Стокхолмски синдром

По повод последната история с паметника на съветската армия един приятел си направи труда да прочете какво пише в руските форуми по този въпрос. Там се казвало, че тези, които са направили тази „хуйня”, са „пидери” (тоест педерасти), че трябва да се хванат и да им се откъснат ръцете, а на останалите българи да се спре газът. Би било чудесно да се случи това. Според едно скорошно проучване, българите заемат челните места в класацията на народите по любов към Русия. Нека да им откъснат ръцете на „пидерите” и да им спрат газа, та дано се поотърсят малко от този стокхолмски синдром.

Учудващо малко хора разбраха истинския смисъл на инсталацията „В крак с времето”. Авторът, който според мен по-скоро се е забавлявал, отколкото да е търсил дълбоки послания във връзка с 22 юни, просто се подигра със склонността на духовно бедните да си правят кумири. Преобличайки съветските красноармейци като герои на американската поп-арт култура, той ни повече, ни по-малко сложи новите кумири на пиедестала на старите.

Отзвукът обаче беше гръмотевичен. Вместо да се отмине всичко с усмивка, запрехвърчаха искри на гневно заклеймение, чуха се думи като „вандализъм” и руското посолство протестира. Всеки се почувства длъжен да се изкаже по темата, вследствие на което не се случи нищо друго, освен с нова сила да се повдигне въпросът трябва ли да го има т.нар. „паметник” на съветската армия там или не.

За мен нещата са сравнително прости. „Детската градина”, както я знам от баба и дядо и в която е издигнато разискваното култово съоръжение, е собственост на столична община, следователно – собственост на софиянци. Какво ще има и какво няма да има в нея е въпрос на техен избор и решение. В този избор нямат думата нито пловдивчани, нито перничани, нито кюстендилци, нито дупничани. Да не говорим пък за съветското (пардон, руското) посолство, което реагира като израелското такова, което преди време реши да се изказва по въпроса как да се кръщават улиците в София. И ако, както се твърди, „паметникът” е държавен, макар и на софийска земя, то държавата да си го вземе и да си го сложи на някаква своя собственост.

Но тъй като нещата очевидно не са така прости, нека видим за какво всъщност става дума. Един паметник е инсталация, която не само напомня за нещо, но и изразява отношението ни към него. Паметникът на съветската армия не само напомня какво е сторила тя, а и уверява, че го одобряваме и ни е приятно да си спомняме за него – никой не издига паметник на нещо, за което не му е приятно да си спомня. Но дали всички помнят за какво напомня „паметникът” на съветската армия?

На 29 август 1944 г. Съветският съюз излъгва международната общност, че му е все едно кога Англия и САЩ ще окупират България, защото тя е във война с тях, а не с СССР. Това създава у дипломатите илюзията, че имат време за преговори. На 2 септември правителството на Муравиев сменя правителството на Багрянов и прави редица сериозни стъпки в посока на това България да не бъде разглеждана като страна, подлежаща на окупация. Всички тези стъпки са против интересите на СССР. Те включват такива мерки като разпускане на жандармерията, отмяна на антиеврейските закони, амнистия за политически затворници и т.н. Най-важният от тази актове  е излизането от Оста и обявяването на неутралитет. Това става на 5 септември 1944 г. На същата дата нервите на СССР не издържат и той обявява война на неутрална България. Съветската армия преминава Дунав и навлиза в страната без съпротива от страна на нашата войска (грешка, според мен). Отказва преговори с друго правителство, освен с такова на ОФ. В тази ситуация държавата на практика не функционира и лесно се осъществява комунистически преврат. България е окупирана. Прокарва се доктрината, че трябва да се включим във войната на страната на СССР, за да „измием позора” и да се наредим сред „антифашистките” сили. Всъщност става дума единствено за това български войници да гинат по фронтовете вместо войници от трети украински фронт на Толбухин. Тоест нашата войска става банка за пушечно месо, за да бъдат изправени после оцелелите пред „народен” съд.

На когото му е приятно да си спомня това, да си го спомня с удоволствие. Но нека всички се запознаят подробно и безпристрастно с историческите събития от есента на 1944 и след това да сложат ръка на българското си сърце и да вземат решение. Мое убеждение е, че решенията, които взимат хората, трябва да бъдат информирани и осъзнати решения. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Прочети цялата новина

Свързани новини: