Le Grand Paris

Мокър кичур гъделичка гърба ми. Косата ми за пръв път от десетина дена е мека и гладка. Мога да прокарам пръсти по цялата и дължина без да се оскубя. Най-накрая я измивам с балсам.

Лек, топъл вятър се вмъква през прозореца и носи шума от улицата. Във въздуха усещам повече аромата на балсама за коса, отколкото на виното, което току що си налях. Но това е без значение сега. Радвам се, че съм си у дома… Опитвам се да се съсредоточа, да върна преживяванията, колкото добри, толкова и лоши… всъщност няма лоши, защото нали казват, че всяко зло е за добро. Но Париж, за мен не се оказа градът, за който винаги съм мечтала. Там ми е грешката, уви. Прекалено много мечтая и силно желая.

Кафе

Седем часа вечерта е, а аз съм сънена. Стоя в едно от близките до квартирата ни кафенета и гледам празно в пространството наоколо. Чакам да ми донесат кафето за да се разбудя, да живна. След като пристигнахме в Париж се разходихме за кратко, купихме си храна и се прибрахме да починем. Уж лека почивка, а премина в дълбок сън. Бях изтощена. Не знам от какво. От много ранното ставане за полета или от самия път.

Изпивам кафето бързо и започвам да се оглеждам наоколо. Вляво от мен стои едър мъж в дънки и кожено яке. Пие бира, яде пуканки и чете някакъв гид за Франция. Зад мен две жени пият вино и си разказват нещо. Не хващам нищо от френския и по-добре. Мога да слушам само мислите си сега.

Хладно е. Беше валяло дъжд. Хора щъкат по улицата, минават колоездачи. В краката ми е пълно с фасове. Няма пепелници на масите. Чудя се. По това време обикновено пия вино, а не кафе. Но сега не ми се пие вино. Тъжна съм. Не знам защо.

Мъжът от Лувъра

С Вальо се разхождаме в Лувъра. Носим радиостанции със себе си, защото имам навика да се заплесвам, да се шмугна някъде без никой да ме види и да се загубя. Вървим заедно, засега. Нищо не разбирам от изкуство, но зяпам картините. Някои много ми харесват – като настроение. Но бързо ми омръзва. Дори не можах да видя отблизо Мона Лиза, защото тълпата там е огромна. Искам да изляза, да подишам. С Вальо се разделяме. Радиостанциите са включени.

Отивам във вътрешния двор с пирамидите, харесвам си пейка и сядам. Хоп, и крачета ще изпъна да си почина. Към мен се приближава семейство. Има място за всички, че и повече. Отпускам се и наблюдавам хората. Отново е хладно, но през този ден слънцето поне се опитваше да пробие през облаците. Стискам радиостанцията в едната ръка, в очакване Вальо да даде знак да тръгваме.

Към мен приближава мъж на средна възраст. Говори по телефон на френски и междувременно се опитва да седне между върха на пръстите на изпънатите ми крака и семейството. Понечих да се свия, а той ме хвана за крака и продължавайки да говори по телефона направи знак, че всичко е наред. Стряскам се и стискам още по-силно радиостанцията. Сядам прилично. След като свърши разговорът си, мъжът ме заговаря. На френски. Казвам му, че нищо не разбирам. Пита ме дали съм американка, какво правя в Париж и с кого съм. Кани ме на кафе. Доста настойчиво. Отказвам му няколко пъти. Искам да ме остави на мира. Но това не го казвам. Защо? Тръгва си с усмивка и пожелание за приятен ден. Обаждам се на Вальо, да дойде да си ме вземе.

Младоженците

Пак сме на пирамидите в Лувъра. Този път дойдохме късно за нощни снимки.

Разхождаме се и се забавляваме, опитвайки се да се снимаме сами и да не сме размазани. Виждам двойка младоженци. И те се снимат на осветените пирамиди. Радвам им се. Обзема ме някакво щастие. Само за миг.

Момичето от английската книжарница

Такова нямане на кулинарна литература на английски като в Париж, никъде досега не съм срещала. А иначе кулинарни книги много. От хубави, по-хубави. Но кой ти разбира френски. Справям се само с продуктите в рецептата. Технологията, обаче ми е важна и ми трябва. Много ме е яд.

Ирина – момичето от България, с което се запознахме в Париж ни насочи към книжарница Shakespeare and Co. Тази книжарница има дълга и интересна история. Пълна е с английска литература и приютени писатели, търсещи своята муза. Мястото изглежда като от филм с вълшебства. Бързо намирам лавицата с това, което търся. Така, така, я да видим сега какво има тук. Джулия Чайлд с нейните представи за френската кухня, Джейми Оливър, книга за френските сирена… опа, тук има нещо за макарони и книга с френски рецепти съчетани в менюта по сезон. Звучи интересно. Към всяко ястие в менюто има предложение за вино. Френско, разбира се. Взимам я. Взимам и книгата за макароните, въпреки че не знам за какво точно ми е. Има добри предложения за съчетаване на вкусове и аромати. Май затова си я взех.

Отивам на касата. Момичето маркира книгите и ми казва, че макароните са много трудни за приготвяне. Споделя, че тя не е успяла да ги направи и шеговито подхвърля: „може би защото нямам добра книга“. Усмихвам се и искам да и разкажа как аз приготвям макароните. И че не са толкова трудни. Но си загубвам думите. Просто не знам как да започна. Вальо говори нещо вместо мен. Сякаш потънах в черен дим. Късно е вече, не мога да си образувам изреченията. Съжалявам. Себе си.

Момичето ме пита дали искам печат на книжарницата върху книгите. Искам и още как.

Разходка

След една добра вечеря се разхождаме покрай Сена на път за квартирата. Стигаме до плажовете и неистово ми се иска да се събуя и да походя по пясъка. Е, събувам се. Чувствам се добре. Нощта е топла. Някаква романтика ли усещам?

Книгата

Срещаме се с Ирина и нейни приятели – трима французи и един португалец. Пием вино в някакво бразери. Споделям впечатленията си с Ирина и я затрупвам с въпроси за Париж. Показвам и книгата, която си купих от една книжарница със стара литература и грамофонни плочи. Книгата е The Food Lover’s Guide to Paris. Издадена е през 1984 година. Струва ми се добър пътеводител за гастрономи посетили Париж за първи път. Но повечето заведения вече не съществуват. Това, което ме привлече в книгата е подробностите описани към всяка рецепта от традиционната френска кухня. Да, в гида има и рецепти от шеф готвачите в споменатите места за хранене. Купих я за 20 цента. Двадесет цента! Книгата е невероятно попадение!

Тефтерът

Имам един тефтер с календар от миналата година. Писала съм си разни работи в него, но го зарязах след като в началото на годината ми подариха нов. Много хубав, в ярко оранжеви корици. Но ми го откраднаха. Тогава не си купих друг, а просто изрових стария. Припомних си записките от Мюнхен, от Форум храна, някакви планове за партита, важни продукти от различни магазини, разхвърляни имейли, телефонни номера  и такива неща.

Разхождаме се късно вечерта, след вечеря. Мястото, на което се намираме е оживено. Минаваме покрай една сладкарници. Обаче не е френска. Или мароканска или тунийзиска, не разбрах. Заплесвам се на витрината. До мен стои един човек, хапва нещо сладко, което си е взел от сладкарницата и ми казва, че е много хубаво. Влизам вътре и започвам да си харесвам разни неща. Искам от това топче с шамфъстък, и това тук.. това какво е? А това тук какво е? Без никакви обяснения получавам само отговор: „Много са хубави“ и виждам как десертите се озовават в пликчето с другите, които вече съм си избрала. По-добре да спра да питам, че току-виж съм изкупила цялата сладкарница без да знам.

Плащам, излизам и отново се спирам пред витрината. Изваждам тефтера си и започвам да преписвам имената от етикетите на десертите, които си купих. Мъжът, който по-рано стоеше пред сладкарницата, все още беше там. Без да казва нищо грабва тефтера от ръката ми и започва да пише какво съм си купила, че и още. Гледам го учудено и любопитно. Отброява десертите от витрината и чеква написаното от него в тефтера. Произнася имената им. Питам го какво има в единия десерт. Пак получавам отговор: „Много е хубаво.“ и нищо повече като информация за състава. В крайна сметка не разбрах, какво точно ядох. Но беше много хубаво. (Някой ако разбере нещо от написаното в тефтера под чертата, да ми пише, моля.)

Работникът в метрото

С Вальо слизаме от матрисата на метрото и се запътваме към изхода. В един момент табелите Sortie изчезват. Чудим се накъде на поемем. Насреща ни някакви хора работят. Прашни са. Помещението където се намираме изглежда да е в ремонт. Един усмихнат афроамериканец ни пита: „Изхода ли търсите?“  И докато ни насочва откъде да излезем, с широко разперени ръце и още по-голяма усмивка ни казва: „Grand Paris.“ (Вероятно е имал предвид проекта за разширение на метрото на Париж, което се казва по същия начин. Но както и да погледна думите му, никога няма да забравя щастливото излъчване на този човек, в този момент.)

Да, Париж е голям. Пълен с хора, всякакви хора. Пълен с атмосфера, настроение и мечти. Но романтиката я няма. Губи се някъде между тълпите, многочасовото чакане където и да отидеш, умората последвала от това… „Много филми си гледала.“ – шегува се Ирина с мен. Но все пак навсякъде в Париж хората се целуват.

Косата ми е все още влажна. Преполовила съм бутилката с вино. Вино, което си купих от Париж. Не ми се пише повече. Това са част от моментите, които изживях. Другите ще оставя за себе си. Не съм чак такъв егоист, но не мисля че ще те заинтригуват. Е, мога по моя си емоционален начин да ти опиша как с Вальо се загубихме на автомобилното изложение от колекцията на Ralph Lauren, което от моя страна започна с обиколки из изложението с един от служителите в търсене на Вальо и завърши с подаването ми на носна кърпичка от същия човек след като видях Вальо пред себе си. Човекът беше мил. И то по френски. Също така и приключенията след като разбрахме, че полета ни за връщането в София е анулиран. Но тези неща май ги разказвам по-добре на живо.

Пише ми се за храна. О, да. За храната и ресторантите в Париж. Ще довърша бутилката вино. Но друга вечер.

Още снимки и видео във Flickr. (Снимките с шоколадите и сладкишите, после.)

Le Grand Paris от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

Прочети цялата новина

Свързани новини: