашите срещи"
• "МВР Live: Вашите роднини"
• "МВР Live: Вашите служители"
• "МВР Live: Вашите приятели"
• "МВР Live: Вашата съпруга"
• "МВР Live: Вашият съпруг"
3. Пакет Интернет услуги, включващ:
• Неограничен Интернет трафик с пълен e-mail архив и архив на всички посетени сайтове и обменени файлове;

• Изработка на пълен профил на потребителя, според дейностите в Интернет;
• Изработка на пълен профил на потребителя, според телефонните контакти и местоположението на абоната и респондентите;
• Карта на придвижванията на потребителя (изготвя се след засичане на местоположението ви чрез мобилния телефон);
• Карта на придвижванията на всички респонденти на потребителя (изготвя се след засичане на местоположението чрез мобилния телефон на вашите респонденти);

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Лангдмън с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

/Фили/ За България 2010-та година беше наситена с многобройни събития, повечето от тях обаче за съжаление с ниска ефективност по отношение на реалните промени към по-добро, донесени на страната. Каква ще бъде 2011-та – съвсем разбираемо се питат в момента всички. Надеждите за по-добра година се свързват най-вече с излизане от икономическата криза и чувствително подобряване на материалното положение на хората, с провеждането на твърде наболелите реформи в сфери като здравеопазване, съдебна система и администрация, с развитие на общия процес на демократизация на страната и възстановяване на доверието към България от страна на ЕС.

В тези и другите основни направления са възможни различни сценарии, но всички те минават през фокуса на предстоящите през есента президентски и местни избори. Това ще бъде централна тема, която ще присъства неизбежно във всички думи и действия на политиците, около нея ще се концентрират и усилията на гражданското общество, доколкото то съществува в страната, тя вероятно ще има и пряко въздействие върху редица икономически решения и действия. 

- Пламен, какво е твоето най-общо очакване – дали в края на 2011-та българите ще бъдат повече радостни, че изпращат една лоша година или ще бъдат тъжни, че си отива една добра? 

- Тъй като по китайския календар това е годината на заека, Фили, мога да кажа така – според мен 2011-та ще пробяга бързо през живота ни, в нея ще има много заплахи за битки, много показване на мускули и публично тупане в гърдите от една страна, а от друга – много страхове, нерешителност и плахи действия. Като цяло годината няма да доведе до съществено промяна на самото обществото – например от заек то да се превърне в някакво по-съществено и влиятелно сред горското семейство животно. По отношение на икономиката смятам, че мнозина тук ще продължат и занапред да ядат моркови, докато малцина ще продължат и занапред да ядат заек с моркови. Дали това ще са същите онези, които ядяха заек с моркови и в предишните години или на част от тях ще им се отнеме заека, за да се даде на други – предстои да видим.

Разбира се, в чисто личен, пък и в политически план, годината на заека подсеща и за необятните възможности в сферата на любовните ласки. Но винаги трябва да се помни, че никога не е късно човек да стане за резил с неправилен избор на партньор или с прибързани заешки действия в леглото.

Всъщност, Фили, може като цяло да ти изглежда песимистичен този поглед, но според мен не е. Песимистичен би бил, ако се вижда с просто око, че някой вече точи ножа, за да заколи заека изобщо. Засега обаче чак толкова лоша перспектива няма, слава Богу. От друга страна, признавам, че не е и много оптимистична нарисуваната картинка. Но какво да се прави, такава е природата на заека. 

- С други думи, смяташ че през годината поводите за радост и поводите за тъга ще се балансират и накрая трудно ще се прецени кое преобладава? 

- Човек никога не може да сгреши с такава балансирана прогноза, Фили. Пък и логиката сочи натам. Да вземем за пример едно от най-важните събития, които ни очакват през годината – президентските избори. На пръв поглед, в тях има нещо много светло, много оптимистично. При това то е нещо, което всички знаят, че ще се случи с абсолютна сигурност и могат отсега да му се радват – ще приключи десетгодишният цикъл, по време на който ролята на президент играеше лицето Георги Първанов, известен още с псевдонима си Гоце, използван от него като агент на бившата Държавна сигурност. Впрочем вътрешният министър Цветан Цветанов, сочен засега като един от възможните кандидати за президент на управляващата партия ГЕРБ, вече публично се зарадва по този повод. Той каза, че смяната на Първанов ще означава реална възможност обществото да се справи с проблемите, възникващи не само около досиетата, но и свързани изобщо с ролята на хората от бившите комунистически тайни служби в българския живот през годините на прехода и занапред. И това е факт. Всички в тази страна са наясно, че именно президентът Първанов беше и продължава да бъде една от основните спирачки за разрешаването на този сложен комплекс от въпроси, свързани с бившата ДС и нейните разклонения в демократична България. 

- Добре, кое тогава внася отрицателния баланс в така описаната ситуация? 

- Това е фактът, Фили, че цялата работа ще стане на практика механично. Просто по Конституция българският президент няма право на повече от два мандата и затова Първанов ще си отиде. Той няма да си отиде поради осъзнатата реакция на демократичното българско общество, че не го иска повече на този пост, защото само пречи, а не помага на страната. Че не го иска, защото многократно си позволява публично да лъже за различни свои действия от миналото и настоящето. Не и заради това, че обществото е разбрало вредната му роля за оставането на България в руската орбита на влияние и всяването на недоверие към страната у истинските ни партньори от ЕС и НАТО. Не, Първанов ще си отиде по технически причини, така да се каже.

Това е жалко, защото означава, че обществото ни все още се гърчи в собствената си неспособност да вижда истината, да се организира за демократични действия и да преодолява вътрешни и външни прегради по пътя на собственото си развитие. Това е жалко също, защото фактически Първанов ще излезе победител от битката, която от години води срещу българската демокрация, вместо въпросната българска демокрация да му натрие носа. 

- Пламен, а каква ще бъде ролята на предстоящите избори – и местни, и президентски – за цялостната политическа ситуация в страната? 

- Не само изборите, а и кампанията преди тях, която вече по един или друг начин е започнала, Фили, на практика ще дадат отговори на редица важни въпроси. Например за съдбата и бъдещето на ГЕРБ, при това не само на ГЕРБ като управляваща в момента партия, а като партия изобщо. Поне засега социологическите проучвания сочат, че кандидатът на ГЕРБ за президент най-вероятно ще спечели. Тези прогнози обаче са твърде ранни, за да се приемат като напълно сигурни. В месеците до ноември могат да се случат прекалено много неща – да се появят информации, да се развият скандали, да се предприемат действия, било от опозицията, било от самите управляващи, които да разбият на пух и прах всички прогнози.

В същото време – и това е нормално – продължава да цари абсолютна неяснота по разположението на силите, свързани с местните избори. Възможно е там битката да бъде дори още по-тежка, а политическата конфигурация да се окаже доста по-сложна, отколкото по отношение на избора на президент. И в края на краищата да се стигне до положението ГЕРБ да излъчи президент, но да претърпи относителен провал в изборите за местна власт. Което почти сигурно ще означава, че първият управленски мандат на партията е на път да се окаже последен. 

- Доколко това ще зависи от действията и поведението на опозицията? 

- Зависи какво имаш предвид под опозиция, Фили. Ако за БСП например този въпрос не стои, тя просто няма друг шанс, освен да се бори срещу ГЕРБ, за да съхрани себе си, то за довчерашния съюзник на социалистите от ДПС нещата са по-различни. Неотдавна от движението дадоха сигнал, че са в процес на преориентация и започват да водят политика в подкрепа на управляващите. Това все още не е ясна, завършена и последователна тенденция, базирана на видими действия, например общо гласуване в Парламента, но вероятно през новата година и на това ще станем свидетели.

От друга страна десните партии от Синята коалиция, които доскоро подкрепяха почти единодушно действията на ГЕРБ в управлението, започнаха да отправят все повече критики и все по-категорично да се дистанцират. И това е напълно разбираемо. Защото докато за ДПС най-добрият начин да се легитимира пред собствените си избиратели винаги е било прякото участие или поне близостта до властта, то за Синята коалиция, която вече десет години преживява период на резигнация и живее на ръба на политическото оцеляване, в момента е много важно да покаже собствено лице, както се и опитва. Така че темата що е то опозиция в момента е твърде сложна.

Факт е обаче, че ГЕРБ няма да бъдат оставени от никого, дори от най-близкия си съюзник, партия Атака, да спечелят лесни позиции. Напротив, като се има предвид, че обикновено над 40 процента от избирателите не гласуват изобщо, ще се окаже, че която партия успее да прибави  електорална подкрепа към нивата си в момента, това ще бъде отнето най-вече от ГЕРБ. Но в края на краищата, то е цената на популизма, която партията евентуално ще трябва да плати. В политиката е така – случайните печалби от миналото в някакво бъдеще задължително се превръщат в гарантирани загуби. Дали въпросното бъдеще ще дойде за ГЕРБ именно през 2011-та, това е въпросът. 

- Пламен, освен пряко свързаните с предизборната битка, кои други според теб ще са водещите теми за българското общество през 2011 година? 

- На практика няма голяма, важна тема, която да не е свързана с изборите или да не внася някакъв сериозен нюанс в тях, Фили. Но все пак да изброим няколко неща. На първо място е въпросът ще се пречупи ли отрицателната тенденция в икономиката и ще се почувства ли истинско разведряване, което да сочи край на кризата. Според мен, пък и според редица водещи икономисти и институции, дори това да стане, то няма да е толкова силно, колкото на всички им се иска, борбата с кризата ще продължи да бъде бавна и мъчителна. Втората главна тема е какво ще стане с тъй наречените големи руски енергийни проекти в България. От това зависят развитията не само на редица вътрешни, но и на редица външно-политически процеси. Третата тема вече я споменахме по-рано – досиетата и положението на бившите служители на бившата комунистическа Държавна сигурност. Управляващите обещават остра атака срещу тях, независимо че прогнозират въпросът цялостно да се реши след президентските избори. Темата обаче е нож с две остриета от предизборна гледна точка. От една страна така ГЕРБ може да си върне гласовете на доста демократично мислещи, но разколебани напоследък хора. От друга страна партията може да се окаже изправена пред много по-голяма и много по-добре консолидирана съпротива на ретроградните елементи, отколкото се предполага в момента. Така или иначе, факт е, че ни очаква година, пълна с интересни развития, Фили, толкова интересни, че чак на моменти плашещи. Затова ако бях заек, досега да съм избягал на едно далечно и безопасно място, например в Австралия. 

*Първо искам да се извиня на покойния вече писател Джон Ъпдайк, че директно заех заглавието от прочутата му книга, но то толкова ми пасна на текста, че не устоях на изкушението. Второ – да добавя, че този текст е писан в дните между Рождество и новата година и не отразява пряко разигралият се в първите дни на 2011 фарс около подслушването на висши държавни чиновници в България. Това обаче с нищо не променя направените в него прогнози, напротив.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

You say the world’s an eventful place
You give me news
I don’t want to know
You say that I should care
That I should speak my mind

Oh, but how can I speak of the world
Rushing by
With a lump in my throat
And tears in my eyes
Oh, have we come to the point of no turning back
Or is it still time to get into
The swing of things

Let us walk through this windless city
I’ll go on till the winter gets me
Oh, “sleep…” you wrote “sleep, my dear”
In a letter somewhere

Oh, but how can I sleep with your
voice in my head
With an ocean between us
And room in my bed
Oh, have I come to the point where I’m losing the grip
Or is it still time to get into
The swing of things

Oh, when she glows in the dark
And I’m weak by the sight
Of this breathtaking beauty
In which I can hide
Oh, there’s a worldful out there
Of people I fear
But given time I’ll get into
The swing of things

Yes, when she glows in the dark and
I’m struck by the sight
I know that I’ll need this for the rest of my life

What have I done
What lies I have told
I’ve played games with the ones that
rescued my soul
Oh, have I come to the point where I’m losing the grip
Or is it still time to get into
The swing of things