Хедър Меспи и Голямата Аркана

Преди да започна с рецензията, дължа едно признание на всички вас и най-вече на Хедър Меспи - проклетият ми навик да чета по няколко книги наведнъж ме изигра, а съответно и вас, и нея. Случи се, че четох романа й успоредно със серията на Стивън Ериксън „Малазанска книга на мъртвите". Обречена битка, ще кажете вие. Е, така си мислех и аз. Истината е, че в това неравно сражение романът „Демон, юда и магьосник" спечели доста точки. Ако трябва да определя цялата книга с една-единствена дума, това определено ще е „Кулата". Нали се сещате, от Таро, чието значение - ако напуснем първичното и се разровим из символите - е именно „разрушеното дава път на новото".

Цялата легенда, около която е построен романът, е именно това - Свещеното дърво, което се преражда, сивите и Асура, които на свой ред със смъртта си трябва да осигурят това прераждане... Изключително красиво измислена, идеята, че смъртта е необходима за обновлението, че дори и символите се прераждат, е простичка, логична и носи в себе си тъмна, дълбока романтика, на която е трудно да се устои. Тази част от романа, както и дълбоката символичност на разделящите главите интермедии, ми достави огромно удоволствие - в нея има нещо от трагичната обреченост и жаждата за живот, които вълнуват толкова много при прочита на - да кажем - „Властелина" и „Малазанска книга на мъртвите". (Простете за мистичното встъпление, но се боя, че самият роман е виновен за това - въпросните интермедии носят в заглавието си препратки към Голямата Аркана...)

Написана стегнато, книгата не е суха - читателят успява да си изгради ясна представа за характерите на героите, за обстановката, дори за сложната йерархия, на която е подчинено населението на Биляра. Сюжетът е съставен от три линии, които донякъде се преплитат, но оставят нерешени въпроси - все пак краят на книгата дава ясно да се разбере, че остава отворен и ще има втора част.

Първата сюжетна линия е съдбата на Деница - първородната дъщеря на владетеля на най-голямата област в Биляра, която трябва да се омъжи за сина на владетеля на друга важна област. Сърцето на Деница обаче принадлежи на друг и разкриването на връзката между двамата може да хвърли Биляра в кръвопролитна гражданска война. Втората сюжетна линия е представена през очите на Ермиар, брат на Деница, и неговата задача да спаси Манастира на Живото дърво от нашественици. И последно е тайната мисия на Крамик, един от доверените приятели на Ермиар и волобар - представител на изчезналите след геноцид от страна на хората коренни жители на Гелда Валуния и магьосник.

Единственото, което би могло да се вмени като недостатък на книгата е фактът, че (без да съм специалист по българска митология, вярвания и предания) много от описаните ритуали не са особено достоверни. Но все пак нека се върнем на етикета, който този роман без съмнение си заслужава - „фентъзи" - и обяснява всичко. Освен това въпросните „измислици" са изключителни и внасят онзи мрачен нюанс, който според мен е задължителен за всеки добър представител на жанра.

И последно какво няма да откриете в книгата? Зрелищни битки, детайлно описана смърт... Тъй че ако търсите нещо, което да утоли кръвожадната част във вас, изобщо не посягайте към нея. Замислям се сериозно. Защо да ви я препоръчам? Както вече споменах, четенето й успоредно с Онази книга отне част от блясъка й... Но съм длъжна да кажа - всеки път, когато безнадеждността в романа на Стивън Ериксън ми идваше в повече, се обръщах към „Демон, юда и магьосник". Това е, заради което си струва да го прочетете - без да стига до крайности и да изцежда съзнание и емоции, този роман разказва една красива, трагична история, която обаче не отнема надеждата. Надеждата, че всеки край води до ново начало.

В заключение бих искала да призова авторката да побърза с част втора, защото все пак ми остават още три книги от Другата поредица. А без „противоотрова" не се наемам да започна...

Прочети цялата новина

Свързани новини: