Courtesan au Chocolat е един несъществуващ десерт, от една несъществуваща сладкарница, в един съществуващ филм. Ако си гледал Гранд Хотел Будапеща, със сигурност се досещаш за какво говоря. Става въпрос за нежните петифури от Mendl’s, състоящи се от три различни по големина профитерола, напълнени с шоколадов крем и подредени вертикално като кулички с наивна по детски декорация в няколко бледи пастелни цвята и шоколадово драже за завършек. Казват се „Куртизанка в шоколад“ и сега ще ти разкажа до колко е възможен този невъзможен десерт. Ще ти кажа още и че си имах работа с мосю Густав (неприлично вежлив консиерж), наложи се да си представя ароматния профил на Pouilly-Jouvet реколта 1926 и да се срещна с WhATA.

Понеже всичко, което споменах досега е така навързано, че не съм сигурна откъде е правилно би било добре да започна. Струва ми се, че за да стигна до основната тема Courtesan au Chocolat (или по-скоро до рецептата), ще трябва първо да кажа защо реших да приготвя този десерт, което изглежда непринудено ще ме поведе по историята с всички нейни реални и въображаеми нюанси.

И така, реших да приготвя Courtesan au Chocolat за да имам реален опит в поне един от компонентите на едно въображаемо меню, което изготвих. Менюто е за гостите на церемонията по връчване на награди за архитектура. И церемонията и гостите са въображаеми, но организаторите им не са. Това са четиримата от WhATA, които пишат за архитектура и много се вълнуват какво се случва с градската среда и как се провеждат конкурсите за архитектурни проекти. От пет години правят годишни номинации с награди, които представят в блога си с шеговит и самоироничен комикс. За тазгодишната церемония бях поканена да създам въображаемо меню за въображаемите гости на въображаемото събитие.

Тъй като церемонията се състои в Гранд Хотел Будапеща, това беше и отправната точка за изготвянето на менюто. Въпреки че бях гледала филма, наложи се да го изгледам втори път за да внимавам повече какво се яде и пие в него. Има патица с маслини, качамак, шоколадова торта, някакви диви фурми се споменават към края, но през цялото време мосю Густав пие Pouilly-Jouvet – вино, което не съществува и точно по тази причина идеално се съчета с основното ястие от менюто ми. Предястието, което измислих звучи меко казано префърцунено, но деликатно отразява езикът, маниерите и изобщо природата на мосю Густав, затова реших към него да зарадвам аудиторията с едно друго Pouilly, този път съвсем реално – Pouilly-Fume. За реколтите по-добре да не говорим, те са фиктивни и са взаимствани от филма, пък и не ги разбирам чак толкова тези работи.

Обаче това, от което разбирам по-добре са профитероли с шоколадов крем. На пръв преглед звучи вкусно, на втори преглед си мисля, че не са трудни за приготвяне, но през цялото време очите ми остават широко отворени от откачената им декорация и презентация в Courtesan au Chocolat. Докато ги разглеждах във филма за сетен път си помислих дали тези сладкари не са могли да се постараят малко повече. Ако връча на Даниел сладкарския пош със захарната глазура ще се получи същият резултат. Едновременно разочарование и триумфален проблясък получих наяве, когато започнах да декорирам и сглобявам профитеролите. Въпреки моето старание и опит, нещата се получиха точно такива каквито са всъщност. Което ме наведе на мисълта, че този десерт е толкова уникално измислен, че не може да сбъркаш върху него. Единственото нещо, което не проумявам е как всички във филма се гонят с кутии от Mandl’s пълни с Courtesan au Chocolat и нито един път, в който се отвори кутия, петифурата не беше размазана така, както би станало по принцип. На мен ми беше трудно дори да застопоря три петифури наведнъж за да ги снимам, затова се наложи да фиксирам профитеролите един върху друг с клечки за зъби. Не искам да си представям какво би се случило ако тичам с тях или ги возя на прът на колело из софийските улици.

Тази информация не ти я поднасям за да те откаже да приготвиш куртизанка в шоколад, а за да те предупреди, че цялата декорация и сглобяване на десерта трябва да стане три минути преди сервиране. Ако е възможно – пред самия бъдещ консуматор. Тъкмо апетитът му ще се изостри.

Официална рецепта за Courtesan au Chocolat никога никъде не е била споделяна, но намерих видеото, в което се представя, да я наречем примерната рецепта. Освен че трябва да се напрвят профитероли в три различни размера, както и шоколадов крем, най-занимателната част е декорацията. Първо трите размера профитероли напълнени с шоколадов крем се потапят в захарна глазура от три бледи пастелни цвята – лавандулов, зелен и розов. Следват орнаменти в жълто върху самите профитероли и запълване на пространството между тях с глазура в светъл виолетов цвят. Всъщност за последните две декорации никой не пише от каква точно глазура се правят, затова използвах най-лесното и просто нещо – разбита сметана. С нея довърших десерта като шприцовах в бял цвят в основата на петифурите. Най-накрая се поставя шоколадово драже на върха на „кулата“, като в официалната неофициална рецепта се казва, че това е какаово зърно. Аз не съм убедена в това.

Всичко това трябваше да разкажа смешно и може би самоиронично, но изглежда не ми се получи толкова добре, колкото комикса на WhATA, където може да видиш цялото меню и избраните към него напитки. Профитеролите с шоколадов крем обаче са толкова вкусни, колкото звучат. И помни – няма какво да объркаш при декорацията.

Courtesan au Chocolat

В примерната рецепта за шоколадовия крем не се споменават точни количества шоколад и царевично нишесте, което на мен, колкото и да импровизирам не ми върши никаква работа. Затова се спрях на подобна, но подробна рецепта за шоколадов крем от epicurious.com. Трябва да отбележа, че кремът не е много сладък, но голямото количество захарна глазура, с която се декорират петифурите компенсира силния вкус на горчив шоколад.

За профитеролите използвам отдавна изпитаната рецепта за парено тесто.

При декорацията вече импровизирах по нюх и няколко снимки на Courtesan au Chocolat от филма.

За 6 броя петифури.

За профитеролите:

• 1/2 доза парено тесто
• 4 жълтъка от големи яйца
• 60 г захар
• 30 г царевично нишесте
• 15 г какао на прах (за предпочитане алкализирано)
• щипка сол
• 300 мл прясно мляко
• 100 г натурален шоколад, нарязан на ситно (за предпочитане около 65%)
• 30 г масло, нарязано на кубчета

Приготвя се парено тесто и по-голямата част от него се слага в сладкарски пош с голям кръгъл накрайник с диаметър около 2 см, а останалото количество в друг сладкарски пош с кръгъл накрайник с по-малък диаметър, около 1,3 см.

В една тава с поша с голямата приставка се шприцоват шест големи и шест средни по големина профитерола. Пекат се 25 минути в предварително нагрята фурна на 200ºC . Оставят се върху решетка да се охладят.

В друга тава с поша с малката приставка се шприцоват шест малки (малко по-големи от лешник с черупката) профитерола. Пекат се 17 минути. Охлаждат се.

От пареното тесто може да остане известно количество, с което да се направят допълнителни профитероли.

За шоколадовия крем в купа се смесват жълтъците, захарта, царевичното нишесте, какаото и солта. Сместа ще бъде сравнително гъста.

Млякото се загрява докато започне да ври. Добавя се на тънка струйка към жълтъчната смес, като се разбърква непрекъснато с телена бъркалка. Сместа се връща на умерен към слаб котлон и се разбърква енергично докато се сгъсти. Отстранява се от котлона и в нея се добавят шоколадът и маслото. Разбъркват се докато се разтопят напълно. Кремът се охлажда на стайна темпепратура, като се разбърква от време на време.

Охладеният крем се поставя в сладкарски пош с приствка с малък отвор, около 5 мм. Профитеролите се напълват с крема. Би трябвало да остане известно количество от него, което се запазва за сглобяването им.

За декорация:

• 200 г пресята пудра захар
• 40 мл прясно мляко
• 200 мл животинска сметана 35%, много добре охладена
• сладкарски бои – боровинков, зелен, розов и жълт цвят
• 6 броя шоколадови дражета

От захарта и прясното мляко се приготвя течна глазура. Разделя се на три части, като се предвиждат различни количества за големите, средните и малките профитероли. Най-голямото количество се оцветява с боровинковата боя в светъл лавандулов цвят. Средното количество се оцветява в бледо зелено, а най-малкото в розово. При добавянето на боя към глазурата трябва да се подходи много пестеливо, тъй като цветовете трябва да бъдат бледи. След разбъркване се преценява дали да се добави още малко боя. Нека се има предвид, че глазурата върху профитеролите ще изглежда по-бледа, отколкото е по принцип.

Върховете на профитеролите се потапят в глазурите както следва – големите в лавандулов цвят, средните в зелен цвят и малките в розов цвят. Излишната глазура се изтръсква и профитеролите се поставят върху решетка.

Сметаната се разбива на крем. Разделя се на три части като се предвижда едно по-голямо количество, което ще остане в бял цвят и две еднакви по-количество части, които се оцветяват в жълто и бледо лилаво с боровинковия цвят.

Сметаната с бял цвят се поставя в сладкарски пош с приставка отворена звезда с не много голям отвор, около 5 мм. Жълтата сметана се поставя в сладкарски пош с кръгъл накрайник с много малък отвор, около 1,5 мм. Лилавата сметана се поставя в сладкарски пош с кръгъл накрайник с отвор около 2 мм.

Сглобяване:

В чиния се поставя голям профитерол. Повърхността му се украсява с жълтата сметана в семпъл филигран. В средата му се шприцова малко от шоколадовия крем, който ще помогне за слепянето на следващия профитерол. Поставя се среден по размер профитерол и също се украсява с жълтата сметана. Върху него се поставя малък профитерол, който се залепя с помощта на шоколадов крем. Той също се украсява с жълтата сметана.

Със сметаната в лилав цвят се шприцоват точици по цялата обиколка където са слепени профитеролите.

С бялата сметана се шприцова борд в основата на петуфурата.

Най-накрая с помощта на сметана или шоколадов крем на върха на петифурата се поставя шоколадово драже. Сервира се веднага.

Courtesan au Chocolat е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

За нещо подобно ни (дез)информира последния брой на в-к "БанкерЪ", в материала си "ДАНС влезе в АЕЦ "Козлодуй"?". И уточнява: Държавната агенция "Национална сигурност" (ДАНС) е започнала прове...

Продукти за 5 порции:
1 пиле около 2кг
3- 4 малки главички лук
3- 4 картофа
2- 3 моркова
1 червена чушка
125г краве масло
1ч.л. сол
1ч.л. червен пипер
1ч.л. чубрица
2- 3 зърна бахар
500мл шампанско/ газирано вино
2с.л. сух магданоз

Приготвяне:
Рецептата ми е за отбрано ястие с богат вкус. Отбрано, защото не готвя всеки ден с половин литър газирано вино и пакетче краве масло. Вкусът на продуктите става по- изискан. Ястието е предизвикателство за чревоугодници. Измивам птицата. Половината от кравето масло разтопявам. Добавям сол, червен пипер и чубрица. Обърквам. Намазвам пилето с разтопено, ароматно, краве масло. Полагам суровия бройлер в гювеч. Зеленчуците почиствам и измивам. Главичките лук срязвам на четири. Морковите надребнявам с къдраво ножче. Чушката режа на ленти. Разпределям зеленчуците около птицата. Добавям парченца краве масло. Наливам газирано вино и чаена чаша топла вода. Поръсвам сух магданоз. Похлупвам и оставям глинения съд във фурна. Пека/задушавам на умерен огън, час и половина. Разрязвам птицата на порции. Поднасям крехко месо, гарнирано със задушени зеленчуци. Поливам с пикантен сос.

Както обещах, ето и второто интервю с лекторите на Innovation Explorer (остават няколко дни до събитието на 25 февруари, така че се регистрирайте докато има време). Този път си говорим с Mark Stephen Meadows. Освен, че е работил във водещите изследователски лаборатории в света (Xerox-PARC, SRI, The Waag), Mark е създал три собствени компании и в момента се движи по ръба на иновациите в създаването на изкуствен интелект и роботизирани аватари с Geppetto Avatars. Когато видях представянето му, предположих, че ще може да сподели интересни неща върху AI, бъдещето на мислещите машини, настоящето в разработката на роботизирани асистенти и как се променя идеята ни за автономна система. Не се излъгах – той говори адски интересно (и дори дава като пример “2001: Космическа одисея”, което винаги е плюс).

Кога започнахте да се занимавате с изкуствен интелект и аватари? Има ли определен вид професионален опит, който помага за развитие в тази сфера (освен програмиране или инженерни умения)?
Аз основно съм портретен художник и писател, а тези две умения са свързани с наблюдението на хората и записването на тези наблюдения. Тези естетически занимания допринасят по различен начин от техническите възможности. Срещата между изкуството и технологиите е ключова за всички медии днес – това е преплитане на съдържание и технологии. Наблюдението, което е свързано с изкуства като рисуване, писане или музика, интегрирано със съвременните технологии, е особено важна за иновациите.
Моят опит вероятно започва с Dungeons & Dragons, защото се интересувах как да се автоматизира герой, който не е свързан с реален играч. Докато работех в Xerox-PARC и Stanford Research Institute, научих повече за технологиите, които управляват системите, а през следващите години добавих гласово разпознаване и 3D опит във виртуалната реалност.
За мен има нещо митично, легендарно свързано с роботите и изкуствения интелект – не знаем точно какво представляват тези неща, но ги обсъждаме свободно. Чувал съм, че роботът е свързана система, която не работи, а изкуственият интелект е автоматизация на естествената глупост. Дали това са митове или функционални платформи тепърва ще научим – все пак според мен решаването на реални проблеми с артистичен подход има смисъл в днешния контекст.

За повечето хора “изкуствен интелект” все още звучи като тема от научната фантастика. Какъв напредък сме постигнали във въвеждането на изкуствен интелект в ежедневието ни?
Не знаем точно какво е изкуствен интелект, защото просто не знаем точно какво е интелект. Враните, китовете и много други видове, които живеят в близост до хора, показват, че имат развит език, математически възможности, използват сечива и проявяват много други видове интелигентно поведение. Еволюцията работи по-скоро като сфера, отколкото линейно и затова предполагам, че може да съществуват милиони и дори милиарди видове интелект, които нямат нищо общо с човешкия начин на мислене. Днес виждаме, че много аспекти от интелекта могат да се автоматизират. Google търсенето е добър пример, а дори и калкулаторът може да изпълнява базови математически функции. Как тези автоматизирани задачи се интегрират в живота ни е отделен процес със собствена еволюция, която ще зависи от това кой подход работи, кой се приема от хората и обществото. За да дам пълен отговор на въпроса Ви, всичко зависи от това как дефинираме нещата.

Защо естественият език е толкова важен да повярваме, че машина мисли сама? Нейните действия не са ли достатъчно доказателство?
Естественият език е де факто потребителски интерфейс за много автоматизирани системи, особено при роботите. Написах кратък материал по темата, който може да ви е интересен. Днес има нови модели, които изискват повече ресурси от обикновен компютър, за да наподобяват човешката лингвистика и да изглеждат интелигентни. Декатлонът за изкуствен интелект и други мултивалентни подходи разширяват смисъла на теста на Тюринг и така променят представата ни за автоматизиран интелект.

Наскоро Елон Мъск сподели страховете си относно разработката на изкуствен интелект. Смятате ли, че тези страхове имат основание и какво е решението на проблема според Вас?
Стивън Хокинг също изрази сходни притеснения. И двамата обмислят нещата сериозно, но нито един от двамата не гледа към източника на проблема, който са инженерите разработващи тези системи. Ако гледате “2001: Космическа одисея” внимателно, ще видите, че Хал прави точно това, което му е наредено да прави и решава, че Дейв е извън контрол, когато Дейв не забелязва, че Хал мами на шах. Това е настройка зададена в Хал, каквито са и всички следващи решения, които системата взима. Това, което се опитвам да кажа, е че решенията на разработчиците имат последствия, които самите разработчици понякога не могат да предвидят. Колкото по-независима е системата, толкова повече решения тя взима сама, съответно по-трудно е да се предвиди действието й.
Аз не се притеснявам от вероятността техническата сингулярност да унищожи човечеството, но се притеснявам, че не обмисляме внимателно какво създаваме. Етиката и моралът на изкуствения интелект тепърва започват да съществуват като идеи. Какво се случва, ако самостоятелна кола прегази човек? Кой е отговорен? Какво се случва, ако военен робот направи грешка и застреля един от “добрите”? Кой е отговорен тогава? И още повече, технологиите често са използвани за поробване на хора, затова трябва внимателно да създадем правилно законодателство, което се занимава с автоматизираните системи, независимо дали говорим за Facebook, който нарушава нашето лично пространство или за сингулярността, която може да наруши процесите за взимане на решения.

Коя от последните иновации в изкуствения интелект приемате като най-обещаваща? Има ли нещо конкретно, което според вас ще е “the next big thing”?
Аз се концентрирам върху социалната роботика. Смятам, че хората са много емоционални същества и че аватарите и роботите трябва да взимат под внимание първо човешките емоции, след което да наблюдават това, което казваме и искаме. Емоциите водят нашите решения. Провеждането на качествен емоционален анализ е най-важната следваща стъпка в собствената ми работа и с нетърпение очаквам да видя развитието в тази област през следващите десетилетия. Ще говоря по тази тема и в лекцията си, затова се надявам да се видим там.

Постът Mark Stephen Meadows: има нещо митично в роботите и изкуствения интелект е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian/

/Фили/ В България има известна стабилизация и твърде малко реформи – така могат да се обобщят оценките за стоте дни управление на втория кабинет Борисов. Какви са възможностите и предизвикателствата пред него – разговаряме с Пламен Асенов.

- Пламен, последните социологически проучвания отчитат растящо доверие към новото правителство на Борисов. Доколко трайна е тази тенденция?

– Засега е рано да се каже, Фили, трябва да се изчакат резултатите от местните избори през есента и да се види посоката и интензивността на стъпките, които след това ще се предприемат. Тогава ще може да се даде по-сериозна прогноза дали правителството има шанс да се утвърди и да изкара пълен мандат. Да, засега има растящо доверие към кабинета Борисов, което само за последния месец се е покачило от 24 на 32 процента. Обаче не бива да се забравя, че негативните нагласи продължават да преобладават.

- Да се спрем, все пак, на позитивните – с какво се обяснява растящото доверие?

– Счита се, че то се базира на няколко фактора. Първият е постигнатата видима вътрешна стабилизация на държавата. Социолозите отчитат например, че желанието за протести сред българите е спаднало наполовина. Самата коалиционна структура на управлението продължава да изглежда ако не невъзможна, то поне много нестабилна. В нея участват ГЕРБ и РБ – дясно-центристки формации с европейска ориентация, ПФ – лява и националистическа коалиция с откровено анти-европейски нагласи, както и АБВ – лява, проруска и едва-едва прикрито анти-европейска партия. Всъщност обаче засега изглежда, че тази компания от орел, рак, щука и котка успява да намери вътрешни баланси и противоречията помежду им не водят до големи сътресения в управлението. Напротив, то – или поне ГЕРБ, които са в средата на коалицията и я крепят – успяват да реализират идеите си без особени усилия. Да, по този начин не се реализират реформи, но стабилност се реализира. Вторият фактор за усещаната стабилизация е възвърнатото доверие от страна на ЕС към България. В това отношение правителството на Пламен Орешарски нанесе големи поражения. Но кабинетът Борисов бързо успя да отвори спрените финансови потоци от ЕС и получи висока оценка от Брюксел, защото устиска и не предаде общата европейска енергийна стратегия по темата за строителството на руския газопровод „Южен поток”. Третия стълб на стабилизацията, Фили, е свързан с липсата на алтернатива. Просто в страната няма политически значим фактор, който би могъл дори да поиска властта, какво остава – да я упражнява. Вижда се и с просто око, че двете основни опозиционни сили – БСП и ДПС, имат сериозни проблеми. При социалистите те са свързани с разрухата, до която ги доведе предишният лидер Сергей Станишев, а ДПС пък е поставено във все по-растяща политическа изолация.

- Пламен, каза, че прогнози могат да се правят след местните избори, тоест, до тогава сериозни реформи не могат да се очакват. Това обаче не носи ли риск те да се забавят прекалено много и някои от нереформираните системи да гръмнат?

– ГЕРБ сякаш калкулират този риск, Фили и очевидно засега залагат на картата на стабилността, като побутват настрани онази с реформите. Това в момента може да се окаже печеливша тактика, особено на фона на външните сътресения, които са все по-близо до България. Имам предвид ясно очертаващия се финансов срив на Гърция, след като преговорите за дълга с европейските партньори са в задънена улица. Също – очакваното задълбочаване на конфликта в Украйна, след като последното примирие от Минск изглежда не работи, Русия се държи все по-нагло, а САЩ и някои европейски страни са все по-решени да предоставят необходимата военна помощ на Украйна. Имам предвид също растящото внимание, което Европа и САЩ са принудени да отделят на заплахата от ислямския тероризъм. На този фон е разбираемо, че в България няма масови протести с искане за тежки реформи. Да, те са необходими, но се пита също – доколко общество е готово да ги посрещне, доколко е информирано за новите тежести, които ще трябва да понесе и за новите жертви, които ще трябва да направи.

- Всъщност, това не е валидно за всички сфери, където са необходими реформи. Например в съдебната система те пряко засягат много ограничен кръг хора, които ще трябва да се съобразят с обществения интерес, който пък е огромен…..

– Така е, Фили, определено. Онзи ден седем посланици на европейски страни в София излязоха с открито писмо, в което за пореден път настояват да се извърши тази най-наболяла за страната реформа – съдебната. Но няма да стане. Пак няма да стане. Не и в близките месеци – колкото и тя да е необходима.

- Защо, смяташ, че правителството няма политическа воля за това ли?

– Дали има или не засега не може да се каже еднозначно, Фили, защото въпросът не е поставен ребром, за да се видят реакциите на коалиционните партньори. Пък и волята в случая е само част от проблема, въпросът опира до технология и концепция. Трябва да има например промяна в Конституцията, която да прецизира баланса между властите. Защото се вижда, че с досегашните реформи на парче в тази посока работата не върви и дисбалансът, при който съдебната система е напълно независима от никого, докато всички останали са напълно зависими от нея, е неправилен и не работи. Не смятам обаче, че правителството на Борисов ще намери сили, за да тръгне към такава промяна, а дори да намери, чака го жестока съпротива в Парламента. Вторият важен фактор, за да се реализира истинска съдебна реформа, е да има реформа в МВР и специалните служби. Тези сфери в България са нещо повече от скачени съдове и докато не се отчете зависимостта помежду им, докато не бъде вместена тя в нормалните граници на закона, нито едната система ще работи, нито другата.

- Пламен, говорим за стабилизация, но може ли в обозримо бъдеще да стане обратното, да се стигне до срив на това управление?

– Това е твърде лесно, Фили и факторите, които могат да го предизвикат, са много, не само липсата на реформи. Дори в момента управлението минава през криза заради отказа на ПФ и АБВ да подкрепят кредитна линия от над 16 милиарда лева, за която правителството поиска одобрение от Парламента. Аз обаче ще спомена един друг фактор за нестабилност, който е и основополагащ, и много актуален – отношенията с Русия. Имам усещането, Фили, че в това отношение Бойко Борисов все повече се кани да играе играта на унгарския премиер Виктор Орбан. Това е игра на ръба на бръснача между Европа и Русия, която е изключително опасна. България няма нито историята и географията, нито обществената мисъл и нагласи, нито гражданската съвест на унгарците, а самият Борисов пък няма стратегическото мислене на Орбан. Така че с подобна игра ние сме обречени само на неприятно подхлъзване и, евентуално, на евразийско, а не на европейско бъдеще.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Преди десетина дни в социалните мрежи се натъкнах на искрен и сериозен въпрос: „Ако Русия ни нападне, вие на чия страна ще застанете?“ Признавам, че този въпрос имаше някакъв смисъл, когато Русия нападна Украйна или когато Русия нападна Афгатистан, или когато преди време влезе в Унгария и Чехословакия. Тогава имаше две ясно очертани страни – Русия и някаква друга – и безпристрастният наблюдател (че и пристрастният) спокойно можеше да си избере една от тях и да застане на нея. Но когато ние самите сме страна, пък дори и в такава хипотетична ситуация, в която Русия ни напада с военна сила, то как можем да вземем страна? Това не е ли малко шизофренно? В такава ситуация ние не взимаме страна, ние сме страна.

Но може би задаващият въпроса е имал предвид друго. Може би се е опитал под формата на въпрос да изкаже мисъл, подобна на следната: гледам ви как сте се разделили като футболни агитки на фенове на Русия от една страна и на фенове на Европейския съюз, НАТО и Съединените щати от друга. И затова ми е интересно какво ще си мислите и какво ще говорите, ако случайно Русия започне да се държи с нас така, както се държи с Украйна.

Хората обичат да се делят, за да се самоопределят. Какво значи да си левскар или фен на Лейди Гага? От една страна получаваш идентичност, като се оприличаваш на всички останали левскари и фенове на Лейди Гага, а от друга страна получаваш идентичност, като се разграничаваш от запалянковците на другите футболни клубове и от феновете на другите лейдита на поп-сцената. Името на човека върви винаги с някакъв друг етикет: Иван Петров – инженер; Иван Иванов – ловец; Петър Петров – пътешественик; Стойчо Стойчев – либерал; Койчо Койчев – социалист. А напоследък е популярно и Стойчо Койчев – русофил и Койчо Стойчев – русофоб.

Забележете, че и „фѝлията“, и „фобията“ минава през Русия. Хората не се делят на русофили и еврофили или пък на русофоби и еврофоби. Те не се делят спрямо отношението си към света, а единствено спрямо отношението си към Русия. И това отношение не е на любов или омраза както е при филантропите и мизантропите, а е отношение на любов или страх. Да обичаш или да мразиш хората мога да си представя. Да те е страх от дадена държава – голяма, силна, агресивна и леко налудничава в управлението си – също мога да си представя. Трудно ми е обаче да си представя как можеш да обичаш държава. Държавата не е човек, държавата е организация. Да обичаш държава е все едно да обичаш Здравната каса или Националната агенция по приходите.

Но защо хората непременно трябва да се самоопределят някак по отношение на Русия? Защо, когато ни попитат: „вие, извинете, русофил ли сте или русофоб?“, се чувстваме длъжни да посочим за себе си едно от двете? Защо не можем да бъдем просто един кротки млекопитаещи, които не се интересуват от Русия? Защо не можем да се отърсим от комплекса на разбунтувал се тийнейджър, който се зъби на настойника си и го заплашва, че ще се изнесе на квартира?

Причините са две и първата от тях е

Защото Русия ни мисли за част от себе си

Русия гледа на нас като на по-малък брат (брат, но по-малък, ще кажат русофобите; по-малък, но брат, ще кажат русофилите). Елементарното историческо възпитание изисква от нас да бъдем благодарни на по-големите си братя, които, ако не два пъти, са ни освободили поне веднъж. Клишето за „братята освободители“ е толкова устойчиво, че се е превърнало в част от националното мислене като киселото мляко, розовото масло и пословичното българско трудолюбие. В това убеждение са вложени изключително много средства и влияние през годините и особено напоследък, когато северната империя отново взе да стяга редиците и щедро да плаща на глашатаи в бившите си сфери на влияние. Русия е убедена, че ние имаме държава благодарение на нея, че имаме култура благодарение на нея и че имаме икономика благодарение на нея. Ние говорим на някакъв език, който прилича на руския, и пишем с руски букви. Следователно, когато Русия реши да накаже друг свой по-малък брат и да го заобиколи с газовата си тръба, от нас се очаква да не мрънкаме, а с благодарност да се съгласяваме на всичко.

Друга причина да измерваме отношението си към света през отношението си към Русия е

Защото светът ни мисли за част от Русия

Още Самюъл Хънтингтън раздели християнската цивилизация на две – на православна и на западна. За държава-ядро на едната цивилизация посочи Русия, а на другата – САЩ. Това разделение не беше много сполучливо, пък и впоследствие се оказа, че то има и чисто формални проблеми, доколкото православни страни като България, Гърция, Румъния и като заявка Сърбия се оказаха в границите и структурите на „западната цивилизация“, а пък „ядрото“ на „източната цивилизация“ тръгна да прави икономически и политически съюз с Китай и Казахстан. Въпреки това обаче светът продължава да мисли в границите на Хънтингтън. В представите на човечеството християнският свят е разделен на народи, наследници на Римската (Британската) империя и народи, наследници на Византийската (отчасти Османската, а по-късно и Съветската) империя. Едните народи през средновековието са живели във феодална субординация, а другите – в имперска администрация. Едните са католици и протестанти, а другите – православни. Тъй като Византия вече я няма, Русия се опива от мисълта, че е нейна приемница, а останалият свят безразлично свива рамене и е съгласен, защото не му пука особено.

Има обаче много българи, които не смятат, че дължим благодарности на Русия, първо защото тя никога не ни е правила услуги, и, второ, като „теглим калема“, ще видим, че неприятните емоции, свързани с нея, са повече от приятните. Също така има и много българи, които не изпитват чувство на „цивилизационна“ принадлежност към Русия, защото считат (съвсем правилно), че ценностите, които изповядват като граждани и човешки същества, са едни и същи както за западните, така и за източните човешки същества. За тях европейската цивилизация е една и руснаците са толкова част от нея, колкото французите, германците или англичаните. Когато Германия нападна СССР през 1941, беше точно толкова част от европейската цивилизация, колкото беше и Русия, когато анексира Крим.

Всяка ситуация трябва да се разглежда сама за себе си според представите ни за добро и зло. Русия безспорно има голямо влияние върху нас. Но това не означава, че трябва да „филим“ или да „фобим“ всичко, което идва оттам, само защото веднъж сме се определили като русофили или русофоби. Мария Шарапова е красива тенисистка, не защото сме русофили, а Южен поток е мошенически проект, не защото сме русофоби. И ако някой ме спре на улицата и ме попита: „ти русофил ли си или русофоб?“, ще отговоря: „моля, конкретизирайте въпроса“.

Tweet

В ранно предаване наБНТ Сидеров доказа днес отново, че никога не е късно да се изложи допълнително.

Със самочувствието на енциклопедист и специалист по всичко, от финансите и военното дело, до историята, Сидеров днес се изяви отново като обикновен недоучен атакист. В интервю от студиото на БНТ, в което непрекъснато парадираше с претенцията да знае всичко, доказаният чрез книгите си антисемит ( който направи политическата си кариера върху антисемитизма и циганомразието, за да я награди днес с русолюбието като по-висша форма на българфобията) пътьом лепна и етикета „антисемитска фашистка хунта” на украинското правителство.

„Най-малкият” му грях беше вербалната истерия срещу „изкуфелия” американски сенатор Джон Маккейн, когото нарече кретен, психопат и идиот. Дали това джафкане на пудела на Путин изобщо ще бъде чуто в съответния автомобил на другия край на света, по който лае, не е от значение. Важно му е да важничи по този начин пред руските си господари.

Водещите, които правеха отчаяни опити да му опонират, му спестиха по този повод припомнянето за собствения му журналистически възторг от Америка през годините, когато възторжено си правеше порнографски фотосесии за едно мъжко списание.

Зад кадър обаче останаха белите полета в познанията на човека с белите коси, който поучава всеки опонент от (о)позицията на знаещ- включително и държавни тайни за предстоящи военнти разходи от тайнствени собствени източници.

Оперетният герой, както е известно, се е снимал на по-ранна възраст чисто гол с очила, вместо смокинов лист на съответното място. Същият комплексар обича да се демонстрира със снимки с напомпани мускули или в предизборни клипчета в ролята на каратист. Изобщо- самата стряскаща мъжественост!

Сидеров обаче, който се е измъкнал от казармата с явно фалшифицирана медицинска експертиза и не е служил войник, явно не знае например колко голяма е разликата от изпращане на повиквателни от съответното военно окръжие и думичката „мобилизация”. Защото просто не е ходил войник, но се прави на генерал.

Мобилизацията е последната фаза преди да бъде хвърлена във война една армия, подсилена с мобилизираните мъже от резерва. Ако изпращането на повиквателни означаваше „мобилизация”, както настойчиво продължи да лъже от екрана на БНТ неграмотният Сидеров, това би трябвало да означава , че при социализма сме живели в положение на постоянна война- авторът на тези спомени е бил викан десетки пъти с повиквателни за разни справки в онези времена- преди казармата и след това като сержант от запаса.

Мобилизацията означа натягане на пружината на цялата държава до краен предел. Има различни степени на бойна готовност и тревога, обявявани с тренировъчна цел или предизвикани от външна заплаха. Армията на НРБ беше поставена в повишена бойна готовност например при турската инвазия в Кипър през 1974 г., когато и моя милост беше на учение край турската граница, а при новината за обстановката в Кипър всички бяхме прибрани в казармите, най-вероятно, за да не изглежда, че „дрънкаме оръжие” срещу Турция в такъв момент. Дори и това състояние на готовност обаче е много далеч от „мобилизацията”.

В скоби казано, гръмкото посещение на Сидеров в заграбения от Русия Крим силно напомня на също толкова фамозната поява на Александър Дугин през 2004 г. в непризнатата международна турска част на Кипър. Идеологът на днешното руско „евразийство”, в името на което е мобилизиран и Сидеров днес, е посрещнат от международно изолираните турски сепаратисти със същия ентусиазъм, с който Сидеров беше обгрижен от руските узурпатори на в Крим.

Както се казва, мобилизирали са го евразийците Сидеров в Крим и като го повикат, не може да не се обади- каквото повикало, такова се обадило. И сега повиквателните му се привиждат като “мобилизация”.

Ако пращането на повиквателни е „мобилизация”, при социализма ще да сме живели непрекъснато на ръба на постоянната война, което е пълен нонсенс, но не заради бутафорното „миролюбие” на социализма, а заради практическата невъзможност която и да било държава да функционира в такъв режим постоянно.

Беглецът от казармата Сидеров можеше да попита някого преди да плаши лековерните хора с „мобилизация”. Той обаче е нарцис без задръжки не само по голите фотосесии и съответно се прояви с неадекватността си и на други фронтове тази сутрин. Освен, че си приписа информираност чрез загадъчни собствени източници, които били споделили с него секретите си за бъдещи военни разходи на страната ( което може да бъде схванато като претенция за информираност по „руска линия”), атакистът с лека ръка обеща да „намери” 66 милиарда, а не някакви си 6, които в момента търси властта. Гигант на финансирането!

Има обаче и приказки, извън ругатните, хвалбите и лъжите за мобилизация, изречени от Сидеров в доста дългото му интервю, които са лесни за опровергаване с конкретни факти. Такъв е например историческият паралел, при който Сидеров, със същата лека ръка, с която „намира” 66 милиарда лева ( стига да поиска), приписа на германска банка добре известният личен заем, отпуснат на цар Фердинанд всъщност от руския император Николай ІІ. Целта на императора е била именно да обвърже с личния заем българския монарх и го постига в навечерието на Балканската война. Разписката на Фердинанд за получените 3 милиона златни франка е от 2 септември 1912 г.. Парите, дадени при 5 процента лихва, го държат на руската каишка с погасявания на всеки 7 месеца.

Сидеров не само не е ходил войник, но е и слаб ученик, който компенсира с нахалство белите петна под бялата си коса. Помъдряването не се измерва с бръчки и бели косми. То, както е известно, е въпрос на натрупвания, от които можеш да си направиш полезни изводи, използвайки познанията, но само при едно условие: ако ги имаш.

Сидеров обаче е прав за мобилизацията в едно отношение: в България се води руска пропагандна война и тя вече сближи дотолкова отделните крила на Петата колона, че общият им генезис няма как да бъде крит повече в рамките на тази мобилизация. По заповед от Москва маршируват заедно атакисти, чегеваристи и социалисти.

За сведение на публиката, отделните звена на Петата колона действат в синхрон и са си поделили времето и пространството за проруските си изяви пред сградата на президентството със заявка за непрекъснати митинги до…3 март. Заявката им е одобрена от Столичната община и както виждаме, другарите и другарките заявители се стараят да поддържат всекидневно огъня на любовта към руската агресивна политика с призиви за защита на Русия от България. Целта на тази мобилизация е прокламирана като битка за мир, но е всъщност обявяване на война срещу евроатлантическия избор на България.

Share on Facebook

Препубликувам статия от Webcafe на един много близък за мен човек, с който от години бистрим темите за културния капитал, България, митология, история, бъдещето, настоящето и миналото ни. Искрено се радвам, че тази статия най-после вижда публикация. :)

_____________
Повод да задам този въпрос беше една „изложба“, която представя именити български държавници, които са се „отказали“ от българския народ и са пред самоубийство. Всъщност това е само един от множеството подобни поводи, изключително показателни за ужасяващото отношение на съвременното българско изкуство и културни продукти към собствената ни история, народ и манталитет.
Що е то манталитет?

Манталитет, по определение, е начин на мислене, обусловен от степента на културно развитие на отделния човек. Съответно, културният капитал на един народ е основополагащ за формирането на начина му на мислене и оттук, на манталитета му. Манталитетът не е нещо, паднало от небето, а се изгражда, или в по-лошия случай – унищожава.

Нека приемем, че културен капитал е съвкупността от продукти на популярната култура и изкуства (например филми, сериали, музика, книги, дори и новини и публикации в медиите), които се произвеждат, изнасят, консумират и най-важното, сформират образа на дадена група хора. Капитал, защото чрез тези продукти на популярната култура и изкуство може да се получи богатство, но и да се сформира манталитетът на даден народ.

В ера, в която опознаваме света през екрани – било то интернет, телевизор, мобилен телефон или таблет – културният капитал и медийният образ на дадена държава стават все по-важни.

Така например филмът „Смело сърце“, освен че печели няколко „Оскар“-а и носи огромни приходи на създателите си, успява и да популяризира Шотландия като туристическа дестинация, като според някои проучвания увеличава посещенията в страната през 1995-96 г. с около 40 процента.

Това са 40% увеличение поради медиен продукт и то преди ерата на Интернет! Освен това филмът се концентрира върху положителните страни на манталитета на шотландците и доразвива и налага един много характерен културен образ.

Изграждането на този културен образ, разбира се, започва много по-рано от „Смело сърце“ или дори от игралните филми като изкуство – образът на борбените шотландци и тяхната красива страна има своите корени още в древните им легенди и ранна литература. „Смело сърце“ просто надгражда съществуващия образ по начин, който да е достъпен за широката аудитория.

Доколко този образ е верен, е друг въпрос – но образ има…и той е доста положителен. За справка, Шотландия има 5 327 700 души население. Никъде няма да чуете някой да твърди, че Шотландия е малка страна, от която нищо не зависи… нещо, което често се чува за 7-милионна България – и то главно от български медии.

Тъжната истина обаче е, че с изключение може би на един Григор Димитров, България няма почти никакъв видим положителен износ, що се отнася до медии. И още по-лошото – българските масови медии и съвременното българско изкуство като че ли правят всичко възможно да се концентират единствено върху отрицателните черти на българския манталитет и същност…и тотално да игнорират (с малки изключения) положителните неща, които се случват в България.

Всички „произведения“ се представят като ирония, подигравка с отрицателните черти на българина, дори като градивна критика. И наистина щяха да са това, ако съществуваше алтернатива в представянето на собствения ни народ. За да е пародия, трябва да има нещо, което да се пародира… трябва публиката да е запозната с цялата картина. Но изкуство, което да показва друго освен отрицателните черти на българина, почти липсва.

Същото важи и за сериалите, филмите, театъра. С малки изключения в последните години почти във всеки български филм главният герой е гангстер, мафиот или престъпник. Почти няма такъв, в който главният герой е честен човек и да успява с труд и знание, в който престъпникът е наказан, в който глупавият става за смях и дребният печалбар е само това – дребен печалбар. А такива примери в реалния ни свят има достатъчно, само че никой не им обръща внимание.

След като собственото ни съвременно изкуство издига в култ дребния интригант и печалбар, нима трябва да се учудваме, че масово хората търсят как да не си вършат работата и да не спазват закона? При условие, че виждаме новини само за тези, на които им се е разминала присъдата, нима е изненадващо, че никой не вярва в силата на закона?

А има толкова много положителни истории. За справка, Гражданската награда на Европейския парламент за 2013 г. е поделена между двама българи. Всяка година има стотици събития, които разказват историите за положителното развитие и за реализацията на смислени, интелигентни хора, по законен начин. Като пример – форум „Ключ“, множество архитектурни форуми и фестивали, Аполония, златните медалисти от олимпиади, наградите за наши ученици и учители. Те обаче се случват самостоятелно, почти тайно, за тях обикновено разбираме случайно и то ако познаваме някого от участниците.

Имаме и много примери за съпричастност и помощ – стотиците доброволци покрай наводненията, множеството организирани групи покрай пожарите, акциите в помощ на бежанците от Сирия, инициативи като Time Heroes и др. А българите не били задружни… Уви, оглушителната тишина на масовите медии покрай подобни събития.

Тотално липсват и филми и сюжети, базирани на такъв тип събития. Защо вместо поредния „гангстерски екшън в стил Гай Ричи“, нямаме „напрегнат трилър за група спасители, които въпреки множеството трудности и тежките метеорологични условия, успяват да помогнат на бедстващи хора“? Или тези сюжети могат да ги разработват само американските риалити телевизии? Защо виждаме единствено истории за това, което НЕ действа, вместо примери за това, което работи? Нима другите държави нямат проблеми? Имат и то доста по-големи от нашите – но колкото показват проблемите, поне толкова енергия влагат и в разказване на положителни истории.

Когато някой потърси информация за България, вижда само сюжети за гангстери, мафиоти и корумпирани политици. Но освен това тук има и друго – има и един борбен, смел и работлив народ, който въпреки цялата гадост, която се излива върху него, продължава да се бори и да върви напред… и който има крещяща нужда от положителен пример и от вяра, за която да се хване. Вяра, че и тук има хубави неща, че и тук човек може да бъде щастлив, да намери съмишленици, че си струва да се бори и че може да постигне много.

Разбира се, концентрирането само върху положителните образи от манталитета ни също би било крайност, също толкова опасна, колкото и отричането на всичко хубаво (макар че засега рискът не изглежда голям). Това, което имаме нужда да видим, е баланс. Защото не трябва да ни показват само сюжетите, в които „лошият“ се е измъкнал, но и новините, в които „лошият“ е арестуван и осъден (а вярваме или не, и това се случва!), за да се знае, че макар и невинаги, наказание има.

В момента ни липсват национален идеал и културна идентичност. Нямаме положителен пример. Единственият образ за съвременния българин, който изграждаме, е този на гангстера/мафиота/корумпирания политик и/или дребния печалбар. А това е обидно за всеки честен и работлив човек в тази страна – той остава без образ, в който да се припознае. В България масова популярна култура, която да е отговорна пред зрителите си почти няма – има подигравка.

Имаме останки от културна идентичност, изградени преди Освобождението – култура на борбен и задружен народ – качества, които са ни помогнали да се запазим като нация в най-трудните ни периоди като народ. И които са били унищожени за 45 години тоталитаризъм, с цел смачкването на точно този народ. Впрочем твърдението, че България е малка страна и нищо не зависи от нея, също идва точно от тези 45 години. Крайно време е да спрем да го повтаряме и да бъде забравено, защото живеем в различни времена, а и размерът на една страна няма никакво отношение към щастието и значимостта на нейния народ.

Единственото, което има значение, е начинът, по който се държи този народ. А това се сформира на база на самочувствие и манталитет, който пък се изгражда на основата на положителен културен капитал. Аз предпочитам да мисля за българина повече като за доброволец спасител, който е готов винаги да помогне, отколкото като за гангстера/корумпирания политик, който мачка всичко и всички наред. Защото гангстери и корупция винаги ще има, но не трябва да забравяме, че и другото съществува. И както съществува в реалния свят, така трябва да намери място и в културата ни. Аз лично бих искал да гледам този филм. А вие?

Автор: Димитър Петров

ОТВОРЕНО ПИСМО на БХК относно проекта за изменение и допълнение на Закона за адвокатурата

Орбиталната сонда MAVEN , работеща на орбита около Марс от септември 2014 , успешно е реализирала серия маневри , които са довели до спускане на височина 125км от повърхноста на Марс за събиране на научна информация , по информация от ЦУП на НАСА 'Годдард'.

8-те милиарда евро дълг – много шум за нищо

Георги Ангелов

20 февруари 2015 г.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4610293

Блогът за икономика 2014

The post 8-те милиарда евро дълг – много шум за нищо appeared first on Блогът за икономика.

Небесно тяло с маса около 220кг , са наблюдавали жителиет на САЩ в щатите Ню-Йорк , Охайо, Пенсилвания и някои други. Видео с падащия метеорит може да се намери на сайта на офицалното общество на НАСА Meteor Watch

От НАСА са показали снимки на Никта и Хидра - спътници на Плутон. По информация от асйта на агентството. Снимките са получен с помоща на междупланетната станция New Horizons.

Над 600 излезли от строя спътници, степени на ракети и други парчета от космически апарати са изгорели - напълно или частично в атмосферата през миналата година.

Първият старт на американската РН Antares с руските двигатели РД-181, произведени от НПО 'Енергомаш', е запланиран за 1 март 2016ф. Това е съобщил за ТАСС източник от ракетно космическия отрасъл.

  This craft is easy and fun even for the smallest kids. You need two cardboard paper circles...