Оцеляването като масова психоза

Качвам го на автостоп. Не казва „добър ден”. Пита за къде съм. Казвам „Добър ден”. Също така му казвам да сяда и чак след като се настанява го питам до къде пътува. Отвръща, в същата посока съм, но няма да успея да го закарам „на адрес”, но поне със сто и няколко километра ще е по-близо до него. Не пуши. Защото трябва да му откажа пушене в колата. Дори на цената на отворен прозорец, защото имам плексит. Плекситът обаче няма нищо общо с текста, който следва. Има общо с текста, който пиша, защото всяко помръдване на ръката е болезнено. А аз не пиша с краката си. Поне като тези от форумите да пишех със среден някакъв крак. Ама за тях толкова. Стига им, че са споменати – нали това е тяхна заветна мечта – да ги споменат, да им обърнат внимание. Какви ли оръфляци се крият във форумите? Като им чета писанията, зад които прозират анонимни гномчета, със схванати души от плексити, остеопорози, свличаща се кожа от натрупаната по нея мръсотия… И това всичко става с душите им – нали са...

Прочети цялата новина

Свързани новини: