Все още текат дебати колко хора наистина използват новата социална мрежа Google+ и дали тя има шанс да измести Facebook, а междувременно към набиращия сила проект се включи още една важна личност. Вчера Барак Обама, който е президент на Съединените щати, се присъедини към Google+, предаде Mashable. Профилът на Обама вече е официално верифициран, така че е сигурно, че не става въпрос за фалшификат. На всички е ясно, че акаунтът няма да се управлява от самия президент, а от негови представители, но поне хората ще знаят, че информацията, която се публикува там е одобрена от него. Една от причините за създаването на акаунта е предстоящата предизборна кампания, в която Барак Обама ще участва с надеждата да бъде преизбран за втори мандат като президент на САЩ. Присъединяването на Обама е добър знак за Google, които се опитват всячески да направят новата си социална услуга по-интересно и желано място. Белия дом традиционно е активен във всички по-големи социални сайтове и присъединяването към Google+ не е изненада за никого. Обама има профили във Facebook, YouTube, Twitter, Flickr, Foursquare и други подобни услуги. Интересът към президента засега е слаб. По-малко от 5 хиляди души са означили страницата му с +1. Публикациите в нея, които са направени до момента, сочат че тя ще бъде ориентирана към набирането на избиратели, които да гласуват за Обама на следващите президентски избори.

Съмненията, че Саудитска Арабия ще се окаже също във водовъртежа на арабските протести, все повече се засилват. Като цяло Рияд остана встрани от събитията, а малкото надигания, бяха бързо овладяни и оправдани с намеса на Техеран. Иран със сигурност има интерес от нестабилност в Саудитска Арабия, но в никакъв случай не може да бъде обвиняван за появяващата се нестабилност и бедност. От три дни Саудитска Арабия отново е свидетел на протести в източния град Катиф. Според първоначалните сведения двама души са убити и шестима ранени в размяна на изстрели между саудитските сили за сигурност и тези, които правителството нарича “престъпници, обслужващи чуждестранна сила в богата на петрол Източна провинция“. Всички жертви са шиити, които са мнозинство в областта. Някои източници споменават за четирима убити и 9 ранени, но това още не може да се потвърди със сигурност. Преди два дни силите за сигурност отново стреляха по протестиращи и оттогава напрежението се покачва. По-рано тази седмица вътрешното министерство отрече убитите шиити да са застреляни от полицейски куршуми. Според министерството действията на полицията са свързани с желанието на Саудитска Арабия да спре проникващо чуждо влияние, намеквайки за Иран, което подтиква хората в Катиф да протестират. Иран отрече намеса. Малки протести са организирани от членове на шиитската [...]

Хакерската група Anonymous публикува персоналната информация на полицейски служител, който е оказал насилие над студенти, които протестират мирно. В мрежата е разпространен и клип, в който цялата случка е документирана изключително подробно, предаде Tech Spot. Инцидентът се е разиграл в кампуса на Калифорнийския университет. Една от пътеките в него била блокирана от седнали хора, привърженици на световната инициатива Occupy. От видеото ясно се вижда как полицаят спокойно застава срещу седящите студенти и започва да ги пръска един по един с лютив спрей. Случката се е разиграла миналия петък, а част от напръсканите студенти са били хоспитализирани, тъй като спреят е съдържал екстракт от изключително лютив пипер. На част от пострадалите е била оказана медицинска помощ още на самото място, където е било извършено полицейското насилие. Хакерите от Anonymous публикуваха имената, адреса, телефонния номер и куп други данни за служителя на полицията, който е нападнал мирно протестиращите хора. Видео с данните на офицера беше качено в YouTube, но малко след това то бе свалено от модераторите на сайта. Въпреки това, изнесената информация вече е разпространена на десетки места в мрежата и може да бъде видяна от всеки. В YouTube остана само видеото, където може да се види самият инцидент. То не противоречи на правилата на сайта, който е собственост на Google. Въпросният клип можете да видите по-долу. Кадрите не са подходящи за хора със слаби нерви.

Никола Георгиев е председател на Националното сдружение на сираците в България. Той е кръгъл сирак и е израснал в дома за деца в град Велики Преслав. Георгиев е възпитаник на Националната спортна академия и в момента е докторант към катедра “Психология”. - Г-н Георгиев, вие сте израснал в социална институция. Какво няма да забравите от детството си? - Аз не мога да се оплача от моето детство. По простата причина, че съм постъпил в дом 1987-1988 година. Тогава не бяхме лишавани от нищо и домовете имаха стабилна издръжка. Нямал съм и стотинка в джоба си, но никога не съм чувствал, че съм лишен от нещо. Осъзнах, че нямам родители, като станах на 17-18 години. В момента всички институции са на дарителска почва. Няма дом у нас, който да няма официален спонсор. На ден издръжката на дете е 50 лева или около 1500 лева на месец, Такава сума държавата не може да осигури. Разбира се, не се знае дали всички средства, идващи от дарения, отиват при децата. В моя дом ние не позволявахме да се...

Пак чета какво са направили нашите меверейци и се чудя как още не са се гръмнали /са ги осъдили/:

Чрез нелегалните букмейкърски пунктове са осъществявани залагания към сайтове, базирани извън територията на България, посредством които е изтичал национален капитал в размер на около 70 хиляди евро седмично. По този начин държавният бюджет е ощетяван от невнесени дължими налози.

1. Не е нелегално да се залага в Интернет;
2. Нито е нелегално да показваш на някого как да залага в Интернет;
3. Не е нелегално да печелиш от залози;
4. „Изтичал национален капитал“ – какво е национален капитал? Като пазарувам онлайн в чужбина, пак ли изтича национален капитал? А сега де!
5. Престъпление може да е само, ако укриваш печалба от такава дейност и не я декларираш в данъчната си декларация, но не и всичко останало посочено в тази прес-информация.

Още по темата:

1. МВР кара агитките да си кротуват.

Съдът на ЕС взе решение, в което се казва, че носителите на авторски права нямат право да искат от доставчиците на интернет филтрирането на съдържание, за което се твърди, че е пиратско и се разпространява чрез peer-to-peer мрежите. Отсъждането ще причини проблеми на забавната индустрия, която се опитва да унищожи интернет пиратството с всички възможни средства, информира BBC. Съдът все пак е отчел, че правоносителите могат да искат блокирането на определени сайтове, но прилагането на по-широко филтриране би било в разрез с европейската директива за електронна търговия. Преди време белгийски съд взе решение, в което се разрешаваше на местен носител на авторски права да изисква от доставчиците на интернет филтрирането на определен вид съдържание. През 2004 година белгийската музикална компания SABAM установила, че местни потребители използват мрежите за споделяне на файлове от тип peer-to-peer за разпространяване на пиратски файлове с песни. В следствие на това съдът в Брюксел наредил на интернет доставчика Scarlet да направи невъзможно споделянето на песни от каталога на SABAM в локалната мрежа. Доставчикът обжалвал решението, тъй като според него то противоречи на европейските директиви. Седем години по късно, Европейския съд взе решение в полза на Scarlet. В мотивите на съда се казва, че прилагането на подобни мерки ще е прекалено трудно и скъпо за доставчика на интернет, и ще затрудни бизнеса му изключително много.

Всички сме наясно, че от известно време в мрежата навлезе огромна армия от форумни коментатори, които имат за цел не да изкажат мнението си, а да прокарват интереси срещу пари. Последните изследвания на това явление сочат, че то води до огромен спад в качеството на информацията, която се споделя във форумите и в коментарите към различни сайтове, информира BBC. Фалшивите коментатори са способни бързо и лесно да отровят всеки важен дебат в мрежата. По този начин нормалните хора вече не знаят на кого да вярват и желанието им да споделят мнението си с останалите потребители се изпарява, са установили изследователите. Някои PR фирми създават десетки хиляди фалшиви акаунти, за да прокарат интересите на клиентите си или да симулират изкуствена активност по отношение на даден нов проект. Специалисти от Китай и Канада са установили, че платените писачи на мнения и коментари могат да имат унищожителен ефект върху общностите, които се формират онлайн. Това явление се дължи на обемите от недостоверна информация, които се инжектират в дискусии, които в миналото са се развивали нормално. В някои случаи конкурентни компании наемат цели армии от провокатори, които срещу прилично възнаграждение разсейват нормалните потребители и отвличат вниманието им към несъществени въпроси. По този начин важните теми отиват на заден план. Фалшивите потребители обаче, могат да бъдат лесно забелязани от по-наблюдателните хора, защото обикновено използват схема на действие, в която има лесни за различаване елементи.

В навечерието на Коледа Малката кибритопродавачка търси топлината на светлия празник, сгушена в мрачен и студен ъгъл на улицата, палейки клечка след клечка кибрит. В малкото пламъче оживява всичко, за което бедното момиче си мечтае, всичко, което й липсва. Шестте топли пиеси на Здрава Каменова са като вълшебния кибрит на малката кибритопродавачка – всяка една от тях може да ви дари с липсващата топлина, обич и празник за душата. Здрава Каменова е куклена актриса по образование, зад гърба си има няколко реализирани авторски театрални проекта за деца, а пиесите й са носители на награди от повечето известни драматургични конкурси в страната. Техният живот досега е бил в залите на различни театри, а сега, благодарение на любовта и грижите на Мария Банова – продуцент на голяма част от спектаклите на Здрава, те вече са събрани и в топло книжно тяло. Една от пиесите „Гарфънкъл търси Саймън” имаше вчера (24 ноември) премиера в Сатиричния театър, където ще бъде представен и сборникът с...

Събитията, станали известни като „събитията в Катуница”, за пореден път ни дадоха доказателства за нещо наистина страшно. И то страшното е не само в опасността от „взривяване на етническия мир”, а в това, че най-вече ние видяхме демонстрация на немощ, на пълна политическа импотентност от „първите мъже” на държавата, от тези, които днес имат наглостта да се определят като елит, политическа класа или нещо от този род. Какво ни дава основание да отправим такива упреци? Преди всичко те потвърдиха опасенията ни, че нямат хал хабер от това що е политика. По различно време и по различен начин, но еднакво категорично се опитаха да ни убедят, че случилото се в Катуница и последвалите събития нямали политически характер. На специално свикания Консултативен съвет за национална сигурност формулировките станаха още по-мъгляви и неточни. Направи се опит проблемът да се представи като инцидентен, „криминален”, „персонално натоварен” и т.н. По-сетне, и особено в разгара на изборите, партийните...

„Още от самото начало бяхме ясни, че тази система не е насочена срещу Русия”, настоя говорителят на Държавния департамент Марк Тонър.   Колко интересно – система за ПРО в Източна Европа, която НЕ Е насочена срещу Русия….Срещу кого тогава? Тунгуските ескимоси? Чукчите? Или пък САЩ знаят за някаква древна раса, която обитава мистериозната земя Туле, [...]

Трудностите, пред които издателите у нас са изправени при електронното книгоиздаване, са напълно идентични с трудностите за издателите по света и това са най-вече наваксването на дигитализирането на издадените досега книги, както и цената на това дигитализиране, каза управителят на БГкнига Диана Бойчева в предаването "Денят започва с култура" на БНТ1 в понеделник.

Диана Бойчева и Александър Кръстев от "Аз чета" представиха в ефира на Националната телевизия българския превод на третото годишно изследване на Aptara за състоянието на пазара на е-книги по света. Докладът обхваща отговорите на над 1350 от цял свят, сред които обаче няма български представители.

Според доклада на Aptara близо 1/3 от издателите по света в момента публикуват над 75% от новите си заглавия и в печатен, и в електронен вариант, а едва 16% от анкетираните компании не планират публикуването на е-книги в близко бъдеще. Най-голям дял от легалния пазар на е-книги заемат популярната художествена литература и образователните заглавия.

"В България издателите се страхуват много от пиратството, но това звучи по-скоро като оправдание", каза създателят на "Аз чета" Александър Кръстев. Според него дигитализирането на издадените вече книги изисква голяма инвестиция, която може би не е основателна на този етап, но това не може да се каже за книгите, които тепърва се издават само в печатен вариант. "Според мен няма почти никакъв проблем да се направят малко повече усилия и всички нови книги, които издателите пускат, да бъдат публикувани и в електронен вариант", твърди той.

Цялото изследване можете да разгледате и изтеглите напълно безплатно на специалния сайт elektronniknigi.azcheta.com.

„Без вяра в чудо, не можеш да победиш злото.”

„Реальная сказка”, филм

Руската дума „сказка” (бълг. „приказка”), произлиза от старославянската дума „сказываю”, т.е. разказвам. Глаголите и в двата езика са почти еднакви –„рассказываю” на руски и „разказвам” на български. И като цяло приликите между фолклора на двата народа приключват в сферата на наименованията им – създавайки напълно различни сюжети, герои и тематики. Руските народни и българските народни приказки си приличат доста малко, но в едно се обединяват – напоследък са сериозно позабравени.

Няма никаква причина 1000 тона влак с 10 човека екипаж и още 20 по гарите да работят, за да превозят 50 пътника на ден с пенсионерски карти. Стачката се обяснява със социални причини – 50-те пътника губят социална връзка, а 30-те служителя губят работата си.

Ето моето решение.

Вместо стачка в БДЖ, да вдигнат стачка пред Лукойл или Шел, с която да настояват за карти за безплатно гориво за пенсионери. Шествие до ЛАДА България, за да осигури безплатни леки коли за тези, които нямат. 30-те човека, дето ще останат без работа да бъдат разпределени в Лукойл, щото все пак ще изземат целия бизнес на железниците. Ще има повече работа и за безполезни номенклатурчици като шефовете на синдикатите – те ще трябва да управляват държавата и да организират задължителни благодарствени манифестации. После ще забранят стачките, щото вече всички проблеми са решени и няма нужда от повече стачки.

Предишните глави на пътеписа можете да намерите тук:

Един писател в Амстердам – част първа

Един писател в Амстердам – част втора

Един писател в Амстердам – част трета

Един писател в Амстердам – четвърта част

Стигнахме до изродите и препоръките (не е печатна грешка), които всеки писател трябва да си направи от ходенето до Амстердам, а и не само. Мисля, че имат общочовешко предназначение:

Транспорт

От София до Амстердам се стига най-лесно с директен полет. Няма лоу-кост оферти, но Austrian Airlines пускат изгодни билети от време на време, стига да следи човек. Купих си билета от Usit Colours – добра резервационна система, приема всякакви карти, включително и български дебитни карти, може дори да платиш по телефона с тях. Естествено, винаги съществува вариантът да летиш лоу кост до някой друг град в Европа и от там да си хванеш влака за Амстердам, но това е по-сложният вариант, изисква повече планиране и съвсем не е сигурно, че ще излезе по-евтино. Austrian летят директно, двупосочно, с бърза смяна във Виена. За приключенията по летищата, за бързането, за страховете и приятната компания по време на полета четете в първа част на пътеписа. От летището има директна жп връзка с Централна гара – разположена е в сърцето на града и служи като важен ориентир за всичко.

Настаняване

Хостелите са хубав, евтин и удобен вариант за настаняване, но не е препоръчително да се спираш на тях, ако имаш по-високи претенции. Срещу десеторна цена можеш да се настаниш в почти всеки хотел. Аз използвах Hostelworld, както винаги, и останах доволен от обслужването. Всеки обект е с подробно описание, снимки, карта, инструкции за пристигане от гарата, мнения на потребителите и прочие. Има денонощна чат подръжка, което е голямо предимство, ако системата откаже някое плащане. Не че се случва редовно, просто малко хостели в Амстердам приемат дебитни карти. Имайте си една Visa Credit или Master Credit под ръка, за всеки случай.

Четете внимателно описанията на хостелите: правила за настаняване, вечерен час и прочие. Може да се окажете в строг пансион с религиозни правила и ред, с норми на поведение и куп ограничения, а можете да си резервирате легло и в стая с 15 човека, момчета и момичета заедно, без вечерен час, с кръчма на партерния етаж, отворен денонощно, без забалежки относно вдигането на шум. Аз избрах втория вариант.

Ревютата на други потребители ще ви информират относно: хигиената, наличността или липсата на гризачи (дървеници), нрава на управителите, любезността на персонала и така нататък. Абе, пише си всичко, стига да има кой да чете. Сайтът събира само капаро, доплащането става на място, най-често в брой.

Аз избрах International Youth Hostel Мeeting Point. Разположен е в историческия център и всичко там си беше О.К. Нощувките са между 20 и 30 евро, но най-хубавото е, че където и да ходиш, винаги си близо до вас. Хостелът е на две крачки от Черевените фенери, в самото начало на Warmoestraat – една от най-оживените туристически улици в централен Амстердам. Всички говорят английски, има достатъчно обозначителни табели, общо взето, трудно е да се изгуби човек.

Придвижване

Пеш или с велосипед. Колоездачите са царете на трафика. Имат добре изградена вело инфраструктура, с две платна, собствена маркировка и сигнализация. Навсякъде са с предимство, включително и пред пешеходците. Градът е равен, разстоянията са достъпни и това го прави изключително приятен за обикаляне с велосипед – основното транспортно средство в Амстердам. Можеш да си наемеш колело за няколко часа или за едно денонощие от всяко магазинче в центъра, но по-добре си купи колело, ако смяташ да не слизаш от седалката. После лесно ще го продадеш. Тук колелета винаги се търсят. Поради тази причина и много се крадат. Преобладават семплите модели: с удобна седалка, тясно кормило, високи гуми, без скорости и с контра. Перфектният градски велосипед. Цената на старо е между 20 и 40 евро, наемът за едно денонощие – също. Става да се ходи навсякъде и пеш, стига да не те мързи. Аз комбинирах двата варианта.

Забележителности

Амстердам не е класически град, пълен със забележителности. Но е доста специален: заради каналите, плаващите къщи, архитектурата, атмосферата, всичко…Липсват само грандиозните монументи, което не е чак толкова лошо. Тук всико е тясно. Холандия има население два пъти по-голямо от България, което живее на територия два пъти по-малка от нашата и воюва за всяка педя земя с водата. Страната е под морското равнище, неслучайно и викат Нидерландия („Ниската земя”). Както казваше един приятел: „тези първи ще заминат при потопа”. Дано да не излезе прав. По принцип.

Липсата на грандиозни монументи се обяснява с тясното пространство и с „плаващата” почва, върху която е изградено всичко това, доколкото знам – върху пресушени блата. Каналите не миришат и се почистват редовно. Служат като главна транспортна артерия. Гледайте да не си изтървете фотоапарата в тях.

Най-голямата забележителност за мен беше липсата на пердета, но можете да се насладите и на музеите: Музея на мъченията, Музея на хашиша и марихуаната, Секс музея, Къщата на Ане Франк, Пивоварната на Хайнекен, Мадам Тюсо, Музея на Ван Гог и прочие. По каналите се организират разходки с туристически корабчета. Нещо като градски транспорт на супер завишена цена, единствено нощните плавания за двама, с романтична вечеря и музика на борда си струват.

Интересна забележителност, естествено, са и „червените фенери” – забележителност, с която можете да правите секс, ако имате мерак и 50 евро джобни, а можете да се подложите и на класически тайландски масаж с „щастлив край”. Аз избрах втория вариант. За „номера на китайката” и за други нощни приключения в този странен квартал четете в четвърта част на пътеписа.

Площад „Дам”

Колоритно място, където хората са по-атрактивни от забележителностите. Обожавам градски площади и този определено ми стана един от любимите. Можеш да видиш всякакви странни неща, ситуации, събития и лица. Атмосферата е неповторима. Целият град сякаш минава на ревю пред теб, докато ти кротко си хапваш в някое от бистрата наоколо или дискретно пушиш джойнт, седнал на стълбите пред монумента, точно срещу диамантения център. Последното може да ти струва неприятна сума в евро, защото пушенето на публични места е забранено и камерите са навсякъде.

Кофи шоповете

Ако искаш да се напушиш като хората, трябва да отидеш в кофи шоп. Има ги на всяка крачка в центъра, но из другите квартали са по-евтини. Ще ти предложат богато меню с хашиш и марихуана, които са напълно законни за лична употреба в Холандия. Повечето места не толерират пушенето на тютюн и пиенето на алкохол, но има кофи шопове, в които сервират наливна бира и човек спокойно може да си запали дори обикновена цигара.

Бирата

е много добра, наливната струва повече от бутилираната, защото е доста по-качествена и има съвсем различен вкус. Аз лично попаднах в рая – любимата ми комерсиална марка е „Хайнекен”, така или иначе, навсякъде можех да й се наслаждавам прясна, включително и в пивоварната на производителя.

Холандците

също са забележителност, сами по себе си. Широко скроени и отворени към чужденците хора, но обслужването им не е на много високо ниво. Персоналът е любезен и резервиран. Всички холандци говорят перфектно английски. Емигрантите са им се качили на главата отдавна и, заедно с туристите, допринасят много за пренаселения град. Местните приемат това с търпение, защото касичките им дрънчат постоянно и в резултат никой не получава под 1500 евро месечно. Холандците не си слагат пердета, можеш да наблюдаваш какво се случва в къщите и училищата им, в публичните сгради и т.н. Възможните причини за това са описани във втора част на пътеписа. Консумират леки наркотици умерено. Част от местните твърдят, че на 18 спират да пушат, защото вече е разрешено, други цял живот си организират семейни напушвания с техните веднъж седмично, да речем: в петък вечер. Обичат да пият алкохол и алкохолът е на достъпни цени в Амстердам, които се доближават до софийските барове.

Забавления и нощен живот

Туристите се радват на изключително богат и разнообразен нощен живот в централен Амстердам: барове, ресторанти, бистра, кофи шопове, кръчми, караокета, музикални клубове, партита, кина и секс театри. Разположени са сравнително близко едно до друго и работят почти денонощно. Има изроди, които ще ви заговорят на улицата, за да ви продадат нещо нелегално, но бързо се махат, ако ги разкарате с по-категоричен тон. Камерите са навсякъде. Това сериозно ги притеснява. Разбира се, последното съвсем не означава, че няма да си счупите главата в нощен Амстердам. Най-лесно е да го направите по някое от тесните и стръмни стълбища, които са навсякъде. Широки, удобни стъпала тук просто няма. Асансьори също липсват в центъра, защото сградите са на 3-4 етажа и част от тях са строени преди същия брой столетия.

Храната

за нетърпеливия и вечно напушен турист се състои от: KFC, Burger King, McDonald’s, Subway и останалите известни марки джънк. Аз също обичам да хрупкам пикантни крилца от време на време, но гледам да не е повече от веднъж месечно. Намерих спасение в китайските ресторантчета, които приготвят сравнително евтино и бързо течна храна. От холандците не можеш да очакваш добра кухня така, както не можеш да я очакваш и от германците. Имат традиция в шоколада и приготвянето на риба, навсякъде правят добра наглийска закуска, но това е всичко. Наденичката с горчица, дежурният хот-дог и домашно приготвеният сандвич са предпочитаният фаст фууд за местните, в KFC, Burger King, McDonald’s и Subway тъпчат предимно чужденците. Почти всяко бистро или ресторант предлага хубав стек с прясна бира, но това отново е всичко. По-интересните ястия са в китайските, индийските и другите екзотични ресторанти, даже разбрах, че имало българска кухня в Амстердам, но не можах да я открия.

Безплатни забавления:

Писане в тефтер на тротоара, обикаляне пеш, снимане на лица, хора и събития по улиците, разглеждане на витрини, зад които човек може да види всичко: от модни стоки, през уютна семейна атмосфера, до привлекателни момичета по бельо, пушене на джойнт чрез муфтене в кофи шоп, возене на безплатния ферибот, разходка из парка и много други…

Сигурно съм пропуснал важни изроди и препоръки, затова четете I Amsterdam – най-известният сайт за ориентиране из града.

Тихомир Димитров

Предишните глави на пътеписа можете да намерите тук:

Един писател в Амстердам – част първа

Един писател в Амстердам – част втора

Един писател в Амстердам – част трета

Един писател в Амстердам – четвърта част

Стигнахме до изродите и препоръките (не е печатна грешка), които всеки писател трябва да си направи от ходенето до Амстердам, а и не само. Мисля, че имат общочовешко предназначение:

Транспорт

От София до Амстердам се стига най-лесно с директен полет. Няма лоу-кост оферти, но Austrian Airlines пускат изгодни билети от време на време, стига да следи човек. Купих си билета от Usit Colours – добра резервационна система, приема всякакви карти, включително и български дебитни карти, може дори да платиш по телефона с тях. Естествено, винаги съществува вариантът да летиш лоу кост до някой друг град в Европа и от там да си хванеш влака за Амстердам, но това е по-сложният вариант, изисква повече планиране и съвсем не е сигурно, че ще излезе по-евтино. Austrian летят директно, двупосочно, с бърза смяна във Виена. За приключенията по летищата, за бързането, за страховете и приятната компания по време на полета четете в първа част на пътеписа. От летището има директна жп връзка с Централна гара – разположена е в сърцето на града и служи като важен ориентир за всичко.

Настаняване

Хостелите са хубав, евтин и удобен вариант за настаняване, но не е препоръчително да се спираш на тях, ако имаш по-високи претенции. Срещу десеторна цена можеш да се настаниш в почти всеки хотел. Аз използвах Hostelworld, както винаги, и останах доволен от обслужването. Всеки обект е с подробно описание, снимки, карта, инструкции за пристигане от гарата, мнения на потребителите и прочие. Има денонощна чат подръжка, което е голямо предимство, ако системата откаже някое плащане. Не че се случва редовно, просто малко хостели в Амстердам приемат дебитни карти. Имайте си една Visa Credit или Master Credit под ръка, за всеки случай.

Четете внимателно описанията на хостелите: правила за настаняване, вечерен час и прочие. Може да се окажете в строг пансион с религиозни правила и ред, с норми на поведение и куп ограничения, а можете да си резервирате легло и в стая с 15 човека, момчета и момичета заедно, без вечерен час, с кръчма на партерния етаж, отворен денонощно, без забалежки относно вдигането на шум. Аз избрах втория вариант.

Ревютата на други потребители ще ви информират относно: хигиената, наличността или липсата на гризачи (дървеници), нрава на управителите, любезността на персонала и така нататък. Абе, пише си всичко, стига да има кой да чете. Сайтът събира само капаро, доплащането става на място, най-често в брой.

Аз избрах International Youth Hostel Мeeting Point. Разположен е в историческия център и всичко там си беше О.К. Нощувките са между 20 и 30 евро, но най-хубавото е, че където и да ходиш, винаги си близо до вас. Хостелът е на две крачки от Черевените фенери, в самото начало на Warmoestraat – една от най-оживените туристически улици в централен Амстердам. Всички говорят английски, има достатъчно обозначителни табели, общо взето, трудно е да се изгуби човек.

Придвижване

Пеш или с велосипед. Колоездачите са царете на трафика. Имат добре изградена вело инфраструктура, с две платна, собствена маркировка и сигнализация. Навсякъде са с предимство, включително и пред пешеходците. Градът е равен, разстоянията са достъпни и това го прави изключително приятен за обикаляне с велосипед – основното транспортно средство в Амстердам. Можеш да си наемеш колело за няколко часа или за едно денонощие от всяко магазинче в центъра, но по-добре си купи колело, ако смяташ да не слизаш от седалката. После лесно ще го продадеш. Тук колелета винаги се търсят. Поради тази причина и много се крадат. Преобладават семплите модели: с удобна седалка, тясно кормило, високи гуми, без скорости и с контра. Перфектният градски велосипед. Цената на старо е между 20 и 40 евро, наемът за едно денонощие – също. Става да се ходи навсякъде и пеш, стига да не те мързи. Аз комбинирах двата варианта.

Забележителности

Амстердам не е класически град, пълен със забележителности. Но е доста специален: заради каналите, плаващите къщи, архитектурата, атмосферата, всичко…Липсват само грандиозните монументи, което не е чак толкова лошо. Тук всико е тясно. Холандия има население два пъти по-голямо от България, което живее на територия два пъти по-малка от нашата и воюва за всяка педя земя с водата. Страната е под морското равнище, неслучайно и викат Нидерландия („Ниската земя”). Както казваше един приятел: „тези първи ще заминат при потопа”. Дано да не излезе прав. По принцип.

Липсата на грандиозни монументи се обяснява с тясното пространство и с „плаващата” почва, върху която е изградено всичко това, доколкото знам – върху пресушени блата. Каналите не миришат и се почистват редовно. Служат като главна транспортна артерия. Гледайте да не си изтървете фотоапарата в тях.

Най-голямата забележителност за мен беше липсата на пердета, но можете да се насладите и на музеите: Музея на мъченията, Музея на хашиша и марихуаната, Секс музея, Къщата на Ане Франк, Пивоварната на Хайнекен, Мадам Тюсо, Музея на Ван Гог и прочие. По каналите се организират разходки с туристически корабчета. Нещо като градски транспорт на супер завишена цена, единствено нощните плавания за двама, с романтична вечеря и музика на борда си струват.

Интересна забележителност, естествено, са и „червените фенери” – забележителност, с която можете да правите секс, ако имате мерак и 50 евро джобни, а можете да се подложите и на класически тайландски масаж с „щастлив край”. Аз избрах втория вариант. За „номера на китайката” и за други нощни приключения в този странен квартал четете в четвърта част на пътеписа.

Площад „Дам”

Колоритно място, където хората са по-атрактивни от забележителностите. Обожавам градски площади и този определено ми стана един от любимите. Можеш да видиш всякакви странни неща, ситуации, събития и лица. Атмосферата е неповторима. Целият град сякаш минава на ревю пред теб, докато ти кротко си хапваш в някое от бистрата наоколо или дискретно пушиш джойнт, седнал на стълбите пред монумента, точно срещу диамантения център. Последното може да ти струва неприятна сума в евро, защото пушенето на публични места е забранено и камерите са навсякъде.

Кофи шоповете

Ако искаш да се напушиш като хората, трябва да отидеш в кофи шоп. Има ги на всяка крачка в центъра, но из другите квартали са по-евтини. Ще ти предложат богато меню с хашиш и марихуана, които са напълно законни за лична употреба в Холандия. Повечето места не толерират пушенето на тютюн и пиенето на алкохол, но има кофи шопове, в които сервират наливна бира и човек спокойно може да си запали дори обикновена цигара.

Бирата

е много добра, наливната струва повече от бутилираната, защото е доста по-качествена и има съвсем различен вкус. Аз лично попаднах в рая – любимата ми комерсиална марка е „Хайнекен”, така или иначе, навсякъде можех да й се наслаждавам прясна, включително и в пивоварната на производителя.

Холандците

също са забележителност, сами по себе си. Широко скроени и отворени към чужденците хора, но обслужването им не е на много високо ниво. Персоналът е любезен и резервиран. Всички холандци говорят перфектно английски. Емигрантите са им се качили на главата отдавна и, заедно с туристите, допринасят много за пренаселения град. Местните приемат това с търпение, защото касичките им дрънчат постоянно и в резултат никой не получава под 1500 евро месечно. Холандците не си слагат пердета, можеш да наблюдаваш какво се случва в къщите и училищата им, в публичните сгради и т.н. Възможните причини за това са описани във втора част на пътеписа. Консумират леки наркотици умерено. Част от местните твърдят, че на 18 спират да пушат, защото вече е разрешено, други цял живот си организират семейни напушвания с техните веднъж седмично, да речем: в петък вечер. Обичат да пият алкохол и алкохолът е на достъпни цени в Амстердам, които се доближават до софийските барове.

Забавления и нощен живот

Туристите се радват на изключително богат и разнообразен нощен живот в централен Амстердам: барове, ресторанти, бистра, кофи шопове, кръчми, караокета, музикални клубове, партита, кина и секс театри. Разположени са сравнително близко едно до друго и работят почти денонощно. Има изроди, които ще ви заговорят на улицата, за да ви продадат нещо нелегално, но бързо се махат, ако ги разкарате с по-категоричен тон. Камерите са навсякъде. Това сериозно ги притеснява. Разбира се, последното съвсем не означава, че няма да си счупите главата в нощен Амстердам. Най-лесно е да го направите по някое от тесните и стръмни стълбища, които са навсякъде. Широки, удобни стъпала тук просто няма. Асансьори също липсват в центъра, защото сградите са на 3-4 етажа и част от тях са строени преди същия брой столетия.

Храната

за нетърпеливия и вечно напушен турист се състои от: KFC, Burger King, McDonald’s, Subway и останалите известни марки джънк. Аз също обичам да хрупкам пикантни крилца от време на време, но гледам да не е повече от веднъж месечно. Намерих спасение в китайските ресторантчета, които приготвят сравнително евтино и бързо течна храна. От холандците не можеш да очакваш добра кухня така, както не можеш да я очакваш и от германците. Имат традиция в шоколада и приготвянето на риба, навсякъде правят добра наглийска закуска, но това е всичко. Наденичката с горчица, дежурният хот-дог и домашно приготвеният сандвич са предпочитаният фаст фууд за местните, в KFC, Burger King, McDonald’s и Subway тъпчат предимно чужденците. Почти всяко бистро или ресторант предлага хубав стек с прясна бира, но това отново е всичко. По-интересните ястия са в китайските, индийските и другите екзотични ресторанти, даже разбрах, че имало българска кухня в Амстердам, но не можах да я открия.

Безплатни забавления:

Писане в тефтер на тротоара, обикаляне пеш, снимане на лица, хора и събития по улиците, разглеждане на витрини, зад които човек може да види всичко: от модни стоки, през уютна семейна атмосфера, до привлекателни момичета по бельо, пушене на джойнт чрез муфтене в кофи шоп, возене на безплатния ферибот, разходка из парка и много други…

Сигурно съм пропуснал важни изроди и препоръки, затова четете I Amsterdam – най-известният сайт за ориентиране из града.

Тихомир Димитров

В една реч във вторник, за която ви писахме същия ден, фелдмаршал Тантауи обясняваше, че парламентарните избори ще се състоят на 28 ноември, както е предвидено. Според Al Jazeera, цитираща анонимен източник, Министерството на вътрешните работи предложило да се отменят. Засега няма потвърждение за това намерение, но… не е учудващо и успокояващо. Защо не е [...]

Специалисти от Германския аерокосмически център са създали подробен триизмерен модел на естествения спътник на Земята - GLD 100, който обхваща повече от 98% от лунната повърхност, съобщава dnes.bg. За генерирането на обемния модел, отразяващ много подробности на релефа, учените са обработили 70 000 стереоизображения, направени от американския спътник LRO от височина 50 километра. Повечето от съседните снимки са били съпоставяни пиксел по пиксел. 40 компютъра за две седмици машинно време са съставили дигиталния модел на релефа на Луната от 100 милиарда точки. При картата GLD 100 (Global Lunar Digital Terrain Model) измерванията на релефа за съставяне на картата са направени на точки, разположени през 100 метра. Учените и в бъдеще ще работят по GLD 100, тъй като LRO продължава да предава нови кадри и данни. Подробната триизмерна карта на Луната ще помогне на специалистите при избора на местата за кацане на безпилотни и пилотирани мисии на естествения спътник на Земята.

През октомври беше проведена анкета от University of Maryland в Йордания, Египет, Мароко, Ливан и ОАЕ, която набляга върху ключови теми за хората в арабския свят днес. Ето някои от заключенията: - турският премиер Ердоган (22%) има повече почитатели от лидера на Хизбула Хасан Насрала (13%) - 58% от анкетираните се идентифицират повече с националността [...]

"Областният управител на варненска област Данчо Симеонов е подписал проекта за укрепване на скат във варненската Морска градина, който отделя парка от терените, станали известни с намерението на "Холдинг Варна" да реализира върху тях проекта си "Алея Първа". Това става ясно от информация, поместена днес на сайта на администрацията. Свлачищният терен се намира в местностите "Буните" и "Салтанат" във Варна. - Дневник 22 ноември 2011

Беше време, когато ТИМ можеше да се споменава в медиите. Това време отмина. Сега дори безкомпромисните някога издания на Икономедия пишат единствено за Химимпорт и Холдинг Варна.

Звучи като солиден капитализъм с 200 годишна история и желязна протестантска бизнес етика, нали? Звучи все едно заграбването на брега на Черно море във Варна, така наречената "Алея Първа", не е криминален акт, а има някакви административни недоразумения в държавата, която се е загрижила да укрепи свличащия се бряг чрез своеобразно публично-частно партньорство.

За автоцензурата спрямо ТИМ има някакво обяснение. Колегите си знаят на какъв натиск са били подложени, за да изчистят "неприличното" трибуквие от речника си. Което все пак е странно, защото самият Марин Митев си е записал в CV-то на член-бизнесмен на изпълкома на БФС, че притежава фирми наречени ТИМ.

За това, че ченгетата на ДС във властта не се сочат като такива обаче липсва рационално обяснение. Данчо Симеонов е един от четиримата областни управители на ГЕРБ, които са с минало на агенти на ДС. Лицемерно е възмущението на министър Младенов, че се излагаме пред чужденците с посланици-агенти, докато тези хора са на власт.

Погледнете пак заглавието. В него е концентрирана цяла не особено славна епоха от новата ни история. Епоха, която и ченгетата и мутрите искат да бъде забравена. Нищо, че откъснатите опашки на гущерите стърчат издайнически от устите им. За това просто не трябва да се говори и всичко ще е O.K.

Преди време Биволъ получи оферта от една такава стърчиопашата фирма. Да архивираме всичко, което сме писали за тях, срещу договор за реклама. Мутрите нямат повече въобръжение от това на Биг Брадър: Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото! А те сега контролират заедно с ченгетата от ДС.

В бъдещето мутрите не искат да са мутри, а уважавани предприемачи, построили бизнес империи със знания и труд, а не с рекет и изнудване. Ченгетата не искат да са мракобесници и доносници, а нотабили, работили на полза роду. Едно време показваха мускули и се опасваха с каратистки колани, сега се кичат с ордени и титли. Генерал-доктор Борисов, доцент Петров, архонти, хонориси, велики зидари и прочее звания никнат като гъби след дъжд в тези среди.

Ние отказахме контролиращата оферта за архивирането. Други обаче може да са приели. По наши наблюдения са останали едва няколко сайта в мрежата, които пишат за мутри като за мутри, а не за разни холдинги.

Подходът им работеше, докато не се бъгна грубо и необратимо с публикациите на американските дипломатически доклади от Уикилийкс. TIM вече не е екзотика в книгите на самотния Юрген Рот, а влезе в световния архив като запазена марка на организираната престъпност в България. Влезе наедно с ортака им: контрабандиста на цигари, амфетамини и горива Бойко Борисов. От този архив изчистване няма. За което трябва да сме благодарни на Уикилийкс докато в България има мутри и комунистически ченгета. Още дълго ще трябва да сме им благодарни.

Имената им вижте. Вижте ги пак и не ги забравяйте. Какъв тук областен управител, какви холдинги, импорти и експорти? Ченгета, мутри и откровен грабеж, ето това е реалността!

Из грамата озаглавена Българската организирана престъпност. Посланик Джеймс Пардю, 2005 г.

...Изгряващата звезда на българската организирана престъпност, групировката ТИМ, базирана във Варна, все повече заприличва на МУЛТИГРУП в усилията си да проникне колкото може повече незаконни сектори, Сега ТИМ и дъщерната им бизнес империя са една от най-големите и сериозни икономически грижи на България.

A. (C) ТИМ – новият лидер на българската ОП. Основана във Варна през 1993 г., за ТИМ се говори, че е създадена от десет бивши „тюлени", които са служили в елитно военно поделение преди то да бъде разпуснато в ранните 90 години. ТИМ запълни вакуума, създаден след упадъка на Мултигруп, който последва убийството на Илия Павлов през 2003 г. Името на групата се смята за съкращение от инициалите от първите имена на трите й основни фигури: ТИХОМИР ИВАНОВ МИТЕВ (български гражданин, роден на 10-ти октомври 1958 г.), ИВО КАМЕНОВ ГЕОРГИЕВ (български гражданин, роден на 26-ти септември, 1969 г.) и МАРИН ВЕЛИКОВ МИТЕВ (български гражданин, роден на 5-ти октомври, 1957 г.). Смята се също, че 12 души контролират всички фирми на ТИМ – които към 2003 г. наброяват над 150 с над 10 000 служители – като всеки от тези 12 има фиксирани акции в авоарите и управлява различни сектори от бизнес империята на групировката. Въпреки, че се опитват да изградят имидж на чисто законна бизнес групировка, ТИМ продължават да поддържат строга тайнственост по отношение на корпоративната си структура и собственост, като същевременно техните фирми и подразделения са обвързани с много сложни отношения. Като групировка на организираната престъпност, ТИМ се занимава с широк спектър от криминални дейности – изнудване и рекет, заплахи, проституция, залагания, трафик на наркотици, кражби на коли и трафик на крадени автомобили.

Основната база на ТИМ – Варна има значително руско население и се смята, че ТИМ имат връзки с руската организиран престъпност, включително известния руски престъпник МАЙКЪЛ ЧОРНИ (виж раздела РУСКО ВЛИЯНИЕ). Тихомир Митев контролира промишлените дейности на ТИМ, неговият по-голям брат Марин се занимава с основните бизнес интереси на групировката във Варна и околността, докато Иво Георгиев има за задача дейностите на ТИМ в София и финансовите интереси на групировката. Други членове на тази групировка, които би трябвало да отбележим са: МИРОСЛАВ ПЕТРОВ НЕСТОРОВ (български гражданин, роден на 12-ти март, 1964 г.) – той се занимава със стратегическото планиране на групата и е и директор на най-големия филиал на ТИМ в областта на услугите – МУСТАНГ ХОЛДИНГ; ЙОРДАН ДИМИТРОВ ЙОРДАНОВ (български гражданин, роден на 24-ти ноември, 1974 г.), занимаващ се с медийните интереси на ТИМ и член на борда на Мустанг, и НИКОЛАЙ БОЖИДАРОВ НИКОЛОВ (български гражданин, роден на 28-ми август, 1949 г.) – изпълнителен директор на Мустанг и съпруг на главния архитект на Варна. Първоначалните дейности на ТИМ се развиха около събирането на лоши заеми – вид бизнес, който допринесе за отрицателния обществен облик на групировката, но все още си остава една от основните й дейности плюс предоставяне на услуги свързани с охрана в област Варна. В средата на 90-те, групировката се разклони към земеделие и хранителни продукти, и настоящите й интереси включват съхранение на зърно, отглеждане на бройлери, както и винарската изба СУХИНДОЛ (чрез фирмата СЕВЕРКО-ГЪМЗА) – избата произвежда основно червени вина за местния пазар и за износ. Във Варна ТИМ са навсякъде. Медийните им интереси включват телевизия М-САТ (телевизионен канал базиран във Варна, излъчващ в цялата стана по кабел и сателит), още 5 кабелни телевизионни станции, 2 кабелни телевизионни оператора, радио Алфа (което излъчва и в цялата страна), вестник „Черно море" (вестникът с най-голям тираж във Варна и областта) и рекламна агенция, която обслужва тези медийни интереси. ТИМ също притежават вериги от ресторанти, кинозали, магазини за филми под наем, спортни центрове, клубове за интернет залагания и бинго зали. Наскоро започнаха голям проект наречен АЛЕЯ ПЪРВА където се планират 7 хотела, 500 заведения за хранене и забавление, и 300 магазина на площ от 250 акра на ивица на черноморския бряг близо до Варна. ТИМ контролира едни от най-големите кариери за инертни материали, и чрез търговското си дружество ХИМИМПОРТ има и значителен дял в производството и продажбите на изкуствени торове, нефтени продукти и химикали. Точно ХИМИМПОРТ имаше важно участие и подпомогна придобиването от ТИМ на ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА (ЦКБ), всъщност най-значимата придобивка на ТИМ досега. След ЦКБ, ТИМ продължиха да разширяват операциите си във финансовия сектор, включително чрез застрахователната компания АРМЕЕЦ. Отново чрез ХИМИМПОРТ, през 2002 г., ТИМ придобиха мажоритарен дял в Нютон Файненшъл Мениджмент БГ, притежател на българската пенсионна застрахователна компания СИЛА. От тогава Нютон се преименуваха на ЦКБ ГРУП АСЕТС МЕНИДЖМЕНТ. ТИМ се възползваха от значителното си присъствие във финансовия сектор и въведоха пазаруване на едно място – комбинирано банкиране, застраховки и пенсионни застраховки. През 2003 г., ХИМИМПОРТ купи 49% от втория по големина самолетен превозвач в България – ХЕМУС ЕЪР, като по-късно придоби всичките 100% от Хемус. През 2004 г. ХИМИМПОРТ също придоби 100% от една по-малка авиокомпания VIAGGIO; тази придобивка беше одобрена от най-големият акционер във Viaggio, ТОДОР БАТКОВ ( виж раздела РУСКО ВЛИЯНИЕ), който е адвокат на Майкъл Чорни и негов личен представител. Смята се, че с тази комбинирана собственост в Хемус и Viaggio, ТИМ насочват апетита си към официалния български превозвач България Еър, който скоро ще бъде приватизиран.

Продукти за 4 порции:
3ч.ч. брюкселско зеле
1 пушено пилешко бутче
1с.л. горчица
1ч.л. сол
1с.л. заквасена сметана
1с.л. майонеза
1с.л. зехтин
1с.л. прясно изцеден лимонов сок

Приготвяне:
Пилешкото бутче се обезкостява. Месцето се надребнява. В тенджера се наливат 2ч.ч. вода. Съдът се поставя на включен котлон. Когато заври водата, се поръсва 1ч.л. сол. Добавят се малките зеленца. Варят се докато омекнат. После се изваждат внимателно с решетеста лъжица. Слагат се в купа от йенско стъкло. Добавя се късчетата пилешко. В купичка се слагат 1с.л. горчица, 1с.л. заквасена сметана, 1с.л. майонеза, 1с.л. зехтин, 1с.л. прясно изцеден лимонов сок. Съставките се разбиват с бъркалка. С получения дресинг се поливат продуктите в купата. Салатата се обърква. Слага се в средата на масата. Всеки си сервира в индивидуална чиния.

Бюрокрацията и корупцията свиват свиват свободния пазар. Уж търгуването е въпрос на ниски цени, на реклама, на качество, на умението да предоставиш на пазара това, което се харчи. На практика в България често проблемът е как да се извади разрешително, да се скатаят проверките или пък нещо друго, което няма връзка със същинската производствена или търговска дейност. Влизаш в магазин за плодове и зеленчуци. Изглежда, че се продават банани, а всъщност покрай стоката купуваш умението на търговеца да мине през всичките пречки, които властта е поставила пред бизнеса му. Така плащаш таксите, които е внесъл, и подкупите, и загубените месеци, докато е набавял всички документи. Пречка за пазарните отношения е и шуробаджанащината. По времето на комунизма бях убеден, че щом падне този строй, ще изчезне и тя. Частникът ще иска да назначи най-способния, защото няма интерес да плаща заплата на роднина или приятел, който не е полезен за бизнеса му. Ако не се съобразява с това, конкурентите...

Може би заради това:

Компанията Дженеръл Електрик отчете 14.2 милиарда долара печалба, от които 5.1 милиарда от операции в САЩ. Колко данъци плаща тя в САЩ? Нищо. Всъщност, GE получи 3.2 милиарда данъчни облекчения от държавата…

GE, една от най-големите корпорации в САЩ, попълни невероятните 57000 страници данъчна декларация…

Гигантският отдел по данъците на GE е воден от бившия служител на Министерството на финансите Джон Самуелс…

Очевидно има огромна нужда от данъчна реформа в САЩ – намаление на ставките, опростяване на законодателството и премахване на дупките, изключенията и облекченията от законите.

Ако GE беше в България нямаше да има нужда от гигантски данъчен отдел, нямаше да попълва 57000 страници данъчна декларация, щеше да плати 10% плосък данък и нямаше да получи никакви пари обратно от държавата. По-малко административни разходи за фирмите, повече приходи за държавата, ниска ставка, насърчаваща инвестициите. 

Блогът за икономика 2011

Смъртта на 35-годишната жена в столичната АГ болница "Шейново" е заради системен проблем, който съществува в гинекологията от години. Това каза по БНТ председателят на етичната комисия в Българския лекарски съюз проф. Милан Миланов.

И си спомних култовото парче от 90-те - Shock To The System на Били Айдъл, в което пее:

Можеш да разтърсиш тази земя.

Разтърси системата!

Във видеоклипа са използвани документални кадри от бунтовете в Лос Анжелис през 1992 г.

[видео]

[край на видеото]

Shock To The System

Woah yeah
It was a night, L.A., burning bright
Oh what a night
Say yeah,come on
It makes my world stand still
Ahh riot, rape, race and revolution, ah yeah
Here come the fire, and my world burns still
Yoww say yeah

Well, you can rock this land baby yowww

Like a shock to the system
I feel good, well alright
Like a shock to the system
Say yeah, ain't it irie

It was a night
Hell of a night, L.A., it really was
Oh what a riot
I said yeah, come on
It makes my life feel real
Fear police and civil corruption oh yeah
Is there a man who would be king
And the world stood still
Ah yeah loud

You can rock this land baby
Yeahhh

Like a shock to the system
It feel good, well alright
Like a shock to the system
I said yeah, come on baby
Shock to the system
Feel good, well alright
Like a shock, shock to the system
I say yeah, I say yeah, I say yeah
Come on baby

Yeah, well you can rock this land baby
Like a shock, shock to the system
It feel good, well alright
Like a shock to the system
I say yeah
Ain't it irie

Shock to the system
It feel good, well alright
Like a shock to the system
I say yeah
I say yeah
I say yeah, come on baby

Shock to the, shock to the
Shock to the system
Loud I gotta
Shock to the, shock to the
Shock to the system
Yeah I gotta
Shock to the, shock to the
Shock to the system
Yeah I gotta
Shock to the, shock to the
Shock to the system
You could be king
[laugh]
Or I could be king
Yeah well
You could be king
Or I could be king
Well I gotta
You could be king
Say it louder
The world still burns
You could be king
I could be king
Yeah well
You could be king
Say it louder
I could be king
You could be king
Say it louder
The world still burns

P.S. Естествено, че не искам бунтове у нас. А и не са възможни. Но тази система е сбъркана. И не само на мен не ми харесва.

Отдавана не бяхме ходили на балкан. Днес ще се качим до една от най-красивите части на Карпатите – масивът Чукаш. Приятно четене:

Пътуване в Румъния – масивът Чукаш, Карпатите

Отдавна планирах това ходене. Бях мернал изветрените скали от колата още при първото си пътуване до Брашов, а от картата видах, че има концентрация на върхове на доста малка площ. Това е

масивът Чукаш – една от красивите части на Карпатите,

макар и далеч не най-високата. Освен всичко друго е дал името на Мйеркуря Чук – административния център на населения с унгарци окръг Харгита, а оттам – и на известната румънска бира “Чук”. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Нямам наблюдения върху качеството на бирата, но планината си струва. Билото е с надморска височина между 1400 и 2000 м, но, бидейки доста по на север от България (около 250 км по меридиана), всъщност изглежда като главното старопланинско било. С две съществени разлики:

• Първо, основната скала не е гранит, а конгломерат. Прилича по-скоро на карстовия северозападен дял на Балкана, а не на гранитния Централен Балкан.
• Второ – гората не е чисто букова, а смесена със смърч и лиственица, макар букът да преобладава.

Като тръгнах, открих и още две разлики, които определено не са в плюс на румънската планина – понеже не е защитена местност, по билото на Чукаш пасат хиляди овце, а заедно с тях вървят изпражненията, овчарите и прахолякът от утъпканите пътеки във всички посоки. Освен това, както и в другите части на Карпатите, човешкото и в частност румънското присъствие, личи ясно по пръснатите практически навсякъде найлонови торбички, обелки от салам, опаковки от вафли и пластмасови бутилки. Тъжната констатация, че румънецът дори и планинар си остава румънец се потвърди и тук – на 1850 м височина, на билен разклон намерих такова количество отпадъци, че бе достойно за селско сметище. А до това място “обикновен” турист просто не стига. Интересна новост за мен се оказва и “балирането” – част от боклуците се събират старателно в торбички, които обаче не се закачат на раниците, както в цивилизованите страни, а се оставят да красят гори и поляни. Както и да е, отдавна намерих душевно спокойствие в отношението си към местното население чрез презрението. Само жалко за природата… Понеже и този път се наложи да тръгна сам, дълго мъдрих по картата кръгов маршрут, който на всичко отгоре да ми осигурява място за паркиране и да може да се измине за един ден. В крайна сметка реших да оставя колата в долината Берии, да изляза от нея по немаркирана пътека право на север на билото Барточа, от там да изкача връх Чукаш (1954 м н.в.), след което “да завъртя” траверса в южна и обратно в западна посока, като финалното слизане в долината е по маркирана пътека. Така си гарантирам прибиране без търсене на пътя, дори ако се забавя някъде по трасето и се смрачи. Има и авариен вариант – напускане на траверса по средата с бързо смъкване в долината Берии и оттам – към колата. Както се оказа, сметките бяха леко криви, но не фатално. Естествено, при еднодневен преход няма да помъкна ядене като за софра – запасих се с порядъчно количество сладки неща, ядки и плодове. За да не повторя грешката от миналата година на Молдовяну предвидих дори не два, а три литра вода. Гаранция, че по карстовото било няма. Остана да избегна задръстванията, които в Румъния се случват и на междуградските пътища. За целта проверих разписанието на влака от Плоещ за Мънечу, чиято линия шосето пресича четири (!) пъти в продължение на по-малко от 15 км. Идеята беше да мина преди влака на отиване и след него на връщане, понеже от опит знам, че дори една бариера може да предизвика километрична колона, а какво остава ако “отнесеш” и четирите. Петнайсетминутно закъснение

на тръгване от Букурещ

обаче провали цялата операция. На източната дъга на околовръстното на Плоещ застигнах колона автобуси с полицейски ескорт, което провали опитите за наваксване. Така на първия прелез пристигнах заедно с влака. Пред мен обаче вече имаше десетина автомобила – достатъчно, за да си прегледам вестника… Въпреки това спокойно продължавам нагоре, разчитайки, че ще набера преднина по дългите прави участъци преди и след град Валении де мунте, а в града средната ми скорост все пак ще е по-голяма от тази на влака, който има няколкоминутен престой на гарата. Да, ама не – и на втория прелез ме “хваща” бариерата, поради което започвам леко да се изнервям. Все пак използвам времето, за да се преобуя с иначе неудобните за шофиране туристически обувки. Настъпвам по-здраво, но пътят не позволява – жп линията има висок мост над някаква пиклива рекичка, а шосето слиза чинно до дъното на долината и се изкачва обратно. Наклони, съчетани със завои – никакъв шанс. Макар да съм първи на третата бариера, пак трябва да чакам. Хапвам едно “Корни”, защото от закуската е минало доста време, а и за ходенето ще трябва повечко енергия. Решавам, че е крайно време да изпреваря селския влак и карам с неприлично висока скорост през селото. Да, ама не – имам чувството, че третата и четвъртата бариера ги спускат едновременно, макар да са отдалечени на поне два километра. Този път уплътнявам времето със запасяване с вода от един много дълбок и студен кладенец, щедро построен на границата на имота на собственика и шосето, така че всеки да може да почерпи. Прилича повече на бягане с препятствия, отколкото на спринт, но няма как.

След Мънейчу вече няма какво да ме спре или забави,

но пък закъснението от плана е нараснало от 15 на 35 минути. Не че е фатално, само дето ще се окажа на билото в най-голямата жега. Разчитам поне горе да духа и да е по-хладно с десетина градуса от жегата на Влашко. Подминавам последното селище по пътя – Кея (или Ключ – непосредствено серевно от него има проход, който свързва Плоещ с Брашов) и

започвам да търся долината Берии.

За съжаление някои детайли липсват на пътната карта и първата ми спирка се оказва грешна. Това пък е повод да си извадя едромащабната планинска карта, и което е по-важно, да я разгледам внимателно. Вторият опит е по-успешен, въпреки че неволно използвам метода на нарочната грешка и пресичам река Берия, за да се уверя, че е именно тя. Въртенето наоколо и паркирането “изяждат” още 15 минути и в крайна сметка тръгвам пеша не в 10:00 часа, както бях планирал, а в 10:50. Успокоявам се от “правилната” картина в небето – наситено синьо с малки бели “облачета на хубавото време” и челника в капака на раницата. Навлизам в красивата долина Берии, която се “врязва” в масива Чукаш и го разделя на две части по оста посока запад-изток. Подминавам някакво чисто ново хале – вероятно цех за нещо си и почти веднага попадам на абсолютно диво място. Една изоставена стара постройка, която навремето е била красива, нещо като хижа, добре окосени ливади, които по това време на годината са вторични пасища и приказна гора. Някъде горе над смърчовете и листвениците стърчат варовиците на Чукаш. Пред цеха има бариера, бих казал за щастие, защото това е единственият начин да се опази долината от румънските “туристи”, за които висшата представа за изкарване сред природата е печене на кебапчета на барбекю на половин метър от предната броня на колата, задължително край пътя. Е, не е съвсем опазена, защото, както знаем, по нашите ширини за всяка бариера има ключ, но все пак за около час срещам не повече от четири автомобила. Разминавам се със стадо крави, които се оказват единствените представители на животинските видове наоколо. Започвам да се оглежам за немаркираната пътека, която би трябвало да се отдели “тук някъде вляво” и да ме качи на

билото в северния му участък – Барточа.

Когато изминавам изчисленото по картата разстояние от 1 километър от бариерата, а признаци на пътека все още няма, започвам леко да се изнервям. Продължавам още малко навътре в долината, с идеята, че може да съм се замотал неусетно и да се движа по-бавно. Разглеждам пак картата – елементите около пътеката са тук, нея обаче я няма. Е, картата е с мащаб 1:70 000, но все пак… По едно време наляво се отбива малко използван черен път. Решавам, че това е моето място и смело се засилвам по него. Изкачва се, върви на север, уж всичко е наред, докато… не се озовавам в сериозно оградена площадка с малка постройка без прозорци. Няма съмнение, че е каптаж, хубавото е, че врата е отворена и отвътре се чува говор. Може да не съм на правия път, но поне ще има кой да ме упъти. Надниквам през вратата, но гледката на мъж с противогаз и противохимично облекло ме кара бързо да се отдръпна. Оказва се обаче, че колегата на дезинфектатора също е вътре, макар и без предпазно облекло. Излиза веднага, за да ми каже, че не съм объркал пътя, а такъв изобщо няма. Не мога да приема съвета му да се върна обратно на асфалта и по него да се кача на билото Барточа и с неохота слизам обратно към реката, обмисляйки резервни варианти. Нали съм си упорит, решавам да направя още един опит да открия сам пътеката. Навлизам в долния край на един бивш лавинен улей, по който има добра видимост нагоре. Достатъчно добра, за да ме убеди в правотата на водаря. Не че няма да мина, ако е въпрос за минаване, но вложените усилия биха били непропорционално големи. Все пак не става дума за оцеляване. Сещам се и за забележката му за мечките. Не ме е страх чак толкова: вече е почти есен, малките са пораснали, аз не нося интересна за тях храна, но пък защо да си опъваме едни на други нервите? Връщам се пак на пътя, вадя картата и съставям новия план: ще продължа напред (изток) по долината до пресечката с маркираната (!) пътека

от заслон Чукаш за хижа “Мунте рошу” (Червената планина);

после ще завия почти наобратно, в югозападна посока до пред х. “Мунте рошу”, откъдето ще изляза на билото по пътя, по който първоначано мислех да сляза. Така ще направя “врътката” от юг на север, като качването на вр. Чукаш ще дойде малко по-късно, но това не е проблем. Прибирането ще стане по северното било до шосето или, ако успея да открия въпросната енигматична пътека – до нея, за да не трамбовам няколко километра по асфалта. Авариен вариант – слизане от върха или дори от заслона Чукаш (при рязко влошаване на времето) обратно в долината Берии и безславно прибиране. Надявам се да не се стига дотам. Сега остава да проверя дали картата е също толкова фалшива и по отношение на маркираните пътеки. До търсения разклон по нея излизат около 3 км, което значи 40-50 минути ходене (въпреки че се изкачва, е по път). Часът е 11.15 и целта е съвсем ясна – преди 12.00 да съм на разклона.

Пътят се вие с плавни завои из долината и постепенно набира височина.

По това време на годината реката е почти пресъхнала, но гората от буки и иглолистни е все още прекрасно зелена. Вече съм доста навътре и околните била не се виждат. По едно време наклонът рязко се увеличава и добре, че в този участък има дебела букова сянка. В горната част на стръмното нямам време да се зарадвам, че поредният румънски автотурист се отказва да продължи, понеже все по-силно и натрапчиво се чува шумът на някаква верижна машина. Скоро разбирам за какво става дума – мощен трактор разчиства и разширява пътя, щъкайки напред-назад, като бодро тъпче клони и храсти, а операторът изобщо не изглежда да се съобразява с преминаващите туристи. Но нали сме в Румъния, това е нещо нормално… Докато полагам усилия да избегна сценария “тракора ме гази” насред планината, от брега на урвата, която се спуска към потока Берия виждам пътеката. Оная, маркираната, която търся. Това обяснява рязкото увеличване на броя на туристите – от нула до около 20. Причината е проста – всички предпочитат да се качат с колите си до х. “Мунте рошу” и оттам да тръгнат към Чукаш, да не би да се изморят от изкачването по долината Берии. Двигателните навици на румънците обаче съвсем не ме вълнуват за разлика от разстонието и денивелацията. Поглеждам си часовника – 11.50, значи планът е преизпълнен. Решавам, че няма смисъл да продължавам до формалния разклон и бързо се спускам към коритото на потока, за да “хвана” по-скоро пътеката и да избягам от трактора. Харесвам си млада двойка с “правилна” туристическа екипировка (най-лесно се познава по обувките) и ги питам за колко време са го взели от х. “Мунте рошу”. 35-40 минути, колкото е и по карта. Значи намалено с моя коефициент (въпреки заседяването в Букурещ, изглежда не съм загубил форма) прави 25-30. “Заковавам” новата цел – 12.15 на старта от х. “Мунте рошу” за билото. Задминавам няколко души и почти се чувствам неудобно, че тичам из гората, а не се разхождам. Целта обаче оправдава средствата – аз искам върха, а не просто разходка. На едно място две скали разчупват зелената пелена на буките и се открива много добра гледка към Барточа. Правя две-три снимки, прибирам апарата обратно в раницата и хуквам напред. В 12.10 съм на поляната над хижата, откъдето гледката вече е в обратната посока – към южните ридове на Чукаш. Намирам си място на поляната, равноотдалечено от стадото овце, пътеката и… “паркираните” автомобили и започвам да си възстановявам енергийните запаси, тоест – да плюскам шоколад. Отдавна съм се научил да действам като машина в планината – досадата от наложения ритъм преминава бързо и се компенсира повече от щедро с ограничаване на умората и увеличаване на възможностите. На седмата минута вече съм отново на път, вече със съвсем ниска скорост, защото започва здраво изкачване. Пресичам малка горичка и спирам, стъписан от гледката. Право нагоре по това, което зимата е поне “червена” ски писта пъплят десетки шарени “мравчици”. Някой е излъгал около тридесет човека, че ако се държиш за увисналото въже на влека, ще ти е по-лесно да се изкачиш право нагоре, вместо ако си ходиш чинно по серпентините на пътечката. Скоро щях да разбера, че забулдата им е още по-трагична, понеже се оказа, че горният край на пистата няма нищо общо с продължението на пътя към билото. Проблемът си е техен – аз си продължавам по серпентините, постепенно набирам височина и изведнъж изкачването свършва. Тъкмо навреме, защото е почти един следобед и слънцето пече здраво. Пътеката се хоризонтира и завива на изток-югоизток, преминава една-две гърбици на страничния рид и.. остава съвсем кратко изкачване до южното разклонение на чукашкото било. Най-голямото препятствие в този участък се оказва голямо стадо от овце и кози, което е задръстило не само пътеката, а целия рид, възтесничък на места и доста стръмни склонове, особено в южна посока. Овчарските кучета сякаш отдавна са се примирили със съжителството с туристите, защото не си мръдват дори ушите, независимо че пресичам стадото по средата и овцете се разбягват във всички посоки. Като преодолях и това препятствие, вече започвам по-смело да оглеждам какво ме чака: след достигането на билото, трябва да завия на север и практически веднага да започна слизане, тъй като връзката между южното ребро и масива на самия връх Чукаш е доста ниска (и поради това плътно обрасла с иглолистни). Изглежда голяма врътка, но пък изобщо не съжалявам за горския участък. Зад него, наляво, започват да се виждат елементи от масива на върха, наистина много красиви скали, пръснати на сравнително малка площ, но на различни “етажи”. Всяка скална група си има име, харесах най-много “Баби на седянка”. Все пак ми стои странно – сякаш са Белоградчишките скали, само че не са червени, а бяло-сиви и на много по-голяма надморска височина. Още двеста метра изкачване и съм на

билото

Било като било, с вятър (за щастие), гледка и туристи. Часът е 13.15 – точно един час от хижата. Вече си вярвам, че ще направя целия траверс. Гледката на север и изток е хубава, но маранята играе номера и не позволява снимане. Мога да си представя обаче как изглежда зимата или в студен есенен ден. Обявявам сериозна почивка с ядене и пиене. Бях се притеснил да не ми се яде солено през деня, но проблемът се оказа не чак толкова сериозен. Достатъчни бяха сурови ядки и плодове, този път пропускам сладките неща, пазя ги за преди щурма на върха. Известно време умувам как точно продължава пътеката, понеже докато се качвах, част от билото все ми стоеше скрита зад една или друга гънка на релефа. Сега отгоре се вижда по-добре, макар това, дето се вижда, да не ми харесва съвсем. Следва доста рязко слизане, до височина около 1400-1500 м (хребетът влиза в горския пояс), завива се на север, и след около 1 км започва направо масивът на основния връх. Горският участък от билото е толкова несъразмерно нисък, че докато не го видиш целия, оставя впечатлението, че билото е прекъснато от долина. Харесва – не харесва, тръгвам надолу. Бързичко слизам в гората, продължавайки да се учудвам на странното решение на природата. В гората усещането е като за Родопите – равна, добре очертна пътека, слаба маркировка… Само дето е несравнимо по-мръсно, но от това явно няма спасение. Налага се да се размина с поредното стадо овце – не е лесна работа, особено за овцете. Нали са страхливи и глупави – половината се набутват в най-гъстите малки смърчове, но проблемът си е техен. Поне овчарят навреме си укротява кучето. Продължавам напред, стигам до един много тесен участък, бих казал Родопското конче, но малко по-къс и някак не му личи, заради гората. Направо се чудя как минават овцете от тук. Да бяха кози – друга работа. Скоро след това започва плавно изкачване и отново излизам от гората.

Вече съм в района на хижа “Чукаш”,

която, както се оказва, не работи. Подминавам една антена на мобилните оператори, която “краси” пейзажа и стигам до малко езерце. С химически хапчета тази вода би могла да става за пиене. Гъстите следи от копита по брега обаче биха отказали всеки трезвомислещ да я опита в чист вид. Обръщам се назад и с приятна изненада откривам, че изглеждащата толкова далече точка, на която излазох на билото, е всъщност само на половин час ходене, и то без зор. Значи програмата е напълно изпълнима. И в този момент дойде обаждането.

Трябва да съм в Букурещ преди девет вечерта.

Няма как, държавната служба си върви с недостатъците. Правя бърза сметка – ако не ме хване задръствне по прелезите, пътят ми с колата е около 2 часа и половина. Значи тръгване от долината Берии в 18.00 ч. Сега е 14.00 – имам четири часа да се кача на Чукаш и да сляза. Ако не искам да е по същия път, трябва да се понапъна. Е, няма да е за първи път. Мислех да се разхождам на слизане, да търся онази, нарисуваната само на картата пътека, да изчакам всички селски влакове да минат, но явно няма да е този път. Новият план предвижда изкачване на върха с нормално темпо, слизане почти на бегом, евентуално автостоп от прохода Барточа до долината и газ, за да изпреваря вечерния влак. На теория звучи добре, да видим на практика…

Хапвам малко шоколад за енергия и за адреналин и тръгвам нагоре.

Върхът е наистина впечатляващ – множество каменни грамади и отделни скали, сякаш нахвърляни една върху друга. С всяка крачка получаваш различна гледка – нещо се скрива, нови камъни изникват иззад гънките на релефа. Бях си наложил нагоре да не бързам и се любувам на гледката. Пътеката се вие между скалите, на моменти се чудя откъде е прокарана, понеже не се вижда логичен път. Наистина е нелогичен – влиза в един улей. Много красив лятото, с няколко оцелели заради сянката цветенца, но при дъжд или зиме оттук няма минаване. Вероятно има някакъв път по самия хребет, който пък зимата дори е по-лесен, защото снегът запълва част от дупките между камъните. Сега обаче нямам време да го търся. Задминавам бавно едно семейство, с което се уверявам още веднъж, че не тичам и се успокоявам. Продължавам ритмично нагоре, вече съм заобиколил южната пирамида и целта се вижда. Изведнъж пътеката става по-широка и по-утъпкана, явно се събира със зимния вариант. Долу вляво виждам подсичащата пътека и се радвам, че не се поддадох на мързеливото изкушение да тръгна по нея. На пръв поглед е по-лесно, защото заобикаля върха, но всъщност сигурно е поне два пъти по-дълга: докато обиколи всички пирамиди и камънаци, натрупва и немалка обща денивелация от безкрайните “дребни” изкачвания и слизания. А на мен ми остават още няколко серпентини и съм горе. Е, заслужава си усилието! От височината на основната пирамида вече се вижда целият масив, с всички кули, “баби”, улеи и канари. И не само това – на запад Бучеджи, на север – земята на секуите (най-източната част на Трансилвания), на юг – долината на Кея. Намирам един колега-водач със семейство клиенти и го питам за липсващата пътека. И той не е убеден във верността на картата и ми дава същия съвет като водаря – да си сляза до шосето и после по него. Не помага и една друга карта, измъкната от един англоговорящ. Ща – не ща, ще трябва да се съглася. На табелката обаче пише 3-3 ½ часа до прохода Барточа, което никак не ми харесва, понеже часът е 15.00. Така излиза 18.00 на прохода, а имам и слизане до колата. Притеснението обаче не отменя почивката със сушени плодове и вода.

В 15.10 тръгвам надолу,

с пожеланията на колегата да се справя навреме. Сега скоростта е друга, макар че толкова често спирам да снимам, че почвам да си мисля, че това е сериозен забавящ фактор. Да, ама светлината е добра, гледката – разкошна. Снимам, докато имам кадри и почти се радвам, когато филмът свършва. За около 20 минути стигам до разклона, където от югоизток излиза подсичащата пътека. Това е последната сигурна възможност да сляза бързо в долината Берии. Гледам табелката – до прохода Барточа пише вече 2 часа. Пак си гледам часовника – няма как да е вярно, каквото и да съм правил, не може да взел едночасово разстояние за 20 мин. Изводът е един – времената са силно надценени. Следователно продължавам към Барточа, като целта е да съм там за около час и половина или в 17.00 ч. Теренът предразполага – добре утъпкана пътека, равна или с лек наклон надолу. Скоро съм принуден да приключа снимките и късните следобедни светлини остават само за мое удоволствие. Малко изненадващо подсичам от север връх Барточа, но това пък слага завинаги точка на идеята за пътека към долината Берии. Вървя доста бързо и скоро стигам до края на билния участък. Сега ще трябва да “направя” цялата денивелация между билото и прохода. Добрата новина е, че съм стигнал доста на запад, което значи първо, че ще е стръмно и второ – че съм близо до прохода. Стигам до характерния голям завой, с който пътеката слиза от билото в гората и по който се изкачват пролетно време овцете. Има го на стотици места и в нашите планини. В началото на гората подминавам влюбена двойка и почти инстинктивно се вторачвам в обувките им – с маратонки са, следователно са “кашкавал-туристи”, следователно съм близо до пътя.

Близо, ама стръмно.

Известно време пътеката следва посоката на билото, макар и слизайки, явно докато подмине и последното скалисто връхче. След това рязко завива на юг и със стръмни серпентини се спуска надолу. Тук някъде е скалата, наречена Сфинкс Барточа, но нямам време да я търся. Вече виждам поляните около прохода и отгатвам трасето на пътя. Внимавам много да не стъпя накриво и да се повредя накрая, възприемайки влашки маниери. Още няколко серпентини и съм на черния път, който стига до кулата с антените. Обратният му край е на шосето на най-високата точка на прохода Барточа. Пътят обаче доста се вие през поляните и озобено из гората. Още отгоре съм си набелязал минаване напряко и смело нагазвам в тревата, без да изменям скоростта. Влизам отново в гората и не след дълго чувам шума от шосето. Оказва се дори по-близо, отколкото си мислех. Ето го. Поглеждам часовника – невероятно: 16.40 ч. Слязъл съм от вр. Чукаш до прохода Барточа за час и половина! А на табелките пишеше около 3 часа. Определено имат проблем с маркировката. Да беше дадено в обратната посока, ще речеш, че заради слизането съм набрал преднина. А не съм маратонец. Както и да е – това в случая работи за мен. На самия проход група румънци са разгънали любимия им пикник: на 1 метър от асфалта, на 50 см. от колата, между купчините с боклук дими барбекю… Все така без да изменям скоростта, сгъвам щеките си докато пресичам шосето. Надявам се на автостоп и се подготвям, за да не изнервям шофьора и да печеля още ценни минути. Късметът днес определо е с мен – още третата кола спира. Оказва се семейство от Констанца, но са планинари и с удоволствие им давам прясна техническа информация за пътя, от която живо се интересуват. След десетина минути сме в долината Берии – с повече от час предсрочно. Разделяме се приятелски, аз хвърлям раницата в моя багажник и се отдавам на заслуженото удоволствие да си измия краката и да се преобуя. Нататък късметът продължава да работи – влак срещам само на втория прелез, при това в обратната посока. На свой ред взимам стопаджии – баба и внуче от едното село до другото (понеже вечерният влак е по-късно, изпреварил съм го). Нататък е проза, но понеже е събота вечер движението е почти нормално, не бих казал чак цивилизовано. В 20.00 съм в Букурещ. Мисията е изпълнена, вълкът е сит, агнето – цяло.   Автор: Рилски   Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="578"] – на картата:  

Знам че е още рано, но си струва да се предвиди и тази прекрасна питка за Коледната трапеза от блога на Мария Митева-Христоу -My cooking book:

Тестото за основа се оформя като голяма капка. Парчето за брадата се разточва както е показано на снимката и с ножица се нарязва на ленти. Пренася се върху основата в шероката и част. Нарязаните лентички се усукват – това е брадата на Дадо Коледа. Парчето за мустаците се разточва на правоъгълник, които се нарязва както е показано на снимката. Поставя се над брадата и се оформя като нея – с усукван… вижте цялата статия

Вижте още идеи за Коледа:

Едно от най-хубавите неща, свързани с работата ми в книжарница, е денят, в който идват новите книги. Особено когато някъде сред тях се спотайва книга, която очаквам търпеливо (понякога не чак толкова) вече няколко години и предвкусвам епични вечери с дракони, кралски интриги и други особености на фентъзито. Вместо това в ръцете ми се озова „Непорочните самоубийства“ на Джефри Юдженидис. Грабна ме корицата на Райчо Станев – обявете ме за повърхностна, но има нещо много притегателно в нея. Все едно ти казва: „Ето те, виж каква бъркотия представяляваш. И аз съм като теб. Прочети ме.“... А може би всичко е въпрос на въображение. Името на автора малко ме уплаши – „Мидълсекс“ е една от книгите, към които за сега не смея да посегна.

„Непорочните самоубийства“ е сравнена от Observer със „Спасителят в ръжта“ на Селинджър. Съгласна съм, но бих допълнила, че това е „Спасителят...“ за момичета. Макар че историята е разказана от гледната точка на група момчета, които вече, отдавна пораснали, все още не могат да разгадаят мистерията, белязала съзряването им, това е книга за момичета. И какво момчетата знаят за момичетата.

Откъде да започна? В целия текст на романа няма нито една излишна дума. Всичко си е на мястото, всичко означава нещо и малко по малко изграждат картината на живота на сестрите Либсън, които се опитват да живеят и съзряват под похлупака на родителската грижа на една твърде строга майка и един твърде безхарактерен баща. Описани като почти перфектното семейство, толкова нормални, че чак е зловещо. Предчувствие? Тихичък, безмълвен вик за помощ? Момчетата не чуват нищо такова. Те копнеят, копнеят за момичетата Либсън, чиито живот сглобяват след смъртта им като кледоскоп от парченца минало – кичур коса, изветряло червило, разпердушинен момичешки дневник, откраднат в пристъп на безумен кураж сутиен...

Някои читатели биха обвинили религиозността на госпожа Либсън за начина, по който се развива съдбата на децата й, но за мен тя не е вярваща откачалка, а средностатистическа американска домакиня със страх от Бога, който е повече показен, неделен аксесоар към каритнката на перфектното семейство. Деспотичният начин, по който тя се отнася с дъщерите си е породен по-скоро от страх – как се контролират пет момичета, чиито хормонални цикли са съвсем синхронизирани и чиято възраст е толкова близка, че те се сливат сякаш в едно същество? А има родители, и госпожа Либсън е от тях, които гледат на децата си като на своя собственост. Собственост, която трябва да се контролира, която няма право да мисли, чувства и мечтае за нещо различно от разумното, разрешеното, благоприличното.

Както във всяка приказка, първата крачка прави най-малката – Сесилия, намерена с прерязани вени и спасена, само за да довърши започнатото няколко седмици по-късно, докато всички се преструват, че всичко е нормално.  Всъщност нищо не е нормално и всичко е толкова далеч от нормалното, че е преминало границата на ужаса и вече е просто тъжно. Отчайващо тъжно. Колкото повече момичетата се опитват да поемат глътка въздух, толкова повече затягат обръча на изолацията около тях. Накрая става толкова тясно, че собственият им дом се превръща от затвор, в който все пак се е живеело, в гробница. Можете ли да си представите толкова младост, погребана жива в една разпадаща се къща?! Как са се уговорили, какво са направили, как са си разпределили приспивателните, въжето, изгорелите газове четирите момичета никога не става ясно. Ясно е само, че са решили да умрат – така и така не живеят.

Години по-късно вече остарелите момчета все още не могат да преодолят загубата на момичетата, на един юношески блян, който превръща детството в зрелост, който придава особен вкус на спомените, на тъгата... Години по-късно тези вече остарели момчета все още не са забравили наученото от дневника на Сесилия:

„Усещахме какъв затвор е да си момиче, как да си момиче означава умът ти да е трескав и мечтателен, а накрая  задължително научаваш кой цвят с кой си подхожда. Разбрахме, че момичетата са наши близначки, че всички съществуваме в пространството като животни с еднакви кожи и че те знаят всичко за нас, докато ние не можем изобщо да ги проумеем. Накрая научихме, че момичетата всъщност са дегизирани жени, че те разбират любовта и дори смъртта и че нашата задача е просто да вдигаме шума, който явно ги очароваше.“

Учените работещи с апарата 'Месенджер' са публикували нови снимки на кратера Калидас. Снимки описание може да се видят тук

Една от наземните радиостанции на ЕКА е осъществила връзка с 'Фобос-Грунт' - по инфомрация от РИА Новости , по данни от представител на ЕКА в РФ Рене Пишел. По данни от микроблога на ЕКА , връзката е осъществена от станция в Австралия.

Пилотираният космически кораб 'Съюз ТМА-02М' кацна успешно в планирания район недалеко от град Аркальик в Казахстан. Апарата достави от МКС на Земята руският космонавт Сергей Волков, американския астронавт Майкъл Фоссум и японския астронавт Сатоси Фурукава.