Днес прожекцията от 22:30 започна в 23:00, като излъчваха 30 минути реклами.

Не знам какъв бизнес модел е този, при който събираш по 12 лева за билет и после отегчаваш клиента си до смърт с реклами на Глобул до там, че да го караш да излезе и да ти вдига скандали.

Анти-пазарното поведение се наказва от невидимата брадва на пазара…

• През декември държавните и правителствени глави, вкл. Бойко Борисов, решиха да узаконят постоянния спасителен фонд на Еврозоната ESM чрез промяна в договора (спасяването на фалирали страни сега е незаконно според Лисабонския договор, но кой ти гледа законите)

• През март същите глави приеха Пакта за еврото както и формулата за квотите на страните в спасителния фонд ESM
  

Като цяло, формулата е в ущърб на бедните страни и облагодетелства богатите и задлъжнелите. Най-голяма е квотата на България като дял от БВП – почти 17% от БВП (6.1 милиарда евро), докато при Люксембург е едва 3%, а при Холандия, Финландия, Австрия – под 5% от БВП.

Таблица: бедните страни с най-нисък дълг дължат най-много на ESM

Фондът е 700 милиарда евро, от които първоначално се внасят 80 милиарда евро, а останалите се внасят при нужда (т.е. когато фалира някоя нова страна се внасят още пари, също така когато някоя страна длъжник не си плаща дълговете към фонда отново се внасят допълнително средства от останалите).

Естония успя да издейства известна отстъпка, като за първите 12 години по-бедните страни ще плащат по-ниска вноска (но отново по-висока отколкото богатите страни). За естонците това е ОК, защото те смятат, че скоро ще са вече богата страна. Но едва ли някой смята, че България ще стане богата страна толкова скоро – тръгваме от по-ниска позиция и се движим по-бавно.

По-философският въпрос е защо страни като България, които са били извън Еврозоната през последното десетилетие и нямат никаква отговорност за кашата в Еврозоната трябва въобще да плащат? А още по-философският въпрос е защо вноските се изчисляват на база на население и БВП – вместо да се изчисляват на база на дълговете на всяка страна? Страните без дългове няма нужда да внасят в спасителен фонд толкова колкото страните с огромни дългове.

Оттук-нататък пред България има три избора:

• блокира ратификацията на промяната в договора докато не се променят условията (стига на правителството да му стиска да го направи)

• ратифицира промяната, но не влиза в Еврозоната докато не забогатее (вноската в ESM се прави след влизане в Еврозоната)

• ратифицира промяната, влиза в Еврозоната и си приготвя 6.1 милиарда евро за спасяване на много по-богати страни

За повече – вижте тук.

Блогът за икономика 2011

Войната в Либия много ми прилича на войните в Кувейт и Ирак. Не като бойни действия и тактически решения, а като живот в медийното пространство. Взети заедно, те пък приличат на световните грипни епидемии. Тревожни сигнали, които започват да „резонират” във всички точки на света, мнения на специалисти и авторитетни световни организации, разкази на очевидци, материали на водещи журналисти в мега-медии, кадри от горещи точки, изказвания на държавни ръководители, становища на ООН и – екшън. Дали екшънът ще е да се изколят пилетата на половината цивилизован свят или да се влезе с танковете в пустинята, за да се развихри там едноименната буря – това вече са детайли.

Преди месец-два разговарях с мой приятел, който работи в Националния демократичен институт на САЩ и в момента е на мисия в арабския свят. На молбата да ми обясни какво точно се случва там той отговори, че политиката в повечето страни била една и съща – да се поддържа негласно местният диктатор, да не го закачат задето потъпква демокрацията, дори да го оставят да тормози народа си в рамките на допустимото, срещу което той гарантира да не позволява на ислямистите и в частност на Алкайда да надигат глави в неговата страна. Ех, тази Алкайда! Не знам откъде и как се финансира, но вече си мисля, че ако се съберат трима души някъде по света, единият от тях ще е от Алкайда! Хубавото на нейните членове е, че бързо могат да се превърнат от международни терористи в опозиционери на тиранията, борци за свобода и демокрация, както се случи в Либия.

Тъй както си приличат събитията преди войните, така си приличат и събитията след тях с единствената разлика, че медиите не ги отразяват така пламенно. В началото на войната в Ирак на българска бутилираща фирма й хрумна идеята да дари вода за населението на страната. Благороден жест и чудесен повод за положителен PR. Понеже имаше връзки в администрацията на ООН, фирмата се обърна за съвет как може да се организира дарението. Неофициалният отговор, който получи, беше, че няма смисъл да се дарява вода на иракчани, защото американски фирми вече строят два бутилиращи завода на място. Помня, че България, като държава кредитор на Ирак, поиска нейни строителни фирми да участват във възстановяването. Отговорът беше, че нашите фирми могат да участват евентуално само като подизпълнители, защото основните договори вече са сключени.

Не искам да бъда разбиран погрешно. Давам си сметка, че Бог си е направил шега, когато е създал нашата цивилизация индустриална, а суровините за индустрията ни е оставил при другата цивилизация. Приветствам всички мерки за установяване на наше влияние там. Но именно като представител на цивилизация, основана върху ренесансовия хуманизъм и приемаща за висша ценност достойнството и значимостта на отделната личност, ми е тъжно да гледам как волните и горди западни личности биват манипулирани от собствените си медии, за да осигурят необходимото обществено мнение и да санкционират едни или други действия. Иначе казано, тъжно ми е да гледам как медиите правят хората на маймуни. Но пък може би така е справедливо, може би хората наистина са маймуни или трябва да бъдат правени на маймуни, за да бъде светът такъв, какъвто си го представяме и какъвто го желаем. Че медиите манипулират мнението на хората дори е окуражаващо, защото означава, че това мнение има все пак някакво значение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Това издание посвещаваме изцяло на ямайската музика и нейните производни (най-вече британски). Гостите ми от alka dub soundsystem прекрачват прага на студиото с пълна торба с музика, малка част от която слушаме в предаването. Говорим си за корените, за саундсистемите, за еволюцията и за съвременните превъплъщения на островната музика. Всички поклащаме глави в ритъма на Ямайка и мечтаем за лятото. А в последния час на предаването слушаме микса Dubbin' In The Shades, дело на alka dub soundsystem.


45 оборота в минута #99 - плейлист:

Bob Marley – Stir It Up / Island

alka dub soundsystem’s selection:
Burning Spear – Dub Don’t Cry / Burning Music
The Upsetters – Vamp A Dub / Island
Monthy Alexander & Ernest Ranglin – Confucius / Telarc
Bob Marley – Jammin’ (Dub) / Island
Israel Vibration – Why You So Craven / Arrival
Horace Andy – Sky Larking / Venture
Groundation – Undivided / Young Tree
Althea & Donna – Jah Rastafari / Frontline
Althea & Donna – Uptown Top Ranking / Frontline
Mutabaruka – Life and Debt / Island
Super Cat – My Girl Josephine / Columbia
Easy Star Allstars – Breathe / Easy Star
Alpha & Omega – Mankind See / Alpha & Omega
Rhythm & Sound feat. Jah Batta – Music Hit You / Burial Mix

alka dub soundsystem – Mix: Dubbin’ In The Shade


1 час:

2 час:


3 час:

Няма изход тая къща,
не разбрах къде е входа;
камък и сребро се сплитат
с вековечен дъх на вар.
Стъпала и мрак потаен,
и едва-едва се чува
тъпанът на хоризонта
в гробницата на Акбар.

Няма и следа от шаха.
Само десетина думи
върху мрамора си шепнат
и повтарят на света:
Легна тук преди години
този, който - млад и силен -
цял живот събира злато
да го позлатят в смъртта.

Цял живот събирал злато,
тюркоази и рубини,
дал за блясъка им чуден
и последния имот.
Седнал тъжен върху трона,
чували го да си казва:
Кратко нещо е живота,
а смъртта е цял живот!

Смятали, че е побъркан,
мислели, че се шегува,
лек му давали знахари ...
Ала шахът - вече стар -
се усмихвал и повтарял:
Истината ще ви каже,
утре или след години,
гробницата на Акбар.

Тичал вятърът пустинен,
виел с гласове на лютни.
Палмите зеленооки
натежавали от плод.
Властелинът не преставал
да изгражда туй, в което
бил прозрял, че ще живее
утрешния му живот.

Не преставали и други
да печелят славни битки,
после чезнели във мрака
на любимите коси ...
Но Акбар усещал дните
като тухли върху свода
и във гробницата влязъл
от смъртта да се спаси.

И сега у мен живее
не дъхът на вар и пясък,
нито палмите зелени,
трепнали с листа от жар,
а това, което мълком,
сред пустинята далечна,
ми разказа с десет думи
гробницата на Акбар.

Йордан Милев "99 нощи с Шехерезада"

Не показвам и не казвам нищо ново, но ще продължавам да го правя, докато не видя промяна.

Замисляте ли се, защо в нашата прекрасна държава има толкова много криви неща? Дори новите знаци, табели и кошчета за боклук са криви.

Удивително е.

Този симпатичен крив… обект, се намира срещу Софийския Университет.

Старите дървета са запазена марка за София там, където ги има. И понеже са стари, техните корени цепят асфалта. Което, не е зле, стига някой да го сменя от време на време.

Сграда срещу английската гимназия в София. Едно време се шегувах, че София прилича на декор от Half Life 2, отдавна играта не е актуална, но София продължава да изглежда така.

Това ми е един от любимите кадри в последно време. Сниман е в парк Заимов. Парк Заимов е ремонтиран и на фона на всичко останало изглежда много добре.

Но все пак в България сме на принципа, че дори и да оправят нещо, ние задължително трябва да го счупим, да го надраскаме ей така, за да има.

Затова смятам, че този кадър е уникален.

Криво кошче за боклук, поставено на място, където определено не принадлежи.

Крайният ефект обаче представлява паметник.

На какво – това оставям на всеки да избере сам за себе си.

В мартенския бюлетин на ЕЦБ намираме следната графика, показваща очаквания за постоянно и значително покачване на лихвите в средносрочен и дългосрочен план в Еврозоната (в момента overnight лихвите са около нулата). Страни с огромни държавни дългове като Белгия или Италия много трудно ще могат да си обслужват дълговете при по-високи лихви. Като първи доброволци за пакта за Еврото и ESM ще трябва и за тяхното спасяване да плащаме.

Разбира се, винаги има вариант да не се вдигнат лихвите. Тогава, обаче, рискът от (хипер)инфлация е висок. Това вече се вижда в последните месеци. При това, не само енергийните суровини поскъпват – но още повече поскъпват неенергийните суровини (вкл. храни, метали и пр.)

Блогът за икономика 2011

Виж ти!?! Дошло време за джихад, а коалицията го е проспала. Щом в Либия се води Джихад, то НАТО излиза че е на страната на джихадистите. Не каза ли същото преди седмица и Киряк Цонев при Бареков в Бодилник? Журналистът Марк де Шалврон следва бунтовниците в настъплението им срещу силите на Кадафи и един от [...]

Advertorial

Тази година Денят на детската книга няма да е същият! По случай празника за първи път излизат на български романите на любимата на няколко поколения писателка Бевърли Клиъри. Жива легенда на детската литература, наричана „американската Астрид Линдгрен”, тя е автор на повече от 30 романа за деца и юноши, преведени на 15 езика, и е носител на близо 40 световни литературни награди.

Advertorial

Тази година Денят на детската книга няма да е същият! По случай празника за първи път излизат на български романите на любимата на няколко поколения писателка Бевърли Клиъри. Жива легенда на детската литература, наричана „американската Астрид Линдгрен”, тя е автор на повече от 30 романа за деца и юноши, преведени на 15 езика, и е носител на близо 40 световни литературни награди.

В един малък памфлет на немския публицист Richard Wagner попаднах днес на навяващ дълбоки мисли цитат на английския писател и журналист К.Г.Честертън. Постарах се да намеря оригиналния цитат за да го приведа тук с по-голяма сигурност и убедителност.

Но първо – две думи за Честертън (1874 – 1936) като мислител и есеист:

Папа Пий IX посмъртно го отличава с титлата defensor fidei (защитник на вярата) заради убеденото му свидетелство в полза на католицизма – като вероучение и социално напътствие за жизнено действие. Една от основните работи на Честертън в духа на апологията на истинската, “права” вяра, един пламенен и остроумен философско-публицистичен принос е “Orthodoxy”, от която и произхожда днешният цитат. От няколко часа съм се потопил в този истински реакционен труд, който по духовна и интелектуална настройка според мен се родее с творчеството на Nicolas Gomez Davila. Намирането на книгата се оказа лесно, защото тя е част от проекта Гутенберг:

http://www.gutenberg.org/ebooks/130

И така, ето цитата:

“Tradition means giving a vote to most obscure of all classes, our ancestors. It is the democracy of the dead… Tradition refuses to submit to the small and arrogant oligarchy of those who merely happen to be walking about. All democrats object to men being disqualified by the accident of birth; tradition objects to their being disqualified by the accident of death. Democracy tells us not to neglect a good man’s opinion, even if he is our groom; tradition asks us not to neglect a good man’s opinion, even if he is our father.”

K.G.Chesterton – Orthodoxy, Chapter 4, “The Ethics of Elfland.”

Или пренесено на езика на Св. Климент Охридски и написано с климентовица:

“Традицията означава да дадеш право на глас на най-незачитаната и пренебрегвана класа – нашите предци… Традицията отказва да се подчини на малката и арогантна олигархия на онези, които по една случайност просто ходят по земята. Всички демократи са против дискриминацията на човека по рождение; традицията е против неговата дискриминация поради смърт. Демокрацията ни учи да не пренебрегваме мнението на никой свестен човек, дори той да ни е ратай; традицията ни призовава да не пренебрегваме мнението на никой свестен човек, дори той да ни е баща.”

Честертън – сборник “Ортодоксия”, 4 глава

Оригинално заглавие: The King’s Speech

IMDB: h ttp://www.imdb.com/video/imdb/vi806197529/

Официален сайт: http://www.kingsspeech.com/

Жанр: биографичен, драма

Режисьор: Том Хуупър

Участват: Колин Фърт, Джефри Ръш, Хелена Бонъм Картър

Времетраене: 118 мин.

Лична оценка: 9/10

 

Снощи с Мимето и Борко гледахме „Речта на краля“ на кино.

Не си падам много по исторически и биографични филми. Скучни са. Няма много действие, хуморът е сведен до минимум и почти всички те натоварват… По тези показатели и „Речта на краля“ не прави изключение. Но когато самата кралица Елизабет II каже, че била „трогната от вълнуващия портрет на нейния баща” след като гледала филма, вече може да предположите, че става въпрос за нещо различно.

Всъщност, този път ще ви издам историята, която е по истински случай. Бъдещият крал на Англия (Джордж VI) заеква. Наглед дребен проблем, но когато се предполага, че си внушителен оратор, който трябва да се изправи пред нацията си и да я окуражи в труден момент, нещата не са толкова прости… И когато нещата стават напечени, се появява странен терапевт, който с методите и държанието си доста наподобява д-р Хаус от прага на Втората световна война. Мога и края на филма да ви кажа, но не вярвам, че сте толкова тъпи, за да не се досетите. Въпросът не е там!

По-голямата част от филма представлява разговорите на двама души в една стая. Повтарям, над три четвърти от филма се развива с двама души, една стая и разговори. Няма специални ефекти, няма стрелба, няма заплетени любовни истории, няма неразгадано убийство, няма мистериозни паранормални явления, няма невероятни обрати…

Много хора биха си казали „скука“ и ще ги разбера. Този филм не е за всеки, нито пък е за всяко време и настроение. Но ако такова ви дойде, задължително го гледайте. Особено силно го препоръчвам на хората, изгубили увереност в себе си; на заекващите и отчаяните; на кралете; на тези, които имат взимане-даване с англичани; на хората, интересуващи се от историята на Великобритания, но най-вече на всички приятели актьори. За актьорите си е направо задължителен!

Гледа се на един дъх, в уединение, на голям екран (не е задължително на кино, но на голям екран, за да наблюдавате детайлите в актьорската игра), с чаша уиски или бърбън…

Неслучайно това е първият австралийски филм с „Оскар“, всъщност даже с 4 от общо 12 номинации (рекорд за 2010 г.): най-добър филм, най-добра режисура, най-добър сценарий и главна мъжка роля! За финал ще ви кажа, че само 16 филма в цялата световна филмова история имат 12 или повече номинации:

1. Титаник (1997 г., 14 номинации)
2. Всичко за Ева (1950 г., 14 номинации)
3. Чикаго (2002 г., 13 номинации)
4. Влюбеният Шекспир (1998 г., 13 номинации)
5. Форест Гъмп (1994 г., 13 номинации)
6. От тук до вечността (1953 г., 13 номинации)
7. Отнесени от вихъра (1939 г., 13 номинации)
8. Речта на краля (2010 г., 12 номинации)
9. Гладиатор (2000 г., 12 номинации)
10. Английският пациент (1996 г., 12 номинации)
11. Списъкът на Шиндлер (1993 г., 12 номинации)
12. Танцуващият с вълци (1990 г., 12 номинации)
13. Моята прекрасна лейди (1964 г., 12 номинации)
14. Бен-Хур (1959 г., 12 номинации)
15. На кея (1954 г., 12 номинации)
16. Госпожа Минивър (1942 г., 12 номинации)

Сподели тази публикация:

Подобни публикации

• 25.03.2011 -- Бритиш стайл джакит пътейтоус (или British style jacket potatoes) (3)
• 09.04.2010 -- Английски, шотландски, ирландски паунди… (8)
• 10.01.2011 -- Генезис (Inception) (3)
• 14.01.2010 -- FML – Да си таковам живота! (4)
• 06.01.2010 -- Шерлок Холмс (8)
• 22.02.2011 -- Случка в самолета (4)
• 01.01.2011 -- Равносметка 2010 (4)
• 20.12.2010 -- Българите официално са най-нещастните хората на планетата (17)
• 09.12.2010 -- „Ръката на надеждата“ (13)
• 24.10.2010 -- WC публикация (10)
• 10.04.2010 -- Четири неща, които (почти) всеки хотел в UK ще ви предложи (8)
• 06.04.2010 -- Как да си поръчате пържола, ако ходите в САЩ или Великобритания (7)
• 21.02.2010 -- Аватар (25)
• 12.10.2009 -- Животът ми е нормален (My Life Is Average) (9)
• 26.03.2009 -- Интересни факти за партизанската болница в Церкно, Словения (2)
• 14.06.2008 -- Whose Line Is It Anyway (2)
• 11.11.2007 -- "Сексът и градът" (11)
• 13.04.2007 -- Затвориха и кино "Роял" (2)
• 15.07.2006 -- 3D кино (6)
• 04.07.2006 -- July Evening (1)

Да, знам какво си мислите като четете това заглавие – смятате, че в следващите няколко абзаца ще ви занимавам с жалкия живот на някоя мацка, която има прекалено много обувки, прекалено високи амбиции и прекалено малко идеи какво да прави с живота си оттук нататък. Да, точно това ще си помислите! И, разбира се... ще сгрешите! Защото “С любовта на лъвица” не е просто любовен роман – той е споделяне, той е признание, той е изповед за вечното търсене и намиране – търсене на себе си и намиране на другия.

На планетата има 433 работещи атомни ценрали. Планират се нови 220, една от които може би ще е в Белене, България. Аварията в Япония, най-вероятно ще затрудни и забави много от тези планове. А на дневен ред идват въпросителните.

Има ли бизнес смисъл в изграждането на нови централи?
Възможно ли е светът да се захранва и без атомна енергия?
Възможно ли е да намалим въглеродните емисии без атомна енергия?
Възможно ли е да се откажем от централизираната енергия и да преминем към умни мрежи за генерация на и разпределение на енергията?

Потърсихме мнения и отговори и ги споделяме:

Амори Ловинс

физик и директор на Chief Scientist на Rocky Mountain Institute.

“Learning From Japans Nuclear Disaster”

“От 2005, новите реактори в САЩ са субсидирани на 100 или повече процента, и въпреки това не успяха да привлекат и един цент частен капитал, защото нямат бизнес смисъл. Те струват 2-3 пъти повече, от колкото вятърната енеригия, и за времето, което отнема да се построи нов реактор, няма да може да се конкурира и със слънчевата енергия…“ цялата статия

—-

Куми Найду

изпълнителен директор на Greenpeace, в NY Times:

“Атомната енергия не е нужна”

“Има две опасни твърдения, които в момента се чуват в разгараа на настоящата атомна криза. Първото е, че атомната енергия е сигурна. Второто е, че атомната енергия е основен елемент в едно ниско въглеродно бъдеще и че ни е необходима за да се справим с промените в климата. И двете са грешни…”
цялата статия

—-

Андрю Уинстън

Създател на Winston Eco-Strategies и автор на ‘Green to Gold’ и ‘Green Recovery’.

The Future of nuclear energy
в Harvard Business review

“Between basic economics, security, national competitiveness (the push to a clean economy creates jobs), the logic for a distributed, non-nuclear, non-fossil-fuel grid and transportation network seems very strong.”
цялата статия

—

Освен тях, ви препоръчваме статията “When the steam clears” в Economist, а в последния си брой вестник Капитал прави много интересен анализ на случая АЕЦ Белене: Магията живее в Белене и За и против Белене.

На 25 март Велико Търново беше домакин на събитието Европейски детски форум, в който взеха участие 110 деца и 40 учители от осем области от България, Испания и Словения. Форумът е част от проекта „Европа за децата, Европа с децата”, финансиран по програма „Фундаментални права и гражданство” на Генерална Дирекция „Правосъдие” на ЕК. Неговата цел е [...]

Изображение: Peter Chiykowski / Rockpapercynic.com / A webcomic for the unimpressed

Всъщност, то нито е мое, нито е малко, нито пък е гениално. Няма нищо ново под слънцето, освен добре забравеното старо. Временни наематели сме на телата си – дори те не ни принадлежат, а какво остава за идеите? Откритието ми не е гениално, защото много по-гениални хора от мен са стигали до него. Но пък е чудовищно голямо откритие! Надявам се да почувстваш същата свобода като мен, след като видиш къде се крие ключът от палатката.

За какво става въпрос?

За начините да въздействаме върху материята с нематериални неща, като: мисли, думи, нагласи, идеи, състояния на духа…за поредната селф-хелп глупост, поне на пръв поглед. Ако вече си станал мастър-джедай, основал си собствен ашрам, ръководиш духовна школа или си издал бестселър по „духови“ въпроси, които изобщо не познаваш, но хората купуват, защото лъжеш достатъчно убедително, че ги познаваш, спокойно  можеш да спреш с четенето до тук. Ти, очевдино, знаеш как стават нещата.

За кого е предназначен този текст?

За тези, които не знаят. Също като мен. За хората, които са уморени от „Закона на привличането“, „Тайната“, „позитивното мислене“, селф-хелп индустрията, гурутата, мотиваторите, „духовните” практики и, въобще, цялата Ню Ейдж „попара“, която сърбаме, но без да виждаме  практически резултат. ..

Откъде е почерпена информацията?

От интуитивни проблясъци, които са проверени в практиката.

Как може да се докаже дали е вярно това, което казваш?

Има само един начин – като се подложи на тест с помощта на личен опит.

Кой гарантира, че не е поредната лъжа?

Интуицията гарантира. Опитът ще го гарантира. Няма кеш-бек, защото не играе кеш. Споделям ценен опит и го правя безплатно. Гаранция дават само за развалената ютия, която си купил в магазина. Тук „ютията” работи и е подарък. Давам ти възможност да хванеш юздите на живота си в ръце. Спокойно можеш да подминеш тази възможност, ако не ти допада по някакъв начин. Остави я на масата. Някой друг ще се възползва от нея. Всеки може да се възползва от нея…

Добре, де, кажи какво е смотаното ти „откритие” най-после!

Всъщност, те са няколко. Може ли да започна едно по едно, хронологично?

Давай! И, по-накратко, ако обичаш, че ми е писнало от подобни глупости!

На мен също, но за краткото не обещавам…

И така, първо открих, че въпреки стотиците книги за самоусъвършенстване, които прочетох, въпреки десетките духовни практики, които упражних през последните няколко години, въпреки времето и ресурсите, които инвестирах в личното си развитие, не постигнах никакъв резултат. Чисто практически резултат. Не станах богат, не открих сродната си душа, нито смисъла на живота, не получих гениални прозрения, не взех „Пулицър“, дори „Роман на годината“ не получих, опитах се да помогна на хора, които обичам и бяха в беда, но не успях. Разбира се, не търся вината у авторите на бестселъри и гурутата. Виновен съм си аз, защото сигурно не съм бил достатъчно последователен в практиките, но какво от това? Всеки се нуждае от практически резултати, за да се мотивира, а почти навсякъде пише, че хубавите неща стават лесно и почти без усилие, ако наистина ги искаш. Е, при мен не станаха нито с усилие, нито без усилие, колкото и да ги исках. От практическа гледна точка, саденето на домати вече ми изглежда по-смислена дейност,  отколкото четенето на екзистенциална философия, гледането на селф-хелп програми и посещаването на мотивационни семинари. Или медитирането в поза лотус. Саденето на домати поне има някакъв резултат, който можеш да видиш, да пипнеш и дори да изядеш, за предпочитане – с кашкавал.

Значи сега трябва да се учим от някакъв лузър, така ли?

Препоръчително е. Всичко, което не знаем за себе си естествено води до това, което вече знаем. Въпросът е да си го припомним. Боя се, че няма какво ново да научаваме, нито кой знае какво ново да правим, за да се случват нещата по най-читавия начин. Който е успял да си купи яхта само с визуализации да не чете по-нататък. Той вече знае как стават нещата. Аз пиша за хората, които не знаят. Също като мен.

Аз също не знам. Продължавай!

И така, след като открих, че няма човек на света, който да ми помогне да управлявам живота си в желаната от мен посока, аз се опитах да го направя сам – с практически действия и дела.

И какво?

Ами, строших си главата няколко пъти, но направих още едно гениално откритие. Всъщност, още две гениални открития: 1/ че не знам нищо за света и 2/ че нямам абсолютно никакъв контрол върху случващото се в него. Дори върху резултатите от собственото ми участие в това, което се случва. То по-скоро зависи от чуждия принос и от стихийните събития, които сме свикнали да наричаме „случайности“. Например, да изкарам два лева, това значи някой друг да ми ги даде или да ги изгуби, а аз след това аз да ги намеря. Няма как да материализирам дори два лева без участието на някой друг – без чуждото действие или бездействие дори изкарването на два лева е немислимо. Да не говорим, че нямам абсолютно никакъв контрол върху нещата, от които реално зависи животът ми и всичко, което определя неговото качество, например: курса на долара, цената на петрола, климата, бедствията, авариите, войните, конфликтите, данъците, политиката, правителството, икономиката, условията за бизнес, масовите нагласи, очакванията на обществото, реакцията на околните, отношението им към мен…За да бъдеш обичан, някой трябва да те заобича, нали така? Как ще се стремиш към нещо, което някой друг трябва да направи? За да си авторитет, някой трябва да ти повярва. Това пак зависи от външни фактори – от решенията на други хора – ти можеш да си говориш каквото поискаш, но дали ще ти повярват, това е отделен въпрос. Както ти в момента сигурно не ми вярваш, но това зависи изцяло от теб. Аз нищо не мога да направя по въпроса, освен да ти кажа това, което смятам за вярно.

Започнах да се обърквам вече. Обобщи!

Съгласен. И така, гениалното ми откритие стъпва върху три не толкова гениални и близки до ума заключения, научени по трудния начин, в резултат от многото сблъсъци между главата ми и стената:

1/ Няма човек, идея или практика на този свят, които да ми помогнат да управлявам живота си в желаната от мен посока;

2/ Абсолютно невъзможно е да го направя сам, защото всичко, което ми се случва, е резултат от действията или бездействията на други хора, от решенията на някой, когото в повечето случаи дори не познавам, или пък е резултат от сложни причинно-следствени връзки, които не виждам, от непредвидими събития, случайности и бедствия, които няма как да  контролирам и т.н;

3/ Общото между всичко това е, че нямам никаква власт над заобикалящия ме свят. Ама абсолютно никаква!

Ти наистина си много зле. Да приемем, че всичко, което казваш е вярно. Какво следва от това?

Да поставим въпроса по друг начин. На какво се дължи това, което всички ние рано или късно ще разберем: че нямаме никакъв контрол върху заобикалящия ни свят? На какво се дължи? Всяко нещо си има причина. А има и друг важен въпрос, който трябва да си зададем: кой е антиподът на това пълно безвластие? Всяко действие си има противодействие във вселената – равно по сила и обратно по посока. Искам да кажа, че пълната липса на контрол във външния свят трябва се компенсира от пълен контрол в някакъв друг свят, който е различен от външния и е противоположен на него…Искам да кажа, че пълната липса на контрол върху заобикалящата ни действителност трябва да се дължи на нещо, да я причинява нещо…

Какво е това нещо?

Ето, в отговора на този въпрос се крие гениалното ми откритие.

Казвай какво е то!

Ами, вече го казах. Прочети малко по-горе: пълната липса на контрол във външния свят трябва се компенсира от пълен контрол в някакъв друг свят, който е различен от външния и е противоположен на него…Кой е този свят? Ами вътрешният, разбира се! Какво значи „вътрешен свят”? Какъв е климатът в него? Махмурлукът е чудесен пример за неделния климат в нашия вътрешен свят. Тъгата и радостта, отчаянието и страха, надеждата и съмнението са различните му сезони. Всичките мисли, чувства и емоции, които го изграждат са под абсолютната власт на волята ни, за разлика от всичко, което се случа там, навън, във външния свят…

Това са пълни глупости! Знаех, че ме заблуждаваш от самото начало!

Чакай, не сме отговорили на втория въпрос: на какво се дължи пълното ни безвластие? Какво го причинява? Трябва да има някаква причина! Всяко нещо си има причина.

Добре де, на какво се дължи?

Ще ти го обясня простичко: имаме две паралелни вселени: А/ Външната, където са предметите, обстоятелствата, хората, събитията, случайностите и лошото време и Б/ Вътрешната, където са мислите, чувствата, нагласите, емоциите, състоянията на духа и т.н. Ние живеем едновременно и в двете вселени, обаче върху външната имаме 0% контрол, а върху вътрешната: 100% контрол.

Не мога да се съглася и с двете твърдения.

Знам. Понякога изглежда така, сякаш нямаме никакъв контрол и върху вътрешния свят. Ако някой избие семейството ти и не успееш да го спреш навреме, сигурно ще изпиташ гняв и този гняв ще е предизвикан от външни обстоятелства, нали така?

Именно!

Примерът е малко брутален, но логиката става ясна веднага. Безвластието, пълното безвластие, което чувстваме, че имаме над собствената си „крепост”, че и над „пейзажа”, който я заобикаля, то е само привидно. Но си има причина. Дължи се на нещо. И това нещо е реагирането.

Какво по-точно имаш предвид?

Искам да кажа, че вместо да упражняваме абсолютната власт, която ни е дадена от природата върху вътрешния свят, ние в десет от десет случая избираме да реагираме на сигналите, които идват от външния свят. Те не зависят от нас, но за сметка на това определят посоката и вида на процесите във вътрешния ни свят. Ако им позволим. Така губим контрола и върху малката територия, която ни принадлежи – сдаваме властта над собствената си крепост, където по правило разполагаме с абсолютната власт. Подчиняваме я на стихийното въздействие на факторите от външния свят. Губим и малкото, което имаме като самостоятелност, докато непрекъснато реагираме на външните обстоятелства, вместо да следваме свои собствени правила. Това е все едно крепостта ти да е обсадена, а шпиони да организират преврат отвътре и да отворят вратите широко за „врага”, който чака пред портите. По правило нямаме никакъв контрол над действията на този „враг”, но ако позволим на вътрешни процеси, които зависят от нас, да го допуснат у дома, тогава губим и малкото контрол, който имаме върху собствения си свят. От царе се превръщаме в затворници. Притиснати до стената по този начин, ние наистина се намираме в позицията на абсолютна безизходица. Това безвластие вече се отнася и до вътрешните процеси. Точно в такова състояние на духа повечето хора четат Джон Кехоу и Тайната и се чудят защо нищо не могат да променят във външния свят. Чудят се защо не получават отговор на молитвите си, защо не работят визуализациите? Защо никой и нищо не се подчинява на зададената от тях посока? Притиснати до стената, те искат да управляват света! Не става така. Първо трябва да си върнеш контрола над малката крепост, която имаш по рождение, а после да променяш „географията“ на целия свят. Образно казано.

Ясно, разбрах! Хитро копеле си ти! Обаче, я кажи сега, ако някой наистина убие семейството ти, няма ли да изпиташ гняв?

Естествено, че ще изпитам. Това е доста глупав въпрос. И отговорът му е напълно несъвместим с още една част от гениалното ми откритие.

Така ли? Каква е тя?

Както вече казах, ние живеем в двата свята едновременно – във външния и вътрешния свят. В идеалния случай имаме 100% власт над втория и 0% власт над първия. В реалния случай, заради непрекъснатото реагиране, губим всякакъв контрол и върху двата. Между двата свята не просто съществува двупосочна връзка, но тази връзка сме самите ние! Тя зависи от нашата воля – от решенията, които вземаме във всяка една секунда – да реагираме на света такъв, какъвто го виждаме или да създаваме света такъв, какъвто го искаме. В този ред на мисли, ако владея напълно вътрешния си свят, аз владея и двупосочната връзка с външния – бавно, но осезаемо започвам да ставам свидетел на това как солидната действителност се огъва под натиска на волята ми. И това става почти без участие от моя страна – в резултат от действията на процеси и хора, които дори не познавам. Просто защото имам контрол върху вътрешния си свят и го поддържам постоянен. Усилията ми трябва да са съсредоточени там – върху това, което мога да контролирам, а не върху онова, което не мога. Двете са взаимосвързани и, ако реагираш, няма да имаш избор – ще се чувстваш винаги така, както повеляват обстоятелствата, които не зависят изобщо от теб. Някой ще дойде и ще убие семейството ти, за да ти причини гняв, мъка обида и желание за мъст. Ако контролираш емоциите, мислите, чувствата и нагласите си, ако ги държиш независими от външните обстоятелства, това няма как да се случи. Тогава се случват онези любопитни случайности, които Карл Юнг пръв нарече „синхроничности”. Всички обстоятелства, събития и хора започват да ти помагат, задействат се процеси във външния свят, които тласкат всичко към зададената от теб посока.

Това ми звучи като пълен абсурд! Говориш абсолютни глупости!

Готов съм да се съглася, ако приемеш да сложим и законите на Нютон в същата категория, ако приемем, че не всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие – тогава връзката между външния и вътрешния свят ще бъде само еднопосочна и настроението ти действително ще зависи само от новините по телевизията, а обратното винаги ще бъде непостижимо. Когато загубиш партията и на двете шахматни дъски, това се превръща в абсолютен факт, но не мисля, че такова състояние на нещата трябва да продължава вечно. Мисля, че по всяко време може да се разиграе нова партия шах, поне за вътрешния свят, където имаме пълен контрол и, след като спечелим тази партия шах, осъзнали силата си, след като възвърнем пълния контрол над себе си, тогава можем да започнем да променяне и външния свят. Не само с двете ръце, при това!

Как може да стане това?

Ами, като избираш да чувстваш, мислиш и изживяваш това, което ти решиш във всеки отделен момент, а не това, което диктуват обстоятелствата. Инициативата да идва отвътре, а не отвън. Например, никой не те задължава да се превръщаш в поредното зомби, вербувано от лошите новини, които долитат от цял свят, нали? Това зависи от теб! Разликата е, че вече го знаеш. Преди даваше подсъзнателно ключа за портите на крепостта всеки път, когато ти го поискаха. Сега вече знаеш. Пробвай и ще разбереш, че никой не може да ти го отнеме против волята ти. Ето, например, в ежедневието – някой може да изрече обида срещу теб, но само от теб зависи дали ще се почувстваш засегнат. Можеш да го приемаш лично или да подминеш обидата с лека ръка, оставяйки въпросния човек на милостта на собствените му комплекси. Някой може да се опита да те излъже, но само от теб зависи дали ще се усъмниш в намеренията му, дали ще подложиш казаното на съмнение, дали ще провериш информацията или ще приемеш всичко за чиста монета. Някой може да се опита да те заплаши, но само от теб зависи дали ще изпиташ страх или не – дали ще отвърнеш на агресията с агресия или ще предпочетеш да живееш в мир със себе си, знаейки, че контролираш напълно ситуацията и, докато си в такова състояние на духа, между теб и въпросния несъзнателен, агресивно настроен човек, стои една голяма сила – силата на собствения му гняв, който ти не споделяш, но която работи срещу него, препъвайки го постоянно. Ще ти дам още примери от практиката. Доста хора чакат да създадат семейство, да построят къща, да си купят кола, да отгледат деца, да постигнат някакви върхове в кариерата, да получат обществено признание, власт, популярност или шестцифрена сума пари, за да се почувстват успели. Този момент обикновено никога не идва или непрекъснато се отлага във времето, а и да дойде, удовлетворението не трае дълго, защото винаги се намира някой, който е по-успял от тях.  В действителност, нищо не ти пречи да се почувстваш успял още днес, тук и сега, независимо от обстоятелствата. Защото така си решил! Забелязваш ли разликата? Не казвам да потърсиш доказателства навън, че си успял или някой, който да го потвърди. Казвам да се почувстваш успял, защото така си решил. Независимо от обстоятелствата! Как може да стане това? Ами много е лесно! Всяка емоция, която познаваш, може да бъде възпроизведена отново в теб, безброй пъти, по твоя собствена воля. Използвай паметта, спомни си успеха – как изглежда, как мирише, какви чувства предизвиква у теб? Припомни си как се чувстваше последния път, когато имаше доказателства, че си успял, колкото и съмнителни (субективни) да са те. Все някога си печелил олимпиада по математика, писали са ти шестица на есето по литература или си вкарвал гол. Получавал си това, което си искал. Ставало е по твоята. Успявал си все някога. Всеки човек е успявал все някога в нещо, дори най-големият загубеняк е успявал, а ти сигурно си успявал стотици пъти в десетки начинания. Припомни си емоцията и я внедри изцяло в настоящия момент. Пробвай достатъчно дълго да се чувстваш така, за да видиш как външните обстоятелства ще отговорят на нагласата ти. Със сигурност ще се дотътрят доказателства, че си успял във външния свят и сега. Те няма да закъснеят, стига да поддържаш състоянието достатъчно дълго. Мога да продължавам вечно с примерите, но принципът ти стана ясен. Намери къде се крие ключът от палатката, почисти я добре и не го давай на всеки да влиза и да излиза, когато си поиска, с кални обувки. Докато ти спиш. Събуди се и разбери, че всичко, което се случва – първо във вътрешния, а после и във външния свят, абсолютно всичко зависи от теб! Когато си буден. Ето това е моето малко гениално откритие…

Тихомир Димитров

 

Сходни публикации:

Сбъдването на желания – някои практически аспекти

Съзнанието определя битието

Да вървиш срещу егото си е тъпо

Да постигнем изобилието с даване

Едно интересно събитие за любителите на различните традиции, Изтока и културата. Министерството на културата, съвместно с Институт за етнология и фолклористика и Национален етнографски музей – БАН, ще покажат на жителите на София изложба, посветена на Палестинската култура.

Посолството на Държавата Палестина и Палестинската асоциация в България организират събитието „Изкуството на Палестина” на 30 март 2011 г., сряда, от 17,30 ч. в Националния етнографски музей, пл. „Княз Александър I” № 1.

Тъй като изложбата е интересна и може не всеки да успее да дойде на 30 март, когато е откриването й, тя ще е отворена за посещения в залите на музея от 30 март до 07 април 2011 г.

 

Едно интересно събитие за любителите на различните традиции, Изтока и културата. Министерството на културата, съвместно с Институт за етнология и фолклористика и Национален етнографски музей – БАН, ще покажат на жителите на София изложба, посветена на Палестинската култура.

Посолството на Държавата Палестина и Палестинската асоциация в България организират събитието „Изкуството на Палестина” на 30 март 2011 г., сряда, от 17,30 ч. в Националния етнографски музей, пл. „Княз Александър I” № 1.

Тъй като изложбата е интересна и може не всеки да успее да дойде на 30 март, когато е откриването й, тя ще е отворена за посещения в залите на музея от 30 март до 07 април 2011 г.

 

"Детски книги!" - това ще бъде темата на днешното предаване "Аз чета с Настя" - съвсем в унисон с началото на Седмица на детската книга в Аз чета. На 2 април се навършват 206 години от раждането на Ханс Кристина Андерсен, а днес ние ще си говорим за детските книги и юношеските романи. Тези, с които сме заспивали и които мама ни е чела преди лягане и тези, по които сме се учили да четем, когато на мама й поомръзна досадното ежевечерно четене.

Носителката на Оскар за ролята си на Хана Шмиц в екранизацията на "Четецът" на Бернхард Шлинк Кейт Уинслет се включва с книга в информационна кампания за аутизма, съобщава Entertainment Weekly. Уинслет е автор на книгата "Златната шапка", която е вдъхновена от приятелството й със страдащия от аутизъм Кели Ериксдотър и ще излезе през ноември.

Може би сте забелязали, че ви плясваме по една весела класацийка всеки път, когато искаме да ви обърнем внимание на някое наше събитие. Скрита реклама? О, не, не е скрита.

Ето пак: Направихме Топ 5 имена на стопански и нестопански организации, заради които настояваме да дойдете на нашия Миксер. Той ще е на 5ти април, вторник, след 19ч, в Culture Beat Club. А Миксер е най-общо казано микс от музика, речи, готини хора и надяваме се танци.

1. ВЕЛОЕВОЛЮЦИЯ

От няколко години вече Велоеволюция се борят за каузата на велосипедистите и за градската еволюция: от град за четирикраки превозни средства, към град за двукраки. Поканихме Теодор Василев да ни разкаже повече за решенията, които те са намерили на проблемите пред велосипедната еволюция в София.

2. БАЕПС

Българската Асоциация за Електрически Превозни Средства (БАЕПС) е съвсем от скоро, но с големи амбиции и много амбиции. Обединява над 60 души, готови да отделят от собствената си енергия за да променят енергията на превозните средства и в България. Апостол Дянков ще ни разкаже до къде сме с колите на ток.

3. BETTER PLACE

Better Place е пример за това как една смела идея съчетана с един изключителен говорител за няколко години се превърна от мечта в реалност. Ще видите.

4. ГОРИЧКА

Горичка сме ние и работата ни е да се погрижим за детайлите, за да сме сигурни, че ще се забавлявате, запознавате и вдъхновявате. И че вторник ще е най-силната вечер от седмицата.

5. CULTURE BEAT

Culture Beat ще осигурят декора за всичко това. С вниманието към детайлите, което ни спечели.

—

За да сте сигурни, че ще има място за вас и приятелите ви, запишете се в списъка с гостите. Не е задължително, но пък е безплатно.

Добавете ме в гест листа

Търсенето на качествени служители винаги е трудна задача. Затова компаниите използват всякакви съвременни начини за привличане на квалифицирани кадри. Но обмисляли ли сте възможността за хедхънтинг с пица? Преди да си помислите, че кризата вече е променила и начина за набиране на кадри, нека да поясня: става дума не за обикновена, а за “цифрова пица”.

Немската рекламна агенция Scholz&Friends търси кадри за дигиталния си екип в Хамбург. Тактиката, която използват, е доста интересна: агенцията създава “дигитална пица”, която получават екипите на водещи творчески екипи в града. Върху пицата с помощта на доматен сос се изпича QR код, който отвежда към онлайн обява за работа.

Подходът е интересен, защото е дискретен, забавен, а и затвърждава имиджа на агенцията като “люпилня” за интересни творчески идеи. Кампанията тече в рамките на 4 седмици, а резултатите са доста добри: проведени са 12 интервюта с квалифицирани кандидати, а двама от тях започват работа. Подходът на Scholz&Friends за пореден път показва на колко много места може да се използват QR-кодовете и как това да стане интересно. По-долу може да видите видео от кампанията – за жалост, само на немски:

Още по темата:

1. Рентгенова реклама
2. Рекламната агенция за вас!
3. BMW с нова форма на подсъзнателна реклама

Продукти за 4 порции:
1ч.ч. извара
400г заквасена сметана
1ч.ч. сладко боровинки
4 бишкоти
100г шоколад
1ч.ч. пудра захар
3 жълтъка
1ч.ч смлени орехи

Приготвяне:
Жълтъците се слагат купа. Към тях се добавя 1/2ч.ч. пудра захар. Разбиват се до побеляване. Шоколадът се начупва в метална касерола. Слага се на включен котлон. Когато се стопи, касеролата се оттегля настрани. Добавят се разбитите жълтъци. Бърка се непрекъснато с дървена шпатула. Съдът се връща обратно на загретия котлон. Бърка се отново със шпатулата. Когато леко сгъсти, кремът е готов. Касеролата се оттегля от загретия котлон. Изварата и заквасената сметана се смесват в пластмасов съд. Добавят се 2 ванилии и 1/2ч.ч. пудра захар. Белият крем се разбива с пасатор /миксер/, докато се получи еднородна смес и се сгъсти. След това се смесва със шоколадовия крем. Трябва да се получи хомогенна смес. Слага се в хладилна камера за 40 минути да изстине и стегне. Вземат се 4 купички  на столче или някакви други. Бишкотите се срязват напречно на 2 през средата. На дъното на всеки съд се слага по половин бишкота. След това се добавят по 2с.л. от крема. После пак парче бишкота и се завършва с крем. Оргоре десертите се гарнират със сладко от боровинки. Поръсват се със смлени орехи.

Днешният пътепис ще ни отведе до Лондон. Авторът не ми е пратил снимки, но не мисля, че са необходими – сигурен съм че разказът ще предизвика много коментари, типично за Лондон ;-) Приятно четене:

Ето как попаднах в Лондон

част първа Ето как попаднах в Лондон. Имам един приятел, много добър (толкова добър, че реших да му се доверя на поканата да му гостувам в Лондон), че не можах да устоя на изкушението да го направя. С него се запознах преди 14 години. А от 7 години не го бях виждал, защото от толкова време той живее в Лондон. И след огромната работа и натовареност по Великденските празници в хлебната индустрия, аз реших да се проветря малко и да си взема отпуска. Първата вечер, когато ми хрумна тая идея, му писнах еС–еМ–еС, че искам да му ида на гости. Той се съгласи. На следващият ден говорих с моята началничка за малко отпуска; същият следобед минах през Туристическа агенция да видя цената на билетите за автобуса до Лондон и разписанието им;до края на работният ден си купих двупосочен билет с фиксирани дати за отиване и връщане;на следващият ден подписах документа за отпуска;после изкарах 2 – 3 нощни смени и след последната от портала, през вкъщи да си взема багажа, през автогарата и айде на път. Автобусната линия беше на “Балканхорн“ по линията Варна – Лондон – Варна. Качвам се от В. Търново. Нямах дори време за покупки. Пазарувах в последният момент – половината покупки направих в следобеда, преди последната нощна смяна, а другата половина от нещата за из път си накупувах от В. Търново през двата часа от пристигането ми там, до времето на тръгване на автобуса. Тръгнах във вторник на 29. 04. Имахме около час престой в София. И от там си купих последните неща, за които не ми остана време в Търново – храна, сок, часовник, бельо. Пътуването беше много дълго и изморително. От 12:30 часа на обед във вторник като тръгнахме от Търново, в София бяхме към 15:40ч, от там тръгнахме в 16:30ч и в Лондон бяхме чак в четвъртък на 01. 05 към 08:10 часа местно време. Трудно се спи на седалка, през 3 часа път огладняваш, почивките са малки – по 15 минути на всеки три часа път. Чак на Евротунела под Ламанша почивахме цял час, докато чакахме да дойде влака.

Пристигаме в Лондон на автогара “Виктория“, Green line, сектор 3.

Днес е четвъртък – 01. 05. 2008 година.

Слизам от автобуса и ето ме в Лондон.

А сега накъде? Имах си разговорник, моят познат ми обясни преди да тръгна по Скайпа как да стигна до него, от коя метростанция, какво метро да хвана, какво трябва да пише на него, къде да сляза, после кой автобус да хвана, в коя посока, какво трябва да пише на него, на коя спирка да сляза, коя му е улицата, номера, квартала…всичко. Каза ми да имам лири(паунди) и монети за телефон. Каза ми например да си купя храна с 5 лири и рестото в монети да използвам за телефон, да му се обадя… На него или на жена му. Каза ми къде да ида в метростанцията и какво да кажа, за да ми дадат седмична карта за цялата градска мрежа в Лондон (от коя до коя зона. Всичко). Аз пък от интернет бях намерил карта на метрото, бях му пуснал линка и заедно с него през Скайпа проследихме целият маршрут, който трябва да следвам. Също от интернет бях намерил картата на Лондон и с търсачката намерих точно номера на неговата улица и къде се намира. Следвах всичко това и след като стигнах до неговата спирка – “St. Margaret” , започнах да показвам адреса на всеки минувач, който любезно ме ориентираше – до първата пресечка. После там пак се спирах, пак питах и пак ме ориентираха до следващата пресечка – със жестове, с показване…И така намерих и неговата улица, после номера и накрая стигнах до неговата къща. И позвъних – на вратата…. Жена му се обади по уредбата и остана шашната, като чу моят глас. Отвори ми, покани ме, посрещна ме. Аз не бях уморен въпреки всичко, оставих си багажа, чух се с моя приятел, който беше на работа и споделих плановете си за деня и помолих жена му да ме ориентира, за да не губя време. Като за начало исках да започна с

Лондонското око – символа на Лондон.

После исках да видя Уестминсърското абатство и след това , ако ми остане време да се мотая свободно на воля из големият град. Онова Виенско колело, най – високото в света, от което от 135 метра можеш да се насладиш на целият Лондон беше първата ми спирка. Тя извади една много подробна карта на града и ми показа и написа как да стигна до близката станция на влака (защото в търсене на нейната улица, бях забравил откъде бях тръгнал). Вземах си камерата, малко пари, фотоапарата, малко храна и тръгнах. Имах напредвид, че на Лондонското око може да се наложи да чакам по – вече от два часа за билети и затова реших да започна с него. Стигнах до гарата “ Waterloo“. Колелото се намира там. Ориентирах се по опашката накъде да вървя, за да си купя билет. Чаках наистина по – вече от час и половина (половината от това време на открито). Стигнах до касата, купих си билет. После чаках още около 30 минути, докато ми дойде реда да се кача на колелото. Имаше подробна проверка на всичко, което носех – първо ръчен преглед, а после и със скенер. И така вече съм в кабинката. Тя се затваря автоматично . Колелото се движи без прекъсване. Спира за много малко, ако няма достатъчно хора, за да се напълни поредната кабинка. Една обиколка по цялото колело продължава около 30 – 35 минути. В кабинката бях с група деца – ученици, които говореха или на чешки или на полски. Снимаха ме с моя фотоапарат. Аз също снимах с видеокамерата. Гледката е невероятна. Панорамата от 135 метра е зашеметяваща. Аз бих препоръчал да се купят два билета за две обиколки – едната да е дневна, а другата – нощна (вечерна), за да се види и нощният град. И така минах от тук. Слязох. Дълго след това не можех да откъсна поглед от това огромно колело. Продължих обиколката си – пресякох моста над Темза и ето ме при

абатството (парламента).

Огледах го отвсякъде, снимах го , наслаждавах се на трафика и на интересните возила. Струваше ми се много странно обратното движение. После се лутах на воля из големият град. Беше станало вече към 15 часа. Видях небостъргача “Сентрал пойнт“. Лутах се из навалицата. Спуснах се с метрото до съседната станция “ Leicester Square“, забавлявах се да гледам уличното оживление, минах покрай супер готини заведения с цветя отпред, забавлявах се да гледам обратното движение и към 17 часа се ориентирах към прибиране, но преди това минах през още някои спирки на метрото и се показах над земята, за да видя какво има горе. Около станциите: “Barbican“ i “ Farringdon“ също кипи невероятно оживление по вечерно време – тук има доста пъбове и места, на които десетки младежи пият вечерната си бира буквално застанали прави на тротоара, а от съседните заведения блестят палави реклами за бурни нощни купони в дискотеките. Притеснявах се да не би на улицата на моите познати да няма достатъчно лампи и да не мога да се оправя в тъмното. Прибрах се към 19ч, разказах им за всичко, което видях, вечерях и после гледах телевизия – Българска телевизия…Те ми предложиха програма за следващият ден, като отново ми начертаха и написаха какво мога да видя. За следващият ден останаха – магазина “Харолд“, уличните музиканти и мимове, музея на Алберт, природо – научният музей, историческият музей. – Петък – 02. 05. На сутринта се събудих, обаче друга мисъл ми мина през главата. Беше топло. И аз реших да се разходя до съседен град. Попитах моите домакини кой град наоколо си заслужава да се види и те ми

предложиха да ида до Уинзор…

Първото нещо, което ми мина през главата, като чух за Уинзор, беше замъка на Уинзор…Накарах ги да ми напишат как се пише “Уинзор“ и веднага го наместих в : www.google.com , кликнах на “Изображения“ и започнах да разглеждам Уинзор. Наистина имало замък там и наистина ми се видя доста близо. Речено – сторено – Уинзор. Обясниха ми как да стигна до там. Станцията на влака (най – близо до нас) е :“ Twickenham“. Казаха ми къде се намира тази станция на влака;какво да кажа на касата, за да си купя билет за отиване и връщане, за да ми излезе по – евтино. И аз тръгнах. Влаковете за Уинзор били през половин час. Купих си билет и тръгнах.

Половин час по–късно бях на Уинзор – крайна гара за влака.

Излязох от гарата и тъкмо да започна да снимам с камерата крепостта и града и то заваля…. Прибрах камерата и отворих чадъра. Минах покрай един навес над един магазин и реших, че от тук мога да снимам крепостта, без да се намокря. Направих го. И понеже дъжда се засили, реших да влезя в крепостта и да разгледам замъка. Следвах опашката и тя ме отведе до касата. Купих си билет – около 15 лири. И тръгнах подир тълпата туристи. И тук имаше контрол на багажа – ръчен контрол и скенер. Крепостта отвън напомня тази на Царевец край Велико Търново, а отвътре напомня на Лувъра в Париж. По – голямата част от обиколката е отвън. Гледах и се наслаждавах на спокойствието, зеленината, каменните зидове и панорамата, която се открива от тук. Дъжда престана и аз отново извадих камерата. Не след дълго вече бях вътре – в самият замък. преди това обаче отново ми се наложи да чакам на една доста голяма опашка, докато влезя вътре в самият замък, защото пускаха на групи от по 30 – 40 души. Като се освободи място (когато тези първите влязат по – навътре), пускат нови 30 – 40 души. Целият туристически маршрут вътре в замъка е ограден с лентички, така, че да не можеш да се връщаш два пъти на едно и също място. А вътре беше невероятно – огромни зали, кралски апартаменти, метални ризници, копия, пушки, съдове от преди 200 – 300 години, дрехи, костюми, картини, пана, кревати… Леле , като гледам тези супер луксозни за времето си кревати с балдахин и огромни възглавници и като гледам колко готини са били на времето рицарите и децата им и жените им (от картините и снимките, портретите по стените), и си представях какъв ли бурен секс се е правел преди 300 години в тези кревати из залите и апартаментите…какви ли танци са се танцували…из балните зали;какви ли битки са се водили с всичкото изложено по стените оръжие…какви ли гозби са се яли с позлатените лъжици, как ли са се тупали тези огромни килими, как ли са се бърсали тези огромни прозорци, как се е обзавеждало всичко това…. Направо останах без дъх. И така мина времето до към 14 часа. Разгледах целият замък, излязох и се заразхождах из малкото градче. Минах по главните улици, обикалях магазинчетата за сувенири. От едно магазинче си купих бяла тениска с надпис отпред с големи черни букви: “ I …. London“. (тук на мястото на многоточието имаше едно голямо червено сърце. : “Аз обичам Лондон“. Купих си също и една писалка отгоре с глава и шапка на войник от английската гвардия, а отстрани с цвета на Британският флаг. После минах покрай един уличен музикант, който свиреше на акордеон. Наслаждавах се на неговата мелодия, снимах го с камерата. После минах и през бутика на SWAROVSKI, разглеждах фигурките от скъпоценни камъни, гледах архитектурата на сградите наоколо, радвах се на спокойствието в този малък град. И така, докато не огладнях и реших да седна някъде да ям нещо. Намерих едно място,

на което имаше много заведения за хранене,

събрани на едно място и влязох в едно от тях. Беше супер готино. Настаних се на една маса и поисках менюто. Ама като не му разбирам на английският…Отказах се да го чета. Реших да се огледам наоколо, за да видя на съседните маси какво има сервирано и после направо да посоча на сервитьора какво точно искам. И така. Оглеждах се, оглеждах се и накрая видях на съседната маса донесоха нещо като кюфте с пържени картовки и зелена салата. Посочих го с пръст. Сервитьора отиде до човека и го посочи , за да се убеди, че точно него имах предвид…. И така храната беше поръчана. Избрах си една бира и всичко беше готово. Та поръчах си нещо, което не го знаех нито какво е , нито колко струва…Зачаках. Първо дойде бирата – студена и готина – хареса ми. не след дълго дойде и яденето. Започнах да ям. И чак накрая, когато се наядох, изпих си бирата и поисках сметката, разбрах какво точно съм ял – Стек с пържени картофи+бирата= някъде около 20 – лири…. Ми какво пък – наядох се – почувствах се като англичанин в родната си страна…. После се ориентирах към гарата, за да ми остане време и за Лондон. Само че този път се върнах не до гарата в Лондон, от която се бях качил, а направо слязох на

“Ватерлоо“ – в центъра на Лондон.

Ами просто предположих, че обратният ми билет важи до гарата в Лондон, от която се бях качил, а седмичната ми карта, която си имах, важи за останалото разстояние до Ватерлоо. Правилно съм се ориентирал. Слязох на “Ватерлоо“ и тръгнах покрай реката, покрай колелото надолу, за да стигна до “Тауър бридж“. По пътя натам, минах покрай уличните музиканти и мимовете, забавлявах се с техните изпълнения, снимах ги с камерата, минах покрай един музей, малък, под земята, (Армс музей). Много малък – за 15 минути го минах. В него бяха представени начините за измъчване и инквизиция през вековете, начина, по който са секли главите на затворниците, начина, по който ги били връзвали(със едни дебели синжири, с едни тежки метални боруши, за да е могат да бягат…И там снимах…После стигнах до един мост (последният преди Тауър бридж). Беше станало 18 ч. – времето, през което бизнесмените и чиновниците си тръгват от работа. Седях на тоя мост поне половин час и през всичкото това време по моста не спря тълпата от костюмирани дами и господа – с вратовръзки и официално облекло – банкери, чиновници, политици и т. н. Много красиво и луксозно беше. И после същите тези господа пълнеха пъбовете отвътре и отвън на по чаша бира в ръка. И така почти стигнах до

прочутият мост на Тауър бридж,

когато видях колко близо съм бил до един лъскав небостъргач. Реших да ида точно под него. Свих по уличките и го намерих. Наричат го “Шишарката“, защото има формата на шишарка – отдолу е по – широк овал, а отгоре става почти конус – също като шишарка. Черно стъкло и мрамор. Супер готин – невероятно е да седиш точно под него и да се наслаждаваш и на другите небостъргачи около него. Минах и покрай един индийски ресторант, ама нямах време и там да ходя. Отправих се отново към Тауър бридж. Точно до него имаше пак някакъв замък. А преди да дойда до тук, минах и през катедралата до реката, малко преди да стигна до този последен мост за деня. Само че вътре в катедралата не може да се снима и се задоволих само да разгледам на бързо. Ето ме на моста. На Тауър бридж – същият този мост, който се вдига по средата , когато минават по реката по – големи корабчета. Невероятно красиво е. Спрях се точно по средата, за да видя как изглежда там – ей така – около 3 – 4 милиметра се вижда прореза от край до край – и водата отдолу – на мястото, където се вдига. По моста минаха двама полицай на коне – от конната гвардия. Супер яко беше. Продължих надолу по реката, седнах на една пейка до реката малко да си почина и да прегледам по картата докъде съм стигнал. Започна да се сдрачава, минаваше 20ч и аз се ориентирах към прибиране. Домакините се бяха притеснили, да не би да ми се е случило нещо, а когато аз им казах, че на другият ден – събота смятам да направя нощен Лондон, като излезя към 21ч, а се прибера сутринта в неделя към 7ч, и те пощуряха – “Да не се чува, казаха те…опасно било…. “ – Мен не ме е страх – казвам аз. – А не… – дошъл си ни на гости, а не можем да те видим. Ако толкова искаш да ходиш по нощите в тоя огромен и престъпен град – вземай си чантата и заминавай – за да не те мислим и да не отговаряме за теб…. Замислих се, че наистина може да ми се случи нещо или да ме арестуват за скитничество, ако ме хванат полицаите и видят, че нямам регистрация в хотел и съм чужденец…ставали много убийства, обири, страшно било. Отказах се от тази идея, но реших, че следващият път след 5 – 6 години като ида пак, да си взема стая в хотел за една нощ на най – оживеното място, за да мога да обикалям на воля и после през две преки да се прибера в хотела , а през другите дни да им гостувам пак. Наядох се за вечеря, през това време домакините ми съставиха програмата за следващият ден и си легнахме. Така завърши и поредният петъчен ден от престоя ми в Лондон. Оставаше ми само една събота, неделя и един понеделничен ден. – Събота – 03. 05. Събуждам се към 9 часа. Ставам и бързо се обличам, защото виждам, че е станало почти обед. И тръгвам. Обаче не можах да си отворя вратата и се наложи да събудя жената да ми отвори. В този съботен ден първото нещо, което смятам да видя, е

най – скъпият магазин в Европа – Харолд.

Той се намира на метро станция :“ Knightsbridge“. Аз вече научих схемите на метрото и бързо се ориентирах натам. Към 10:20ч вече бях там. Супер голям магазин . Първо го обиколих целият отвън – минах по всички улици, които го ограждат и какво ми беше учудването, когато на задната улица пред една къща видях една бабка клошарка да спи върху кашони, а на съседният ъгъл паркирана една супер готина червена кола като от Холивудските филми. През стъклата на входовете на магазина се виждаха силуетите на охраната на магазина. Известно време стоях отвън като стъписан и наблюдавах как изглеждат хората, които влизат в тоя магазин, защото се притесних да не би да не ме пуснат с тая раница дето носих и с бедният вид, който имах… Гледах , гледах, снимах с камерата съседните улици и модерните коли и накрая събрах сили и влязох….

В Харолд… Почувствах се като “Бай Ганьо във влака“

– къде съм тръгнал с тези дисаги в тоя разкошен магазин, като знам, че няма да си купя нищо – питах се аз, докато плахо минавах покрай охраната…Леле, мале, влизал ли си някога в такъв огромен магазин…. Аз – НЕ. Козметика, парфюми, очила, кожени изделия – ама маркови…. Щанд на Армани, ;щанд на Гучи…и на там всичко марково , за което се сетиш. Ама марково, та дрънка – лъснато светнало, блестящо, изумително красиво…. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Та по едно време стигнах до хранителното хале…. Огромно – салами, поне 15 вида маслини…. Пекат пилета на грил…. да – на живо пред теб във Харолд – можеш да ядеш печено пиле на грил, току що извадено…. А, като се загледах в саламите и като видях един салам, ама в диаметър сигурно имаше диагонала на монитора ти да кажем (или диаметъра на стенният ти часовник) – ама огормен…цени световни – от вратовръзка за 80 лири (1 лира=2, 53 лева), до пиано или роял за 50 000 лири. Всичко има човече – от солници и ръкавици за горещо, до печки, перални ТВ, компютри, пътеки, килими, бельо, кревати, възглавници, дрехи, чанти, екип за голф, за риболов, за ръгби, за колоездене – Всичко. Гледах, гледах, обикалях без да спирам по – вече от 2, 30ч. – До обед. Огладнях, но не спрях. След като свърших да гледам този магазин, тръгнах надолу по главната улица. Следващата ми спирка беше музея на Алберт, който се намира на около 500м, от магазина. Входът е свободен. По принцип входа на повечето музеи в Лондон е свободен.

А музея на Алберт

се обикаля някъде за около два часа. Не беше голяма опашката, в сравнение с другите музеи. Има какво да се види, определено си заслужава неговото посещение. Във вътрешният двор (който е ограден отвсякъде със стените на музея и трябва да се влезе в музея, за да се иде в този двор) има една зелена полянка – чиста, свежа и слънчева. А в средата има едно езеро – правоъгълно и супер плитко – до над глезените. Там имаше много хора, които изморени от обиколките из музеите, бяха насядали по тревата, някои се бяха излегнали и блажено се препичаха на следобедното слънце, а децата шляпаха из водата в езерото и се забавляваха. В единият ъгъл на двора имаше място, където се продаваше храна, тортички – ядене и пиене. Наоколо маси и зеленина. Супер готино е да си почива човек в такава обстановка. Аз обаче не спирах там – минах само да го видя и да се потопя за малко сред зеленината, защото бързах да видя и другият музей – Природонаучният, който е точно до него – следващият. Излязох на пътя и продължих.

И Природонаучният музей също трябва да се посети,

обаче там се чакаше малко по – вече, заради контрола на личните вещи, които всеки носеше. Вече съм вътре. Посреща ме един скелет на огромен динозавър…Ми в музея са представени изчезналите преди милиони години и после намерени скелети на динозаври, имаше дори и макети на истински динозаври, които си клатят главите, реват и си отварят устата…децата много им се радваха. Общо взето в музея беше голяма блъсканица, чахах почти два часа от момента в който влязох във входа, до момента, в който започнах да разглеждам…по един коридор, после по една стълба, след стълбата имаше пак пътека, после пак стълба и чак тогава – експонатите. И цялата тази пътека от входа до първите експонати беше пълна с народ, който едва пъплеше… След този музей се разхождах из града, чак тогава седнах да ям – беше към 16 часа, а после ходих на

“Covent Garden“

– с метрото. Там също зареше голямо оживление. Там бяха и мимовете и уличните музиканти, които събираха тълпите народ със своите изпълнения – живите статуи с бронзовите тела, клоуни, смешници, които супер много ми харесаха. Имаше и едни триколки, теглени от велосипед. В тях се качваха туристи, а един младеж се качваше отпред на велосипеда и започваше да ги вози, като се включваше в уличното движение. Каретата беше с малко покривче – половината открито, половината закрито. После ходих на сауна. Да , намерих си една сауна съвсем близо и отидох там. Нямате си на представа колко готино ми беше след целодневното обикаляне да се потопиш в топлината и влагата на сауната и после да си полегниш в прохладното джакузи и да шляпаш из водата. Краката ми просто се преродиха. И след сауната минах да пия по една бира и тръгнах да се прибирам. Обаче как съм се прибирал, не е за разказване. Тази събота имало промени в градският транспорт – една част от метрото, по която трябваше да мина, беше затворена (през почивните дни правели ремонти по линията). Обаче за тези ремнти домакините забравили да ми кажат. И когато стигнах до станцията “Виктория“ (защото от нея най – добре се ориентирвам) и трябваше да хвана метрото в посока “Richmond“, се оказа, че такова метро няма… Имаше само по другите линии – за “ Wimbledon“ . Ама това не ми върши работа – седях, чаках и след като се убедих, че моето метро няма да дойде, започнах да се оглеждам за помощ. Качих се горе, отидох при човека, който пази горе и казах, че искам да стигна до Ричмонд стейшън. Той започна да ми говори, ама аз като не му разбирам. И му показах, че искам да ми напише. Той взема една карта на метрото и ми я даде. Обясни ми – (с ръкомахане, с показване, с прости думи), че трябва да взема метро до “ Hammersmith“, после да излезя отвън и там да хвана бус номер 33 или 391 за Ричмонд…и аз тръгнах. Стигнах до “ Hammersmith“, излязох на улицата и тъкмо покрай мен минава бус 391. Ха сега да те питам Влади, викам си аз – къде му е спирката на тоя бус и в коя посока трябва да го хвана… – като не знам английски. Изгледах го тоя бус, да видя къде му е спирката – 200 – 300 метра по – надолу; отидох на тая спирка и зачаках следващият. През това време огледах разписанието и кои други бусове минават от тук. И видях, че има един друг бус – 267, който отива точно към моята спирка – “Twickenham“. Зачаках него. Дойде. Качих се – попитах дали е за тая спирка и дали това е и спирката , където минава метрото. – Да – каза ми шофьора и аз се качих. В автобусите се качва само от предната врата, тази дето е до шофьора, прекарва се картата за пътуване през едно устройство, то изписуква и тогава пътника влиза. Аз си показвам картата на шофьора и влизам. Не може никой да пътува гратис. Който няма карта, си купува билет – дава монети на шофьора, той му чуква билет на касовият апарат, пуска му го, билета излиза през една дупка откъм пътника и пътника сам си го откъсва…Опитах се да обясня на шофьора да ми каже, когато ми дойде моята спирка, а той се опита да ми обясни да седна, защото било много далеч. Седнах. Возих се, возих се…много дълго ми се видя разстоянието. станах и започнах да с еоглеждам – да гледам табелите по пътя …. Питах лелките в буса дали наближаваме… не разбирам какво ми говорят…Седя, гледам табелите и си мисля защо толкова дълго пътуваме…И по едно време видях , че минаваме през разклона за Ричмонд. Успокоих се. И не след дълго вече видях кръстовището , близо до моята улица. И викам “ОК, ОК – това е моята спирка…И той ми спря. Е, прибрах се с час и половина закъснение – в 22:30ч, при положение, че домакините ми бяха препоръчали 21ч да съм се прибрал – няма да ме чакат хората цяла нощ ами – и те си имат работа и грижи. И като тичах към къщата им, забравих, че имаше едно малко стъпало пред вратата. И като беше тъмно (лампата на къщата им светва, когато човек се приближи към нея), се спънах в стъпалото и полетях напред. Раницата ми мина през главата ми и падна на земята преди мен…Аз се прибрах, обясних им как съм се прибирал и те чак тогава се сетиха, че в почивните дни имало ремонти по метрото, ама забравили да ми кажат. И в неделният ден пак трябвало да стигна до центъра и да се прибера по същият начин, а и в понеделник също (защото и той бил почивен ден). И така мина и съботният ден. Остава ми още един неделен ден и един понеделник до към 17ч вечерта. Неделя – 04. 05. – To be continue. Очаквайте продължението Автор: Владимир Георгиев Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="426"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="426" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="426"] Още пътеписи от близки места:

1. Лондон, бейби!
2. Десет дни в Лондон и Англия
3. Лондон с Пепеляшка (2)
4. Сняг в Лондон (по Коледа и Нова година 2010/2011)
5. Към Европа с влака (5): Лондон
6. Лондон с Пепеляшка (1)
7. Look left, look right или за това как прекарах седем незабравими дни в Лондон (1 Част )
8. Седем дни в Лондон (2)
9. Седем дни в Лондон (1)
10. Да споделим за Лондон
11. Look left, look right или за това как прекарах седем незабравими дни в Лондон (2 Част )
12. До Бостън и назад(7): Маями, Лондон и безсъние

Премиерът Борисов полага неимоверни усилия да убеди българския народ, че АЕЦ "Белене" трябва да бъде построен, рисувайки апокалиптични икономически картини,  въпреки че 76% от него не желае строежа на централата, без да отговори на редица много важни въпроси:

1. Има ли България планове и какви са те, за третирането отработеното ядрено гориво (ОЯГ) и радиоактивните отпадъци (РАО) от АЕЦ "Козлодуй" и бъдещата АЕЦ "Белене" (ако допуснем строежа ѝ)?
2. Какви са перспективите в световен мащаб за добив на Уран и как това ще се отразява на цените на ядреното гориво за идните десетилетия?
3. Има ли куража Борисов и компания да възобновят добива на Уран в България?
4. Колко би струвало обогатяването му извън България, поради липса на такива технологии у нас?
5. Ако бъде приета евро-директивата, ограничаваща износа на ОЯГ и РАО между и извън страни-членки на ЕС, какво предлагат Борисов и компания да се прави с отработеното ядрено гориво и как това ще се отрази на цената на ядреното гориво и ядрения ток?
6. Има ли и каква е официалната информация за финансовата амортизация на АЕЦ "Козлодуй" (за да може наистина да говорим за евтин ядрен ток)?
7. Можем ли и на базата на какви финансови доклади да твърдим, че АЕЦ "Козлодуй" се е изплатил и България само печели от произведената електроенергия (за да може наистина да говорим за евтин ядрен ток)?
8. Имаме ли и каква е официалната информация за формирането на цените на тока от АЕЦ и възобновяемите енергийни източници?
9. Знаем ли какви са механизмите, с които НЕК формира изкупните цени на фосилната, ядрената и зелената електроенергия (за да можем да говорим за истински свободен и конкурентен пазар)?
10. Имаме ли информация дали при формирането на цената на АЕЦ "Белене" са калкулирани най-малко следните неща: съхранение на ОЯГ и РАО, демонтаж на съоръжението и рекултивация на региона, след функционалната му амортизация?
11. АЕЦ "Белене" се намира, според доклад на БАН, в зона с много висока сеизмична активност и риск от земетресение над 7 по Рихтер с честота 2 зементресения на 100 години — какви са оценките за риска от изграждането и функционирането на централата, ако приемем, че отговорите на всички горни въпроси са задоволителни и приемливи?

Вероятно сте забелязали, че през последните месеци правим по една (минимум) седмична тематична кампания в сайта. Уверявам ви, планираме доста дълго преди да изберем с какво да ви занимаваме цяла седмица и все пак след дълги умувания и разгледани варианти стигаме до едно решение, което да е интересно на максимален брой хора. Така за последните дни на март и първите от април сме ви подготвили цяла една Седмица на детските книги.

В сряда (30 март) от 18:30 ч. между Министерски съвет и Президентството ще се проведе синьо-зелен протест "Не на атомната бомба в Белене". Организаторите от Синята коалиция и ПП "Зелените" призовават всички граждани и организации да подкрепят с присъствието си протеста. „Нека покажем, че сме против нов Чернобил и Фукушима на нашата територия!”, приканват те.

В същото време по телевизора три дни и три нощи, в това число с извънредни информационни емисии, занимават народа с първия у нас банков обир с взети заложници, при положение, че човекът нахлул в банката нямаше искания и намерение да убива. Той просто се е чалнал заради безрадостния си живот.

Не пропусна шанса да се покаже и там и премиерът Бойко Борисов, който най-сетне се направи, че е решил и обяви, че ще подпише за Белене. Така флашките от близкия до лицето Алексей Петров вестник Галерия млъкнаха. А по телевизора разказваха как го почерпили гофрети докато бил в щаба за обезвреждане на нахлулият в банката в Сливен Стефан.

Кой внушава, че България може да бъде енергиен център на Балканите, след като енергоносителите ще се внасят от Русия? Това в най-добрия случай ни отрежда незавидната роля само на енергиен диспечер в региона! В това експертите са категорични и заключават:

Всичко може да се построи, даже АЕЦ “Белене”. зависи обаче на каква цена и кой ще плаща сметката. Не става дума за външния инвеститор, а за българския народ, който не влиза в сметките за комисионните.

Лесно  приложима идея, подходяща за малки деца.

Тези цветя се правят от клечки за уши, а по-средата се слага пластилин.

Снимките ни изпратиха сестрите Бояна и Елица Цончеви от град Плевен!

Част от заниманията в подготвителна група “Слънце” при ОДЗ”Яница”19 от град Плевен, с учителки  Албена Цончева и Райничка Ценкова.

Две изборни секции във Версай(Франция) не са като другите. В тях гласуват жандармите и техните семейства както и много военни. В района на Сатори се намират големи казарми и жилищни квартали за семейства на военнослужещи. По тази причина изборите там винаги са наблюдавани с голям интерес. Гласуването в тези секции се смята за индикатор на [...]