Избухна руски скандал, злепоставящ България, след американския на един конкурс, на който беше провалено участието на малките български пианисти Ибрахим и Хасан, участници в “Евровизия” ( в който обаче държавата САЩ няма никакво участие).

Украйна се бори срещу московското заграбване на Крим и публикува списък на 14 чужди пропагандатори на руската агресия от калибъра на френския артистичен ренегат Жерар Депардьо ( намразил родната си Франция по финансови причини и решил да й отмъсти с поклони пред Путин), които са нежелани на украинска земя.

Европейският съюз, в който България членува официално и на който туземната ни власт се подмазва за печелене на избори чрез употреба на европейските траншове, също издаде забрана за някои другари на Путин, като Йосиф Кобзон- любимец на атакистко-бесепарската публика тук, особено по време на предизборни кампании, когато руските троянски магарета се ритат за по- предно място на рублохранилката.

Легитимирането на руската окупация на Крим е приоритет на Москва и нейните слуги в България правят каквото могат, за да угодят на вожда си в Кремъл. Намерили са начин да заобиколят западните санкции приблизително така, както си изградиха в България руски анклав в резервата Камчия под формата на детски санаториум за руски дечица.

В случая, възползвайки се от благосклонното русофилско умиление на управляващите в София, са привлекли за своите цели талантливото българско дете Крисия.

Ето подробности от един русофилски сайт.

/КРОСС/ 11-годишната Крисия Тодорова от Разград събра аплодисментите на публиката и в Крим, съобщи “Дарик”. Снощи бе първият концерт от осмото издание на Международния конкурс за млади изпълнители на поп музика „Детская новая волна”, в който Крисия е представителят на България.
За изпълнението си на „Планетата на децата” тя получи от журито осем оценки 11 и две – 10, максималният показател е 11. Само оценки 11 е получила представителката на Казахстан Данелия Тулешова, а с точка по-малко – Гайа Каучи от Малта – победителката в „Детска Евровизия 2013″. Така във временното класиране Крисия е на трето място.
Председател на журито е народният артист на Русия, продуцент и композитор Игор Крутой, сред членовете на оценяващата комисия са известните изпълнители Филип Киркоров и Лев Лещенко.
Тази вечер Крисия открива втория конкурсен концерт с изпълнение на „Я бы хотела нарисовать мечту” на Юлия Началова. Утре е гала концертът.
Общо 15 музикални таланти от 6 до 12 години, представители на 12 държави, участват в конкурса „Детская новая волна”, който се провежда в международния детски център „Артек” в Русия.

P.S. “Артек” може да е „новая волна”, но е всъщност стар съветски център за „привилигировани деца” от нещо като детска международна комунистическа номенклатира, събирана на летни лагери в СССР с цел да бъде възпитавана в духа на комунизма и неговия интернационализъм- същият, който уж беше върнат обратно в бутилката.
 

Share on Facebook

A 3D map of Bulgaria made by the kids visiting kid’s workshop Srachko, Pazardzik. You need: a template...

След като вчера ви запознах с механизма на манипулиране, от страна на ядрената мафия, на количествата натрупан и предстоящ да се натрупа смъртоносен ядрен боклук (вижте в "Отработеното ядрено гориво на България - настояще и бъдеще&q...

Кр. Кънев: Използването на антиромската реторика не носи много политически дивиденти

Израел има проблем. Голям проблем.

„Амнести интърнешънъл“ се обяви за декриминализация на проституцията

Плевнелиев пусна спорния Закон за НСО

Продукти за 4 порции:
400г пъпеш
400г грозде Кардинал
1 праскова
1с.л. уиски
1к.ч. смлени ядки
коктейлни чадърчета

Приготвяне:
Обичам грозде и то предимно сорт Кардинал. Днешната ми рецептата е съвкупност от любими плодове, ядки и красота. Обелвам пъпеша и прасковата. Режа на малки парченца. Прехвърлям в купа. Измивам гроздовите зърна. По- едрите срязвам на две. Прибавям при пъпеша и прасковата. Поливам с уиски. Обърквам и разпределям в чаши на столче. Поръсвам със смлени орехи. Забождам по едно коктейлно чадърче. Оставям в хладилник за около час.

Нямах представа колко обширна е Розовата долина. Бях виждал няколко масива разположени покрай Подбалканският път и с това се изчерпваше загадъчната, за мен, свръхпопулярност на маслодайната българска роза. Очаквано, розовите плантации са разположение по периферията между Стара Планина и Средна Гора и за да ги открия, потърсих именно там.

Не е нужно да споменавам, че розоберът започва рано сутрин, преди изгрев слънце.

Вероятно тогава ароматът в цветовете е най-концентриран или пък просто се бере докато не е толкова горещо.

Отвсякъде заприиждаха автобуси с берачи, които набързо се разпределиха по съответните лехи.

Вместо унили сутринта, напротив, бяха в приповдигнато настроение и с песен бързо си вършеха работата.

Чувалите се запълват за минути със скъпоценната стока и отиват на кантара.

Берат се само узрелите цветове и така всеки ден, докато и последната пъпка не се разлисти.

Нужно ли е да казвам, че това е само един от десетките розови масиви, ограждащи над сто километра в периметър подножието на Балкана.

Маслодайната роза (дамаскина) е толкова ценна за козметичната индустрия, че всеки един розов храст старателно се отглежда цяла година и сръчно се събира, когато настъпи време.

Докато обхождах обширното розово поле, упоен от вълшебният аромат, меката слънчева светлина се изостри, което беше знак да продължа по пътя си и да не забравям да наминавам отново и отново в Долината на розите в края на май.

Стотици обитаеми острови са пръснати из гръцките морета, всеки със свой собствен чар. Също като онези сирени от митовете омайват безчет пътници. Отдалеч привидно са едни голи скали, но всъщност са обградени с лазурни брегове и заливи, а по хълмовете надничат куполи на църкви и спретнати снежно-бели градчета.

Заразен от предишните ми пътувания до Санторини, Закинтос и Тасос, този път показалецът ми падна върху Милос. Това именно е островът на Афродита от Милос, по-позната като Венера Милоска.

По форма прилича на отхапана поничка.

Населен е най-вече в северната му част, където са скупчени няколко градчета. По брега са пръснати малки рибарски селца.

Цветът на морето в заливите е наситен небесно син.

В тези селца къщите са на два етажа - долният за лодката, горният за стопанина.

Гърците ги наричат Сирма и както се вижда, се отличават с различни от приетите бяло и синьо цветове.

Гледката от главният град Плака е впечатляваща. Все още се виждат останки от крепостни стени и кули градени по времето на Венецианското господство.

Залезите тук се падат на възможно най-удачното място.

На отсрещната страна е най-високият връх на острова, към 750 метра, който често е скрит в облаците.

Пролетта тук идва поне месец по-рано от обичайното.

В източната и южната част на Милос се добиват инертни материали. Покрай брега и в планината има множество кариери, които изглежда се залесяват след като работата по тях приключи.

На юг е едно от знаковите места на острова, залива Клефтико. До него може да се стигне само пеш или по море.

Жълти маргаритки изпълват необработените поляни.

На север брегът също е живописен. Едно такова място е мини каньона Папафрагас.

Плажът Саракинико е перлата на Милос със своите изумително бели, виещи се като воали, скали.

Допирът до тях е приятно мек. На пипане се усещат повече като гипс, отколкото като твърд камък.

Затова са така загладени, а там където се срещат с морето, са се изваяли арки и пещери.

На места формите са впечатляващи.

По изгрев скалите за кратко се оцветяват в златисто.

Морето тук дава богат улов, особено на октоподи, сепии и калмари.

Архитектурата в Милос представлява лабиринт от свежо варосани квадратни къщички, с малки прозорци, залепени една до друга.

Април е добро време за посещение, преди да започнат летните жеги и преди островът да се изпълни с туристи.

Снегът едва беше посипал дърветата, когато наближих хижа Хайдушка песен. Снегоходките нямаше да ми бъдат от полза. Оставих ги и поех нагоре през смълчаната, побеляла гора, на резерват Козя Стена.

Докато вървях обгърнат от белота, в нетипична тишина, си припомних предишният ми преход по тази пътека в един безкрайно дъждовен юнски ден.

И също, както тогава, мъглата ми беше верен спътник.

Притихналата гора от време на време изсипваше шепи сняг върху ми от натежалите си клони.

Когато излязох на открито, пейзажът беше напълно погълнат от мъглата.

След като не срещнах указателни пилони и теренът ставаше все по-непроходим по зимния път, се върнах и продължих по познатия летен маршрут. Близо до хижата снегът беше утъпкан, не очаквах вътре да има някой. Хижарят ме разубеди да остана вечерта, нямаше изглед мъглата да се разсее и през следващия ден.

Оставаше час до залез и без колебание поех обратно по вече отъпканата пътека. Когато приближих седловината излезе страхотен вятър, който малко изчисти картинката.

Непрогледното було на мъглата леко се повдигна и откри гледка към отсрещния хребет, където облаци танцуваха безумен танц в своите ледени владения.

В края на декември е време да направя обобщение на изминалата година. От седем години насам, това става с поредния фото-отчет.

Рано сутрин, докато е още тъмно, мъглата мързеливо се излежава по Созополските улички.

Същата тази януарска мъгла инатливо се е разпростряла и по северното черноморие, край Тюленово.

Най-сетне застудя, както е наложително да се случи през този мразовит месец. Край Равда морето ръмжи и бушува в започващия ден.

С всяка изминала зима снегът все по-рядко ни навестява. Вече се среща само по планините.

Скиори падат с гръм и трясък по пистите на Боровец пресичайки границата между небе и облаци.

Близкият Тасос разкрива красотите си под формата на загадъчна дупка в мраморните скали.

В Бургас грамофон бълва облаци.

Край Равадиново през 21-ви век израства готически замък.

Април е бурен и страстен. Леят се дъждове, грее слънце, жълти поля обагрят пейзажа.

Подобно е времето и в другият край на Европа - Португалия.

Атлантикът мие бреговете на дивния парк Висентина.

В Лагос през май е убийствена жега. Усеща се нажежения полъх идващ от Африка.

Първите летни дни преминават край язовир Широка Поляна.

Закътано в дебрите на балкана е малкото китно село Боженци.

В дъждовната 2014-та Пиринските циркуси и езера са пълни с бистра вода, дори и през август.

Пълната луна изгрява, за да докосне с кървавите си пръсти върховете над Синаница.

Слънчеви лъчи пронизват боровите гори около Голям Беглик.

Лъчи струят и в есенните букови гори на Родопите.

В обятията на обаятелната планина са се сгушили живописни селца, като Чокманово.

Срещат се и не особено добре познати паметници, като Родопската Шипка.

В мрачните гори приказни водопади, като Самодивсктото пръскало, падат с грохот.

Край село Цар Асен отровен рудник с токсично езеро зее като отворена рана в плодородната Тракийска низина.

Есента, в средата на ноември, е по-пъстра от обичайното, особено сред буковите гори на Шуменскто плато.

Някъде там, като в паралелен свят от древността, се спотайват скали с чудновати форми, скални църкви и светилища.

Наблизо е Преслав, където са руините на древната българска столица.

Над вековните гори на Балкана, като остров насред есенен океан, се подават живописните скални колоси Орлиците.

Само след две седмици от пъстрата есен няма спомен. Тунджа вие мътните си води през Сакарските възвишения Дерекьой.

Сакар е планина, особена почитана от Траките. Край Хлябово се намира най-голямата концентрация от долмени и мегалити.

В мъгливите гори на Котленския балкан се издигат стени на древни крепости. Такава е Сайганица, за която малцина са чували и още по-малко виждали.

За финал остана Виена, градът омайващ със неподражаем стил и изящност. Нощем, откъдето и да го погледнеш, не можеш да не се прехласнеш.

• 2014-та в снимки
• 2013-та в снимки
• 2012-та в снимки
• 2011-та в снимки
• 2010-та в снимки
• 2009-та в снимки
• 2008-ма в снимки

Белязана от отпечатъка на древни цивилизации, заличени през вековете, е нашата земя. В непроходимите гори на балкана все още тънат в забвение десетки крепости, били някога част от отбранителната мрежа на могъщата Византия.

Една от тях е Кипиловското кале, позната още с имената Хърсовград и Сайганица.

Издига се насред гъста гора, върху скалист хълм, наречен Хисърлъка, който я прави естествено защитена във всички посоки.

Нужно е било единствено да се изгради невисока стена, за да бъде съвсем недостъпна.

Обвита в булото на мъглата, в късна есен, крепостта е още по-загадъчна.

Тук липсва хорска глъч. Тук няма ни пътеки, ни прегради. Дори в близкото село по нищо не личи, че крепостта е някъде там, горе. Изолирана в непристъпни гори, балканът я пази в тайна.

Шуменското плато е като свят, съществуващ извън потока на нашето време. Парче земя с обиколка 40 километра, издигащо се на 300 метра височина. Вековни гори опасват този остров, съхранил история от древни времена.

Така идеализирано запечатах образа на Платото. Може би защото пристигнах в ранни зори, докато мракът избледняваше, а мъглата ставаше все по-гъста.

Първата ми, от няколко цели, бе да посетя резерват Букака. Както личи от името, това е стара букова гора.

След като се запознах с чудния резерват, следващата цел са скалните църкви, намиращи се в южната част на платото. Без навигация, човек лесно може да се обърка. Така, например, табела Търновтабия гласи, че това е най-високото място в Дунавската равнина (502 м), което е укрепено, т.е. има останки от крепост там. Мнимата маркировка, вместо по утъпкана пътека, води през трънливи къпинаци. В най-високата точка не видях нито укрепление, нито нещо което да подсказва за географската и историческа важност на мястото.

Извън резервата сечта е в разгара си. Туристическият път е изцяло заличен от дълбоки кални коловози, преминаващи през иначе красивата есенна гора. Скоро се разкрива живописен, просторен пейзаж към Осмарската долина, изпъстрена от най-цветния сезон есента. А досега свързвах името Осмар само с прочутия пелин...

Тук е разположен скалният феномен Окото.

Църквите в този район са няколко, но има и ниши, които са се ползвали като килии.

До тях, разбира се, е можело да се стигне само с въже или стълба.

Последната цел е Шуменската крепост. Какъв късмет да я посетя, докато кипи усилен ремонт и навсякъде са нахвърляни строителни отпадъци.

Не бих могъл да пропусна огромният бетонен къс, който се издига над Шумен. И той, като всички останали паметници от комунистическото минало, изглежда безумно и не на място.

Самодивското пръскало започна да става популярно отскоро. Причината е, че се намира встрани от еко-пътеката и досега нямаше маркировка. В Девин се сетиха, че тази природна забележителност носи изгода на града и ударно се заеха да изграждат нова инфраструктура до началото на туристическия маршрут. Навсякъде има големи табели с указания и човек не може да подмине пръскалото току-така.

Отклонението към водопада е кратко, около 500 метра, със съвсем леко изкачване. Пише, че е пълноводен само през пролетно-есенния сезон, но сега е още по-пълноводен заради обилните валежи.

По спомен, пада от 70 метра височина, което при такова количество вода го прави доста шумен и пръскащ. Това е един от красивите водопади, който хем е стаен дълбоко в гората и до който се стига без особено дълго ходене. От началото на пътеката до него са само 1500 метра.

Маршрутът продължава по обичайните мостчета вградени от едната страна на реката.

Когато дойде есента и природата се изпъстри, не ме свърта на едно място. Хващам раницата, зареждам резервоара догоре и потеглям... нанякъде. Това "нанякъде" най-често се оказва в Родопите.

На няколко километра след летовище Студенец, на около 1600 метра н.в. пътя свърши. От тук нататък всичко беше гора, сняг и кал.

Имах глупостта да тръгна към най-близкото село - Ситово. Какви ли не преживявания съм имал с моята таратайка по пресечени и други терени. Сега ми предстоеше нещо съвсем ново - десет километрово спускане през планински черен път, покрит със сняг, кал и локви, под които стърчат огромни коловози. Къде занасях към стръмни урви, къде нагазвах в преспа или калище... изтръпвам като си спомня. Оставаха два километра до селото, когато се озовах в изключително тясно дере, по което течеше река от разтопен сняг. Не мога да се върна назад, заради стръмния и хлъзгав терен, нито да продължа напред. Пътят беше блокиран от поредица паднали борове.

Разполагах с неголяма брадва, даже бих казал малка. Трябваше да прережа четири дебели ствола на няколко места, за да мога да ги отстраня от пътя. След като избутах и последния бор продължих спускането до следващото непреодолимо препятствие - още по-голямо паднало дърво.

Това беше широколистно дърво, нещо като огромен храст с множество клони, което може да бъде изместено само с багер. След като бях толкова безразсъден да поема по този път, нормално бе да се озова в капан. Тук местността вече беше по-равна, а отстрани на пътя, макар и отрупана от снега имаше нещо като нива. Преодолях и това препятствие, влязох отново в пътя и след минути достигнах селото.

След цялата тази драма трябваше да се върна в начална позиция. Слънцето залязваше, когато минавах над Тъмрашкото ждрело.

Денят си замина, а най-близко беше Асеновград.

В художественото осветление на крепостта преобладава зеления цвят.

Дали благодарение на себе си или на бога, вместо да нощувам на онзи кошмарен път, стоях тук на хълма и съзерцавах любимата си планина.

Гузен от грешката, продължих с осъществяването на сбъркания план. По нормални пътища се добрах до забутаното селце Буката.

Минах край крепостта до село Кошница. По-рано, през лятото, се бях качил до нея. Под хълма има пещера-тунел. Минава се през него, за да се стигне до върха, където е самата крепост.

В Смилян слънцето започваше да напича приятно.

Котарак оглежда владенията си.

Следва село Чокманаво, където от дълги времена старата църква е част от пейзажа.

Ето го и китното селце Полковник Серафимово, удостоено с името на знаменития полковник.

На връх Средногорец се издига паметника Родопската Шипка, по случай събитията в този край по време на Първата Балканска Война.

Край Рудозем планината е по-ниска и разлата. Пейзаж характерен за Източните Родопи.

Правя дежурна спирка в Широка Лъка.

Пътят не свършва тук, той продължава все напред. Понякога ще се връща по познати места или пък ще поема през непристъпни клисури, които малцина се осмеляват да преминат.

Отдалечена в западните покрайнини на Пирин, хижа Синаница често се оказва извън натоварените туристически маршрути. След седем години, откак бях за последно тук, пиринските пътеки отново се пресякоха край изумрудено синьото езеро, с надвиснали над него бели върхове.

Запознатите с релефа на Пирин знаят какво означава преход в тази планина. За пример, маршрутът от хижа Вихрен до Синаница може да бъде описан така:

След плавно движение покрай Бъндеришка река, следва рязко изкачване, за да достигнем Муратово езеро. От езерото вдигаме поглед нагоре, където ни очаква унищожителна денивелация сред чукари и сипеи, където се намира Бъндеришка порта. Най-приятната част идва веднага след това, когато навлезем в огромната долина на циркуса Големо Спано поле. Преминаването през него е радост за краката и очите. В компанията на десетки свободни крави, пуснати да пасат на воля, се любуваме на красиви малки езера и върхове, които се подават в далечината.

Опиянени от красотата на Пирин, съвсем неусетно разбираме, че сме започнали да изкачваме Синанишка порта. Скоро се открива гледка към самото езеро, което не случайно, изобилства от синьо в името си.

Спускането до хижата е стръмно, но езерото действа като магнит и дори да сме се поизморили малко, забравяме за това, пленени от величието на надвисналите бели върхове.

Така, описан маршрута е съвсем приятен и лек, стига хубавото време да е с нас. За тези седем години откак бях за последно тук, хижата е преживяла основен ремонт на покрива, но вътре си е все същата.

Синаница е присвоила местенце в паметта ми, и щом си помисля за нея, изплуват тези причудливи върхове над езерото.

Откъдето и да ги погледнеш са незабравими, не само заради формата си, а и заради необичайната им белота.

Помня как по залез, слънцето е в такава позиция, така че осветява само крайчеца на едноименния връх.

Не е за изпускане гледката от езерото. По това време на деня планината се отразява кристално ясно в прозрачните му води.

Настана време за споменатия по-горе момент, в който слънцето се потапя в хоризонта и огрява за минута с алени лъчи мраморния връх.

Дойде ли нощ, в небето над Синаница грейват безброй звезди, съпровождащи Млечния път. Най-неочаквано, изгряващата луна иззе ролята на слънцето и облиза в кърваво червено част от каменния рид.

В компанията на звездите, окъпаната в лунна светлина хижа се готви за сън.

Докато зората полека си отива в ранния утринен час, Синанишка порта отваря обятията си, за да прегърне деня.

Ярки слънчеви лъчи приканват пътника да освободи сетивата си и да се слее в едно с планината.

По идея на Канон и Фотопавилион посетих отново тези прелестни места в Родопите. В компанията на близо петдесет участника във фотопленера беше забавно и много по-различно от това да обикалям сам.

Като лектор, моята презентация беше основно за пейзажната фотография. Темите бяха откриване, снимане и обработка на пейзажа.

Широка поляна

По залез, почти цялата група се струпахме край разрушена постройка, която казват, навремето е била хижа на цар Фердинанд.

Небето не предлагаше цветове, но пък имаше облаци, които благодарение на Bigstopper филтър, се разпъват така.

Разочаровани от скучния залез тръгнахме да се прибираме. В противоположна посока небето, обаче, взе да се оцветява красиво, което даде основание да забавим ход.

И добре, че поне беше този момент, защото ранното ставане на следващия ден, в четири сутринта, беше пълен провал. Не само, че беше облачно, но липсваха и типичните за язовира утринни изпарения, които променят до неузнаваемост пейзажа.

Каньона на водопадите

Дългата пътека в Каньона на водопадите даде възможност групата да се разтегли добре и да не се струпва на едно място.

За началото на лятото, водопадите бяха пълноводни, а растителността тучна.

Отново беше облачно, което хем е добре, хем не е.

Винаги съм си мечтал да видя това място в мъгла, но кой знае кога ще ми се удаде такъв шанс.

Чудните мостове

Тръгнах преди групата, но на Чудните мостове отново гъмжеше от хора.

Светлината този ден беше както трябва - слънчево, с пухкави бели облаци.

Тук, като че ли се провеждаше друг пленер. Художници старателно рисуваха Мостовете от всички възможни страни и позиции.

След малко към тях щеше да се присъедини стабилно подкрепление от фотографи.

От Порто исках да тръгна нагоре към северозападното крайбрежие на Испания, да си довърша опознавателната мисия отпреди две години. За късмет, точно тази седмица прогнозата там беше облаци и мъгла, така че вместо нагоре, поех надолу, по Португалското крайбрежие.

Порто

С навлизането в покрайнините на града трафикът ме грабва с бясна скорост. След няколко пропуснати отбивки, като по чудо, се добрах до самия град.

Време е да сменя автомобила с кракомобила и тръгвам да изучавам този удивителен град. През Порто тече река Доуро, над която минават множество мостове, някои от тях метални.

Това сигурно е градът с най-развита транспортна система. В неособено голям периметър активно се движи всичко, което човек може да си представи, по всякакъв вид инфраструктура. Кораби и лодки, метро, влакове, влакчета, трамваи и автобуси, въжени и релсови лифтове, само конски впряг не успях да видя.

Реката е плавателна в продължение на сто километра. Във вътрешността на страната, Доуро преминава през красиви ждрела, поля с лозови масиви и селца. Ежедневно от Порто потеглят традиционни кораби пълни с туристи, които имат възможността да се насладят на хубавите гледки. Ако разполагах с повече време, за нищо на света не бих пропуснал подобно преживяване.

Историческата част на Порто е плътно застроена с разноцветни сгради.

Най-разпознаваемият символ на града със сигурност е моста Дом Луиш I.

Порто е тези градове, в които можеш да прекараш цял живот без да ти омръзне.

Висентина

При предното ми идване в Португалия бях в Лисабон, затова сега го пропуснах и продължих към природния парк Висентина. Той е разположен по Атланическото крайбрежие в два от регионите на Португалия - Алентежу и Алгарв. Първото спиране направих в селцето Замбужейра-ду-Мар откъдето започват изумителни плажове с високи бегове, златен пясък и скали врязани в океана.

На няколко места се вливат големи реки. Една такава е при селцето Одисейше.

При отлив се откриват огромни пясъчни ивици.

За известно време мой подслон беше древното градче Алжезур, което се намира по средата на парка.

С белите къщи, съчетани със светло синьо, за момент си помислих, че съм в Гърция.

Мечтана дестинация за всеки сърфист е огромния плаж Бордейра. Освен дива природа, безбрежни плажове и много безплатни паркинги за каравани, наоколо има всичко необходимо за продължително къмпингуване.

В огромни количества е и нестихващия вятър от Атлантика, който генерира вълни по всяко време.

През пролетта крайбрежните дюни тук са покрити с цветни храсти.

Тъй като това е природен парк не е позволено да се ходи навсякъде, може само по дървените пътеки.

Те са достатъчно много и обикновено водят до най-интересните места.

Надолу брегът става все по-отвесен и висок, тук-там от океана стърчат откъснати скали.

Преди да се развидели тръгвам да изследвам други плажове в околността. В тъмнината се виждат само няколко осветени къщурки.

Отливът, в ранното утро, полира брега.

Целият ден след това е във владение на прилива, а плажовете за изследване нямат край. По черен път достигам до един от най-забутаните сърфистки плажове - Пенедо. Гледките тук са съвършени, една от друга по-пленяващи.

Вече им изтървах бройката и имената. Надолу към Вила-ду-Бишпу плажовете стават все повече и по-интересни. Както е слънчево, за минути от океана плъзват ниски облаци, които спират на самия бряг.

Такова чудо не бях виждал - на брега е мъгла, малко по-навътре към сушата пече ярко слънце.

Изследователската мисия на крайбрежието на Висентина е към своя край. Снимката не може да придаде усещането за мащаб, но тук брегът е висок стотина метра и да стоиш на ръба му е страховито преживяване.

Така и не можа да се изниже слънцето под облаците, като за сбогом с Висентина.

Лагос

В Лагос, на южния бряг на Алгарв, само километри по-надолу от Висентина, попадам в друг климатичен пояс. Такава жега е, все едно съм в Африка. Няма го вятъра и вълните, вместо каменни скали, тук властват пясъчни.

Като структура наподобяват на Мелнишките и Стобските пирамиди. Опасно е да се ходи сред тях, тъй като се ронят и са осеяни с дълбоки пропасти.

В края на носа се е формирала лагуна с множество отделни скали.

Това е златна мина. Лодките на местните лодкари са препълнени с пасажери. Преминават през множеството арки, но хитът е нещо като пещера. Лодката влиза вътре, бибитка, туристите ахват, после излиза. И така, лодка след лодка.

Ако слезеш долу, без да си взел билет за такъв мини-круиз, местните те гледат лошо.

Оставям ги намира, да си гледат бизнеса, и тръгвам да изследвам местните плажове. Те са претъпкани с плажуващи през целия ден, затова изчаквам прохладата на залеза. По-това време е отлив, което ми дава възможност да огледам арките, които за малко са на сушата.

В Лагос два от плажовете са култови, т.е. като за мен. Единия се казва Камильо и в част от скалата е прокопан тунел (тук не се вижда), за да се стигне до другия плаж при прилив.

На зазоряване плажът е като нов, без следи от човешка дейност.

Така или иначе, първите стъпки за деня скоро ще бъдат заличени от идващия прилив.

Съвсем наблизо е другият култов плаж - Дона Ана. Това е и единствената ми среща в Португалия със слънцето, докосващо хоризонта.

Две арабки се сбогуват с Лагос в този ден, както и аз. На пясъка са изписали Thank you Lagos.

В самият град е бил основан първият пазар за роби.

На изток от Лагос

Скалите на изток от Лагос са все така със същия произход, само че тук придобиват още по-странни вариации.

В околностите на Карвоейру всеки плаж тотално се различава от другите. Има такива, до които се стига с лодка и са нещо като пещери. Най-известната е тази до Бенажил, но аз се задоволих само с тези на плажа Мариня.

Пак благодарение на отлива се стига до особено интересно формирование - скала с двойна арка.

Този регион е особено привилегирован в това отношение. На плажа Карвальо, примерно, се стига само през специално издълбан скален вход. От всичките му страни има ниши в различни размери.

Аз се напъхах в една, която взе много бързо да се пълни с вода, чак си изкарах акъла да не остана вътре.

Така и не улучих нито един подходящ момент през цялото това обикаляне из красивото Португалско крайбрежие. Не остана време да разгледам вътрешността на страната. Иска ми се още на момента да се върна и да поправя този пропуск, но кой знае дали въобще ще имам този шанс отново.

Пролетта бърза да отстъпи на лятото. Дъждовете нямат търпение да се извалят, бурите да се нагърмят. На територията на родния Бургас, април е повече от перфектен. Тук-там ще попръска дъждец, колкото да измие до кристално-чисто небето и да нахвърли ефирно бели облаци.

И без грандиозна архитектура, същият този град е достатъчно очарователен през април. Има си грамофон, който произвежда облаци.

Напускаме града и се отправяме в околностите му, пожълтели от буйни рапични поля. Хем се лее дъжд, хем напича слънце.

Морето също сменя облика си за минути - от тъмно синьо в изумрудено зелено.

Идилията е завършена от дузина пчелни кошери, стаени сред дървета в розов цвят.

По случай Деня на земята, Университетска Ботаническа Градина в Балчик организира изложба с мои фотографии от Странджа - крайбрежието и вътрешността на планината. Откриването е на 22-ри април от 14 часа, в Божествената градина.

Няма нищо по-хубаво от лошото време гарнирано с порция изненада. Само този, който не е изпитвал тази максима, не знае колко истина има в нея. Най-лесно може да се тества в Стара Планина, където времето се променя на 360 градуса за минути.

Слънцето щедро напичаше докато се изкачвах към скалния феномен Пеещите скали. Някак подозрително големи мрачни облаци надвиснаха над тях малко преди да ги приближа.

В югоизточна посока небето притъмня. От време на време снопове светлина рисуваха фигури по зелените хребети.

Краткотраен слънчев портал се отвори над Пеещите скали и същите тези снопове светлина озариха околността в божествен блясък. Неподправена, чиста до съвършенство, картина изплува пред смаяните ми очи.

Гръмотевичната буря, тихо се промъкваше на запад, където се водеше ожесточена борба за надмощие между земята и небето.

От другата страна, над ждрелото на река Габровница, купести бели облаци, намекваха показно за проливен дъжд.

В посока на залязващото слънце небето се възпламени. Заваляха златни лъчи.

Бях като хипнотизиран. Не усетих как онази буря се е пременила в подмамно красиви огнени лъчи, заобиколила ме е и се носеше право към мен. Ударих го на панически бяг, когато цялото небе се изсипа отгоре ми, без ни най-малко състрадание. Оглушителни мълнии пронизваха сгъстения въздух, а между гърма и проблясъка дори нямаше забавяне. С ужас осъзнах, че се намирам в самия епицентър на стихията и мога да се надявам единствено на късмета си, преди следващата светкавица да се стовари отгоре ми.

Поуспокоих се когато наближих гората. Циклонът измести центъра си и вече не бях в опасност.

Няма нищо по-хубаво от това да се окажеш в периферията на лошото време. Можеш да прогизнеш до кости, можеш да бъдеш отнесен от гръм, но с кураж и доза късмет получаваш неповторими емоции, които не могат да се купят или откраднат.

Колкото и да не ви се вярва, но в последните години най-туристическата страна в Европа стана Германия (Оооо, Шан-з-Елизе! Не е Франция вече…) Днес Вили ще ни даде идеи и акъл как да се придвижваме из Германия с влак. Приятно четене:

Германия на влак

Съвети за пътуване с Deutsche Bahn в Германия

Лятото се развихри, отпуските, почивките и пътуванията също А пък аз току-що се върнах пак от Германия. Мдаа, доразгледах си това-онова, дето миналото лято не успях, ходих и още насам-натам иии… естествено, пак не ми стигна!

Ми то толкова много има за гледане и правене там!

Интересни големи градове, живописни малки градчета, дворци, резиденции, да не говорим пък за замъците… Църкви, манастири, катедрали, музеи, паркове, културни и исторически паметници и паметници на ЮНЕСКО, реки и езера… Изобщо, красива природа. И съхранена история. Богата култура. Подредена държава. Висок жизнен стандарт. Спокойни и любезни хора. Поне такава я виждам към момента Германия. И вече не се чудя, защо някои хора толкова драпат да заживеят там.

И сега, за тези, които евентуално се чудят дали да пътуват

из Германия без собствен транспорт

и не с организирана туристическа група, пък и въобще за всички, на които би им било интересно, ще подам актуална информация за по-практично и удобно пътуване. Уверявам ви, че едно

самостоятелно пътуване из Германия не е никак трудно и е доста приятна емоция,

защото немският транспорт и конкретно жп транспортът им е отлично уреден, а влаковете им са далееч по-добри от нашите, за голямо ни съжаление, и то във всяко отношение. Аз твърдя, че и най-най-скапаният и мръсен немски влак е по-чист и по-комфортен и от най-най-свестния миризлив български влак. Уви.

Вярно е, че цените на обществения транспорт в Германия никак не са евтини, особено пък спрямо българския стандарт, но драгите германци са измислили една доста добра система, според мен, така че стига да му се пътува на човек, може да го прави и без да се охарчва прекалено.

И така, всички области в Германия имат регионален „тикет“ /Fahrkarte, билет/, с който:

http://www.bahn.de/regional/view/regionen/ueb.shtml

1. Може да се пътува неограничено с всички регионални обикновени и експресни влакове, крайградските влакове, градските и междуградските автобуси, метрото и трамваите. Примерно, за Бавария той се казва „Байрен тикет“, за Баден Вюртенберг е „Баден Вюртенберг тикет“ и т.н. за всяка провинция.
2. Цената на билета е 23€ за един човек. За група до пет човека общо, всеки следващ доплаща по 5€. Значи за двама цената става 28€ (т.е. вече по 14€ на човек), за трима е 33€ (т.е. по 11€ на човек) и т.н. Тези цени са за втора класа. За първа класа са по-скъпи. Но аз така и не разбрах каква е разликата между първа и втора класа – и в двете класи нещата ми изглеждаха еднакво. Просто ги разделя една прозрачна врата.. Виж, при високоскоростните влакове разликата е очевидна. Но в случая те не ни интересуват.
3. Този билет, както казах, е валиден само за територията на съответната провинция, но има и „вратичка“ – с него може да се отиде и до градове, които са гранични. Примерно с Хесен тикет може да се пътува от Франкфурт на Майн (в Хесен) до Манхайм, който е в Баден-Вюртенберг, но де факто е на границата на двете провинции. С Бавария тикет се пътува без проблем до Улм (в Баден-Вюртенберг) – също е на границата, или дори до Залцбург, който е в Австрия, на границата с Германия. С Баден-Вюртенберг тикет пък може да се отиде до Меминген в Бавария, а също и до Базел и Шафхаузен, които са в Швейцария. Още нещо интересно, а и важно, мисля, за който ще ходи в района на Баварските Алпи: Байрен тикет е валиден и по линията Гармиш Партенкирхен (Германия) – Ройте ин Тирол (Австрия), макар че половината от маршрута е през Австрия – понеже линията се обслужва от Дойче бан.
4. Билетът важи за един ден като от понеделник до петък е валиден от 9:00ч (сутринта) до 3:00ч. на следващия ден. В събота, неделя и официален празник е валиден от 0:00 ч. на конкретния ден до 3:00ч. на следващия ден (3ч през нощта)
5. Има и нощни билети, при които за един човек цената е 23€, но за всеки следващ (до общо 5) се доплаща по 2€ и важат от 18:00ч. до 6:00ч. на следващия ден.
6. Билетът е един за цялата група от двама, трима, четири или пет души и те трябва да си напишат имената в билета четливо на латиница. Освен това, всички трябва да пътуват заедно.
7. Билетът може да се купи от автомат за билети на гарата. Автоматите имат менюта и на още няколко езика освен на немски, и е описано стъпка по стъпка как става купуването – лесно е! Автоматът приема банкноти само от 5 и 10€ и връща ресто – за този вид билети. Но при купуване на редовен билет автоматът приема и монети. Може да се плати и с банкова карта.
8. Билетът може да се купи за същия ден, но може и за друга дата – трябва да се посочи конкретно
9. Билетът може да се купи и от информационен център или други места, но тогава се плаща допълнително по 2€ за услугата

Автомат за билети

Има и още един вид билети, с които може да се пътува неограничено из цяла Германия. Условията при тях са следните:

1. Цената за един човек е 44€, а всеки следващ (до пет души общо) доплаща по 8€. Т.е. двама души пътуват накъдето си искат цял ден само за 26€, ако са трима души билетът им излиза по 20€ и т.н. При този билет няма първа класа.
2. Билетът важи пак за същия часови диапазон – понеделник-петък от 9ч. до 3ч. на следващия ден. Събота, неделя и официален празник – от 0ч. до 3ч. на следващия ден.
3. Билетът важи за всички обикновени и експресни влакове. Не може да се използва за високоскоростните, нощните и международните влакове от типа ICE, IC, EC, City Night Line.

Внимание: Всички тези видове билети не може да се препродават нито да се преотстъпват, възможно е при проверка да ви бъде поискана лична карта/паспорт.

В Германия на всички гари, като при по-големите гари дори на всеки перон**,

има и неелектронни информационни табла, поставени в стъклени витрини.

За заминаващите влакове таблата са жълти, а за пристигащите – бели. Но още

по-лесно и удобно е да гледате разписанието направо на автоматите

за закупуване на билети /има такава опция/, защото там ви излизат всички възможни варианти за връзка, дава ви се информация от кой перон тръгва вашия влак, на кой перон пристига на съответната гара, там на кой перон е влакът, на който ще трябва да се качите (ако ще се прекачвате там) и колко време имате за трансфер (прекачване – бел.Ст.).

Разписанията са така разчетени,

че примерно, ако пише, че имате 3 мин за трансфер, бъдете сигурни, че ще ви стигнат – най-вероятно влакът ви чака на съседния перон и просто слизате от единия и се качвате веднага на другия. Малко по-сложно е при големите гари като Мюнхен, Улм, Франкфурт, Нюрнберг, Кьолн и др., където освен, че има по над 30 перона, има и платформи юг и север, или изток и запад. В Мюнхен, примерно, има и перони А и В. На други места, на големите преходни гари (не крайни), каквато е Кьолн, да речем, пък са А, В, С, Д, Е – гледайте внимателно и евентуално си запишете на едно листче тези подробности от разписанието, особено, ако ще имате прекачване някъде и времето за прекачване е кратко. И ако не гоните самолет, който трябва да излети от летище, което е на 200-300-500 км от настоящето ви място,

не се тревожете много, ако изпуснете някой влак –

или следващия е след около половин-един час, или веднага можете да пребягате да видите на автомата каква опция ще ви даде компютъра за следващите 10-15-20 минути – евентуално с едно-две-три прекачвания и малко закъснение пак ще стигнете горе-долу навреме до целта си… Което, за съжаление, изобщо не може да се постигне с БДЖ понастоящем.

Внимание: Понякога Дойче бан покрива отделни курсове на кратки разстояния с автобуси – обикновено в ранните утринни часове, късно вечер, или в събота и неделя. Примерно от Бамберг до Ерланген. Или от Нюрнберг до Фюрт. Тези автобуси по правило имат спирки съвсем около гарата, но вместо да се лутате и да се кьорите в табелките на спирките, направо отивайте на информацията, където най-добре ще ви упътят къде е точно спирката на съответния автобус. Обаче, след като две лета по ред усилено /и с голямо удоволствие!/ кръстосвам Германия по всевъзможен начин, твърдя, че въпреки прословутата немска точност

и немските влакове се случва да закъсняват

Дори и ICE-тата – и свидетел, и потърпевш съм. Но пък ICE-тата и дори обикновените бързи влакове почти винаги успяват да стопят голяма част от закъснението, а ако то е само десетина минути, направо го елиминират за отсечка 100-200 км. Т.е., ако влакът ви закъснява с 10-15 минути, но пътувате на по-далеко, има голяма вероятност да си пристигнете по разписание. По правило регионалните влакове са сравнително къси, има дори влакове от само един или два вагона. Хм, и една голямата загадка си ми остава как така

винаги, във всеки влак и по всяко време, има вода, сапун, тоалетна хартия и салфетки за ръце –

до този момент аз не съм срещнала липса! Дори в тоалетната до киндер-секцията видях повивалник и памперси, кутия с мокри бебешки кърпички и пликчета за мръсните памперси!! Да, когато влакът има пет и повече вагона, в един от тях

има и „киндер-секция“, т.е. за деца –

с картинки от приказки и анимационни герои, и разни удобства и занимавки за дребосъчетата. Още – в най-обикновен немски влак

без никакъв проблем и без чужда помощ можеш да се качиш с малко дете и детска количка,

с колело или с обемист багаж…

Някои влакове, мисля, че които са за на по-дълги разстояния,

има и секция за пенсионери в края на един вагон –

оформено като отделен салон, на канапенца и фотьойли, почти по домашному, видях да са се разположили няколко баби, две-три от които си плетяха и си бъбреха, а един дядо си четеше вестник. Признавам, че бях доста впечатлена И са толкова регулярни тези регионални влакове, че едва ли не, са им като трамваи между малките градченца! …

Всяка голяма гара е с работещи ескалатори,

а освен тях има и асансьори. Дори гарите, които са само с по 5 – 6 платформи имат асансьори към всяка от тях, а ако случайно няма, както и на малките гарички, много често има транспортни ленти до стената покрай стълбището, на които можете да си сложите багажа и само като леко го придържате, без особено усилие да го качите или свалите от подлеза на перона или обратното. Такива ми ти работи… Ние дали ще ги стигнем ли някога, се чудя …

Аз не претендирам за изчерпателност и затова всеки, който има и друга актуална информация – моля, може да допълва

А на тези, които тепърва ще се возят на немски влакове: Schöne Reise!/приятно пътуване!/

** на пероните им казват „платформа“

И няколко немски гледки от движещ се влак:

Из Германия с влак

Auf Wiederseheeeeeen!

Автор: Вили

Снимки: авторът

Добавки от редакцията:

• Автоматите по гарите, особено по малките, на които няма каса за продажба на билети, се ползват и за получаване на билетите, купени по интернет.
• А който обича да плнира ж.п.маршрути и не само из Германия – може да си поиграе с разписанието и комбинациите за прекачване на http://bahn.de
• Гарата в градчето Юлцен (Uelzen) е проектирана от Хундертвасер. Т.е.след Хундертвасерхаус във Виена, в Юлцен има Хундертвасербанхоф. И можете да ми повярвате – страхотна е!

Други разкази свързани с Германия – на картата:

Германия

Още пътеписи от близки места:

1. Из Стария свят с влак (Европа)
2. Солун с влак
3. Варвара – Пролетно море с влак
4. Македония с влак
5. Зъболекар в Германия? Може :) С европейска здравна карта :)
6. Към Европа с влака (2): Германия
7. Една къръшка седмица в Германия
8. Остров Вангероге – Германия
9. Една къръшка седмица в Германия
10. Германия(3): Из градовете Щутгарт и Саарбрюкен
11. От Ница по Лазурния бряг (част 2 от С влак до Португалия)
12. Една къръшка седмица в Германия (2) – продължение

Фондация „Фридрих Еберт” и Фондация „Медийна демокрация” организират семинар МЕДИИ И ПОЛИТИКА В СТОЛИЦАТА 12-17 септември 2015 ИЗТЕГЛИ КАТО PDF Семинарът е предназначен за: студенти по журналистика или други хуманитарни и социални специалности с интерес към журналистиката, следващи в университети извън София. По време на семинара млади бъдещи журналисти ще се запознаят с ежедневието ...

Журналистическата надпревара Mtel Media Masters’2015 ще започне на 1 септември. В продължение на месец журналисти от всички национални и регионални медии ще могат да кандидатстват в петото издание на конкурса, който отличава най-добрите постижения при отразяване на теми, свързани с технологиите, иновациите и науката, и показващи как те променят живота ...

Лабораторията за медиен мониторинг към фондация “Медийна демокрация” представя годишния доклад за 2014 г., в партньорство с Медийната програма Югоизточна Европа на фондация “Конрад Аденауер”. ИЗТЕГЛИ ДОКЛАДА С ъ д ъ р ж а н и е Под знака на застоя Орлин Спасов ТЕЛЕВИЗИОННИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОЕКТИ Георги Лозанов Можеш ли от телевизор да направиш партия? ОНЛАЙН МЕДИИ и ...

Контекстът И през 2014 г. дългоочакваното оздравяване на българската медийна среда не се състоя. След като през 2013 г. България пропадна на 87 място в класацията на „Репортери без граници” за свободата на словото, през 2014 г. позицията на страната достигна символичното дъно – 100-тно място. Докладът на „Фрийдъм хаус” за ...

След като си позволих да определя 2012-та като година на медийните войни, а 2013-та на враждебната реч, мисля, че 2014 г. е на залеза на телевизионните политически проекти. Засега примерът е само един, но показателен въобще за този вътрешно противоречив формат на публична комуникация. Всъщност, освен партията „България без цензура” ...

Главните герои в новините: предсказуеми медийни акценти И през 2014 г. българските новинарски сайтове демонстрираха устойчив афинитет към отразяването на фигурите на статуквото. В годината, в която се смениха три правителства, медийното внимание се префокусираше според промените във властовите конфигурации. На фона на пренасочване на новинарския поглед от едно ...

Медиите след 25 години преход Отбелязвайки 25 години от началото на прехода в България, темата за свободата на медиите продължава да е във фокуса на общественото внимание. Усещането, че има нещо счупено в политическия демократичен модел в България, съпътствано от недоволство срещу цялата политическа класа, естествено насочва вниманието към медиите, ...

Media Index - анализ на съдържанието на печатни и електронни медии - 2014 (годишен графичен доклад) ИЗТЕГЛИ ДОКЛАДА

По-малко публични дискусии, повече институционални действия През 2014 г. комуникацията между Европейския съюз (EС) и България премина в нов етап – диалогичността се концентрира на институционално ниво, а публичните дискусии загубиха от значимостта си поради разминаване между твърде високите очаквания и реалните резултати от сътрудничеството. Кризата в Украйна, енергийната политика и ...

Изследването „Украинският конфликт в българските медии” е осъществено в рамките на дисциплината „Медиен анализ” (учебна 2014/15, преподавател проф. дсн Снежана Попова) от студентски екип от специалност „Европеистика” на СУ „Св. Климент Охридски” в състав: Адриана Иванова, Александра Александрова, Александра Борисова, Анастасия Шендря, Антония Дикова, Антония Добрева, Божидар Ангелов, Владимир Попов, ...

Арест за двама полицаи, рекетирали незаконно пребиваващи имигранти

Имаме прекалено много имигранти, смятат 50% от гражданите на Г-20

Молбите на бежанците ще се регистрират до три дни

Затворниците, арестантите и наказаните с пробация ще ходят с електронни гривни

Полските имигранти във Великобритания няма да отидат на работа за един ден в знак на протест

Тормозени на Балканите, нежелани в Германия

10 август е ден за размисъл – как можем да реформираме затворите?

Не пуснаха мъж от ромски произход на басейн

Над хиляда мигранти са спасени през уикенда в Средиземно море

А кой да помогне на бежанците?

Не бива да допускаме водата от Свещения кладенец в Плиска да се комерсиализира толкова много. Ако някой иска да почерпи от силата на това място, нека да дойде лично, но разпространението на водата по павилиони вече е недопустимо. Това каза по време на пресконференция в понеделник директорът на Регионалния исторически музей в Шумен Георги Майсторски, под чието ръководство е и музеят в първата българска столица (цитиран в сайта на Дарик радио)

Явно регионалният директор внимава да не засегне с нещо националния, акцентирайки безадресно върху комерсиализацията на „сензацията”, която е част от политиката на държавата, олицетворявана от директора на Националния исторически музей Божидар Димитров.

Това, че несменяеми слуги на властта в медиите, като шефката на „Стандарт” Славка Бозукова, яхват отново вълната на официализирания слугинаж и обявиха намерението си да продават на читателите си флакончета с „жива вода” от въпросния кладенец, не е нито изненада, нито основен акцент по темата за разразилия се скандал. Но е характерно, че шамарите в публичното пространство ги отнасят „журналистите”, от които същата тази власт очаква обичайната покорност.

Именно журналистите, дръзнали да кажат, че царят на сензацията Божо Димитров е гол, отнесоха днес обидни квалификации от него. С цялото си безнаказано нахалство инициаторът на долнопробната рекламна кампания обяви по Нова телевизия, че въпросните журналисти страдали от „интелектуална недостатъчност”. Друг свой опонент, богослова Калин Янакиев, същият анатемоса като ( бивш) марксист-ленинец в позата на защитник на православния канон, ругаейки същевременно „шибаната” вода от кладенеца, която вече не му била толкова важна.

Преливащият от самочувствие за собствената си интелектуална самодостатъчност дубликат на подобните му властници, като Вежди Рашидов и ангелът му (о)хранител Бойко Борисов, сензациянният историк ( нали има “сензационни журналисти”- Димитров е техният еквивалент сред историците) си разиграва троянския кон на воля. Видно е, че се чувства отлично в ролята на придворен, абониран да има първата и последната дума в публичното пространство по всяко безобразие, на което е инициатор в държавата.

Това е то да си клонинг на Бойко- гарантирано ти е началническо безсмъртие в рамките на властовия живот на вожда, давайки си сметка за неизбежното му ритуално погребване по тракийски обичай в политическия гроб на началника, когато му дойде времето. Понеже този живот рано или късно ще свърши, Божо препуска на воля по главите на журналистите и през главите на специалистите, които предпочитат да си траят ( трай коньо за зелена трева!) за да не ги сгази руската тройка Божо-Вежди-Бойко.

Share on Facebook

Пламен Асенов
22. 04.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100548321/velikite-evropeici-zigmund-froid

Знаете ли името на учения, който категорично доказва, че мъжките змиорки имат тестиси? Ако не сте специалист по зоология – не го знаете. Е, и трудно ще повярвате, като ви го кажа, но съм длъжен – името му е Зигмунд Фройд. Не е шега. И не говоря за друг Зигмунд Фройд. Говоря за известния баща на психоанализата, откривателя на Едиповия комплекс, твореца на теорията за Ерос и Танатос, за човека, познат като феноменален тълкувател на сънища, разделител на пластове съзнания, разказвач на науки и творец на литератури. Откритието за тестисите на змиорките той прави още като студент, през 1876 година, а същата година попада на първия случай, който го води дълбоко в човешката душата, в дебри, където никой съзнателно не е бил дотогава.

Елгар, Серенада за струнни, оп. 20

За Зигмунд Фройд има написани толкова книги, че няма да стигне денят само да ги изброя. Затова няма да ги изброявам. Ще ви кажа обаче за моето първо докосване до темата. Това стана преди около 40 години, бях на 15-16 и прочетох някаква критика на фройдизма. Естествено – критика от най-правилните марксистко-ленински позиции. Дрън-дрън ярина най-правилни. Ефектът беше, че не повярвах на нито дума от самата критика, но между редовете, в цитатите например, зърнах много истини, до които явно се беше докопал щедро критикуваният Фройд. Започнах да търся оригинални негови книги, но попадах все на подобни тълкуватели. Най-после късметът ми проработи. За десетина лева, много пари тогава, на черно намерих стар превод на „Въведение в психоанализата”, цикълът лекции, които самият Фройд изнася пред своя виенски кръжец, а после издава и за широката публика. Когато прочетох неподшития дебел том с нащърбени и пожълтели страници, открих две неща. Първо, комунистическите лектори не са хора, които просто не разбират Фройд и затова говорят глупости за него, както отначало мислех. Не, те са хора, които съзнателно и откровено лъжат. Второ – правят го, вероятно за да не открият всички останали, че човекът, всеки човек, е много по-дълбок, интересен и сложен феномен, отколкото е необходимо според тяхната семпла идеология. С други думи, правят го, за да не би хората да вземат да се ровят в себе си и да се познаят, а оттам – да си повярват и така да спрат да вярват на тях.

Елгар, Енигма, Вариации

Зигмунд Шломо Фройд е роден през 1856 година в австро-унгарския град Фрайберг, днес – Пршибор в чешката провинция Моравия. Баща му, Якоб, е търговец на вълна и има две момчета от предишен брак или бракове. Не се знае дали се е женил един или два пъти, преди, вече на 42, да срещне точно два пъти по-младата Амалия Натансон. Когато Зигмунд е на 3, семейството се мести първо в Лайпциг, а после – във Виена. Началното си образование момчето получава в еврейското училище в гетото, където, забележете, седем-осемгодишните деца четат не друго, а Шекспир, Омир, Гьоте. После Фройд завършва общинска гимназия. Към немския и ладинския, тоест, сефарадския еврейски, които са му майчини езици, прибавя прекрасен испански, плюс добри познания по италиански, френски, латински и гръцки. На 17 той постъпва във Виенския университет, където първо учи право, после се увлича от зоологията, но накрая завършва медицина. Ученето му се точи 8 години, защото Зигмунд се разсейва с реализацията на свои странични интереси. Чете и става все по-убеден дарвинист например. Също, сближава се с философа Франц Брентано и покрай това гълта много философия – от античните мислители до съвременника си Ницше. Смята се, че точно от една книга на Брентано – „Психологията от емпирична гледна точка”, Фройд за първи път се докосва до идеята за несъзнаваното, залегнала в основата на психоанализата. Междувременно, заниманията му със змиорките го отвеждат и до физиологичния институт на Ернст фон Брюке. Там Фройд е асистент и се докосва до първия си случай на хистерия, занимава се с хистология, с изследване на невроните в човешкия мозък или на ползите за човека от употребата на кокаин. Освен лични експерименти с кокаина, на 24 той започва да пуши цигари, а скоро минава и на пури. Пуши неистово, по над 20 пури на ден и със сигурност така стига до онзи рак на устната кухина, който накрая почти го убива. Вече като известен психоаналитик, Фройд тълкува пушенето като заместител на склонността към мастурбация. Но очевидно толкова му писва журналистите постоянно да искат да повтаря тази дума, че веднъж се ядосва и изтърсва знаменития си лаф: „Понякога пурата не е нищо повече от пура”.

Елгар, Енигма, Вариации ІІ

Като лекар Зигмунд Фройд започва да работи през 1882 година, първо в хирургичното, а после и в психиатричното отделение на прочутата Виенска болница, но продължава да прави изследвания. С живи пациенти той се сблъсква по-късно, когато се мести в неврологичната клиника на доктор Шолц. Там опитите му с кокаин сякаш дават резултат и Фройд, освен за себе си, го препоръчва на пациенти при умора и симптоми на неврастения. През 84-та година дори публикува прочутата си статия „За коката”, за която по-късно сам казва, че е писана, просто защото в онзи момент няма пари. Така или иначе, Фройд се запалва по прочетената някъде „научна” идея, че зависимостта от морфина може да бъде преодоляна чрез употреба на кокаин. Експериментира с един свой приятел, но опитът завършва печално – приятелят му не само не се излекува от морфиновата си зависимост, но и успява да се самоубие. Което поразклаща вярата на Фройд в коката и, макар малко трудно, защото е на ръба на зависимостта, самият той успява да се откаже от нея. Така или иначе, през 1886 година доктор Зигмунд Фройд открива собствена медицинска практика и се жени за еврейската красавица Марта Бернайс. Те се срещат, влюбват и на практика се сгодяват още през 82-ра, при едно негово пътуване до Хамбург. Фройд обаче е твърде беден, а бащата на Марта е главен равин на града – и се смята, че нашият човек се хвърля в медицината, с цел да добие и обществен престиж, и достатъчно пари, за да издържа семейство.

Елгар, Енигма, Вариации V

Всичко, казано дотук за живота на Зигмунд Фройд е основа, към която трябва да се добавят редица разяснения. Те са свързани изцяло със сексуални теми и практики, при това в известна степен – смущаващи нормалното мислене. Обаче представянето им в случая не е самоцелно. Без тези подробности едва ли можем да разберем пълноценно корените на редица въпроси, свързани със същността на психоанализата. И така, започваме с огромното объркване, което съществува у самия Фройд още от ранната му детска възраст на тема секс, по точно по въпроса кой с кого го прави и какво следва от това. Когато се говори за преместването на семейство Фройд от Фрайберг в Лайпциг, обикновено или изобщо не се сочат причини, или срамежливо се казва част от истината – бизнесът с вълна на баща му Якоб започва да закъсва. Само че бизнесът закъсва не заради друго, а защото семейството затъва в огромен обществен скандал. Както вече споменах, 42-годишният Якоб взима два пъти по-млада жена. Когато малкият Зигмунд става на 2, майка му е на 23, а полубратът му Филип – на 24. И докато в онзи момент бащата Якоб предпочита да спи повече с гувернантката Моника, то жена му и синът му от първия брак се залюбват и си имат момиченце Анна. Така общият баща Якоб се явява неин дядо, собственият и баща Филип е и неин брат, майка и в известен смисъл е и леля, а Зигмунд дълги години не може да реши дали Анна му е сестра или племенница. Затова просто я мрази, също както мрази и брат си Юлиус, от когото силно ревнува майка си. Всъщност, Юлиус умира на едногодишна възраст и Фройд хем е радостен от изчезването на съперника, хем остава с терзанието дали не го е убил той самият чрез своята омраза. Цялата тази каша от детството после той поставя в основата на прочутия си Едипов комплекс, като само леко я прикрива с обществено приемливата версия, заета от знаменитата пиеса на Софокъл. Някои изследователи логично твърдят, че Фройд по-скоро си съчинява, защото едва ли може да има реални спомени за чувствата си към този или онзи в първите две-три години от живота си. И да съчинява чувствата си обаче, прави го на основата на една напълно истинска семейна история. Тя можеше да остане тайна, дори за самия него, но не става така. Историята гръмва в публичен скандал, когато гувернантката Моника е хваната да краде, изгонена е от дома на Фройд и за отмъщение разказва за специалните сексуални нрави там. Тогава вече търговията на Якоб наистина закъсва, защото обществото отхвърля семейството, а те се местят някъде, където никой не ги познава.

Елгар, Енигма, Вариации VІІ

Първата истинска любов на Зигмунд Фройд, нормално, идва на 16. И любимата му Гизела нормално го отхвърля. Тогава той обаче за цели 10 години се отказва от усилия в тази посока и се връща към любовта на майка си. Все пак, когато през 82-ра среща 21-годишната Марта, Фройд не само е завладян от нея, но е достатъчно зрял, за да я завладее сам с поведение на хищник. След като се женят, за девет години тя му ражда 6 деца, а после той се залюбва със сестра и, още по-красивата и по-интелигентна Мина. „Фройд май избра грешната сестра” – казват по този повод някои, но всъщност те грешат. През 95-та Мина заживява заедно със сестра си и зет си, така че Зигмунд Фройд вади голямата печалба, като получава двете сестри едновременно.

Елгар, Енигма, Вариации ХІV,