LICENCE TO KILL

 Калин Манолов

Опиц. Йордан Опиц.

Така можеше да се представя иконописеца, ако беше супершпионин. Тоест, ако работеше за държавата. Тогава щеше да има истински пистолет и „licence to kill”, тоест разрешение да убива.

Другата седмица Опиц вероятно ще получи затворнически номер и вместо с две, пет години ще се представя с четири имена. Защото е защитил не държавата, а себе си! И дори не себе си, а собствеността си. И е убил – без да има разрешение от държавата за това.

Мястото му е в затвора, решили са всички възможни съдебни инстанции. Така е, съгласни са всички официални институции. Прави са  – облъчват ни упълномощените „да мислят” анализатори и медии. Защо? Защото, както знаем, човешкият живот е безкрайно по-ценен от всякаква вещ. Животът стои по-високо от правото на собственост. Собствеността може да е неприкосновена, но животът е свещен!

Прохибиционистите (противниците на притежанието и употребата на оръжие за самозащита) са благодушни хора. Те обичат да говорят за светостта на човешкия живот – до момента, в който лично на тях не им откраднат колата или изнасилят дъщерята. Чак след това разбират, че заклинанията за светостта на човешкия живот са престъпна демагогия.

Демагогия, защото отнасяйки се прекалено хуманно към престъпниците, държавата се отнася нехуманно и изключително несправедливо към спазващите закона граждани. Може би защото държавата и престъпниците са си социално близки? И държавата, и престъпниците преразпределят. Нашите пари и вещи. В собствена полза. За да ги преразпределят обаче, първо трябва да ги присвоят. За целта държавата трябва да ни забрани да ги пазим.

Това не е кражба – не! Това е грижа за човека, ни казват прохибиционистите. Кой човек обаче? Защото хората са различни. Има такива, които спазват законите, и други, които ги нарушават.  Животът на първите има положителна стойност, на вторите – отрицателна. Животът на престъпника, откраднал чуждо имущество, не е по-ценен от имуществото на честния човек, заработил това имущество. И кой изобщо определя стойността на имуществото? Само в пари ли се измерва тя?

Това са философски въпроси и изискват философски отговор. Не непременно директен. Може и чрез действия и бездействия. А най-добре – чрез закони.

Може да вярвате, че законът трябва да променя хората, да създава (или да не създава) собствеността. Или да сте убедени, че правото на собственост предхожда закона и е основание за неговото съществуване, и че има закони, защото има собственост, а не обратното. Първото схващане доминира в социалните държави. Второто – в свободните.

Естествено, България е от първите. И българският закон – в случая Наказателния кодекс – гледа на собствеността по социалистически. Когато забраняват на хората да пазят собствените си пари и вещи чрез закон, законодателите дават израз на дълобкото си подсъзнателно убеждение, че могат да им ги отнемат чрез закон. Социализмът е законно ограбване, писа преди 160 години великият  френски либерал Фредерик Бастиа. Нищо не се е променило оттогава.

В свободните държави човек притежава своя собствен живот. Продуктът на неговия живот и свобода е неговата собственост. Собствеността е продължение на човека, плод на неговия труд, резултат на неговото време, енергия и таланти.

Собствеността отличава хората от животните. И този, който извършва покушение над нашето имущество, извършва покушение над това, което ни прави хора. Той отнема тази част от нашия живот, през която сме спечелили съответната вещ. Това не е ли убийство?

Само собственикът може да определи стойността и важността на една вещ. Само той знае на каква цена я е придобил и какво значи тя за него. Затова трябва да можете да убиете престъпника, ако той посегне на най-свещеното ви право – вашето имущество. Защото е стрелял пръв.

Правото на собственост трябва да стане толкова свещено по закон, колкото здравето и живота. А понякога и повече от здравето, зависи от вещта. Раната ви може да зарасне, но никой не може да възстанови творение или изобретение на гений, унищожено от дегенерат.

Затова не е достатъчно Опиц да бъде помилван от президента, или дори оневинен след преглед на делото му по реда на надзора от главния прокурор. Не вярвам нито на единия, нито на другия, макар че писах и на двамата. Иска ми се да вярвам обаче, че този случай може да стане повод за отдавна назрели промени в законите, уреждащи правото на притежание, носене и употреба на оръжие. За да гарантираме правото си на живот, което упражняваме чрез правото си на собственост върху този живот.

Правото на живот е основно конституционно право. Наред с достойнството и другите права на личността то съгласно чл. 4, ал. 2 от Конституцията се гарантира от държавата. Признава го дори съставът на Конституционният съд, отменил през 1997 г. промените в Наказателния кодекс, които даваха право на всеки  да се защити като Опиц, без да бъде обявен за престъпник, ако: е нападнат от две и повече лица, ако нападателят е въоръжен и е проникнал с насилие или взлом в дома или имота му, и т.н. И както в горния абзац на решението си Конституционинят съд призна това, така с долния отново стесни т.нар. „статут на неизбежната отбрана” до степен, че я обезсмисли. В момента чл. 12, ал. 3 от НК, който урежда неизбежната отбрана,  гласи: „Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище””. При нивото на битова  и органиирана престъпност в България в момента, тази  уредба на института за неизбежната отбрана не помага на нападнатия, когато държавата не може да бъде на мястото на нападението. Стига се до парадокса, ако нападението е извършено от повече от едно лице в собствения ти дом и когато нападателите са въоръжени с хладно оръжие, а нападнатият притежава законно огнестрелно оръжие, да не може да го използва, защото това би се приело за превишаване на пределите на неизбежна отбрана!

Крайно време е текстът в НК отпреди 15 години да се възстанови, и ако трябва – да се разшири. Жизнено важно  е законът да защитава гражданите, а не престъпниците. Възможността те сами да се грижат за сигурността си, когато държавата не може да направи това, няма да създаде предпоставки за превратно тълкуване,  нито ще доведе  до прикриване на умишлени убийства като неизбежна отбрана. Има прокурори и съдии, които преценяват при какви обстоятелства е използвано оръжието, има следствени и криминоложки техники, чрез които могат да се съберат необходимите доказателства, които да попречат на възможните злоупотреби.

Не по-малко важно е да се облекчи и процедурата за издаване на разрешително за притежание на оръжие. Според чл. 58 на действащия от две години Закон за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия Разрешения за придобиване и/или съхранение на взривни вещества и пиротехнически изделия, разрешения за придобиване, съхранение и/или носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях не се издават на лице:… което няма основателна причина – самоотбрана, ловни цели, спортни цели,

културни цели, колекциониране, която по несъмнен начин обосновава издаването на разрешение!” Такъв разрешителен режим превръща притежанието на оръжие от право в привилегия, поставя правата на гражданите в зависимост от конкретния бюрократ, и предполага даването на подкуп за сдобиване с разрешение.

Режимът трябва да стане уведомителен: гражданинът уведомява властите, че желае да се сдобие с пистолет или револвер, и те са длъжни да му издадат лиценз, ако не е подсъдим, не е наркоман, не е безработен и т.н.  Да  решава не чиновникът, а законът! И решението на съответния орган на изпълнителната власт да може да се оспори съдебно.

Тогава обществената енергия, избликнала през последните дни в защита на Йордан Опиц, няма да е отишла напразно.

ПС За малко да забравя: На 7 март 2012 главният прокурор Борис Велчев подкрепи тезата, че е нужна промяна в Наказателния кодекс, свързана с убийствата при неизбежната отбрана. По думите на обвинител номер 1 е добре в кодекса да бъдат по-ясно разписани правата на гражданите да се защитават при нападение. В интервю пред бТВ на 12 март т. г. премиерът Бойко Борисов заяви: “Моето мнение е, ако може да се подразбере – който влезе там, да си носи последствията, каквито и да са те. Без да го казвам на глас, съм готов ако влезе в парламента, да го подкрепя, това е ми е виждането”, заяви Борисов. “В дома ти никой не е по-голям от тебе”, заяви още премиерът.

Значи чукам на отворена врата!

Прочети цялата новина

Свързани новини: