напоследък темата е актуална. предполагам най-вече защото идват избори и трябва да върви агитацията. пък народа я накаца като мухи или по-скоро като овце беее в каквато посока ги поведе овчаря. ... статистики - всякакви. най-нещастната нация, най-мрънкащата, желаещите да емигрират клонят към 100% .... да, ама не! зарадвах се да ...

Зададоха се избори и Той снизходи. След месеци мълчание се обади на митинг в Джебел с откровение и видение за туй, що ни чака. И като се изкачи на планината ( „Джебел” на арабски означава планина), Той рече пророчески: „Без нас не може да се избере президент и ще имаме много високи изисквания към профила [...]

Из спомените на един македонски революционер

© Милен Радев

При всяко посещение на Скопйе бързам да посетя книжарницата «Култура» на площад Македония, точно срещу Стария каменен мост. През последните години там все се намира по нещо ценно за исторически и книжовно заинтересувания гост.

Появяват се, макар и единично, фототипни или «преводни» издания на оригинални документи от българското минало на днешната република Македония, на научни свидетелства или спомени на участници във възрожденската и революционна епоха.

Вярно, че изданията са снабдени с «македонистки» коректни уводи, придружени са с витиевати увъртания, опитващи се да обясняват принудителното използване в «изворните» текстове на «етнонима Бугари». Тази дан на все още господстващия в тамошните официални среди македонизъм дразни окото и сърцето на просветения читател. Но такава е цената на възможността и в Скопйе да се прочетат мемоарите на Брейлсфорд и Сониксен, Докладът на Карнегиевата комисия от 1913 г. или «Българските народни песни» на братя Миладинови.

Случи се, че последният път донесох от Скопйе едно малко книжле с голямо и както се оказа, актуално звучене. Става дума за спомените на Иван х. Николов, писани в началото на трийсетте години на миналия век и неиздавани до днес у нас.

Сигурен съм, че малко читатели ще могат веднага и точно да подредят в представите си образа на този скромен, предан на българската идея и на народната свобода солунски учител и книжар. И на мен ми трябваше малко време докато осъзная, че Иван х. Николов е един от шестимата, основали на 23 октомври 1893 г. в Солун революционната организация, наречена отначало БМОРК, по-късно преименувана на ТМОРО и известна от 1905 г. насам като ВМОРО.

Роден през 1861 г. в Кукуш, х. Николов още като 14 годишен се отдава на «революционни копнежи». От в-к «Зорница» научава през 1875 г. за въстанието в Босна и Херцеговина и на шега-на истина организира в Кукуш първия революционен комитет на 12 свои съученици. Юношите още не успели да стигнат до нищо конкретно, когато през пролетта на следната година научават, че «българите в Средногорието и Стара планина се вдигнали на въстание». Получават сведения от вестниците, «как то е било задушено и какви жертви се дали».

От далеко българите в Кукуш следят събитията около избухването на Руско-турската война, ликуват, когато научават за подписания Санстефански мирен договор. Младежът х. Николов описва колебанията и съмненията, които го обхващат, когато руските войски така и не навлизат в Македония, вместо това чете коментари, че великите сили се готвят за «ревизия на Санстефанския договор».

И точно тук е мястото на интересен пасаж, който, отнесен към 1878 г. (две години след последвалите Априлското въстание «събития» – според терминологията на станалите наскоро популярни «проектанти» от Свободния берлински университет) ни дава храна за интересни разсъждения около бързо разпространилия се чак до Македония «мит за Батак». Ето какво пише Иван х. Николов за новините, които пристигнали в Кукуш след Берлинския конгрес:

«Безутешно плачех като дете. Какво ни оставаше да правим? Събрах един ден 12-те другари в училище. Разказах им за решенията на Берлинския конгрес и им казах «Каквото и въстание сега да правим, няма никой да ни помогне. Да знаете, докато Македония не стане втори Батак, няма да се освободим».

И за по-късно – през 1893 г. – х. Николов ни предава следния разговор между него, Даме Груев и Андон Димитров на кея в Солун:

«- Абе, Хаджи, ти какво мислиш за освобождението на Македония? – ме пита Андон.
– По този въпрос размишлявам от 15 години и мисля, че докато в Македония не се стигне до един втори Батак, тя няма да се освободи…»

Според една днешна млада изкуствоведка с исторически претенции, Батак бил «забравен след 1876 г.» и открит отново – вече като мит – само благодарение на драматичното платно на Пиотровски и на «инсценираните» му фотографии.

Според свидетелството на дядо Хаджи пък, Батак никога не е изпадал от съзнанието на македонските българи. За тях той още през далечната 1878 г. е бил символ на страшна саможертва, но и на надежда за свобода.

За нас, днешните му наследници остава изборът, кое да приемем за мит и кое за проста истина.

Берлин, 04.12.2007 г.

За никого от читателите на този блог не е тайна, че той е инспириран от Flea Market Funk – блога на DJ Prestige, който следя повече от четири години. Flea Market Funk е изключително популярен сред феновете на фънк и соул музиката от целия свят и аз съм щастлив, че с автора му поддържаме приятелски и много ползотворни от музикална гледна точка отношения.

DJ Prestige е вдъхновение не само за мен. Той е изцяло отдаден на любимата си музика и на споделянето й със света. Изследва световното соул и фънк наследство из прашните мази и битпазари на Съединените щати вече повече от 15 години. Голям фен е на грамофонните плочи, на футбола (в частност на английския клуб Ливърпул), на брадите и на още куп неща, но всъщност в следващите 16 отговора можете да научите повече за него. Преди това искам да изкажа за пореден път благодарността си към него – този път за статията във Flea Market Funk, посветена на мен и на фънк музиката в България, както и за 10-те въпроса, които ми зададе в блога си.


01. С какво се занимаваш?
Аз съм диджей, блогър, колекционер на грамофонни плочи.

02. Какво мислиш за ситуацията в Съединените щати в твоята сфера на дейност?
Щастлив съм от факта, че се занимавам с това, което обичам, и че имам възможността да откривам всичките тези плочи и да ги споделям със света.

03. Удовлетворен ли си от равнището, на което музикалната ти кариера се намира в момента? Какво още искаш да постигнеш?
Обичам това, което правя, и винаги ще ми носи удовлетворение преминаването на по-високо ниво.

04. С кое от постигнатото до момента в музикално отношение си най-горд?
FleaMarketFunk.com е едно от най-големите ми постижения и страсти.

05. Как успяваш да балансираш между музикалните ангажименти и личните си отговорности?
Границата наистина е много крехка, но истината е, че трябва да имаш прекрасна жена до себе си. Моята съпруга е най-големият ми фен. Тя ме стимулира да действам все по-напористо.

06. Имало ли е момент, в който си искал да захвърлиш всичко и да спреш да се занимаваш с музика (и ако е имало, какво те накара да не го направиш)?
Имало е. Преди години бях диджей в група, която имаше договор с голям лейбъл. В един момент разбрахме, че от компанията са прекратили договора ни без дори да ни кажат. Беше доста гадно. Другите членове на бандата напуснаха, накрая напуснах и аз и се отдръпнах от диджейската работа – но само за да осъзная, че я обичам твърде много, за да се откажа. Точно тогава създадох FleaMarketFunk.com и нещата потръгнаха отново.

07. Кого/какво би посочил като своето най-голямо музикално вдъхновение?
Колекцията от грамофонни плочи на баща ми беше огромно вдъхновение за мен, но слушането на хип-хоп записи през 80-те и началото на 90-те ме подтикна да започна да търся оригиналните семпли. Това беше голямото начало за мен.

08. Кое е първото парче, различно от детска песничка, което чу през живота си (и за което имаш спомен)? Кога и къде се случи това?
Първата песен, която си спомням, беше Want Ads на Honey Cone. Учителката ми във втори клас, г-жа Schmeltz, ни я пусна на 7-инчова плоча. Поздравявам я за добрия музикален вкус.

09. А кое е последното парче, което чу до този момент (или което слушаш в момента)?
Beastie Boys – Funkey Donkey.

10. Опиши любимата си музика.
Обичам сладък соул и суров, твърд фънк.

11. Има ли парче или албум, което/който можеш да слушаш по всяко време?
King Tubby Meets the Rockers Uptown.

12. Кой музикален носител харесваш най-много? Защо?
Обичам винила като цяло, но 7-инчовата плоча е носителят, който предпочитам.

13. Според теб какво губят и какво печелят музикалните фенове от интернет?
Предимства: можеш да намериш всичко и то почти светкавично. Недостатъци: не можеш да докоснеш обложката!

14. Кое е най-значимото за теб събитие с твое участие (и като изпълнител/организатор/промоутър/собственик на клуб и т.н., и като фен)?
Няколко са: подгряващият ми изцяло реге сет за хардкор легендите Bad Brains в Asbury Park, както и участието ми в Playboy Mansion в Лос Анджелис.

15. В наши дни диджеите са известни почти колкото изпълнителите, чиито парчета пускат. Какво е мнението ти по този въпрос и мислиш ли, че това е заслужено?
Да, мисля, че е заслужено. Топ диджеите работят толкова упорито, колкото и групите. Виж например хората като Jazzy Jeff, Z Trip, Peanut Butter Wolf, DJ Shadow… Те непрекъснато са по турнета, а това е много работа. Тези диджеи заслужават уважението, което получават. Те прекарват страшно много време в издирване и изследване на плочи, печелят международно признание и го правят както никой друг.

16. Благодаря ти за отделеното време. Защо прие да отговориш на въпросите?
Заради теб, Доб. Благодаря ти за подкрепата и се надявам някой ден да пускаме музика заедно, тук или в България. Продължавай да правиш това, което правиш. Long live the Funk and Soul!

DJ Prestige
Flea Market Funk
The Free Thinking Movement

В навечерието на днешната сказка на Мартина Балева в Берлинския Хумболдтов университет  (19 май, часа на 7 вечерта, зала 2103; тема на сказката: “Изкуство и национализъм на Балканите на примера на България”) решавам да припомня въвеждащия текст от моята книга “Хроники на злото и надеждата”, София, 2009:

---

© Милен Радев

След няколкомесечно затишие историята около „Баташкия проект“на сънародничката Мартина Балева и изследователския екип от Свободния университет в Берлин започва да набира нова скорост.

Само преди дни най-влиятелното германско списание Spiegel пространно информира своите читатели за „терористичната заплаха“,която била надвиснала над главата на един учен, осмелил се „да внесе яснота“ в мрака на национално-патриотичното българско съзнание. 35-годишната студентка Балева, пише списанието, е подложена на гонения по интернет форумите. Наложило ѝ се да смени телефонния си номер, да засекрети жилището си и да потърси защита от германските тайни служби. Телевизия СКАТ, съобщават германските журналисти,предлага 2500 евро за нейния адрес. „Цялото общество, дори и духовният и политически елит на страната се включи в националния протестен рев срещу Мартина Балева“. С тези думи Spiegel смразява кръвта на читателите си, без друго склонни да си представят Балканите като люлка на всевъзможни ексцеси.

Флагманът на немската разследваща журналистика не пояснява, че излиза с голямо закъснение на мястото на публицистичната битка. Още през септември всекидневникът Frankfurter Allgemeine Zeitung вече пусна на цяла страница възмутено задълбочено-интелектуално есе за новата проява на балканска национална истерия в България.Ето защо сегашната атака на Spiegel няма нова информационна стойност. Тя може да се обясни единствено във вътрешно-немски контекст с медийно-пазарни конфликти на две от големите структури на този бранш в Германия. Не случайно на прицела на публикацията са изданията на ВАЦ в България „Труд“ и 24 часа“ и в материала остро се критикува липсата на контрол от страна на издателя в Есен, допуснал подобни „тенденциозни националистически кампании“.

Разбира се, покрай есенските стопани на българските часови издания, не се разминава и на Тошо Тошев, представен в Spiegel като фигура с разкопчана до пъпа риза, със златна верижка и пура в ръка,който пуска облаци дим в лицето на събеседниците си, гротескна имитация на създателя на Playboy Хю Хефнер. Макар и да не става дума за неговото обществено познато ДС-агентурно минало като агент „Бор“, все пак бегло е описан генезисът му на редактор, свързан с посткомунистически олигарси.

За всеки, съзнаващ фаталната роля на ВАЦ-овите издания у нас и развращаващото им, обществено деморализиращо влияние в страната, би било лесно да възкликне при това четиво радостно „Е, намериха си майстора!“ Би било лесно, но късогледо. Защото покрай разчистването на сметките си с ВАЦ, в този си текст Spiegel дава пример и за небрежно и незадълбочено разследване на първопричината за скандала. И се превръща в източник за сериозно, може би дълготрайно, манипулативно влияние върху общественото съзнание в Германия.

В типичния за много тукашни медии сгъстен, но донякъде схематичен стил се въвежда накратко в същността на проекта на Мартина Балева със споменаването на картината на полския художник Пиотровски „Баташкото клане“ от 1892 г. Това мащабно платно определяло от край време патриотичното самосъзнание на българите чрез постоянното си присъствие в техните учебници. Картината, пише Spiegel,е посветена на „унищожаването на селото Батак, което българската историография свързва с някаква героична борба на българскипатриоти, каквато всъщност не е имало“.

Според Spiegel приносът на Балева бил в това, че тя „подробно анализирала“ картината на Пиотровски. Тя открила, че художникът бил използвал снимки, които сам инсценирал 12 години след „събитията“.От тогава, смята немското списание, тези снимки се представят за автентични фотодокументи на клането и като такива са влезли в обръщение в националната историография. Финалът в историческия раздел на статията е запазен за най-впечатляващите изследвания на студентката Балева: с помощта на данъчни регистри от онези години тя успяла да изчисли, че „броят на жертвите е бил драстично завишен от патриотични пропагандни подбуди“.

Излишно е тук да се навлиза в опровергаване или уточняване на тезите на Мартина Балева и на нейния екип. Това по впечатляващ и изряден начин вече бе сторено от д-р Наум Кайчев още през юни 2006 г. в бр. 24 на в-к „Култура“. Младият историк Александър Долев също даде в своя блог изключително коректен и подробен отговор, разкриващ несъстоятелността на Балевата концепция.

Именно такъв трябваше да бъде преобладаващият отговор на българската общественост, на нейния „духовен и политически“ елит още в началото на набиращия сила скандал. Отговор конкретен, спокоен, с премерен тон, опровергаващ очевидните дефекти в концепцията на берлинските историци и съобразен с елементарни норми на общуване в европейския контекст.

Вместо това станахме свидетели на една побесняла псевдопатриотарска кампания. На преден план отново се изстъпиха познатите имена, които са заграбили в публичната среда монопола за родолюбиво говорене и за отстояване на патриотични чувства. Заредиха се абсурдни призиви за репресии срещу провинилата се авторка, намеси се най-високото научно и държавно ниво в България с укори срещу немските историци. Такава реакция не оставя на никого в научните или публицистични кръгове в Западна Европа друга възможност освен да я осъди и стреснат да се оттегли на безопасна дистанция.

В най-добрия случай.

Онези пък, които не хранят кой знае колко добронамерено отношение към България, ще открият в описаните по-горе реакции най-добрата възможна илюстрация за назадничавото и недостатъчно развито българско общество, станало според тях днес по недоразумение член на общоевропейското семейство.

Принципът на функциониране на немските медийни механизми е такъв, че след публикуване представляващ интерес материал в Spiegel, той веднага влиза в кръговрата на вторичното му използване от печатни и електронни медии и се разпространява от информационни агенции. Сам по себе си силно концентриран и ограничаващ се главно до схематични основни тези, оригиналният текст по-нататък се сбива в няколко изречения и остава именно така в общественото съзнание. Вече ми попадна агентурно съобщение на голямата информационна агенция „Евангелска пресслужба“ (epd), запознах се през последните дни и с кратките съобщения за случая по страниците за медийна тематика на няколко от големите всекидневници.

Схемата, която се предлага там на немския читател, незапознат нито с конкретния случай, нито пък с далечната османска история на Балканите е следната: прогресивна, европейски обучена и възпитана млада научна работничка разобличава неверен мит, създаден с шовинистична, отживяла времето си цел. Ретроградни, национал-патриотарски кръгове, които преобладават в публичния живот на България, я лишават от свобода на научната и публицистична дейност.

Нещо повече – текстовете от по половин колонка внушават почти без колебание, че самото „Баташко клане“ било мит на българската история, и че било дошло времето да се каже истината за него. Berliner Zeitung например съобщава буквално, че „историчката на изкуството Балева поставя под съмнение официалната версия, че османската армия била извършила през 1876 г. клане в намиращото се днес на българска територия село Батак“. Според Балева, пише друг вестник, „броят на жертвите е бил раздут с патриотично-пропагандна цел“…

Колко време ще е необходимо и ще успее ли въобще българската културна общественост да преодолее тази, налагаща се днес, трагична за българското историческо самосъзнание, представа в чужбина? Кой ще слуша занапред подробни български обяснения и уточнения, много лесно възприемани като просто оправдаване? Авторът на тези редове говори от личен опит, защото се опитва от седмици да обяснява и на добронамерени германци нещо, което маститият Frankfurter Allgemeine вече им е разяснил просто и ясно: българите реагират така фанатично, защото не искат да си признаят, че са си „разкрасявали“миналото.

Това е, което ще остане в общественото съзнание в Европа. От тук нататък става много тежко, да не кажа невъзможно, то да бъде избито от него и опровергано. Защото всеки, който се опита да го направи с най-спокойно и цивилизовано поднесени аргументи а приори изпада в позицията на ретрограден балкански национал-шовинист от шумадийски тип, който се бори за запазване на сръбско Косово.

Най-важният въпрос в крайна сметка е дали българското общество ще разбере една проста закономерност. Докато темата за патриотизма е преотстъпена на политически спекуланти, на популисти и на безотговорни користолюбци, докато истинският елит на нацията гледа плахо да се дистанцира от това тъй „неевропейско“ понятие, могат да ни очакват и още по-неприятни изненади.

Берлин, 22.11.2007 г.

На пръв поглед Луси е типичната чиклит героиня – красива, забавна и умна кариеристка тип фешън икона, която наближава 30-те, а все още няма сериозен приятел (което е, разбира се, драмата на живота й).

Хенри пък е типичният американски (в този случай – британски) смотаняк – настоящ учен и бивш отличник на класа, който не знае как да се облича, притеснява се от всяка непозната и... е тайно влюбен в най-добрата си хипер-мега-яка приятелка Луси, която на всичко отгоре му е и съквартирантка.

---

 

Е, сигурно ви е ясно, че взаимоотношенията между двамата ще се променят... както и в коя стая ще се случи това, но ви уверявам, че клишетата свършват дотук. Защото пътят от „ние-сме-най-добри-приятели“ до „ние-сме-безкрайно-влюбени-един-в-друг“ се оказва осеян с ударна доза фатални грешки и забавни недоразумения, които превръщат „Нежененият ми приятел“ в един от най-смешните и същевременно провокиращи размисъл чиклити.

Кога една жена престава да забелязва повърхностното и започва вижда същината? Може ли един смотаняк да се превърне в супер гадже само за месец? Има ли истинско приятелство между мъжа и жената? Кое е по-важно – кариерата или любовта? Това са само част от въпросите, чиито отговори търси романът на Джейн Костело, без обаче да се превръща в сериозно и суховато четиво.

 

Чиклит рейтинг:

Оригиналност на сюжета: Отличен (6)

Привлекателност на героите: Мн. Добър (5)

Подходящо за разпускане четиво: Отличен (6)

 

Срещата на високо равнище бе под надслов "Дванадесети петгодишен план на Китай и стратегия Европа 2020 : нови възможности и перспективи". Форумът, които се провежда за втори път и събира политическите партии на Китай и Европа беше открит на 16 май 2011г в Пекин. За първа година Групата на Европейската народна партия (ЕНП) участва в този политически форум, като бе представена от българският евродепутат Илиана Иванова на церемонията по откриването.

При поредна газова криза между Русия и Украйна, България ще е по-подготвена и ще може да поддържа 80% от нуждите си в продължение на две седмици, след което правителството ще може да поддържа 50% от нуждите от газ за дълъг период от време. Топлоцентралите са подготвени за бързо превключване на мазут. Такива сметки прави американския зам.-посланик Сатън в дипломатическа грама от 22 декември 2009 г. [09SOFIA716], предвиждайки ситуацията през 2010 г.

Грамата е озаглавена "Какво ще се случи ако газът отново бъде спрян?". Хранилището в Чирен е пълно, а с Гърция и Турция е сключено споразумение за обръщане на газовия поток при необходимост - пише Сатън. Това може да стане технически за 5-6 часа от Гърция, но заради изпомпването на остатъчния газ са нужди два-три дни докато доставките станат нормални. Реверсивната връзка от Турция е по-сложна, тъй като е нужно преместване на клапани, но може да се задейства за около седмица, става ясно от грамата.

Проблемът е, че количествата през реверсивните връзки не са гарантирани и по преценка на американците, България няма да получи повече от 2 млн. куб/м на ден сумарно от Гърция и Турция, които трябва да дойдат от терминалите за втечнен газ в Северна Гърция и на Мраморно море.

Картината определено изглежда по-оптимистична от драматичните събития през 2009 г, когато рязкото спиране на газа за малко не предизвика технологични аварии и се оказа, че няма аварийна готовност за превключване на топлоцентралите на мазут.

Въпреки, че усилията на България все още не отговарят на европейските стандарти за готовност, правителството на Борисов, което поддържа по-малко комфортни отношения с Москва от предшествениците си "няма да бъде хванато неподготвено като предишното правителство". Остава да се свърши значителна работа по разширяването на газовите хранилища и построяването на регионалните междусистемни връзки - пише американския дипломат в заключение.

Коментар на Биволъ

"Две години няма реално свършена работа с газовите връзки. Конкурсът за връзката с Гърция едва сега беше обявен. Има несвършена работа, или ще я свършат, или промените ще ги продължа” - това каза Борисов по повод вчерашните уволнения на министъра на транспорта и зам.-министъра на енергетиката.

Липсата на напредък по изграждането на междусистемните връзки означава, че прогнозата за зимата на 2012 може да е по същество същата като за 2010. Така две години от мандата на ГЕРБ минаха без да се изградят няколко десетки километра тръби, финансирани от Европа.

В други вече публикувани грами Борисов се оплаква едновременно от заплахите на Путин да ни остави на студено през зимата на 2010 и от липсата на европейско финансиране за междусистемните връзки с Гърция и Румъния, което възлиза на общо 55 млн евро (45 млн към Гърция и 10 към Румъния).

За довършване на спортната зала в София обаче бяха извадени 108 млн лева от фискалния резерв, което е показателно какви са приоритетите на правителството и лично на премиера.

Енергийната независимост на страната в случай на сериозна криза както през 2009 г. остава под въпрос и за 2012. Парадоксално е, но малкият напредък за смекчаване на щетите е постигнат при правителството на Тройната коалиция, което взима мерките описани от американския дипломат в грамата.

При равина се втурва притеснен евреин:
-Рави, имам такива проблеми, такива проблеми, че въобще не съм в състояние да ги разреша!
-В думите ти има явно противоречие - отвръща равинът, без да вдига очи от Талмуда.
-Но как? - не проумява посетителят.
-Много просто! Всевишният е създал всеки от нас и много добре знае какво е по силите ни. Ако проблемите са твои, значи можеш да ги решиш. Ако наистина не можеш, това не са твои проблеми.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Подобна гениална мисъл сподели с българският народ един „учен” и аналлизатор (бащата на епитета е д-р Тони Филипов), пред БНР, в предаването „Събота 150”, на 14 май 2011 г. За съжаление, на жадните за нови знания ...

По време на официално посещение в Китай и Хонг Конг (17-20 май 2011 г.) заместник-председателят на делегацията към ЕП за сътрудничество с Народна република Китай, евродепутатът от Групата на ЕНП/ГЕРБ Илиана Иванова, участва в поредица от срещи с китайски официални лица. Българският евродепутат се срещна със заместник-директора на отдел Международни отношения в Китайското национално туристическо управление, [...]

Global Voices е един от най-големите и бързо развиващи се сайтове за следене на общественото мнение в цял свят. Проектът се изгражда и издържа благодарение на своите автори, кореспонденти, редактори и читатели, като се покриват страни от всички континенти.

В работата си за Global Voices получих добър опит в подготвянето на материали, с които да се представи гледната точка на блогъри, активисти и читатели, които следят за новини, ненамерили голям отзвук сред медиите. Самата общност Global Voices обръща внимание на мнението на хората, които в момента създават новият тип медия – блогърите. Аз пиша за реакции по различни проблеми в България, друг пише за Германия, трети за Южна Африка и т.н. Така се постига един невероятен ефект на доминото, за да се стигне до днес, когато в проекта участват над 150 активни автора и още толкова, които допринасят офлайн за сайта с новини, коментари и линкове.

Самият сайт си има fan page във Facebook – с над 16 000 души. Направих страницата Global Voices Central and East Europe, с която искам да популяризирам работата на хората в Global Voices, защото я смятам за важна. Също така ми се иска да участват повече хора от българското блог пространство – от балканските страни, най-малко участници има именно от България.

Може би не е нужно да казвам, че българска версия на сайта няма. Но пък македонска има. Когато попитах администраторите защо няма българска версия, те ми отговориха, че няма достатъчно хора, които да превеждат на български. Не съм сигурен какви са причините да няма силно българско участие в този проект, но знам, че има достатъчно добри български блогъри, които да предоставят информация на света за ставащото тук.

Първите ми публикации са свързани с Морската градина във Варна, закупуването на bTV и дискусията, която се проведе в Червената къща относно исляма. Последната предизвика голям интерес и бе преведена на няколко езика.

Global Voices е огромна мрежа и е добро място, освен да покажете какво става в страната ви, така и да се представите пред голям брой читатели. Мрежата е един от символите на свободата в интернет, като има съвместни проекти с Reuters и BBC.

Ако решите да се включите, а аз се надявам да го направите, пишете ми, за да ви свържа с координатора за Централна и Източна Европа, Вероника Хохлова.

Ако някой се поинтересува за Global Voices, нека ме попита или се включи в страницата – ще е наистина хубаво.

 

Продукти:
2с.л. извара
1 яйце
3/4ч.ч. свинска мас
1 1/2ч.ч. брашно
настъргана кора от лимон

Приготвяне:
В купа се слагат 2с.л. извара, 3/4ч.ч. свинска мас /продуктът трябва да е със стайна температура/. Смесват се двата продукта. Добавя се ситно настъргана кора от половин лимон. Постепенно се добавя брашното. Омесва се меко тесто. Увива се в прозрачно фолио и се слага в хладилник за 1 час. После се изважда и се слага на кухненски плот. Разточва се кора с дебелина половин сантиметър. Режат се квадрати. Яйцето се разбива. В  средата на квадратите се слага по 1ч.л. от домашно сладко. Краищата на квадратите се мажат с яйце. Сладките се оформят на пурички или триъгълници. Мажат се отгоре с яйце. Пекат се на умерена фурна, докато леко порозовеят. Още топли се овалват в пудра захар.

Продължаваме с обиколката на Емилия из райския остров с победиил социализъм – Куба. Бяхме в Хавана и околностите вече, а сега ще тръгнем към курорта Варадеро и ще обиколим освен плажовете, но и Сиенфуегос, Тринидад и още малки градчета. Внимание: разказът съдържа снимки, неподходящи за ненавръшили пълнолетие лица от мъжки пол! Приятно четене:

Куба – островът на радостта, музиката и бедността

част втора:

Варадеро, Сиенфуегос, Тринидад и ... плажове

Прибрахме се късно вечерта. Нашите хазяи ни посрещнаха усмихнати. Веднага ни осигуриха гараж за колата (1кук за пазача) и ни заразпитваха за деня. Останах със Зое да си бъбрим. Голям Габи и Виктор отидоха на по бира в кварталният бар.. Заразпитвах я за всичко. Подхвърлих темата, че сме живели в такъв тип държава и, че сме избягали, че не сме се връщали от 11 години и, че само умряла могат насила да ме върнат (понеже изрично съм заръчала когато дойде последният миг на живота ми да бъда кремирана и пепелта ми да се разпръсне на Пунта Кана в Доминиканската република – моето първо прекрасно пътешествие извън Европа)... Исках да я предразположа за разговор за съдбата им... Но уви: не чух ни добре, ни зле. Страхът е толкова голям, че тази тема ги блокира. Не я коментират никога! Всеки носи кръста си тихо.. Бях го чела в много форуми от приятели испанци, но исках да го проверя сама... Зое говореше за всичко с такава лекота, дори за факта, че нямаха деца, но не и за политическият строй в които живееше..

Платих ѝ за престоя (на другият ден тръгвахме за Варадеро) оставих и малък бакшиш, които тя се опита да ми върне мнoгoкратно, притеснена.

В Куба бакшишът е почти неписан закон, навсякъде го очакват.

Даже бях чела, че си го искат. На мен не ми се е случвало. Напротив случи ни се веднъж в обиколките да спрем до рибар и да го питаме за пътя, след като ни обясни ни даде шепа големи рапани и каза: подарък, без да поиска нищо. Естествено дадохме му паричка... Въобще едни такива мили жестове има човекът от улицата към теб, че ти става страшно драго.. !

Преди да се кача в нашите стаи, Зое ми каза, че държи утре преди тръгване да пием кафе и да си направим снимка. Те колекционирали всички свои гости и ги поставяли в албум с имената, от къде са, какви са… Видя ми се толкова мило... На другата сутрин рано станахме, ухайното, черно кафе беше обвило къщата с аромата си... Снимахме се, разцелувахме се. Казахме сбогом на една фамилия, от която отнасяме прекрасни спомени. Зое ми подари два пакета кафе (многократно бях споменавала за страхотния аромат, който усещам сутрин при събуждане). Притесних се доста. Все пак това беше дажбата ѝ кафе на месец и тя ми я подари с лека ръка. Нямаше как да откажа

И... На път за

следващата ни спирка – Варадеро

Пътя е 130км, но пътувахме почти 2,5 часа. Спирахме на всяко възвишение, снимахме, разглеждахме всяка къщичка по пътя. Стопаджии наново, друг разказ за нечии живот, времето лети приятно... Пълна идилия.. Гърбът ме боли жестоко, изгоряла съм, въпреки слънцезащитният крем 30 фактор, който си слагам всеки ден обилно. Постоянно изгарям във форма на потника, които нося. Жестоко слънце.. Едно от най-силните, които съм изпитвала. В момента в който се скриие става хладно и прилича на канарските острови с перфектнят си климат. Няма влага, няма задух както е в Азия, но слънцето е по – силно от пустинята в мароко, през август... Просто изгаря косата ти.. Странно усещане... Преди да влезем във Варадеро

минаваме през Матанзас,

отбиваме се в кабаре Тропикана да видим възможно ли е да вкараме малък Габи (в Хавана опитах в няколко хотела, но отказаха, защото няма 16 години. Ние решихме да пробваме във варадерското кабаре. Открихме го. Слязох, за мое щастие касиерката – сама. Замръзнала усмивка, повдига мигли толкоз бавно сякаш век минава.. Обяснявам и проблема и я питам как да оправим въпроса... Още по-бавно си отваря устните и проговаря... Толкова мудно говори, че в живота си не съм виждала подобно нещо.. Давам ѝ бакшиш (1€) и Габчо има билет.. Ура! Съвет, когато решите да отидете в Тропикана, било тази или в Хавана – никога не купувайте от хотела билети!! Никога!! Отидете директно на касата. Тук разликата беше 15 кук на човек, по-евтино.

Пристигаме във Варадеро. Платена магистрала – точно на влизане.

Фидел се оказва доста хитър и изцежда парите на туристите по всевъзможен начин :) всяко влизане и излизане от острова е 3€. Просто нечувано!! Но няма друг начин. Съществува страничен селски път, но ни казват, че е пълен с пирони и стъкла и изобщо се отказваме да пробваме (това беше съвет от един служител в хотела ни, които ни помагаше всекидневно с начертаване пътя за следващият маршрут). Пристигаме по обяд. Веднага ни слагат гривните – вълшебните, както ги наричам. Хотела се оказва социалистически: ресторанти, дискотека, нощни аниматори, прекрасна и разнообразна храна, коктейли... На които голям Габи се отдава на момента... И няма начин да го вдигна от бара на басейна. Казва, че счупеният му пръст е отекъл и ще почива. Което си е самата истина де, но си е чист опит да се оттърве от влачене в изгарящото слънце по улиците на Варадеро. В стаята ще влезем чак в 4 следобед. Пръскаме се и установяваме правилото, (което моите мъже обожават): всеки да си прави каквото иска!

Габчо се губи в пицарята, Габи се мръщи на бармана, че няма джоджен за мохитото, а аз, познайте, се запилявам на плажа да правя снимки. Водата е с оня прекрасен син отенък, който има само на карибите, но пясъка!!!

Пясъка ме стъписва!!! Оооооооооооо, не е бял!!! Разочарование...

На всички снимки, картички, дори на моите снимки изглежда светъл, но не е бял... (намирам единственият недостатък на Куба :) но това е без значение. Последното, което може да ме впечатли в Куба са плажовете.. След като видях Полинезия, едва ли друг плаж би ме накарал да настръхна. Но и откровено бих казала от всички карибски плажове, които аз съм виждала най-красив е Пунта Кана в Доминиканската република. Също Ривиера мая в мексико. Но плажовете на Куба, макар и красиви са доста далече от каквото и да е съревнование с тези, които изброих. Изминавам почти 5 км по плажа, връщам се по шосето, губя се няколко пъти, усмихнати, черни лица ме напътстват, откривам pazara за сувенири и вече сам вътре... Минават 3 часа, лицето ми е изгоряло жестоко и се прибирам. Тъкмо навреме. Семейството ми е щастливо, че съм му дала глътка свобода... Нанасяме се. Седми етаж, един функциониращ асансьор, огромна стая, чисто, цветно, обновено... За социалистически курорт надминава очакванията ми. Повдигаме крака, след бърз душ, почивка. Решавам, че днес ще пропусна вечната си диета. (при наличие на пицария нищо или някой не е в състояние да ме спре да вляза :) вечеря. Всичко разнообразно, много десерти (пасти и торти, които пропускам, защото буквално горчат от захар: в Куба се яде много хляб и много захар. Много сладко. За това и 90% от жените са огромни и дебели. Чувствам се комфортно :) обичам държави с дебели хора :)

Сега ще се спра пак на социалистическия служител.

Когато се настаняваме в хотела установявам, че няма чаршафи и хавлия за Габчо. Отивам директно при чистачките и им казвам. Те бавно промрънкват, че след малко ще донесат. Минава час, два, три... Няма и помен от тях. Ставам и се запътвам наново. Габи ми казва: „Кари, не им се карай много, нали знаеш това е социализма, а и преплетен с карибската кръв...“ И се подсмива. Излизам. Пак офиса на обслужващият персонал, отпращат ме на друг етаж, след 20 минути обиколки намирам една сочна 40 годишна негърка, по-бавна от костенурка, която отговаря за нашият район и ми казва: след малко, сеньора. Обаче този път не минава номера, вземам я под ръка, водя я в офиса, вземам чаршафите и ѝ съобщавам, че ще си ги сложа сама. За целят ни престой всеки ден ходех лично да си сменям хавлиите, защото един-единствен път оставих бележка да ми почистят и когато вечерта се върнахме в 5:30 вечерта, моята любима дебеличка чистачка тъкмо беше стигнала до стаята ни :) – а държеше 15 стаи на ден. Лично аз бих ги изчистила за 3 часа, но това са Карибите, тук животът е спрял! :) Същата тази чистачка живее не от заплатата, а от бакшиша, който ѝ остават клиентите. Неписано правило е да и се остава 1кук в стаята. И наш’та просто не събра сили да стигне до стаята ни да си го вземе :) Просто изумително! Даже парите не могат да ги накарат да се забързат :) и не ме разбирайте зле, не се оплаквам изобщо. По принцип мнoгo мразя да ми влизат в стаята в хотела. Просто описах ситуацията, за да добиете представа колко пагубен може да бъде социализма за света! Както казва Габи: той е съсипал даже виетнамците, които са азиатци и принципно са като пчелички, най-работното население на земята... Какво остава за тук...

На следващият ден имахме план:

Сиенфуегос и Тринидад.

Доста голям преход, но трябваше да ги видим в един ден. Около 300 км на отиване и малко повече на връщане ако минете през санта клара. В 7 часа на зазоряване бяхме навън, кола, кафе, сандвичи, вода и газ... Това може би беше най-трудният ни преход. В смисъл, че няма магистрала, много села, в които буквално криволичиш по улиците, търсиш изхода, питане и пак и пак, излизаш, губиш разклон, връщаш се, наново.. С 2 думи трудно ориентиране. Но на помощ са стопаджиите и денят ни минава прекрасно. Всяко селце по пътя е китно, красиво, гъмжащо от живот, колоездачи, продавачи, веселие, музика.. Спираме постоянно. Няма място през което сме минали и да не сме спряли. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] След почти 3 часа стигаме в

Сиенфуегос

Градът е на Карибско море (Варадеро е на Атлантическия океан). Прекрасен, цветен, поддържан, пъстър морски град, пълен с туристи и кипящ живот. Града е наследство на Юнеско. Изненадана съм. За пръв път откакто сме тук, попадам на поддържано място. Огромен красив площад, грандиозна църква, вековни сгради, голяма търговска улица.

Прави впечатление, че е доста по – заредено с всичко от самата Хавана. Магазини и за обувки даже! Истинска изненада! Малекон като в столицата, големи широки улици, перфектен асфалт, цветя, колониални къщи с типичните им решетки отпред. Промъквам апарата през всяка решетка, снимам и снимам. Ходим километри, слънцето гори както винаги, центъра буквално гъмжи от хора, сякаш е празник. И кубинците изобщо не ги притеснява 'смъртоносното' слънце! Предполагам, че кожите им изобщо не горят.. Продължаваме – нов стопаджия, нов разказ за неговият живот. Този път се оказва момче, което е работило във Варадеро. Веднага ни засипва с най-важната информация за зоната и за Варадеро. За гмуркане за каскади в горите. За кой ли път установявам, че тези стопаджии са перфектните гидове! Естествено се опитва да ни нахрани с лангуста :) отказваме любезно.. Записвам всичко. Малки заливчета, Карибско море, девствени плажове, зелено, релефа става планински, не много висок, но интересен.

Пътуването е бавно... Накрая виждаме

Тринидад

Най-после! Един от най- известните, автентични, колониални градове, запазени във времето. Каменни улици (пълни с пирони: тук пироните ни спукаха гумата, за което споменах в началото). Оставяме колата след оправяне на гумата и хукваме по улиците. Прилича на Перла в Мексико. Красиво цветно: синьо, жълто, розово боядисани сгради.. Очарователно красив площад, синьо небе, облаци – снимките са като картички... Пренасяме се във времето... Колко история и културно наследство.. Очите ми не могат да погълнат всичката тази красота и цветове... Приказка!!! Габи е нервен, очаква ни по дълго връщане. Вече е почти следобед. Дава ми знак да побързам.. Бих искала да постоя повече, но няма време... А и Габи е зле, кракът му е отекъл, едва кара. По време на пътя спира, намира едно колче издялква го и го ползва да натиска газта (добре, че е автоматик (колата). Спорим, искам да карам, но застраховката е на негово име и е прав.. Ако се случи нещо, няма да ни я признаят, ако аз съм карала.. Тръгваме, навлизаме в гората, 2 км пеша, водопад, река, зеленина, красотата ни обхваща отвсякъде и е завладяващо... Природата в Куба е разкошна, защото е различна. Има долини, равнини, планини, палми и вековни гори... Разнообразието е тотално. Връщането е през

Санта Клара.

Нищо особено (пропуснете го, ако не искате да видите монумента на Че Гевара). Но пък минаваме по друг път, други селца, друг релеф, всеки километър е различен и всичко е интересно... Цяла Куба е прекрасна. Всеки сантиметър от тези земи е пълен с история... Прибираме се късно. Душ, вечеря, сън – разпределила съм дните така: един с дълъг преход по 400 – 600 km дневно и един с по- близки места. Открихме

прекрасен плаж за гмуркане с корали и рибки

На следващият ден бяхме там. Морето – бурно. За пръв път се гмуркам в бурно море. Абсолютно невъзможно да плуваш, подхвърля те като топка и като те завърти те удря жестоко в коралите. Кървя цялата, но не се отказвам. По-силно е от мен.

Плажът е Плая Корал – на 10 км от Варадеро.

Има организирани екскурзии (32кук). Не купувайте, ако нямате кола наемете такси и се разберете да се върне да ви вземе.

Всичко, което се продава във Варадеро е ненормално скъпо.

Например екскурзия до Сиенфуегос и Тринидад по 150 кук на човек с преспиване. Просто скандално! Тропикана: 50, а всъщност е 32 кук – вход. Екскурзия Кайо Коко и Гуилермо над 200 кук – 1 ден. Тя е със самолет. Но може да се направи с кола. С едно преспиване по пътя и ще ви стъпи само бензина до там и 20-ина евро стаята. Естествено, ако не спите в самите Кайос, защото там са само хотели 4 и 5 звезди. Но искам да знаете, който иска да види Куба, истинската, да мине за по 1 ден през тях и Варадеро, за да добие представа. Защото те определено не са Куба. Още повече, че на мен Варадеро изобщо не ми хареса. Не разбирам как може един курорт с такава световна слава да е пълно мъртвило след 8часа вечерта. Ресторанти и барове минимум. Има клубове в самите хотели. Но живот на улицата – НУЛА. В 6 часа пускат капаците и прибират всичко и си седят пред къщите. А точно тогава туриста решава да излезе да си купи сувенир да пие по нещо... Като се сетя за Kута бийч в Бали и просто мъка ме хваща за това

Варадеро. Определено не го препоръчвам

даже за любителите на плажове, които само отиват да релаксират... Просто ще умрете от скука.. И като поддържане също не ми хареса. Вземете една Ривиера Мая в Мексико или Канкун, в сухият сезон се полива всичко, зелено, а тук – няма поливане, тревата изгоряла, палмите пожълтели (кубинците се оплакваха, че от години не били виждали такава суша). Бе с 2 думи – жалко за славата на Варадеро. За втори път се сблъсквам с прехвалено място, в което не бих стъпила. Такава слава има Палма де Майорка в Испания! За бога не ходете там! По-грозен курорт в живота си не съм виждала, даже в България!!! Та се отвлякох.. Та следващият ден пак беше почивка от дългите километри.

Прескочихме до Матанзас

(на 30 км. от Варадеро). Както винаги, красиви колониални сгради, кипящ живот, празни магазини, опашки пред банките, красив площад, часове обикаляне, снимки, опит да вляза в нещо подобно на мол. Спира ме охраната и ме кара да си оставя чантата на гардероб, разрешено е да влизате само с портмонето. Явно доста се краде, но се чудя какво ли :) Отказвам се. Няма да чакам на километричната опашка за гардероб.. Габи разпитва за рибарски maгазин, естествено – няма. Препращат ни на частници. Откриваме един който поправя мрежи за риболов. Сядам под едно дърво на тротоара и се зазяпвам в хората... Знам, че това отнема поне час, пазарене, оглеждане на всяко сантиметърче от мрежата сякаш купуваме злато, но това е Габи и съм му свикнала.

Използвам времето за да се потопя в шума около себе си. Горещо, прашно, идиличнo, продавачи на сладолед с подвижните си масички, кубинци с мускулести тела, всичко покрай мен е като шоколад, ухае приятно... Не разбирам едно нещо: как е възможно в страна, в която почти не се продават парфюми (или поне тези, които познаваме ние) всичко живо да излъчва такъв приятен аромат!!! Тези хора не се ли потят! Кожите им блестят, дебелите бедра на кубинките се търкат почти до коленете, но не виждам и капчица пот... Завиждам им... Аз се пържа в адският огън, който изригва от небето... Минават часове, малко Габи мрънка, казвам му: свиквай, баща ти купува една шапка за 2 часа, камо ли мрежа за риба :) ) най-накрая приключваме. Мрежата е спазарена (20 кук), подходяща е за бяла речна риба, но метри и други подробности не мога да ви дам :) – няма пътешествие от което да не носим мрежа: ту за малки, ту за големи риби :) Радвам се, че не я е купил с оловото, че ще тежи :) Напускаме града и

започваме да обикаляме кораловите плажове,

гмуркане, бурни води, кръв, риби, снимки, даже подводно видео. Ако ви кажа, че съм раждана във вода, незная дали ще повярвате :) Не съм, естествено, но в нея се чувствам най- добре. Габи пуши пура под един чадър и бъбри с местните. След часове излизам издрана и ожулена зверски, но щастлива. Поглежда ме и казва: „моята жаба, дай и локва и няма по- голямо спокойствие!“ :) Разказва ми набързо за разговора със спасителя. Младо момче, имал връзка с испанка, три пъти идвала и все обещавала брак. Той отчаяно се надявал да се измъкне от тук... Става ми мъчно.. Момчето е хубаво.. Проумявам го.. Много са такива като него. Нашите испанки мрат за кубинци. Носи се страхотната им слава (която не успявам да проверя, понеже съм омъжена почтенна дама на средна възраст :) на невероятни любовници... Много истории, много мъка, много житейски случки чух за тези 15 дни. Колкото и тъжни да бяха те, толкова усмихнато ги разказваше поредният кубинец... Прибираме се. Хотелът се е понапълнил. Прави впечатление, че тук почиват колумбийски и мексикански мафиоти (така ги нарекох). Носят огромни вериги златни, много пръстени, златни заби, говорят по- високо и от мен с доста крещящо лошо възпитание... Изобщо установявам, че

Куба е дестинация за много южноамерикански богаташи.

Интересна гледка са, къси гащи, огромни деколтета, злато блести от всякъде, корема навън и яки заоблени дупета – жените имам в предвид. :) интересно е да слушаш разговорите им и да наблюдаваш опита им да изплискат басейна... В Куба болшинството туристи са тези народи, европейците (испанци, французи, германци) и малко канадци. Вечерта е посветена на

вариете Тропикана

Слагам малко по-официално рокле, всъщност изобщо не е, еспадрили (няма да си нося токчета, я – стига ми за пет години един тормоз с официално облекло, както на круиза по Персийският залив (предишното ни пътуване).

Там сме първи, моята касиерка ни чака, дава ни билетите, никoй не пита нищо за годините на Габчо, настаняват ни на най-първите маси, шампанско за добре дошли. После имате включен по 1/4 бутилка ром и безалкохолни, това в цената на билета. Направям няколко реверанса на сцената, захапвам пура и пак снимки... Аз съм типичният японски турист с мнoгoто снимки, който даже и коктейлите си снима :) този път моите мъже ме кръщават японското джудже (поредният ми прякор по време на пътешествие)... :) залата се пълни, дълги рокли, голи гърбове, само европейци..

Спектакълът започва!

Музиката, групата, мощните певици невероятни ! Дълбочината на гласовете им е завладяваща, костюми пищни, но „селският” балет доста слаб :), а може би сме доста претенциозни, знам ли... Представете си, че преди години излязохме от зала „Ковънт Гардън “ (която е със славатa на Бродуей) по средата на представлението („Чикаго”, един от любимите ми мюзикъли). Но просто беше нетърпимо, от наша гледна точка... Така, че не ми обръщайте много внимание, може би на вас ще хареса... За нас балета беше слаб. Но малко Габи се кефи много и е очаровано. Това е важно. Винаги казвам, че след: „фентази шоу“ в тайланд няма спектакъл, който да ме впечатли ! Отидете ли някога в Пукет, непременно го посетете. Много е скъп, но това е най-грандиозното шоу, което очите ми са виждали. Даже надминава бразилското шоу – самбата в Рио де жанейро.. Но все пак не забравяте, че навсякъде изразявам личнo мнение... Спектакъла свършва към 1 часа през нощта. Прибираме се. В леглата. Утре е ден за

Кайосите.

Дълъг преход, изтощителен, но всеки километър в Куба си заслужава. Няма да се спирам много на тези кайоси (Коко, Гилермо, Санта Мария) защото те не са истинската Куба, подобни на Варадеро изобщо не ме впечатляват.. Но сме там и сме длъжни да ги видим. Денят отлита за миг, поредното мотаене в забутани селца, питане, тръгване, спиране и така до безкрай... Красотата ни заобикаля отвсякъде... Късно се прибираме... Спим като бебета, джетлъка изобщо нямаме време да го усетим.. Следващият ден посвещаваме пак на близки градове и села. Основна точка:

Kардехас

на 40км от Варадеро. Толкова жив град не съм виждала в живота си... Оприличих го малко на живота в Пекин, в който буквално бъка от милиони китайци... Прекрасна църква отново, изобщо тези испанци са строили много повече по света отколкото у нас... Шапка им свалям... Очите и душата ми се наслаждават, краката ми не усещат километричните преходи, кога задължителни, кога само за да изгоря калориите от поредната пица :)

Забравила съм, че съществува света, че имам друг живот, че имам грижи, ипотеки, всекидневни проблеми.. Няма Интернет (във Варадеро на 1 място откриваме два компютъра и те все заети. Едва няколко дни преди да си тръгнем проверяваме пощата си за имейли заради полета). Даже в хотелите няма зала с PC!!! Смайващо.

Фидел е отрязал всички връзки със света –мейла се отваря бавно, цената е убийствена (5€, за 30 мин.),

но пък аз съм доволна. Обичам пътешествията си и двойният живот, който водя там.. Чувствам се свободна, забравям за основният си живот и това е енергия, която, черпя да ме държи през месеците, след пътуване... Потапям се изцяло в обкръжението и съществуват само моите мъже и една страна, която съм дошла да погълна... Това са най-щастливите ми мигове.. И повярвайте ми абсолютно си заслужават, всичките жертви и усилен труд, който полагаме, за да можем да пътуваме... Дните текат бързо и неусетно, отново редуване на градчета, гмуркане в поредният остров, обиколки, любимите ми пазари за сувенири. Куфарите ми са пълни до дупка от тях.. Трябва да се връщаме в Хавана. Ще изкараме последните 24 часа там преди полета за по- сигурно, че да не ни се счупи колата и да изпуснем полета.. Пропуснах да спомена в тези дни

един от най-красивите плажове на които попаднах в Куба – Плая Хибакоа.

По някав начин наподобяваше някои части на Полинезия, така девствен и толкова красив... Намира се на 60 км от Варадеро. Между Варадеро и Хавана, на магистралата. Непременно минете от там. За мен лично това беше най- красивият плаж... Последен ден, последна закуска, черното кафе, куфари, колата на път за Хавана. Пристигаме. Къщата ни е близо до центъра. Оправяме се бързо, намираме я:

Mабел хаус! Не преспивайте в нея!!!

Няма никoй, чакаме почти 2 часа. Пристига приятелка на собственичката, издирва я, идва, куп извинения (които естествено не мога да простя, защото ми е изяла 2 часа от скъпоценното време в любимия миград. Обяснява, че предните клиенти не са си тръгнали и искаме ли да чакаме. Категорично отказвам и ни води в съседната къща при неин приятел, който има стаи.

Къщата е тип колониална. Над 100 години. Влизаш – нещо като хол, антре, дълъг коридор, стаите от ляво в края на коридора кухня, трапезария.. Стаите огромни, високи тавани, климатиците не можеш да ги стигнеш да ги намалиш, а изобщо са излишни. Тези къщи са като хладилник, изключително. Дебели стени и страхотна изолация, не усещаш горещината, която се чувства навън.. Собственика, приятен, хвърляме багажа, душ и отиваме да върнем колата. Вече познаваме града, няма забъркване, пристигаме точно пред хотела. Когато карате в голям град и не можете да се оправите, спрете тaкси, платете му и да кара пред вас до мястото, където отивате. Този трик съм го виждала в едно предаване “шеметна надпревара”. На нас не ни се наложи да го приложим.

Всичко е наред. Връщаме колата и се спускаме на Малекона (улицата, която върви покрай океана) – хиляди влюбени двойки седящи на перваза, чудна гледка, ходим километри, наблюдавайки ги. Всеки град си има неговото сърце, в Хавана е Малекона.. Изминаваме почти 10 км. Пеша. Пием кафе и мохито в прекрасна градинка в стара Хавана. Сервитьора успява да ни сервира след цели 25 мин. Вече сме свикнали, никoй не мрънка, само почиваме и слушаме салсата, която се лее наоколо... Ако по някав начин трябва да опиша спокойствието, може би точно така си го представям в онази градинка, под палмите с бавният сервитьор с, черната певица с прекрасен глас... Късно е. Прибираме се... Сън.. Последен ден. Днес е неделя – денят, в който се прави огромен пазар за всичко, на Площада на революцията. Опъват се шатри и се готви всевъзможно месо и прилича на испанските фиести. Цяла Хавана е там. Безумно евтино е. 1 порция, каквото и да е, е не повече от 1 кук. Прави впечатление, че навсякъде пише: 250грама и режат от печеното прасе и го мерят на кантара. !!! И после се прави сандвич... Интересно... Продава се всичко:дрехи, втора и първа употреба, сапун, чесън, всичко, някакви разпродажби като по американските филми, който каквото има. Изкарваме часове тук.. Обожавам тези места в една страна... Вече е следобед и трябва да се приберем за почивка преди полета. Преборвам се с желанието да остана на пазара и си тръгваме. Сън, подготовка, предварително сме си намерили такси (от тези американските стари коли) за 15 кук, този път по- поносимо. В уреченият час е тук. Тръгваме си... Аз със съжаление, както винаги... Но това е – всяко нещо свършва, рано или късно... Летище, хаос, плащане на такси, народ, чакане над 2, 5 часа да минем всички контроли (този път кубинците са в точно техното си време да те въртят на границата :) Засичам, че да ти ударят печат за излизане отнема точно 7 минути!!! Сякаш им плащат на час, колкото повече те бавят по – голяма заплата :) Нищо не може да ме ядоса.. Главата ми е пълна с красота и търпеливо понасям всичко. Обаче ми се случва наново ровене на багажа. Един митничар, проверка, пурите, заяждане, лъжи, че нямаме право, отстоявам правата си и му казвам, че лично съм ги, чела в страницата на интернет. Той мрънка, върти, суче да изкопчи бакшиш и въпреки, че бяхме подгтвени с по 5 евро на дребно, скръцвам на Габи, че тоя „койот” няма да види и стотинка, че не сме в нарушение.

А славата натези митничари се носи по цял свят.

Предварително бях чела куп истории. И естествено ровенето ни се случва и на влизане и излизане... Накрая той вижда, че няма да се откажа и ни пуска... Габи е щастлив, че е спасил пурите си (казва, че по – хубаво нещо в живота си не е пушил). Самолет – този път са 11 часа, спя като бебе почти 8 часа..

Кацаме в Москва.

Контрол, митничарка явно се опитва да ни вземе рома, купен от летището на Хавана!!! Пак се започва, разправия, не отстъпваме. Тя държи, че рома трябва да е запечатан с касовата бележка в плик. Абсолютно сам съгласна, но в Куба пликчета няма :) – знаете ли как ви дават 3 кг. Банани като си купите?? !! В ръце. Пликовете са кът :) Пак ожесточена борба, спасяваме и рома и се измъкваме. Зад гърба ни чувам „жадната” митничарка как напада едни французойки от нашият полет и успява да им вземе рома :) Изморих се да се боря с митничари :) Следващ полет, по- къс, пак спя, кацане, Мадрид, дома ни, кучето, легото... Лежа и не мога да мигна... А и как ли бих могла!!! Главата ми е пълна със спомени, които ще останат завинаги, а сърцето ми е пълно с любовта на един беден, щастлив народ... Куба!!! Автор: Емилия Петкова Снимки: авторът Други разкази свързани с Куба – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Куба – островът на радостта, музиката и бедността (1): Хавана и наоколо
2. Куба: почивка на Варадеро
3. Куба – една мечта по-малко
4. Куба: До Cayo Largo и назад
5. Из ЮИ Азия (10): Сингапур, Сентоза – островът на забавленията

Когато бях малък карах колело с помощни гуми. Нищо странно в това, но доколкото си спомням ги карах доста дълго, преди да ми ги махнат. Спомням си как нарочихме ден за махането на гумите и след това беше планирано да се уча да карам без гуми. В мига, в който махнаха гумите аз подкарах колелото и направих няколко кръга около блока, като въобще не можаха да ме хванат и да ме учат. Усещането беше прекрасно.

От днес Калина ходи на детска градина и усещането е подобно. Нито плака, нито се съпротивлява – просто влезе и пое.

Ако министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов е придобил 6 апартамента и все още е на поста си, колко апартамента е придобил Александър Цветков, за да бъде отстранен от поста министър на транспорта? Задачата няма верен и грешен отговор, защото всеки отговор може да бъде верен. Отстраняването на министъра подхрани стари и не толкова стари слухове за някакви далавери, за разследвания, за разногласия… В подобни ситуации слуховете нямат спирачки.

Отстраняването на един от най-незабележимите министри беше опаковано с още десетина уволнения на висши държавни чиновници (стр. 4-5). Внушението за решителност и гняв е постигнато. Новината е водеща, премиерът изглежда силен. Светкавичното посочване на заместници обаче говори за добре планирани, обмислени и отдавна развиващи се действия. А защо всичко в един ден ли? Ами, по-впечатляващо е.

Истината е, че сериозна чистка във властта няма, независимо че внушението е такова. Смяната на един министър в средата на мандата е само леко помръдване на фона на масовото сменяне на министри в средата на мандата на предишните правителства. Цветан Цветанов не даде задоволителен отговор за имотите си, но все още е министър. Мирослав Найденов се намеси на пазара с популистките си идеи да контролира цените и все още е министър. На повърхността Александър Цветков няма гафове, които да са станали така публични. Огромните интереси в ресора му обаче разширяват почти до безкрайност кръга от възможните провинения. Премиерът Бойко Борисов ще излъчи сила, ако огласи публично мотивите за уволнението. И обратното - запазвайки мълчание по темата, той излъчва слабост. Работата на политика е да обяснява своите действия и да убеждава хората, че е прав. Да се правиш на строг и да не зачиташ правото на избирателите да знаят какво правиш с тяхното доверие не е новост за българския премиер. Но това не прави проблема по-малък.

Затова “голямата новина” е куха. Знаем, че някакви хора са уволнени, но не знаем това добро или лошо е. Не знаем корумпирани ли са или напротив - противопоставяли са се на по-големи схеми. Не знаем дали премиерът ги оценява като некадърни или пък са прекалено кадърни за този екип. Нищо не знаем. Уж има новина, но всъщност не знаем каква точно е. Златно време за слухове. И за хора, които отказват да мислят.

коментар от в.Пари

снимка: Емилия Костадинова

Сподели във Facebook

Вчера се случи нещо хубаво. Консервативният премиер на Великобритания Дейвид Камерън обяви новия “климатечен план” на Острова, който е най-смелият и дългосрочен ангажимент поет в борбата с климатичните промени, от която и да е държава. Общото намаление на емисиите до 2050 г. трябва да бъде от порядъка на 80% спрямо 1990 г. (това сме го чували) но кабинетът на Обединеното кралство ще се ангажира с нова средносрочна цел от 50% до 2025 г. (това не го бяхме чували и то от политик). За пръв път правителство си постави обвързваща цел за периода след 2020 г. и за пръв път са обявени наистина смели ангажименти по отношение на възобновяемите източници (40% вятърна и приливна енергия) и електромобилите (14% от общия дял на колите по пътищата).

На високовъглеродния икономически модел, който властва над света откакто преди почти 300 години индустриалната революция започна точно от Острова е обявен шах.  Ако отново Великобритания ни изведе от него ще бъде по-яко дори и от втора английска купа на световното по футбол.