Известни са имената на преводачите номинирани за годишната награда за превод “Кръстан Дянков”. В краткия списък за наградата тази година влизат 10 преводачи от 7 издателства. Те са селектирани от общо  31 номинации за 26 превода, направени от 22 преводачи на художествена литература от английски на български език. Списъкът беше обявен първо на фейсбук събитието...

Advertorial В съкровищницата на руската класика светят като елмаз поетичните приказки на гениалния Александър Сергеевич Пушкин. В създадения от него вълшебен свят има омагьосани царкини, хитри и находчиви ратаи, потайни кралства, легендарни царе от стари времена и златна рибка, сбъдваща желания. Преводът в рими е заслуга на писателя Любомир Николов, изпод чието перо на български...

Четенето на приказки никога няма да ми омръзне, а тъй като имам деца, не ми се налага и да измислям оправдания защо на тия години продължавам да ги чета. Приказките на руския класик А. С. Пушкин са добре познати и обичани у нас. Малцина са тези, които не са чували историята за златната рибка, която...

Има една модна мантра, обединяваща като плячкосана от тях мандра мандарините на публичното говорене на външнополитическа тема с вътрешни проекции у нас напоследък. Тя сближава от известно време насам уж разнородни, ако не и антагонистични породи публични говорители. Това е херостратовската радост от „края на либералния модел”. Като негов антипод им се привижда подхвърленият от Кремъл пропаганден кокал за края на „еднополюсния свят” и разцентрованата многополюсност (разбирай, край на американското водачество с намесата на Русия др.). Но този път искам да поставя акцента другаде- предимно върху Европа и в местната й провинция от двете страни на Балкана.

Кой ли не се упражнява в България да философства в тази посока. Дали обаче посоката на разсъжденията е чак толкова вярна, както изглежда в опростените схеми на тържествуващите коментатори? Европа е слаба, казват те. Няма лидери, като Шарл Дегол ( да се опънат на американците, подразбирай), вайкат се май всички. А арабистът Боян Чуков, известен с любовта си към всичко руско, буквално ридае над трупа на тевтонския дух и на Шилер в Германия, където- о ужас- мъжете казвали в социологическите анкети, че предпочитали да домакинстват, пред това да ходят на война. Апокалипсис за мачизма – ленинизма на Чуков и компания, захранване с хетеросексуални лозунги от Кремъл.

Не се виждат доброволци да спорят по въпроса и това е част от кризата в дясното, за която така усърдно и ръка за ръка работят леви, левеещи, т.н. центристи, царисти и какви ли не още гастролиращи по медиите артисти.

Най – удивителното е, че системно провалящите се социалисти от много години у нас ( и по света, както се видя тези дни във Венецуела) не могат да се похвалят с никакъв успех нито в управлението, нито в някаква локална битка, но са сред най-очарованите от дясната националистична вълна в Европа, която им се привижда като манна небесна. Защо? Ами защото тя сбъдва в мечтите им лелеяното цунами, което най-после ще помете онзи либерализъм, който самите те не можаха да изместят със своите „социалистически ценности” от европейската сцена.

Получава се точно като във вица за Вуте и сексуалните му закани към Пена, които щял да осъществи дори ако се наложи да наеме някой потентен за случая изнасилвач.

Не е новина, че разни другари и другарки употребяват чужд ресурс за своите цели, греейки си ръцете на огъня на нечие нещастие с надежда най-сетне да въдворят световния ред, който обещават на народните маси още докато са били в пелени. Практиката на т.н. народни и прочее фронтове – не случайно във Франция сега тя се възпроизвежда от Националния фронт с претенциите вече за (интер)национално водачество на един кафенеещ интернационал с поглед към Москва – е достатъчно показателна в това отношение. Идеята е да се обединят всички гравитиращи около революционните им обещания опортюнисти , за да бъдат употребени, подчинени, претопени и накрая обезглавени в името на един „по-справедлив строй”.

Нещо подобно, без да влизат в пряко сдружаване, се опитват днес да постигнат битите и гонени от властта почти навсякъде в Европа левичари. Уж щяха да палят искрата на революцията в Гърция, но бързо се отказаха, когато стана дума за притопляне на супата, с която да нахранят народа си- световният огън не става за подобни градивни баналности.

Назад и надолу тръгна радикално и радикалното испанско левичарство ПОДЕМОС.

И ето, че във Франция, след кървавата диря на тероризма и на гребена на невижданата от десетилетия бежанска вълна в Европа десният популизъм на Марин Льопен постигна изборна победа на първия тур на местните избори. Другарите и другарките социалисти у нас изпаднаха във възторг, че някой друг е на път да осъществи мечтата им да изнасили Пена – Льопен зарадва с тази перспектива нашенския соцвуте.

Български другари и другарки, сред които много представителен е Андрей Райчев, гурото ( съкратено на руски ГРУ-то) на коментаторския корпус за бързо регенериране на дърти соцблянове, громи по всички медийни канали(зации) останките от европейската либерална цивилизация. За целта обаче не използва сърпа на успехите на социализма, защото такива няма. Употребява заплахата от полумесеца на ислямизма, рикошираща като чук върху прогнилия либерализъм.

Професор Михаил Константинов, вече от десни позиции (както ги разбират феновете на Борисов) от своя страна налива черни прогнози като кафяви въглища в същата пещ. За целта картинно определи кризата в Европа и Сирия като световна, обяснявайки я с пренаселеността и изчерпването на световния ресурс, както става в пренаселен със самоизяждащи се насекоми в буркан. Пътьом се изказа похвално за твърдото поведение на …Румен Петков от АБВ, сочейки доказания пехливанин на бойното политическо поле за пример в политиката в противовес на жалките реформатори, един от които днес призова да напусне парламента, щом искал да минава в опозиция. Похвалата си за пехливанина, част от руската тройка с Борисов и Първанов, изрече часове преди гласуването, довело вчера до оставката на правосъдния министър Христо Иванов, предизвикана от прекия сблъсък със същата тази АБВ, която имало изгледи да помете БСП, според професора.

Но какво да се чудим на гербаждилъка, щом от политици, избрани с либералната бюлетина , като Петър Москов ( може би сега е нетактично да се припомня това в контекста на събитията, но тактичността явно не ми е силната страна), чухме подигравателни изказвания срещу “либералите от центъра на София”.

Откъде тръгнахме обаче- от радостта на левите у нас, че някои могат поне виртуално на да наемат Льопен да изнасилят либералната Пена, за което самите те не са достатъчно потентни. И стигаме до общия им фронт днес с всекиго и с всички, които искат същото под предлог, че либерализмът на Европа им идвал в повече.

Какъв е изводът от този сбор ( за да не кажа сбирщина, че да не обидя конкретни мъдри говорещи глави)? Питам за сбора , понеже професорът е математик. Изводът се набива сам на очи, освен ако кокошата слепота не се е превърнала в трайно увреждане за заслепените от прекаляването с телевизионните прожектори.

Щом толкова много мераклии да се справят с либерализма на Европа се сдружават с тази едничка цел, пустият му либерализъм ще да се окаже май доста жилав. Всички са срещу него, а продължава да шава. Не ще да пукне и това си е. Ще се наложи май още дълго време всякакви другари и негови гробари да почакат, преди да издъхне от раните и родилните си петна ( каквито винаги е имал).

Колко дълго ще агонизира? По мои лични спомени досега- около 60 години. Горе-долу толкова време, още от люлката, слушам подобни прогнози за неизбежната смърт на прогнилия капитализъм. Да са живи и здрави „пророците”, за да си научат най-после уроците ( на историята) .

Share on Facebook

Фори отдавна не беше писал, затова сега с голямо удоволствие ви представям тазгодишното му пътешествие из Балканите.

Приятно четене:

През Санджак за Черна гора

част първа на

Фори из Балканите

А бяхме млади…

Естествено, звучи банално и клиширано. Но колкото и клишета да изпиша по темата, тя пак ще си е актуална! Не мога да си кривя душата – някак ми се виждаше нереално в сегашно настояще да се дигна да врътна едни илядо килиметъра на мотор по чукари, трънки и глогинки по разните му там Косово, мосово и подобните им и то в рамките на един ден! Е, нямаше как! Абсурд! Или вместо да тръгна днес за Норвегия, да се врътна и да тръгна утре за Грузия! Това пък ми звучеше супер ултра нереално! Каква ти Норвегия! Та тя я няма на картата ми на Европа дето висеше (висеШЕ – държа да подчертая) на пирона в спалнята. Или пък, прибирайки се от една бърза спонтанна нощна Сърбия, да бъда изненадан подло в гръб и свален от мотора с настървение от Наташа – дворното ни куче! Същата тая Наташа, коята сега първо се чудеше тоя дето иде с двуколесното дали аджеба съм аз, щото недовижда, дали ако евентуално и т.н. въобще си струва да се надигне с пъшкане да ме присрещне, пък за скок въобще и не ставаше дума! Че то някак не и прилягаше на достопочтените години…
Та мани я Наташа, да не се отплесвам, ами ние? За последните години чак не знам какво да кажа… Миналата – дори не запалих мотора в гаража, та да не говорим за каране и мотане по близки или далечни дестинации! По-миналата бяхме замислили едно трипченце по близките нам страни, което завърши с технически проблеми, съкращаване на маршрута, победоносното подпиране на мотора на едно дърво на село и прибиране до Софето с бус взет назаем, който още на третото село му изкипя антифриза, но това е една съвсем друга и различна тема… По-предишната… ами сигурно ще ви прозвучи познато, нооо…замислихме приличен трип по недотам близките нам страни, който завърши с технически проблеми, съкращаване на половината маршрут, още технически проблеми и победоносно подпиране на мотора до една стена в гаража…

А за тази година ли?

Ами след едни 5 – 600 км на мотор този сезон, които ми се видяха поне десет пъти повече и после три дни не можех да си фокусирам погледа и куцуках и разните му подобни, решихме ей тъй на, почти спонтанно да завъртим едни 1500 балкански километра за 3 дни, което на пръв прочит ми изглеждаше като да сме затръгвали за луната… Па гледахме прогнози, па – хотели, па – тинтири минтири, па – н’ам си к’во си, но излязохме железни – тръгнахме! И не само тръгнахме, но се и върнахме – без технически проблеми, без съкращаване на маршрута по технически причини, щото нещо кръц пръц по машината или по нас, въобще… почти по план!

И така, ето ни

участниците в „Лятна отпуска 2015-та“:

• На първо място „Джуниър“ – новото попълнение в яхъра! Ветеран – набор 83-та! Желязно добиче! Палиш, даваш газ и заминаваш за края на света с разход 5 на 100!

• На второ място – обитателят на задната седалка – Поли

• На трето място – Я (хипопотамът от предната седалка)

• И на четвърто място – негово величество:

ПЪТЕПИСЪТ

Часът традиционно е нейде между четири и пет и то – не следобед! Час, в който отдавна не сме ставали. Мястото традиционно е едно село в покрайнините на София и по-точно една гора над селото, а ние традиционно ще отпътуваме за

кратка обиколка на близките Балкани…

Котаракът Чочко примижва сънено и се чуди аджеба що става. Завалията не е свикнал да го будим ние – традиционно е точно обратното и то в един малко по-нормален час! Е…совите не са това, което са, Чочко, викам му аз докато правя пируети из стаята опитвайки се да си обуя чорапите…

Всичко е готово. Багажът натоварен.

Моторът е изкаран от гаража (с кисел привкус установявам, че този мотор е още по-тежък от предишните или просто краката не ме държат като хората, щото едва не цопвам маневрирайки из двора), токът е спрян, горската къщурка надлежно затворена и заключена, навън почва да се развиделява и е време да дадем старт на тазгодишното ни скромно пътуване…
Отпрашваме към хоризонта, тоест към Калотина, където мислех и да е първата ни спирка, но спирам на Драгоман да заредим и да се посгреем. Нещо сме се разлигавили! Надали е под 15 – 16 градуса ама ние и двамата мрънкаме, че е ебаааааси и студа!
Излишно е да казвам, че границата минаваме безпроблемно, с едното скромно „къде отивате“. Викам „Църна гора“ и айде – друм да ви няма! Излишно е да казвам, че

за Църна гора не сме избрали най-централния и логичен път,

а с едни леки чупки трябва да се придвижим из сръбско, което естествено ще ни отнеме и повечко време (то не, че и по царският път е много близо, но по „нашия“ хептен не е), затова и следващата спирка беше планувана да е в затънтеното градче Куршумлия, нейде близо до косовската граница, откъдето започваше и истинското пътуване! А дотам – транзит! Транзит и отмятане на километри!
То транзит, транзит, колко па да е транзит? Подминахме границата. Изнизахме се покрай странната

гледка на колона от бежанци,

които тътреха мудно крака в прахта, подобно на колона каторжници от средните векове, предвождани от бавно движеща се полицейска джипка. Накъде върви тоя свят, Боже?… Към българската граница, бе, брат ми, не виждаш ли накъде вървят, би ми казал Борката…
Карам по ограниченията… Нещо ми се скофти от гледката с брадясалите мургави типове, а и нямах намерение да ни „обуят” някъде за превишена, та да заделяме от и без това оскъдният ни бюджет за глупости. То и за никъде не бързахме! Току що бяхме спечелили един час от часовата разлика, а и имахме само някакви си 560 – 570 км за деня, нищо че бяха през няколко планини и две граници.

Прави ми впечатление, че ме напъват и засичат само коли с български номера и то приоритетно софийски! Нещо им е трън в очите тоя бавен бугарски мотор, че и от дълбоката провинция при това! Ти май забравяш, че сме и с търговищки номер, чувам Поли в разговорното, сякаш отгатнала мислите ми. Е точно затова не обичам да карам у нас, щото сме страната на безсмъртните камикадзета на пътя и се губи кефа от карането в тая непрестанна битка за оцеляване измежду късопишковците по пътищата ни…

Подминаваме Пирот

и на първата изпречила ни се крайпътна кафана спираме да се посгреем на изгрялото вече слънце и да гаврътнем по кафе, че и двамата откровено заспиваме на мотора. Нормално… Отвикнали сме от ранно ставане, а и снощи съвсем традиционно като за преди пътуване легнахме среднощ! Не знам защо все така става, но вечно нещо се обърква в последния момент и традиционно спим по 3 часа преди пътуване. Е, снощи например нямаше ток. А като няма ток при нас няма и вода… Мда… Нямам и телефон, отбелязвам лаконично, гледайки „умрелия” си телефон! Това Боб са голяма работа, шъ знайте! След три месеца редовно лоялно плащане на сметки ще имате роуминг, господине! Ще имам грънци… Комай само аз съм лоялният будала в цялата работа, ама нейсе… Не ми е и затрябвал някакъв си телефон! Че аз на почивка ли съм тръгнал или какво? Гася телефона, да не дърпа батерия, плащаме кафето и се качваме отново на мотора. Път ни чака…
Без особени перипетии стигаме набелязаната цел номер едно за деня –

Куршумлия

Доста невзрачно градче, оказало се поради спецификата на нечии политически напъни в ролята на последния голям

граничен град преди границата с Косово

Спираме традиционно да заредим гориво при най-киселите бензинджии на света, които този път дори ни изгонват не особено деликатно от бензиностанцията! Надали са ме запомнили! Най-малкото сега моторът е друг, но за трети път влизам в някакви странни конфликти с тези момчета… Естествено, нямам желание за разправии и просто премествам мотора 20 метра настрани. Време е за една прилична почивка с кафе и бюрек преди да захванем по чукарите. Нахвърляме небрежно всичко по мотора и хлътваме там

При пекаря естествено! Аз все пак съм доказал се кулинарен рокер! Няма шест-пет, няма това-онова… Седим си на една пейка в градинката срещу пекаря и хапваме бюрек или бУрек, ако държим на точния изговор като за по тези земи. За хиляда и стотен път разказвам на Поли за другаря Дончо Господинов от моето детство, който хокаше баничарките в кварталната закусвалня, в ролята си на техен шеф, че една истинска баница е истинска тогава, когато клиентът се покапе с мазнина! Гледайки локвичката с мазнина, която се образуваше на земята пред краката ми, заключавам философски, че тоя бУрек е истински, та истински, че най-истински, та чак няма накъде повече!

Да ходя да взема по сладолед, а? – побутвам Поли с тайната мисия да се полее с нейният полутечен бУрек… Какъв искаш, питам наивно аз, минута преди да вляза в сладкарницата отсреща, на която седи табела, вероятно от ранните шейсет на миналия век, с надпис „сладолед“! Е, как какъв? Какъвто можеше да си поръчаш през 63-та, в която и да е соц сладкарница! Или никакъв, или единственият вид, който имаха – просто сладолед! С прекрачването на прага на сладкарницата съм

прекрачил рязко в едни отминали времена

По стените стоят надъхващи соц лозунги, в хладилната витрина се мъдрят две – три толумби и някаква паста, а на тавана, застрашително поклащайки се, се въртеше един вентилатор от ония, дето не гони мухите, а просто разнообразява скучното им ежедневие със своите три и половина оборота в минута…

Ехо – виквам плахо аз, по простата причина, че вътре няма никой. След кратка пауза отново ехоооо, ама малко по-жално, та дано някой се смили над мен! След цяла вечност през някаква

врата, с провесени мухарни ленти

със съмнителна антикварна стойност, се показва дядо, стискайки в ръка химикалка и кръстословица и многозначително поглеждайки ме иззад очилата си. Сладолед има ли, сладолед, викам аз… Ако е удобно, разбира се де, то ако няма – да си ходя, мънкам нещо под носа си…

– Колко? – изговаря ядно повелителят на сладкото.

– Еми…абе ако е проблем…

– Колко?

– Е, два, като си рекъл… А какъв има? – на наивното ми питане срещам само пронизващ леден поглед… Е, то какъв да има… Епохата е ранен соц все пак… Какъв да има? Айде сега и капризи…

И за да е пълна картинката, след сладоледа вместо да поемем на път, хлътваме в отсрещното кафене! И тук капризите не са желани! Еспресо?! Тцъ – само на джезве…Е, добре де, ама и аз кога ще престана с тея капризи да му се не види…

За мека цървена „Дрина“ нямах смелост да отида, така че направо след кафето прекрачихме мотора и право в

посока Копаоник!

Пътят го бях минавал и преди, само трябваше да внимавам да не объркаме отбивките, че има и едно разклонение, което минава през Косово и предният път за малко да ме арестуват като се изнизах от една гора право пред едни смаяни полицаи… Природата тук е прекрасна. Много напомня Родопите, пътя почти безлюден и не лош! Ураааа….най-после пътувахме по пътищата, които най-много обичам – третокласни, затънтени, планински, но все пак асфалтирани, държа да подчертая…

Яваш-яваш, без да си даваме зор цепехме напред и все напред и нагоре. Минаваме някакви забутани селца изглеждащи доста по-живи и по-запазени от доста наши незатънтени села, ама това е една друга немоторджийска тема, разбира се! За политика в чужбина не се говори, че не знаеш какво и откъде можеш да си навлечеш! Нещо, което мигом забравям на следващата вечер в Албания, когато за стотен път питам нашият любезен домакин (апропо, братовчед на Сали Бериша), а тук местните с какво се препитават? А училището работи ли? А откъде толкова деца? Е значи има поминък? А местните с какво се занимават? А доволни ли сте от живота? А какво сеете? Е значи със земеделие се занимавате? Абе много лъскави джипки нещо? А местните с какво се занимават? Хехехе…тъп и упорит! Упорит и неуморим… И тъп!

От мислите ми ме измъква краят на асфалта! Поглеждам унило прахоляка и камънака по пътя и вяло смъквам от трета на втора. Не, че бях забравил за този черен участък от пътя, ама ей така някак го бях оставилна края на съзнанието си, с тайната надежда да са го асфалтирали през последните години ли, що ли… Естествено не са го асфалтирали и естествено пътят е по-лош от преди! Все пак сме на Балканите! Тук нещата се случват бавно, нали? Или пък просто не се случват…

Караме бавно… Използвам факта, че пъплим и че сме прясно отпочинали и водя дълбокосмислени разговори с Поли. Естествено, половината неща не ги чувам, щото скапаното разговорно нещо му става, или просто оглушавам с годините, знам ли! Ей тук някъде имаше един разклон за някаква баня, викам на Поли, дето предния път се чудех накъде да хвана и питах един човечец, който… Естествено, не виждам големия кръгъл камък, който едва не ни изхвърля от пътя. Пфу…на косъм! Щеше да е кофти фалстарт да се хвърлим в прахта още на първите триста километра от дома… Спирам с дърдоренето и се концентрирам върху пътя, чийто най-скапан участък тъкмо сме стигнали – неравности, камъни, баир, ширина колкото една кола да мине, завои… Добре, че е за кратко! Хващам се, че все повече се изнервям от скапани пътища! Това е, друг участък с черен път няма да имаме това пътуване, казвам уверено на Поли, неподозирайки по какви чукари ще се набием на албанско-косовската граница…

Излизаме на асфалт. Това е пътят за

Брзече –

някакъв планински курорт със странни сгради – предполагам хотели

След Брзече хващаме парадният път за Копаоник! Солидно изкачване, много завои, прекрасна природа, разкошно време!

Викам, тук ще спра, там ще спра и неусетно влязохме в курорта на върха. Е, нищо, минаваме транзит! С неудоволствие отбелязвам, че лека полека и това място се изхабява с презастрояване! Поради факта, че е на хвърлей от границата, не се учудвам на множеството коли с регистрация от Косовска Митровица. Явно е въпрос на престиж сръбските тарикати от размирния град да имат вили тук! Няма лошо де. Могат, имат…

А какво правя тук ли? Естествено философствам по актуалните геополитически въпроси – за разделения Косовска Митровица, защо там се карат коли без номера, за Санджак, за колоритността му и толкова несръбският облик на областта и т.н.
Неусетно спуснахме Копаоник и излязахме на главния път. За нула време сме

в Рашка и поемаме към Нови пазар,

ама не оня до Каспичан. Докато обяснявам на Поли за облика, хаоса, крещящо лъхащият на ориент местен колорит и какво ли още не, неусетно влизаме в

Нови пазар! Тук пътни правила няма!

Тук с предимство е по-бързият и по-нахалният! Всичко друго не важи! Отварям очите на четири, а на всичкото отгоре не знам и откъде трябва да минем, за да хванем посока за Сеница и Нова Варош! По този път не бях минавал, по някаква карта в нета бях гледал, че пътя минава баш през града, а ДжиПиЕс естествено нямахме! Продължавахме да сме упорито старомодни и да не ползваме подобни джаджи! Е, какво толкова? Като объркаш пътя, спираш и питаш! Тъкмо повод за контакт с местните…

Табели, разбира се, нямаше, а ние се бяхме набили в някаква промишлена зона в покрайнините. Жегата беше започнала да става сериозна, моторът да позагрява от каране първа, втора и обратно, а аз все по да не знам накъде да хванем. Пораженчески спираме да питаме някакъв човек. Оттук, оттам, от онам… Аз ли не го разбрах, той ли не разбра, но се набихме баш в центъра на града в някакво колосално задръстване и хоас от пресичащи пингвини и притичващи деца, свободно шляещи се електрони по пътното платно и какво ли още не! Очите ми вече бяха не на четири, а на шестнайсет, ама файда особена нямаше… Засякох най-нахално едно тръгващо такси, защото кой друг да питаш за пътя ако не някой от племето на бакшишите!

Оттук наляво, зад оная сграда надясно, после на второто кръгово наляво и после само натам! Евала, пич, машалла, селям и довижения! То хубаво, ама нещо…Тук зад сградата, там пред сградата, явно нещо не уцелихме.

Набихме се баш у градския пазар,

където освен хаоса вече бонус беше и количките с джунджурии по тротоара, притичващите с подноси с чай между колите и супер тесните улички. Накрая се предадох и спрях на едно кръстовище, баш на пешеходната пътека, задръствайки и без това тегавото движение! Селям, провикнах се към някакъв слисан човечец, когато чувам клаксон зад гърба си! Е, да, изнервихме хората със спирането си! Обръщам се да се извиня на изнервените хорица, когато до нас спира едно такси. Онова същото! Дето зад сградата, пред сградата. Е, вече задръстихме тотално улицата и движението просто спря. Оттук надясно, после наляво, заобяснява отново услужливият бакшиш…
Криво-ляво уцелваме посоката и се заизмъкваме от града.

Посоката ни е Нова Варош през Сеница

В първото село спираме, защото телефона на Поли не спира да звъни! И понеже Теленор не е чак толкова голяма работа като Боб, Поли си има роуминг за разлика от мене! Докато тя си дърдори по телефона, мен ме заговаря преминаващ усмихнат човечец! Пита някакъв проблем ли имаме, всичко наред ли е, закъде пътуваме, защо оттук точно и къде мислим да нощуваме и…отминава. Приятно е… Надали го интересува особено, но поне е разтоварващо да срещаш усмихнати, а не злобни физиономии по пътя, които с нищо да не те натоварват…

Пътуваме през Санджак –

полуавтономната мюсулманска област на Сърбия. Пътят определено е преобладаващ и подрускващ, природата все такава „родопска“, а селата с джамии и с жени с шалвари. Нещо хич не ми навява асоциации със Сърбия, ама то сигурно и чужденците, които идват у нас, като отидат в някои райони на страната също така се чудят що тука езикът, който се говори не е български и физиономии са силно други, ама нейсе… За политика в чужбина не се говори, нали се разбрахме!
В

Сеница,

баш на един свиреп баир, баш на десен завой без никаква видимост, камионът, който кара пред нас изведнъж спира! Нямам избор освен да изпреваря на сляпо, защото ако спра, не знам дали ще мога да удържа мотора, а и де да го знам идиотът дали няма да върне назад! Леко припотен от ситуацията спирам в следващото нещо като село, за да отдъхнем и да си купим тъй желаната цървена „Дрина“! Нещото като село се състои от магазин, поща (при това работеща) и няколко къщи.

Докато отмаряме край мотора и пием някакви сокчета (неферментирали държа да подчертая), до нас с една вехта моторетка спира най-веселия и пиян пощаджия на света! Залита и фъфли, но е адски комуникативен! Говори ми нещо, че неговата моторетка… пък наща ехееее, разбираш ли и как мотористите сме братя и още сто неща дето не му разбрах, влезе почти на бегом в пощата, скочи на мотора и криволичейки се загуби в далечината… Спогледахме се глупаво… Щото ние видиш ли – трезви, па с каски, па с пуснат фар, па –  това, па – онова…

Спуснахме се в Нова Варош и

хванахме главния път за Подгорица

Мислех да зареждам, но въпросната бензиностанция от снимката ми се стори много съмнителна и си викам айде на следващата, ама то все забравям, че не навсякъде е като у нас, щото следващата се оказа чак на 35 – 40 км в Приеполе. Тук някакъв хлапак проявяваше нездраво любопитство, дали, аджеба, не съм полицай, докато беше насметен набързо от майка си, а ние след като се посмяхме на негов гръб, решихме да отпочинем и хапнем нещо в отсрещното бистро! Защо подчертавам, че отсрещното беше бистро ли? Ами защото в бистрото се оказа, че ядене не продават, а само пича от всякакъв калибър! Ово йе стандарт, какво да го правиш…

След кратка почивка и зверене в картата, установихме, че: първо-има всички шансове да стигнем крайната си точка за деня – Жабляк преди да се стъмни, второ – времето рязко взе да се разваля и застудява (интересно къде отидоха вчерашните прогнози за червени кодове и температури от порядъка на 30 – 36 градуса) и трето, че ни оставаха малко повече от 100 км за деня, което си беше абсолютно прилична оставаща дистанция!

Правехме сметка след като влезем в Черна гора да спрем за кратко в Плевля (вторият по големина град на страната), след това на моста на Тара и да можем в прилично време да стигнем Жабляк, за да има време да се настаним и помотаем и там. Излишно е да споменавам, че сметките ни бяха без кръчмар!

На граничният пункт „Ябука“

като се виснахме да чакаме, та краят му не се виждаше! Не знам каква беше причината, но си отвисяхме стабилно! Отделно температурите имах чувството, че падат с всяка изминала минута, а облаците слизаха все по-ниско и по-ниско! Като цяло нещата придобиха друг обрат, различен от този с 36-те градуса и жежкото слънце. Има ли смисъл и да споменавам, че в скромния си багаж носехме дрехи онли за 36 градуса и сега потропвахме нервно около мотора, за да се посгреем… Това беше и причината да минем

транзит през Плевля –

не ми се щеше да ни вали при тези температури, а нещата си отиваха на дъжд! Излишно е мисля да споменавам, че и дъждобрани не бяхме сложили в багажа, щото първо 36 градуса нали, второ ние сме над тези неща и трето дъждобрани отдавна въобще нямахме…
Вече нямах търпение да стигнем в хотела като си мечтаех за един горещ душ. През канйона и моста на Тара така и така щяхме да минем та искаме не искаме щяхме да го видим. Предният път като идвахме по тези места пак случихме на кофти време и дъжд, та нямаше да е нещо ново и необичайно! Комай в Жабляк съм идвал три пъти и трите ме вали… Иначе, влизайки в

Черна гора

определено нямаше как да ми убегне, че пътят стана по-читав, всичко беше по-чисто и подредено някак. Едни самотни къщички алпийски стил накацали по всевъзможни баири, та чак свят да ти се извие да гледаш! Не знам на тея козите им дали пасат на ръчна или просто не гледат кози, щото нали – няма кози, няма проблем. На доста места край пътя имаше двусмислените надписи „Кока яя“. Викам си тук по тези земи явно коката се продава като топъл хляб, па и явно имат някакъв странен обичай да я употребяват с яйца щото все в комплект ги срещахме двете да се предлагат…
Докато умувах над екзистенциалните въпроси за кока яя-тата изведнъж гората се разтвори и се откри гледка към канйона на Тара! Гледката въпреки облаците беше умопомрачителна!

Природен парк „Дурмитор“!

Голяма е красота, голямо нещо

След кратка почивка, зяпане, снимане, се заспускахме към моста! Величествено инженерно съоръжение е! Не мога да си кривя душата!

Спряхме, поразходихме се, купихме магнитче, още веднъж позяпахме и се поразходихме и лека полека закатерихме серпентините нагоре! Тук направих неприятната констатация, че десетгодишните ни гуми грам не държат на студен асфалт, на надлъжни ивици и на мокри участъци, ако и да карахме със скоростта на престаряла костенурка! Не един и два пъти задната гума поднасяше по завоите, придавайки неприятно усещане и инстинктивно намалявайки и без това пенсионерската ни скорост на придвижване! Поли вика тоя мотор нещо му има, много се клати по завоите! Хехехе, е па клати се, като гумите му са се вкочанили на откровена пластмаса…

Национални пар Дурмитор, Черна гора

Лека полека излязохме на платото! Ей, ама голяма е красота тоя Дурмитор! Път перфектен, едни китни къщички алпийски стил накацали тук и там по необятната поляна, чисто и свежо! Страхотия!

Съвсем по план, преди да е заваляло и да се е стъмнило, стигнахме до хотела, в който имахме резервация! Съвсем умишлено бях избрал хотел на главният път, с идеята, че ще акустираме по тъмно и да не се лутаме напред назад, да си търсим мястото за нощувка!
Спряхме пред хотела и лека полека косата ми взе да се изправя! На рецепцията нямаше никой, а на затворената врата се мъдреше надпис „Рецепцията не работи. За въпроси – в хотела отсреща“! Викам си, айде отиде ми горещия душ и разходката из Жабляк! Ей сега ще тръгнем да обикаляме да търсим стая насам натам, още повече това хоро вече го бях играл веднъж в Белград! Резервирахме хостел, взеха ни капаро и когато след две седмици спряхме уморени и мокри до кости (валя ни по цялата магистрала до Белград) вратите затворени и заключени, а съседи ни казаха, че хостелът чисто и просто е фалирал… Тъкмо да започна да пустосвам, че и наборът ми от местни попържни хич не е малък и дотърча един младеж отнякъде и ни обяснява, че трите хотела ей тука са си все техни и просто ползват обща рецепция та затова и странната бележка на вратата! Успокоих се! Сега с чиста съвест можехме да се насочим към точка втора от днешната програма – навличане с всичките ни възможни тънки летни дрехи и отдаване на лесковачка скара и ладно пиво…

Очаквайте продължението

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Черна гора – на картата:

Черна гора

Още пътеписи от близки места:

1. Подгорица, Котор и Острожки манастир в Черна гора (На стоп из Балканите 3)
2. От Черна гора през Албания към Струга (Из Балканите (2))
3. Дурмитор – гордостта на Черна Гора. Каньона на Тара и Дървен град
4. Черна гора (Црна гора) (Западни Балкани 2006 – 3 част)
5. Пътуване до и из Черна гора (в две части)
6. Черна гора (2): Будва
7. Почивка и пътуване до Черна гора (Црна гора) – 1 част
8. Черна гора (4): Пераст
9. Почивка и пътуване до Черна гора (Црна гора) – 2 част
10. Нежността на Хърватия и колоритът на Черна гора (3): От Хвар през Дубровник към Дурмитор и река Тара
11. Черна гора (3): Котор
12. Тежкият път до Черна Гора

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ: Адв. Даниела Михайлова е „Човек на годината“ 2015

Испанската авторка на детски книги Майте Каранса се срещна с българските читатели на 9 декември като част от програмата на Софийския международен литературен фестивал. Водещ на срещата с нея беше нашата Вал Стоева. За да не преразказваме колко чаровна, приказлива и интересна е Майте, предлагаме да видите видео от срещата с нея: Днес, 10 декември, от...

This penguin has been living outside for a second year, next to out pine tree.  Nicky Borr - a beautiful...

This is a snowflake made via this technique (see how). The wall panel has been made by the...

За първи път в България, утре 11-ти декември 2015-та г. ще бъде проведена пробна сесия за търговия с електроенергия на т.нар. Българска независима енергийна борса. Интернет страницата на борсата можете да видите ТУК. Броени часове преди ...

За първи път в България, утре 11-ти декември 2015-та г. ще бъде проведена пробна сесия за търговия с електроенергия на т.нар. Българска независима енергийна борса. Интернет страницата на борсата можете да видите ТУК. Броени часове преди ...

Няма нужда от пълен запис на днешното интервю на Нова телевизия с френския посланик тук Ксавие Лапер дьо Кабан, за да стане ясно, че Париж ( а както скоро ще стане ясно, не само Франция), гледа на оставката на министъра на правосъдието Христо Иванов по обратния начин на радостта, която у нас изразяват свързаните открито или прикрито с руския натиск за продължаващо дестабилизиране на България управляващо-опозиционни партии и техните медийни слуги.

Ето няколко ключови изречения от интервюто му, които си записах от интервюто:

„Ченалова казва много интересни неща…

Че бившата шефка на СГС й е казвала как да решава дела.

Трябва да сме сигурни, че правилата се прилагат във всяка страна.

Ако има този механизъм, значи, че имаме доверие …

Правителството на Франция е притеснено…Една година чакаме реформи.

Имаше до вчера явна воля за реформа с министър Иванов…

Очакваме новия министър на правосъдието да продължава в същата посока.

Припомням, че след моето интервю миналата година, Борисов и Христо Иванов излязоха с общо съобщение, че ВСС трябва да постъпи „както трябва”.

Сега НИЕ ( курсивът мой, явно НИЕ означава ЕС- бел. ivo.bg), имаме съмнения…Ще видим…”

Запитан дали говори и от името на другите посланици на ЕС , Ксавие дьо Кабан препоръча на водещите да ги попитат за позицията им.

И съответно видяхме- видяхме часове по-късно, че не става дума за отделна позиция на отделно взета страна от ЕС. Към нея с подобни акценти ( защото, който не знае, да научи, посланиците от ЕС не само си говорят, но и съгласуват позициите си) се присъедини посланикът на Холандия Том ван Оорсхот. Пред БНР той изрази съжаление за оставката на правосъдния министър Христо Иванов.

Кой е следващият? Трябва ли да чакаме всички посланици на съюзническите държави да се изредят с траурни слова на панихидата на съдебната реформа, за да стане ясно, че радостта на ГЕРБ, АБВ, БСП, ДПС и прочее отметнали се вчера в Народното събрание от постигнатия през лятото „исторически компромис” партии за конституционното обуздаване на всевишния ни главен прокурор е всъщност пир по време на чума?

И къде е Борисов?

Как къде- на мач. Как по-ясно да покаже, че всичко е договорено в рамките на черното тото, ако не се отдаде на любимото си интелектуално занимание с топката, докато му потъват гемиите пред западните партньори. Той явно е убеден, че и този път ще му се размине давенето, защото е като шамандура, която се носи по вълните на популизма и безпринципните сделки на принципа, формулиран от Радой Ралин: „откак свят светува, все мазният отгоре плува”.

Както винаги е измислил „бонбонче” за подслаждане на горчивия хап, обявявайки тъкмо в този момент епохалната новина за начало на строежа на толкова дълго отлагания ( от самия него) алтернативен на руската газова зависимост конектор с Гърция. Само че едва ли подхвърлянето на бонбони ще му свърши работа, защото в клетката е той, а онези отвън, чийто разочарования и гняв се опитва да подслажда, няма да се ловят вечно на такива маймунски номера, забавлявайки се да потупват горилата по косматия гръб.

Въпросът е колко дълго ще го търпят да ги лъже в името на прословутата стабилност, която е наложил еднолично в България. Ние, стабилно разнебитените му вътрешни опоненти, също сме извън клетката, в която той се разпорежда заедно с други политпримати от неговото племе, но онези отвън държат финансовия ключ за оцеляването му.

„Ще видим”, както каза днес от името на ключодържателите един от тях.

Тандемът Борисов- Първанов  е доволен на стадиона на договорения мач. Смеят се последни или за последно?

Share on Facebook

Акцентите в селекцията на „Еднорог” за Коледния панаир на книгата 2015 са в разнообразни жанрове и от най-популярните и обичани автори на издателството. „Малкият приятел”, Дона Тарт Между „Тайната история“ и „Щиглецът“ Дона Тарт пише и романа, който излиза сега на българския пазар. „Малкият приятел“ е криминална мистерия със силно южняшки привкус, в чийто център...

Преди време ми стана интересно нещо от портала за електронни услуги на община Пловдив. Имаше формичка за въпроси на сайта. Почувствах се като бял човек и реших да попитам. Оставих си и email адреса за обратна връзка. След около 2 седмици на електронната ми поща се получи странно съобщение със заглавие „отговор по т. 2“. … Продължете да четете Как община Пловдив отговаря на електронна поща →

Това се е случило на 10-ти декември 1945-та г., в брой №1 на "Бюлетин на атомните учени на Чикаго", на страница №1, в статия №1. Бюлетинът започва да излиза точно 123 дни след атомната бомбандировка над Нагазаки, Япония, а осно...

Продукти за 4 порции:
12-13 сухи червени чушки
1ч.ч. ориз
1к.ч. обезкостени маслини
1 морков
½ глава целина
½  стрък праз
1ч.л. сол
1с.л. чубрица
1ч.л. риган
1к.ч. олио
100г брашно

Приготвяне:
Тази година реших да променя леко традиционната рецепта за пълнени чушки по време на Пости. Обикновено ги правя с ориз, стар лук и стафиди. Сега ще сменя стафидите с маслини, а стария лук- с праз. Предварително накисвам сухите чушки в топла вода. Премивам ориза. Подготвям и останалите продукти. В тиган наливам олио. Рендосвам моркова. Корена целина режа на малки парченца. Поставям тигана на включен котлон. Запържвам праз, ориз и кореноплодни. Наливам кафяна чашка топла вода. Пробърквам и оттеглям тигана. Овкусявам със сол, риган и чубрица. Добавям нарязани на ситно маслини. Обърквам и похлупвам съда. Така плънката ще поеме от мазнината, водата и ще се позадуши. Пълня пиперките. Топвам всяка една в брашно. Подреждам в гювеч. Обирам с топла вода остатъчната мазнина от тигана. Наливам в гювеча и добавям още една чаена чаша топла вода. Похлупвам. Оставям да се пекат на умерен огън, около осемдесет минути. Плънката е с прекрасен аромат и вкус.

Във връзка с 25-ия си рожден ден „Колибри” ще предложи цяла галерия от неустоими четива от всички жанрове, за всеки вкус. За читателите са предвидени много празнични изненади и апетитни намаления, а щандът на издателството е нов, още по-внушителен и красиво аранжиран. Книгите на „Колибри” ви очакват всеки ден между 10:00 и 20:00 часа на...

Балтийските държави, за разлика от България, водят истинска освободителна битка срещу руската пропагандна война.

НА СХЕМАТА: КОИ ОРГАНИЗАЦИИ В БАЛТИЙСКИТЕ ДЪРЖАВИ КАКВИ ПАРИ ПОЛУЧАВАТ ОТ РУСИЯ

В някои отношения руските методи за дестабилизиране и влияние в трите републики напомнят на познатата ни тук картина : щедро финансиране на медии, неправителствени организации и протестни прояви, най-вече под антифашистки етикети. Има обаче една голяма разлика: Петата колона на Русия в трите страни, чиято окупация от СССР никога не беше призната от САЩ и това съхрани надеждата на балтийците за освобождение, се гради предимно на руските малцинства. У нас- в страната с прекършена воля за съпротива срещу съветската окупация и нейните днешни последици- мръсната работа на Кремъл вършат не просто българи, но такива, които претендират това е да е върховна проява на българския патриотизъм.

Специалните служби и други институции в балтийските държави следят, разобличават подривната роля на Кремъл и информират обществото за това. У нас аналогичните си затварят очите, указание за което публично дава лично премиерът Борисов с призива си към президента Плевнелиев да си „мери приказките” за Русия, те. да си затваря устата.

Докато в Русия е в сила новият закон срещу чуждите неправителствени организации, посочени лично от Путин в една негова реч като …пета колона на запада ( в резултат на което поне 10 големи фондации се оттеглиха от Русия , а подлежащите на прогонване са общо 70), то в същото време в трите малки балтийски държави функционират 40 руски подобия на неправителствени организации, занимаващи се с проруска пропаганда. Властите в Талин, Рига и Вилнюс обаче затягат „гайките” им – някои от най-кресливите кремълски емисари имат забрана да влизат в трите страни, а други биват екстрадирани.

Какво (не) се случва междувременно в България?

Фактът, че дори няма институция, която поне веднъж да засегне темата, а още по-малко да благоволи да информира обществото с някакви статистически данни ( както редовно се прави в Балтика), говори сам за себе си. България е превърната в нещо като офшорна зона за руската пропаганда, данъчен рай за препиране на вековни лъжи и митове срещу щедро заплращане, ескпериментално поле и развъдник на паразитиращи върху рублите безчет ( доколкото за тях няма отчет) „творчески” и други подобни структури, които налагат в съзнанието на българите онова, което Кремъл иска да се знае за историята, политиката, културата , двустранните връзки и най-вече за „лошия Запад” и добрия Дядо Иван.

На руската пропагандна инвазия в България не само не размахват пръст институциите, призвани да бранят националния суверенитет от евразийските ледени ветрове като в страна, член на НАТО и ЕС, а се случва обратното. Ето един пресен пример от миналата седмица- един от многото през изминалите години на възход на тази тенденция, рязко засилена със самото идване на власт на Путин в Русия, малко след което Петата колона в България започна да дефилира предизвикателно по най-различни сборища и други платени с руски безотчетни пари публични прояви, свързани с исторически дати.

/КРОСС/ Членовете на Координационния съвет „България-Русия”, обединяващ организации на приятелите на народите на Руската федерация у нас, решително осъждат санкциите срещу Русия и призовават Президента, Правителството и Парламента на Република България да прекратят провежданата конфронтационна политика срещу братския православен славянски народ.

Икономическите и политическите санкции срещу Русия не стреснаха Кремъл и не поставиха Москва на колене, а мобилизираха руския народ и държавност. Санкциите срещу Русия нанесоха и нанасят тежък удар и на българската икономика. Почувстваха го вече осезателно селскостопанските ни производители, търговците, туристическият сектор. България загуби възможността да построи втора атомна електроцентрала и да изгради „Южен поток” заради безпринципността на нашите управници и послушанието им пред САЩ и Брюксел.

България трябва ясно да заяви, че населението на Крим самó избра да се присъедини към Руската федерация. Това е негово суверенно право и не е нужно от чужбина да учат народа на Крим как да живее! Раната в Европа – Украйна, беше отворена от режисьорите, любители на т. нар. цветни революции с нежни имена и катастрофални последици.

С думи и действия висши български политици конфронтират България с Русия, а в последните дни президентът Плевнелиев прекали с агресивната си антируска риторика. С Русия и руския народ ни свързва не само общият славянски и православен корен, но и общата ни история, решаващата роля на Русия за Освобождението от османско иго, огромните жертви, които народите на Съветския съюз дадоха в битката срещу фашизма, помощта в икономически план в годините между 1944 и 1989 г., тесните културни, образователни и човешки връзки.

Апелираме към управляващите в България – в името на историческата дружба и уважение към Русия, в името на бъдещето на нашите два братски народа, прекратете санкциите и нормализирайте отношенията ни с братска Русия.

Членове на Координационен съвет „България – Русия”:

Проф. д-р Валентина Аврамова – Председател на Дружеството на русистите в България
Доц. д-р Желю Добрев – Председател на УС на Българо-руската търговско-промишлена палата
Проф. д-р Захари Захариев – Председател на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД
Любомир Коларов – Председател на Софийското сдружение на приятелите на Русия „Александър Невски”
Николай Малинов – Председател на Национално движение „Русофили”
Д-р Светлана Шаренкова – Председател на Форум „България-Русия”
Снежана Тодорова – Председател на Дружеството на възпитаниците на съветски и руски университети „Найден Геров”
Станка Шопова – Председател на Фондация „Устойчиво развитие за България”

Заявлението е подписано и от присъединяващите се към Координационния съвет „България – Русия”:
Симеон Игнатов – Председател на Сдружение „Български антифашистки съюз”
Стоил Фердов – Председател на Славянско дружество в България
Ген. Стоян Топалов – Председател на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва
Боян Ангелов – Председател на Съюза на българските писатели
Симеон Симеонов – Председател на Отечествения съюз
Минчо Минчев – Председател на Политическа партия „Нова зора”
Александър Паунов – Председател на Комунистическата партия на България
Васил Коларов и Минчо Минчев – съпредседатели на Партията на българските комунисти
Евгений Унанов – Председател на Българската работническа партия (комунисти)
Петър Велчев – Председател на военноинвалидите и военнопострадалите
Спас Панчев – Председател на Земеделски съюз „Александър Стамболийски”
Чавдар Стоименов – Председател на Международна фондация „Георги Димитров”
Елка Няголова – Председател на Славянска литературна и артистична академия – Варна
: http://www.cross.bg/predsedatel-rysiya-bulgariya-1490627.html#ixzz3tYcApM2G

Както се вижда по-горе, дейността на въпросните организации никак не е спонтанна. Тя си има „Координационен съвет” (председателстван в момента от Любомир Коларов, под чието вещо просителство в София никнат нови и нови паметни плочи, бюстове и прочее пропагандни жалони на руското влияние тук).

В координационния съвет, по данни от 16.11.2010 г. , влизат гордо следните афиширани структури ( за мимикриращите като „творчески съюзи”, редовно мобилизирани от руския посланик Исаков за подкрепа в избрани от него моменти, да не говорим).

КООРДИНАЦИОНЕН СЪВЕТ “БЪЛГАРИЯ – РУСИЯ”:

Българо-Руска Търговско-Промишлена Палата
Председател: доц. Желю Добрев

Дружество на русистите в България
Председател: проф. Валентина Аврамова

Дружество на училите и специализиралите в
Русия и ОНД “Найден Геров”
Председател: Снежана Тодорова

Национално Движение “Русофили”
Председател: Николай Малинов

Сдружение на приятелите на Русия “Александър Невски”
Председател: Любомир Коларов

Федерация за приятелство с народите на Русия и ОНД
Председател: проф. Захари Захариев

Фондация “Устойчиво развитие за България”
Председател: Станка Шопова

Форум “България – Русия”
Председател: д-р Светлана Шаренкова

И още нещо: в България има утвърдена от съветско време традиция най-изявените руски протежета официално да бъдат награждавани или в руското посолство, или да бъдат командировани направо в Москва за получаването на всевъзможни дрънкулки , с които да се гордеят за дейността си в полза на чуждата държава ( такива имат от кмета Софиянски, до Бойко Борисов също).

Няма подобен аналог западна държава да награждава българи по подобен начин за пропагандиране на нейното влияние. А и няма защо – милион и половина българи сами са избрали да живеят учат и работят в ЕС, САЩ и Канада. В същото време Русия подкупва масово българи, за да я обичат, но и най-продажните бенефициенти на тази корупционна практика български граждани не горят от желание да се запътят към топлите сибирски прегръдки на живота в Русия.

Най-скандалният случай за тази година беше подплатен с един милион рубли, връчени за особени заслуги към руската пропаганда у нас на Светлана Шаренкова и Димитър Иванов в Москва на червения килим в Кремъл лично от премиера на Русия Дмитрий Медведев.

Най-новото награждаване тази година се състоя през юни. Между останалите беше отличена журналистката Елена Йончева, която междувременно получи черен печат от Киев да се посещава повече Украйна и много се възмути от този факт.

В. „Дума” 15 юни 2015 г. :

„София

Призът за журналистика отиде при Елена Йончева за нейните репортажи и филми за събитията в Украйна.

“Остана ми голяма тъга, че колкото и да сме обективни, нямаме механизъм, с който да променим онова, което се случва в Киев, в Одеса, в Мариупол… Но нашият екип се опита да приобщи хората към случващото се там и да ги направи съпричастни и по-критични”, сподели Елена Йончева при получаването на наградата, връчена й от председателката на СБЖ Снежана Тодорова и Николай Малинов.

“Благодаря на Елена, че не смени позицията с поза”, подчерта Малинов.

XXI церемония на “Золотая муза”

Ето с такава безцеремонност текат тук прономеровани и прошнуровани руски демонстрации на безнаказано прокарване на примери за подражание на руското послушание.

А как се прави обратното, можете да видите в преведената на английски статия за руските милиони, вложени в пропагандата в балтийските държави и за съпротивата на балтийците срещу тях: http://m.en.delfi.lt/article.php?id=68908408

Share on Facebook

С Александър Чобанов ме срещна първоначално не литературата, а музиката. Освен че е сценарист на  телевизионните сериали „Под прикритие“ и „Четвърта власт“, той „превежда“ посланията на музиката чрез езика на театъра в детските образователни концерти на „Фортисимо Фамилия“, които вече четвърти сезон привличат с огромен успех детската публика в Софийска филхармония. Идеята за това интервю се...

Четвъртък на Панаира отново ще бъде богат на литературни събития. Не пропускайте възможността да се срещнете с едни от най-популярните български и чуждестранни писатели. Включете се в интересните дискусии или просто се впуснете в лов на книжни съкровища.  Ето я пълната програма на третия ден на Софийския панаир и на Литературния фестивал: Културната програма започва...