Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Февруари ни излъга. В самото начало почти се превърна в топла пролет и ние вече се наточихме да скрием дебелите дрехи в гардероба, а той стана още по-лют от януари. Обидена на времето, реших да се стопля с по-любовни книги, още повече че февруари е месецът на любовта и някак случайно се получи, че именно в този месец, аз нападнах любовните романи. Ето го и моят

Топ 5 на февруари

Стара Планина е непредсказуема. Поема ли натам, времето всеки път ме изненадва. Предният път попаднах във снежна виелица, а сега Балкана ме посрещна със смразяващи мъгли в ниското и с много слънце по високото, чак снега по върховете беше започнал да се топи.

“Как е възможно един възрастен човек да забрави дотолкова детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? Използвам случая да ви помоля от сърце: 
Не забравяйте никога детството си!”

“Как е възможно един възрастен човек да забрави дотолкова детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? Използвам случая да ви помоля от сърце: 
Не забравяйте никога детството си!”

   “Хвърчащата класна стая” е любима книга на милиони деца по цял свят. Нещо повече, тя присъства във всички класации за детска литература, включително и в българския Топ 100, съставен по идея на “Малкото голямо четене”. Днес обаче няма да ви говоря за романа на Ерих Кестнер като за детски роман. Напротив, ще ви разкажа за “Хвърчащата класна стая” като книга за възрастни – книга за онези възрастни, които са започнали да забравят какво е да си дете. Ето защо няма да ви говоря за Джони Троц и Мартин Талер, нито за Мац Зелбман или Ули фон Симерн. Вместо това ще ви разкажа за възрастните герои на романа. 

   Йохан Бьок или Юстус*, както го наричат учениците му, е възпитател в Кирхбергския пансион, където учат и живеят главните персонажи на романа. Неговата фигура се свързва смислово с идеята за бащата – той е строг, но справедлив, мъдър, но разбиращ, възрастен, но с душа на дете. Цени формалните правила, но осъзнава, че има и други, по-важни от тях – правилата на сърцето. По тази причина учениците му го обожават – за тях той е едновременно възпитател, баща и приятел, на когото винаги могат да имат доверие.  Пример за мъж, който е успял да съхрани детската чистота у себе си.

   Роберт Утофт или Непушача, както е известен сред учениците на пансиона, е самотен възрастен мъж, който живее в стар вагон в близост до гимназията. Животът му е загадка за нашите герои, но това е без значение за тях, защото в него те откриват онова, от което имат нужда – приятел, който не ги съди, не ги обвинява, не им забранява – приятел, който е винаги насреща дори когато логиката подсказва друго. Той не е сериозен като учител. Не е строг като баща. Но е приятел – онзи, за когото първо се сещаш в моментите на крайно щастие или мъка. Именно в един такъв момент Мартин и Джони ще се отплатят на своя приятел Непушача по единствения начин, който знаят – като му помогнат да си върне радостта и вярата в живота.

   Образът на Грюнкерн не се среща често в романа, но фигурата му е важна заради начина, по който успява да накара учениците да се срамуват от постъпки си, защото срамът от собствените ни действия е достатъчно доказателство за израстването ни като личности. В началото на книгата Грюнкерн е показан като суховат, възрастен директор, чийто шеги, стари почти колкото него, вече отдавна не са смешни и будят подигравки. Речта му преди Коледната ваканция обаче променя всичко, защото след думите му всички осъзнават колко несправедливи са били към него:

“Понякога ми се струва, че самият аз съм Дядо Коледа. Макар че съм облечен в черен фрак и не съм си сложил дълга бяла брада. Аз съм стар почти колкото него. И аз идвам всяка Коледа. И на мене понякога ми се смеят, когато заплашвам с тоягата. Но в края на краищата и аз съм един старец, който обича децата. Моля ви на не забравяте това никога. Защото то извинява много неща.”

   Описах ви Юстус, Непушача и Грюнкерн не защото са главни герои в смисъла, който влагаме в това понятие, и не защото животът им попада в центъра на сюжета. Напротив, описах ги въпреки това. Защото макар личностите им да остават често в сянка, те всъщност са главните виновници за превръщането на Джони, Мартин, Мац и Ули в едни истински малки мъже.

   Да, “Хвърчащата класна стая” е роман за деца, но тя е много повече роман за възрастни – роман за това какви трябва да бъдат те, за да създават достойни, смели и разумни хора.

*Юстус – в превод “справедлив”;

В атмосферата на протести и бунтове в редица арабски страни, интересно мнение дава генералният директор на Al Jazeera, Уадах Ханфар. Неговият коментар включва оптимизмът, с който мнозина гледат на случващото се в Либия, Тунис и Египет.

Г-н Ханфар взе участие на конференцията TED 2011, която се проведе от 1 до 4 март в Калифорния.

Доколкото виждам, няма български субтитри, но смятам, че английският му се разбира доста добре. Има защо да чуем този човек, който от 1997 г. когато се заема със създаването на Al Jazeera, натрупва огромен опит и има ценен поглед върху ситуацията в арабския свят.

В предната си статия цитирах българския историк Константин Косев, който в книгата си "Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение" защитава доста спекулативната теза, че княз Бисмарк има голяма косвена роля в българското освобождение.

Бисмарк е интересна фигура, символ на Realpolitik. Обичал е да говори за относителността на всяка вяра, варирал е от либерализъм към консерватизъм и обратно през цялата си кариера и даже е обединил Германия без грам да вярва в наричаната от него "национална измама". По българския въпрос Бисмарк коментира: „Когато решихме да свикаме конгреса през 1878 г., ние съвсем нямахме предвид интересите на България, а се ръководехме изключително от нашите интереси. А, както е известно, нашите интереси тогава налагаха да се съобразим с желанието на Русия...За Германия няма абсолютно никакво значение дали България ще е голяма или малка.”

Политиката на Бисмарк по Източния въпрос също не прави изключение от изцяло прагматичната му линия на поведение. Доста е трудно да говорим за негова роля в българското освобождение, но може да се каже, че Бисмарк наистина е искал дълго раздухване на "нашата" Източна криза, която да отвори така наричаната от него "ориенталска язва". По време на Берлинския конгрес пък, Бисмарк иска да дискредитира стария си враг Горчаков, за да приближи Русия още повече до себе си, както и да не допуска прекален неин конфликт с Австро-Унгария.

За това когато на конгреса има спорове между английската и руската страна, Бисмарк редовно подкрепя Русия, включително по някои териториални въпроси доста важни за бъдеща България. Точно намесата на Бисмарк убеждава англичаните да се съгласят Софийския санджак да остане към Княжество България.

Още по-драматична е подкрепата му по въпроса Варна да остане в България. Турците искат тя да остане в Османската империя като компенсация за Кипър. На 27 юни 1878 късно вечерта Бисмарк се появява в турската резиденция, облечен в параден мундир и каска. Исканията му са варненската крепост да бъде моментално предадена на Русия. Османците се отказват от исканията си и Варна остава в княжеството.

Ако България имаше същото нереално-сантиментално-глуповато отношение към всички сили допринесли за нейното освобождение, а не само към Русия, сигурно в София и Варна щеше да има гигантски паметници на Ото фон Бисмарк - за огромен смях на него самия.

Това, че има паметници на всевъзможни руснаци, по-непряко свързани с освобождението и от Бисмарк, все пак може да е положително нещо. Демек - имаме си пороци, ама поне само един.

Все ми се ще обаче руският ни исторически порок да влезе в по-нормални граници, което не изглежда се случва с оглед на неща като новия паметник на руските подводничари в Созопол, паметника на адмирал Ушаков на Калиакра, споровете за паметника на Съветската армия в София и т.н. и т.н.

На снимката: паметникът на Бисмарк в Хамбург, не във Варна

очаквах нещо подобно от Ромен Гари. след животът пред теб и сияние на жена. и все пак ме изпълниха и погълнаха удоволствието от текста, от философските размисли, от човешкото, дори твърде човешко, самотата и оптимизма на Голям Гальовник книгата е била двойно цензурирана у нас - един път от френска страна ...

Не съм почитател на езотеричната литература и затова когато една приятелка ми предложи да прочета „Приказки за боговете” на Беа Нади, аз деликатно отхвърлих препоръката й. Около седмица по-късно обаче друга приятелка ми заговори за същата книга и това окончателно ме накара да преосмисля предразсъдъците си относно жанра. Така се сдобих с „Приказки за боговете”.

Аспирант не може да реши задача. Отначало я носи на Робърт Опенхаймер. Той два часа му чете блестяща лекция, от която аспирантът нищо не разбира, но си тръгва във възторг, че има учени, способни да решават задачи, недостъпни за простосмъртните. След това отива при Ферми и излиза след пет минути, страшно недоволен от себе си, че не е съумял да се справи самостоятелно с такъв елементарен проблем.

Това по повод на задачката, която пуснах тая сутрин в "Прогимназиални неволи". Голям смях! :D

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Преди няколко години организаторите на София Филм Фест, заедно с Горичка, показаха “Неудобната истина” за първи път в България, в Зала 1 на НДК. Тази година са включили австрийския документален филм “Пластмасова планета”.

Когато австрийско-немският режисьор Вернер Боте започва да работи по филма си, пластмасата, която се прави от петрол, е навлязла навсякъде - от световната икономика до продукти за всекидневна употреба във всяко домакинство. Боте, чийто дядо е бил директор в предприятие от тази индустрия, пътува от Калифорния до Колката и Кампала в своя филм и интервюира химици, активисти и обикновени хора, за да открие не само каква колосална зависимост имат и развитите, и развиващите се страни от синтетичния материал, но и вредното влияние, което има пластмасата върху здравето на потребителите ù. Докато материалът се разлага бавно, той излъчва токсини, причиняващи рак, мозъчни увреждания, астма и намаляване качеството на спермата. Въпреки че това е доказано от независими изследвания, трудността да се регулира тази индустрия идва от абсолютната секретност, която компаниите налагат по отношение на състава на химичните елементи в техните формули, и от силните лобита, които защитават „правото” им.

Андрю Шенкер, Slant Magazine

—

“Пластмасова планета” в IMDB и в сайта на фестивала.

Гледам че депутатът от ГЕРБ Любен Татарски е произвел смислена законодателна инициатива. В момента практически вечно може един строеж да си остане като „строеж“ – я като дупка в земята, я като малко бетонни колони. Уж разрешенията за строеж имат срокове, но те могат да се удължават, а и няма последствия ако не се спазват.
Сега се предлага законово изискване строежът да е получил акт 15 за 5 години след издаване на разрешително за строеж. Не че и това не е  много, но все пак е нещо.
Но е важно, какви санкции ще се предвиждат. Освен това при изтичане на срока, освен санкциите (събаряне?), трябва да започнат да се начисляват и всички данъци и такси, приложими за завършени сгради.

Депутатът е много надъхан на думи, но строителните „инвеститори“ (които нямат пари за строежите си) и банките (които по този закон ще трябва да платят за разрушаването на собствените си „активи“) ще направят всичко възможно това да не се случи. Както обикновено, когато общественият интерес среща многото пари. Според мен шансът подобна законова поправка да мине (и да няма някоя вратичка заедно с нея) е под 1%. Дано предизборно обаче ГЕРБ-ерите се замислят за хората, а не за парите…

Споделете в Twitter | Споделете във Facebook

Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email или Facebook

Инициативните мрежи, мафията и невротиците или кой и как управлява Света Цезар, републиките и свободата След 1997, правителството на СДС промени политическата ориентация на България и в резултат на това врязахме в НАТО и ЕС. В същото време СДС остави икономическата власт на гоцетата. Остави и агентите на ДС в управлението. Сега е в действие [...]