Вече имаме нов въпрос за викторина: кой папа е галИл по главата Бойко Борисов?

Папата е почти принуден да цунка по главата един православен поклонник, който е по-католик от папата

Отговорът за папите:

1. Папа му Тато
2. Папа(щите) на трапезата му
3. Папа(раците) му
4. Папа му Пути(н)
5. Папа(гено) от „Вълшебната флейта”
6. Папа(гена) от същата опера от Моцарт

Верният отговор на шестте въпроса е за шестица: никой от тях.

Трима папи са го галИли по главата, сподели днес пред камерите и Камерън нашият премиер.

Забележка: на папата си Тато Бойко галИ и мачка ушите.

http://offnews.bg/news/Politika_8/Borisov-kam-Kameran-Tri-papi-sa-me-galili-po-glavata-video-i-snimki_602017.html#ad-image-0

Share on Facebook

Много трудно посягам към прехвалени книги. По тази причина Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон дълго чака на купчинката. Но сега, след като я завърших бързичко с ръка на сърце мога смело да кажа – юхууууу тази книга е чудна! Едновременно забавна (ама наистина се смях на глас много пъти), интригуваща (четях я по алеята на път за офиса, вървейки, смеейки се, какво ли са си мислели хората), мъдра, съвременна, поучителна, лека, заплетена, оплела в себе си всички велики диктатори на 20-ти век – Франко, Сталин, Ким Ир Сен, Мао плюс Айнщайн, Берия, слоницата Соня, жълт автобус, куфар с много пари, още много пари случайно появяващи се неочаквано, два трупа, бомби и взривове, много водка, ЦРУ, ГРУ, ГУЛАГ, Турандот, Владивосток, Библията и още и още.

Знам, че звучи абсурдно така поднесено, но Юнас Юнасон явно освен доооста богата обща култура има и изключително богато въображение и съумява по великолепен начин да подреди приключенията на 100 годишният Алан и да го разходи по всички “горещи” точки на света в ключови моменти за световната история от миналия век до днес.

Най-завладяващото за мен в романа, отвъд историите, отвъд характерите на героите е излъчващото се безкрайно спокойствие и вечен оптимизъм на главния персонаж – Алан. Зареди ме много.

Вече я подарих на двама приятелиСтогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон. Планирам да закупя още бройки – идеална за Коледен подарък е!

Изт: Уикипедия 

Бях се сдухал нещо напоследък: заради лошите новини, които непрекъснато ме заливат отвсякъде, заради скапания хотел, в който отседнах на рождения си ден, заради хилядите дребни и злободневни неща, които ми отнемат от времето и от енергията, необходими за довършването на новия ми роман, включително и заради факта, че на най-култовия календар тази година, вместо привлекателни мъжки и женски тела, които предизвикват въображението със своята естетика, решиха да изтипосат 80 годишни баби по чорапогащници.

Всичко това е нон-сенс, разбира се. НО може да те повлече надолу. Ако му се оставиш…

Та, излязох си аз онзи ден от нас, сдухан и посмачкан, реших да се възползвам от красивия, слънчев, есенен ден и да си подаря малко самота. Дълго обикалях безцелно из града, после си взех една биричка, намерих си пейка в парка, съборих на земята покрилите я жълто-червени есенни листа, седнах и си запалих цигарка.

И тогава ме озари едно прозрение:

Щастието, мама му стара, е лесно!

Получих отговор на въпроса, който си задавах постоянно: Защо ми е толкова трудно? Защо позволявам на външни, груби и грозни процеси, които нямат никаква пряка връзка с мен, да нахълтват така варварски в личното ми пространство и да нарушават вътрешния ми комфорт? Да рушат душевното ми спокойствие? Защо? Защо е толкова трудно да си щастлив? И разбрах, че трудно е точно обратното: да си нещастен е трудно. Изисква се доста „бачкане“, за да го поддържаш това състояние. Трябват си упоритост и постоянство. Не може току-така да се откажеш да бъдеш нещастен, нали? Ще вземе да ти олекне! Ще вземеш да изпаднеш в някаква празнота! Какво ще правиш тогава?

Ето какво направих аз: доизпуших си цигарата, станах, продължих си разходката и реших да погледна на света с нови очи. Ей така – за експеримента. Да видя по-трудно ли е, отколкото да си сдухано л**но, с извинение за израза.

Първо видях едни дечица да си играят на една детска площадка. Когато човек е смачкан, дори най-позитивното може да извика у него (по навик) негативни усещания. Примерно: че ти самият още нямаш деца, че ще умреш сам, дърт и неразбран! Или пък, че децата ти вече са големи, неблагодарни, отдалечили са се, нямат нужда от теб! А колко сладки бяха едно време, като тези мъници, заровени в есенните листа! Голям зор е, братче, да ги поддържаш тези мисли, тези емоции, този безкраен цикъл от водещи едно към друго отрицателни умопомрачения. И то при вида на невинни дечица! Ами ако животът те сблъска с нещо наистина гадно? С нещо наистина зло? Сега разбирате ли колко много „бачкане“ се изисква, за да го поддържаме това състояние в себе си? Разбирате ли колко много енергия трябва, за да си настроен така през цялото време?

Стана ми смешно, когато си дадох сметка за тези неща. Изведнъж ми олекна. Подминах и в лекотата си някак от вътре ми дойде да ги благословя тези деца. Не, не съм религиозен, нито дълбоко вярващ, но настроението ми изведнъж се промени и извади „на показ“ други, съвсем неочаквани чувства. Започнах да им пожелавам само хубави работи. Мислено очертах животите им в ума си, „нагласих“ ги в уютни домове, при родители, които ги обичат и се грижат за тях, с верни приятели от детинство, с които ще остареят заедно, ще бъдат неразделни в хубави и в лоши времена, видях ги да растат, да стават големи мъже и жени, видях ги да обичат и да бъдат обичани, да учат и да постигат, да се радват на хубаво здраве, да успяват, да се развиват и да живеят…

Ехеей, и като рипна онуй необуздано писателско сърце! Все едно, че се бях налочил с литър младо вино! Стана ми още по-леко, обзе ме някаква вътрешна топлота, разкопчах си якето, имах чувството, че ще полетя, искаше ми се да бягам, започнах да тичам от радост! После се огледах и видях колко красива е градината покрай мен. Веднага изплуваха идиотските негативни представи, които винаги идват по навик: „Ми да, някой е взел голям рушвет, градоустройствените проекти са си чиста проба корпуция, за какви неща се харчат парите на данъкоплатците само, а хората стоят гладни и нямат какво да ядат!“

И отново ми стана тежко. Потънах като ютия. Всъщност, „тежко“ не е правилният израз. Стана ми „трудно“. Трудно ми беше да се намирам в това състояние. Трудно, мъчително и уморително беше да се поддържам в него. Ако трябваше да го сравня с предишното състояние, това бе все едно да сравняваш изкачването на връх с раница върху гърба с карането на колело, като усилие. Надолу по баира… И си казах: „Чакай малко, някакви хора, които дори не познавам, може да са бъркали в кацата с меда, може да са крали от общата касичка, но това никога не е било, не е и няма да бъде мой проблем! Те сами ще отговарят за постъпките си – ако не пред съда, то пред кармата, Бог или каквото там възмездие съществува. Едно е сигурно – на този свят енергията не се губи и кражбата също е енергия. Щом си крал, ще имаш да връщаш, при това – с лихвата. Но това няма нищо с мен!“

Това, което имаше общо с мен в онзи момент беше красотата, която ме заобикаляше. И вместо инстинктивно да се радвам на нея, вместо да я пренеса вътре у себе си, да обогатя собствения си „интериор“, да полея „градинката“ на повяхналите ми настроения с малко свежест и хармония отвън, аз започнах (по навик) да псувам някакви хора, които нито можех да видя, нито да пипна, нито бях сигурен изобщо какво са направили, защо са направили и дали изобщо са го направили. Но всичко това беше за моя сметка! Трябваше ми огромна енергия да се поддържам в това състояние.

Тогава отново ми олекна. Благослових в ума си хората, които бяха създали онова, което в момента ме радваше. Без претенции към миналото и без изисквания за бъдещето. Накратко, без никакви условия. Ей, щях да се изстрелям в Космоса направо! Все едно бях изхвърлил щанга от крехкия си балон. И излязох на оживен булевард.

Някакъв скъпарски джип се беше засилил арогантно към пешеходната пътека. Очевидно нямаше намерение да спре. Въздъхнах и реших кротичко да си изчакам на тротоара. Казах си: „Оптимизъм, оптимизъм, ама не си струва да рискуваш живота си заради оптимизма, Тишо!“. Джипът закова спирачки. Фаровете присветнаха два пъти. Загледах се през предното стъкло. Една много симпатична девойка, с руса коса, вързана на кок, ми правеше жест с ръка да премина. И ми се усмихваше, на всичкото отгоре! Все едно съм й купил десерт! После на тротоара се разминах с други две „яки каки“. Изглеждаха в прекрасно настроение, разговаряха нещо и се смееха, огледаха ме усмихнати от глава до пети, погледите ни се пресякоха, усетих симпатия, сякаш се радваха да ме видят, все едно бях някакъв Брад Пит, а не мрачен писател в гробовно настроение, случайно срещнат на улицата. Само дето вече не бях в гробовно настроение. Защото беше ме домързяло непрекъснато да полагам усилия, за да се чувствам така. Огледах трафика, едно комби минаваше покрай мен и едно момченце ми махаше от бебешата седалка отзад.

„Когато се вгледаш в бездната и тя гледа право към теб“. Значи сигурно е вярно, че когато се усмихнеш на живота и той започва да ти се усмихва отвсякъде. Зад всеки ъгъл.

Щастието е лесно. Другото, другото е трудно, дами и господа! И зависи изцяло от нас!

Тихомир Димитров

Путин акбар! С този войнствен вик вече са въоръжени мюсюлманите по света, които биха приели Путин за свой говорител, за какъвто днес се кандидатира той, намесвайки Аллах в една своя реч. Заклейми довчерашните си турски приятели като хора, на които Аллах бил отнел разума, щом си позволяват да му се противопоставят.

В годишното си обръщение към Федералното събрание, нещо като програмна реч за намеренията в краткосрочен план, Путин се постара да не остави съмнение, че ще отмъщава за сваления бомбардировач от „турската управляваща клика”, която доскоро ухажваше на пикник след пикник край „Турски поток”.

Интересното е, че в неговата най-нова мания за противопоставяне се зарежда нов виртуален сюжет в България.

Българските русофили не се трогнаха от съдбата на малкия, черноморски, православен и традиционно русофилски народ на Грузия, когато върху него се стовари с цялата си непропорционална мощ изпратената като наказание за непослушание армия на Путин през 2008. Аналогиите между Грузия и България като характеристики – по мащаби и по дадености в религиозно, географско и историческо отношение ( припокриващи се напълно с българската съдба) не помогнаха за отклоняването от русофилската линия на омагьосаните ни „патриоти”.

Същото се повтори в случая с Украйна. Не Русия, а Украйна е близка географски до България, когато говорим за съседи. В много отношения украинският народ по език, нрави, специфична история (в сблъсъка с османците например и като люлка на християнсвото спрямо азиатстващата Московия), е далеч по-близък , действително братски на българите. Но русофилите тук останаха непоклатими в своята страст да стоят на страната на по-силния.

Сега реалността ни изправя пред много по-лесния на пръв поглед избор между Русия и Турция. Русофилите направо ликуват. Най-накрая им се припокриват опорните точки за добро и лошо, за приятел и враг, за турчин и руснак. Не им се налага вече да се гърчат в някакъв теоретичен избор между побойника Русия и неговите грузинско-украински жертви. Защото сега всичко им е ясно до пълен автоматизъм.

Това се видя от трогателното единодушие между леви, левеещи, и уж десни коментатори, единодушно и първосигнално взели страната на великата им Русия срещу злодея Ердоган и Турция. На обратното мнение практически (почти) никой не смее да застане, защото веднага бива заклеймяван като продажник, предател и прочее гад, обичаща вековния ни поробител в момент, когато трябва всички да подкрепим като един нашия освободител (от Турция) Путин.

Така още веднъж 19 век си подаде тук пропагандно тук с 21-вия, пропускайки „малко” факта, че по документи Русия два пъти окупира България през този период. Първият път с претенцията, че ни освобождава от Турция ( но не като българи, за каквито изобщо не ни признава, а като славяни и православни, готвени да се влеят в руската империя). Вторият път като „освободителка” от „фашизма”, какъвто изобщо не заварва на българска територия- нито като правителство, нито като германско присъствие.

Слушайки ден след свалянето на руския бомбардировач депутата от БСП Жаблянов да повтаря едно към едно кремълската опорна точка, „прогледнала” изведнъж за петролните причини Турция да се конфронтира с Русия, се замислих дали хората си дават сметката, че в този миг „говорит Москва”. Никой друг не твърди, че турската държава купува петрола на Ислямска държава, обаче българският депутат, без да се позовава на независими източници, е дълбоко убеден в правотата на тази теза и я поднася за консумация на лековерните като своя.

Злодеят Ердоган може да е всякакъв, обаче се зарече да подаде оставка , ако това чисто руско откритие се потвърди с факти. Да сте чували херувимът Путин да е допускал поне за миг вероятността да напусне властта? Не сте чули. Ердоган не случайно му зададе дистанционно въпроса, дали би постъпил така, ако не може да докаже твърденията си.

Днес Ердоган преминава в контранастъпление с обвинение, че всъщност мръсният петрол се продава в Сирия на руската марионетка Башар Асад. И също като Путин обеща доказателства.

Ако бях „турчин”, за каквто явно ме обвиняват русофилите вн тази ситуация, щом си позволявам да критикувам Путин, щях да се държа като Жаблянов: прегръщам се с ( тезата на) Ердоган и я съобщавам като истина, помазана от Аллах…а, пардон, тази ниша вече е заета от Путин , който говори от името на Аллах. Ще чакам обаче доказателствата- особено, след като Ердоган доказа, че е готов да си сложи главата на дръвника с облога за политическата си кариера, ако бъде хванат в лъжа, а Путин не му отвърна с нещо подобно. Кой заслужава повече респект в този дуел, в който не се очертават любимци ( поне за мен), оставям на читателите да преценят.

Колкото до русофилите у нас и тяхната непоколебима вяра в непобедимото зло Путин, привидян като олицетворение на доброто от тях, от днес могат да се обръщат с молитви към Аллах в негова подкрепа.

Share on Facebook

Започваме още едно пътуване с мотор през Карпатите – този път моторът е на Борислав. Приятно четене:

Есенна Румъния

част първа

През Карпатите

18-22.09.2015

Ето, че дойде време за поредното, а както впоследствие се оказа и последното, за сезона бягство от зоната на комфорт. Или по-скоро разширяване границите на същата, но това също не би било особено вярно, тъй като отдавна вече не се чувствам на чуждо място в съседна Румъния.

Това пътуване бе планирано и като втори опит за щурмуване на Трансалпина, но проходът не бе основната ни цел. Забележителностите, които най-вече исках да видя, бяха ждрелото Биказ, дървените църкви на Марамуреш и солната мина в Турда. Освен тях бях набелязал и куп други неща, малка част от които успяхме да зърнем.

Основното нещо, с което трябваше да съобразим всички планове, бе значително скъсилият се вече ден, поради което исках каранията да приключват преди 8 – 9 ч. вечерта, колкото и нетипично да е това за мен

Пътуването накратко:

Варна – Кашока – Кирлибаба – Клуж Напока – Бран – Варна 2050 km, 4 дни и половина

Петък.

Варна – Силистра – Кашока,

390 km
Днес по план трябваше да стигнем до язовирa Сириу, в околността на който предварително си бях набелязал място за палатка, използвайки google street view. Бях забравил какво удобство е това.

На пристанището в Силистра пристигнахме тъкмо когато фериботът се канеше да отплава и едва намерихме къде да паркирамe, така че не сме губили и минута време в чакане. Така малко след 18 ч. вече стъпихме на румънския бряг.
Малко по-нататък спряхме за снимка и продължихме към язовира.

Този път сме с Алиса, за която това е първо толкова голямо пътуване.

Докато Слънцето бе на хоризонта, можехме да караме по-бързо и без излишни притеснения, но ситуацията се промени драстично, след като се смрачи. Навсякъде започнаха да се появяват пешеходци, велосипедисти и най-неприятното – каруцари. Така де, хора с каруци. Никой от тези гении не носеше светлоотразителна жилетка или каквото и да било обозначение, а каруците нямаха дори светлоотразители! За сметка на това имаха навика да изскачат в последния момент, на 10 метра пред нас.

След срещите ни с всички тези титани на мисълта и експерти в самосъхранението, лишени от каквито и да било инстинкти за оцеляване, пристигнахме до набелязаното място и започнахме спускане по черния път до брега на самия язовир. Този последен километър до долу ми се видя доста по-дълъг, заради състоянието на пътя, който дори отсъстваше на навигацията ми, но така или иначе малко след 23 ч. вече разпъвахме палатката си.

Събота.

Кашока – Биказ – Кърлибаба,

455 km

Бях си нагласил алармата за 6 часа с идеята да снимам изгревa.

Е, резултатите не бяха особено впечатляващи, но такъв ми бил късметът. Малко след края на първите ми за деня творчески напъни събрахме лагера, хапнахме набързо и поехме нататък.

Вече навлизахме в

Трансилвания

или в буквален превод от латински – земята отвъд горите.

Следващата ни спирка бе пред тази

красива църква в Бъйле Тушнад,

напомняща за писаните манастири в Буковина, които все още не съм виждал на живо.

След кратката фото пауза продължихме на север към

Лакул Рошу, или Червеното езеро

Все още не бях идвал по тези места и всичко бе безкрайно ново за мен.

А Карпатите и тук предлагаха безброй красиви гледки.

Един бърз поглед назад –

И обратно по седалките.

Малко по-късно вече приближихме и до самото езеро.

През 1837 г. тук е имало земетресение, в резултат на което свляклата се маса е препречила пътя на река Биказ. Така се е родило

най-голямото естествено планинско езеро в Румъния

Разбира се не липсват и кървави легенди за появата му, но тях ще оставим за друг път.

След кратко лутане намерихме кея с лодките и си харесахме място за паркиране.

Следващата логична стъпка бе да поемем навътре.

Отдавна исках да пробвам нещо ново за мен, а след като идеята ми за параглайдинг не срещна реализация през годината, остана да се задоволя с нещо далеч не толкова екстремно

Гледката от езерото към брега бе дори още по-впечатляваща, а на следващия кадър се виждат и стърчащите от водата върхове на дърветата, които са били потопени при образуването на езерото.

И двамата бяхме много далеч от точно тези водни спортове, така че постоянно бъркахме посоките на гребане, особено в завой, но поне не бяхме единствените, причиняващи катастрофи в иначе широкото за маневриране езеро

На излизане пък бяхме ескортирани от тези симпатяги.

След половинчасовата тренировка по гребане се запътихме към

ждрелото Биказ

То започва именно от Червеното езеро и продължава 8 километра на север.

Както вече казах, то бе една от основните причини за избора ми на този маршрут.

Малко след горната снимка се озовахме на тази отбивка.

В далечината се вижда Piatra Altarului – най-известната скала в околността, на чийто връх стои 7-метров кръст. Любопитно е, че до 89-та година на негово място е стояла червена звезда с подобен диаметър, символ на режима.

Тук някъде пробвах и още нещо ново. Вдъхновен от рецептите, които бях чул наскоро, за пиле и риба, печени на изпускателния колектор на ГАЗ-ка, реших да пробвам да подгрея сандвичите между ауспусите на Сянката. Закрепих ги така, че да не могат да паднат, и потеглихме, докато обядът ни се затопляше по този начин.

Малко след това вече бяхме на първия от 4-те емблематични обратни завоя непосредствено преди ждрелото.

И тук вече изпитах крещяща нужда от широкоъгълен обектив. Всички тези скали покрай нас, извисяващи се десетки, а по-вероятно и стотици метри към небесата, те карат да се чувстваш толкова малък и невзрачен.

Снимките ми не могат да предадат мащабите тук, затова ви предлагам да погледнете панорамите от гугъл мапс.

Относно сандвичите ми – резултатът бе неповторим. Дори смятам скоро да започна свое кулинарно шоу – Мото кухнята на Борко

Както вече казах, тук мащабите са такива, че 17-те mm фокусно разстояние, при това на кроп тяло, каквото е 40D-то ми, не стигат доникъде, а панорами не обичам да правя.

Още няколко снимки, преди да продължим нататък

В края на ждрелото се намира

градчето Bicazu Ardelean,

а малко преди него – тази китна църква вдясно от пътя. Както знаем, когато румънците не строят панорамни пътища през планините си, те градят църкви! С всякакви форми, цветове и мащаби! Майтапа настрана, но бих се обзаложил, че Румъния е страната с най-много храмове на глава от населението, поне в Европа.

Следващата ни спирка бе на 127-метровата стена на

язовира Биказ

Долу, в ниското, се вижда и прилежащият му ВЕЦ.

А ето и гледката от другата страна на стената

Малко по-нататък отново спряхме, за да щракнем язовира, този път от по-високо

По-натам пътят ни премина през това мостченце,

а спирката ни за почивка се оказа точно до няколко ябълкови дръвчета.

Вече започнаха да се забелязват есенните краски навсякъде около нас

И колкото по-навътре в планината навлизахме, толкова по-красиво ставаше.

Малко след горната снимка, ако не греша, се случи и най-магичното нещо за цялото пътуване – а именно минаването под няколко дръвчета точно когато им падаха листата…

Цветовете на следващите снимки не са в резултат на обработка

В далечината вече се виждаха надвисналите плътни облаци,  предвещаващи дъжда, който ни очакваше в обозримо бъдеще

Вече

подминавахме Сунатори,

когато не се сдържах да не спра отново заради следващия кадър.

По тези места хората явно имаха доста по-разчупени представи за естетика и екстериорен дизайн на домовете си.

Малко по-късно стана време да потърсим място за бивака си.

След няколко неуспешни опита в крайна сметка се намерихме с приятна компания от Бистрица – градче, отдалечено на стотина километра от тук.

Приеха ни на трапезата си и ни нагостиха с месо, сиренце, сланина и най-важното – палинка – румънската ракия, която отдавна исках да опитам. Не можех да се отдам истински на дегустацията ѝ поради плановете за утрешния ден, но бих казал, че бе много добра.

Още по-хубавото беше, че всички се отправихме по леглата си още на ранина, преди 11, което бе основното ми притеснение, акостирайки при компания.

Очаквайте продължението

Автори: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Румъния – на картата:

Другата Румъния

Още пътеписи от близки места:

1. Из Карпатите и Трансилвания
2. Проходът Трансалпина (Из Карпатите на мотор – 4 част)
3. През Трансфагарашан до Сибиу (Из Карпатите на мотор – 1 част)
4. Нашият уикенд в Румъния 2012 (2): Брашов
5. Мукачево в Украйна и Клуж-Напока (2 част На по бира в Карпатите или до родното място на Анди Уорхол)
6. От Турда през Аюд и Теюш до Алба Юлия и Алба Каролина (Из Карпатите на мотор – 2 част)
7. Сибиу (Из Карпатите на мотор – 3 част)
8. Румъния – от върха на планината до недрата на Земята
9. Из Карпатите през май: връх Ховерля (първенец на Украйна), град Чернивци и Кишинев в Молдова
10. До Румъния – за впечатления и… охлюви
11. Украйна на мотор, 2013 (1): През Румъния до Галац
12. На по бира в Карпатите или до родното място на Анди Уорхол (1): Източна Словакия

Пиша този текст в момента на текущото посещение на британския премиер Дейвид Камерън в София, която ще продължи и утре, без притеснения, че не знам какви ще са резултатите. Истината за тях и без това ще научим толкова, колкото и за истинската причина това посещение да ни зарадва така неочаквано.

Вече направих обосновано предложение и аналогии с миналото в статията си от преди два дни.

http://ivo.bg/2015/12/01/%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%B4%D0%BD%D0%BE/

Преди да се взрем в детайлите, за да се опитаме да отгатнем както точно се случва, е полезно да си припомним още нещо от близкото минало. Става дума за също така неочакваното посещение на държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън в София на 5 март 2012 г.

Главната интрига при обявяването на посещението на Хилари Клинтън само 4 дни по-рано от неговото осъществяване, освен самия предмет на срещите й тук, беше причината за тяхната неочакваност. Тогава ни беше казано, че не сме прави да сме изненадани ( като че ли публиката е длъжна да познава задкулисието на дипломацията). Било не само очаквано, но и едва ли не рутинно посещение, макар да сатана известно, че г-жа Клинтън отклонява правителствения боинг от прекия му маршрут за завръщане у дома след участието й на форум по сигурността в Мюнхен.

Дойче веле цитира на 1 февруари 2012 г. посланик Елена Поптодорова да казва от Вашингтон, че визитата на държавния секретар е готвена от половин година. В това нямам никакво съмнение. Само че фактът, че е отправена покана и е работено дълго, за да се осъществи тя, няма нищо общо с елемента на изненадата, който също беше факт. Защото Клинтън избра да осъществи намерението си именно тогава, а не по-рано или по-късно. Защо се наложи това отклонение от маршрута й и престоят й от няколко часа в България, това е тайна и до днес.

Не е тайна обаче, че на 28 март в 12.20 минути ( регистрирал съм факта в ivo.bg и в книгата „Премеър на РъБъ”) ми се обади лично премиерът Борисов да ми съобщи, че току-що правителството е решило да бъде спрян проектът АЕЦ „Белене”. Искал чрез мен светът да научи новината , за да не му „ям кокалите” повече като негов критик по темата. Това ми заяви той в отговор на въпроса, защо е избрал точно моя милост.

Запазих си обаче критичния поглед и правото на критика. Поради което продължавам да мисля, че както тогава в случая с Хилари Клинтън, така и сега в случая с Дейвид Камерън си имаме работа с някакви извънредни обстоятелства. Насложеното напрежението в руско-турските отношения и проруските нагласи в България, където премиерът Борисов публично затваря на устата на прозападния президент Плевнелиев с препоръка да си мери думите за Русия, имаме пълното основание да предполагаме приоритет на този сюжет.

Едва в навечерието на посещението правителствената информационна служба потвърди информацията на британския в. Сън от 2 ноември и на българския в. „Дневник” ( цитиращ български източници) за посещението на Камерън. В него лаконично се оспорва елемента на неочакваност с твърдението, че Борисов поканил Камерън преди 6 месеца, а съобщаването на новината в последния миг било свързано със съображения за сигурност.

И аз имам 2 съображения по този повод.

Първо, поканата на Борисов най-вероятно е факт, но ние няма как да знаем за нея. И не е толкова важно дали я има или я измислят, за да обезвредят ефекта от елемента на неочакваност и загадъчност. Камерън, както Хилари Клинтън, е решил да консумира поканата сега и причината за това е по-важна, но едва ли ще ни я съобщят.

Второ и доста по-важно е: що за „съображения за сигурност” може да има по отношение на България от страна на Камерън, които да налагат такава супер секретност в предварителното оповестяване? Тук да не е Афганистан, където западните лидери първо кацат и после съобщават, че това се е случило ( както беше и в случая с посещението на българския президент Плевнелиев там)? Та нали проглушихме ушите на света със самохвалства, как тук по-добре е всяка друга държава в Европа сме отиграли ситуацията с мигрантите- би трябвало да сме най-сигурното място на континента, където и пиле не може да прехвръкне, какво остава за жив джихадист!

Мразя да ме лъжат, а нашите управници правят точно това в момента. Разбирам, че в междудържавните отношение се случват неща, които не винаги могат да бъдат разгласени, но не е хубаво да ни правят на идиоти ( за какъвто, както съм споменавал, ме има лично Борисов, въпреки онова обаждане за АЕЦ „Белене”).

Единствената сигурна прогноза за резултата от това посещение в краткосрочен план е, че Борисов ще направи всичко възможно да си го припиши като голям плюс щом толкова виден съюзник от могъща държава му идва на крака. В извличането на подобни изгоди Борисов го бива. Дейвид едва ли ще му развали шоуто. Ще има усмивки, крепки ръкостискания и много „конгречулейшънс”.

Един познат ми каза веднъж, че Борисов нарича на малко име политиците, от които не очаква пари. Останалите, от които му зависи живота на политик, крепящ се на харчовете, отпуснати от Европа, са „госпожа Меркел” и „господин Юнкер”. Абсолютно вярно наблюдение!

В крайна сметка Дейвид и Бойко ще си постигнат целите по свой начин. Щом си е направил труда да долети тук извънредно, Дейвид си е опекъл работата, каквато и да е тя. А за Бойко най-важното е да се снима пред камерите с Камерън. Всекиму своето.

А за нас какво остава? Ами надеждата. Нали уж тя умира последна. По липса на алтернатива на Бойко, за което той и всички негови помагачи от опозицията и властта работят неуморно вече толкова години, надеждата ни е ограбена откъм най-важната й страна: няма яснота на какво да се надяваме. Тази мъгла е най-силното оръжие на унинието, царуващо тук. В мъглата сме се наредили по новопостроената магистрала зад един тир, който определя скоростта и маршрута ни. Няма изпреварване, освен с риск от катастрофа.

На въпроса за светлината в тунела нямам отговор. Питайте Камерън. Той и другите наши приятели на Запад легитимират един все по-откровено проруски водач на България, който кара на намигващи към Русия светлини, но обещава да се движи все пак по европейския коловоз. Явно това лицемерие, гарнирано с предсказуемост, устройва външния свят, на който май се надяваме да ни реши вътрешните проблеми.

„Предсказуем лицемер” е понятие, което може да ви се вижда дървено желязо, но то е факт у нас. С него удобно се съобразяват съюзниците на България, за които т.н. стабилност на страната (закотвена стабилно на европейското дъно по какви ли не негативни показатели), е допустим компромис в името на собствения им интерес да нямат още едно главоболие в задния европейски двор на границата с региона, където главоболието на века, наречено тероризъм, се предизвиква чрез рязане на глави.

Share on Facebook

„Смехът е най-голямото зло, с което една болест може да се сблъска.“ Едва ли ще изумя света, ако дръзко заявя, че Ромен Пуертолас има страст към дългите заглавия. Да, още повече, че и той го казва нееднократно. Но дори и да не сте чели интервюта с него, името на предишната му книга – „Невероятното пътешествие на...

Паоло Сорентино познава различните профили на красотата и не се страхува да говори за тях. Великата красота може да бъде асоциирана с неразрушимата монументална мощ на съхранения шедьовър, надживял създателите и любителите си. Контекста на съществуването на красотата подлежи на изменение, но интензитетът на величието й – не. Колкото по-голяма е времевата дистанция между раждането...

Тази седмица, извънредно, седмичната ни рубрика „Как четеш“ излиза за втори път. Поводът е премиерата на новата книга с разкази на един млад автор: Стефан Стефанов, писател, журналист, „все още млад човек“ (както казва сам за себе си), разказвач, участник, събеседник. Заедно с издателство „Колибри“ представят „Край до край“ – сатиричен и отчасти стряскащо реалистичен...

На 19-ти февруари 2015-та г. Народното събрание гласува сформирането на "Временна анкетна комисия за проверка и оценка на състоянието на енергетиката в Република България към 31 януари 2015 г.", с председател па(т)ри(оти)чният ...

Продукти за 4 порции:
4 ябълки
3 моркова
2 малки глави червено цвекло
1 зимна круша

Приготвяне:
Вече знам че, червено цвекло, моркови и ябълка си пасват вкусово. Имам представена рецепта за салата със същите продукти и ми се получи добре. Затова днес така смело ви пердставям здравословна напитка с участието на тези дарове от природата.  Крушата включвам, за да допълня вкуса и аромата на смутито. Измивам растителните продукти. От ябълките отрязвам четири тънки кръга. Обелвам останалите плодове и зеленчуци. Нарязвам на дребно. Прехвърлям кубчетата в чопър. Смилам. Получавам гъста, пюрирана маса. Разпределям в чаши. По желание може да разредите с мъъъъничко вода. Украсявам витаминозните коктейли с ябълкови резени. Смутито е цветно, ароматно и с балансиран вкус.

АЕЖ определи като "недопустимо" искането на Димитър Главчев ДАНС да разследва Mediapool

Словакия внесе в съда на ЕС жалба срещу задължителните мигрантски квоти

Директорът на УНИЦЕФ Антъни Лейк е на посещение в България по покана на Плевнелиев

Отне ми малко време да си събера мислите след прожекцията на “Стив Джобс” по време на Киномания и още повече време след прочитането на “Стив Джобс” на Уолтър Айзъксън – но пък защо, в крайна сметка, да не се случи едно двойно ревю? Не сравнение, защото между двете неща има повече разлики, отколкото прилики – просто двойно ревю.

Джобс на Дани Бойл

По-пресните ми впечатления са от филма на Дани Бойл по сценарий на любимия ми Арон Соркин. Филмът е много по-скоро творческа, отколкото биографична забежка – което е и добро, и лошо. Сюжетът прави три концентрични кръга, като се фокусира върху три от ключовите продуктови представяния в ранната история на Джобс: Macintosh, NeXT и iMac. Любопитно е, че Соркин разказва историята точно през тези 3 събития: все на продукти с непълен успех, без iPhone, все в ранната част от Джобс-пътуването. Този формат обаче е страхотен за целите на филма и създава завършена сюжетна арка, която въздейства силно. Изборът на периода 1984-1998 със сигурност не е случаен, защото той силно формира развитието на Джобс по-късно.

За да приключа със суперлативите: жесток Майкъл Фасбендер, страхотна Кейт Уинслет (въпреки че се е доказала с годините, някак все се изненадвам, че е толкова добра в сериозни роли) и моят много любим Джеф Даниелс. Оказва се, че и музиката на филма е особено добра – не ми беше направило впечатление по време на филма, но после я заслушах няколко пъти.

Но да се върнем към сценария – където е най-големият ми проблем с филма. На първо място изборът на показаните епизоди винаги може да се сметне за тенденциозен, но не това е най-важното. Важното е, че в творческата версия напълно се губи биографичното. За да се запази екипа герои, Соркин е трябвало да работи в кратък период от живота на Джобс, което оставя извън фокуса някои от най-Джобсовите събития като представянето на iPod и iPhone. Отделно, част от случките звучат твърде хиперболизирано за хора чели книгата на Айзъксън (ето, сравнителният елемент се появи!). Изводите, до които трябва да стигне зрителят, са точни, но начинът, по който Соркин води към тях, можеше да е базиран на по-истински факти.

След излизането от залата негативите ми за филма бяха много по-силни от позитивите. Но ако разглеждаме “Стив Джобс” само като творчески опит, какъвто реално е, филмът е на много високо ниво и доставя удоволствие при гледане.

Джобс на Уолтър Айзъксън

Естествено, книгата е доста по-голяма инвестиция на време и се препоръчва за тези, които имат сериозен интерес към живота на Джобс. Освен това е безумно интересна! Със сигурност Айзъксън знае как да пише и е успял да хване много важни моменти, които разкриват същността на невероятния гений Джобс, отвратителния шеф Джобс и странния човек Джобс. Книгата в крайна сметка изгражда много сходен портрет с този от филма, но ако горе имаме ниска резолюция с все още недозаредили парчета от снимката, тук говорим за майсторско изпълнение с детайлно ползване на четката.

Трябва все пак да имаме предвид, че това е “официално одобрена” биография на Джобс и като такава носи своята субективност. Базирайки се обаче на интервюта и изказвания, които съм гледала, тя ми звучи много по-близко до реалността от филма. Може и някои нелицеприятни моменти да са спестени, но не са напълно премахнати – дават ясна представа колко комплексен човек е Джобс. Както всеки, в известна степен, но особено както всеки човек постигнал големи неща, например Джеф Безос.

Айзъксън пише изключително интересно и  успява в немного страници да разкаже пълна история. Имам забележка само към епилога, който е възхваляващо-апотеозен и ми звучи далеч от обективно изглеждащия текст в останалите 600 страници. Най-интересни за мен бяха моментите в книгата, в които Джобс кара служителите си да прескочат границите на възможното и, с цената на много стрес, да постигнат нещо невероятно. Оттам идва и любимият ми цитат “Real artists ship“, и много други ключови фрази.

The best way to predict the future is to invent it.

Още когато прочетох “Стив Джобс”, знаех, че това е една от най-добре написаните и интересни биографии, които са излизали наскоро. Четири години след излизането й все още съм на същото мнение.

PS А помните ли, че имаше още един филм за Джобс? Но нека не си говорим за такива ужасни неща рано сутрин.

Постът Стив Джобс срещу Стив Джобс е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Отне ми малко време да си събера мислите след прожекцията на “Стив Джобс” по време на Киномания и още повече време след прочитането на “Стив Джобс” на Уолтър Айзъксън – но пък защо, в крайна сметка, да не се случи едно двойно ревю? Не сравнение, защото между двете неща има повече разлики, отколкото прилики – просто двойно ревю.

Джобс на Дани Бойл

По-пресните ми впечатления са от филма на Дани Бойл по сценарий на любимия ми Арон Соркин. Филмът е много по-скоро творческа, отколкото биографична забежка – което е и добро, и лошо. Сюжетът прави три концентрични кръга, като се фокусира върху три от ключовите продуктови представяния в ранната история на Джобс: Macintosh, NeXT и iMac. Любопитно е, че Соркин разказва историята точно през тези 3 събития: все на продукти с непълен успех, без iPhone, все в ранната част от Джобс-пътуването. Този формат обаче е страхотен за целите на филма и създава завършена сюжетна арка, която въздейства силно. Изборът на периода 1984-1998 със сигурност не е случаен, защото той силно формира развитието на Джобс по-късно.

За да приключа със суперлативите: жесток Майкъл Фасбендер, страхотна Кейт Уинслет (въпреки че се е доказала с годините, някак все се изненадвам, че е толкова добра в сериозни роли) и моят много любим Джеф Даниелс. Оказва се, че и музиката на филма е особено добра – не ми беше направило впечатление по време на филма, но после я заслушах няколко пъти.

Но да се върнем към сценария – където е най-големият ми проблем с филма. На първо място изборът на показаните епизоди винаги може да се сметне за тенденциозен, но не това е най-важното. Важното е, че в творческата версия напълно се губи биографичното. За да се запази екипа герои, Соркин е трябвало да работи в кратък период от живота на Джобс, което оставя извън фокуса някои от най-Джобсовите събития като представянето на iPod и iPhone. Отделно, част от случките звучат твърде хиперболизирано за хора чели книгата на Айзъксън (ето, сравнителният елемент се появи!). Изводите, до които трябва да стигне зрителят, са точни, но начинът, по който Соркин води към тях, можеше да е базиран на по-истински факти.

След излизането от залата негативите ми за филма бяха много по-силни от позитивите. Но ако разглеждаме “Стив Джобс” само като творчески опит, какъвто реално е, филмът е на много високо ниво и доставя удоволствие при гледане.

Джобс на Уолтър Айзъксън

Естествено, книгата е доста по-голяма инвестиция на време и се препоръчва за тези, които имат сериозен интерес към живота на Джобс. Освен това е безумно интересна! Със сигурност Айзъксън знае как да пише и е успял да хване много важни моменти, които разкриват същността на невероятния гений Джобс, отвратителния шеф Джобс и странния човек Джобс. Книгата в крайна сметка изгражда много сходен портрет с този от филма, но ако горе имаме ниска резолюция с все още недозаредили парчета от снимката, тук говорим за майсторско изпълнение с детайлно ползване на четката.

Трябва все пак да имаме предвид, че това е “официално одобрена” биография на Джобс и като такава носи своята субективност. Базирайки се обаче на интервюта и изказвания, които съм гледала, тя ми звучи много по-близко до реалността от филма. Може и някои нелицеприятни моменти да са спестени, но не са напълно премахнати – дават ясна представа колко комплексен човек е Джобс. Както всеки, в известна степен, но особено както всеки човек постигнал големи неща, например Джеф Безос.

Айзъксън пише изключително интересно и  успява в немного страници да разкаже пълна история. Имам забележка само към епилога, който е възхваляващо-апотеозен и ми звучи далеч от обективно изглеждащия текст в останалите 600 страници. Най-интересни за мен бяха моментите в книгата, в които Джобс кара служителите си да прескочат границите на възможното и, с цената на много стрес, да постигнат нещо невероятно. Оттам идва и любимият ми цитат “Real artists ship“, и много други ключови фрази.

The best way to predict the future is to invent it.

Още когато прочетох “Стив Джобс”, знаех, че това е една от най-добре написаните и интересни биографии, които са излизали наскоро. Четири години след излизането й все още съм на същото мнение.

PS А помните ли, че имаше още един филм за Джобс? Но нека не си говорим за такива ужасни неща рано сутрин.

Постът Стив Джобс срещу Стив Джобс е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Една от най-големите книжни сензации тази година несъмнено е откриването на ръкописа „И страж да бди на пост“ (изд. „Бард“) в сейфа на Харпър Ли. Сещате ли се за друг роман, който е пуснат в лимитирана серия с автограф за 1500 долара и е разпродаден за отрицателно време? Самата Харпър Ли е останала удивена, когато нейната приятелка и...

Ракетата носител Вега с украински двигател , успешно стартира от косодрума Куру - Френска Гвиана. Ракетата трябва да изведе на орбита демонстрационния апарат LISA Pathfinder, предназначен за проверка на общата теория на относителноста.

На 3 декември 2015 в около 12:08 наше време , японската сонда Hayabusa -2 ще се приближи на разстояние 3.1хил км от повърхноста Земята.