Тази рецепта за локумките е доста старомодна и направо си е за рубриката „Йоана на Земята“. Едва ли щях да я приготвя някога за публикация, ако не беше срещата ми с едно момиче от Полша, което си е поставило за цел да обикаля света и да се среща с различни блогъри – кулинарни, за мода, за красота, за фотографии, вероятно и за технологии. Тя се казва Илона и се свърза с мен преди няколко седмици. Представи ми нейния проект и блог и имаше желание да се срещнем и да си говорим за блоговете, за практиките, които имаме; за културата и бита и разбира се за храната и по-специално за българската кухня.

Бях изключително въодушевена, исках да покажа повече, отколкото вероятно тя си представяше, затова вместо да седим в някое кафене и да ѝ говоря за шопската салата, пълнените чушки с ориз, залети с единствения по рода си сос от кисело мляко и яйца, родопския пататник и тиквеника, реших да ѝ ги приготвя лично и я поканих на вечеря у дома.

Решението ми да се спра на тези ястия е провокирано от две неща. Първо, след като Илона прие поканата за вечеря ме предупреди, че предпочита да не яде месо, така че от списъка с ястията, които можех да приготвя изключих кебапчета, кюфтета, свинско със зеле, капама, кавърма, мусака, винен кебап и други подобни. Второ, това е избор на ястия, отразяващи моята семейна кухня с българската традиционна кухня по един по-съвременен начин. И няма как да е иначе. Какво имам предвид?

Да започнем от салатата. Всички знаем, че шопската салата е известна на чужденците, те я обожават, заради комбинацията от зеленчуци и бяло сирене, заради зрелите, сочни и сладки домати, които имаме в края на лятото. Предположих, че Илона вече е опитвала шопска салата, затова се разрових в стари книги за българска традиционна кухня с надеждата да открия нещо интересно, изключващо салата от зеле с моркови и зелена салата с репички и пресен лук. Не открих нищо впечатляващо приготвено с пресни зеленчуци, затова се спрях на салатата, която бих приготвила в този сезон независимо по какъв повод – празничен или просто за нас двамата с Вальо, за вечерята ни. Представих тази салата на Илона като салата на късното лято, най-вече заради печените червени чушки в нея, но много се радвам, че успях да намеря хубави розови домати, които тя не пропусна да отбележи като много вкусни. Салатата е близка по състав до шопската и все пак не е шопска, защото сервирах сирене отделно, по начинът, по който се сервира у дома – нарязано на кубчета, поръсено със слънчогледово олио, червен пипер и шарена сол. И да, пихме ракия. И да, ракията беше домашна.

Моята майка и баба винаги са приготвяли пълнените червени чушки с ориз като ги сваряват в голяма тенджера, а самите чушки са захлупени с чиния (знаеш това), за да не подскачат докато се варят. Със сока, който се образува в тенджерата по време на варенето, те приготвяха соса за чушките, като смесваха сока с кисело мляко и яйце и го загряваха докато се сгъсти. Този сос наистина е много вкусен приготвен по този начин, но аз и Вальо предпочитаме пълнените чушки да бъдат печени, а те не отделят сок за сос, затова аз приготвям соса само с кисело мляко и яйца, които сгъстявам на котлона. Точно така ги приготвих и за вечерята с Илона.

Родопският пататник не е нещото, което често приготвям, още повече в детските ми спомени не намирам момент дори да се е приготвяло някакво подобие на него (в крайна сметка е съвсем нормално, нямам роднини в Родопите). Обаче реших да го приготвя, защото е едно от най-емблематичните ястия от българската кухня, освен това научих много добра рецепта за пататник в кора на един кулинарен курс за традиционната кухня от Южна България и вината от този регион. За храната ни разказа Ивелина Иванова, а за виното Ясен Захариев. Беше страхотен курс и очевидно много полезен именно заради пататника, който приготвихме и подходящото вино към него, което опитахме. Понеже съм сигурна, че ще има запитвания за рецептата, нека бъда ясна – смятам, че ще бъде несправедливо да я публикувам тук, затова няма да го направя. С тази история всъщност искам да ти кажа, че е полезно да се посещават кулинарни курсове и да бъдеш любознателен.

Виното, което пихме е от Тракийската низина – Minkov Brothers Le Photographe Pinot Noir 2013

Ето дойде ред и на десертите. Да, те са два – тиквеник и пурички с локум. Ами просто не можах да избера едно. А те малко ли предложения ми се завъртяха в главата – крем карамел, мляко с ориз, реване, Дамски каприз (ок, това не е особено традиционно), халва от грис, халва от слъчогледов тахан от Ябланица, локум, юфка, млечна баница, ашуре, меденки, курабийки… Затова приготвих два десерта на малки порции и докато при тиквеника промених само формата, при пуричките с локум направих няколко наистина малки промени, но те направиха голямата разлика, която може да се усети между стандартната, старомодна и бедна рецепта на баба ми и интензивния вкус на пръхкавото тесто между което се гуши нещо познато.

Но нека ти разкажа сега повече за Илона. Тя е много приятен човек, много жизнерадостна и любопитна. Обича да се среща с хора, да научава за тяхната култура и начин на живот. С обиколките си по света, на които се запознава с най-различни блогъри, тя събира знания и трупа опит, който сподели и с нас. Аз смятам нейното начинание за впечатляващо, дори вдъхновяващо, но за миг в мен се прокрадва мисъл, че това вероятно е много изморително (представи си само честите полети), а понякога може да бъде и страшно (сам в друга страна, с непознати хора), затова ѝ се възхищавам и ѝ пожелавам успех. Илона, благодаря ти за хубавата вечер и заповядай отново! За мен ще бъде удоволствие да посетим кулинарно и Северна България с лучника, който другата ми баба правеше.

От срещата ми с Илона и всичко, което тя ми разказа за останалите блогъри, с които се е срещала по света, оставам с тъжното впечатление, че у нас няма ясна блогърска общност. Като изключим всички събития, организирани от най-различни брандове, където евентуално може да се срещнат хората поддържащи блогове, то ние нямаме отредено място за срещи, на които да споделяме опит, да се правят лекции и конференции или просто да готвим заедно и то без да се състезаваме. Нямам представа защо всички, които организират срещи с кулинарни блогъри се стремят към това – да има състезание. Едни от синонимите на тази дума са съперничество, конкуренция, борба. Това ли искаме? Блогър реалити!? Не мисля. Едно от желанията на Илона е точно това – да събира блогърите, назависимо от тяхното хоби и тема на блога. И тя прави това в нейната родна страна Полша. А защо не и тук? И някой ден интернационална среща – споделя ми тя. Хм, оставам с приятния вкус на надеждата и обновената рецепта за локумки на моята баба.

Пурички с локум и орехи (локумки)

Тази рецепта е от рецептурника на баба ми, но както споменах по-горе направих няколко промени и обнових рецептата, така че да бъде по-приемлива за съвременния вкус или по-скоро за моя.

Рецептата е интересна с това, че е изключително семпла. Тестото се приготвя само от бира, олио и брашно, и дори няма захар в него. Вместо светла бира, използвах тъмна, която дава по-добър вкус. За аромат баба ми слага „2 ванилии“, обаче на мен това не ми беше достатъчно и обогатих тестото с още аромати от канела и настъргана портокалова кора. Сега ми се струва по-прилично. Ако намериш локум с аромат на рози, той ще бъде най-подходящото допълнение към това тесто.

Много е важно тестото да не се меси, а само да се разбърка докато всички съставки се съединят и се образува топка. Напомня на ронливото маслено тесто, но трябва да остане меко и за разлика от него не се охлажда в хладилник. Тестото може да изглежда мазно и много меко, но в никакъв случай няма да лепне и точно за това е лесно за работа. Но и не се изкушавай да добавяш още много брашно и да месиш. Това ще го направи жилаво, а целта тук е да стане пръхкаво и хрупкаво след като се изпече.

Локумките могат да се срещнат в различни форми и с различен състав на рецептата за тестото, затова подчертавам, че това е вариантът на моята баба с обновяване от моя страна. Сигурна съм, че и ти знаеш някоя интересна и със сигурност различна рецепта, затова ще се радвам да споделиш своята семейна рецепта и начин на приготвяне на този тип сладки.

Обновяване от 14 октомври 2015 – От коментар на читателка, приготвила рецептата стана ясно, че количеството брашно може да варира и вероятно ще бъде необходимо повече от 300 грама, дадени в рецептата. Имай предвид, че качествата на брашното при различните производители и дори различните партиди при един и същ производел може да варират, затова имай готовност с още стотина грама брашно, част от които да добавиш към тестото ако то има нужда. Самото тесто не трябва да се утежнява, а да бъде меко и пластично.

За 60 броя малки пурички.

Продукти:

• 120 мл тъмна бира
• 150 мл слънчогледово олио
• 1 чаена лъжица ванилов екстракт
• настъргана кора от 1/2 портокал
• 1/2 чаена лъжица канела
• 1 чаена лъжица бакпулвер
• 300 г брашно + допълнително ако има нужда + за разточване
• 150 г локум, нарязан на ленти
• 150 г дребни орехови ядки, разделени на четвъртини
• пудра захар за овалване

Фурната се нагрява на 190ºC. Подготвят се две големи тави, които се покриват с хартия за печене.

В купа се смесват брашното, бакпулверът и канелата.

В друга купа се смесват бирата, олиото, ваниловият екстракт и портокаловата кора. Към тях се добавя брашнената смес и се разбърква с ръка или дървена лъжица докато съставките се смесят и се образува меко тесто. Ако тестото е твърде меко и лепкаво се добавя още малко брашно. Тестото не се меси. Разделя се на две равни части.

Всяка част се разточва върху добре набрашнена повърхност на правоъгълник с дебелина 3-4 мм. Правоъгълникът се нарязва на квадрати със страна 5 см.

В единия край на всеки квадрат се поставя по една лентичка от локума и четвъртинка от орех.

Завиват се на руло като краищата се оставят отворени. Подреждат се в тавите върху хартията за печене със сгъвката надолу. Сладките не бухват докато се пекат, затова не е необходимо да се предвижда голямо разстояние между тях, но все пак е важно да имат такова, за да могат да се изпекат добре. Имай предвид, че на препълнена тава със сладки ще отнеме повече време за печене, отколкото ако в нея има само десетина, например. В моя случай, в който използвах тавите на фурната, тази доза сладки спокойно се изпича на два пъти, като във всяка тава слагам по 30 пурички.

Едната тава със сладките се слага на средно ниво в предварително нагрятата фурна и се пекат 16-18 минути или докато започнат да порозовяват на повърхността, а от долната страна станат златисто-кафяви.

Изваждат се от фурната и докато са горещи се овалват обилно в пудра захар. Подреждат се върху решетка и се оставят да изстинат напълно. По същия начин се приготвя втората тава с пурички.

Съхраняват се в кутия на стайна температура.

Пурички с локум и орехи (локумки) и среща с полското момиче, което обикаля блогърите по света е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Ръководителят на научният екип на сондата Dawn Кристофер Ръсел е заявил , че планетолозите 'почти напълно са уверени ' в това , че загадъчните бели петна в кратер Окатор на повърхноста на Церера са соли , и че по всяка вероятност са следи от изригване на екзочини 'солни вулкани' .

Директорът на SpaceX Илон Мъск ще помогне на израелската SpaceIL да изпревари Русия в извеждането в космоса на лунен модул. Това ще стане възможно в резултат на подписването на договор за старт през 2017 на РН Фалко-9 и спускаем лунен модул.

На 8 октовмри 2015 от площадка SLC-3E на базата на ВВС на САЩ Ванденберг , при съдействие на екипи от United Launch Alliance и военно поделение на 30 космическо крило на ВВС на САЩ е реализиран старт на РН 'Атлас 5/401 (AV-058) с ускорител Centaur и военен товар NROL-55.

Ситуацията, в която се намира режимът на Асад, е потресаваща. След като изгуби почти всяка по-голяма битка в сраженията с бунтовниците, сирийското правителство е изправено пред криза на всеки фронт. От март насам загуби контрола над цялата провинция Идлиб от бунтовническата коалиция Джайш ал Фатах. В Алепо, коалицията Фатах Халаб е в настъпление и постепенно овладя квартали в града, които бяха под властта на режима, а снабдителната линия Повече [...]

Библиотека „Зора“ – Сливен получи изключително ценно дарение от сливналията Веселин Енчев. Дарението включва двадесет и петте тома на деветото издание Енциклопедия „Британика“, 1875-1889 г., Библия на английски език, издадена през 1884 г., и течението на вестник „Нашето първо изложение” от 1891-1892. Традицията да се даряват книги за фонда на библиотеката вече е на 160...

Точно такива мисли навяват резултатите от търговията с електроенергия, към и от България, през последните дни, според данните на Системния електроенергиен оператор (ЕСО), които показват почти пълно изравняване на вноса на ток от Румъния ...

Не знам дали наистина социализмът се предава по полов път, както се пошегува един виден другар у нас неотдавна, но че русофобията ( няма да я слагам кавички, ще приема за вярно, че е такава) се оказа не просто заразна, а направо световна пандемия.

 

Погледнете как се развива това (между)народно заболяване и ще видите, че действително става дума за болестта на века. При това се разпространява спонтанно в различни точки на необятната граница на Русия, което говори за глобалния характер на русофобския вирус.

 

Няма да анализирам русофобията на янките. Там всичко е ясно. Те са комплексари. Завиждат на Русия заради несравнимо по-високия й стандарт практически във всичко, а не само по отношение на руския охолен живот, недостижим за обикновения американец , освен за онези 1 милион ( един милион) милионери в Америка. В края на краищата в Русия е измислено електричеството, автомобилът, железницата, компютъра, интернет и т.н. Как да не я мразят простите янки, сбирщина от мигранти. Завиждат на православната, славянската, древна Русия, люлка на евразийската цивилизация, доказала миролюбието си през вековете.

 

Не си струва лабораторният поглед и върху европейския щам на русофобията. Наречи ги еврогейове и повече не ги обиждай! Не случайно никой руснак не иска да живее сред тях, с изключение на изпратените с проучвателна мисия деца на руския управленски елит, пожертвани от татковците им в името на експеримента как се устоява на еврогейските съблазни, за да добият резистентност и да я пренесат обратно ако някога се завърнат в Родината ( на своите хетеросоциални родители). И обратно: на тълпи еврогейските толерасти се натискат да им бъде позволено да напуснат декадентската Европа и да заживеят истински (полово и религиозно) здравословен живот в Русия. Но тя е малка и тясна да побере толкова много, доказано хилави същества, изнежени от липсата на коцлагери и здравословно гладуване. Един нищо и никакъв Беломорканал да ги емнат да строят, ще измрат до един за седмица.

 

Крачим нататък по безпободно дългата граница на Русия…

 

Източна и централна Европа? Ооо, тук русофобията наистина се предава поколенчески както любовта към вожда в Русия. Племената, населяващи европейската граница на Матушката, независимо дали говорят славянски, румънски или фински, са едно цяло по манталитета си свински: неблагодарници са! При това генетично са такива. Толкова пъти са освобождавани от миролюбивата руска мечка, а налитат като пчели от бутнат кошер да жилят своята мирна благодетелка, която непрекъснато им носи руско-съветски мед и не близва от техния.

 

Япония например хем няма граница с Русия, хем мрази безгранично презморския си съсед Русия. Не стига, че си е присвоила чистокръвните  руски Курилски острови и без намесата на щедрия Хришчов ( какъвто е случаят с чисто руския Крим), ами след като руснака Сталин си ги взе обратно се цупят с и без това присвитите си очички заради няколко вулканични скали. Отказват да се помирят с великата сила Русия, чиято икономика е само няколко десетки пъти по-слаба от японската. Япония е направо пустиня от гледна точка на (без)полезни за жизнения стандарт на руснака изкопаеми. Въшльовци- един петролен кладенец нямат, а тръгнали да се ежат на Велика Русия. Айде, „Курил наш”!

 

Ами китайският тигър? Него кой го дърпа за опашката, че е зинал да налапа Сибир, гъсто населен със славянско православните якути, чуваши и други адаши на славянското православие, факлоносци на руската цивилизация в тъмната Азия! Тъкмо за стотина години се научиха най-после да псуват правилно на старобългарски и сега ще ги карат да зубрят йероглифи.

 

Афганистанците не се броят- те и без това намаляха с няколко милиона благодарение на братската интернационална помощ на СССР. Иначе са мирен народ, не обича да воюва. ЦРУ обаче ги подучи на русофобия без никаква причина ( за Иран ще спомена накрая).

 

И в Монголия намирисва нещо на русофобия. Защо? Тя от една страна е род(н)ина на московските си васали, обучавани на азиатщина с меча и камшика на потомците на Чингиз хан повече от два века. Същевременно обаче е получила правоверния си комунизъм като отплата от ръцете на руските си братовчеди. Какво лошо има в това да си изостанал благодарение на това от световната цивилизация? Изостаналите народи имат повече стимул да се състезават- може и с камили.

 

Така наречените централноазиатски републики, вместо да целуват руския ботуш с признателност за ролята му във формирането на тяхната републиканска физиономия ( от Туркменистан и Узбекистан, до Казахстан и Киргизстан), те се дърпат и дупчат конкурентно на Русия земята си за газ и нефт. Това справедливо ли е? Щеше ли изобщо да ги има на картата на света- първо като съветски републики, прескочили с помощта на руската гега от феодализма в най-прогресивния строй, а сега вече като изключително самостоятелни и демократични държави, получили свободата си благодарение пак на ( разпадналия се) СССР?

 

Донякъде е изключение Казахстан. Като казвам „донякъде”, имам на ум до около половината. Горе –долу толкова са руснаците в най-русифицираната бивша съветска азиатска колония. А също и Азербайджан, но по други причини. Там пък ревниво мразят Русия заради любовта й към Армения като най-важната руска военна база в региона.

 

Арменците обаче напоследък са заприличали на източноеврпейци по своята неблагодарност ( например на молдовците, които Сталин спасява от лапите на Румъния, а те искат точно там да се върнат и се бунтуват, че ги държат на мушката с няколко руски дивизии в древноруския анклав в Приднестровието). Русия се скъса да ги освобождава безкористно и да ги закриля от азъбрайджанските попълзновения в Нагорни Карабах, а те протестират масово срещу руския монопол в определянето на жизненото им равнище. Неблагодарниците се сърдят, че руските монополисти им продават тока скъпо, сякаш вечната дружба е стока, която подлежи на преоценяване. Никое добро дело не остава ненаказано (с русофобия).

 

Грузия пък е направо другата дума за думата русофобия. Уж били много гостоприемни грузинците, а когато руснаците им дойдоха на гости ( с танкове и самолети) през август 2008 г., грузинците ги нападнаха вероломно в собствената си страна с оръжие в ръка. Сега берат плодовете на русофобията си. Заслепени са от вредния западен блясък. Един поглед на ярко осветените им от рекламите на западните концерни черноморски курорти вади на светло вредата от това да се откъснеш от Русия.

 

На Русия й остана един истински аркадаш в лицето на Турция, с която вековно си дружи в обезбългаряването на българските земи чрез разселването на стотици хиляди българи по споразумение с Цариград след всеки руски поход към Проливите. Приятелят на Путин Ердоган застана до него в най-буквалния смисъл преди броени дни в Москва при откриването на най-голямата джамия в Еворпа. Вместо да оцени тази чест, той сега се гневи като грузинец заради някакви си руски изтребители, гостуващи в неговото небе. Той дори заплаши днес Русия, че Турция ще спре да купува руски газ и ще се откаже от руското участие в строителството на ядрена централа ( не знае ли, че се лишава от най-доброто в тази област, както твърдят световно известните български капацитети?). И това при положение, че Путин ясно завява все по-голямото преклонение пред исляма като религия, по-близка до православието (му) от западните деноминация на християнството!

 

Ако има обаче пробив в този обръч от русофоби по руската граница, това е Иран на аятоласите. В Техеран явно са впечатлени от богословските изяви на Путин, който изнася пред света лекции за това кой ислям е правилен и кой не. Така Иран на аятоласите в момента се оказа най-малко русофобската страна, граничеща с Русия ( нали не броите Белорусия, която е бял кахър на Путин – отказала му била военновъздушна база, все едно че ще я пита, ако реши да я срита).

 

Макар и без обща граница, в крайна сметка единствената гравитираща около Русия държава в света, в която русофобията не е държавна политика ( и това се вижда от исторически справедливата трактовка на съветската окупация като освобождение – дори и националния й празник е на дата, свързана с руска военна победа), се нарича България. Не случайно заслужилият борец срещу Световната русофобска конспирация ген. Леонид Решетников възкликна просълзено в едно интервю, че в никоя друга страна в света няма нещо подобно на Национално движение „Русофили” ( то при нормалните хора няма и как да има – по света има нации, а у нас имаме подобия на наци(онали)сти, които фанатично обичат друга държава повече от собствената си страна като форма на истински патриотизъм- лаф, заради който неговия автор Ивайло Калфин любезно бе поканен да стане вицепремиер в настоящото българско правителство).

 

Разбира се трябва да се признае, че и нас не ни е съвсем чист косъма по отношение на русофобството. Ето една илюстрация от 1991 г. от дописка в русофобския вестник „Демокрация”. Статията е разположена на първа страница и е озаглавена ( много конкретно, веднага се долавя русофобския намек) „Удар срещу свободата на словото”. Цитирам дословно само последния абзац от текста, в който авторът се възмущава от закриването на предаването на русофобското предаване „Всяка

 

„ Както винаги българските комунисти копират от Големия брат. Там неотдавна беше спряно най-гледаното предаване „Взгляд”. И малко след това руски танкове нахлуха във Вилнюс. Дано все пак схемата при нас схемата не е същата”.( в. „Демокрация”, понеделник, 18 март 1991 г., бр 65)

 

С днешна дата знаем от същия автор, че схемата е „колониална”. Защото авторът се казва Волен Сидеров.

 

Ако това не ви стига като илюстрация за вируса на русофобията у нас, с който все пак болните се борят и дори успяват да се излекуват радикално ( чрез големи дози рублимицин), ето и едно откровение от родоначалника на социализма и русофобията ( характерна за всички европейски социалисти по онова време) Димитър Благоев:

 

“Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите”. („Принос към историята на социализма в България, С.,

 

Отвратително русофобско излияние, но факт, който вече е добре осъзнат от българските наследници на основателите на социализма и атакизма, преминали руб(л)икона на своята първоначална русофобия.

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Въпреки закона лицето не е в задължителен отпуск ,продължава да отива на работа в читалището в с.Костенец, където оказва натиск върху персонала и подчинените и състави и групи.Не предоставя залата за предизборни събрания на конкуренти

Продукти за 4 порции:
4 пресни краставички
400г прясно овче сирене
1ч.л. сол
3с.л. зехтин
1с.л. лимонов сок
½ връзка копър

За домашни брускети:
1 голяма франзела
2с.л. зехтин
щипка сол
щипка червен пипер
щипка мащерка

Приготвяне:
Много обичам бяло, саламурено сирене и краставица. Предястието, което предлагам,  може да се нареди със свежо, овче сирене или моцарела. Самият ордьовър се състои от две части- зеленчуково- млечна и хлебна.  Обелвам краставичките. Режа на колелца с къдраво ножче. Подреждам в чинии. В купичка разбивам зехтин с лимонов сок, сол и копър. Към краствичките добавям сирене на триъгълници. Поливам салатките с копърен дресинг. Франзелата режа на кръгове. Нареждам в тавичка. Накапвам лекичко с мазнина. Овкусявам със сол, червен пипер и мащерка. Запичам само на горен реотан. Аранжирам топлите брускети в панер. Поднасям готовите салати и ароматни, хлебни кръгчета.

В началото на седмицата излязоха данните за класацията на Interbrand с водещите световни марки. Следвайки тенденцията на последните 4 години, 4 от топ 5 марките са в технологичния бранш. В топ 10 пък стоят 6 тех-бранда. Тенденцията е видима и вероятно ще се засилва – според VentureBeat стойността на технологичните брандове надхвърля 1/3 от общата стойност в топ 100 и няма друг бранш, който да държи такъв голям процент.

Колкото и да са любопитни цифрите, обикновено са по-интересни анализите на Interbrand за най-новите тенденции в брандинга: сега под таглайна “Brands at the speed of life“. Тази година най-интересна за мен беше темата за структуриране на марките и ролята на маркетолога като Chief Integration Officer.

Накратко, онлайн средата и постоянната свързаност водят до фрагментирана връзка с потребителите. Днес потенциален клиент вижда пост във Facebook, утре го облъчвате с онлайн реклама, срещате го за кратко в пространството на физически магазин, после му се показвате от страниците на вестник със спонсорирано съдържание, support-отделът ви отговаря на негово запитване, търговците ви го търсят по телефон… Дали той ще остане с ясна представа какво стои зад вашата марка? Дали ще може да каже 3 думи, които асоциира с бранда? И най-важното, дали това са трите думи, които вие искате той да асоциира с бранда ви?

Тази задача става още по-тежка, ако марката е представена на глобално ниво – тогава изкушението да поставите локален акцент на глобалната стратегия е голямо и не винаги оптимално.

Ролята на маркетинг мениджърът се преформулира под натиска на фрагментацията. Той вече не трябва просто (просто?) да създаде рекламна или комуникационна стратегия и да я изпълни. Трябва да се превърне в Chief Integration Officer и да следи доколко марката се държи по начина, по който трябва. Тук говорим не за интегрирани масови комуникации, а за интегрирано послание от всички вътрешни отдели и външни подизпълнители, във всички локации.

Ролята на маркетинга вече трябва да обхване всички отдели, които потенциално участват в комуникацията с клиента – веднага се сещате за клиентско обслужване, но не забравяйте, че и фактурите са част от комуникацията с клиента. Отделно, трябва да се обуздае творческата инерция на външни агенции и консултанти. Често те започват със стратегия, която е повече креативна и по-малко свързана с посланието на марката. Добрите специалисти първо ще се съобразят с цялостната ви стратегия и послание, а после ще градят активности на тяхна база.

Нека вземем пример за успешна интеграция от първенеца в класацията на Interbrand: Apple. Да сте забелязали тяхна реклама, която не можете да припознаете като епълска? Нещо повече – Apple-стилът на изказ вече е разпознаваем сам по себе си и се използва от всички мениджъри и инженери, които представят марката. Дори и да не се впечатлявате от поредното “incredible”, “life-changing” или “like never before”, веднага разпознавате стила. Магазините на Apple са типични, уникални и разпознаваеми, независимо къде по света се намирате. И те ви говорят на общ, консистентен и ясен език. Ето това е истинска бранд-интеграция.

Постът Технологичните компании и възходът на Chief Integration Officers е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

В началото на седмицата излязоха данните за класацията на Interbrand с водещите световни марки. Следвайки тенденцията на последните 4 години, 4 от топ 5 марките са в технологичния бранш. В топ 10 пък стоят 6 тех-бранда. Тенденцията е видима и вероятно ще се засилва – според VentureBeat стойността на технологичните брандове надхвърля 1/3 от общата стойност в топ 100 и няма друг бранш, който да държи такъв голям процент.

Колкото и да са любопитни цифрите, обикновено са по-интересни анализите на Interbrand за най-новите тенденции в брандинга: сега под таглайна “Brands at the speed of life“. Тази година най-интересна за мен беше темата за структуриране на марките и ролята на маркетолога като Chief Integration Officer.

Накратко, онлайн средата и постоянната свързаност водят до фрагментирана връзка с потребителите. Днес потенциален клиент вижда пост във Facebook, утре го облъчвате с онлайн реклама, срещате го за кратко в пространството на физически магазин, после му се показвате от страниците на вестник със спонсорирано съдържание, support-отделът ви отговаря на негово запитване, търговците ви го търсят по телефон… Дали той ще остане с ясна представа какво стои зад вашата марка? Дали ще може да каже 3 думи, които асоциира с бранда? И най-важното, дали това са трите думи, които вие искате той да асоциира с бранда ви?

Тази задача става още по-тежка, ако марката е представена на глобално ниво – тогава изкушението да поставите локален акцент на глобалната стратегия е голямо и не винаги оптимално.

Ролята на маркетинг мениджърът се преформулира под натиска на фрагментацията. Той вече не трябва просто (просто?) да създаде рекламна или комуникационна стратегия и да я изпълни. Трябва да се превърне в Chief Integration Officer и да следи доколко марката се държи по начина, по който трябва. Тук говорим не за интегрирани масови комуникации, а за интегрирано послание от всички вътрешни отдели и външни подизпълнители, във всички локации.

Ролята на маркетинга вече трябва да обхване всички отдели, които потенциално участват в комуникацията с клиента – веднага се сещате за клиентско обслужване, но не забравяйте, че и фактурите са част от комуникацията с клиента. Отделно, трябва да се обуздае творческата инерция на външни агенции и консултанти. Често те започват със стратегия, която е повече креативна и по-малко свързана с посланието на марката. Добрите специалисти първо ще се съобразят с цялостната ви стратегия и послание, а после ще градят активности на тяхна база.

Нека вземем пример за успешна интеграция от първенеца в класацията на Interbrand: Apple. Да сте забелязали тяхна реклама, която не можете да припознаете като епълска? Нещо повече – Apple-стилът на изказ вече е разпознаваем сам по себе си и се използва от всички мениджъри и инженери, които представят марката. Дори и да не се впечатлявате от поредното “incredible”, “life-changing” или “like never before”, веднага разпознавате стила. Магазините на Apple са типични, уникални и разпознаваеми, независимо къде по света се намирате. И те ви говорят на общ, консистентен и ясен език. Ето това е истинска бранд-интеграция.

Постът Технологичните компании и възходът на Chief Integration Officers е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Расизмът на малки народи като българския

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ: Европейският съд в Страсбург: България е нарушила забраната за изтезание

Пътят на нашите смели плевенчани към нос Северен (Нордкап) в Норвегия след Словакия и Чехия, премина през Германия и Швеция. Днес вече влизаме в Норвегия.

Приятно четене:

Осло и Западна Норвегия

Прейкестолен и Берген

част втора на

Плевенчани отвъд Полярния кръг

След малко повече от час вече бяхме в покрайнините на норвежката столица

Осло

Оказа се, че отново ще нощуваме в квартал, населен предимно с емигранти…„гетото“, ако трябва да се изразя по-грубо. Ами…освен да си пожелаем

всички да живеем в такива гета

Решихме на този ден да отидем до един от градските паркове, най-известен като

„парка с голите статуи“

(става дума за парка Вигеланд в Осло, описван и от Влади на нашия сайт – бел.Ст.)

Скулптурите няма да коментирам, не си падам по такъв тип изкуство, но пък самия парк беше много красив и перфектно поддържан:

Още няколко снимки от парка с голите фигури:

Човек подритва бебета… а защо не?

И накрая колоната от преплетени голи фигури:

Предстоеше ни навсякъде да виждаме такива пешеходни светофари с две червени човечета. Така и не им разбрах идеята. Може би едно червено човече значи „спри“, а две – „сериозно, вземи спри“ :

Обиколката ни в

центъра на Осло

продължи към пешеходната част на града. Приятна е, но не впечатлява особено. Изобщо

Осло не е много представителен като столица на държава

Преди Норвегия да открие нефт тя всъщност е била доста бедна държава, с население, занимаващо се предимно с риболов и животновъдство, а и погледнато назад във времето тя векове наред е била подвластна на Дания или Швеция, което може да обясни липсата на по-величествени сгради:

Това може би ви прилича на фабрика, но всъщност е сградата на общината.

Тук се връчва Нобеловата награда за мир

Ще разкажа повече по тази тема когато стигнем до Стокхолм.

Националният театър:

Вечерта имахме интересен разговор с нашия домакин. Той беше на нашите години и когато го попитахме с какво се занимава, той ни каза

„I work at the prostitution center“,

на което Драго нямаше как да не отвърне „Are you a pimp?“ Човекът не беше сводник, работеше там като секретар.

Проституцията е забранена в Норвегия,

но тъй като така или иначе съществува, държава е позволила на този център да съществува. В него жените получават безплатни изследвания за сексуално преносими заболявания и могат да разчитат на съдействие, ако са решили да се откъснат от тези среди, тъй като много от тях идват по принуда. Има жени от България и Румъния, но

основният контингент е от Африка

Тъжни истории са – често става дума за хора, които имат дългове, или са взимали заеми за да дойдат до Норвегия и след това принуждават жените си да „заработват“.

Друг интересен момент от разговора ни с нашия норвежки домакин бе

темата за „проблемите“

Той знаеше, че идваме от бедна държава и започна да ни разказва, как и в Норвегия животът не е лек, колко е скъпо всичко, колко са високи наемите и данъците. Аз казах, че все пак според мен каквато и работа да има човек в Норвегия най-вероятно не трябва да се притеснява как ще си плати сметките и как ще се прехранва този месец. Нашият домакин ме изгледа с един много странен и леко учуден поглед и отвърна: „Е… да, естествено“. Тогава осъзнах, че с него мислим на съвсем различни нива. Оказа се, че

неговият „проблем“ е, че иска да обикаля света,

да събира пари за собствено жилище и да си гърми в тавана по баровете в Осло… едновременно. Е, няма как да станат и трите… това действително е „„проблем“

На другия ден се хванахме на един

free tour, за да посетим останалите забележителности

Паркирах в центъра и точно до мен спря една „Тесла“. До този момент само бях чувал за тези луксозни електромобили, но в Норвегия ми предстоеше да ги виждам ежедневно.

Golf 3 vs. Tesla

Държавата насърчава купуването на електромобили. Собствениците на такива автомобили се ползват с редица привилегии като неплащане на данък (голям плюс в Норвегия), безплатен паркинг, безплатно зареждане навсякъде в града и възможност за шофиране в бус-лентите.
Обиколката ни започна от

Централната гара:

В района на пристанището:

По думите на нашия гид около

¼ от населението на Осло са хора с чуждестранен произход

Това което ми направи лошо впечатление, бяха

многото просяци в центъра

Без колебание мога да заявя, че не съм виждал досега толкова много просяци в един град. Сигурно си мислите, че тези хора живеят под някой мост, но всъщност (пак по думите на нашия гид) всички те са настанени в общински жилища, с поети от държавата консумативи и дори получават джобни. Твърдението, че просят просто ей така – за спорта – съвсем не е далече от истината.

В тази връзка бих искал да споделя малко

впечатления от скандинавците като цяло

Според мен те са много дисциплинирани и то природно дисциплинирани. Не трябва да ги глобяваш или да ги контролираш, просто за тях самият факт, че има правило, е достатъчен, за да го спазват. Както вече споменах, в Гьотеборг нощувахме в краен квартал. Оказа се, че сме паркирали на паркинг, предназначен за живущите в квартала, на който имаше две коли на кръст. Когато нашият домакин видя това веднага ни каза, че не можем да спираме там и трябва да се преместим на специалните паркоместа за гости и съответно да си платим за паркирането (няколко евро за половин ден). Просто не можех да си представя, че някой ще ми направи проблем, ако си оставя колата където беше и попитах „Ами…, ако просто я оставя там и не си платя?“, на което той отвърна с почуда „Но това е нелегално… ако искаш я остави, но на собствен риск… може да те глобят“. В крайна сметка се преместихме.

Или пък касата за билети в замъка Карлстен – приличаше по-скоро на рецепция на хотел. Няма бариери, няма лелки да ти късат билетите. Просто на тях не им минава през главата, че някой може да мине без да си купи билет. Същото важи и

по отношение на емигрантите

Смятам, че скандинавците са може би леко асоциални и по-студени при редовен контакт с тях, но определено са много добри и състрадателни хора. Затова и приемат бежанци от различни критични точки по света, например Сомалия. Те обаче не могат да си представят, че някой би искал просто да се възползва от тяхната солидарност. Затова се пълни с просяци, затова и тези български огранизирани групи от джебчии са пуснали корени в Швеция…просто мнозинството от хората там наистина вярват, че това са бедни и нуждаещи се хора. Според мен това неминуемо ще им донесе главоболия в бъдеще и вече в Норвегия все по-сериозно започват да предприемат мерки за ограничаване приема на емигранти.

Минахме отново покрай сградата на общината, която се намира на

площад „Фритьоф Нансен“

Първата ми асоциация беше с улицата в София и трябва да си призная, че не знаех много за самата личност, но на север тепърва ни предстоеше да научим повече за него: Парламентът на Норвегия:Университетът в Осло: Може би най-интересната сграда за мен беше

кралския дворец:

Построен е през 19-и век, когато Норвегия е в съюз с Швеция. Реално Швеция е доминирала на всички нива, но формално държавното формирование се е водило „съюз“ и поради това шведският крал е построил този дворец, тъй като е бил длъжен да прекарва все пак част от времето си в Осло (много подобно на Кралския дворец в Будапеща – бел.Ст.)

Из централните улици: Монетите от 1 и 5 норвежки крони са интересни: Това отвърстие е направено, за да се ориентират незрящите хора.

Време беше да напуснем Осло и минахме през един супермаркет, за да си купим все пак някакви плодове, хляб и мляко. Естествено проучихме коя е най-евтината верига. Едва ли ще е изненада за някого ако кажа, че в

Норвегия е скъпо… много скъпо…

най-скъпо, всъщност. Реално почти нищо не можехме да си позволим. Най-евтиният хляб е 3 евро, най-евтината бира – 6 – 7 евро. Млякото е евтино – ок. 1,5 евро, а наистина евтини бяха консервите риба тон – струваха само 1 ЛЕВ и бяха много вкусни. Това обаче е по-скоро изключение и дори ни разказаха, че е по-евтино да си купиш норвежка риба от Швеция, тъй като тази за продажба на вътрешния пазар се облага с висок данък, а тази за износ – не.

Дадохме 15 – 20 евро за една полупразна кошница. На фона на този жизнен стандарт и високи цени, Георги стигна до заключението, с което се съгласихме единодушно, че тук сме по-близо до дивите зверове, отколкото до хората и затова е време да тръгваме към гората, където ни е мястото! " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

Предстоеше ни преход от Осло към втория по големина град Берген

и две нощувки на палатки по пътя.

Поехме на юго-запад.

След град Кристиансанд

природата започна да става много живописна и не се сдържахме да не правим постоянно снимки от колата, като на моменти направо спирахме за по няколко минути.

Времето напредна и паркирахме близо до едно езеро, където си намерихме хубаво място за лагеруване:

Норвегия е известна с това, че

нощуването на палатки е абсолютно разрешено навсякъде,

стига да не е в градски парк и да е на 100 м от най-близката сграда. Много хубаво, само че има една малка уловка. Пътувайки по основните републикански или туристически пътища доста често подстъпите към някои по-хубави места са преградени или има табели „къмпингуването забранено“. Другият вариант е там да има обособен къмпинг. Мисълта ми е, че ако искате да си намерите някое приятно място, а не да се бутнете в пущинака, може да се наложи да потърсите

На следващата сутрин продължихме по пътя си и

малко преди град Ставангер

(центърът на норвежката петролна индустрия) се отклонихме на север. Пътят започна да лъкатуши между множеството фиорди. Наложи се и да ползваме два

ферибота

на кратки разстояния. Една снимка от пристанището, където чакахме за първия такъв:

Както виждате времето се развали. За съжаление,

не мога да кажа, че имахме късмет с времето в Норвегия

След слънчевия следобед при пристигането ни в Осло, още на следващия ден времето се заоблачи, а напускайки града започна да вали и дъжд. Валя през целия ден, през цялото време, като дори се наложи в такива условия да разпъваме палатката, както и да я сгъваме на следващата сутрин. Някак от само себе си

пригодихме една от песните на агитката на Левски към актуалните метеорологични условия

Версията ни е леко вулгарна, затова ще я цензурирам, но вие сте интелигентни хора и ще се досетите за оригиналния текст " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

Оригинална песен на агитката

…нашата страна
е България
шампион е Левски София

Нашата песен

…нашата страна
е Норвегия
шампион е дъжд, да го *поздравя*

Бяхме си набелязали да посетим

Preikestolen (Прейкестолен) –

това е една висока отвесна скала, от която има страхотна гледка към околните гори и фиорди. Преходът от паркинга до самата скала ни отне около час и половина на посока.

По пътя към скалата:

Тук преживяхме голямо разочарование. Тръгвайки от паркинга времето беше облачно, но все още се държеше. Няколкостотин метра преди самата скала започна дъжд, който ни понамокри, но спря. В последния момент, буквално сякаш от нищото,

в последните 100 метра се появи непрогледна мъгла

Никакъв шанс да се види каквото и да е. Това беше „гледката“

Страхотно е, нали? Сигурен съм, че не сте виждали по-красиво място. Трябваше да видим ето това:

Решихме да изчакаме, с надеждата, че може би мъглата ще се разсее. За капак на всичко

започна да се изсипва проливен дъжд, придружен от вятър

Чакахме около половин час, докато не прогизнахме. Все пак решихме да развеем байрака и да отбележим българското присъствие из фиордите на Западна Норвегия.

Борба със стихията

Следваше 1,5 час преход обратно до паркинга, като през цялото време бяхме придружавани от дъжда, който започнахме да наричаме просто „шампиона“. Трябва да отбележа, че

бяме много слабо подготвени за норвежкото време…

особено аз. Другите момчета поне имаха дъждобрани и по-хубави обувки. Всички ни намокри, но аз нямах сухо място по тялото си. Преоблякохме се и трябваше да пазя сухите си дрехи и обувки като светия Граал, защото ако и те се намокреха щях да имам сериозни проблеми.

Отвратително е чувството да си изминал такова разстояние, да се надяваш единствено да има поносимо време за няколко часа и природата да си изиграе такава шега с теб. Оказа се обаче, че

има и друг проблем

Възнамеряхме да посетим една друга природна забележителност, която се нарича „езикът на трола“. Бях правил проучване за нея и незнайно как бях разбрал, че до там се стига доста лесно с кола. Истината е, че преходът до там е 5 часа на посока и просто беше изключено да тръгнем – нямахме нито времето, нито екипировката за такъв сериозен преход.

В общи линии не ни тръгнаха много добре нещата с Норвегия. Просто си увиснахме и трябваше да импровизираме и да открием някаква друга забележителност. Драго се зарови в телефона си и откри

туристическия път „Hardanger“

(който ние естествено започнахме да наричаме „Hard danger“). Това си е републикански път (авторът иска да каже първокласен път – все пак Норвегия не е република – бел.Ст.), известен с красивата си природа и множество водопади, сред които 3 се открояват особено много. Решихме да направим лека промяна в маршрута и да се пуснем по него.

Това беше най-гениалната импровизация, която можехме да направим!

Hardangervegen, Bergen, Норвегия

Минахме през един тесен планински проход, за да достигнем въпросния

Hardanger

и направихме няколко снимки:

Между другото, слизайки от Preikestolen, просто трябваше да уважим отново „шампиона“, който така упорито ни придружаваше през целия път и го възпяхме, променяйки текста на една друга песен от агитката на Левски София.

Оригинален текст:

Ти си любовта
ти си гордостта
в нашите сърца
Левски София

Нашият текст:

Ти си мокрота
ти си влажността
по нашите тела
ти *поздравя* майката

Достигнахме целта на нашата импровизация

Започнаха да се разкриват великолепни природни картини. Първо бяха

фиордите:

После започнаха

водопадите –

десетки такива, кои по-малки, кои по-големи:

А в тази местност вече не издържахме да не отбием за малко

Хълмовете, иглолистните гори, пълноводната река… все едно сме в Аляска, само липсваше сьомгата, която скача от водата и мечката на брега: Достигнахме и единия от трите големи водопада по този път –

водопада Лотефос

Приказно място, трудно ми е да намеря думи, с които да го опиша, затова просто представям няколко снимки и кратък клип:

Магия

  Разочарованието ни отмина и в крайна сметка бяхме доволни от развоя на събитията, като пороят от сутринта вече беше отдавна забравен. Продължихме по пътя си и понеже не си намерихме хубаво място за палатки решихме да нощуваме

в един къмпинг

Къмпингите са едно от евтините неща в Норвегия. Спахме в три такива, като веднъж цената беше само скромните 6 евро на човек, а в другите плащахме по 10 – 12 евро… символични цени за Норвегия.

Тук се заприказвахме с един германец, който пътуваше из Норвегия с кемпер, заедно със семейството си. Беше му интересно как спим трима души в една такава палатка. Ами бяхме наредени като сардини, но когато си толкова изморен това не те притеснява особено. След това попита, дали наистина сме от България и, когато потвърдихме, се впечатли, че сме стигнали чак до тук.

Продължихме по „Hard danger“ и рано сутринта стигнахме до

втория голям водопад – Vøringsfossen

Огромно нещо… За мащаб може да вземете сградата, която се намира горе вдясно на снимката:  И не след дълго достигнахме

третия голям водопад – Steindalsfossen

Отново магия: Предлагам ви отново кратък клип от водопада и разкошната околност:

Хареса ми това, че и трите водопада бяха много красиви по свой си специфичен начин. Както можете да видите и трите местности са много различни.

Беше вече време да се отправим към Берген.

Кръгово движение в тунел? Няма?

Дрън-дрън… – еми ето ви, на!

Да спомена и нещо за

норвежката инфраструктура

Много е впечатляваща и още по-впечатляващо е, че

поддръжката й се разпределя едва на 5 милиона население

Десетки хиляди км от Северно море до границата с Русия, стотици тунели и безброй мостове и виадукти… и се строи постоянно. Без преувеличение сме изминали над 100 км само в тунели, като минахме и през най-дългия автомобилен тунел в света – 25 км, а тунели с дължина 6 – 7 км имаше десетки. Такива, дълги 2 – 3 км, изобщо спират да ти правят впечатление.

След 2 дена на палатки дивите зверове се завърнаха в цивилизацията. Стигнахме до втория по големина град в Норвегия –

Берген

Градът е бил член на търговския съюз Ханза, както и столица на Норвегия в продължение на 2 века.

Паметник на мореплавателите:

Градската библиотека:

Градът е най-известен с архитектурата около

старото си пристанище – Bryggen

на норвежки. Скандинавските къщи традиционно са били правени от дърво и съоветно често са ставали жертва на пожари. Тази група от сгради е пример за запазена типична скандинавска архитектура от 17-и век и е в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство:

Влизаме в малките проходчета между представената редица от сгради:

В Берген има и стара крепост, която не беше кой знае какво, но посетихме и нея.
Входа:

Качихме се и на влакче, което ни откара до един от хълмовете край града, откъде имахме

изглед над целия Берген:

Очаквайте продължението

Автор: Иван Стоянов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Норвегия – на картата:

Норвегия