от днес започна Световната седмица на кърменето. по традиция 1-7 август. ще спомена само някои неща, които още не са много ок при нас, макар да имат тенденции към оправяне: в родилното все още няма подкрепа и добри насоки за първескините по отношение на кърменето; хубаво че все повече млади момичета-майки ...

Нови данни от компанията за онлайн метрики Net Applications демонстрират, че браузърът Сафари на Apple отбелязва увеличение дела си на световния пазар – от 7,48% през юни до 8,05% през юли. Safari е един от двата браузъра, увеличи дела си през последния месец – другият е бързо набиращият популярност Google Chrome, който бележи ръст от 13,11% през юни до 13,45% през юли. Всички версии на браузъра Internet Explorer на Майкрософт отбелязват спад през последния месец до 52,81% – почти девет десети от нивата си през предходния месец. Ако тенденцията се запази, делът може да спадне под 50% преди края на годината, според Net Applications, което ще означава победа за всички останали браузъри. Firefox, най-новата версия – 5, на който току-що излезе, като част от новата методология за бързо обновяване, отбелязва спад от 21,67% през юни до 21,48 през юли. Microsoft продължава да се опитва да убеди потребителите да преустановят използването на страдащия от липса на съвместимост и на характеристики за сигурност Internet Explorer 6 и усилията на компанията може би постигат успех: Internet Explorer 6 бележи спад на пазарния си дял – от 15,5% през септември 2010 година до 9,24% през юли на настоящата година.

Изследователи разработват система, която чете мислите на шофьорите и благодарение на нея спирачките на автомобила ще се задействат в мига, в който в съзнанието на водача се появи мисълта за натискането на педала, съобщава New Scientist. Целта е по този начин да бъдат предотвратявани човешки жертви, наранявания и материални щети. Системата за четене на мисли се разработва от Стефан Хауфе (Stefan Haufe) и екип от изследователи от Берлинския технологичен институт в Германия. Технологията, въпреки че все още е експериментална, би мога да намали до хилядни от секундата времето, необходимо за натискане педала на спирачката от водача. На пръв поглед това може да не изглежда значимо, но като се има предвид, че автомобил, движещ се със скорост 100 км/ч изминава 27 метра само за една секунда, не е трудно да се прецени как всеки момент е ценен за спасяването на човешки живот, или за предотвратяването на наранявания. С помощта на доброволци, управляващи симулатор и на уреди за ЕЕГ, следящи мозъчните вълни, екипът е открил специфична мозъчна дейност, която се появява непосредствено преди да е необходимо водачът да спре. Допълнителни сензори, поставени на крака на доброволците са отчели мускулно свиване непосредствено след мисълта за внезапно спиране. Съществуват и опоненти, които твърдят, че ситуацията в симулатора е различна от истинската.

Ако сте капиталист съществува само един показател за измерване на успеха – печалбата. Apple е доставил едва 5,4% от всички мобилни телефони и 18,5% от всички смартфони през второто тримесечие на настоящата година, но формира повече от половината от оперативната печала на цялата индустрия на мобилните телефони, според анализ на компанията за пазарни проучвания Asymco. Компанията е оценила, че Apple заема дял от 66,3% от общата печалба на сектора през второто тримесечие на годината – ръст в сравнение с 57% за първото тримесечие на годината. Samsung, който следва Apple с дял 17,5% от всички доставени единици, заема 15% от общата печалба на сектора, което е спад в сравнение с 21% за предходното тримесечие. Research In Motion заема дял от 11% в печалбата на сектора, следват от HTC със 7,4%. За разлика от изброените, четири основни доставчика отчитат загуба: Nokia, Motorola, Sony-Ericsson и LG. Три компании, които са заемали общ дял от 11% преди ерата на съвременните телефони (само преди 4 г.), сега заемат дял от 84% от общата печалба на сектора. Само един от мултинационалните брандове, произвеждащи мобилни телефони от нисък клас (т.е. не смартфони), е все още печеливш. Единствената причина за всеки доставчик да бъде печеливш е силата на портфолиото му от смартфони., според Asymco.

Лидерът в електронната търговия – Amazon, отчете спад на печалбата и скок в ръста на приходите, който се дължи на силните продажби версията на четеца на електронни книги Kindle, субсидирана от реклами. Печалбата на Amazon е спаднала поради увеличение на разходите, свързани с подобряване операциите на компанията и разработването на нови продукти. Компанията съобщи, че приходите й за второто тримесечие на настоящата година са се увеличили с 51% до $9,91 млрд., но нетната печалба е спаднала с 8% до $191 млн. в сравнение със същия период на миналата година. „Ниските цени, разширения избор, бързата доставка и иновациите са двигателите на най-бързия растеж, който сме виждали в последното ни десетилетие”, казва в изявление основателят на Amazon – Джеф Безос. Безос отбелязва, че Kindle 3G with Special Offers, който е предлаган на цена $139 се е превърнал в най-добре продавания електронен четец на компанията само за двете седмици, от които е на пазара. Цената на Kindle 3G with Special Offers е по-ниска благодарение спонсорството от американската телекомуникационна компания AT&T. Същото устройство без реклами, показващи се на екрана му, се продава за $189. Компанията е отказала да коментира твърденията на Wall Street Journal, че предстои да пусне таблетен компютър, конкурент на iPad.

След смъртта си руски милионер се отправя към рая. На вратата го посреща свети Петър и го пита: - Това вие ли сте, Иван Иванич? - Да, аз съм. Мога ли да вляза? - Нали вие имахте вила на Хаваите, на Лазурния бряг и хижа в Гщаад? Два автомобила ролс-ройс и едно ферари? - Да. Мога ли вече да вляза? - Страхувам се, че тук няма да ви хареса. Усмихни се, България, за разлика от руския милионер на райските порти спокойно могат да почукат над 600 000 българи, които макар че работят, продължават да стоят в категорията "бедни". Един от тези работещи бедни попитал шефа си: - Извинете, шефе, не съм получавал заплата от два месеца? - Извинен си, отговорил той.

Като че ли миналата седмица най-сетне започна кръстоносният поход срещу руските интереси на Балканите. Лукойл беше наказан, Лукойл беше спрян, светът притихна във възхищение и само Стамболов гледаше от портрета завистливо, проклинайки историческата участ по негово време да няма рафинерия, на която да захлопне кепенците.

Всъщност каква беше тази акция и какви ще са последиците от нея? „Ярко доказателство, че пред закона всички са равни” – ще кажат PR-ите на ГЕРБ, като ще пропуснат да припомнят, че Лукойл от години не си е плащал данъците, без това да го приравнява пред закона към другите неплащащи компании, които получават заплашителни писма от НАП, толкова скандални, че даже повдигнаха въпроса за тях в парламента. Виждал съм такова писмо, в което данъчните заплашват получателя, че полицията ще му забрани да пътува в чужбина. Съмнявам се, че подобна кореспонденция е водена с Лукойл.

Има наблюдатели, според които отнемането на складовите лицензи е лична инициатива на проамерикански настроения Дянков – един вид разнобой в редиците на ГЕРБ, който току-виж довел до ситуация, в която Бойко Борисов да гледа тъпо и с увиснало чене като Тодор Живков през ноември 1989. Според други анализатори обаче Дянков не е тръгнал да клати устоите на партията си, а действа срещу Лукойл именно по нейно нареждане и се  опитва да създаде впечатление за предизборен конфликт между Борисов и Златев (който впрочем от доста време е само член на надзорния съвет на Нефтохим и нищо повече) в период, когато и без друго съоръженията на рафинерията ще спрат работа за лятна профилактика. Аз обаче не мисля, че акцията е предизборна, въпреки че има всички качества на такава. Предизборното шоу на седмицата беше откриването на спортната зала.

Според мен акцията срещу Лукойл има външнополитически мотиви. Не е тайна, че голяма част от силата и самоувереността на Бойко Борисов идва от подкрепата, която получава извън България. Тази подкрепа той започна да получава още по времето на Царя и тя му помогна да стане премиер, надявайки се, че като такъв ще бъде по-несговорчив с Русия отколкото предишното правителство на социалистите. За съжаление обаче, той излъга тези очаквания и за две години показа точно обратното. Ето защо е логично да предположим, че на запад и особено в ЕНП е настъпило известно охлаждане към Бойко Борисов в средата на мандата му, симптоматичен знак за което е парламентарното поведение на другите партии от ЕНП, които най-сетне открито се обявиха в опозиция, като гласуваха вот на недоверие срещу правителството – нещо, от което досега се въздържаха, макар че беше логично да го направят още преди година.

И на този фон какво по-хубаво от една наказателна акция срещу Лукойл – емблемата на руското икономическо влияние в страната? Под формата на принципно и законно действие правителството показва на Европа, че България не е протекторат на Русия и че то, правителството, не защитава нейните икономически интереси като свои. Междувременно започва да се продава гориво от държавния резерв, както житото по времето на Жан Виденов – свеж приток на пари в труден за бюджета момент. Лукойл не търпи кой знае какви затруднения и неудобства. До няколко седмици лицензите му ще бъдат върнати и животът ще потече по старому. Междувременно обаче над страната ще надвисне страхът от бензинова криза и от опашки по бензиностанциите. Отново ще видим размахания пръст, който ни напомня колко лошо е без руски газ през зимата и без руски бензин през лятото. Тогава мисълта, че сме протекторат, ще стане по-смилаема, по-приемлива, а недоволството на западната политика от правителството на ГЕРБ – имагинерно, пренебрежимо и незначително за българските избиратели. Такъв, мисля, е анализът на политическата ситуация. А освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Samsung се съгласи да забави пускането на пазара в Австралия на Galaxy Tab 10.1 докато не бъдат разрешени съдебните спорове с Apple за патента на устройството. Двете компании водят съдебни дела на територията на няколко юрисдикции, включително в Щатите, Южна Корея, а сега и в Австралия. Според Apple, Samsung е нарушила патентни права с някои от продуктите си, сред които и въпросният Galaxy Tab. Samsung контраатакува със същите претенции. Според Bloomberg Businessweek, компанията на Стив Джобс е завела дело срещу Samsung за нарушаване на 10 патента в разработката на устройството Galaxy Tab 10.1. Изданието уточнява, че Samsung се е съгласила да спре рекламата на таблета и няма да го пусне в продажба докато не получи разрешение от съда. Компанията стартира рекламата на устройството на 20 юли, което бе причината Apple да се намеси. Макар че патентните спорове се основават на американската версия на таблета, от компанията производител заявяват, че моделът, предназначен за пазара в Австралия, ще бъде различен. Businessweek допълва, че Samsung е обещала да предаде на Apple модели от австралийската версия на продукта поне 7 дни преди да бъде пусната на пазара.

Когато става въпрос за маркетинг в социалните медии, Facebook и Twitter гарантирано заемат челните позиции по интерес от страна на рекламодателите. Въпреки това, се очаква рекламата в YouTube, LinkedIn и Foursquare да отбележи ръст през следващата година. Това бе установено след проучване, проведено сред участниците в маркетинг конференцията Pivot през май тази година. Две трети от анкетираните заявяват, че вече използват реклама в социалните мрежи, а 18% планират да стартират такива кампании през следващата година. 54% от маркетолозите заявяват, че са постигнали заложените резултати на онлайн инициативите си, макар че единствено Facebook получава добри оценки по ефективност. Въпреки това, проучването показва, че специалистите в сферата са склонни да експериментират и с други социални мрежи. 93% от участниците на конференцията вече са организирали рекламни кампании във Facebook, а 78% - в Twitter. Проучването показва, че се очаква ръст на рекламите в YouTube, LinkedIn и Foursquare. Поне 20% от анкетираните планират да стартират кампании в тези социални мрежи през 2012. Това вероятно ще доведе до спад в приходите от реклама за доминиращите пазара социални мрежи. От друга страна, 50% от маркетинг специалистите обявяват, че никога не са и не планират да рекламират в MySpace, Meebo, Gowalla, Mylife и Tagged.

В кваратала ми (Борово) не успяха да се преборят с пакирането, което запушва улиците и ефектът е, че от петък миналата седмица вече улиците са еднопосочни. Което донякъде ме устройства, защото ще се минава по-лесно, от друга страна трябва да си променям навиците, да въртя повече и да подхождам към гаражите от страната, която не ми е особено удобна. Хората още не са свикнали с промяната и днес за кратко време видях няколко коли движещи се в забранената посока. Добре че още не са разгърнали полицейски части със слънчогледи. Би трябвало да оставят поне месец народа да свикне преди за започнат с глобите иначе хич няма да е честно.

Съвсем не свързано с горното, надпис на магазин на бул. Витоша "заповядайте в магазинити ни на следните адреси: ...." - може ли такива работи, ебаси.

Милен Радев

В памет на утрешния ден 2 август, годишнината от Илинден (като реакционер нищо друго освен стар стил, не признавам) тази статия от Каравелова.

Четох я внимателно, изречение по изречение с голям интерес. За жалост днес тя може и трябва да се възприема съвсем противно на смисъла, вложен в нея от бай Любена, преди 150 години.

Историческото право, загубило значението си, вече го няма и фактическото (“народно”, по Л.К.) право, което по негово време е било в пълната си и трудно оспорима сила.

Илюзорно и абсурдно е днес да се пледира за някакво разширение на българската територия на Запад, Юг или Югозапад. Минало бешело. Това е. Което ни остава е само идеалната и духовна България, онази от

…де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;

тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина,

там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата
и при Охридски вълни…

Целокупна и идеална, нея никой не може да ни я откъсне.

Може да си я отнеме само всеки сам на себе си. Като спре да къта семейните спомени, да трупа наглед безсмислени книги и снимки, да се рови по тавани и из интернет в търсене на миналото. Като спре да чете вечер на сон грядущи например простичките редовце на Григор Пърличев, спомените на Царевна Миладинова, великолепните самопризнания на Кръстьо Мисирков, филипиките на дядо Методи Кусев, дневниците на отец Търпо Поповски, пламенните, субективни и невинаги справделиви, но величествени и вечни антрефилета на бай Захари и пр. и пр.

Който не желае да направи това, а напротив, не пропуска на припек и на сянка, с повод и без повод да си подсвирне и затананика нечуто горните Вазови стиховце, за него онази България остава жива и реална.

А особено хубавото е, че неговият идеал няма и не може да нищо общо с мъгливите и кървави фантасмагории на разни бабаит-каракачановци, скатаджии и пр. атакисти…

---

Българите не търсят чуждото, но не дават и своето

Любен Каравелов,  Свобода, бр. 7, 17 декември 1869

Преди няколко време ние казахме, че българите не търсят чуждото, но не дават и своето; че там, дека живеят българи, то и земята тряба да принадлежи на българите, а дека живеят гърци — на гърците. В нашият XIX век изгуби значението си и историческото, и каноническото право и секи народ тряба да бъде свободен, както и секи човек, а сяка народност има пълно право да живее сама за себе си и да развива това наследие, което е останало от нейните деди и прадеди.

Гърците, и то най-безпристрастните гърци, според гръцките вестници, желаят за себе си свобода, желаят самостоятелност и търсят своите права, но в това също време тия искат да живеят на шията на другиго, желаят да бъдат господари и да владеят над чуждите народи. Гърците не гледат с какъв народ е населена такава и такава земя, да речем Македония, но казват, че тая земя е била някога си гръцка, т.е. византийска, и затова и днес принадлежи тям.

По историческото право това е така, но и самата Гърция и Византийската империя принадлежат на Рим или на Римската империя, по същото историческо право, а ние видим, че днешните италианци и не мислят да търсят своите исторически права на Балканският полуостров, а ако почнеха да ги търсят, то самите гърци щяха да помислят, че италианците или са луди, или щат да полудеят. А и италианците имат такова също право (историческо), каквото и гърците. Друго, самата Елада по историческото право принадлежи на турците, Русия — на монголите, Германия — на испанците и пр.

И така, историческото право няма днес никакво значение и народното право тряба да захване своето място. Една гръцка газета преди няколко месеца се смееше на маджарите, които искат да присвоят няколко милиона сърбохървати, защото някога си короната на св. Стефан е владяла над Банат, Бачка, Срем и пр. Това е истина смeшно, защото кога един народ плаща на някое правителство 50 години данок и дава солдати, то тоя народ има право над тая земя, която той населява, и короната на св. Стефан губи своето значение.

Правилно ли е сега да се смеем на другите, а ние сами да подпадаме под същата категория?

Старите и умрелите времена нямат значение за живите народи, които днес живеят и вървят напред. Дека преди петстотин години бяха градове и кипеше живот и борба, там днес растат дъбове и гургувици гукат над съборените стени, а пустините се населиха и Петербург днес повелява на цели Северо-восток. Така също и народите: римляните, египтяните, картагеняните и пр. умряха, а оживяха русите, шведите, американците и пр. Какво тука историческо право! Нито Дария и Артаксеркс, нито Ханибал и Хамилкар, нито Цезар и Август щат се върнат назад и да оживеят, нито финикияните и персите щат да търсят своите исторически права и своето владичество над Средиземно море.

Щото е трендафел, днес расте лобода, а дето е расъл бурен, там ще расте миризливо цвете. От друга страна, ние, българите, имаме право и като народ, и като християни, а най-после, ако е потребно, и историческо право за Тракия и Македония. Ако захванем по-натънко да разглеждаме своята статистика, то ние ще намерим повече българи в Тесалия и Епир, нежели гърци в Македония и в Тракия; но ние не търсим гръцките провинции, защото повечето от жителите в тия провинции са гърци (заедно с цънцарите, които днес се гърчеят), но за това нямаме воля да дадем в гръцките ръце Тракия и Македония, че в Пловдив, Серес и в Едрене имало по пет гръка, по три цънцарина и по десет гръкомана.

Ние поместяваме из Цариград една дописка, из която нашите читатели щат си съставят понятие, какво проповедуват най-безпристрастните гръцки вестници. “Неологос”, който някога си доказваше, че българите нямат право да се отделят от цариградските фанариоти, говори днес, че българите са пристрастни и търсят това, което “Неологос” не може да им даде. “Българите нямат право да съставляват отделна йерархия, така също да търсят Тракия и Македония”, говорят гръцките вестници, говореше някога си и “Неологос”. Колкото за Тракия и Македония, ние казахме по-горе, че тия тряба да бъдат български, защото ги населяват българи, а Византийската империя тряба да остане само в историята: “Без юнак и невеста сватба не бива”, а без гръцки народ — гръцка империя.

Да видим сега имат ли българите право да се отделят от цариградският патриарх и да възобновят своята йерархия.

Първо, сяка народност има пълно право да има свое народно духовенство и свое черковно управление, каквото имат Русия, Сърбия, Ромуния и сама Гърция. Каноническото право днес се намира й такова също положение, в каквото се намира и историческото, следователно и българите имат право да се отделят от цариградският патриарх.

Второ, българите са били най-старо стадо на гръцката черкова, т.е. тия са били втори народ, който е принял християнство и останал е и до днес, православни, и затова тоя народ има пръв глас, като най-стари, в черковните работи, които се отнасят до православният свят. Но питане е, питаха ли нас русите, кога се тия отделиха от патриархът цариградски и съставиха свой синод? Питаха ли нас сърбите, ромуните, черногорците и самите гърци могат ли тия да се отделят от патриархът и да бъде черковата им независима? — Не, не питаха и затова и ние не тряба да питаме и да молиме никого, а никой няма право да ни запрети нашето право.

Третьо, освен българите и сърбите, ни един православни народ не е имал историческо право (ние не даваме никакво значение на историческото право и това правим тука само затова, да удовлетворим гърците) да се отдели от патриархът, но са се отделили много народности и са имали на това ако не историческо, то човеческо и народно право. Ние не желаем тука да доказваме, че българският народ има и историческо право, за да се отдели от фанариотското духовенство, и че той е имал някога си свой народни синод й свое духовенство; ще кажем само, че гърците и от тая страна не са в състояние да ни убедят в противното.

“Българското патриаршество, говори А. Пипин, беше основано в новата българска столнина, в Търново, и утвърди се с грамоти от императорският съвет (от византийският император) и от вселенският патриарх: първи търновски патриарх беше Йоаким, който бил избран и ръкоположен в Лампсак в 1234 година. Български патриарси продълхават да занимават търновският престол до XIV в.; последни патриарх търновски бил Евтимия, който е занимавал патриаршеският престол във времето на завоеванието турско.”

Ние съветоваме нашите братия гърци да оставят мъртвите да закопават мъртвите и да гледат не да возкръсят Византия, а да възродят своят народ и да захванат нов исторически живот, основан на истина, правда, човечество и свобода; да не дават своето, но да не търсят и чуждото; в противен случай и тия, и ние ще бъдем чужди робове и ще делим това, което нямаме. Нашата девиза е “Свобода и сякому свое”, а ако се харесва на гърците тая девиза, то ние не щем да ги отблъснем от себе си.

Казах си тази сутрин: Ако писателят е ананкастен, той никога не ще напише каквото и да било – честно и ясно. Може да напише някои отвлечени и неопределени неща... Но първо да обясня какво означава „ананкастен”. Това е термин от психиатрията и означава крайна скрупульозност, склонност към прекалено обмисляне на всяко събитие или собствено действие от всичките му възможни страни и последваща от това крайна нерешителност. Ананкастният обмисля с часове дори ходенето до тоалетната. Или написването на един текст. И така. Писателят не трябва да е ананкастен. Напротив – струва ми се – колкото по-импулсивен е, толкова повече дълбоки и истински неща ще изхвърчат изпод перото или клавиатурата на лаптопа му. Ако Паисий Хилендарски беше ананкастен, той досега щеше да обмисля и да се колебае дали да използва тези ужасно груби думи в началото на "История славянобългарска". О, неразумни юроде наистина звучи прекалено стряскащо и политически некоректно. И ако Паисий беше ананкастен, той би се...

Няма да пиша тривиални неща като например, че е лято и много хора предпочитат почивка на море отколкото на планина. Нямам намерение да  отегчавам с приказки за магията на това чудно творение. Ако го обичаш, значи разбираш какво имам предвид.

Е, моята любов към морето е неописуема, несравнима. Чакам цяла година, за да го видя в целия си блясък и да го почувствам. Защо? Какво е онова тайнствено нещо, което ме дърпа с невиждана сила и ме кара да се възхищавам на красотата на морето?

Не пропуснах и тази година среща с любимия ми природен приятел. Искам да споделя впечатленията си не от самото море, а от градовете, в които бях. Две имена- Бургас и Созопол...

Знам, че изглежда „ехааа”, но моята реакция беше по-скоро „ужас”. Не съм си представяла, че ще изпитам разочарование и че ще оставя неприятните гледки и усещания да завладеят, така или иначе, морския ми дух. Пътуването не беше толкова зле, колкото очаквах, но засъжаление беше по тъмно. Успях да видя  „на светло” единствено Бургас- много любим за мен град.  Оставам безмълвна за гледката, която спря дъха ми, когато наближихме морския град. Зад него само след малко щеше да се покаже слънцето и да го огрее с топлата си прелест. Изгревът е онова, което ме плени и което остави още по-трайна следа в представите ми за Бургас. До тук всичко е повече от перфектно.  Аз се чувствах неземно, сякаш бях прегърната от най-сияйното чувство. След няколко километра прегръдката стана хладна и отблъскваща. Не я исках повече. Какво се случи? Любимият ми град беше потънал в мрак, беше плашещ.  А възрастен човек по пижама тъкмо минаваше през табелата „Бургас” и едва ли знаеше къде отива. Оу, излъгах, не беше съвсем мрачно.  Единствената по-силна светлина, която стигна до очите ми, идваше от бензиностанция OMV, където имаше лъскави коли и нагласени мадами, които ги „красяха”. Точно до бензиностанцията имаше автобусна спирка, която, разбира се,  не беше осветена и на нея чакаше една единствена скромна жена. Видях и подлеза, който беше под всякаква критика и едва ли беше безопасен по това време на денонощието. Важното е, че фаровете на колите пускаха по мъничко светлинка, колкото да разпозная сянката на жената. Малко по-нататък имаше някакъв парк, който приличаше на местност от филми на ужасите. Е, няма пак да обяснявам какво му е липсвало. Реших да затворя очи и да изчакам просто да излезем от града, за да не трупам повече негативни емоции. И това се случи в рамките на десет минути. В крайна сметка, Бургас беше по-приветлив през деня и беше такъв, какъвто го зная.

Созопол! Созопол! Какво съм намерила в него, че ме накара да се върна? Задавах си въпроса цяла седмица и разочарованието ми няма как да бъде описано напълно. Идеята на почивката беше да се махна от простотията, от дивотията на хората, от грозната действителност. А аз отидох при тях. Ще започна с наглите таксиметрови шофьори и тяхното мото „ден година храни”. 2 лв на километър! Хубаво! Но практиката беше колкото кажат, толкова. Не признаваха ценоразписи, абсолютно нищо. Заинатих се и се качих само два пъти, защото бях с целия си багаж. Ако квартирата не беше на 2 километра от града, никога нямаше да им доставя удоволствието да се подиграят с мен. Е, да не си развалям почивката. Едно такси - какво толкова! Все заблуждаващи мисли, които накрая се връщат като бумеранг и тровят съзнанието ми. Е, не мога да го забравя.

Следващото разочарование беше апартаментът, в който трябваше да отседна. 60 лв на вечер, студен лукс, но мръсен. Да, отчайващо мръсен. Борих се с алергията си към прах в продължение на 6 дни, а най-лошото беше, че бях дала парите предварително.  Няма нужда да описвам инфраструктурата до там, защото тя липсваше. Нямаше и в по-голямата част на Созопол. Не ходех по тротоари, а по главният път, по който правеха непрекъснато състезания. Ходех на зиг-заг от едната страна и от другата. Мъка. А тази така оживена улица водеше направо към простотията. „Веселата улица”! Така и казват, въпреки че според мен е „Недодяланата улица”, „Изостаналата улица”. Тя беше някакъв сборен пункт от отрепките на обществото. От двете и страни имаше дюнери, палачинки и долнопробни ресторанти с най-дивата чалга. А единствените нощни клубове пускаха най-новата чалга. И забележете какво гласеше табелката пред единия: „Антикриза парти- -50%”. Уау! Супер! Няма що! Исках да се забавлявам, а ушите ми бяха изтормозени с безсмислена музика. Нямаше и как да стоя гладна. Отидох в най-приличното заведение от улицата и ослепях от цените в менюто. Абсурдни и накрая дори ми бяха смешни. Защо ресторантьорите, продавачите и еди-кой си се сърдят, че няма търсене на риба? А те осъзнали ли са какви цени и слагат? Моите извинения, но е нелепо 200 гр. „черноморски” сафрид да струва 23 лв. Исках да попитам дали през месец юли има толкова сафрид или го купуват от някъде си, но ни заблуждават с надписи. Не можах и да преживея, че едно мъничко парче торта струваше 4 лв, а в същото време не представляваше нищо особено. Чудех се как ли живеят местните хора, които не работят на „Веселата улица”. От източник, който работи на нея, разбрах, че улицата е дадена на концесионер, който прибира пари от всички. Сумата е различна- за ресторантите е от 100 до 150 хил. лв. Моят източник беше платил 5 хил. лв за летния сезон, защото прави дюнери и палачинки. И все пак, няма да ги защитавам, защото те нямат представа как се печелят клиенти. Въпросът е принципен. Плащам и очаквам това, което ми се полага като отношение. А не го получих. Поне в новия град. Към чужденците се държаха също толкова безскрупулно и просташки, както и към българите, което ме озадачи най-много. Може би мислят, че курортът им е единствен и незаменим. Не знам, но не е нито едно от двете.

Ще се прехвърля в стария град, защото той поне се опитва да опази автентичността си, привлекателността си. Но това личи рано сутрин, когато всичко е затворено и пусто. Освен латино-барът, който кипеше от танци и страст. Той приютяваше всички онези, които обичат истинската музика, истинските танци и нормалното забавление. Барът пазеше своя караоке-клуб. Там се скрих и аз. Онази вечер беше най-хубавата от целия ми престой. Ходех в стария град почти всяка вечер, за да избягам от хората, чиито ценности и задръжки липсваха. Та те бяха дори страшни. Оцелях. Но имаше и нещо, което ме отблъскваше от стария Созопол. Точно на входа има дядо с телескоп. Оказа се, че той е физик и бивш преподавател. Беше изключително интелигентен и успя да обогати съзнанието ми. Телескопът му струваше няколко хил. лв, но пък през него се откриваше един друг свят, необикновен и мистериозен. Любопитството и желанието за нови знания бяха по-силни от мен. И това удоволствие струваше само 2 лв- цената на една варена царевица!!! Каква пародия!!! Каква трагедия!!!

Ще спра до тук. Мисля, че направих изключително „добра” реклама на два морски курорта. В Созопол няма да отида никога повече на почивка, а ще бягам далеч от него. А за Бургас - той ми е слабост, но не мога да му простя онова, което видях. И все пак - бях заобиколена една седмица от всичко, което ненавиждам у манталитета на народа ни, бях безкрайно разочарована, но морето... то не е виновно за нищо. Както е изпяла Тони Димитрова: „Ах, морето... ах, морето в мен остава.То навярно е, което ме спасява.”

Иван Иванов е роден на 24 юли 1945 година в Пловдив. Завършил е Техническия университет в София, бил е асистент във факултета по автоматика, доцент е, доктор на техническите науки. Член е на Академичния съвет на Техническия университет. Бил е депутат в 37-ото и 39-ото НС от СДС, в 40-ото НС от ДСБ, а от 2009 г. и в 41-вия парламент. Зам.-председател е на парламентарната група на Синята коалиция. Зам.-шеф е на комисията по транспорт и член на комисията по икономическата политика и енергетика. През 2004 г. става един от съучредителите на Демократи за силна България. Иван Иванов е автор на повече от 60 научни статии, 4 учебника и учебни пособия на български и френски език. - Г-н Иванов как Синята коалиция и вие лично гледате на ситуацията с отнетия лиценз на „Лукойл”? Правилно ли беше това решение? - Това бе не само правилно, но и необходимо решение от страна на правителството. Законът повеляваше още на 26 юни „Лукойл” да инсталира необходимите измервателни уреди на входа и на...

В нормалния свят в свободното си време хората практикуват разни неща, известни под общото название хоби. Някои събират марки, други карат колело или играят голф. Българските граждани, познати като истински пестеливи и факири в икономиите, обичат да си кътат средствата и свободното време. Поради тази причина завидна част от обществото не се хаби да посещава разни клубове по интереси или да хаби ненужните калории срещу входна такса за някоя спортна зала. Някои биха казали, че българите са хора без цел и смисъл в живота. Други пък биха си помислили, че всички масово сме работохолици и нямаме време за пилеене. Всъщност тези наблюдения са твърде повърхностни и не стигат до истинската дълбочинна същност на българския работяга. Той не е кариерист, нито пък плува в безсмислено същестувание. Той просто е изобретателен в степен, близка до истинското изкуство. Вместо да разграничава работата от удоволствието, което е твърде неестествено деление, работникът у нас съчетава труда с духовните...

Бритиш Американ Табако” (БАТ) реши да не участва в приватизацията на българската тютюнева компания „Булгартабак”. За решението бяха посочени пазарни и стратегически причини, предаде агенция Ройтерс. Оттеглянето на БАТ означава, че единствено регистрираната в Австрия „БТ инвест”, контролирана от руската държавна банка ВТБ, остава в конкурса за мажоритарния дял от „Булгартабак”. Оттеглянето на БАТ не [...]

В София, пък и в повечето големи български градове, не може да се твърди, че има организация и безопасност на движението. Затова пък в кметствата има огромни административни отдели „Организация и безопасност на движението”, в които драгите данъкоплатци хрантутят хиляди чиновници. Ярка илюстрация за това, че в градовете нито има организация на движението, а още по-малко то е безопасно, е произшествието, станало тези дни в столицата. Преди два дни, в неделя, пиян циганин с каруца бутна пешеходец в София на кръстовището на бул. ”Гоце Делчев” и ул. ”Орехова гора”, съобщи тогава очевидец на инцидента пред медиите. Официалните институции замълчаха за това престъпление, вероятно от страх да не ги обвинят в дискриминация, сегрегация и прочее кухи за нашата реалност фрази. За щастие пострадалият не бил тежко премазан от пияния Боре и неговото превозно средство и след кратък престой в "Пирогов" бил изписан. Това обаче изобщо не означава, че утре или вдруги ден той или някой друг кротък...

Милен Радев

Преди година и нещо, когато този блог още не съществуваше, публикувах на портала Де зората следния разговор на редактора на американското консервативно издание Frontpage Magazinе Джейми Глазов с датския психолог Николай Сеннелс.

След няколкогодишна практика в затвор за младежи в Копенхаген Сеннелс бе издал точно тогава книгата “Сред престъпници-мюсюлмани. Моят опит като психолог за Копенхагенската община”. Преведена бързо на няколко езика, тя трябваше да излезе и на английски по-късно през 2010 г. Учудващо или не, това не се е случило до този момент…

Повтарям публикацията от май 2011, тъй като я смятам за важна и в контекста на отново разгорелия се европейски дебат за миграцията, за тероризма, терористите и техните “духовни подстрекатели”.

Имам резерви към част от тезите на автора. Имам и забележки особено по приложимостта на предлагани от него мерки за справяне с растящото социално напрежение в Западна Европа вследствие трудно управляемия приток на имигранти от Близкия и Среден Изток.

Въпреки това препоръчвам настоятелно текста заради оригиналния, нескован от лицемерните принципи на „политическа коректност” поглед на практик в психологията на пребиваващите в чужда и възприемана от тях като враждебна културна среда мюсюлмани.

Николай Сеннелс поставя жизнено важни въпроси, принципно свързани с интегративната способност на мюсюлманските имигранти (подчертавам последното понятие, тъй като традиционното и многогодишно локално съжителство на религиозни и етнически общности – както е в България например – функционира на съвсем друга основа)

Същевременно държа да обърна внимание и на нещо неочаквано, което ми направи впечатление след вникване в разсъжденията на Николай Сеннелс. Без кой знае какъв възторг, но с чувството за определено просветление установявам, че описаните от него психологически характеристики на имигрантите от мюсюлмански културно-религиозни общности ми се сториха доста познати.

Сблъсъкът на личностния модел, изградил се в традиционното западно либерално общество с този, произлязъл от една нетолерантна, скована от авторитети и пречупваща индивида среда, разкрива немалко паралели с нашите и обществени, и индивидуални проблеми като обекти, но и субекти на десетилетната социалистическа тоталитарна система.

*
*        *

FP: Нека започнем разговора с въпроса как попаднахте на точно тази работа?

Сеннелс: Много хора смятат, че съм постъпил на работа в затвора, защото съм искал да се запозная по-отблизо с мюсюлманския манталитет, с несполучливата интеграция и с исляма. Но не е така. Просто си търсех работа и след неколкогодишния ми опит като социален работник с младежи докато следвах психология в Копенхагенския университет за мен бе съвсем естествено да кандидатствам за длъжност, включваща работа с непълнолетни правонарушители. Тогава дори не подозирах, че средно на всеки десет тийнейджъри в датските затвори за младежи седем са от мюсюлмански произход.

Бях първият психолог в това учреждение. Основната задача пред мен бе да вникна в педагогическите и терапевтични нужди на младежите и да се развия терапевтични методи, подходящи за тези специфични нужди. Това е, което свърших и за това се разказва в моята книга. Работата в затвора ме доведе до не съвсем очевидния извод, че моите мюсюлмански клиенти проявяват някои психологически характеристики, които отсъстват у не-мюсюлманските – предимно датски – клиенти. Всички младежи, с които работих, бяха на възраст от 15 до 17 години, повечето от тях с ясно изразено антисоциално поведение. Голяма част и от двете групи произхождаше от домашна среда с определени емоционални дефицити и липсваща семейна подкрепа. Около деветдесет процента бяха момчета и макар че основната част бе от зле функциониращи семейства, имах немалко и мюсюлмани, и датски клиенти, чиито родители и по-големи братя и сестри са добре образовани, имат нормална работа и пр.

Работих почти три години в младежкия затвор и за това време имах около 150 мюсюлмански и 100 датски клиенти. Водих както групова така и индивидуална терапия. На основата на този голям брой мюсюлмански и не-мюсюлмански клиенти натрупах относително обширен емпиричен материал за разбиране и сравняване на психологическото развитие на младежите, както и на различните условия, влияещи на това развитие. Обикновено „истински” изследователски проекти от този вид, които включват продължителни и неколкократни професионални интервюта, ползват не повече от 20-30 респондента за набиране на аналитичен материал.

FP: Споделете някои от Вашите изводи.

Сеннелс: Един от важните изводи е, че израстването в мюсюлманска среда, с родители мюсюлмани и съответните традиции, включва в себе си риска от развитие на определени антисоциални форми на поведение.

Около две трети от тийнейджърите, обвинени по наказателни дела в Копенхаген, са с мюсюлмански произход. От години феноменът се обяснява с това, че мюсюлманите са подлагани на дискриминация от страна на датските работодатели и затова трудно си намират работа. Ето защо мюсюлманите остават бедни, а бедността им пък е виновна за относително високото ниво на престъпност в групата на младите мюсюлмански мъже.

Като хуманист и психолог съм длъжен да оспоря това погрешно становище.
Обясняването на психологическото развитие и на комплексни човешки душевни и поведенчески модели чрез количеството крони, евра или долари, които влизат всяко първо число от месеца на нечия банкова сметка, издава прекалено материалистки и схематичен поглед върху човешката личност. Нашите действията се определят на първо място от свободната ни воля и мотивация – които пък от своя страна са повлияни решаващо от емоционалната, културна и понякога религиозна рамка, в която сме израснали.

Статистически връзката между бедността и криминалното поведение се установява лесно, но трябва да се запитаме кое е причината, а кое е следствието? Познавам много тийнейджъри, които от днес сеят семената на своята бъдеща безработица като не ходят на училище, трупат точки в регистъра за съдимост и развиват негативни социални форми на поведение като агресивност, неувереност и липса на уважение към авторитети и институции.

FP: А установихте ли реални разлики между мюсюлманите от различни части на мюсюлманския свят?

Сеннелс: Моят опит от работата с мюсюлмани показва, че културата, създадена под влияние на исляма подпомага развитието на определени психологически характеристики. Имал съм мюсюлмански клиенти от по-голямата част на мюсюлманския свят: най-вече от Близкия Изток, от мюсюлмански държави в Африка, от Пакистан и от бивша Югославия. Не намерих значими разлики в манталитета сред младежите от тези страни. Единственият фактор, който определя съществено въздействието на мюсюлманския манталитет е дали клиентът се самоидентифицира силно като принадлежащ към мюсюлманската общност или не. Установих количествена разлика между често пъти по-малко ислямски, по-светски настроените мюсюлмани от бивша Югославия например и клиенти от Близкия изток, които се самоопределят най-силно като мюсюлмани.

Преобладаващата част от моите 150 клиенти-мюсюлмани изразяват силна привързаност към своя бог Аллах и към неговия пророк, но по-малко от половината практикуват исляма активно като редовни молитвени действия, изучаване на Корана и т.н. Не установих обаче никаква разлика в социално-психологическите структури между двете групи – тази на активно практикуващите и тези, които могат да бъдат наречени лоялни, но пасивно вярващи. От гледна точка на терапевта манталитетът, резултиращ от ислямското влияние в обществата, в които тази религия определя доминиращата ценностна система, е толкова силно вкоренен в културата, че мюсюлманите са повлияни от нейните догми и ценности до такава степен, че е без значение дали те се молят по пет пъти на ден и дали могат да рецитират Корана или не.

FP: Скицирайте за нас един психологически профил на мюсюлманската култура. Как формира тя мисленето и поведението на човек, който подраства в такава култура?

Сеннелс: Най-важните характеристики, които установих, се отнасят до такива качества като гняв и агресивност, увереност в себе си, индивидуална отговорност и идентичност.

Що се отнася до гнева, то бързо става ясно, че мюсюлманите като цяло имат различно виждане за агресията, за гнева и заплашителното поведение от нас датчаните и вероятно от повечето хора в Западния свят.

За повечето хора на Запад е признак на притеснителна слабост, ако човек покаже, че се ядосва. Тази гледна точка по отношение на гнева вероятно се налага още в ранна детска възраст. Работил съм няколко години като училищен психолог и знам, че взаимният тормоз сред децата е постоянен проблем. Интересното е, че най-голяма вероятност да станат обект на тормоз имат онези деца, които се сърдят най- лесно и най-бързо. Склонни сме да губим респект към хора, които се гневят лесно и в много случаи дори сме изкушени да ги предизвикваме и дразним, ако ще и с педагогическа цел, за да им помогнем да осъзнаят, че поведението им е детинско. У нас се приема като проява на незрялост, ако някой се опитва да наложи волята си чрез агресивно държане или чрез използване на заплахи. В такива случаи реакцията ни обикновено е от подигравателна до просто игнориране. Прочее, най-бързият начин да „загубиш лицето“ си в кръга на Западната култура е да покажеш публично своя гняв.

Съвършено другояче стоят нещата в ислямската култура. Докато повечето от датските ми клиенти, имали проблеми с гнева си, чувстваха неудобство от това, никой от моите клиенти-мюсюлмани дори не можеше да разбере нашата гледна точка за гнева. Прекарал съм безброй часове в терапевтични сесии за овладяване на гнева както с датски така и с мюсюлмански клиенти. Така имах много добрата възможност пряко да опозная културните различия при тази специфична емоция, как възниква и как се изразява тя, как се управлява и как се реагира на нея.

В ислямската култура се очаква човек да демонстрира гняв и заплашително поведение, ако е критикуван или дразнен. Ако мюсюлманин не реагира агресивно, когато е подложен на критика, той минава за слаб, незаслужаващ доверие и по този начин незабавно се уронва неговият социален статус.

Този коктейл от културни различия захранва и текущия дебат за свободата на словото по целия свят. Критиката на свободния свят, вицовете за исляма са посрещани в ислямските страни с изблици на ярост и с терористки заплахи. Неотдавна един датски карикатурист представи пророка на мюсюлманите с бомба в чалмата за да илюстрира факта, че Мохамед е ръководил десетки кланета и е призовавал към всеобщ насилствен джихад срещу не-мюсюлманите. Веднага ислямски лидери и техни последователи реагираха сякаш в потвърждение на рисунката на Вестергард: отговорът им бе джихад на всички възможни нива – заплахи с геноцид, терор, икономически бойкот, съдебни процеси и използване на демократичната система на нашите страни, на ЕС и на ООН за да оспорят и да ликвидират нашите закони за свободата на словото.

FP: Какво може да споделите за различията между мюсюлманската и западната култура по отношение на самоувереността.

Сеннелс: Цялата концепция за честта в ислямската култура е – също както в случая с гнева – коренно противоположна на нашите западни представи. В ислямската култура е прието да си изключително чувствителен към статуса, който имаш в рамките на групата, към мнението на хората за теб самия, към всеки намек за критика по твой адрес. Агресивният отговор на всичко, което може потенциално да те постави в несигурно положение, се разглежда като израз на достойно поведение и защита на честта. Но какво достойно има в това? Каква е тази чест, която трябва да се защищава с всички възможни средства – включително чрез отнемане от жените на техни елементарни човешки права като правото на личен избор на сексуален партньор, на облекло, на съпруг и на начин на живот? Какво достойно има в яростта и в липсата на способност за игнориране на провокациите и за конструктивно справяне с критични мнения?

След изслушване разказите на повече от сто мюсюлмани-тийнейджъри за техните чувства, мисли, реакции, семейства, религия, култура, за живота им в техните мюсюлмански гета и в родните им страни, на мен ми стана ясно, че за мюсюлманина точно в този тип поведение се състои самата същност на понятието „да запазиш своята чест“. Но видяно през очите на западната психология, това е преди всичко израз на липса на самочувствие. Според нашите представи, основното условие за да бъдеш автентичен и достоен е да познаваш своите силни и слаби страни – и да ги приемаш като такива. Способността да мислим „това е твое мнение за мен, а не мое, но за мен е важно моето мнение”, когато някой ни провокира и да сме достатъчно зрели за да се справяме конструктивно с критиката е един от източниците на социален статус в западния свят.

За съжаление мюсюлманската концепция за честта превръща особено техните мъже в крехки, чупливи като стъкло личности, които за да се опазят трябва да плашат околните с агресивното си поведение. Разиграването на шоуто на така наречената нарцистична ярост е много разпространено сред мюсюлманите. Страхът от критиката в много случаи не е далеч от параноята. Съвсем неслучайно в мюсюлманските общества самоиронията и самокритичността отсъстват изцяло. От гледната точка на психологията – чиято цел е изграждането на уверени в себе си, щастливи, свободни, обичащи и продуктивни личности, а не задоволяването на един ненавиждащ бог или на някакви културни традиции – от тази гледна точка, мюсюлманската култура в много отношения е психически нездравословна за подрастващите в нея.

FP: А как се вписва понятие като индивидуална отговорност във всичко това?

Сеннелс: За да преминем към индивидуалната отговорност, трябва първо да запозная читателите с психологическия термин „локус на контрола”. Локус на контрола се отнася до самооценката на човека за вътрешните и външни фактори, които имат доминиращо влияние върху неговия живот. В нашата западна култура ние възприемаме вътрешните фактори като по-важни от външните. Нашите възгледи, нашият начин на управление на емоциите, нашият начин на мислене, рефлексията, реакциите ни – всичко това за нас са средства, чрез които решаваме собствения живот. Наистина, не винаги сме наясно за начина, по който мислим и дори съществува цяла индустрия, която печели от този факт. Легиони психолози, терапевти, психиатри, треньори, безброй книги, самоучители, списания и наръчници заливат нашите общества и всички те са насочени към една цел – да изострят нашата чувствителност, нашето съзнание за това как по-добре да решаваме собствения живот.

Нищо подобно не съществува в мюсюлманския свят. Малкото психиатри, които те имат, са често пъти образовани на Запад и каквато и психология и педагогика да съществува в мюсюлманските страни, тя не е вкоренена в мюсюлманската култура, а разчита на идеи, внесени от Запад.

Когато например западният човек се сблъска с някакъв проблем той си задава въпроса: „Какво мога да променя в себе си/в живота си за да стана по-щастлив?” Този манталитет се проявява съвсем ясно у моите датски клиенти. В тях е дълбоко вкоренено, че когато говориш, когато разказваш за себе си, това може да ти помогне да намериш по-добър начини за справяне със собствения живот. Когато на кушетката в кабинета ми се озове обаче клиент-мюсюлманин, в повечето случаи е сякаш ме посещава пришълец от друга планета.

При нормални условия западните хора и мюсюлманите могат да комуникират сравнително лесно един с друг – стига общуването да не включва критика. Но в обстановка, в която цялата концепция е съсредоточена около това клиентът-мюсюлманин да заговори за своите чувства и мисли, тъй като психологът смята, че това ще му помогне да стане по-щастливи и способен да води по- конструктивен живот, внезапно „веригата пада от велосипеда”, както казваме ние в Дания. Те почват да въртят глава: как така, от къде на къде ще станат по-щастливи, ако изложат на показ слабостите си, за които от рождение са им втълпявали, че трябва да ги крият за да запазят честта си? Абсолютно изключено! Успях в края на краищата да разработя терапевтичен метод, който до известна степен отговаря на тези културни усложнения, но най-вероятно терапията и мюсюлманският манталитет никога няма да станат истински приятели.

Важен аспект на тези различия в контекста на локус на контрол е, че хора, които разглеждат собствения живот основно като ръководен от външни фактори – страховит Бог, могъщ баща, влиятелни имами, древни, но силни културни традиции – много лесно могат да развият манталитет на жертви. Съвсем не случайно конспиративни теории и обвиненията спрямо не-мюсюлмани заемат тъй централно място в речите и в политиката на мюсюлманските лидери. Този манталитет на жертви доминира съзнанието и на имигрантите от мюсюлмански страни, които често издигат предълъг списък с искания за икономически помощи и за ислямизиране на нашите общества за да могат да задоволяват своите лични нужди.

FP: Казаното от Вас сякаш изяснява много разбираемо защо мюсюлманите не могат да се интегрират в нашето западно общество. Как гледате Вие на това?

Сеннелс: Опитът ме учи, че за успешна интеграция са нужни три неща. Трябва да искаш да се интегрираш, трябва да ти бъде разрешено да се интегрираш и трябва да имаш личностния капацитет за това. Много малко имигранти-мюсюлмани, отговарят едновременно и на трите критерия.

Първият въпрос е: по какви причини мюсюлманските имигранти трябва да искат да се интегрират? Та те могат да си живеят своята култура, получават достатъчно пари и имат напълно функциониращ социален живот сред своите приятели мюсюлмани, без дори да им се налага да научават нашия език или да трябва да работят. Не съществуват наистина никакви фактори, които да правят интеграцията необходима. Има разбира се и мюсюлмански имигранти, които желаят да се адаптират към начина на живот и към манталитета в новата си страна на обитание, но техният брой е много малък. Във Франция само 14% от милионите имигранти мюсюлмани гледат на себе си като “по-скоро французи, отколкото мюсюлмани.” В Германия само 12% от мюсюлманите се самоопределят като повече германци отколкото мюсюлмани.

Проучване в Дания показа, че само 14 % от мюсюлманите, живеещи тук се самоидентифицират като датчани и са с демократични убеждения. Опитът ми с моите клиенти мюсюлмани показва, че за тях мюсюлманската им идентичност е несъвместима с воденето на западен начин на живот. Да бъдеш мюсюлманин означава също така, да смяташ себе си за съвсем различен и същевременно за по-добър човек от не-мюсюлманите. Този манталитет лесно води до апартейд и да расизъм. Може би това е причината, че макар мюсюлманските имигранти да упражняват според статистиката пет пъти по-често насилие от етническите датчани, същевременно три четвърти от жертвите на насилие са датчани.

Наличието на втория критерий – да ти бъде разрешено да се интегрираш, също така не се наблюдава много често. В мюсюлманските общности съществува много силна форма на социален контрол. Всеки държи под око другия и ако се забележи, че някой проявява нежелание да следва културния и религиозен „кодекс“ той бързо става обект на силна критика и рискува да бъде изключен от общността – често дори от собственото си семейство. В най-лошия вариант – и това се случва доста често – жени-мюсюлманки живеят под постоянна смъртна заплаха, която ги възпира от навлизането в западния начин на живот, дори когато става дума за елементарни човешки права – да избираш самостоятелно своите сексуални партньори, своя стил на обличане, прическа, приятели, религия и живот като цяло. Повечето от моите мюсюлмански клиенти разглеждаха своя религиозен и културен бекграунд като върха на цивилизацията и на морала. Да напуснеш доброволно това благо, би означавало от гледна точка на техните съплеменници да се превърнеш в културен и религиозен ренегат. Такива действия често носят със себе си сурови последици – и то не само в рамките на мафиотски банди и изостанали племенни общности, но също така – и особено силно – сред мюсюлманите.

И накрая – иска се висока степен на лична зрялост за да се интегрираш в една чужда култура. Това включва промяна на част от собствената ти идентичност – от член на дадена група да станеш член на друга социална група с напълно различни културни ценности и традиции. Това не е като да смениш някоя лоша привичка, да се откажеш от цигарите например. Интеграцията прониква много по-дълбоко и има личностно психологически импликации. Срещал съм момичета мюсюлмани, които в рамките на повлиян от западните нрави тийнейджърски протестен бунт опитват да се интегрират и не се интересуват, че това не им е разрешено. Нямайки нужната личностна зрялост тези девойки свършват в комплексна криза на идентичността, пропадат, отдават се на наркотици и безразборен секс.

Ето защо съм напълно убеден, че интеграцията на мюсюлманите на Запад не може никога да се осъществи в нужната степен.

FP: Какво е тогава мнението Ви за бъдещето на Европа пред лицето на експлозивно нарастващия брой на мюсюлманското население?

Сеннелс: Намираме се в исторически фаталната ситуация да сме поканили в нашия континент милиони хора, които не искат и не са в състояние да се интегрират. И тъй като интеграцията на мюсюлманите никога няма да се случи – факт, който мисля вече е доказан от години – ще стигнем до положение, при което една значителна част от населението ще работи активно за ислямизирането на нашите общества. Има и мюсюлмани, и немюсюлмани, които смятат, че този процес на ислямизация е част от ислямския джихад. Работата е там, че тук се крие много повече. Става дума за част от природата на човека. Хора, които не се чувстват комфортно там, където живеят, неминуемо се стремят да променят своето обкръжение. Мюсюлманските опити за ислямизиране на нашите общества едва сега започват. Те тепърва ще се чувстват все по-силни и по-силни като влияние и като количество. Този процес се насърчава от мюсюлмански лидери във и извън Европа и се подпомага от един вид колективно малодушие наречено политическа коректност.

Световният икономически форум публикува резултатите от огромно проучване в 12 мюсюлмански и 12 не-мюсюлмански държави в доклада “Ислямът и Западът, Годишен доклад за състоянието на диалога, януари 2008 година.” Като цяло докладът потвърждава голямото недоверие между двете групи страни и разкрива много силни негативни чувства един към друг. Последният въпрос в изследването е: „Смятате ли, че може да бъдат избегнат конфликт с насилие между мюсюлманския и западния свят?” Докладът показва, че мнозинството от населението във всички 24 държави смята, че такъв конфликт може да бъде избегнат. Но в същото време мнозинството в 22 страни смята, че „отношенията между мюсюлманския и западния свят все повече се влошават”. По-голямата част от хората все още не са загубили надежда, но в същото време мнозинството вижда как тази надежда става все по-малка и по-малка.

В условия, в които мюсюлманските имигранти налагат все по-голяма ислямизация, а същинските европейци се чувстват все по-експлоатирани и заплашени от нарастващите и проявяващи все по-голяма агресивност и насилие мюсюлмански общности, една общоконтинентална гражданска война може да стане неизбежна. Вече започват да се оформят нашите европейски ислямски „ивици Газа“, където представители на не-ислямските местни власти се посрещат с градушка от камъни и от яростни тълпи. В същото време ислямски авторитети като имами, съвети на старейшините и самосиндикално организирани Шариатски съдилища имат пълната свобода да упражняват своята власт.

Опасявам се, че ще станем свидетели на повече убити полицаи, на отвличания като средство за договаряне освобождаването на лишени от свобода мюсюлмански религиозни или бандитски лидери, на терор, на бомби, на икономическа и практическа подкрепа от ислямски страни за мюсюлманските общности тук на Запад. Още сега нашите икономически и полицейски ресурси започват да се изтощават пред лицето на многобройните странични последици от масовата мюсюлманска имиграция. Смятам, че в дългосрочен план ще са неминуеми мерки за коренно реформиране на нашата система за социално подпомагане, както и законодателни промени, позволяващи включване на армията за решаване на проблеми с вътрешната сигурност. В стотици европейски градове чувството за безопасност и за социален интегритет безвъзвратно е загубено вследствие на антиобщественото поведение на мюсюлманите и тяхната враждебност спрямо не-мюсюлманите.

Според мен най-голямата опасност е там, че обикновеният европеец става все по-податлив на негативни настроения и че населението като цяло и политическата ни класа ще се видят принудени да отстъпят от нашите собствени хуманистки ценности за да се опитат да предотвратят катастрофата. Колкото по-скоро се заемем с решаването на проблемите, толкова по-голям ще е шансът да запазим своите важни и уникални човешки ценности.

FP: Депресиращо е да се установи как прекомерната политическа коректност и влиянието на левицата спомагат за масовото инфилтриране на нашите общества с мюсюлмански имигранти. Цел на левицата винаги е била разрушаване нашите обществени структури. Коварно тя се опитва да стори това чрез оръжието на „мултикултурализма”. Но нека не завършваме на толкова безнадеждна нота. Кажете, какво може да направи веки от нас за да избегнем капитулацията на Запада, която се приближава от ден на ден?

Сеннелс: Първо искам да подчертая, че нашата „капитулация” далеч няма да е достатъчна. Само масово конвертиране (помохамеданчване) би задоволило законите на Корана и на неговите проповедници. Впрочем, колкото и мюсюлманските лидери непрекъснато да твърдят, че единственият начин за гарантиране на световния мир и морал за цялото човечество било всички да станат последователи на техния пророк, аз не съм никак сигурен, че това е наистина така. Мюсюлманските страни са определено по-малко мирни отколкото другаде по света, а що се отнася до моралността във връзка със свободата на словото, с човешките права и уважението пред човешкия живот, то порядките там, където властва ислямското право, красноречиво опровергават горната пропаганда.

Според мен западните държави трябва да приемат законодателни мерки за пълно прекратяване имиграцията на мюсюлмани и не-западни имигранти, които още не са получили гражданство. От тях трябва да се изисква или да изпълнят дълъг списък от критерии за интеграция, или да напуснат съответната страна. Постоянното пребиваване или даването на гражданство на мюсюлмански бежанци трябва да стане невъзможно. Нека спомена, че един кандидат за политическо убежище струва на Дания средно 33 000 евро годишно. Според UNHCR средната финансова издръжка на човек в бежански лагер в близост до собствената му страна е 33 евро.

При отказ от интеграция би трябвало да направим условията за пребиваване на имигрантите като цяло тъй неатрактивни, а икономическите негативи тъй осезаеми, че това да мотивира мюсюлманите от нашите страни да мигрират в друг регион, например в някоя ислямска държава, където биха живели в близка им езикова, културна и религиозна среда, без напрягане да се интегрират и без да се чувстват дискриминирани от гражданското общество и от т.н. „критици на исляма“.

Ангажирани и отговорни привърженици и защитници на нашата западна култура трябва да полагат непрестанни усилия и да затрупват с писма в този дух своите депутати, редакциите на медиите. Интернет блогърите трябва да се грижат за това информацията, която нашите официални медии съзнателно избягват да публикуват, да стане широко известна. Нужно е да се създаде нова ООН, само за демократични държави, а на ЕС трябва да се отнеме възможността да налага приемането на имигранти на своите държави-членки.

---

Превод ©  Милен Радев

Оказа се че Лукойл авиейшън е тотален монополист и единствен лицензиран да доставя керосин на летищата с бетониран и забележете, тройно подсигурен монопол като единствен доставчик. 1. Лукойл единствени имат издаден лиценз да доставят керосин на летищата 2. Лукойл подписват договор с летищата че нямат право да подписват и купуват от други керосин освен от [...]

Компанията Adobe пусна за свободно сваляне бета версия на програмата Adobe Edge. Според прессъобщението, публикувано на интернет страницата на компанията, Adobe Edge е предназначена за създаване на уеб анимации с помощта на отворени стандарти, включително HTML5, CSS3 и JavaScript. Редакторът Adobe Edge позволява на потребителите по удобен за тях начин да създават анимации за последващо вграждане в уеб страници. Тези анимации могат да бъдат разглеждани в съвременните браузъри без инсталиране на допълнителни плъгини. Програмата се разпространява безплатно и може да бъде изтеглена от сайта на Adobe Labs. Разработчиците обещават да пускат и актуализации за Adobe Edge, които ще фиксират бъгове и ще добавят нови възможности към програмата. Компанията Adobe е известна и като разработчик на платформата Flash, която се използва за създаване на динамично уеб съдържание, включително игри, анимации и банери. За разглеждане на въпросното Flash съдържание трябва да бъде инсталирана съответната добавка към браузъра. Много мобилни устройства и по-специално плейърите iPod touch, таблетите iPad и смартфоните iPhone по подразбиране не поддържат Flash.

Нека започнем така – нали знаете как повечето бизнес книги, свързани с мениджмънт, лидерство и управление на компании, в това число и учебници, си приличат невероятно много. Ако сте прочели достатъчно количество от този жанр професионална литература, вероятно вече ви е втръснало от повтарянето на едни и същи теории, на едни и същи хора, които непрестанно ви убеждават, че това е верният път за вашата компания, че това е верният път за успех.

Е, “Маверик” на Рикардо Семлер не е такава книга.

Нека започнем отначало – Маверик НЕ е поредната обикновенна книга за бизнеса.

Това е лична история за откриването на собствения път в бизнеса на бразилската компания “Семко” в рамките на малко повече от десетилетие. Книга за успеха на една нетрадиционна бизнес философия, история за стъпките и спънките, за порастването и съобразяването с промените, за създаването на компания, която е повече от най-необичайното работно място в света.

Изключително увлекателно Рикардо Семлер рисува с думи философията на “Семко”, утвърдена в практиката и често в противовес на традиционните схващания и правила на мениджмънта.

За близо 15 години “Семко” променя изцяло своята структура, управление, отношение към работниците, към условията на работа и бизнеса като цяло. Една компания без секретарки и мениджъри, без кабинети и строго определено работно време, една компания “без правила”, но с “творческа енергия, за да се приспособява и оцелява”.

И за да не са празни всички тези промени – добрите резултатите са видими и на финансово ниво с многократно увеличаване през годините на печалбата и капитала, въпреки нестабилната икономическа среда в Бразилия, високата корупция, стачките на работници и т.н.

Но може би най-големият успех на Семлер и неговата философия е в промяната на отношението между Компанията и нейните работници, отношенията на хората спрямо тяхната работа и ролята им в “Семко”. Защото “Маверик” е много силен урок за организационно отношение към работниците, хората в компанията. Независимо от сектора и профила на един бизнес, хората винаги са ключова част от него. Те са и в основата на всяка успешна промяна в бразилската компания, непонятна за дебелите учебници по мениджмънт.

"Успехът на Семко до голяма степен се дължеше на това, че засилихме личния интерес на хората от тяхната работа. За тях вече не беше проблем да работят до късно или през уикендите, при това без да се налага шефовете им да ги карат."

"Да, има схеми и механизми, чрез които можеш да накараш хората да повярват, че ги цениш, но те са краткосрочни. В един момент работниците неминуемо ще забележат, че никой не ги пита за истински важните решения. Разковничето е компанията да се разбие на достатъчно малки бизнесединици, за да могат хората да разбират какво става и да дадат своя принос."

Това, което прави “Маверик” различна книга не са единствено нетрадиционните идеи, примерите за невероятна креативност и способността за промяна, дори в най-тежките периоди на бразилската икономика.

“Маверик” е книга, която те кара да си задаваш въпроси, да опитваш и може би книга, която ти дава вдъхновение да рискуваш. Защото тя не преподава модел на управление, тя дава алтернатива – възможност за промяна: не да следваш 1:1 определен бизнес модел, а да намериш най-доброто, работещо решение за своя собствен бизнес.

Като се замисля, “Маверик” е книгата, която най-много съм препоръчвала още преди да я завърша докрай. Защото още с първите страници тя пленява и остава като светнала лампичка в съзнанието при всяка ситуация, която виждаш, че може да се промени към по-добро. Книга, която може да ни научи на много, но само, ако след това и отделим достатъчното време за мислене. Онова време, което дават в “Семко” и на своите работници...

 

Микроблогът на Андерс Брейвик в Twitter бе хакнат от "анонимните потребители на интернет", или т. нар. група Anonymous, съобщи блогът на Роузи Грей на сайта на вестник The Village Voice. Първоначално хакерите публикували няколко записа в микроблога, а след това изтрили всички туитове. Сред записите, направени от членовете на групата, имало такива като "Андерс Беринг Брейвик е болно мерзко копеле" и "Искаме Андерс да бъде забравен. Ние сме против това да му бъдат прикачани етикети като "чудовище" и "маниак". Медиите трябва да го наричат "жалък човек" и "празно място"". Преди да бъде хакнат, в микроблога на Брейвик имаше само един запис - преиначен цитат от Джон Стюарт Мил: "Един човек със силна вяра е равен по сила на сто хиляди други, които имат само интереси". Предполага се, че акцията срещу микроблога на Брейвик е част от кампания на Anonymous, целяща да унищожи спомена за него. По-рано членовете на Anonymous предприеха опит да превърнат манифеста на Брейвик в шега, като организираха кампанията "Операция ДеМанифест (Operation UnManifest). Интернет потребителите бяха призовани свободно да редактират манифеста, като добавят към него нещо от себе си, и да направят всичко, за да го лишат от смисъл, след което да разпространяват редактираното копие като оригинал. На 22 юли Андерс Брейвик извърши два терористични акта в Норвегия, които станаха най-кървавите в историята на страната. В резултат на взрива в Осло и стрелбата в младежкия лагер на остров Утойя загинаха общо 77 души. Брейвик не оказа съпротива при задържането си и призна, че е извършил престъпленията, като изрази готовност да прекара остатъка от живота си в затвора. Anonymous е онлайн общност на анонимни потребители, отличителна черта на която е, че тя няма лидери или програма, а целта, която преследват членовете й, на практика е очевидна за всички участници. Членовете на Anonymous започнаха да прибягват до хакване на интернет ресурси и да работят в тясно сътрудничество с хакерската група LulzSec.

Всеки, който открие дупка в сигурността на Facebook, сега може да се надява на награда. Социалната мрежа ще изплаща възнаграждение от $ 500 за откриване на типични уязвимости като Cross Site Scripting, Cross-Site Request Forgery или отдалечено инжектиране на зловреден код. За по-сложни и комплексни уязвимости Facebook обещава по-високи възнаграждения, но конкретни цифри не се споменават. От "доходоносните" пропуски обаче са изключени грешки във вътрешната инфраструктура на Facebook (corporate infrastructure) и в уеб сайтове или софтуер на трети страни. Това в особена голяма степен засяга приложенията на Facebook. Facebook няма да плаща и за Denial of Service (DoS атаки) или спам сценарии, както и всичко, което попада в обсега на понятието Social Engineering (социално инженерство). Операторите на Facebook поставят и редица условия: премия ще се изплаща само на първия открил пропуска в сигурността, който дискретно съобщи за него. Препоръчваният за това начин е попълването на уеб формата за "Whitehat" хакери. Освен това, компанията изисква предоставянето на "разумен срок", за да запълни "дупката" в сигурността, преди тя да стане публично достояние. При търсенето на уязвимости "Whitehat" не трябва да причинява вреда на трети страни или да нанася щети на услуги. На свой ред Facebook гарантира, че срещу хората, придържали се към "отговорната политика на оповестяване", няма да бъдат предявявани съдебни претенции. И накрая, Facebook няма да изплаща възнаграждения в страни, срещу които са наложени санкции от страна на САЩ. Идеята съобщенията за дупки в сигурността да се възнаграждават финансово съвсем не е нова. Така например, още в края на 2010 година Mozilla изплащаше суми в размер от 500 до 3 000 щатски долара за информация за грешки в уеб услугите на компанията. Преди няколко седмици Google също стартира своя програма за сигурност, наречена Bug Bounty, а малко след това прецизира и правилата за участие в нея. От много години насам професорът от Станфордския университет Доналд Кнут също възнаграждава информация за грешки в своите книги и системата TeX чрез т. нар. "Reward Checks".

Маркетинговият мениджър на Facebook Ранди Зукърбърг заяви, че е открила решение на проблема с кибер-тормоза в интернет: в бъдеще всички потребители трябва да влизат в глобалната мрежа с истинските си имена. По време на официална дискусия сестрата на Марк Зукърбърг се изказа по темата "Социални медии" и предизвика дебат за анонимността в тях. Според нея, анонимността трябва напълно да изчезне от интернет. Заедно с нея ще изчезнат и редица проблеми, се казва в статия, отпечатана в Huffington Post. Тя счита също, че много хора се крият зад анонимността, като смятат, че по този начин могат да направят или кажат всичко. Засега обаче Ранди Зукърбърг не назова конкретни планове или идеи за осъществяването на замисъла си. В наскоро представената социална мрежа Google+ американският интернет концерн следва подобен принцип. Използването на псевдоними в този портал не е желателно - Google вече блокира множество акаунти на потребители в своята мрежа по тази причина.

Държавата беше принудена да освободи керосин от резерва, а железниците бяха заплашени от спиране заради недостиг на гориво. Това нямаше да се случи, ако доставките за въздушния и железопътния транспорт не бяха 100% монополизирани от "Лукойл". Последните няколко дни разкриха вероятно подозираното от много, но известно на малцина – "Лукойл" е 100% монополист в доставките [...]

Поредното издание на изследването Consumer Confidence Index на Nielsen не показва особено положителни резултати. Последните данни са най-ниските за последните година и половина и явно призракът на икономическата рецесия отново надига глава в очите на потребителите. Влошаващата се икономическа ситуация в САЩ, дълговете на европейските държави и забавящото се производство в Азия са фактори, които убиват вярата за възвръщане на световната икономическа активност.

58% от анкетираните смятат, че икономиката още е в криза, а 51% мислят, че тя няма да си отиде в рамките на година. Ето защо потребителите се въздържат от покупки на продукти, които не са от първа необходимост. По-малко плануват да харчат за ваканции, нови дрехи и технологични продукти. Запазва се нивото на планираните разходи за забавления извън дома, но те отдавна са на много ниско ниво – влизайки в бюджета само на 29% от анкетираните. Пълната разбивка на планираните разходи за стоки извън първа необходимост по-долу (клик за по-голям размер):

В Европа пък именно забавленията са категорията, от която хората планират да спестяват най-сериозно, наред с обновлението на гардероба. Пазарът става далеч по-чувствителен в ценово отношение, като 57% от европейците са готови да преминат на по-евтина храна. Водещата заплаха, която виждат хората, са нарастващите сметки за комунални услуги, като 53% са планирали да ограничат потреблението в това перо. Ето и пълните данни за Европа (клик за пълен размер):

Обяснете ползите

Тъй като потребителите явно няма да отворят портфейлите си скоро, работа на маркетолозите е да намерят най-добрия начин да стимулират потреблението. За да привлечете вниманието на потребителите, не е достатъчно да използвате модната думичка “промоция” – необходимо е да обясните реалните ползи от вашето предложение. Особено ефективно се оказва фокусирането върху дългосрочните позитиви – ако вашият продукт ще спести косвени разходи (по-малък разход на електричество, отопление, вече не е необходимо закупуването на допълнителни продукти за същата дейност), то той по-бързо ще се превърне в предпочитаното решение. Комуникирането трябва да е директно, ясно и по същество, но без да се губи приятелската нотка, на която всички наблягат с използването на социалните медии. Накратко: заявете добра воля и желание да помогнете. Важат и съветите, които описах в предния пост на същата тема. Последните данни от изследването на Nielsen са налични срещу безплатна регистрация на сайта на компанията.

Още по темата:

1. Потребителите – все по-скептични
2. И отново – кой е сценаристът?!
3. Правописни грешки – отново

Продукти за 4 порции:
700г свинско контрафиле
1ч.л. сол
1ч.л. салвия
1с.л. кафява захар
1 глава червен лук
3 скилидки чесън
2ч.ч. червено вино
1ч.ч. бира
3- 4с.л. олио

Приготвяне:
Филето се надупква на няколко места с нож. Слагат се в някои от прорезите скилидки чесън. Взема се тава за печене. В нея се слага парчето месо. Поръсва се с 1ч.л. сол, 1с.л. кафява захар и 1ч.л. салвия. Главата лук се бели, почиства и измива. Реже се на рингове. Свинското се полива с 2ч.ч. вино. Покрива се с фолио. Оставя се за 5- 6 часа да се маринова. После се маха фолиото. Налива се 1ч.ч. вода, 1ч.ч. бира и 3- 4с.л. олио. Покрива с енаново с фолиото за печене. Пече се на умерена фурна 70 минути. После се маха фолиото. Връща се за допичане още 20 минути. Непрекъснато се облива със сос за печене. Мръвката се слага в плато реже се на пържолки. Полива се със сос. Подреждат се и печените лучени кръгчета.

Джон Гришам спечели новоучредената награда за съдебна литература „Харпър Ли” за романа „Признанието” (изд. Обсидиан), съобщи USA Today.

Отличието беше присъдено от жури, състоящо се от автори на криминална литература, сред които Дейвид Балдачи и Линда Феърщайн, както и от представители на реномирани адвокатски организации в Щатите. Гришам спечели оспорвана надпревара с други две хитови заглавия на 2010 година - “Фатални убеждения” на Ранди Сингър и “Отменена присъда” на Майкъл Конъли (изд. Бард).

Наградата “Харпър Ли” носи името на автора на класическия роман „Да убиеш присмехулник” и отбелязва петдесетата годишнина от първата му публикация. Спонсорирана е от ABA Journal, специализираното издание на Американската адвокатска колегия, и Факултета по право към Университета Алабама, където е учила самата Харпър Ли. От тази година призът ще се присъжда ежегодно на романа, които „най-добре показва позитивната роля на адвокатите в обществото и начина, по който те могат да влияят на хода на събитията”.

Отличието ще бъде връчено на Джон Гришам на 22 септември на официална церемония във Вашингтон. Там той ще получи и специално копие на “Да убиеш присмехулник”, подписано лично от Харпър Ли.

В “Признанието” Гришам разказва историята на невинен мъж, осъден на смърт за изнасилването и убийството на своя съученичка, и опитите на адвоката му да го спаси от присъда. В момента книгата е №9 в списъка на най-продаваните книги на USA Today. Церемонията за награждаването ще бъде добра подготовка за следващия роман на писателя, The Litigators, който излиза на световния пазар на 25 октомври.

Пътеписът днес ще ни води до много провинициална Италия. Янита ще ни покаже градчето Баньореджио в областта Умбрия. Приятно четене :)

Пътуване до Баньореджо

Умбрия, Италия

  Още в първите няколко дни в Италия посетихме

градчето Баньореджо,

извисяващо се над скали. Територията на община Баньореджо граничи на север с Орвието и Лубриано, на юг с Монтефиасконе, Витербо, Селено, на изток с Кастилионе, Теверина, Чивитела Д’аляно и на запад с езерото Болсена. Територията на селището покрива площ от около 7300 хектара, в които са включени селата: Ветриоло, Челези Кастле, Чивита ди Баньореджо, с център Капрача и Понцано. Старият град на Баньореджо е спокоен и миниатюрен, изграден на скала, висока 520 метра, извисяваща се между две дълбоки пропасти.

Градчето Баньореджо, което смятат за архитектурно чудо,

е с над 2500 годишна история и за средновековието е било непревземаема крепост, и удобна позиция за нападение, а в своята изолация от околния свят- изглежда почти нереално и мистично. Произходът на названието Баньореджо все още не е установена. Името му първоначално е било Балнеум Реджис, след това Баньореа и най- накрая с кралски указ, издаден през 1922 година- Баньореджо. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]     Името на градчето произхожда от наличието на горещи извори, които съществуват от хилядолетия в този регион и са известни като термални води със специални терапевтични свойства.

Легенда от Баньореджо

разказва, че Десидерио, крал на Ломбардс му дава името Балнеум Реджис, защото е бил изцелен от сериозно заболяване, благодарение на горещите минерални извори. Това име цитира и Григорий Велики в свое писмо за назначаване на епископ в региона. В края на 20-ти век жителите на градчето- чудо наброяват едва 15 души. В Баньореджо през 1274 година е загинал Свети Бонавентуре, който при нещастен случай пада от ръба на скалите и умира. В днешни дни светецът е почитан като закрилник на региона.

През 16-ти век Баньореджо започва да запада, а след унищожително земетресение през 17-ти век окончателно е забравен в своята изолираност. През 19-ти век темпото на ерозийните процеси съвсем изолира града от околния свят и до него се достига само по един единствен висок и стръмен мост.

Непоносимата жега ни следваше по петите и преди да се разходим из стария град, седнахме на кафе и сладолед в едно от малките кафенета на централния площад. Навсякъде из площада се беше разпрострял шарен пазар, от който можеше да се купи всичко. По една от типичните за италианските малки градчета павирана и тясна уличка вървяхме после към стария град. По улиците нямаше никакви хора, сякаш града беше изоставен на безмилостната августовска жега сам и ничий.

Покрай катедрали, магазинчета, паметници и общински сгради, уличката ни изведе до божествена панорама към висок скален хълм, ограден от дълбоки пропасти, потънали в зеленината на ниски дръвчета, на чийто връх се извисяваше Баньореджо. В далечината върховете на други високи и кафеникави планини бяха разкъсали синьото на небето, от маранята приличаха на полюшващи се кафяви завеси над хипнотизиращия зелен свят долу в ниското. Към градчето на върха водеше тесен пешеходен и много стръмен мост, извиващ се над дълбоката пропаст. Железните му сребристи парапети проблясваха и заслепяваха очите така, че чак причиняваха болка. Още при вида на тази величествена красота ни се зави свят и в този момент всеки мислеше единствено за хубавите си снимки, без и да помислим даже какво премеждие ни очаква. Запъплихме по тесния гръб на моста нагоре и още след първите петдесет метра под жаркото слънце си помислих, че никога няма да стигнем върха. Асфалтът беше толкова нажежен, че чак изпитах искрена почуда от това, че не се е разтекъл от моста. Обувките ни залепваха и от горещото трябваше да ускорим крачка. В най- стръмната част ни очакваше нова изненада: нямаше стълби, само извиваща се пътека, за която ако ви кажа, че беше с 45 градусов наклон- няма да е преувеличено. Отново благослових „предвидливостта” на италианските проектанти, които наистина са били садисти, предвид не само наклона и липсата на стъпала, а и наличието на хлъзгава каменна настилка. До парапетите не можеше да се приближим, а камо ли да ги ползваме за подпора. Японците, които вървяха пред нас, ако се случеше да се подхлъзнат и паднат- търкаляха се надолу до началото на стръмното, поизтупваха се нервно и поемаха пак нагоре към покоряването на града. Въздухът от жегата така се беше сгъстил, че прогаряше дробовете ни, а от безмилостното слънце чувствах главата си като изпитателен полигон за ядрено оръжие.  

Едва се добрахме до портата на градчето,

останала непроменена в своя средновековен вид; шедьовър на резбарското изкуство, сприятеляващо съединяваща червеникавите крепостни стени на града. Зад портата се протягаше мрачен каменен тунел, изсечен в скалата и извеждащ някъде из заветния град. В тунела имаше скални ниши с обособени като пейки широки каменни блокове. Като ударени от гръм Санти, аз, Мира, Оги и Грета се натръшкахме по тях кой където завари и се размазахме доволно в хладната прегръдка на сенчестия тунел.

Още тук заявих, че няма да мръдна от мястото си, докато не залезе слънцето и че въобще не ме интересува повече архитектурното чудо Баньореджо. Но бързо ме разколебаха преминаващите хора, които на висок глас обсъждаха красивото градче. Със Санти поехме по прашната уличка между красиви каменни и дървени къщи, около които се бяха натръшкали по земята множество слънчасали като нас хора. Улицата ни изведе до малък затворен тип

градски площад с катедрала.

Поразително приличаше на декор от уестърн: прашен, гола земя, с дървени изправени греди в единия край и с каменна старовремска чешма с черпак в другия. И наоколо само няколко къщи, чийто стръмни стълбища бяха обсипани с цветя. Няма магазини, няма хотели, няма коли, само две ресторантчета и една механа. Да се чуди човек как въобще ги зареждаха с храна и напитки, предполагам с хеликоптери. Мира, Оги и Грета, капнали от умора се настаниха в едно от ресторантчетата "Антико Форно"- също издълбано в скалите и скрито под дебелата сянка на голяма лоза, под която бяха подредени няколко селски маси с червени покривки и откъдето апетитно ухаеше на прясно изпечени брускети. Ние със Санти само си взехме вода и тръгнахме уж да обикаляме града. Какво ти обикаляне, след три къщи и той... свърши. Но пък се любувахме на панорамата, надолу погледнато земя се виждаше едва на стотици метри в пропастта, над която градчето сякаш висеше във въздуха.

За десетина минути снимахме всичко в Баньореджо и решихме да отпрашим към някой друг град, това пък уби и последната ми надежда да дочакаме вечерта. Направо ми се доплака, като видях отново гадния наклон, по който пък сега трябваше да се спуснем с още по- голям риск от потрошаване и пребиване. Санти се оказа по- пъргав и от планинска коза, подскачаше си надолу и когато се случеше да се тръшна на горещия асфалт- припкаше обратно да помага за маневрите ми при изправяне. И пак хукваше надолу. Гледах го и си мислех, че камикадзетата изглеждат точно като него, само дето са грижливо увити в черни дрехи, а не по дънки, тениска и сандали. Благополучно стигнахме до края на моста живи и здрави, и почти се потопихме цели в благодатните корита на старата чешма, пълни с хладка вода. Вървяхме към отдалечения паркинг, към колата и се ядосвахме, че сме я оставили толкова далече.

Пътьом видяхме един манастир.

Санти се подреди да го снима и тъкмо всичко си беше нагласил- вратата му се отвори и на улицата излезе една монахиня с препълнена торба боклук. Като го видя, замръзна на мястото си, като гипсирана в първите няколко секунди, после рязко се извърна, хвърли торбата на улицата и на бегом се скри зад огромната желязна врата. Избухнахме в смях. Тя надникна иззад вратата и също се усмихна, явно я бяхме стреснали. Помоли да не я снимаме, събра боклука и наблюдавайки ни притеснено изпод вежди, го изхвърли в контейнера, а после пак така на бегом се скри в красивата стара сграда на манастира. По улиците все още не се мяркаше жив човек. Когато най- после стигнахме до колата се оказа, че сме били на косъм от пожар. Тя се беше нагряла до такава степен, че около час чакахме да се поохлади малко на сянка, за да продължим към следващото градче Монтефиасконе. Санти реши да ми откъсне цвете от близката градинка, явно да ме усмихне, защото бях получила със сигурност слънчев удар, привиждаха ми се само огромни черни кръгове из пространството наоколо. И уж тайно се опита да го откъсне, ама то пък жилаво цвете се оказа- измъкна го не само с корена, ами и с около един квадратен метър пръст по него. Не само се усмихнах, запревивах се от смях, докато той притеснено събираше разпиляната пръст обратно в градинката, под строгия поглед на стопанина й. Такъв беше денят ни в Баньореджо, наистина уникално и красиво миниатюрно градче, свито в шепите на скалите.

В днешно време животът в Баньореджо претърпява по-радикални промени,

отколкото когато и да било в неговата дълга хилядолетна история и става един от най- атрактивните туристически маршрути в средна Италия. Панорамата към долината, през която се извива река Тибър, е величествено красива. Поради постоянната опасност от разрушаване от 2004 година има изработени планове за укрепване на платото над скалите, върху които е разположено миниатюрното градче. През 2006 година градът Баньореджо е вписан като световен паметник на културата. И до днес за покровител на региона се чества Свети Бонавентуре, чийто празник се отбелязва всяка година на 14 юли. Автор: Янита Николова Снимки: авторът   Други разкази свързани с Умбрия – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Умбрия – италианска приказка
2. Рим – пътуване из древността (9): Римският Форум – продължение и съвети за пътуване до Рим
3. Из църквите и манастирите на Гърция и Италия(2): Бари и Корфу
4. Едно пътуване до Швейцария, Италия и Хърватска
5. „С деца на море“ – Калдонацо, Италия (2)
6. „С деца на море“ – Калдонацо, Италия (1)
7. Другата Италия: Милано и Lago di Como за седмица (2)
8. Талянски му работи (Италия)
9. Tридесетина хубави дами без мъже в Италия (1)
10. До Италия и обратно – през къде ли не….
11. Другата Италия: Милано и Lago di Como за седмица (1)
12. Рим – пътуване из древността (8): Римският Форум

Въпреки лятната ваканция дори и на КРОКОТАК, успяхме да обработим и публикуваме на страничката ни във FACEBOOK, новите снимки, дошли в нашата поща за конкурса ни.

А това е част от статията на Меми ( Милена Пехливанова) за Вдъхновяващите български  конкурси, в които тя много мило е включила нашия Летен конкурс:

Мисля, че всяко дете е уникално и каквото и да прави – все е хубаво. По тази причина не ми допадат детските конкурси, състезания, допитвания и надбягвания. За щастие, има и такива, чиято цел не е състезателна, а по-скоро вдъхновяваща, подтикваща децата към творчество, себеизразяване, опазване на околната среда, отговорно отношение към себе си и другите…

Ето в такива конкурси обича да участва моето семейство… прочети цялата статия