Старото куче

Тук започвам една серия, която ще нарека Зловещи разкази. Знам, че нездравото любопитство не бива да се храни с мизерен материал от смлени човешки трагедии. Също знам, че това е и бездруго основният бизнес на повечето пишещи братя. Бих искал моите разкази да не останат до нивото на нездравото любопитство. А да накарат хората да видят светлината. А тя се вижда добре само след като си видял ужасен мрак. Добре ли е написаното да опъва струните на чувствата? Много дни съм мислил по тоя въпрос. Представям си чувствата на човек като струните в пиано. Тая представа не е нищо особено, банална е, но ми върши работа. Искам да кажа, че представите ни – когато възникват естествено и без усилие – обикновено са банални. Човек е друго име за банален. И когато си помисля за това – дали написаното от писателя непременно трябва да дърпа тия струни – представям си как някакъв палав и глупав човек (но хитър – като всеки глупак, улисан в глупостта си) стои над пианото и - с грубия си пръст тесла...

Прочети цялата новина

Свързани новини: