Говори Пловдив: КРИТИКА НА СТРАШНИЯ РАЗУМ

Пламен Асенов, специално за kafene.net

Разумът е наистина страшно нещо, граждани. Особено когато липсва.

Хората в Пловдив много се радват на последствията от тази сентенция и затова се опитват да ги постигнат в живота си винаги, когато не им липсва разум.

Та с българските улични протести напоследък работата стана особена. Както се изрази един умен човек онзи ден – хората първо крещят, после мислят. Ще допълня и уточня тази изтънчена мисъл, с цел да бъде разбрана в цялата нейна прелест, а също – за да не остане и капчица съмнение, че говорим именно за типично българския характер, не за някакъв си общочовешки. И уточнението е, че хората първо крещят „искам”, а чак после се опитват да измислят какво точно искат.

Обзалагам се, че дори заклети неразумници ще признаят това за нетипично поведение, що се отнася до нормалните хора по света. От ранна бебешка възраст, та до дълбока старост, стандартният подход изисква човек да знае, ако не с разум, поне с инстинкт, какво точно иска. Чак после той започва да плаче, да вади пари, да се мазни или да проявява гордост, да пише гневни памфлети, да излиза по улицата на протести или да използва някакъв друг от многобройните познати методи, за да се докопа до желаното. Понякога даже именно според характера на желанието си избира и метода за неговото постигане.

Но не, ние, в България, не правим така. Не и ние.

За пример – онзи ден по телевизията едно анонимно лице настояваше, че улицата иска пълна смяна на системата. А когато колегите го запитаха с каква друга система ще бъде сменена тази, лицето, заяви, че не знае, но че това ще го решат „всички”. Добави обаче, че няма да бъде никоя от познатите политически системи. „Толкова ли пък не можем ние, българите, да измислим някаква напълно нова, непозната за света система, ако се съберем всички заедно и сме единни” – патриотично се тупна в гърди мъжки лицето. Само да добавя, че това за колективния гений на „всички заедно”, сме го чували още в новогодишните обръщения на Гоце – Първанов. И макар подобен вид тънка философия да ми звучи като измислена от задник, все пак от приличие продължавам да му викам лице на човека. И не е смешно, никак не е смешно.

Не знам колцина от нас забелязват, но уличните протести вече се намират в своята трета фаза, стават все по-заплашителни за общественото здраве,  колкото и смешни да изглеждат иначе. Протестът започна уж като икономически и социален – най-общо, срещу високите цени на тока и ниските доходи. Миналата неделя той премина във втора фаза – чисто политическа, като поиска оставка на правителството. В сряда тя бе налице, но това не задоволи демонстрантите, както при нормален политически протест. Улицата продължи, дори до днес, да се разхожда по улиците и да вика „Искам!”, вече с идеята, че иска всичко. В смисъл – всички заедно искат всичко, което хрумне на всеки един от тях поотделно. „Един крем карамел, ако може, че в къщи жената не го прави както трябва! А-а, и нова конституция за колегата, ама по-бързичко, че мачът почва!”

Горе-долу на това ниво стигна вече цялата работа с обществения диалог в горката ни България. И ако това не ви се вижда достатъчно страшно, а смешно, ще добавя още. Забелязахте ли, че на тези три фази от ескалацията на исканията точно съответстват и три фази от самоопределението на протестиращите? Отначало те се наричаха просто „протестиращи”. През втората, политическата фаза, протестите станаха „граждански”, а те започнаха да се титулуват „граждани”. Сега, при третата фаза, те се издигнаха още в обществената йерархия, защото вече са „народът”. Ни повече, ни по-малко.

Много ме е страх от тълпата, която се представя за народ, граждани. Вас не ли?

Подобна тълпа, която се разкарва напред-назад по улиците и иска всичко, а няма кой да и се противопостави и да и каже, че говори и върши глупости във всеобща вреда, обикновено се използва от разни диктатори за въвеждане на съответната измислена от тях система. Така стана в Париж през 1789-та, което доведе до терор и избиване на част от цвета на нацията. Ленин умело използва тълпата в болшевишката революция през 1917, която проля реки от кръв. Използва ги също Хитлер през 1933, за да наложи своята – невиждана по света – национал-социалистическа система. Използваха ги като по калъп и българските комунисти през 44-та, за да ни набутат в животинската ферма наречена „народна демокрация”.

Искам да кажа, че в момента тоя „народ”, дето има претенции, без да знае какви, е пряка заплаха за демократичната система и европейската ориентация на България.

Властта в момента се търкаля по улицата, политическата класа не иска да я вземе, а уличната тълпа не може. Защото дори тя инстинктивно съзнава, че няма как седем милиона българи едновременно да бъдат на власт и да се ползват от нейните „облаги”. Защото тук никой за никакви отговорности не се интересува. Или се интересува само, когато говори за отговорностите на другите, не за своите собствени. Колко време ще остане заплашително надвиснал над главите ни този политически и обществен вакуум, не е ясно.

Някой ще ме репликира – но ето, хората правят усилия, събраха се в Сливен и София различни инициативни комитети, за да съгласуват единни искания. В този акт също има обаче безброй трагикомични елементи, които в края на краищата ни водят към най-опасното място на света – никъде.

Да не говорим, че нито един от тези инициативни комитети не признава останалите за легитимни, макар че посмъртно не може да обясни защо. Както не може да обясни и защо признава точно себе си за легитимен. Това е най-малката беля. По-голямата е, че при тези срещи колективното съзнание роди чудовища, по-реални от тези на Гоя.

Например, появи се идеята за създаване на двукамерен парламент в България. И човек веднага се пита – кога ние, българите, чак толкова напреднахме в изкуството на диалога и компромиса, изкуство, което е задължително при наличието на подобна политическа екстра? Отговор – никога. Нали знаете, че не само в Народното събрание, а и в бита  нашите български диалози като правило се водят между един, който не може да говори и друг, който не иска да слуша.

Роди се също идеята за свикване на Велико народно събрание, което да промени Конституцията, като заложи в нея по-големи възможности за граждански контрол над политиката и политиците. Само по себе си ВНС отдавна е необходимо. Само че нито политическата технология, по която то трябва да стане, нито напрегнатата обществена среда сега, предполагат то наистина да стане. Още повече – да има очаквания добър ефект върху общата ситуация и бъдещото развитие на страната. Защото ако не постигне това, едно ВНС сега ще бъде не просто безсмислено, а даже вредно.

Да не навлизам пък в темата за по-конкретни форми, които се сочат като път за реализация на гражданския контрол над политиката и политиците, а именно, създаването във всички институции на някакви си граждански комитети – или назначаване на отделни „граждански” комисари – които пряко да контролират решенията в министерства, май и в Парламента. Ами запитайте се само – кой и по какъв признак ще бъде избран да участва в тези контролни органи, ще си зареже ли той другата работа, за да кисне по цял ден в министерството безплатно. А ако не е безплатно – как и кой ще му плаща за това. Ако плащането идва от бюджета, тоест, от нашите данъци, ще се раздуят и без това огромните административни разходи, при твърде съмнителен ефект. Ако пък заплатите на комисарите ги плаща някой друг, например „народът”, да речем чрез гражданско отговорния частен капитал, то какво ще иска и какви влияния ще прокарва той чрез назначените си хорица. И това дали ще е в полза на „народа”?

Още по-необятна става заложената тук глупост, като се забележи, че се иска пряк граждански контрол и върху съдебната система. `Ми оттам до създаването на революционни трибунали, които да въздават правосъдието с пистолет в ръка, пряко, по симпатии и антипатии, а не според закона, стъпката е толкова малка, че чак липсва.

Но да не влизам в повече детайли. Идиотщината, която се излива на талази както от устата на тъй наречените протестиращи, така и от онези с мъка скърпени декларации, които инициативните комитети едва скалъпиха тези дни, всъщност е толкова голяма, че ако не беше страшна, никой нямаше да я види. Но тя е страшна, защото има претенция да е истина от последна инстанция. Претенция да е целият глас народен. И претенция, че друг път няма.

А ако има, то ние с протестите си ще го стопираме.

Например страшно прозвуча заканата в събота от страна на един от инициативните комитети, че протестите ще се засилят, ако президентът назначи служебно правителство. Ами такъв е законът, все пак някой трябва да управлява в преходния период. И ако не служебен кабинет, тогава кой? Лошият Бойко, когото изритахме ли? Или май никой. Защото тъй нареченият „народ” не иска сегашните партии, но не иска или не може да създаде своя и с нея да участва в нормалния демократичен процес. Точно заради тази тяхна позиция всъщност се стига до сегашната обществена безизходица, която, ако продължи още малко, непременно ще доведе до катастрофа – политическа, икономическа или и двете заедно.

А иначе пътища много. И то отдавна известни, защото нали няма смисъл тепърва да измисляме топлата вода на демокрацията. Ако изобщо искаме да се придържаме към демокрацията, де, което става все по-съмнително.

Съдраха се всички да плюят Бойко Борисов, след като кабинетът му падна. И никой не отбеляза, че този човек, независимо от всичките глупости, извършени по време на мандата, сега достойно заяви в обръщение към привържениците си – не излизайте по площадите, за да не се нагнетява напрежение, изборите са единственият демократичен път за решаване на проблемите. Подобни думи на излезе да каже нито един от смелите опозиционни политически водачи както от ляво, така и от дясно.

Машалла! Ашколсун! Аферим!

Спотайват се в момента сини и червени и гледат към улицата като мишки в трици. `Айде, червените ги разбирам. Те ще извлекат основния дивидент от цялата работа – те и техните руски господари, които не само ще си получат АЕЦ „Белене”, но и ще засилят политическото си влияние в България. За какво им трябва то ли? В новите условия, когато руснаците загубиха две опори в Близкия Изток – Ирак и Либия, на път са да загубят Сирия, а, нищо чудно, после и Иран, на практика за тях Балканите като политически плацдарм в региона на Средиземно море стават все по-важни. Това е основната причина да се засили и поддържа тук, у нас, високо обществено напрежение, което си е просто форма на мътна вода, подходяща за политически бракониерски лов. Дано не се отиде по този път и още по-далеч, до необходимостта да ни спретнат нещо като истински граждански конфликт насред Балканите. Така че червените ги разбирам, макар да ги обвинявам за дългогодишната им политика на национално предателство и слугинажа им спрямо Русия.

Но не разбирам сините, които в тази ситуация се показаха изцяло като мисловно и политически импотентни люде. Всъщност, не че не ги разбирам, отдавна казвам, че те нямат и никога не са имали истински десни принципи, към които да се придържат и на базата на които да водят стратегическа политическа игра. Лошото е, че тази тяхна неспособност сега се стоварва на главите на всички българи под формата на пълна липса на алтернатива.

От липсата на алтернатива до уличните анархистични призиви – да протестираме докрай, макар никой вече да не знае срещу какво и за какво, крачката е малка. Още по-малка пък е крачката от хаотичните и безсмислени протести до това кукловодите да ги използват за своите хищнически цели. В случая със сегашните протести тя вече беше направена.

Така че, разумът наистина е страшно нещо. И не само когато го нямаш. Когато го имаш, но го ползваш само за реализация на гнусни цели, също е страшно.

Прочети цялата новина

Свързани новини: