За сега поставям само линк към доклада на "независимият експертен съвет" на Тр. Тр. И макар предварително да съм наясно с "изводите" му, но за да съм обективен и коректен към Вас ще отделя време, за да го прочета и ко...

На 5 септември 1944 година военният министър на Царство България, съветският агент ген. Иван Маринов, издава заповед българската войска да не се оказва съпротива на нахлуващата в страната ни съветска окупационна армия. Резултатите от тоз...

Обичам кисело мляко и това си е

Всички сме чували за благотворните действия на киселото мляко върху човешкия организъм и няма как да го отречем, след като има направени много изследвания по целия свят и това е доказано. Обичам кисело мляко и колкото и да е странно почти всеки ден го консумирам с голямо удоволствие. Усещам, че при редовната му консумация нямам проблеми със стомаха, които иначе често се проявяват и са много дразнещи и непоносимо болезнени. В тази статия става въпрос за домашно кисело мляко, а заквасването си го правим в къщи като всяка седмица взимаме по няколко литра прясно мляко от "щастлива крава" :).

Каквото и кисело мляко да съм си купувал от магазин, мисля, че домашното не може да се замени с никакво подобно, защото то не може да го наподоби дори на 90%, но все пак има и много добри кисели млека, които наподобяват домашното. Киселото мляко се е правило от нашите прабаби, баби и майки и всички ние сме опитвали домашното производство, което наистина е превъзходно по вкусови качества. В българската кухня то се използва често в супи, сосове, десерти и други. Не минава лято, в което ние българите да не се насладим на чудесния таратор, който е отличен, когато е изстуден, а по-възрастните го използват доста често в комбинация с някои напитки, които са типично български също.

Напитка, която българите употребяват редовно е айрянът, който също се прави от кисело мляко. Сигурен съм, че тази напитка е много по-добра в комбинации с различни храни от безалкохолните напитки, които са пълни с разни изкуственяци. В интернет попаднах на няколко статии, в които се сравняват вкусовите качества на различни марки кисели млека и в повечето случаи само някои от тях са със сравнително добри и имат почти еднакви параметри като домашното кисело мляко. Други популярни български рецепти с кисело мляко са катък, крем супи, кекс, много разновидности на млечните салати, мусака и други. Независимо на какво кисело мляко ще се спрете бъдете сигурни, че консумацията му може само да ви е от полза.

ако ще започваш бизнес, имаш добра идея, а нямаш финансиране, ако си млад и си уверен, че това е, което искаш да направиш - участвай в Empower - наградите за изключителни млади предприемачи. тази година наградният фонд е 200 000 лева, доста добре. трябват ти бизнес план и финансови прогнози критериите за ...

Данните са до февруари 2011, с изключение на страните, отбелязани със * за които данните са до декември 2010

Според статистиката на Евростат, откакто Тотю Младенов е министър България отбелязва най-високо увеличение на безработицата в целия ЕС (конкурираме се успешно с фалиралата Гърция).

Какви други рекорди трябва да поставим, за да се разбере, че така не става? Безработица не се бори с вдигане на минимални прагове, административно разпространение на колективни трудови договори, вдигане на помощи за безработица, спиране на реформите, ранно пенсиониране, раздуване на дефицитите, вдигане на осигурителната тежест, вдигане на минимални заплати и др.под. Безработицата се бори с реформи и икономически растеж, а не със синдикални популизми.

Блогът за икономика 2011

“Франция отива на война”. Така обявява на заглавната си страница за 5 април, френското издание “Либерасион” по повод намесата на над 1500 военни в Кот д`Ивоар. В отговор “на искане от страна на ООН”, на 4 април хеликоптери от френските военновъздушни сили и части от мисията на ООН в района на Кот д`Ивоар (ONUCI) бомбардираха позиции, държани от силите, лоялни на бившия президент на страната, Лоран Гбагбо, който отказва да предаде властта на законно избрания през 2010 г. Аласан Уатара.

“Това нападение върху бивша колония (Кот д`Ивоар получава независимост през 1960 г.) е, без съмнение първият по рода си удар след колониалния период.”, пише “Либерасион”. Изданието отбелязва, че операцията е обоснована от предвидените в резолюция 1975 на ООН мерки, която бе приета в края на март. “Въпреки, че Саркози не го е признал официално, Франция зае страна и се опитва да свали със сила Кадафи и Гбагбо.” Вестникът пише още, че дори операциите да са продиктувани от хуманитарни причини, несъмнено е, че “Саркози вкарва Франция в две опасни мисии“.

 

 

 

Малко се позабавихме с публикуването на наградените, за което се извиняваме:)

Повече от 2000 рисунки на деца  пристигнаха в Столична библиотека за конкурса „Моята любима приказка“. Част от тях бяха изложени в галерията на открито около езерото Ариана.

Сами разбирате че, рисунките бяха толкова много, че не бе възможно всичките да се покажат. А и изборът на наградените не беше лесен. Различни, цветни  и много забавни картини, посветени на приказките.

Голямата награда получи Ива Бакърджиева 8 год.,  ателие „ПРИКАЗЕН СВЯТ“ София

Втора Голяма  награда получи Мартин Вълков, 6 год. ЦДГ „Звездичка“, гр.Варна

Трета Голяма  награда получи Никол Димитрова, 6 год., ЦДГ „Крилатко“,гр. Варна

Поощрителна награда получи Александър Иванов, 6 години, Школа по изобразително изкуство, читалище „Искра“, гр.София.

Наградата за най-малък участник отиде при Ана Сотирова, 4 год., гр.София

Награда за колорит отиде при 50 малки художника  от гр.Попово

Наградата за оригиналност получиха учениците от 2 б клас от 119 СОУ, гр.София, които дружно изработиха плакат на приказките.

Наградата за най-масово участие получиха  учениците от 54 СОУ „Св.Иван Рилски“, гр.София, които се включиха със 85 рисунки

Много награди за илюстрации по темата на конкурса „Моята любима приказка“ получиха децат от:

• 7-мо училище“Найден Геров“, град Варна
• 85 ЦДГ „Родина, гр.София,
• Школа по изобразително изкуство „Лабиринт“, град Варна
• Читалище „Светлина“, град София
• Център за работа с деца към Дом на енергетика, град Козлодуй

Голямата Крокоташка награда получи 99ЦДГ „Брезичка“, гр.София, а Малка крокоташка награда получи 6 годишната Деница Ангелова от Плевен.

Разгледайте нашият албум във Фейсбук, в който сме снимали част от рисунките и самият празник.

Кито, както винаги, е велик, а и е снимано на любимото ми място в Южния Парк.

Слабости от периода 2005-2009 още тежат на България В рамките на редовното си пленарно заседания в Страсбург, Европейският парламент ще приеме доклад за борба с измамите със средства на Eвропейския съюз. Гласуването е на 6 април 2011г., сряда, а българският евродепутат Илиана Иванова (ЕНП/ГЕРБ) е с ключово участие в дискусията за защитата на финансовите интереси на Европейския съюз.

Изображение: faqsocial.org / How do I Permanently Delete My Facebook Account: Easy Techniques

Никак не е лесна тази задача – да скъсаш окончателно с Фейсбук. Ако деактивираш профила си и една година по-късно влезеш отново в него, всичко ще си е по местата – така, както си го оставил(а) – тоест, можеш да деактивираш себе си, но не и мястото, което съхранява тонове лична информация за теб. Е, можеш и да отделиш 6 часа, както направих аз, за да унищожиш профила си бавно и мъчително: албум по албум, снимка по снимка, таг по таг, статус по статус, контакт по контакт, линк по линк и т.н. Но има по-лесен начин. Трябва да се логнеш в профила, преди да цъкнеш на този линк:

https://ssl.facebook.com/help/contact.php?show_form=delete_account

После няколко пъти трябва да потвърдиш желанието си да извършиш доброволно е-самоубийство и най-накрая от администрацията на Фейсбук официално ще ти обещаят до 14 дни да заличат напълно всички следи от присъствието ти в социалната мрежа. Заличих ги собственоръчно и аз преди това. Не им вярвам просто – нито на обещанието, нито на „сигурността“, която предлагат. Например, открих десетки напълно непознати лица във френд листата си, докато я изтривах. Това са хора, които категорично не познавам, а липсва и всякакъв спомен да съм ги добавял някога в списъка с приятелите, които изключително внимателно подбирах. Въпросните непознати са имали  достъп до всичко, което качвам във Фейсбук и могат да са били всякакви хора… Е, сигурен съм, че дори след едно такова добре планирано и качествено извършено виртуално самоубийство, някой пак ще намери начин използва данните от профила ми за СПАМ или с друга търговска цел, но поне СВЕТЪТ вече няма да има пълен достъп до тях…

И така, ще изредя основните причини, поради които напуснах Фейсбук и ще ги структурирам по важност. Правя го с уговорката, че не искам ти да последваш примера ми, нито пък искам да приемаш решението ми лично. Направих го заради себе си, а не заради теб. Ето няколко добри причини, поради които напуснах Фейсбук:

Колосалната загуба на време. Нормално ли е човек да прекарва по няколко часа на ден в един-единствен уеб сайт и да не получава никаква полза от това? Не е нормално, според мен. Макар да не активирах нито едно приложение, да не харесах нито една игра и внимателно да филтрирах спама, аз пак успявах да губя колосални количества време, всеки ден, в „социалната“ мрежа. Подарявах й от личното си време – време за спорт и разходки, време за четене на книги и пиене на бири с не-виртуални приятели, време за работа, изкарване на пари, изграждане на истински приятелства и бизнес контакти, време за творчество и пътуване, време за любов и движение – всичкото това време аз го подарявах на Фейсбук. Всеки ден. И го правех доброволно. И минаха години, преди да се усетя. И никой не ми е виновен. И не съжалявам.  Забавлявах се. Но дойде моментът, в който трябваше да взема единственото смислено решение. Този момент ще дойде и при теб все някога, гарантирам ти го! Просто е неизбежно. Един ден ще започнеш да цениш себе си повече от произведението на Марк Зукърбърг, колкото и гениално да е то.

Плитката комуникация. Обичам да общувам и да споделям – това беше основната причина да си направя профил във Фейсбук. Постепенно, обаче, се убедих, че комуникацията във Фейсбук е изключително плитка, несъдържателна, светкавична и половинчата – доста некачествена като цяло. Може би е нарочно, защото до голяма степен комуникацията във Фейсбук прилича на опита ти говориш с някого в тълпата, под мощното озвучаване на дискотека, нощен клуб или концерт. Няма как да проведеш смислен и съдържателен разговор просто, но монолозите, които си крещим в ушите по такива места сме свикнали да ги наричаме „социално поведение”. В този смисъл Фейсбук е много социален. Ако изобщо стоенето вкъщи сам, пред компютъра, може да се нарече „социално поведение”…

Връзката с приятелите е мит. „Много удобно – всичките ми приятели са под ръка и така по-лесно мога да поддържам връзка с тях” – това ще ти го каже почти всеки зомбиран Фейсбук потребител. Но дали наистина е така? Първо, поставям под съмнение факта, че може да имаш, примерно, 800 приятели – колкото имах аз, макар внимателно да подбирах всеки нов контакт. Второ, от тези 800 приятели, в ежедневието си реално виждах какво се случва само с 5-10 човека – тези, които губят най-много време в мрежата, качват най-много снимки, пишат най-много коментари, статуси, бележки, поставят най-много линкове и, въобще, превърнали са се в най-пристратсените, хиперактивни потребители. Но това не са задължително най-добрите ти приятели. Обикновено са най-добрите спамъри. Или хора с прекалено много свободно време на работното си място. Или пък са най-големите нарциси, които държат да ти покажат новия си педикюр, новата си рокля и прическа, новата кола или новата приятелка. За всички тези хора Фейсбук е „манна небесна”, но те едва ли са най-добрите ти приятели и едва ли толкова много държиш на еднопосочната, ежедневна „връзка“ с тях. Едва ли си чак толкова обсебен от техните каузи или идеи. Едва ли си чак толкова влюбен в тяхното собствено хипер Его. Да, обаче, Фейсбук предлага точно такъв тип „връзка с приятели”. И нищо повече от това.

Безопасността на личните данни също е мит. Колкото и да затегнаха контрола напоследък, по света няма системи без грешка, особено компютърни и софтуерни такива. От грешките в системата може да се възползва всеки – както безобидните спамъри, така и хората с опасни намерения. Успокояващото е, че ти сам(а) избираш какво да качваш, какво да споделяш и какво – не. Но дали собствената ти преценка е по-сигурна от „безгрешната” работа на софтуерните системи? По новините говорят за хора, които могат да откраднат няколко хиляди лева, само защото знаят името и телефона на някоя баба. Представете си какво могат да направят тези хора, ако знаят всичко, което си решил(а) да качиш в профила си. Отделно, Фейсбук е една огромна машина за маркетингови проучвания, сегментиране на пазари, профилиране на таргет групи и дефиниране на потребителски търсения по различни показатели. В тази машина няма друг интерес, освен чисто търговския и тя превръща хората от живи, дишащи същества с различни хобита, интереси, приятели и професии, в най-обикновени консуматори и безлични потребители. Групите, каузите, профилите на „известни личности”, фен страниците и много други инструменти дават безкрайна палитра от възможности на уеб-предприемачите да използват с търговска цел това, което си решил(а) да качиш във Фейсбук. Достатъчно показателни са обявите от типа: „Продавам фейсбук страница с над сто хиляди почитателя много изгодно”.  Не ми се участва повече в този маскарад.

Публичността на един автор е важна за развитието му като такъв и мнозина виждат в „социалните мрежи”, под които разбират главно и единствено Фейсбук, „възможност да разпространяваш творчеството си онлайн”. Е, да, ама не е така. Стотиците контакти във Фейсбук се дължат на творчеството, което разпространяваш онлайн, а не обратното. Започна да ме дразни фактът, че публикувам една статия в блога си, а коментарите се случват под линка й в социалната мрежа, вместо под самата статия. Какъв е смисълът? Първо, така се създава впечатление, че почти никой не чете новите ми публикации, второ – така коментарите стават абсолютно невидими за онези, които нямат профил в социалната мрежа. Колкото и парадоксално да звучи, това все още са повечето хора, уважаеми!

Вярно, посещенията в блога ми ще намалеят сега, след като самоубих профила си, защото мнозина бяха свикнали да го следят именно там. Но какво от това? Чели са ме не защото им е било интересно, а защото са нямали какво друго да правят и са имали много време за губене. Качеството винаги е по-важно от количеството за мен, във всяко отношение. Това важи и за читателите. Сега вече нямам профил във Фейсбук, тоест разполагам с много, ама много повече време за творчество и, съответно, ще публикувам повече неща тук. Ако държиш да се информираш за новостите, но си свикнал да го правиш там, натисни „Абонамент по имейл” от линковете най-горе в дясно – точно под червената химикалка. Така ще получаваш новите статии директно на електронната си поща – еднократно и веднага, след като ги публикувам. Безплатно е и всеки може да се присъедини…

Чувството за самота. Има още много причини да напусна Фейсбук, но няма да те отегчавам с тях. Ще се огранича само до най-важните. Последната е, че през цялото време, което прекарах в  „социалната” мрежа, чувството за самота така и не ме напусна.

Тихомир Димитров

Последни новини от източникът ми в Йемен. Последните дни достъпът до Интернет е много труден в страната, затова накратко какво се случи по улиците на Сана, Таиз и Ходейда от 1 април до днес. Ужасяваща касапница:

На 1 април, петък – повече от 3 милиона демонстранти срещу режима на Салех в столицата Сана.

 

На 3 април, гр. Таиз – 1997 са пострадалите при митинг, който включваше тръгване от площад “Шамсан” до президентския дворец в града. Обгазяване и стрелба с истински куршуми. Убити са 3-ма, а ранени от огнестрелни рани са над 800 човека. Сред пострадалите има и много жени.

На 3 април 2011г гр. в Ходейда са пострадали 251, убити – 4.

На 4 април, гр. Таиз – 690 ранени, 120 с по-леки наранявания, 28 с много тежки операции и опастност за живота, 19 загинали. Трима от ранените са отвлечени от едната от обслужващите болници в града.

На 4 април в гр. Ходейда – пострадали (неизвестен брой). 350 са ранени от огнестрелно оръжие, обгазени са всички, 7 убити, от които двама са палестинци, едно дете на 13 г., 2 деца на 15, и 2 на 16 и 17г.

Започналата престрелка на 4 април към 21:38 на ул. “Сана”, която е доста далеч от президентския дворец, продължи до 3:20 сутринта на 5 април. Как е започна всичко?

На 3 април вечерта покрай мирно протестиращите в градината, минава джип Hammer, собственост на един от най-големите притежатели на супермаркети в града. Той стреля от колата си по протестиращите, докато се молят за втората вечерна молитва. Така тръгва първия протест на 3 април късно вечерта, в 23:30, и продължи до рано сутринта. До към 3:00 се чуваха престрелки. На следващия ден в града бяха разположени много военни коли, а върху президентския дворец очевидци са преброили 122 снайперисти. Улица “Сана” беше отцепена за коли (вчера и днес)– това е най-дългата улица в града ( тя започва от началото на града, където е пропусквателния входно-изходен пункт от гр. Сана, продължава 18 км до началото на града като на тези 18км има промишлена зона, и прекосява целия град по дължина. Свършва в градината, която са протестиращите).

Снощната атака от секретните служби на президента е започнала от малки странични улици срещу демонстрантите, като отпред и отстрани са стреляли, а отзад са ги нападнали в гръб с пръчки и ножове, след което е пристигнала друга част от демонстрантите, които са били в градината и са хванали няколко балтаджи от тези с тоягите. 3 линейки обслужваха пострадалите до единствената частна болница, която се присъедини към протестите, всички останали ги отвеждаха мотористите до там, а друга част с по-леки наранявания и по-малко обгазени, са останали в полевата болница на градината. Днес към 11:30 преминаха част протестиращите по нашата улица с мотори, имаше стрелби след тях от коли, но не бяха военни, дори в момента си мисля, че и това не бяха протестиращи, а наемни момчета. Стреляше се на посоки и не в тях, а бяха на близко разстояние. Мисля, че всичко беше някакъв добре обмислен сценарии за сплашване на хората в града.

В момента (5 април 15:10 българско време) е започнала стрелба с куршуми и газ директно от хеликоптери по хората от ул. “26-ти септември” в гр. Таиз.

 

Гоце научил от вестниците, че сме във война с Либия и наредил: “Всички на оружие, атака, пълен напред! Ей са му ебахме мамата на Кадафито”

Ето с какво разполагаме в нашия ядрен арсенал:

1. Подводницата

Нафтата скъпа, пък и подводницата миналата седмица заседна в Ропотамо.

2. Суперголфа с пернишка регистрация

Без съмнение ще вземе Триполи на абордаж, но трябва да се плати гражданската и зелената карта, а това много пара, заеби.

3. Черните стелтове

Вземаме много роми, караме ги до Солун, връзваме ги на балони и ги пускаме надолу по течението над Средиземно море. Те кацат тайно при Кадафи, изтръгват му всичкото желязо и го оставят гол и небоеспособен. След някоя друга година Франция си ги депортира с по 300 евро в джоба, всички са доволни.

[коварен смях]
Кадафи, камилар смотан, ей сега ти размотахме кълбото!

Илияна е  студентка първи курс специалност ,,PR'' в ЮЗУ ,,Неофит Рилски'' - Благоевград. Нейната страст са чуждите езици, книгите и журналистиката. Казва за себе си, че говори убийствено много, а когато не го правя просто чета. Ето как:

На 8-9 април Европа Директно – Велико Търново организира семинар за журналисти в гр.  Брацигово на европейска тематика. На семинарът ще присъстват журналисти от Велико Търново, Стара Загора, Сливен, Смолян, Казанлък. Акцентът ще бъде поставен върху актуални за България и Европа теми като енергийна ефективност, регионално развитие, присъединяване на България към Шенген. Темите ще бъдат дискутирани [...]

Преди няколко дни естонските власти поставиха надпис на преместения на едно гробище край Талин паметник на съветската армия: “ Монумент на войните от съветската армия, окупирали на 22 септември 1944 Талин”. Вчера комунистът от руската Дума Николай Коломенцев призова по този повод Русия на “излекува” по този повод Естония, като й спре притока на природен [...]

На 29 Март евродепутатът Илиана Иванова представи акта за единния пазар на  петото заседание на Съвета за обществени консултации към Комисията по европейски въпроси и контрол на европейските фондове (КЕВКЕФ). Сред останалите лектори бяха г-жа Моника Панайотова, председател на КЕВКЕФ, г-н Делян Добрев, заместник-председател на Комисията по икономическа политика, енергетика и туризъм и г-жа Боряна Пенчева, [...]

Главният секретар на НАТО и турската администрация обсъждат бъдещи действия в Либия. Срещата се проведе в Анкара и се очаква много от нея. Една от темите, дискутирани на срещата, е била възможното спиране на огъня в арабската страна, което да протече в съответствие с Резолюцията на Съвета за сигурност за Либия. (Zaman)

На срещата между Реджеп Ердоган и Андерс Фог Расмусен са присъствали министърът на отбраната на Турция Веджди Гьонюл и външният министър Ахмет Давутоглу.

На срещата е обсъдена темата за Афганистан, където напрежение расте още повече, след протести срещу изгарянето на Корана от пастор във Флорида. Турция осъди това деяние, като “глупаво и резразсъдно”, като единственото, което пасторът може да постигне с този акт, е да затрудни още повече силите на НАТО в Афганистан.

Повече във вестник Zaman.

 

 

 

Разделението на микрофронта се засилва. Туитър има само 17 милиона heavy юзъра (които следват повече от 64 човека). А във Фейсбук има вече 600 милиона говеда, 2 милиона от които българи.

Вчера в “Стандарт”, едно много престижно издание, собственост на мафиотски адвокат, заглавната новина беше за някаква си фейсбук партия “на стотинките”. По сутрешните блокове някакви кокошки обсъждат бъкания от педофили фейсбук. Недоволните голфаджии се организират за протести по фейсбук….

Туитър остава една по-чиста среда за нас, “жичкаджиите”, докато целокупното народонаселение, барабар с фолк певиците, вече е необратимо пристрастено към държавата на Зуки. Геймът е оувър. До следващото чудо.

Бързите скорости са нещо, което впечатлява както малчуганите, така и бащите им – ето защо Hot Wheels са една от онези любими марки, които имат фенове от всички възрастови групи. В Сидни за всички тях се организира нещо повече от интересно: Hot Wheels Secret Race Battle. В състезанието моделите на Hot Wheels профучават през руини на сгради, огън, лед и какво ли още не. И всичко това благодарение на 3D-mapping технологията.

Събитието се случва на 10 март пред старата сграда на австралийските митници в Сидни. Шоуто “разчупва” сградата по страхотен начин и създава писта от фасадата й. Hot Wheels прелитат през всякакви препятствия пред очите на публиката. 3D-mapping проекцията на агенцията Muse Amsterdam създава една доста добра надпревара във въображаемия свят на Hot Wheels:

Дори и да не включва сноубордисти и разглабящи се коли, кампанията е доста впечатляваща. А самият подход съвпада напълно с интересите на целевата аудитория – забавлението е гарантирано!

Няма подобни постове.

Продукти:
2ч.ч. бял боб
3 стръка зелен лук
2 домата
1 морков
4- 5стръка магданоз
1/2ч.л. сол
1ч.л. червен пипер
1ч.ч. кашкавал
2с.л. олио

Приготвяне;
Бобът се накисва предварително за едно денонощие във вода. На следващия ден се излива старата вода и се налива нова чиста. Добавя се нарязаният на дребно лук и морков. Фасулът се похлупва и слага на включен котлон за готвене. Вари се на кротък огън в продължение на 90 минути. Взема се тава за печене. Разпределя се свареният боб заедно с водатата и зеленчуците. Поръсва се 1/2ч.л. сол, 1ч.л. червен пипер и ситно нарязан пресен магданоз. Отгоре се подреждат доматите, нарязани на кръгове. Накрая се полива с мазнина. Ястието се пече на умерена фурна 30 минути. Накрая се изважда, поръсва се с настърган кашкавал. Връща се за допичане, докато кашкавала зачерви. Гозбата се оставя за 30 минути да изстине. Реже се на парчета. Порциите се поръсват допълнително със сух, стрит джоджен.

ДО МИНИСТЪР МИРОСЛАВ НАЙДЕНОВ  

Продължаваме с обиколката на Роси към Близкия Изток. В началоот минахме през Диарбекир, а днес плътно ще приближим границата със Сирия. Приятно четене:

Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част втора

Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа

Хасанкейф

За първи път видях снимки от Хасанкейф в профила на един другар от couchsurfing-а. Това беше преди около година. Поразрових се и научих това-онова. Оказа се селище с хилядолетна история, разположено около бреговете на реката Тигър. Стратегичското му разположение го вкарва в табличките от Мари, което автоматично означава само едно – важен месопотамски център. Девет цивилизации са творили великолепни произведения в крайбрежните скали на Хасанкейф – крепости, дворци, училища, църкви, джамии, некрополи. Но Хасанкейф остава известен преди всичко с най-атрактивния и дълъг за средновековните разбирания мост над Тигър, дело на Артукиди и Айюбити. Днешната му известност се дължи на още един факт, който за съжаление е печален. Подлежи на потапяне във водите на един от многото язовири по течението на Тигър. До две-три години това ще е факт, ако общината, световната общественост и кандидатурата за вписване в ЮНЕСКО не свършат работа. Трябваше да побързаме да видим това място! Трябваше! Ето как го организирахме. От Диарбекирската автобусна гара „Илче” взехме автобус до град Батман.

В Батман се прехвърлихме на маршрутка и потеглихме за Хасанкейф

във ветровитото утро на 11 февруари. Пейзажът беше много специален – голи хълмове; сонди за добиване на петрол (дааа, в района е открита доста от скъпоценната течност, сондата даже стои върху герба на Батман); шатри за приютяване на добитък; ниски и боядисани в експресивни цветове кюрдски къщи. [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Шатри за добитъка"][/caption]

Във втората половина от пътя започнаха да се появяват издълбани в скалите пещери, гледка, която с нещо ни напомни за троглодитското село Уплисцикхе в Грузия. Маршрутката спря точно на новия мост над реката Тигър и ние тържествено се изтърсихме върху тази свещена (горно)месопотамска земя. За посетителя няма големи затруднения накъде да тръгне, маршрутът е предначертан. Поема се по централната улица, която води към крепостта и скалните дворци. Продавачи на сувенири ще ви придърпват от всички страни, ще забележите типичното за района тъкано пано, което виси почти във всеки магазин. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Централната улица, джамията Ел Ризк и крепостта"][/caption]

Айюбитската джамия Ел Ризк

се извисява над всичко останало, спирате да я огледате и виждате в двора ѝ множество хора, отдали се на съзерцание. Всички погледи са отправени към митичния мост над Тигър. Водата изглежда чиста и синя. Спирате там с останалите и снимате. Бяха ни казали, че Хасанкейф е любимо място за отдих на хората от целия регион през уикендите. Около реката има множество ресторантчета, които сервират прясна тигърска риба. Ядеш си рибата, гледаш реката и отмаряш. В този студен и ветровит ден нямаше шанс да изпитаме това блаженство. [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Старият мост над Тигър"][/caption]

Разстоянието между двата средни стълба на моста е 40 метра и сводът е бил от дърво, за да може лесно да се премества и намества в случай на заплаха. Някои историци смятат, че именно дървеният свод е съкратил живота на моста. [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Старият мост над Тигър"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Старият мост над Тигър и мавзолея на Зейнел бей вдясно"][/caption]

Върнахме се към джамията, известна с това, че името на бог е изписано по 99 начина между орнаментите на минарето.

За нас обаче тази джамия придоби съвършено друга стойност, защото на върха на минарето ѝ си оправяше перата... щъркел. Честита пролет, казахме си ние, остава да си сложим мартениците и да потърсим тутакси цъфнал клон. Тук ще изпреваря събитията като докладвам, че поставихме мартениците на точната дата и ги свалихме в Ливан – в древния Библос, където храсти и дървета вече цъфтяха с пълна сила. В онзи мразовит ден

в Хасанкейф продължихме към крепостта и скалните дворци

Тук обрахме плодовете на един от рисковете на туризма извън сезона – ремонт на обекта и подготовка за високия сезон – март и април. Т.е. пътят към скалните дворци беше преграден и само обективът ни се приближи леекичко до тях. Но нищо, така ни тръгна още от България – направихме опит да посетим музея в Хисаря, който винаги сме харесвали. Само че... го заварихме в ремонт в края на януари. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Крепостта"][/caption]

Крепостта е «гравирана» върху и вътре в самите скали и се възправя на 100 метра над реката. Красиви човешки творения върху красиви природни феномени – увертюра към набатейското чудо в Петра, съвършено подобен архитектурен принцип. Точно в началото на крепостта пътят към седемте порти, дворците и накогашните джамии беше преграден. Тайничко се ядосвах, защото си бях наумила за съзерцавам реката и долината от Малкия дворец. Очевидци се заклеваха, че тази гледка спирала дъха!

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Към дворците – малкият е построен от Айюбитие, а големият – от Артукидите"][/caption] Задоволихме се с възможното и тръгнахме по обратния път, за да изследваме и други части на поречието. Децата си палеха огън за сгряване, малкото туристи се шмугваха в ресторантите за поредния чай или порция риба. Ние подминахме новия мост и продължихме да следваме Тигър. Гледката на отсрещния бряг беше повече от живописна – тъмните отвори на скалните пещери и шарените кюрдски къщи над тях създаваха интересен цветови ансамбъл, който можете да си интерпретирате символично както си поискате. [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Покрай река Тигър"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Покрай река Тигър"][/caption]

Подминахме мотела и единствения къмпинг (Хас Бахче) на Хасанкейф, посъбрахме още студ в празното поле и тръгнахме по обратния път да дирим препитание. След още една фотосесия на стария мост взехме маршрутка към Батман. Напуснахме този център на Артукидите с надеждата, че в Мардин – втория им център, ще имаме по-голям късмет да се насладим на архитектурните им шедьоври.

Мардин

Сбогуване с диарбекирския домакин, който ни закара до автогарата, за да вземем автобуса за Мардин. Времето не обещаваше приветливост, но пътят не чака. Малко преди града ни спряха за проверка на документите за първи път откакто бяхме пристигнали в Югоизточна Турция. Всичко мина кротко и спокойно и след минути автобусът ни остави на някаква спирка в новия Мардин. Оттам взехме градска маршрутка, не се налагаше да искаме помощ, защото си личеше от километри, че не сме тукашни и всички се надпреварваха да ни помагат. Схванахме, че във всеки от тези градове има по една Улу Джами (Велика джамия), която обикновено е в центъра, и това ново знание ни придаваше вид на адекватни и информирани хора. - Къде искате да отидете? - Искаме да стигнем до Улу джами! - Лесна работа, нямате проблем. Маршрутката се заизкачва към стария град и челюстта ми увисваше все повече и повече, защото онова, което бях гледала по снимките, бледнееше в сравнение с реалния Мардин. Ако в Диарбекир трябва да търсите и да влизате на специални места, за да усетите същността на града, то в Мардин няма такава нужда, защото той и като ансамбъл, и във всеки свой детайл е като музей. Този град ще ви грабне незабавно и без остатък. Възторгът, който изпитвах, очевидно ми придаваше вид на безгрижен малоумник, защото в момента, в който трябваше да сляза от маршрутката, ми беше все едно дали ще си взема раницата или ще я забравя, дали ще сляза или не; зяпах като зелено марсианче и блъскането във врати и хора не ми беше никакъв проблем. Както вече уведомих читателите, евтини хотели в тази част на Турция няма. Говореше се за един евтин, бекпекърски хотел в стария град, който никой, ама никой не препоръчваше. Оставаха... няколко бутик хотели, от които тайничко си бях избрала един със сладкото име

«Татлъдеде»

(татлъ означава сладко). Така или иначе бяхме планирали да останем тук само една нощ, щяхме да прежалим малко повече пари, за да нощуваме в някогашен кервансарай или хан, преустроен да посреща гости в наши дни. Намерихме хотела лесно, оказа се, че единственото свободно помещение е най-хубавото, с което хотелът разполага. Ние се поизпотихме, защото бяхме погледнали цените и картинките на стаите предната вечер, но когато момчето от рецепцията написа на листче «150 лири», не можахме да повярваме. Защото за по-малко от 75 евро ни даваха най-хубавото от целия хотел. Значи отстъпка или бонус, или подарък за св. Валентин. Да, да, по някакви причини източните ни братя украсяват с червени сърчица и празнуват любовния празник, пък дори и да е нагласено така само заради чужденците... Но за валентинския декор ще разкажа в сирийската сага. Е как да се въздържа да ви покажа хотела в подробности? Още повече, че именно от терасите на «Татлъдеде» успяхме да видим месопотамската равнина и Сирия в далечината, но също и онова, което прозираше през февруарската мъгла нагоре към върха на хълма.

Стаята ни в «Татлъдете» бутик хотел

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Терасата на 580-годишната постройка, чиито горни етажи имат 240-годишна история"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Терасата на 580-годишната постройка"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="«Татлъдеде» в цял ръст"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Поглед към Месопотамия"][/caption]

Съзнанието ни вече беше «променено», както биха казали психолозите за изпадналите в транс, в хипноза или в наркоза. Нищо не можеше да ни спре да обикаляме този град до припадък. Аналози на мардинската архитектура има в Савур – градче, което се намира сравнително наблизо и е получило прозвището «малкият Мардин» и в Мидиат – центърът на Тур Абдин. Освен множеството джамии, медресета и бани, в Мардин имаше христиански църкви; забележителни светски сгради (като тази на пощата и на първото девическо училище, открито в Османската империя); музеи; кервансараи и ханове. Ако със закритите и откритите пазари вече бяхме свикнали, то с тесните стръмни улички, по които е по-вероятно да срещнете магарета, отколкото мотори, не бяхме привикнали все още. С всяка обиколка, с всяка стълбичка, която ни изкачваше по-нагоре и по-нагоре, попадахме в леко мистериозна средновековна атмосфера и нямаше насита, нямаше спиране въпреки суграшицата, която не обещаваше да спре скоро и съвсееем лекото шубе (говоря за себе си) от пустите сокаци и срещите със случайни минувачи. Почти бяхме достигнали до последния ред къщи на най-високото, когато видяхме забранителни надписи, според които не можехме да продължим към крепостта. Военна зона, достъпът забранен. Заслизахме по някакви стълби и придвижвайки се почти на сляпо, т.е. лабиринтообразно, се добрахме до сградата на пощата, пред която изпихме по един чай в началото на обиколката. Ето важните етапи от разходката ни в снимки: [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Сградата на музея, където се е помещавала сирийската католическа патриаршия – 1895 г."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Първото девическо училище, отворило врати в Османската империя"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Сградата на пощата, гледана откъм джамията Шейхидие"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Пощата, гледана от височина"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="По улиците на Мардин"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Историческа турска баня"][/caption] Просто ще побързам да дам връзка към албума с всичките ни снимки, защото се изкушавам да продължа да ги лепя тук. Да! Мардин е голямо изкушение! За жените той е особено опасен, защото хлътнете ли в някой от дюкяните за сребърни накити, няма излизане. Най-прекрасното сребро и най-прекрасните изработки, които съм виждала в живота си. Цените въобще няма да коментирам, защото няма да ми повярвате – просто отидете в Мардин и проверете сами. Един образ ще ви преследва навсякъде в този град – този на

богинята на змиите Шахмеран

– източноанадолската «сирена», половин жена, половин змия:

Богинята на змиите Шахмеран

В единственото българско четиво за град Мардин се прокарва идеята, че мардинци никак не били любезни, сякаш човек е в някаква «друга» Турция. Нашият опит не потвърди това твърдение. Напротив, направи ни впечатление, че хората по малките улички ни поздравяваха така, както у нас се поздравяват планинарите. Освен поздрава често дочувахме и някакво пожелание за «берекет». Търговските набези спрямо туристите не са лепкави и зловредни каквито бяха на други места по маршрута ни. Близо до Улу Джами един уличен продавач предложи да ни предреши като кюрди и да ни снима. Но не ни накара да си платим за дегизировката, нито да купим куфията (кърпа, шал за глава). Тук се налага да направя някои уточнения относно цветовата символика на куфиите. Понеже в Мардин етническото разнообразие е по-голямо от това в Диарбекир, започна да бие на очи, че някои от мъжете носят черно-бели карирани куфии, а други – червено-бели. Едва в Шанлъурфа научихме, че кюрдите се «символизират» чрез черно-белите шалове, а арабите – чрез червено-белите. В Сирия и Йордания обаче с черно-бели куфии се сигнализират преди всичко палестинците, а с червено-бели – някои от бедуините и арабите. Това не пречи да срещнете хора с напълно бели куфии, а пък в Шанлъурфа – с лилави, при това носени и от двата пола. Мардин, Мардин! Как да те забравя и как да те прежаля?! Суграшицата премина в сняг в последния час преди мръкване и ние волю-неволя тръгнахме към хотела. Преминавайки през изключително колоритния пазар в съседство, видяхме достолепни госпожи да товарят покупките си в дисагите на магарета – очевидно единственият нормален превоз по стръмните сокаци на приказния град. В «Татлъдеде» беше топло и уютно. Красиво украсеният ни таван ми се струваше висок колкото небето, а раницата ми стоеше някак си чуждо и пролетарски върху красивия мозаечен под. Напуснах топлата стая, за да се отдам на последни съзерцания от просторната тераса на хана. Светлините създаваха впечатление за киш ниш, т.е. за скъпо диарбекирско колие, което ти идва да нанижеш на врата си и да не го пускаш на никаква цена. Закуската само подсили тъгата заради заминаването. Планът ни да посетим грандиозния Шафранов манастир в околностите на Мардин (Deyrü’zzafaran Monastery) пропадна заради мокрия сняг и почти непрогледната мъгла, с които утрото ни изненада. Да тръгваме на запад, да тръгваме към Шанлъурфа, пък може там да е по-слънчево!

Шанлъурфа

Малко преди 13:00 часа вече бяхме положили багажа в един непретенциозен, но удобен и с централно разположение хотел. Имахме около 4 часа до мръкване и трябваше да направим всичко възможно, за да видим двете свещени езера и да посетим пещерата, в която според мюсюлманите се е родил Ибрахим – Авраам, а според старозаветните текстове е преминал оттам на път за ханаанските земи. Ако Диарбекир е базалтовият град, а Мардин – пясъчно-жълтият, то Шанлъурфа е белият град. Урфа, както за кратко градът се нарича, е пилигримски център за хора от поне три религии, но значимостта му за Европа се измерва в друго. Кръстоносците, които правят държава за около 50 години там, се оказват вдъхновени от предислямската и ислямската архитекура, и ако не друго, те пренасят по родните си места поне островърхите арки. В историята на готиката тезата за ориенталското влияние се обсъжда напълно сериозно. Това влияние е проникнало в Европа основно чрез кръстоносците и през Сицилия и Испания - основните врати за проникване на арбаската култура на континента. Последвахме кафявата табела с надпис

„Балъклъгьол” /”Езерото с рибите/

и скоро достигнахме до красив парк. На известна височина от дясната му страна белееха нови постройки в традиционен стил – до една действащи като магазини за сувенили и сребро. Продължихме към свещените езера и скоро се оказахме при шараните.

Голямото езеро с шараните е директно свързано с Авраам според легендата

Царят Немрод, който не приемал своеволието на Авраам, подготвил сложно съоръжение /тип клада/ и хвърлил пророка в пламъците. Милостивият бог превърнал пламъците във вода, а въглените в шарани. Мястото, от което Авраам е хвърлен в кладата се увенчава от две колони, стоящи близо до крепостта, а на мястото, на което е паднал, е построена джамията „Дюшеме”. По-нови джамии са построени от дясната страна на езерото, ако го гледате с гръб към входа. По-близката ... е разположена така, че в да се оглежда във водите на езерото красиво. Шараните не са особено вдъхновяваща гледка – много са, огромни са, хищни са. Всеки, дошъл тук на разходка, се чувства морално длъжен да ги храни и ... да се снима с рибите. И ние се представихме така. Обиколихме езерото два пъти и тръгнахме към

второто езеро, което е посветено на ... – дъщерята на Нимрод, последователка на Авраам

В това езеро хората се разхождат с лодки, а после пият чай в някое от многобройните заведения в парка. Красиво е, не ще и дума. Чай пихме и ние, но след като продължихме по „Авраам” маршрута, т.е. отидохме до пещерата, в която мюсюлманите предполагат, че се е родил. Преминахме през пищна джамия, постоена пред входа на пещерата... , събухме обувките и всеки от нас влезе в съответното помещение – мъжът при мъжете, аз – при жените. Заварих молещи се /предимно млади/ жени, една масичка с няколко Корана за желаещите. Свещеното място е отделено с масивно стъкло и пряк достъп със скалата няма. За желаещите има свещено изворче, от което могат да пият вода. Снимането е забранено. Коленичих и аз за минутка, не е прилично да се смущават молещите се с шум, приказки, разходки. После си тръгнах. Очаквайте продължението Автор: Росица Йосифова Снимки: авторът Още пътеписи от близки места:

1. Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир
2. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(2): Маалюля и Палмира
3. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(1): Халап и Хомс
4. Из Сирия и Турция през 2007г. (4)
5. Из Сирия и Турция през 2007г. (1)
6. Из Сирия и Турция през 2007г. (5)
7. До Сирия през кюрдските райони на Турция(3): Из пустинята в Сирия
8. До Сирия през кюрдските райони на Турция(2)
9. Из Сирия и Турция през 2007г. (2)
10. До Сирия през кюрдските райони на Турция(1)
11. До Сирия през кюрдските райони на Турция(4): Пустинята, Дамаск и Анталия на връщане
12. Из Сирия и Турция през 2007г. (3)

От векове Русия впечатлява – с имперски амбиции, с православие, със студена зима, с нефт... Особено интересно се получи с Октомврийската революция (дето не е нито революция, нито е през октомври, но това е една друга тема на разговор). Пострада цялата планета, а за спомен от тази грозна и мъчна епоха ни останаха един куп паметници – на съветската армия-окупаторка, на Серьожата с винтовката, на различни болшевишки главатари и т.н.

И, разбира се, запазихме споменa за култа към личността, който за жалост не може да изчезне просто с едно щракване с пръсти. Нищо не изчезва с едно щракване с пръсти – дори и мавзолеят на Гошо Тарабата бая се противи преди да го превърнат в градинка на Данон - още една шепа прах в очите на тези, които искаха да скъсат с миналото и бълнуваха за лустрация и прочее глупости. Не изчезва и залпът на Аврора в главите на червенотиквениците, не изчезва и тяхната страст към ловните дружинки, властта и безочието.

Не можем да не се съгласим с Ломоносов, който съвсем искрено констатира, че нищо не се губи в природата, ами само преминава от едно състояние в друго. Абсолютно нищо! Дори и култът към личността си стои като тумор върху лицето на съвременна Русия под формата на чекисти от рода на товарищ Путин. Само че сега би било по-правилно да го наречем „култ към глупостта”, защото личност просто няма.

Искрено се радвам за братушките, че идиотското не убива... Защото в противен случай 140 милиона руски жертви на огромното пост-комунистическо похмелье щяха да се натръшкат в права линия от Москва до Владивосток.

Вчера попаднах на този монументален клип и не устоях на изкушението да го споделя с вас. Защото става все пак дума за директния шеф на Гоце и Боце, доктор хонорис кауза на ВТУ, славен строител на АЕЦ Белене и самодержец всей России...

“Each generation wants new symbols, new people, new names.
They want to divorce themselves from their predecessors.”

Jim Morrison

Миналата седмица, докато си купувах сандвич в едно магазинче близо до офиса, а по радиото звучеше популярно рок радио, продавачката изведнъж ме погледна и ми каза „Защо най-гениалните музиканти умират толкова млади?” Само преди 5 минути бях затворила биографията на Джим Морисън и The Doors, която четях в автобуса.

Президентът Първанов вече разбира и от новини. С вещината на редактор в телевизионно интервю вчера , той направи корекции в публикациите на доскоро щадящ го вестник.

След като самият държавен глава се похвали на личната страница във Фейсбук, че отглежда вълчица на име Зорница, един от часовите вестници го разобличи. Тогава от МОСВ - зам. министърката Евдокия Манева го емна като нарушител на Закона за защита на животните, защото не е регистрирал фаворитката си сред своите домашни любимци.

Според Първанов новината обаче не била в това, че държавният глава нарушава закона, а в това че в “хилядолетната човешка история” той за първи път бил опитомил вълк.

„В своята хилядолетна история човечеството не е успяло да опитоми вълк. Аз съм събрал вълк и каракачанска овчарка на едно място. Това е уникалното в случая.”, каза по телевизора Първанов.

Кой кого е опитомил е доста спорно като се има пред вид историята на Малкия принц с фенека. Дивото зове. Странното е, че дивата вълчица има име близко до това на първата дама.



Снимките са от страницата на държавния глава във Фейсбук.

Веднъж човек вървял покрай блато и чул оттам да се носят някакви звуци. Приближил се и гледа в блатото нещо мърда. Решил, че някой потъва и побързал да го издърпа. Работата не била лесна, защото се оказало, че вади доста едър мъж, но накрая се справил. Издърпал го целия и двамата се проснали на брега. Като си поели въздух, издърпаният попитал:
-Слушай, защо ме извади от блатото?
-Как защо, - отвърнал другият - та ти потъваше!
-Да потъвам ли?! - засмял се "спасеният". - Та аз там живея!

Извод: Не е нужно да вадите насилствено някого от блатото, ако там е домът му ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

От няколко месеца управляващите се опитват да си изградят имидж на яростни противници и поборници срещу Държавна сигурност. На предна линия са вътрешният министър Цветан Цветанов и външният Николай Младенов.

Младенов като адепт на модерните технологии дори написа в Туитър: "Добре че има #гоце на тоя свят, че бръкна в устата на лъва да извади слънцето, което свети за нас, за Европа, за Америка, за целия свят"

Още по-добре би било ако напише: "#ДС дипломатите да си търсят от следващия месец командировъчните от #гоце"

Представете си какъв вой би настанал и как щяха да се самоотзоват "доблестните труженици" на тихия шпионски комунистически фронт от уютните си гнезда по посолствата. Нещо такова предложи в-к Дневник в началото на скандала с ДС-кадрите в мисиите ни зад граница, но призивът остана без последствия.

Докато министрите показват мускули на ДС в социалните мрежи и по семинари за изучаване на вредата от комунистическите служби, в ДАНС продължават да работят над 200 бивши кадри на Държавна сигурност. ДС си има дори и зам.-председател в лицето на Иван Драшков. В МВР кадрите на ДС са над 1800.

Поради това мръсните ченгесарски прийоми, течовете към подземния свят и търгуването с информация едва ли са отминали в историята, въпреки жестикулациите на министъра Цветан Цветанов.

Отделно стои непипнат въпросът с две бивши служби на ДС - УБО и Първо Главно, преименувани на НСО и НРС, които не подлежат на никакъв контрол и са нещо като преторианска армия на президента с агентурно име "Гоце".

Миналата година от ГЕРБ си направиха цинична сметка, че могат да се възползват от ситуацията след президентските избори и погребаха дебата за реформирането на тези ДС-свърталища.

Междувременно всеки месец "борбата" с ДС в трите ключови институции МВнР, МВР и ДАНС струва на данъкоплатците поне 2,5 млн лева за заплати на ДС-кадрите. Ако се прибавят НСО и НРС сигурно сумата ще нарастне до 5 млн лева.

Друг откровен цинизъм чухме в кратката словесна престрелка между агента на ДС "Гоце" и големият (на думи) враг на ДС Цветан Цветанов по повод на организираната престъпност, която както знаем произхожда до голяма степен от бившите ДС-структури, изградили канали за наркотици и оръжия, за да усилят процесите на гниене в загнилия Запад.

Президентът попита дали се подслушват босовете на организираната престъпност. Цветанов го "успокои", че не се подслушват, защото това трябвало да стане в началото на прехода, а сега те вече били почтени бизнесмени.

От време на време някой от тези "почтени" бизнесмени, съветници и протежета на Гоце го застига куршум, или съмнителна естествена смърт, но останалите живи поне могат да са спокойни, че правоохранителните органи са абдикирали и вече не се интересуват от тях и от миналите им престъпления.

Само някои чужди дипломати спорадично отварят похлупака на българския супник със слузестата ДС-гмеж, назовават бандитите - бандити, ченгетата - бандити, политиците - и тях бандити, предизвикват кратък медиен скандал и отвръщат гнусливо нос.

Ченгетата едва ли се притесняват от такива скандали, които в България протичат бурно и впечатляващо като детска болест и също толкова бързо отшумяват и се забравят.

Имунитет обаче не се изгражда и след няколко месеца имиджът на страната пред света пак пъпчасва с червен кадесарски обрив.

В здравите социални организми медиите са тези, които настояват институциите да търсят докрай причинителя на болестта, да го отстранят и да изработят действаща ваксина.

В случая ваксината е известна - лустрация. Но как си представяте медии, нацвъкани с издатели и журналисти съпричастни към ДС да изискват шумно от властта ефективна лустрация? Ами няма как.

Темата за секса е била експлоатирана от всички участници във войната, както за въздействие върху войниците на противника, така и за мотивация на собствените части. Следват две листовки с японска пропаганда: Австралийски войник в Нова Гвинея наблюдава как американските войници се забавляват с приятелката му докато той воюва срещу японците. Семпло и страшно. Отново японска [...]