Пъпната връв на тая приказка я преряза Шаренийка с нейната "Роза през януари", откъдето е и изображението. Инак е родена още преди три дни, откогато все нещо не ми е ... 
Ми е, не ми е, Enter! :)








Сред безкрайната ледена пустош стърчал самотен трънен храст. Жив ли бил или мъртъв, никой не можел да каже. Първо, знаете колко са жилави тръните - могат да стоят вкопчени в земята години, след като са изсъхнали напълно. И второ, просто нямало кой да каже това, жива душа не се мяркала наоколо. Само безконечната белота на снега и малкото тъмно петно в нея, което наистина било толкова малко, че едва ли би било за отбелязване, ако един ден ...

Един ден около храста паднала сянка. Сянка на нещо, което кръжало високо в небето. Първо кръжало, след това започнало да пада. Накрая се чул тежък тътен - до храста рухнал ранен дракон. Защо паднал точно там, също не се знае - дали единственото контрастно петно му се видяло като последна надежда за спасение, дали била ръката на провидението или за да се роди още една приказка ... Независимо защо, драконът паднал точно там и притворил очи от изтощение и от болка. Кръвта му обагрила снега. После пропила вкочанената земя, сгряла я и животворни сокове тръгнали по храста. Той не бил мъртъв. Топлото дихание на дракона разтопило ледната дреха на тръните и сред тях разцъфнал един розов цвят. Лежащият дракон заемал цялото полезрение на розичката и тя се навела над него:

-Хей!

Драконът мъчително отворил очи, но когато я съзрял, в тях просветнала искрица радост.

-Хей! - прошепнал тихо той.

-Слушай, - загрижено казала розичката - мен ме топли дъхът ти и се чувствам чудесно, но ти не ми изглеждаш добре там. Не е ли по-разумно да се надигнеш?

-Не мога - казал драконът. - Ранен съм и нямам сила ...

-Ранен?

И тогава драконът и разказал. Разказал и за многото, което има. И за единственото, което му липсва - нещото, без което всичко останало няма смисъл. Тръгнал да го търси отдавна. И понякога бил съвсем близо. Но тогава то му се изплъзвало. И той за пореден път се втурвал след него. Разказал и за дълбоката рана, която получил в търсенето и заради която рухнал в пустошта ...

-Опасявам се, че това е краят! - горчиво завършил той.

-Не, не, ти грешиш! - възразила розичката.

И тя започнала да му разказва приказки. Приказки за търсенето и за промисъла на неуспеха, за вярата и надеждата, за малкото въгленче в душата, което никога не угасва и на което е нужно единствено незначителното усилие да поискаш отново, за да се разпали ... Розичката разказвала и разказвала, ден и нощ. А откъде знаела приказки ли? Може би храстът ги помнел от времето преди земята наоколо да замръзне, а може би ги помнела самата земя, в която били корените му. Верни ли били приказките или измислица, драконът вярвал на цветето и с всяка следваща силите му се връщали капка по капка, а раната започнала да се затваря. Понякога розичката не разказвала, а разговаряли за приказките и даже успявали да се скарат. Като се разгневяла, розичката первала дракона с бодлите си, което било смешно, защото какво може да направи една малка роза на един голям и люспест дракон, но той казвал сериозно:

-Хей, хей, мислех, че се опитваш да ме лекуваш, а ти бодеш!

Тогава розичката се правела на разсеяна и започвала нова приказка.

Нощем, когато драконът заспивал, цветето вдигало главичка към небето, откъдето ги наблюдавала една самотна звезда. Розата и се усмихвала и и споделяла за щастието да цъфтиш и удовлетворението да разказваш приказки. За разлика от дракона, звездата не проронвала нито дума, просто продължавала да просветва в нощта.

Сутрин, когато той отворел очи, розата продължавала да разказва.
Един ден, докато слушал поредната приказка, драконът усетил забравения гъдел в крилете, който означавал винаги едно - че копнежът и силата за търсенето са се върнали. "Време е!" - помислил си той и се вгледал в розата. Тя усетила напрегнатия му поглед, прекъснала разказа си и попитала притеснено:

-Какво, не ти харесва приказката ли?

-Не, не е това. Трябва да тръгвам.

Розата била съкрушена. В малката и розова глава се завихрили множество мисли, блъскали се и отеквали болезнено ... Накрая промълвила:

-Да, разбира се, нали затова беше всичко. Но е толкова неочаквано. Не можеш ли да останеш още малко, поне докато свикна с мисълта, че си отиваш?

-Няма такова време, розичке. Време, за което някой да свикне с такава мисъл. Благодаря ти за всичко и прощавай!

Разперил мощните си криле и отлетял.

Без защитната прегръдка на топлото драконово дихание, студът попарил розовите листенца още през деня. А когато паднала нощта, започнал да я покрива ледът. Тръните се сплели гъсто, за да предпазят единственото си цветче, но те не можели да направят много. Самата роза слабо усещала всичкото това, защото душата и била вцепенена. Преди ледът да я превземе напълно, тя се взряла в самотната звезда горе на небето и проплакала отчаяно: "Защо?" Тогава звездата проговорила за пръв път:

-Защото съществата трябва да следват природата си, малка розо. В противен случай ги чака гибел, много по-лоша от физическата. Това, което на теб ти изглежда жестокост, за него е дисциплина, целенасоченост и самоконтрол - неща, без които нито един дракон не би могъл да стане победител, не би могъл да бъде себе си... Той е създание на висините, ти принадлежиш на земята. Противоестествено е да сте дълго заедно. Но има още нещо, драконите са отговорни към съществата, влезли в живота им. Някой ден ще се върне ...

-Дълбоко не вярвам в това - немощно прошепнала розата. - Точно защото си права за всичко останало.  Когато достигне целта си, за какво му е да се връща?! Дълбоко не вярвам в това ...

Цветчето клюмнало и се предало на леда.

Минало време. Време, което розата прекарала безпаметна, безчувствена, замръзнала напълно. Но един ден познат шепот пробудил съзнанието и. "Халюцинирам!" - помислила се розата и се опитала да се върне в съня, но шепотът не спирал, ледената прегръдка отпуснала хватката си, заменена от топлото дихание, което някога и дало живот. Тя недоверчиво надигнала главичка и срещнала топлите, смеещи се очи на дракона. Розата не казала нищо, просто разцъфнала наново. Звездата излязла права, той се върнал. Не, не за да остане. Само за да и разкаже новите си приключения, да изслуша няколко приказки и ... да изчезне пак в небето.
Този път ледът не могъл да превземе розата толкова бързо. Вечерта тя вдигнала срамежливо глава към звездата в небето:

-Извинявай!

-Няма защо! - засмяла се звездата. - Трябваше да имаш по-голямо доверие, не в мен, а в него ...

Звездата замлъкнала, защото работата и била да свети, а не да приказва. Но мълком се радвала, че отново видяла как в безкрайната ледена пустош, където единственият сезон е зимата, макар и съвсем за кратко, настъпила пролет от топлото дихание на един дракон и разцъфването на една роза.

 При копиране на материали от блога, посочвайте източник!