Излишно е да ви представям малките жълти слуги на Гру от анимационния филм „Аз, проклетникът” и посветения само на тях „Миньоните”. Всички познавате миньоните и техния талант да изникват където не ги сееш, да забъркват каши, да всяват смут и хаос. Всичко това с най-добри намерения, разбира се. „Миньоните: Търси и намери” (изд. „Colibri“) е...

Ръководството на Международния панаир на книгата в Торино официално обяви, че Саудитска Арабия няма да бъде почетен гост на панаира през 2016 г. Решението е взето заради планираната в арабското кралство екзекуция на 21-годишния Али Мохамед Ал-Намир, съобщи италианската информационна агенция ANSA. Саудитският посланик в Италия заяви, че Италия няма нужда да се меси във вътрешните работи на страната му...

Нови форма на натиск: слухове и клевети срещу журналистите

Конкурсът за проект на новата библиотека на Варна предизвиква голям международен интерес, съобщава Дарик, като цитира главния архитект на общината Виктор Бузев. За момента има около 400 ателиета и архитекти от САЩ, Китай, Русия, Латинска Америка и почти всички европейски страни, които са заявили участие. Проектните предложения ще бъдат оценявани от 7-членно жури, в което...

Have a look at the idea presented by umeia.com . It shows you how to make such a pumpkin with...

Какво се крие зад завесите на семейния дом е тема, колкото банална, толкова и достойна за вниманието на най-големите писатели. “Арлингтън парк” на Рейчъл Къск (изд. „Прозорец“) е далеч от баналността, като в същото време отдава почит на знаменитата Вирджиния Улф с явните препратки към романа й “Мисис Далауей”. Действието се развива в рамките на...

След като вчера си/ви зададох риторичният въпрос "Румъния ни измества от пазара на електроенергия?" само по-малко от 24 часа отговорът му се потвърди от данните на самият Електроенергиен системен оператор (ЕСО), в статистиката ...

След като вчера си/ви зададох риторичният въпрос "Румъния ни измества от пазара на електроенергия?" само по-малко от 24 часа отговорът му се потвърди от данните на самият Електроенергиен системен оператор (ЕСО), в статистиката ...

Не страдам от комплекс за творческа малоценност. Но с открито сърце декларирам, че не мога да напиша статия по темата за маршируващото безумие на руския шовинизъм и неговото всенародно войнолюбие, каквато е изляла от дълбините на развълнуваната си съвест си Светлана Алексиевич, журналистката и писателката от Беларус, носител на нобелова награда за литература от вчера.

Не мога, защото не съм там. Не мога, въпреки стотиците статии по същата тема и трите книги за лъжите и манипулациите по въпроса за “течната дружба” на България и българите с Русия.

Мога само за “баланс” да се “самоизтъкна”, че обръщам внимание на надигащата руска заплаха от години и по този повод съм превърнат в мишена на рускоподобните си сънародници с български паспорти и руско съзнание. Моят е отговор на техните нападки и заплахи , както и на пасивността на всички безмълвни съучастници на маршируващата руска шовинистично-милитаристична вълна, е написан като обвинителен акт срещу ставащото в Русия от една сродна душа.

Русия не може да живее за мир, само за война

09.10.2015

Войната на Русия срещу Запада вече започна. Не искат да го повярват нито в Русия, нито на Запад, но страната вече е съвсем друга. Откъде изпълзяха този примитивен милитаризъм, тази ретроградност, това помрачение? Ние се питаме това всеки ден. В Европа навярно също се питат. Защото хората на Запад искат просто да живеят нормално и в мир, докато руснаците са готови да умрат за героичната идея. Разликата е фундаментална.

Гледам лицата на хората по улицата. Демонстрирали сме заедно през деветдесетте години, бяхме стотици хиляди. Скандирахме: „Свобода! Свобода!”. Какво се случи с тези хора? Сега скандират: „Путин! Путин!”. Той е узурпирал душата на обществото, защото притежава интуицията да дава израз на народната воля. Путин олицетворява мъжкарството, православието, бляновете да бъдем велика сила – все архаични, митологични, мрачни неща. Митологичното съзнание постепенно завладява Русия: „Ние сме унижени и оскърбени, вкараха ни в роля, която не ни подхожда – и поради това трябва да се надигнем!”. Приятелите ми са объркани. Всички четат книги за възникването на фашизма в Германия и Италия. За началото на революцията през 1917. Движим се неизвестно накъде. Руската интелигенция се е превърнала в малко островче сред тъмата и вече не може да отговори на въпроса: Защо народът толкова лесно се отказа от свободата си?

Цели 25 години живяхме с надеждата, че Русия ще стане една по-добра страна, но това не се случи. Русия е изпаднала в някаква реваншистка лудост. Допитванията показват, че ако сега има президентски избори, Путин ще бъде преизбран с 80 процента. Русия – това е Путин. Без Путин няма Русия. Така мислят мнозина. Постепенно си припомняме, че ние сме хора на войната – просто защото друго не знаем. Ние винаги или сме водили война, или сме се готвели за следващата. У нас войната е издигната в култ.

Ето какво пише военният министър Куропаткин на цар Николай Втори: „Ваше императорско величество! През XVIII и XIX век Русия в продължение на 128 години води войни, мирни са едва 72 години. От всички тези войни само пет са отбранителни, останалите са завоевателни”. През XX век не е по-различно – руският човек не е привикнал към мирен живот. Той винаги е живял във война и в името на държавата – никога не е живял заради самия себе си. Руският човек има специално отношение към смъртта. А самата страна дълбинно не е способна да води цивилен, нормален, мирен живот.

По нареждане на Кремъл беше създадено войнственото видео „Аз съм руски завоевател”. Само за няколко месеца 3 милиона души го гледаха в интернет. Възторжените коментари бяха стотици: „Завоювахме Сибир – и сега имаме петрол и газ. Завоювахме Украйна, Балтика и Казахстан и станахме най-голямата страна в света”. Обикновените руснаци нямат друга алтернатива и поради това черпят самочувствие от мисълта, че Русия отново е велика. На улицата навред усещаш агресивност, съзнанието на хората се е милитаризирало. Всички мислят във военни категории, за тях няма друго, освен „победа” и „поражение” – не случайно военните паради отново излязоха на мода и всички славят „героичното минало” на страната.

Днес в Томск и в други градове в събота и по празниците на пенсионерите им раздават безплатен бял хляб. Вече се печатат купони за храна. Държавата икономисва от парите за най-бедните, за да харчи за война. Но да не си мислите, че някой ще излезе на улицата да протестира. Не! Непрекъснато чувам едно и също: „Да, обаче си върнахме Крим. Трябва да стискаме зъби”.

От Донбас пристигат ковчези, тайно погребват мъртъвците в безименни гробове. И пак повтарят: „Трябва да стискаме зъби. И да си държим езика зад зъбите. В Донбас не се бият руснаци. Когато защитаваме една свещена кауза, ако се налага – ще лъжем. Цялата страна ще лъже”. И тя лъже. Лъжата се е превърнала в ритуал. Вече почти никой не говори истината. Нейният глас се чува все по-рядко. Например, когато се обаждат хора като онова танкистче с тежки изгаряния, чиято снимка видях в интернет: „Там се бият хора, които са взели кредити или изплащат ипотеки. Бият се за пари. Има и осъждани. Разбира се, пропагандата също въздейства. Лично аз вярвах, че ще се бием срещу фашистите. Трябваше да си скъсаме пагоните и да замажем регистрационните номера на машините. Путин е хитър. Официално непрекъснато повтаря, че в Украйна няма руски войски, а на нас вика: „Давай, давай, по-бързо!”. И това всички го знаят. Хората добре знаят, че мнозина са отишли на война заради парите. В интернет платените тролове разпространяват легенди, че от другата страна имало цели батальони поляци и американци, но ранени руски войници, завърнали се в страната, не са ги виждали. Вярно, чували са за тях, но лично не са ги срещали.

Страна, обсебена от войната, страна с военна психика. В обществото цари небивала подозрителност. Всички преследват шпиони. Навремето под подозрение в шпионаж попадаха само учените, днес обаче всеки може да излезе шпионин: моряците, домакините, кой ли не. Наскоро арестуваха Светлана Давидова от Вясма, майка на седем деца. Обвиниха я в държавна измяна, за която се полагат 10 до 15 години лагер. Престъплението ѝ – обадила се в украинското посолство и разказала, че руски войски от Вясма се бият в Донбас, чула го от офицери. А как са разбрали, че Давидова е звъняла в посолството? Издали я съседите. Та нали е война!

От телевизора се лее такъв антиамериканизъм и такава омраза срещу Запада, каквито никога не е имало. Наскоро чаках на стоянка за таксита в Москва. Опашката обсъждаше една-единствена тема – хората очакваха избухването на някакъв вулкан, който щял да погребе под лава и пепел половин Америка. И всички се радваха! Или пък разговорът ми със сина на една приятелка, студент в Московския университет. Русия можела за шест часа да превърне в радиоактивна пепел не само САЩ, но и целия останал свят, уверяваше ме той. Откъде го знаеш това, попитах го. „Ами от телевизора.”

Многобройни граждански организации, включително и доброволни, бяха обявени за чуждестранни агенти, защото получавали пари от Запада. За какво ли ѝ е на нашата страна списък на чуждестранните агенти? Ето за какво: за да насъсква едни граждани срещу други граждани. И това ако не е гражданска война…

В Държавната дума депутатите сериозно обсъждаха дали да не се забрани притежаването на долари и изучаването на чужди езици. Защото младите хора бягали от страната… Скоро сигурно вече ще бъде опасно да разговаряш с чужденци. А неотдавна приеха закон, който забранява на гейовете и лесбийките да взимат шофьорска книжка. Директорката на едно училище в голям руски град беше уволнена, защото празнувала заедно с децата Хелоуин. Уволняват хора от работа само заради едно селфи, вкарват ги в ареста заради безобидни туитове, претърсват жилищата им заради това, че са харесали нещо във Facebook.

Тази година страната отпразнува 70-годишнината от победата. В руските градове открито се набират доброволци за войната в Украйна. Това е нашата житейска среда – войната. Единственият свят, в който се чувстваме у дома си.

Автор: Светлана Алексиевич, носител на Нобеловата награда за мир за 2015 година, Deutsche Welle

Share on Facebook

Подкрепата за антиимигрантската партия във Финландия е намаляла рязко

Продукти за 4 порции:
800г пилешко месо
2ч.л. сол
1ч.ч. вино
1 морков
1 глава лук
1 чушка
1к.ч. олио
2ч.ч. боб без люспи
1ч.л. червен пипер
1с.л. краве масло
1ч.л. джоджен

Приготвяне:
Поредната ми идея за крехки, месни хапки в команията на бобено пюре. Ястието е вкусно, леко за приготвяне и внася разнообразие в домашното меню. Месото режа на кубчета. За пюрето си избирам от предлагания в магазинната мрежа боб без люспи. Премивам фасулените зърна. Прехвърлям в тенджера. Наливам вода три пръста над нивото на варивото. Похлупвам и варя на кротък огън, около час. Месните хапки подреждам в тава. Почиствам и измивам зеленчуците. Моркова и лука режа на кръгове, а чушката- на ленти. Разпределям растителните продукти около месото. Поливам с вино, вода и мазнина. Поръсвам сол и естрагон. Пека на умерна фурна, около час. Сварения боб овкусявам със сол, червен пипер и джоджен. Добавям парченце краве масло. Пюрирам варивото. Поднасям пилешки хапки, зеленчуци и фасулено пюре.

Писателят Майкъл Роуботъм даде интервю за блога lizlovesbooks.com по повод излизането на романа „На живот и смърт“ с меки корици във Великобритания и Австралия. Романът беше отличен с наградата Златен кинжал за 2015 − най-престижното отличие в криминалния жанр. Връчва се от Асоциацията на криминалните автори на Великобритания от 1955 г. На българския пазар книгата ще излезе...

They are so easy to make, and so scary. You can print our hands on white or green...

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ Напрежението в Сирия нарасна, след като Русия започна въздушни удари, в опит да увеличи военната си и политическа тежест в региона. Какви са опасностите за България от ескалацията на сирийския конфликт – разговаряме с Пламен Асенов.

– Пламен, Русия казва, че нанася въздушни удари в Сирия срещу „Ислямска държава”, но според всички други източници тя всъщност удря умерената сирийска опозиция. Как може да се разбере кой казва истината в случая?

– Просто трябва да си припомним приказката за лъжливото овчарче, Фили.

– Добре, да попитам така – кой сега е в ролята на лъжливото овчарче?

– Кремъл, естествено. Дори ако погледнем само времето от руската агресия в Украйна насам, ще видим как всички московски говорители, включително президентът Путин, лъжат най-безцеремонно и артистично по всички въпроси. Защо да правят изключение сега, в Сирия. И не разбирам защо ние, имам предвид – демократичният свят, трябва отново и отново да вярваме на тези абсолютно доказани лъжци.

– За самата си намеса в Сирия обаче руснаците не излъгаха. Около изявата си в ООН, Путин няколко пъти каза, че Русия може да започне свои въздушни удари в Сирия, защото „Ислямска държава” е заплаха и за нея.

– Нещата се случиха бързо и информациите се смесиха, така че мнозина, Фили, май останаха с впечатление, че Путин не лъже. Но ето два цитата, за да изясним каква е работата. Първо, в изявлението си след срещата с Обама, тоест, часове преди старта на руската операция в Сирия, Владимир Путин заяви: „Русия ще започне въздушни удари в Сирия, само ако те бъдат одобрени от ООН”. Е, такова одобрение нямаше и няма. Затова кремълската пропаганда мина на версията, че Русия влиза там по покана на Башар Асад, диктаторът, известен с престъпления срещу собствения си народ, чието управление само Русия и Иран все още наричат „законно”. Второ, ден-два по-рано Путин каза в интервю за CBS: „Русия няма да участва в никакви войскови операции на територията на Сирия или в други държави, във всеки случай засега не планираме това”. Тази лъжа е изречена в момент, когато руските щабове са в последна фаза на планиране на въздушната операция – нали подобно нещо не се прави от днес за утре. Ето защо аз не бих вярвал на Путин, външния министър Лавров, военния министър Шойгу или който и да е друг, че целите на Кремъл в Сирия са свързани само с ИД.

– А какви са целите тим тогава – запазване на режима на Асад?

– Работата с руските цели е много шизофренична, Фили. Например на фейсбук профила на руското военно министерство в един момент се появи информация, че руски войски действат на територията на „Руската арабска република”. Тя бързо бе свалена, но се разнесе. Руски медии цитират пък неназован високопоставен източник, според когото руската намеса се случва, защото „Сирия е родина на православието и следователно – на руската цивилизация”. За нас, Фили, е смешно и трудно да повярваме на подобни безумия, но за руснаците това са напълно легитимни аргументи. Но да оставим задния двор, на фасадата на руската политика нещата също не са нормални. След началото на военната операция самият руски премиер Медведев заяви: „Русия няма глобални икономически интереси в Сирия”. Сякаш някой се притеснява от икономическото джудже Русия, а не от нейните агресивни политически планове. И сякаш Русия е в Дамаск заради красивите очи на Асад, а не за да пази и увеличава военното си и политическо присъствие в региона. Да, запазването на режима на Асад е средство, а не цел на руската политика, Фили. И съм учуден, че мнозина не си дават сметка за това, а се подвеждат по внушенията на самата руска пропаганда. Дали ще е Асад или друга марионетка, на Путин му е все едно. Асад още е най-удобен, но утре той ще бъде жертван и друг ще го смени. Просто сега, заради външно-политическата слабост на американската администрация и безсилието на Европейския съюз за справяне с остри кризи, Русия вижда възможност да стане истински значим играч, важен фактор в Близкия Изток – позиция, до която Кремъл съвсем съзнателно не бе допускан от Запада десетилетия наред, още от Втората световна война насам.

– Пламен, но след седмица на хаос и напрежение в небето над Сирия, в сряда бе съобщено, че Русия и САЩ ще координират действията си срещу Ислямска държава. Това не е ли стъпка към бързо и положително развитие на конфликта изобщо?

– По-малко е от стъпка, Фили. Всъщност става дума не за общи действия като цяло или за общ план за справяне с кризата, а само за координация с цел избягване на пряк конфликт между самолетите на Русия и тези на западните съюзници в небето над Сирия. Засега те се разминават на безопасно разстояние, но пък на два пъти вече руснаците нарушиха турското въздушно пространство и, особено втория път, това се оцени като предизвикателство не само от Турция, но и директно от генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг. Той заяви, че нарушенията не са случайни и руските обяснения за грешки са неприемливи. Според шефа на алианса, Русия трябва да внимава когато навлиза в територия на НАТО, защото срещу нея могат да бъдат взети съвсем законни мерки, тоест, самолетите и да бъдат свалени.

– Добре, Пламен, как всичко това се вижда от България, засилват ли се страховете от ескалацията на конфликта, от възможността руската намеса да предизвика, както се очаква, засилване на бежанската вълна…..

– Определено тревогата нараства, Фили. Както вече видяхме в български телевизионни репортажи от турски бежански лагери, хората от Сирия разказват за директни руски атаки срещу цивилни цели в районите, свързани с умерената сирийска опозиция. Това ще увеличи бежанския поток и България този път може да не бъде заобиколена, както досега, а буквално прегазена. Тя е твърде слаба и ако все пак може да приеме 2-3-5 хиляди души на година, то евентуалното навлизане на 10 хиляди на ден, както стана в Хърватия, би било катастрофа. От друга страна се засилват опасенията и от навлизане в Европа на джихадисти от самата Ислямска държава, бягащи от засилените удари срещу тях. Има и куриозни реакции, разбира се. Волен Сидеров, лидер на откровено про-руската и анти-българска партия Атака, предложи страната ни да се включи в битката срещу Ислямска държава, като се присъедини към руската коалиция, в която засега са Иран, режимът на Асад и каквото е останало от официалната власт в Ирак. Подобни циркове са политически нелепи, но имат пропагандна стойност в руска полза. Аз лично смятам, Фили, че точно в тази посока е и най-голямата опасност за България, ако успее плана на Русия за трайно и широко присъствие в Близкия Изток. Тази слабост на Запада ще даде на Русия нови сили, за да увеличи допълнително влиянието си върху бившите съветски сателити в Източна Европа – а сред тях ние сме най-слабото звено.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Даниел Иванов е млад, образован, разумен, деен – чудесен човек! Активист е в Активни за Перник – сдружение на граждани, които не само са недоволни, но и активно действат да покажат недовоството си и какво не се случва добре в Община Перник. Дани е в листата на ДЕОС за Перник под номер 7.

Защо ДЕОС?
ДЕОС показва какво е истинското значение на политиката – различни, но притежаващи общи ценности хора се събират, за да променят и подобрят заобикалящия ги свят. Обединяват ги желанието за промяна и увереността, че всичко е в собствените им ръце.
Ролята на ДЕОС е да покаже, че политиката се прави от граждани, загрижени за общото благо. Че решенията се взимат на светло, а не чрез задкулисни договорки. Също и че избраниците на народа е редно да ходят на работа с градски транспорт, а не със служебни лимузини и полицейски буркан отгоре. Ако останалите партии не се пригодят към този светоглед, единственото, което им остава, е да изчезнат.

Какво искаш да се промени в България?
В България се усеща остра липса на справедливост . Когато човек вижда, че законът не е за всички, той губи мотивация да го спазва. Живеем в общество, в което хората, които не спазват правилата, се издигат нагоре, за сметка на спазващите ги. Нещо повече, те започват да се дават като пример за успех.
Обикновените хора са поставени в безкраен коловоз от грижи и проблеми, не могат да вдигнат глава или да сменят посоката. В крайна сметка се възпитават поколения, които свикват, че шансът за успех по честен път е извън техния обсег.

Кое е основното, за което мечтаеш в Перник?
Перник може да се развива и занапред да стане спокойно и привлекателно място за живот, с достъпна градска среда и администрация в услуга на гражданите и бизнеса. Хората в Перник следва да водят достоен живот и спокойни старини, да не се притесняват за физическото си оцеляване и за това как ще преживеят зимата. Да има възможности за оставането на младите и инициативните.

Какво отговаряш на скептиците?
Много важна част от задачата ни е да привлечем пасивно настроените, че стига да поискаме, можем да постигнем много. Един известен цитат за Древна Атина гласи „Този град е такъв, какъвто е, защото неговите граждани са такива, каквито са“. Ако атиняните бяха скептично настроени, светът щеше да е много по-различно място. Доста от хората в Стария свят пък са били скептично настроени към съществуването на Новия. Великите градове не се издигат сами. Хората издигат градовете и намират нови континенти, но за това се изисква положително отношение и воля.

Пожеланието ти към хората за 25-ти октомври?
Възползвайте се от правото си на глас. То е вашият шанс да намерите хора, които мислят като вас. Потърсете информация за различните кандидати и тяхната дейност досега. Липсата на гласуване означава и липса на желание за промяна. Означава, че сте доволен да живеете в сегашното положение – харесват ви дупките по улиците и мръсотията , грозните плочки на площада и бутафорните ремонти.
Освен това, кажете „Да“ на електронното гласуване. То ще приобщи към вота стотици хиляди българи и ще обърка плановете на купувачите на гласове.
Ако се колебаете, попитайте някой робот.

Третото издание на „Софийския международен литературен фестивал“, посветено на Иберийския полуостров, ще срещне българската публика с някои от най-известните писатели от Испания и Португалия. Фестивалът ще се проведе между 25 ноември и 13 декември 2015 г. и по думите на организаторите обещава “вълнуващи срещи с автори и книги, белязали трайно съвременната европейска литература”. Ето и...

Нобеловата награда за литература беше присъдена вчера на писателката от Беларус Светлана Алексиевич, която има остро критична позиция на постсъветския свят, в който живее.

За отвлечената в Русия украинка Надежда Савченко тя казва:

– Обичам тази жена! Спомням си първото интервюто с Hадежда, колко честно говореше за всичко, което и се е случило. Тя е човек с възгледи, човек със собствено мнение. Тя е воин, който си е вършел работата – да защитава родината си. Аз вярвам, че украинската армия защитава своята родина. Савченко е пленена с измама и е отвлечена в Русия, а прокуратурата не разполага с никакви доказателства срещу нея, тя има алиби. Когато подписах текста на писмото „В защита на Савченко”, си спомних известната снимка, на която Путин е на кон – полугол, с мускулесто тяло. И си помислих: добре, как може един мачо да воюва с жена? С такава силна и интересна жена? Тогава беше ясно, че съвсем малко остава Надя да умре от глад. В най-ужасните войни е прието да се уважава волята и издръжливостта на противника, дори и нацистите по време на Втората световна война, го правеха. Но по някаква причина руските власти не са способни на това.

За Русия и Беларус Алексиевич произнася следната присъда:

– Русия и Беларус са един отминал свят. По улиците се движат нови автомобили, сградите са с нова архитектура, хората носят нови костюми, но това е отминал свят, свят на старите понятия, който започва последната си съветска битка. Не за върховна справедливост, която може да се научи от съветския опит с многото сталински предателства, но все пак в началото имаше много романтични надежди, които претърпяха пълна катастрофа. Всичко завърши с кръвопролития, както казва един от моите герои: “Останаха късове месо и морета от кръв, така завършва цялата ни история …”

Това ще бъде много дълга борба, мисля, че ще се проточи няколко десетилетия. Но колкото и да се престарават путинисти и лукашенковисти, днешната закостенялост ще отмре, защото светът все още се движи, а ние не можем да седим в кулоарите, което не е реално дори и само заради новите технологии. За известно време могат да забавят процеса, може и за дълго време (в края на краищата имат опита на Северна Корея), но въпреки това човечеството се движи към по-нормален живот, при който човешкият дух не е унизен, човешките ценности не са смазани. Това се отнася за цялото ни миналото – не само войната, но и Гулаг, който също се оказа спорно понятие. Така например, музея „Перм-36” – вече не е музей на жертвите на Гулаг, а музей на служителите в Гулаг. Ще се прекланяме пред палачите, ще четем как са се потили, докато изтезават жертвите си…

www.svoboda.org

Макар и фрагментарно, публикувам оценките на Светлана Алексиевич ( в превод за ivo.bg от Васил Костадинов) не само по принцип, а и заради финалния пример с музея за жертвите на ГУЛАГ в Русия, който тя дава.

Та това е „упражнение”, което вече беше проиграно тук през 2011 г. Правителството на Бойко Борисов и незаменимия му „културен” министър Вежди Рашидов направиха същото с вероломното преименуване ( в последния момент ) на музея, обявен предварително като музей на тоталитарното изкуство. Прекръстиха го на в Музей на социалистическото изкуство. Така на практика смениха като с вълшебна милиционерска палка смисъла на начинанието, превръщайки го от заклеймяващо, в утвърждаващо упражнение по история.

Прав е бил убитият писател Георги Марков, че по отношение на йезуитщината в пропагандата съветските другари имат какво да научат от българските си слуги.

Припомням пасажа за автоцензурата от есето му „Компромисът”, публикуван в ivo.bg на 8 май 2014 г. по друг повод ( пак свързан с това, че в Русия „дишат пушилката” на българските си събратя по комунистическа пропгандна):

„Мисля, че българската комунистическата идеология дължи голям паметник на онзи зъл гений, който измисли премахването на официалната цензура в България. Това е една от най-ярките демонстрации на черна далновидност, с която българските идеолози превъзхождат колегите си от СССР и другите комунистически страни. За какво ти трябва да цензурираш официално литературата, когато можеш да накараш всеки писател или журналист да се цензурира далеч по-строго, отколкото и най-строгият външен цензор би постигнал. Отгоре на всичко автоцензурата работи на три или четири сита. Писателят се самоцензурира, редакторът се самоцензурира, съответно рекламата и критиката се самоцензурират. Ако едно от ситата пропусне нещо, няма начин другите да не го задържат. Магията става още по-смайваща, като се знае, че никое от ситата на автоцензурата не действа по инструкции, нито следва правилници, нито пък някъде е написано какво може и какво не може. Всичко това е оставено на свободно тълкуване от всяко отделно сито. Свободата в случая е правото да отгатнеш какво се иска от тебе, какво ти е позволено да кажеш и какво не. След като имаш свободата сам да осакатиш собственото си произведение, да измениш основния замисъл или да го напълниш с необходимата партийна бутафория. Моторът, който стои зад тази свобода, принадлежи на страха. Страха, че може да сбъркаш , че едно- или двегодишен труд може да отиде на вятъра, че с един замах можеш да сринеш цялото си положение, без да постигнеш какъвто и да е ефект. Страха, че можеш да се разделиш с щедрото заплащане, на което междувременно си свикнал.

Много пъти в разговор с колеги сме стигали до заключението, че можем само да завиждаме на страните, в които има официални цензори. Официалният цензор опростява цялата картина, като прави нещата ясни. Най-напред той е външно лице, той е противник, враг, с когото писателят трябва да се пребори, а винаги е по-лесно да се бориш с друг човек, отколкото със себе си. След това официалният цензор се занимава само с крайния, завършения авторски продукт. При него произведението пристига в цялостна форма, докато автоцензорът е онзи, който не реже готовото произведение, а го осакатява още от самото начало, още при раждането му, още с развитието на всеки образ, и твърде често авторът така обърква понятията, че не знае кой вътре в него е творецът, кой е цензорът…

Разбира се, всички ние имахме своите най-обосновани оправдания. Колко често човек можеше да чуе: „Абе изчуках това за малко пари, та да мога да седна да пиша моето…” Но за съжаление „моето” никога не се появяваше на бял свят. Друго популярно оправдание беше: „ Виж какво, едно за тях, едно за мен, така сме се разбрали”. Бедата беше, че май нямаше разлика това „за тях” и това „ за мене”.

Всичко беше такава каша от искреност и неискреност, от хитрост и наивност, от лъжи и самоизмами, че когато някой полугласно се самоотричаше от това, което бе написал, човек не знаеше да вярва или да не вярва, толкова повече че сам би използвал същите грехове”.

( Георги Марков, „Задочни репортажи за България”, изд. Гутенберг, 2005 г. , София, стр. 270,271,272,275,276)

Share on Facebook

Теодора ще ни води из националните кухни на България и съседите Приятно четене:

Националната кухня на България

и разликите със съседите

Много обичам да чета кулинарни книги. Нямам предвид изреждане на рецепти, а интересни истории, снимки, преживявания, обяснения, които към 23:30 са те подгонили из къщата и след като геройски си бягал половин час, безславно и жалко препичаш филии, само и само да укротиш освирепялата си жажда за топла и хрускава тарта или датски бисквити. Харесва ми да чета за вината на Пиемонте, лавандулата на Прованс, октопод по португалски, блини със сметана. Като кажа блини – веднага се сещам за „Масленицата“ (Сирни Заговезни по нашему) от Сибирският бръснар. Дървените качета, пълни с хайвери и големите дървени лъжици, сметаната и блините в ръцете на Джулия Ормънд.

А като чета Никос Казандзакис – когато съм по-интелигентна, веднага ми се приисква купичка маслини с лук , пресен хляб и рязко снижавам „И-Кюто“. Друг път четох една сериозна книга от турски автор. От нея най-плътно съм запомнила купичка зелен боб със зехтин.

Спомням си по Коледа,

тръгнах да търся рецепта за постни лозови сърмички

Вече имахме една тенджера от не-постни, та рекох, да свия 10-ина безмесни. И като ми скочи оня гугъл – по гръци, по турски, сръбски не помня дали ми извади, но сто на сто и те завиват.

Хубаво, викам си, гледай мешавица. Сетих се за нашия таратор, гръцкото дзадзики, турското джаджък, сръбската салата таратор. Сръбската плескавица, нашенско кюфте, турски кебапи. Балкански полуостров, какво да го правиш. Мусаките въобще не ги пипам.

И много добронамерено се обърква човек, когато се запита кое за кого е характерно и

каква е българската кухня – националната ни кулинария с кои отличителни черти се отличава.

Четох, четох – принудих се да разровя и стари рецептурници с дългите предговори. Е, не съм посветила последните 37 години от живота си на тази, несъмнено, висша цел, но само в една книга намерих изразено мнение и конкретно обяснени

характерни особености на българското готвене

Уж си я записах, но като я върнах на библиотеката, загубих тефтера. Та всичкото по-долу е резултат на лични мнения, впечатления и аналитични догадки.

За да схвана картинката и да забия меча в полето на кулинарията с възклик – „те това тука е българско“ се налага да направя

КРАТЪК ИСТОРИЧЕСКИ преглед

До колкото ми стана ясно, българската национална кухня е наследила местните траки, славяни и новодошлите прабългари. Мисля, че сме изтеглили дългата клечка, защото:

• Прабългарите ни научили да ядем месо и риба. Току-що уловени или сушени за през зимата. Да правим млечни напитки – мътеница, кумис и въобще да му се радваме на млякото
• Славяните са ни научили да правим баници, да варим каши, да печем на сач и да месим ония калорийни бомби – тестените изделия – питки и прочее
• Траките са ни завещали пшеница, ръж, просо, леща, меса – предимно овче, уханни билки като мащерка, мляко, масло, сирене и мед. И вино.

Мен лично, най-ме влекат траките. Със сигурност във вените ми тихо шушне тракийски ген. Каквото и да е, получила се е една приятна метода и уханна смес, дообогатявани с годините от идващи и заминаващи си обитатели на това райско кътче от Европата.

Колкото и да са ни влияли, най-отличителното и неповлияло се в

българската кухня е едновременното готвене –

слагаш всичко заедно покрай огнището и заминаваш по ангажименти. Прибереш се вечер, то станало амброзия. Холестеролът бил перфектен, защото мазнината била малко и в пълна хармония с готвеното – най-много да се подпомогне с овча или говежда мазнина, свинска мас. Тези мазнини придавали богат аромат и вкус. Билките били венеца на ястието. Чиста храна с чисти аромати.

Интересно е, че

маслото от мляко

се появило доста след това, а едва 19-ти век донесъл слънчогледовото олио или въобще растителните масла.

Хлябът

се е месел във всяка къща – безквасен, най-често. За това и хлебарството не било занаят. Докато се ровех из литературите, много интересен факт ми се стори, че по Черноморието и Беломорието хляба се бил замесвал с морска вода.

Едва наскоро – 16-17 ти век сме усетили

американското влияние

и у нас навлизат домати, царевица, боб… И явно по душа сме близки с американците, защото кой не знае за българския качамак и българската бобена чорба? Между другото българската дума за супи и чорби била сочиво.

Малко преди това отнякъде се появил и ориза. Който бил аристократично ястие, предлагано само по болярски трапези. Популярен станал в по-съвременни години – след 18-ти век. До тогава сме си правили сармите с булгур. И сме им викали витки. Каймата сме знаели като мленина, а млините са луксозното хлебче на българина.

Например,

типично българско е било вареното жито

Източници твърдят, че биволското мляко и яденето на охлюви са също наше изобретение. Т.е. векове наред сме се хранили според най-съвременните диетични норми – варим или печем, на слаб огън, без да зацапваме вкуса и аромата с брашно. Като се замисли човек, идеално ни е било без Балкантурист.

Чистата ни храна се дължала главно на липсата на Балкантурист и още по-главно – на

опростената ни технология

Не сме имали друго, освен огнище, подница, готварските ни съдове били еко-био съобразни – глинени гювечи, гърнета, сачове и прочее.

Много време отне и разучаването на философския въпрос

кое е първото – ракията или салатата?

Оказа се – салатата с ракия. Без шеги – менюто ни е било внимателно построено. Имали сме разядки и салати като предястия, следвани от риба (макар българина да не бил особено по рибата), кокошки или други пернати, меса по-тежки.

С две думи: българската кухня е природосъобразна, на бавен огън, без запръжки, изящно съчетание на продукти, подправки, мазнина – всичко в пълно единство.

ЛЕК СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ

И това много рязко

отличава българското готвене от турското или гръцкото

От турската кухня в България дошла червената запръжка, лютивото, кебапите. Гърците са ни вдъхновили за морските дарове, цитруси, някои подправки. Поомесили сме се, сготвили сме патладжан, примерно.

Турската кухня е необятна

и толкова разнообразна, че е трудно да се опише с кратък разказ. В нея има морски дарове, кебапи, аромати, сирена, зеленчуци и много, много сладко. Ядки, плодове. Хлябове – лаваш, пиде, питки, ох! Няма да забравя, когато за първи път отидох в Турция и опитах Искендер Кебапа (произведен навремето лично от Александър Македонски). Донесоха ни го горещ, с кисело мляко и питка, поляти с масло. Първата хапка беше експлозия. После опитах адана, чорба от леща. Издирвах рецептата за Езогелин чорба с месеци, говорих с приятели, разпитвах, превеждах – докато намерих онзи начин и комбинация, които ме карат да въздишам, а капризната ми дъщеря да иска допълнително.

Веднъж гостувах на моята приятелка Айлин и майка и, леля Асие беше приготвила

невероятна трапеза

Започнахме с невероятна муамара – специалитет от чушки и домати с кимион, студена млечна супа с нахут – невероятно нежен вкус за небцето. Няма да споделям за Карнъ ярак – патладжанена мелодия, но само ще кажа за Тавук гююсу – вълшебен млечен крем с фино накълцани пилеши гърди. Имената на ястията са поетични в Турция – Карнъ ярак – разпори корем, Имам баялдъ – имамът припадна, Казан диби – дъното на казана… Има още хиляди стихове в чинията.

В България неслучайно правим сърми

Поне един от всеки 10 българина, посетил Турция, има у дома си машинка за сърми, която не използва. Ние сме свикнали на по-щедра хапка, а техните – като за мезе Най-силно ми въздейства, обаче, чаят. У нас билкови отвари – каквито пожелае човек, но чай като турския – дори руснаците нямат. Специално си донесох малък двоен чайник, който често ползвам.

И докато турците сервират пищно изобилие, то

гърците са по-рафинирани

В тяхната земя, заобиколена от море, на топло, сухо , всичко изглежда по-различно. Гърците подправят така умело, че в сравнение с традиционната ни чиста кухня, ние изгубваме свяст от аромати.

Мусаката им, например, е блюдо, сготвено по тотално различен начин

Там се усеща кимион, риган, канела, богатия патладжан, нежността на тиквичките, коприната на бешамела. В кухнята им ухае на лимон, има много море и е златисто като зехтина, а супи почти няма. Октоподът е легенда, а мидите – поеми гръцки, рибите са истинско откровение.

Една година се озовахме в края на сезона по гръцкото крайбрежие. Ухаеше на препечена земя и розмарин, на море. Риба, гирос, рицина (вино с билки, чудно). И сега помня преживяването. В България не ядем много риба, но мисля, че Гърция ни е понаучила. А аз взех да правя лукумадес (как звучи тая дума, с леко примлясване) – малки бухтички, полети с меден сироп.

От всичкото четене, опитване и готвене, стана ясно, че много ястия се повтарят неповторимо, но

всяка българска мусака е абсолютно различна от гръцката или турската

Нашите сърми са с наш вкус, пелинът ни няма нищо общо с рицината.

В кулинарно отношение,

България е щастливо разположена страна

Ние можем да имаме каквото ни сърце поиска.

Да Ви е сладко!

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Кухня на народите – на картата:

Кухня на народите

Още пътеписи от близки места:

1. Виетнамската кухня (покана за опит :)
2. Турците за българите и България (2 част на Турция – България, която загубихме)
3. Кажи здрасти на България :)
4. Езиков курс в Монпелие (5) Френска кухня, вулгарни студентки и още интернационални запознанства.
5. Моята България
6. Hi, Stela – краткият поглед на случаен чужденец в България
7. На Северозапад, малко встрани (България)
8. Защо България е толкова по-смотана от Гърция?
9. На път из България
10. Хотнишка екопътека, крепост Хоталич и Бузлуджа (Обиколка на България – 3 част)
11. Белинташ – Родопският Стоунхендж (Непознатата България)
12. Кътчета от България: Връх Шипка