Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”. А. Преди всичко в практическата журналистика – но, разбира се, и в политологията – често пъти се казва, че след средствата за масова информация, определяни като „четвъртата власт”, като т.нар. „пета власт” встъпва организираната престъпност, и преди всичко мафията, като нейна най-висша форма на битиейна същност. В специализираната научна литература е писано изключително много както по въпроса за същността ...

Ubiquity е един от онези лейбъли, при споменаването на които стомахът ми леко се свива в очакване на поредното вълнуващо издание. Съвсем същото се отнася и за дъщерната му компания Luv N Haight Records, посветена на съживяването на невероятни записи от миналите десетилетия (разбирай предимно 70-те). Именно в нейния каталог след десет дни ще се появи Lost Soul - албум с неизвестни парчета на соул-блус певеца Geater Davis, записани за лейбъла House of Orange (да, през 70-те).

Кариерата на Geater Davis започва в Тексас и до самия й край певецът обикаля Съединените щати в търсене на успеха. Малко след като се премества в Далас през 1984, Geater Davis умира на 38-годишна възраст. Точно когато силно усеща, че големият пробив е много близо. За да остане в историята на американската музика като един от най-талантливите соул-блус вокалисти.

Lost Soul ще е на пазара на 23.02.2013, а пилотния сингъл от него - "My Love Is So Strong For You", чуйте тук:



Добо М.

Барак Обама произнесе речта си "За състоянието на съюза" - традиционното програмно обръщение на всеки американски президент в началото на годината. Обама призова двете камари на Конгреса да подкрепят действията на правителството за съживяване на слабата американска икономика. Сред приоритетите си очерта контрола върху оръжията, имиграционната реформа и борбата с климатичните промени.

Любовта не е актуална само покрай 14-ти февруари. Това ще опитат да покажат четирима поети само няколко дни след празника на влюбените с тематично поетично четене.

Маргарита Петкова, Лидия Лечева, Виктория Катранова и Иво Тодоров ще четат свои стихове на тема „Любовта" на 19 февруари от 19 ч. Авторите са избрали ново място за четене в столицата и тяхната любовна лирика ще звучи сред приятната атмосфера на първата по рода си библиотека в центъра на София Hot Spot Books & Art, която разполага с над 8 хил. тома.

За първи път пред публика ще бъде показан откъс от нов 7-сериен проект на Иво Тодоров – видеокнигата „7 дни без теб”.

Поетичното четене „Любовта” е на 19 февруари от 19.00 ч. в Hot Spot Books & Art на ул. „Иван Денкоглу” № 18. Вход: 2 лв.

Парламентарна делегация на ХАМАС от трима депутати пристигна в България, съобщи един от делегатите, цитиран от Франс прес.
Това означава, че България е вкарана в пресен скандал с близкоизточен адрес и още преди да станат известни подробностите около него главният въпрос се очертава да е какви са тези сили, които са в състояние да го организират зад гърба на българските власти.
“Пристигнахме днес в България на първата си официална визита и ще се срещнем с официални представители, депутати от управляващата партия и от опозицията, за да обсъдим сътрудничеството и да обясним палестинската кауза”, заяви депутатът Исмаил ал-Ашкар по телефона от София, цитиран от френската агенция.
Ако се вярва на въпросния депутат за предстоящи срещи с „официални представители на управляващата пария” това трябва да означава, че правителство в София по някаква абсолютно ирационална причина доброволно се отказва от самата си същност в частта за „европейско развитие на България”. Защото ЕС смята ХАМАС, която контролира Ивицата Газа, за терористична организация.
АФП припомня, че членове на групировката посетиха миналата година Швейцария, която не е член на ЕС, за да присъстват на изслушване в местната Комисия за интерпарламентарен съюз. Това предизвика остри критики от Израел, а тогавашният външен министър Авигдор Либерман нарече поканата на комисията “пример за международно лицемерие”.
Макар около маршрута на изненадващата поява на тази делегация да цари мъгла най-вероятно ще се окаже, че нейните членове разполагат с шенгенска виза и са пристигнали в България именно от Швейцария.
Говорителят на Министерството на външните работи Весела Чернева заяви за Дарик, че такава официална визита на представители на „Хамас” в България, както и планирани срещи между български политици и дипломати няма. Което означава, че изобщо не става дума за”официално посещение”и тъкмо това озадачава и поставя въпроса: кой се разпорежда в България и за сметка на България.
София поддържа дипломатически отношения с палестинската автономия, признавайки нейното представителство в Рамала на Западния бряг на река Йордан и президента Махмуд Абас. Той няма власт на територията на Газа, завзета със сила от Хамас през 2007 година в братоубийствени боеве с фракцията Фатах, чиито членове бяха преследвани, малтретирани и дори избивани от бойците на ислямистката организация.

Франс прес цитира Ашкар да твърди, че представителите на ХАМАС поканени от „културни институции, които уредили няколко срещи, както и лекции в университети” . Ето това ще бъде наистина важно да се проследи, тъй като ще проличи какви сили и средства са мобилизирани, за да поставят България в твърде неудобното положение да стане първата страна от ЕС, която на практика нарушава солидарността в рамките на европейското и атлантическото сътрудничество по отношение на толкова взривоопасна тема, като общуването с организация, призната за терористична както в САЩ, така и в от ЕС.

Share on Facebook

Влак е спрял на границата за митническа проверка. Към водача на голяма група, заела три вагона, дотичва една пътничка от първия вагон: - Митничарите направо ще ни разбият! Преобърнаха половината вагон с главата надолу, проверяват всичко! Ръководителят на групата вади две бутилки водка: - На, занеси им да пийнат. След малко оная се връща: - Не искат водка! - Добре, кажи на Ленчето от втори вагон да иде да ги оправи. След десет минути: - Лоша работа... Тя само дето не почна да танцува гола там - не я искат и това е... Продължават да проверяват целия вагон. - Тежък случай значи... Добре де, ето вземи тези пари и им ги дай. След още малко мадамата пак се връща: - И пари не искат. Замислил се водачът на групата и изведнъж викнал: - Викай полиция! Измамници! Това не са никакви митничари! Усмихни се, България! Кмет на шуменско село успя да пресече опитите на телефонни измамници да източват парите на възрастните му избиратели. Оказва се обаче, че да бъдеш справедлив и...

В местността Урвич, близо до пътя от София за Самоков, има една интересна постройка с каменни бойници, за която много хора си мислят, че е останала от времето на Второто Българско царство. Истината е, че руините на автентичната крепост се намират доста по-навътре от пътя. Сградата, за която говорим, е издигната през 40-те години на миналия век от един уникален българин, за когото съм сигурен, че твърде малко хора са чували - Ботьо Бараков. Едва ли и аз щях да знам името на този достоен човек, ако не бяха тайнствените разкази на дядо ми Любо, които, подобно на новините на БиБиСи и „Гласът на Америка”, нямах право да разпространявам сред приятелчетата си в училище.

На 14 февруари честваме Трифон Зарезан – нашия национален празник, който се нарича още и Ден на лозаря. По всички краища на родината на тази дата от календара се изпиват много литри вино и досега не съм срещала читав български мъж, който да казва, че на този ден предпочита католическия и безспорно комерсиален празник Свети Валентин. Съвременният човек познава много алкохолни напитки. Но само виното е с цвета на кръвта, съхранило неизброими вкусове и аромати като многообразието и философията на самия живот. Всъщност още от древни времена е известно, че пиенето на вино е философия и изкуство. Затова и някак архаично изглежда нелепият случай, в който наши български деца могат да излочат три литра течност за спирачки и да се натровят до смърт. Тази трагедия граничи с комичното и доказва на практика, че шеговитата фраза „не съм пил само мастило, глицерин и антифриз” е възможна в живия живот. А това, разбира се, е много тъжно, когато става въпрос за непълнолетни, които очевидно не...

Не съвсем европейско метро...

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ: БХК публикува пълния текст на жалбата си пред ЕСПЧ за случая на Борис

Висока купеста облачност, придружена от топъл атмосферен приятелски фронт цареше в офиса на ICN.BG в онзи февруарски ден, в който решихме да ги посетим. Посрещна ни лъчезарната Гергана Кузманова и неусетно заговорихме за  услугите, които предлага една от водещите хостинг компании в България. Върху стандартния набор от услуги, свързани с хостинг, домейни и сървъри, ICN.BG добавя истински професионализъм, надеждна сигурност на потребителските данни и тяхното съхранение.

Освен 24/7 професионална техническа поддръжка с реакция до 30 минути, мощни сървъри Supermicro + допълнителен резервен хардуер, ICN.BG предлага най-доброто съотношение цена-параметри и най-мощната Българска и Международна свързаност, подсигурена с над 5 алтернативни трасета. Но с това иновативните решения и услуги на компанията не свършват. ICN.BG ни изненадоха още със:

1. Cloud Хостинг –  ICN.BG предложиха за първи път на пазара в България решение за публичен cloud хостинг. Предимствата на тази облачна идея са свързани с неограничена еластична инфраструктура ( ваша инфраструктура, която расте заедно с вашите нужди в реално време, с толкова ресурс, колкото ви е нужен)  пълния контрол на инфраструктурата, постоянната поддръжка, автоматизирания мониторинг, безкомпромисната защита и сигурност на данните, уеб базирано управление и дори управление на услугите и коригиране на ресурсите в реално време. Всичко това, в добавка с оптимизация на разходите ( плащайки само използвания ресурс вие спестявате от цената, която заплащате за пакетен ресурс, който не всеки път оползотворявате ) прави Cloud хостингът идеалното решение за вашия бизнес и вашите нужди.

2. ICN.BG Security & Reputation – тази услуга предоставя възможността да защитите своя уеб сайт от злонамерени атаки, експлоити, анти-спам и друг вид действия целящи нарушаване на нормалната работа на сайта ви. Чрез ICN.BG Security & Reputation потребителите имат възможност да следят репутацията на своя уеб сайт с ежедневно сканиране в различни системи поддържащи черни списъци, онлайн репутация, както и проверка за зловреден код, възможни слабости в приложението ви, анти-спам и друг вид уязвимости. 

3. CloudFlare – CloudFlare е CDN (content delivery network), която оптимизира работата на сайта ви. ICN.BG определено знаят с кого да си партнират, още повече когато говорим за утвърдена фирма като CloudFlare, която разполага с 12 точки на присъствие в целия свят. Използвана заедно с плановете за споделен хостинг на ICN.BG, CloudFlare прави сайтовете ви удобни, лесни и бързи за навигация. Благодарениe на широката си мрежа този CDN прави така, че статичното съдържание на сайта ви се отваря от най-близкия до посетителя сървър. В резултат сайтът ви се отваря в пъти по-бързо от обичайното и освен това, уеб сайтовете, ползващи услугата, са значително по-неуязвими от спам и DDoS атаки. С CloudFlare пестите време, нерви и средства и оставяте приятно усещане за клиентите. Освен това тази услуга е безплатна за клиенти на ICN.BG, ползващи споделен хостинг.

 

4. SMS Gateway – Това чудесно решение предлага  приходи от вашите уеб-страници с удобната възможност за СМС микроразплащания. Платформата предоставя възможност за лесно интегриране за начинаещите уеб-мастъри и блогъри, както и разширени настройки за по-специфично приложение. С нейна помощ може да дефинирате услуги за достъп по време (подходящ за абонаменти), брой използвания (за изтегляне на файлове), регистрация за участие и гласуване и др. 

Едно от нещата обаче, което ми направи най – голямо впечатление при посещението си в ICN.BG, беше отношението им към клиентите и партньорите. ICN.BG вярва, че доброто партньорство се създава и развива не между компании, а преди всичко между хора, а тайната рецепта се гради върху коректността и доверието.

снимки: ICN.bg

Председателят на Епископската конференция на Католическата църква в България епископ Христо Пройков е роден на 11 март 1946 г. в София. През 1970 г. той е ръкоположен за дякон, а през май 1971 г. за свещеник от епископ Методий Стратиев. Духовникът специализира "Каноническо право" в Григорианския университет в Рим. От 1982 г. е енорийски свещеник в катедрален храм “Успение Богородично” в София. На 6 януари 1994 г. Христо Пройков има честта да бъде ръкоположен за епископ в базиликата “Св. Петър” в Рим лично от папа Йоан-Павел II. Ръководи Католическата екзархия от 5 септември 1995 г. В Епископската конференция на България е председател на Комисията за духовенство, Комисия за католическото възпитание, Съвет за пастирска грижа над емигрантите и пътуващите, Съвет за пастирска грижа над здравна служба. На 15 май 2009 г. е назначен от папа Бенедикт XVI за консултант на Конгрегацията на Източните църкви на Римската курия. - Монсеньор Пройков, станаха ли ясни конкретните причини за...

Наричат го „загуба по трасето”, но това всъщност е съседът ми по държава. Той краде ток и въобще не го крие от мен – сам ми се хвали. Въпреки че трябва да му е неудобно, тъй като накрая аз плащам безплатното приготвяне на неговия обяд. И поне един път в месеца – при плащане на сметката, получавам проблясък, че безплатен обяд няма. Нямам обаче кураж за нищо повече, което мен ме кара да се чувствам неудобно, макар и с нищо да не съм го заслужил. Някога съседът ми крадеше буквално с взлом, като се прикачваше към електромера ми. Тогава действително беше неудобно и за двама ни, но оттогава мина много време и се измислиха по-изискани начини, навлязоха модерни технологии. Принципно съседът ми продължава да прави същото като преди, но си е инсталирал някакъв чип, който му носи усещането, че не ме ощетява пряко, а краде директно от Доставчика. А аз се правя на платежоспособен глупак, защото наистина нямам кураж за нищо друго. Страх ме е и аз да започна да крада като него, страх ме е и да...

Малко след падането на Берлинската стена и рухването на тоталитаризма на мода у нас излезе шеговитата, но и жестока, както се оказа впоследствие, раздувка, че комунистите измислили любовта, за да получават секс без пари. И наистина със стъжняването на икономическата ситуация през последните двайсет и няколко години неформалните отношения между мъжа и жената придобиха едно все по-открито материално изражение. След възцаряването на пазарната икономика любовта сякаш също бе просната на сергията, за да бъде претегляна и продавана на килограм. Дори се роди нов жанр в популярната музика, който вулгарно възпя получаването на ласки срещу пари. Друг е въпросът доколко това е любов. Аз лично никога не съм възприемал на сериозно комунистите, макар че те се бяха възприели твърде на сериозно. Спомням си обаче, че бях далеч по-шокиран от лекциите по западноевропейска и средновековна литература в университета, които не ме пощадиха с факта, намерил най-точното си изражение в думите на Греъм...

Преди една година цената на един мегават-час е била 72 лева, а сега е вче 64.5 лева!!! Това прави спад с около 10.4%. Предполагам, че никой от вас, а също така и нито един журналист от Икономедия, не сме забравили, че от 1-ви юли 2012 г. цената на електроенергията за крайния потребител се покачи с цели 13.6%. Пак питам – забелязахте ли? На едро цената пада с 10.4%, а на дребно расте с 13.6%. Нито в интервюто с шефа на АЕЦ-а, нито в която и да е друга публикация на тази група няма да намерите питане към държавна институция (МИЕТ, ДКВЕР, НЕК, БЕХ, МС или която се сетите още) ЗАЩО СТАВА ТАКА??? ЗАЩО? Цъ – цъ! Няма да намерите. Простата сметка – седем милиарда киловат часа умножени на разликата в цените (0.75 ст. за киловат-час или 0.0075 лв. за мегават-час), показва пропуснати ползи за предприятието, респективно – на държавата и на всички нас, в размер на 52 500 000 (петдесет и два милиона и половина) лева. Дреме й на държавата за вас!

Пламен Асенов

13. 02.13, радио Пловдив

Целия текст слушай тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=20

Има една дата в календара на човечеството, която наистина може да се определи като най-трагична в цялата история на европейската и световна литература – това е датата 23 април 1616 година. Денят е най-обикновена събота, времето – пролетно, но в този ден едновременно умират двама от най-великите писатели, които са се раждали на този свят – англичанинът Уйлям Шекспир и испанецът Мигел де Сервантес.

Мюзикъл „Човекът от Ла Манча”, „Аз, Дон Кихот”, симфоничен оркестър

Макар да е написал доста романи, стихове и пиеси, Мигел де Сервантес Сааведра е прочут най-вече с онази своя книга, в която един малко лудичък испанец от ХVІ век на име Дон Кихот се вживява в ролята на средновековен рицар, яхнал знаменития си кон на име Росинант. Заедно с прагматичния си, но не по-малко лудичък оръженосец Санчо Панса, от своя страна яхнал магаре, Дон Кихот преживява редица телесни и умствени авантюри в района на Ла Манча, провинция в централна Испания, малко на юг от Мадрид. Сред тези приключения особено се открояват някои величави битки с великани и магьосници, спасяването от разбойнически лапи на различни невинни жертви, включително красиви девици, справедливото и достойно управление на остров и много други, често чудати, но винаги чудесни истории. Когато човек чете книгата обаче, постепенно започва да осъзнава, че е привлечен не толкова от наистина спиращите дъха, малко смешни и леко тревожни приключения, в които действителността никога не е такава, каквато е – макар и това да е много хубава част от романа. Осъзнава човек, че е привлечен повече от разсъжденията, споделени в разговорите, които двамата герои водят помежду си, пък и с другите хора, срещнати по прашните пътища или където и да било. Това са разговори, в които лудостта по наистина неповторим начин се преплита с мъдростта, но които в същото време ни казват толкова, колкото можем да чуем и понесем в момента. И когато продължим да ги четем или слушаме, ни казват още и още. А когато след години се върнем отново към тях, установяваме, че нищо не сме разбрали и чули предишния път, че всичката мъдрост на света едва сега започва да ни се открива и изяснява отново. Точно както става в живота, впрочем, точно както в живота. И никак не е случайно, че „Гениалният идалго Дон Кихот де Ла Манча”, както всъщност би трябвало да се преведе заглавието на български, вместо „хитроумният” или както там се превежда, се счита за първият съвременен европейски роман. Но той, по различни причини и по различни пътища, придобива и огромна световна слава.

Питър О`Туул, „Аз, Дон Кихот”, из филма „Човекът от Ла Манча

През 1965 година в Ню Йорк се поставя за първи път спектакълът „Човекът от Ла Манча”, който преживява 2 328 представления само на Бродуей и печели пет награди „Тони”, включително за най-добър мюзикъл. Той се базира на едноименната пиеса на Дейл Васерман, музиката е на Мич Лий по текст на Джо Дариън. През 1972 година пък режисьорът Артър Хилър прави едноименния филм. В него двете главни роли – на самия писател Сервантес и на героя му Дон Кихот, се играят от Питър О`Туул, а София Лорен се въплъщава в една наистина красива Дулсинея.

Питър О`Туул, „Аз, Дон Кихот”, из филма „Човекът от Ла Манча”

Аз съм Аз, Дон Кихот,
господар на Ла Манча,
съдбата ме зове и тръгвам -
а ветровете диви на късмета
ще ме тласкат все напред
накъдето и да ме запратят.
Накъдето и да ме запратят,
напред към слава отивам!

Така пее Питър О`Туул и от името на Дон Кихот отправя предизвикателство към цялата Вселена. А какво прави в това време авторът, Мигел де Сервантес Сааведра? Ами просто е – и той отправя предизвикателство към Вселената, както можем да чуем в „Глоса”, една песен по текст на Сервантес от 1615 година, композирана от Волф Рац през 2010-та:

Музика – Волф Рац, текст – Сервантес

Да стане миналото настояще,

не повече от туй ще искам аз -

или пък врящото сегашно

да стане бъдеще завчас.

Това космическо желание за разместване на пластовете време, оттам за разместване – и размесване – на съдби и хора, по странен начин се проявява точно в текста на книгата за Дон Кихот, в нейната съдба, в съдбата на героя, както и в съдбата на нейния автор, разгледани като неделимо цяло. Всъщност автор и герой в тази толкова типично оплетена испанска история наистина е много трудно да се разделят. Не, не съм го измислил аз. Твърдят го сведущи хора, включително великият испански философ и писател Мигел де Унамуно в есето си за Дон Кихот. Според Унамуно, както Флобер столетия по-късно се идентифицира с Ема Бовари, така и Сервантес би могъл да каже за героя си – Дон Кихот, това съм аз. „Дон Кихот, твърди Унамуно, олицетворява душата на Испания и носи характерното за испанеца трагично чувство за живота”. Но същото според него се отнася и за Сервантес. „Испания ли е създала Сервантес или Сервантес е създал Испания – такава, каквато съществува и днес в културното съзнание на света?” – риторично пита във връзка с това мислителят.

Испанска музика от Златната епоха

Мигел де Сервантес Сааведра е роден през 1547 година край Мадрид. Баща му е бръснар-хирург, съчетание, характерно за онова време, а майка му е от семейство на разорени благородници. Няма данни Сервантес изобщо да е учил нещо, но за сметка на това има много данни за житейските му подвизи на млади години. Те включват участие като морски пехотинец в голямата битка между християни и турци при Лепанто, където е ранен три пъти, петгодишно робство при алжирски пирати, от което прави четири неуспешни опита за бягство и други, по-дребни приключения…..Изобщо, до своята 33-та година Сервантес изживява толкова много животи и натрупва толкова опит, че славата му на истински мъдрец по-късно е напълно заслужена. През 1580 година той все пак се прибира в Испания, откупен от робството, заради военните си заслуги получава дребна служба  и започва да пише неистово. Първо пише поезия, но съвсем малко негови стихотворения са запазени досега. Следва първият му роман – „Галатея”, който го прави известен, но не и богат. Затова постъпва на бирническа служба, но там започва да бърка в кацата с меда и властите го вкарват в затвора. После го пускат, връщат го на служба и историята се повтаря. Какво да ви кажа – всъщност, повтаря се няколко пъти. И се предполага, че точно докато стои в затвора, у Сервантес назрява идеята за романа „Дон Кихот”. Първичното му намерение сякаш е това да бъде пародия на средновековните рицарски романи, родена от напрежението между старите идеали и новата действителност. При четенето на книгата обаче ясно се забелязва как това първично намерение бавно се преобръща и започва да се реализира в обратна посока – като пародия на съвременната на писателя действителност, родена от напрежението между истинските и фалшивите идеали, характерни за нея. Така за писателя Сервантес, също както и за героя му Дон Кихот, целият живот, целият истински, достоен и зрял човешки живот, се превръща в една невъзможна мечта:

Питър О`Туул, „Невъзможна мечта”, песен от филма „Човекът от Ла Манча”

Да мечтая невъзможна мечта,

да се бия с враг непобедим,

да понеса непоносима тъга,

да съм там, дето смелите не смеят.

Мечтата на Сервантес да живее в свят, достоен да се живее в него, се оказа наистина невъзможна мечта. Той опита оттук, опита оттам, но като стана на 69, три дни, след като завърши последния си роман, от който нарасна славата, но не и богатството му, замина да търси друго, по подходящо място за живот. Погребан беше в женския манастир на ордена „Света Троица” в Мадрид, където едната му дъщеря е монахиня. След няколко години обаче орденът се мести в друг манастир и, въпреки че взимат своите мъртви със себе си, костите на великия писател се загубват и досега не се знае със сигурност къде точно почиват. А може би не почиват, а, съвсем по испански, са отдавна пръснати като реликви между всички нас, читателите, завинаги влюбени в безумния мъдрец Дон Кихот, захласнати по наивната гениалност на Санчо Панса, изгарящи по прелестния идеал за жена, на име Дулсинея. Може би.

Carlos Sánchez – Yo Soy Don Quijote

Експериментирам  с доста утвърждения или така наречените “ежедневни мантри”, за които толкова много се пише в съвременната ню-ейдж литература.

Мисля, че открих най-добрите от тях:

Time
Health
Energy

Freedom
Adventure
Creativity
Travel
Success

THE FACTS

Няма значение на какъв език са написани.

По-якото е, че обединени, те също правят една мантра. Тип констатация. В сегашно време. В първо лице, единствено число. Няма “искам” и няма “ще”. Всичко се случва тук и сега. В сегашно време. Или изобщо не се случва…

Още по-правилно е, когато “мантрите” са подкрепени от дела. Само убеждението не е достатъчно. Редовно си казвам: “Да, това е начинът, по който искам да живея. Да, така се виждам. Така изразявам себе си най-добре и вдъхновението, което е в основата на моята същност. Но какво точно направих днес по въпроса?”

И, ако не съм направил нищо, сядам и го правя в момента…на часа.

Действията са изключително важни!

Ще си позволя да ви припомня принципа на Нийл Донълд Уолш, даден в “Разговори с Бога”, относно това как човек твори своята реалност, в сравнение с това как Божественото у нас твори. Всички сме миниатюри на Твореца, не се съмнявайте в това. Всички можем да творим – в истинския смисъл на думата, а не просто да цапаме хартията с мастило. Истинското творчество е да сътворяваш реалността, в която живееш. Ежедневно. Има два начина: Божественият и човешкият. И двата са валидни, но разликата е в размаха. Перифразирам свободно:

Ето как човекът твори своята реалност. Канят Джон на концерт. Той решава да отиде. Първото, което се поражда е мисълта, идеята за концерт. След това идва ред на думите. Джон се обажда на жена си и я моли да му приготви костюма. “Обещал съм да отида на концерт”, казва той. Мисълта се превръща в думи. “Да, ще дойда на концерта”, потвърждава той на организаторите. Вечерта Джон сяда в колата, пали двигателя и наистина поема към концертната зала. Думите му се превръщат в дела. Джон пристига точно навреме за концерта и заявява: “Ето, тук съм. Както обещах”. Реалността му вече е факт. По този начин човешкото у нас твори. В тази последователност – мисли, думи, дела – ние сме изградили своите къщи, магистрали, компютърни системи и цялата човешка цивилизация. Така сме я превърнали в реалност. “В началото беше Словото” или първо е идеята, мисълта, чертежът идва след това, докато всичките тези мисли, думи и дела не се обединят в готовата вече сграда. Това не е лош метод, но той понякога изисква доста време и усилия. А има по-добър начин…

Божественото у нас твори  в точно обратната последователност! Всичко започва с действията. Те предизвикват думи, които затвърждават тези действия, а комбинацията от действия и думи се превръща в истински мисъл-форми, които се реализират. Причината е, че действието предхожда мисълта, дори думите, следователно е по-лесно да повярваме в тях. Затова казват, че който има достатъчно вяра, може да премести и планина. Ако не си успял да преместиш планината вече, значи нямаш достатъчно вяра. Или просто не ти се занимава с местенето на планини, а с много по-яки и по-смислени неща в момента.

Вторият начин е значително по-ефективен. Това е Божественият начин.

Затварям тази скоба, за да подчертая още веднъж колко важни, всъщност, са действията.

Действия = Действителност.

Даже и двете дебютират с Д.

REACT и CREATE са глаголи, които се пишат с едни и същи букви. Само последователността им се различава.

В предишния пост писах за щастието. Как се държи щастливият човек? Едва ли непрекъснато мърмори и се оплаква, в очакване на “светлото бъдеще”, както правят повечето от нас в ежедневието. Едва ли си намира оправдания да не бъде щастлив в момента, защото другите правят това, това и това…Не, той е щастлив в момента – в единствения момент, който реално съществува – щастлив е във вечното сега. Тези му действия, дори първоначално плахи и неубедителни, пораждат мисъл и думи, които само ги затвърждават във вечното сега.

Какъв е начинът, по който искате да живеете?

Как изразявате себе си и вдъхновението, което е в основата на вашата същност?

Какъв е вашият истински празник?

И какво правите по въпроса?

Творци сме на собствената си реалност.

Необратим факт.

Поемете отговорността, която произтича от всичко това.

Но и привилегията.

И се наслаждавайте на резултатите!

Тихомир Димитров

Казвам се Стефан Стефанов и съм човекът, номинирал дърветата, спечелили конкурса "Дърво с корен '2013" - България, които в момента представят страната в конкурса "ДЪРВО НА ЕВРОПА '2013". В "Дърво на Европа '2013" се състезаваме с дърветата - национални победители от Ирландия, Чехия, Полша, Словакия и Унгария. Смятам, че България има една наистина достойна кандидатура за дърво на Европа, тъй като конкурсът е свързан точно с идеята дървото да не е най-старото или най-голямото, а да е свързано с място, важно за общността, където расте.

УВАЖАЕМИ Г-Н ПРЕЗИДЕНТ УВАЖАЕМА Г-ЖО РЕДИНГ УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ, Поводът, по който се обръщаме към Вас, е да изкажем нашето дълбоко възмущение като свободни граждани на Република България и голямото европейско семейство от зачестяващите в последните месеци и дни опити от страна на изпълнителната власт в Република България да бъдат задушени в зародиш всякакви форми на протест и несъгласие с политиката, водена от управляващите.

Долната камара на френския парламент одобри еднополовите бракове

Лечението на "пеперудените деца" се поема от НЗОК

И по-специално ще дам нагледен пример с една от най-претенциозните медийни групи, „любимата ми” Икономедия, на Иво Прокопиев, а главната роля ще изиграе в-к „Капитал”. На 29-ти януари 2013 г. във вестника е публик...

Продължавме с околосветското пътуване на Иван и Петя. Днешната спирка ще бъде на Великденския остров – за да ни служи за предупреждение често срещаната обществена човешка глупост. Приятно четене:

Великденският остров (Рапа Нуи)

където белите не за всичко са виновни 

Загадката Рапа Нуи

Чили не ни грабна още от първото ни влизане на път за Аржентина - с безумните проверки и приземяването на самолета на границата с Боливия, преди отново да полети за Сантяго. Чилийците претендират, че живеят в най - богатата, уредена и организирана държава в Южна Америка, но се оказа, че всъщност не се различават много от останалите. Сантяго е голям и скъп град, лишен от всякакъв чар и атмосфера и определено няма нищо интересно за туристи. Тук се разделихме и с апарата си, така че не пазим много топли спомени от там. Най - интересното е, че през следващите няколко седмици, срещнахме още хора, които са имали неприятни инциденти там. Очевидно Сантяго е дори по - проблемен от стандартен Латиноамерикански град, но това не пречеше на двойка испанци от нашия хостел, които бягаха от тежката икономическа ситуация в Испания, да се опитват да си намерят работа тук. Прекарали около година в Австралия, но не им харесало, поради факта, че не могат да се развиват в професиите си. Тук се надяваха да успеят. Стандартната заплата за администрацията беше около 750 евро, при условие, че наема е около 500 и то без допълнителните сметки. Сантяго си е скъпо място и след инцидента изобщо не ни се стори привлекателно за живот при тези условия, но те си знаеха... За разлика от първата, втората спирка в Чили ни хареса дори повече от очакванията. Най - вероятно, защото Великденски остров си е стандартен Полинезийски остров, който просто се води част от Чили от 1888 година насам. Александър Селмън,Младши - син на английско еврейски търговец изкупил всички земи на острова, с изключение на мисионерските и станал негов единствен работодател. Той работил за развитието на туризма на острова и се явявал основния информатор за провеждането на британски и германски археологически експедиции. Продава острова на чилийското правителство през 1888 г. Завръща се в Таити през декември същата година. Ефективно е управлявал острова от 1878 г. до цесията на Чили през 1888 година. Островът се управлява от чилийския флот до 1966 г., когато на поданиците му е дадено чилийско гражданство. Наричан още

Рапа Нуи, островът е разположен в Тихия океан,

в югоизточната точка на полинезийския триъгълник. Фразата Рапа Нуи означава и "земя на края". Великденски остров е един от най-изолираните в света, обитавани острови. Най-близкото населено място е остров Питкерн, който отстоява на 2000км от него, а разстоянието му до континента е над 3000км. Има три сладководни езера, разположени в кратерите на 3 вулкана, но няма постоянни потоци или реки.

Историята на Великденски остров

е богатa и противоречивa. Жителите му са издържали на глад, епидемии, гражданска война, нападения на роби, колониализма, обезлесяване, а населението му спада рязко повече от веднъж. Вероятна дата на първоначалното населяване на Великденски остров е в границите от 450 до 700г. СХ. Приблизително съвпада с пристигането на първите заселници в Хавай. Островът е населен най-вероятно от полинезийци, които се навигирали с канута или катамарани от остров Мангарева (част от архипелага Гамбие) или Маркизките острови. Мигриращите полинезийци, родом от Югоизточна Азия, са достигнали Таити и Маркизките острови около 300 години СХ., а по - късно са открили и завзели Хавай и Нова Зеландия. Идеята за плаването и търсенето на нови места е развитие на йерархичната и социална структура на полинезийците. Само най-старите синове могат да се надяват да наследят властта. По същия начин, както по-младите синове на Европа са тръгвали на кръстоносни походи или към Новия свят, по-младите синове на Полинезия организирали експедиции до намиране на нов остров, където те могат да станат началници.След като достигат до Великденски остров, обаче, хората вероятно се оказват блокирани. Учените не могат да намерят доказателства за двупосочна комуникация между острова и останалата част на Полинезия. Когато Джеймс Кук посещава острова, един от неговите членове на екипажа е полинезиец от Бора Бора, който бил в състояние да комуникира с хората от Рапа Нуи. Езика Мангарева - най-близкия до Рапа Нуи е с 80% сходство в речника. През 1999 г., пътуване с реконструирани полинезийски лодки доказало, че е възможно да се достигне от остров Мангарева до Великденския остров само за 19 дни. Друго доказателство за произхода на първите заселници е, че статуите и други артефакти също носят полинезийски отпечатък. През 1994 г. е направен ДНК анализ на 12 скелета от острова и е установено, че са полинезийски. Европейските сведения от 1722 и 1770г. говорят за изправени статуи, разположени по цялото крайбрежие на острова, докато Кук по време на експедицията си през 1774г. отбеляза, че някои от статуите са повалени в резултат на вътрешна война. Първият записан Европейски контакт с островитяните е на 5 април (Великден) 1722 г., когато холандски мореплавател посещава острова в продължение на една седмица и наброява население от 2000 до 3000 жители. Броят на жителите може да е бил по-голям, тъй като някои от тях може би са били уплашени и са се укривали, в резултат на недоразумение, което накарало европейските мъже да стрелят по местните жители. Убили повече от дузина и ранили още няколко. Британски кораб пристига през 1825 г. и докладва за липса на стоящи статуи. Към Великденски остров се е подхождало много пъти през 19-ти век, но от тогава островитяните проявявали открита враждебност към всеки опит да се спре на острова и следващата нова информация идва от 1860г. Според устните предания, записани от мисионерите посетили острова през 1860г., той е имал силна класова система, с един "ariki" или главнокомандващ. Той е притежавал голяма сила над деветте други кланове и съответните им ръководители. Големият вожд е най-възрастния наследник по първородна линия на легендарния основател на острова, Hotu Matu'a. Най-видимия елемент в културата е строителството на огромни статуи, наречени Моаи, които представляват обожествени предци. Повечето селища са разположени на брега и Моаи са били построени по протежение на бреговата линия, може би за да бдят над техните потомци с гръб към духовния свят в морето, търсейки благословия за плодородност. Друга теория твърди, че статуите са били обърнати към Таити, от където са дошли и първите заселници. Въпреки всички теории до момента, никой не може да каже със сигурност какво всъщност означават тези статуи и защо са построени. В това именно се крие чара им - със сигурност и за в бъдеще, те ще продължават да вълнуват нашето въображение…

 

С пристигането на острова,

туристите трябва да се съобразят със стандартните за Чили закони, касаещи внасянето на храна или нещо подобно, което може да увреди острова. Ние поне летяхме от Сантяго, така че имахме възможност да си напазаруваме предварително, защото острова си е доста скъпо място. Посрещнаха ни с венци и цветя по полинезийски обичай и след стандартното туткане, характерно за тези ширини, потеглихме за поредния хостел накачулени като сърдели, с тонове багаж и един австралиец пътуващ в каросерията със сърфа си.

В хостела

срещнахме англичанина Гари - определено един от най - интересните хора, които бяхме срещали до момента. Пътуваше по доста интересен начин - имаше сайт "Choose my own adventure", където хората всъщност гласуваха в каква посока да продължи пътешествието му. Първо му пращаха мейли с предложения и след като той ги качеше в сайта, те гласуваха определяйки съдбата му от тук нататък. Беше интересен експеримент - искаше да види как реагират хората и дали всъщност ще се опитат да усложнят живота му или не. Определяха начина, по който да пътува, дали да работи или не - общо взето всичко. Сега предстоеше да пътува обратно до Сантяго и след това от там с автобус 6 дена до Колумбия. Имаше около 20 000 последователи в сайта и плануваше да издаде книга след това едногодишно приключение. Беше журналист и определено беше намерил най - добрия начин да пътува, особено ако успееше и с книгата след това, пътуването можеше да му излезе без пари. Преди да го срещнем беше прекарал 5 седмици в Аржентина - в град, който до скоро е бил залят от езеро и сега все още се възстановявал. Хората са гласували да спи в сграда, използвана преди като кланница за телешко. След това са го изпратили да работи на Великденски остров. Работата, която успял да си намери беше на рибарска лодка, при условие, че не говори испански. Местните не са му плащали пари, но за сметка на това е имал прясна риба всяка вечер. Описа го, като уникално изживяване, вечер е пиел бира с тях и дори са го канили на вечеря. :) По - късно се разходихме наоколо, хостелът се намираше на самото крайбрежие и гледката на разбиващите се с трясък вълни в скалите, заедно с пяната и парата, която вдигаха беше вълнуваща. Вечерта разпитвахме и си търсихме компания за подялбата на кола под наем за следващия ден - единствения начин да разгледаш забележителностите на острова. Въпреки малките му размери, около 60 кв.км, нямаше друг възможен начин. Разбрахме се с една японка и междувременно се сприятелихме с едни тайванци, които ни поканиха да се присъединим към тях на вечерна разходка до една от групата със статуи - общо 7, които са едни от малкото гледащи към океана, а не към сушата, както са всички останали. Залезите и изгревите на острова на фона на загадъчните фигури са повече от уникални. Азиатците са наистина много симпатични туристи, имаме много добри впечатления от тях, както и от французите. Определено най си допаднахме с тези националности. Нямахме много късмет със залеза, защото беше облачно, но въпреки това беше красиво и фигурките толкова прости сами по себе си, бяха същевременно специални и уникални. Островът ни грабна и цялата обстановка наоколо много ни хареса. Радвахме се, че сме тук - още една мечта се сбъдна. :) Вечерта вълнението беше още по-силно и тътена от вълните се чуваше ясно, очаквахме буря, но извадихме късмет.

   

Потеглихме около 10 часа на следващата сутрин.

Така можехме да използваме колата и за изгрева на другия ден. Едната страна на острова е подходяща за наблюдение на изгрева, а другата на залеза. Направихме програмата така, че да посетим всички далечни места с колата, а близките оставихме за разходка на следващия ден. Спирахме навсякъде, където ни харесваше, а и из целия остров имаше разхвърляни около 887 моаи - така наречените статуи. Някои са обособени на специални церемониални платформи, а други все едно са пораснали от земята, част от тях все още е зарита в почвата. На много места статуите са повалени, главите им са отделени от тялото, а червените им шапчици са разхвърляни наоколо. Често по пътя се разминавахме с диви коне, които очевидно изобщо не се притесняваха от нас или останалите преминаващи коли. За първи път видяхме оловно сив кон - много красиво животно. На места атрактивни продавачи бяха опънали сергии със сувенири. Единия дядо особено привлече вниманието ни. Имаше много дълга оплетена на расти коса, която беше хванал по интересен начин на тила на главата си и от далеч приличаше все едно имаше огромен вплетен клон. Стигнахме до

националния парк "Рано Раруки"

Представлявал един от трите вулкана на острова, сега е езеро с ливади, цъфнали дървета и пасящи наоколо коне. Кучетата често гонеха конете и те галопираха бясно в различни посоки - красота. До самото езеро е разположен хълм, който е ограден със статуи в различни размери, изобразяващи различни черти на лицето. Предполага се, че почти всички

статуи

са дялани, издълбани и изрязани именно на този връх. Издълбани са от отличителна, сгъстена вулканична пепел, която се намира на едно място във вътрешността на изгасналия вулкан. За изработването на един Моаи са били необходими екип от пет или шест души и около една година, за да се завърши. Само една четвърт от статуите са инсталирани. Почти половината са останали в кариерата на Рано Рараку, а останалите лежат на едно или друго място, вероятно по пътя им до крайната цел. Някъде от 180 до 250 мъже са необходими за теглене, в зависимост от размера на Моаи. Тясно свързани със статуите са така наречените каменни платформи Аху. Много от платформите се превърнали в гробници. От 313 известни платформи, само на 125 има разположени Моаи. Обикновено по един, може би поради не достатъчно дългия моаи период и поради трудностите при транспортирането им.   Чудехме се дали видимите разлики в статуите са били направени с цел да демонстрират колко различни са хората като цяло или всяка е изобразявала различен владетел или просто знатна личност от това време. На входа на парка имаше снимки от реставрирането му през различните години, показващи как са разравяли фигурите. Най - ранната снимка беше от 1956г. Все още имаше много статуи показващи се само до главата, врата или раменете. Очевидно не са ги изровили целите, за да не предизвикват допълнителна ерозия, която като цяло си е сериозен проблем тук.

Гледката от хълма към морето също е зашеметяваща

и особено към 15-те фигури, които се виждат в далечината. Те са и най - известните на острова. Оказа се, че са били доста разрушени и изпопадали, в следствие на местни войни и размирици на острова през 17-ти век. По - късно, през 1960г и платформата им е била разбита, в следствие на цунами, резултат от земетресение. Японски архитекти са се заели с възстановяването им. И наистина, когато приближихме се виждаше, че платформата е ново построена, фигурите на моаите бяха в изрядна редица и тук там се забелязваше, че главата или друга част от тялото е залепена. Цялата платформа се казва Тонгарики - забележителна с всичките 15 човечета с различна височина и само един от тях с шапка. Останалите шапки са наредени в редица отстрани. Сами по себе си шапките надхвърляха нашия ръст. За разлика от 7-те фигури, които посетихме предната вечер за залеза, тези бяха коренно различни една от друга. Формата и структурата им съвпадаше, но се различаваха по всичко останало. Имаха различни изражения, носове, едни бяха по пълни, други по издължени и слаби. Гледаха към същия този връх, където са се строяли всички статуи.

Минахме от другата страна на острова, за да видим така известния

плаж Анакена

Вярва се,че тук е било и първото селище на острова. Спряхме по пътя, където обърната по очи се намираше и най-високата статуя. Беше над 10м и тежеше повече от 80 тона. Легендата разказва, че една вдовица я е поръчала в памет на съпруга си. Отбихме се и при така известните скални рисунки. Изобразяваха риба тон, акула и огромно 12 метрово кану, обградено с рибки, костенурки и подобни морски твари. Наоколо всичко беше зелено от плантациите с лайм, които обграждаха петроглифите. Като цяло острова беше доста каменист и с малко зеленина. Приличаше по скоро на гръцки остров, отколкото на полинезийски.

Скалните рисунки,

представляват картини, издълбани в скала, като Великденски остров има една от най-богатите колекции в цяла Полинезия. Тези изобразяващи Birdmаn (за който ще спонем малко по -късно) наподобяват скални рисунки в Хавай. На острова са открити около 1000 места с над 4000 скални рисунки. Изображенията са били издълбани в скалата, поради най-различни причини: да се създадат тотеми, да се маркира територия или да се ознаменува дадено лице или събитие. Скалните рисунки също са чести срещани в Маркизките острови. Малко по - нататък по пътя се отбихме на едно малко плажче, където пясъка имаше розови оттенъци. Продължихме по пътеката и се озовахме на едни скали много наподобовящи тези по крайбрежието на Тюленово. И накрая стигнахме до плажа - много специално и притегателно място - единственото с бял пясък и подходящо за плуване на острова. Тук се намираше и поредната платформа със 7 статуи, от които 2 бяха разрушени. Почти всички са с шапки и определено са статуите с най-ясно изразени черти на лицето от всички останали на острова. И те са с гръб към водата, така че от където и да ги погледнеш представляват страхотна гледка - както гърба им на фона на палмите, така и лицата им на фона на водата. Полежахме на плажа и се топнахме в океана, след което се прибрахме за едно бързо кафе и потеглихме отново към поредния залез на фона на статуите.

  В последно време островът се приема като нарицателно за културни и екологични опасности, като същевременно служи като предупреждение за последиците от свръх експлоатация. Едва ли хората са изцяло виновни за загиването на културата им. Бурите и цикличните промени на климата, също биха могли да са допринесли за това. Когато населението на Великденски остров достига своя връх - може би около 20 хиляди жители, това е далеч над възможностите на екосистемата на подобен малък остров. Ресурсите стават оскъдни след като буйните палмови гори са били унищожени - изчистени за нуждите на селското стопанство или за преместването на масивните камъни Моаи. В резултат, процъфтяващия социален ред се обръща в кървава гражданска война, може би дори канибализъм.

Канибализмът е широко разпространен

в полинезийските култури. Човешки кости не са били намерени, освен в земни фурни, разположени зад религиозни платформи, което показва, че канибализма най - вероятно е бил ритуална практика. При първото научно изследване, проведено на Великденския остров през 1914г. е записано, че местното население категорично отхвърля твърденията, че те или техните предци са били канибали. Местните са вярвали, че техните предци може да ги спасят от глад и поради тази причина се наблюдава все по - голям растеж в изработването на статуите - строяли ги все по - високи. Археологическите разкопки от време на първоначалното селище показват, че островът е бил дом на много видове дървета, както и на най-малко шест вида местни птици. Някъде преди пристигането на европейците на Великденски остров,

Рапа Нуи преживява огромен катаклизъм

в тяхната социална система, предизвикан от промяна в областта на екологията на острова. Загубата на големи дървета означава, че жителите вече не са в състояние да изграждат мореплавателни съдове. Това значително намалява и риболовните им възможности. Поредица от опустошителни събития, убили или премахнали по-голямата част от населението през 1860г. През декември 1862 г., ударили перуанските нашествия на роби. Бурните отвличания продължават още няколко месеца, като в крайна сметка са заловени около 1500 мъже и жени или половината от населението на острова. Сред заловените са тези, които са от първостепенно значение - владетеля на острова, неговия наследник, и тези, които знаели как да четат и пишат. Когато робите нашественици били принудени да репатрират хората, които са отвлечени, заедно с малцината оцелели, те донесли едрата шарка на всеки един от островите. Това създало опустошителни епидемии от Великденски остров до Маркизките острови. Късния контакт със западната "цивилизация" се оказал катастрофален за жителите на острова. Благодарение на робството и болестите,

населението е повече от драстично намаляло

След анексирането от Чили през 1888 г., обаче, този брой е нараснал до 2500, с пристигането на други "Рапа Нуи", живеещи в Чили, Таити и Северна Америка. Въпреки нарастващото чилийско присъствие, полинезийската самоличност на острова все още е доста силна. Изгревът посрещнахме от другата страна на острова при статуите Тонгарики. Статуите изглеждаха още по загадъчно на фона на облачното небе - толкова мащабни и сериозни. Тук там просветляваше в типичните за изгрева розово оранжеви цветове, но не успяхме да му се насладим изцяло заради облачното време. На връщане се отбихме до други съборени платформи. Чудехме се след като бяха възстановили част от тях, защо не са възстановили всичките? Дали не са им стигнали парите или са решили, че така изглеждат по - автентично? Пуснахме няколко запитвания за Сoach Surfing във Френска Полинезия и тръгнахме на разходка към националния парк Рапануи. Тук се е намирал най - големия вулкан - Рано Кау или "Създателя", както го наричаха местните. Кратера все още се виждаше много добре оформен, само където сега в него се е настанило езеро. В единия му край, част от кратера се е откъртил и се виждаше уникалния син цвят на Тихия океан. Пътеката се виеше по билото на хребета. Продължихме по нея, като през цялото време ни следваше едно куче. Водехме го още от рибарското селище край морето, където често виждахме местните с канута, явно и тук това беше национален спорт. Кучето не се отделяше от нас, даже полягаше наоколо, когато ние се спирахме, просто за да се насладим на заобикалящата ни природа. Стигнахме до Оронго - така нареченото церемониално селище с 54 къщи. Било е свързано с Маке Маке култа, както и със състезанието на мъжете. Вярва се, че се е използвало само по няколко седмици в годината и то в началото на пролетта от 16 -ти век нататък. Въпреки че култа към бога Маке Маке, изглежда се е появил по - късно. Бил е тясно свързан с плодородието, пролетта и миграцията на морските птици. Очевидно

с намаляването на култа Моаи, хората го заменили с "Birdman" култа.

Конкурсите за Birdman започват около 1760 г., след пристигането на първите европейци, и приключили през 1878 г., с изграждането на първата църква от римски католически мисионери, официално пристигнали през 1864г. Това показва, че тази концепция вероятно е била наследена от първите заселници, само самото състезание е уникално за Великденски остров. Воините от всяко племе се срещат в церемониално разполженото на скалите селище с изглед към 3 малки острова. По време на годишната церемония, се е провеждало състезанието, когато водачите на различните племена или техните представители са се борили да вземат първото яйце на "Манутара" - вид морска птица, която всяка пролет се е връщала на трите малки острова отстрани на големия, за да гнезди. В селото са се провеждали различни събития, с цел подготовка за състезанието. Участниците слизали надолу по скалите и плували до малките острови, където чакали, понякога със седмици пристигането и гнезденето на птиците. Участникът, който първи се завърне в селото или съответно ръководителя, който той е представлявал, получава титлата "Birdman", което означава, че той ще е ръководител през следващата една година. Смятало се е, че този човек придобива свещен статус и съответно е живял в отшелничество през идната година. За последно състезанието се е състояло около 1867г. Церемониалното селище става фокус на нова цел, която представлява и нов етап в островната история и култура, където различна, в сравнение с предишната религия и политическа система, постепенно се налага в обществото и отбеляза местоназначението си до края на 19-ти век.   Стигнахме до

красивата гледка на 3-те малки островчета в океана -

единствените наоколо в необятната морска шир.   Към островите гледаха няколко нереставрирани къщички, както и реставрирани такива. Представляваха идеално нареден от камъни кръг. За таван служеше огромен плосък камък. Имаха дори и прозорци, само където не ни стана много ясно как точно са влизали в тях, защото вратите бяха много ниски и определено трябваше да се влиза пълзешком. Но все пак къщичките бяха доста вкопани в земята, така че най - вероятно и входовете по това време са били доста по големи. Стигнахме до другата страна на кратера, от където местните са слизали надолу по скалите, за да плуват до малките островчета. Доста смело начинание, пишеше, че много участници са намирали смъртта си в дълбоките скали. Отстрани на скалите имаше място със съсредоточени хиляди петроглифи. Виждаше се ясно очертан човекът птица, както и божеството им Маке Маке.

 

На следващия ден се отправихме към сърфисткия плаж,

искахме да се полюбуваме на опитните сърфисти. Доста туристи идваха тук, най - вече заради сърфа и ако им останеше време разглеждаха и забележителностите. По крайбрежието имаше още статуи, като една определено се отличаваше от останалите. Беше единствената с оцветени в бяло очи и с изрисуван с различни форми цветен гръб. Имаше и няколко лагуни, които бяха изкуствено оградени като басейни. Доста хора плуваха в тях, а други просто си правеха пикник под палмите - приятно и спокойно. Прекарахме и малко време в местната библиотека, където имаше безплатен интернет. Беше спонсорирана от фондацията на Бил Гейтс. Преди да тръгнем за летището в последния момент ни беше отговорил един пич от coach surfing-a. Пишеше ни, че можем да отседнем при него в Морея, където пристигахме на следващия ден. Изглеждаше много симпатичен, утре предстоеше да видим. През няколкото дни прекарани на острова, ни разказаха доста интересна случка за близко разположения, до нашия хостел, 5 звезден хотел. През август 2010 г., членове на

местното движение за права и свободи - Hitorangi превзема хотела

Окупаторите твърдят, че той е купен от правителството на Пиночет, в нарушение на чилийското споразумение с местното население през 1990 г. Настояват, че техните предци са били излъгани при даването на земята. Окупацията продължава до 3-ти декември 2010 г., когато най-малко 25 души са ранени, докато чилийската полиция се опитва да изгони от сградата местните. Инцидентът приключва през февруари 2011 г., когато 50 въоръжени полицаи нахлуват в хотела, за да премахнат последните пет окупатора.

Пристигнахме в Таити

в 11 часа вечерта местно време. Готвихме се за поредното спане на летището и се спряхме в близост до ресторанта. От една страна да има хора наоколо, а от друга да не се набиваме толкова на очи. В единия край спеше човек пльоснат по очи на пода, а в другия до нас се присламчи странен дядо. Тъкмо си помислихме, че сме наобиколени само от странници, когато дядото дойде и ни почерпи с вафли и вода. Беше

маор - представи се като скулптор от Великденски[ остров

и ни подаде да разгледаме малка книжка. Идваше да я представи в музея на един от островите. В книгата пишеше, че той заедно със съпругата му германка имат няколко съвместни проекта с цел опазване на културата на Рапа Нуи. Освен скулптор, дядото беше още философ и писател. А жена му - писател, фотограф и философ. Книгата представляваше портретни снимки на местни с изрисувани лица и дървени скулптори направени от дядото. Беше доста интересно да си поговорим, въпреки че разговора протичаше доста сложно, с помощта на една французойка, която се присъедини към нас в последствие. Разбирахме се на смесен английско - испански, като понякога намесвахме и френския. Жената идваше при мъжа си, който работеше на Маркизките острови. Често пътувала до тук през годината. Питахме дядото за Моаи и той обясни, че всъщност те представляват мъжкия полов орган, а шапката женския. Така че, всъщност цялата идея е за възпроизводството и за връзката между земята и небето. Питахме го и за цунамито и за намесата на японските архитекти, които както той каза са дошли да оберат парите. :)

Статуите, които са реставрирани, са допълнени по усмотрение на археолозите, като например фигурата с белите очи на крайбрежието. Обясняваше, че когато има повече статуи струпани на едно място в различни размери, обикновено са представяли семейство и идеята да се покаже различията между хората, както и ние си мислехме. Разказваше също, че обикновено жена му пътувала за представянията, когато се налагало, а той си оставал в къщи, тъй като имат много животни за гледане. Но този път са се сменили - явно не обичаше да се разделя с дома си. Редовно яздеше, гмуркаше се или просто плуваше - забележително за неговата възраст. Причината за липсата на много риба в морето около тях, за разлика от останалите полинезийски острови, обясни с факта, че много японски и американски рибарски кораби често достигат до острова.   И така чакайки ранните полети или в нашия случай ранния ферибот, се получи добра интернационална беседа на летището - посмяхме се всички заедно. Беше интересно да чуем и независимото мнение на местен човек, допълвайки пъстрата така или иначе картинка на този мистериозен остров. В крайна сметка, неговото обяснение си остана най-правдоподобното за нас, измежду всички останали теории...

Автор: Иван Иванов Снимки: авторът

• Още от същото околосветско пътешествие:
  • Гватемала,
  • Мексико
  • Венецуела
  • Перу
  • Боливия
  • Аржентина

  Други разкази, свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="396"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="396" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="396"]

Ето още една чудесна идея за 8 март, като използваме очертанията на детската ръчичка. Изрежете няколко цветенца, два...

Наградата за цялостно творчество в областта на хорър литературата на “Брам Стокър” и тази година ще вземат двама души. Този път комитетът за наградата, председателстван от Ивон Наваро, е решил това да са Клайв Баркър и Робърт МакКамън.

Писателите ще получат отличията си на 15 юни на специално организирана галавечеря, която ще се проведе в рамките на Световната хорър конвенция 2013 в Ню Орлиънс. По предварителна информация от организаторите обаче самият Баркър няма да присъства на церемонията.

Наградата за цялостно творчество е най-престижната от наградите „Брам Стокър“. Тя се присъжда ежегодно от Асоциацията на хорър писателите на САЩ като признание за върховите постижения на творец (често писател, но не задължително) на база цялостната му работа и кариерно развитие. Отличените трябва да са оказали дълбоко и положително влияние върху хорър жанра, а също – да са на поне шестдесет години или техни произведения да са били издавани в продължение на тридесет и пет години. Сред носителите на наградата се отличават имена като Стивън Кинг, Ан Райс, Рей Бредбъри, Джойс Каръл Оутс, Уилям Питър Блати, Челси Куин Ярбро, Рамзи Кампбел и Питър Строб.

Кои са двамата призьори и защо журито им присъжда наградите?

Мечтател, фантазьор, поет и художник, Клайв Баркър разширява обхвата на човешкото въображение като писател, режисьор, сценарист и драматург. Непоправим търсач на новото, той прескача между стиловете с лекота, оставяйки незаличимия си артистичен подпис на редица проекти, които носят белега на креативното му разбиране за съвременните медии - от познатата сфера на литературата до прогресивните визуални продукти на филмовата му компанията „Seraphim“.

Истинският успех за Баркър идва през 1984-1985 с публикуването на разказите, събрани в сборниците „Кървави книги“, и най-вече с първия му роман – „The Damnation Game“, който му донася международна слава.

Баркър променя посоката, отдавайки се на киното. Това става с превърналия се в класика филм от 1987 „Hellraiser“, който е базиран на романа му „Прикован към Ада“ ("The Hellbound Heart"). Три години по-късно отново право фурор – този път с „Нощният род“ („Nightbreed“). Баркър е режисьор и пище сценария на филма, за който използва друг свой роман – „Кабал“. През 1995 режисира Скот Бакула и Фамке Янсен в детективския ноар „Магьосникът“ („Lord of Illusions“). Неговите „Богове и чудовища“ от 1998 г. събрат три номинации на Академията и печелят Оскар в категория за „Най-добър адаптиран сценарий“.

Литературните постижения на Баркър включват бестселъри като „Weaveworld“, „Imajica“ и „Everville“, а също детските романи „The Thief of Always“, „Sacrament“, както и преведената на български език поредица „Абарат“.

Робърт МакКамън е автор на редица бестселъри, сред които „Животът на момчето“, „Песента на лебеда“ и „Петимата“. Той е отличен със Световната награда за фентъзи, а също е трикратен носител на „Брам Стокър“ за „Песента на лебеда“ - 1987, „Мое“ – 1990 и „Животът на момчето“ – 1991.

МакКамън е един от основателите на Асоциацията на хорър писателите, заедно с Дийн Кунц, Джо и Карън Лансдейл. Считан е за един от големите майстори на жанра ужаси, който е оказал голямо влияние върху бума на хоръра през 70-те и 80-те. Адаптацията на разказа „Nightcrawlers“ за епизод в „Новата зона на здрача“ („New Twilight Zone“) допринася за известността на автора.

Книгите на МакКамън са четени с интерес както от начинаещи в жанра, така и от „старите кучета“. Творбите му са повлияли множество млади автори, за които е бил ментор. Ранните му произведения се посрещат с интерес и днес, а новите – въпреки двадесетгодишното прекъсване в писателската му работа, са очаквани горещо. В момента МакКамън работи върху петата част от поредица от десет книги, чийто основен герой е млад детектив на име Матю Корбет. Действието се развива в колониален Ню Йорк в началото на 18ти век (1700г).

 

Някои хора предпочитат да се занимават с изпълнението на ясно определени задачи, които вървят по определен план и са разпределени във времето, водейки към определената цел. Те избягват изненадите и в случай че нещо се обърка или промени, търсят друг, който да вземе решение и да опише хода на по-нататъшни действия. Други се стремят да намерят дейности, които са провокативни и непредвидими. Основен техен двигател е търсенето на решения и проявата на адаптивност към променящата се среда и ситуации. Те се зареждат от трудностите и от необходимостта да са тези, които вземат решенията и намират изход и правилния модел на поведение. Освен по нагласи хората се различават и по начина на мислене и вземане на решения. Някои са концентрирани върху детайлите, докато други са аналитични и за тях е важно да обхванат цялата картина. В подхода към вземане на решения едни се водят от интуицията си, други от опита. Едни са теоретично настроени, други – практично. Няма правилно и неправилно – става...

Хиляди българи протестираха в над 10 града в страната. Това е новина. Толкова масово недоволство по улиците не е имало отдавна. Повод станаха по-високите сметки за ток и независимо от различната мотивация на хората, едно е общото – гневът вече е тук.

Три неща са изключително важни: първо, хората имат основание да са гневни; второ, някой вече се опитва да яхне вълната и трето, никой до момента не е предложил работещо решение.

Гражданите и фирмите са безсилни пред монополистите – в случая доставчиците на ток. Каквото покаже техният електромер, когато те решат да го засекат, каквото напрежение те решат да ни пуснат. Има разбира се и случаи, в които след години съдебни премеждия гражданинът побеждава. Това ли е обаче изходът – вместо да работим, да се съдим?!

Хората се научиха и да четат гърба на сметките си. Така започнаха да си задават въпроси – Защо аз да плащам за това, че някой друг не е ефективен, че някой друг не си е платил, че на някой друг държавата му е гарантирала печалба.

Справедливостта изчезва, а гражданите и фирмите са длъжни да плащат все повече и повече. Да, във веригата участват и много други фирми освен доставчиците, да, цените се определят от регулатора – Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), след явно, макар и нерегламентирано, съгласуване с правителството. Потребителите обаче контактуват само с доставчика и плащат все по-скъпо само на доставчика.

Затова е обяснимо, че гневът на хората се насочи именно срещу трите фирми монополисти, които доставят ток в трите части на страната – ЧЕЗ в Западна България, ЕВН в Югоизточна и Енерго-Про в Североизточна. Появиха са плакати с призиви за изгонване на тези фирми от страната, за национализация. Трите фирми бяха посочени като врага.

И хилядите граждани по улиците поискаха врагът да изчезне. Първенци по яхване на вълната се оказаха БСП и „Атака“. Социалистите обещаха „рязък ляв завой“ и одържавяване на електроразпределителните предприятия (ЕРП). Това може и да зарадва протестиращите, но засега е само лозунг – няма предложение дали и как е възможно да стане.

А сега на въпроса от заглавието: Дали ще поевтинее токът, ако трите ЕРП бъдат национализирани? Няма да поевтинее. Дори и най-големите популисти не смеят да го обещаят. Но със сигурност ще стане друго – България ще бъде задраскана с черно в плановете на инвеститорите. Последователите на Уго Чавес може би са пропуснали новината от миналата седмица, когато Венецуела рязко девалвира паричната си единица с 33%.

Гневът на хората обаче вече се използва от тези, които искат България да стане лошо място за чужди инвестиции, за да може „патриотичният“ мафиотски капитал да се шири на воля. Да не мислите, че бедни пенсионери са подпалили двете коли на ЕВН в Пловдив?

Сега стигаме до същината на въпроса: отношенията между производители, доставчици и потребители на енергия се регулират от държавата. Така е по закон, има дори институции и хора, които получават заплати за това. Когато цената стане непосилна за едната страна, а доверието в системата изчезне, значи държавата не си е свършила работата. Запитайте се защо по улиците на Виена няма протести срещу ЕВН. Една и съща фирма може да се държи нормално в нормална среда и ненормално в ненормална среда.

Удобно е гневът на хората да прикрива ролята на правителството. Министърът обеща да измоли от фирмите да не спират тока на клиенти, които искат да плащат разсрочено. Посредник?! Неговата работа е да направи така, че хората да не се сещат да протестират изобщо, а не да урежда дребни отстъпки.

Сергей Станишев имаше 4 години, Бойко Борисов – почти 4, за да променят нещо. Ако единият е искал да одържавява, а другият е искал да регулира, да са били така добри да го направят. Съвсем отделен е въпросът, че ако българите не бяха толкова бедни, сега нямаше изобщо да говорим за цената на тока.

Vesti.bg

Изпратихме  нашата баба Марта и до Япония – направихме мартеница-гривна с  японска техника Кумихимо Ние нямахме оригинален диск...

"Това са моите принципи; ако не ви харесват, имам и други."

"Платон и птицечовката влизат в бара…" е изключително забавно четиво. С голяма доза хумор и типично американски маниер се разглежда философската традиция на Запада. Двамата автори - Томас Каткарт и Даниъл Клайн - подбират и много умело разказват изключително сложните за обяснение философски концепции и течения. Възгледите на Кант, Хедел, Хайдегер, Платон, Ницше, Декарт, Ръсел, Лайбниц и други.

В интерес на истината, никога не съм очаквал, че може да бъде представена философията в такъв хумористичен вид. Това ми се стори не само необичайно, но и леко дразнещо, тъй като чувството за хумор често не предполага сериозност. Затова книжлето със сигурност успя да разчупи в мен едно консервативно схващане за философията.

Страниците са едва 200, на места философията отстъпва място на широките интерпретации във формата на вицове и в повечето случаи именно озадачаващите умозаключения внасят светлина в иначе неразбираемата за масата философска материя.

Ще си позволя да цитирам само един уникален диалог между гръцките мислители Деметрий и Тасо. Преди и понякога в края на всяка основна част на книгата техните диалози въвеждат по един своеобразен начин към изложението.

Вижте това:

Деметрий: Напоследък нещо ме тревожи, Тасо.
Тасо: А именно?
Деметрий: Какъв е смисълът на всичко това?
Тасо: На всичко кое?
Деметрий: Нали знаеш, на живота, смъртта, любовта - на цялата тази лозова сърмичка.
Тасо: Защо си мислиш, че нещо от това има някакъв смисъл?
Деметрий: Защото трябва да има. Иначе животът би бил просто...
Тасо: Какво?
Деметрий: Ех, как ми се пие едно узо...

Продукти за 4 порции:
500г паста на сърчица
300г твърдо сирене
1ч.л. сол
2с.л. краве масло
1 бурканче домашно сладко

Приготвяне:
В тенджера се наливат 4-5 литра вода. Поръсва се 1ч.л. сол и съдът се поставя на включен котлон. Времето за варене на сърчицата е отбелязано на опаковката. След готовност се отцеждат от водата. Добавя се 2с.л. краве масло. Макароните се объркват. Разделят се в 4 чинии. Върху порциите се поръсва настъргано сирене. Към всяка порция се добавя малка кафена чашка домашно сладко. Макароните със сирене и овкусени с домашно сладко са приятни на вкус.

Весела картичка , нагъната на хармоника, за празника на мама. Разпечатайте от ТУК черно-бялата рисунка. Изрежете всеки правоъгълник...

Рубриката „Социална сряда“ е гордо спонсорирана от фирма Social Me, предлагаща практични и работещи решения за фирмите, които искат да популяризират дейността си онлайн, да привлекат бързо голям брой потребители към страниците си и да спечелят вниманието на по-голяма част от аудиторията чрез една от най-големите социални мрежи в света – Facebook.

Ясно е, че използването на Интернет през мобилните ни телефони е доста по-различно от изпомпването му през настолния компютър или лаптоп. Ето защо от www.allfacebook.com споделиха „клюката”, че за 2013 година от Facebook са се фокусирали върху мобилните комуникации. За тази цел Mark Zuckerberg и екипът му са се заели сериозно със създаването на специални програми и услуги специално и само за мобилни устройства. Идеята е да се създаде уникално изживяване, което няма да е достъпно за обикновения компютър.

Facebook определено се е насочил към правилната ниша, тъй като постоянно на пазара се появяват все нови и нови мобилни устройства. Те са удобни, могат да са навсякъде с теб и вършат същата работа като един средностатистически настолен компютър, ето защо са и толкова предпочитани.

От друга страна потребители са все по зарибени и пристрастени към Facebook, като близо 70% от потребителите посещават ежедневно социалната мрежа, именно през мобилните си телефони или устройства.

За сега не се разкриват повече подробности за това какво ново ще ни предложат, но не се и съмняваме че до края на годината това начинание ще се реализира с нови и интересни предложения от екипа на Facebook.

Не случайно Facebook е номер едно в социалните мрежи. От компанията постоянно разработват нови услуги и приложения и показват как се печелят милиони потребители. 

Очаква се през 2014 г. Google да плати на Apple над 1 млрд. долара за запазване на споразумението, съгласно което Google е търсачка по подразбиране за всички мобилни устройства на Apple работещи под iOS. Тази информация ни съобщават от Techcrunch цитирайки анализатори от Morgan Stanley.

Съобщава се още, че през 2009 г. същото споразумение между Google и Apple е било за 82 милиона долара. Според анализаторът Скот Девит от Morgan Stanley, че сумата ще нарасне през 2014 година най-вече заради значителният ръст на iOS устройства.

Приходите от реклама от търсачката на Google ще се разпределят 25:75 в полза на Apple, но въпреки това сделката между партньорите е полезна и доходна и за двете компании. Но все пак това са значителни планирани постъпления за Google, чиито приходи за миналата година са 2,9 милиарда долара.

Тази сделка е полезна както за Google така и за Apple в битката им с Microsoft и мобилните устройства на Nokia и BlackBerry, които ползват по подразбиране Bing търсачката на Microsoft.

 Снимка: Google

Българийо, аз чаках, недочакал, да може чудо да те промени. Титан да би горкото ни изплакал със всичките му грешки и вини. Да би видял те някак си отгоре, сърцето му ще тръпне от печал - затлачена със хиляди обори, зловонни от фекалии и кал. Царува власт. А после си отива, натрупала престъпната си смрад. Пристига друга. Гнусното прикрива със лозунги на празничен парад. А след това – мърсейки управлява. И цвъканото става планини. От гадости духът се задушава, че копнеш ли – навсякъде вони. Фекалии от алчност и поквара. Зловоние от подкупи без срам. Едни и същи врътки на кантара и черни грехове на килограм. Безвремие в кошмара бездуховен. Кючеци, ...

Една от любимите ни облачни услуги за съхранение и споделяне на данни в облака не спира да въвежда нови подобрения целящи да улеснят и привлекат бизнеса. Ето че сега е ред на услугата за екипна работа в облака Dropbox for Teams. След като в края на миналата година Dropbox заявиха твърдото си намерение да разширят своето присъствие в Европа откривайки офис в Дъблин компанията пусна миналия месец и специално Dropbox приложение за Windows 8 и Windows RT което позволява директна работа с Dropbox в социалната мрежа Facebook.

Вчера от Dropbox обявиха на сраниците на своя официален блог  нова, подобрена възможност за бизнес потребителите на улсугата за екипна работа Dropbox for Teams. От Dropbox отново улесняват бизнеса предоставяйки нова възможност за управлението на екипи в Dropbox for Teams.

Подобрената административна конзола вече ще дава възможност на мениджърите на екипи да управляват дейността на всички членове на своите екипи в Dropbox for Teams. Мениджърите ще могат да видят всеки нов регистриран член на екипа, и ще могат да наблюдават и управляват неговата дейност. Ще могат да управляват работното пространство, което е отделено за членовете, както и с какво устройтво той ще има достъп.

Популярността на Dropbox сред потребителите расте като бизнеса определено оценява положително усилията на компанията да подобрява своите услуги и предимствата на Dropbox for Teams. 

Снимка: Dropbox