Както ви казах вчера (в "Играе ли Росатом на руска рулетка?") годишните статистически сборници на Съюзът на съветските социалистически републики (СССР) представляват едно пре-любопитно, познавателно и поучително четиво. И ...

Намесата на политиците в другите власти в България не само е публична тайна, но и е толкова банализирана „новина”, че вече никой не й обръща внимание. Ето че днес обаче имаме новина на принципа „човек ухапа куче”: премиерът обвини председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов в намеса в политиката- неговата лична политика.

http://politics.actualno.com/borisov-kym-panov-atakuvate-me-za-vas-e-losho-da-se-namesvate-v-politikata-news_518332.html

Ето какво се получава, когато властта, в лицето на Борисов и неговите помагачи, не си е свършила по обичайния начин работата по кадруването. Един важен представител на съдебната власт им се е изплъзнал и им показва неподчинение, с каквото не са свикнали.

Онова, което явно най-много вбесява Борисов, е че съдия Панов използва публичността , за да разобличи задкулисните методи на управление. За целта той показа пред журналисти електронно съобщение, получено от телефона на самия Борисов, от което е видно , че някой член на Висшия съдебен съвет доносничи на премиера как върви работата в този независим ( по конституция) ключов орган за здравето на съдебната власт, болна от корупция и политическа намеса.

http://offnews.bg/news/Komentari_65/Borisov-nahlu-vav-VSS-kato-Siderov-v-NATFIZ_620666.

Впрочем, с риск да бъда упрекнат за аналогията, преди близо 13 години Борисов се опита да ме командва по телефона направо по време на прякото излъчване на предаването „В десетката”, водено от мен. Тогава реагирах точно като Лозан Панов: изчетох на мига текста на електронното съобщение от него. Той се опита после да излъже, но му запуших устата с доказателства- за първи път след неговия петолъчен възход в управлението на държавата. Днес се вижда, че не е било за последен…

Припомням отзвука през 2003-та и опитът на Борисов 7 години по-късно да излъже отново вече с твърдение в предаването на Иван и Андрей, че никога не бил изпращал есемеси на журналисти:

http://www.segabg.com/article.php?id=87026

http://ivo.bg/2010/02/06/%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%B2-%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D1%8A%D0%B3%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%B8-%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B9-%D1%87%D0%B5-%D0%BD%D0%B5/

Днес властникът се сблъсква обаче не с някакъв журналист, когото заедно с ментора му Първанов от онова време отстраниха от пътя си (първо се задейства президентът Първанов през октомври 2006 –та, а в наши дни вече Борисов разпорежда на телевизиите да не бъда допускан до екран дори като външен коментатор).

Срещу Борисов сега се изправя един човек, олицетворяващ институцията съд, около когото започва да се оформя първата му истинска опозиция откакто нахлу в политиката.

Share on Facebook

Мрачна корица с буркан, в който се мъдри нещо като изсушено око, няма как да не привлече погледа и ръката ми (отлична работа на Стоян Атанасов). “Даркмут” (изд. „Ciela“) на Шейн Хегарти се оказва динамична и забавна история, пълна с всевъзможни страховити създания като мантикори, минотаври, хогбуни и уолпъртингъри, достатъчна доза хумор, ирония и тийнейджър,...

Представата ми за Самотраки беше за скучно, не особено атрактивно, парче земя, с масивен скалист връх, издигащ се насред Бяло море. Разбрах, че очакванията ми тотално се разминават още щом стъпих на острова.

Ако има нетуристически месец в Гърция, то това със сигурност е декември. Това важи още повече за този не толкова предпочитан от туристите остров, а точно такива места на мен са ми особено симпатични. Населението е около 2500 човека, а броят на козите и овцете е стократно повече. Навсякъде са, дори и на плажа.

С тях няма нито пастири, нито овчарски кучета, скитат където им скимне.

Оказва се, че островът не е чак толкова суров и скалист, а дори е прекалено зелен. Очевидно няма измама. Вместо зима, тук есента продължава дълго, чак до пролетта.

На юг, където е единствения пясъчен плаж, е може би най-красивата част от Самотраки. По черен път се стига до параклис, построен на издадена скала.

Свечерява се, а в далечината се вижда съседния турски остров със звучното име Гьокчеада.

След като обиколих острова, дойде време да изкача планината Фенгари, позната още като Саос, с внушителните 1611 метра над морското равнище.

До върха, освен голямата денивелация, има осем километра ходене в едната посока. Смятах, че ако се движа с бързо темпо, бих могъл да се кача за малко над 2 часа. Това би могло да стане, ако имаше свястна пътека, с нормална маркировка. Обаче и двете липсваха.

За да хвана изгрева, тръгнах посред нощ, без GPS, без карта... надявайки се да се ориентирам в тъмното. Все пак, това е остров-връх, като официално до него се стига от две места - от градчето Терма и от главния град Хора.

Тръгнах необезпокояван в тишината, докато не наближих ферма, охранявана от злобни кучета, които определено обезпокоих. Самият път беше препречен от ограда и нямаше как да продължа нататък. Кучетата се раздираха да лаят, животните в загражденията взеха да се плашат. Лутах се трескаво търсейки проход, десетки очи проблясваха в червено при допира със светлината от челника. Нямаше как да продължа, а лаят ставаше все по-ужасяващ.

След неуспешното нощно приключение, бях още по-мотивиран да изкача върха. През деня намерих нов маршрут и тръгнах неотлъчно по него. Изненада, пътят отново е препречен от ограда. Този път нямаше светещи очи и лай, развързах въжето и продължих напред. Изглежда местните така опазват козите, да не ходят навсякъде. Да бяха сложили надпис поне.

Вървях нагоре по трудно открояваща се пътечка и не вярвах, че няма нормална маркировка. След като преминах през клека и започнах да наближавам върха, нещата загрубяха. Освен острите насипани камъни, снегът беше толкова вледенен, че беше невъзможно да се върви по него без котки. Все пак успях някак да се добера догоре.

Хвърлих поглед наоколо, над маранята се виждаха Тасос и Атон.

Край градчето Терма растат най-огромните чинари, които съм виждал. Някои от тях са с внушителна обиколка.

Освен типичните за Самотраки природни особености, тук е светилището на Великите Богове. Една от известните статуи в този комплекс е била на богинята на победата Нике, която сега се намира в Лувъра.

Самотраки, който също се казва и Хора, както повечето островни градчета в Гърция, удивлява с построените една до друга къщи.

Не очаквах да видя подобно градче тук, на този привидно неатрактивен остров.

В последният ден от престоя ми, зимата загатна за себе си, докарвайки студ и бурни ветрове. Огнени облаци покриха планината Саос, която само преди ден се опитвах да покоря, въпреки скалите и леда.

Някога благосклонните съседи вече връщат сирийски бежанци

Точно така. Няма право, освен при наличието на много специфични предпоставки. И многоцитираното в последните 2 дни решение на ЕСПЧ по делото Barbulescu срещу Румъния не променя нищо съществено в тази насока.

Какви са фактите?

Между 2004-2007 жалбоподателят Богдан Бърбулеску (Bogdan Barbulescu) работи в технологична компания като инженер, отговарящ за продажбите. В рамките на служебните му задължения попадало ползването на служебен Yahoo Messenger акаунт (някой помни ли още какво беше това?), с който да общува с клиенти – най-вече да отговаря на техни въпроси, свързани със закупени продукти на компанията. Съгласно вътрешните правила на същата ползването на служебен ресурс за лични нужди е било забранено.

На 13 юли 2007 работодателят на Бърбулеску го упреква в нарушаване на въпросните вътрешни правила, което Бърбулеску отрича. Вследствие на това работодателят му предявява разпечатка от 45 страници, която свидетелства за множество лични разговори (чатове) на Бърбулеску със своята годеница и своя брат. Малко по-късно младият инженер е дисциплинарно уволнен.

Бърбулеску смята, че правата му са нарушени и се обръща към съда.

Какво решават румънските съдилища?

Както районният съд в Букурещ, така и апелативният съд в румънската столица приемат, че работодателят е действал правомерно 1) да забрани ползването на фирмен ресурс за лични нужди и 2) да подлага служителите си на наблюдение, с което макар и нарушавайки правото им на лична кореспонденция, 3) да си подсигури единственото ефективно средство за налагане спазването на вътрешните правила.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът решава делото на база установената си практика относно т. нар. „оправдано очакване за лична неприкосновеност“ (reasonable expectation of privacy) и в тази връзка изследва въпроса дали жалбоподателят е можел да има такова очакване при използването на служебния акаунт за Yahoo Messenger и с оглед наложената от работодателя забрана за ползване на служебен ресурс за лични нужди. В този смисъл Съдът разграничава между казуса на Бърбулеску и други случаи, в които ползването на служебен ресурс от служителите е било или позволено, или поне търпяно от страна на работодателя.

Съдът отчита като спорно и неизяснено по делото обстоятелство дали Бърбулеску е бил надлежно уведомен, че забраната за ползване е била скрепена с предупреждение, че служебната комуникация на служителя може и ще бъде следена от работодателя. Последният твърди, че е предоставил такова, но не прилага копие, а Бърбулеску отрича както да е получавал, така и да е подписвал нещо и прилага копие без никакви подписи.

Независимо от това, ЕСПЧ приема, че Бърбулеску не имал оправдано очаквано за лична неприкосновеност, ползвайки служебния (създаден само за комуникация с клиенти) Yahoo Messenger акаунт, както и че работодателят е имал право да следи и достъпва информацията в този акаунт, защото е разчитал, че там ще се натъкне само на службена, но не и на лична такава.

На базата на всичко това Съдът приема действията на работодателя за правомерни и отхвърля твърдяното от Бърбулеску нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Има ли още нещо?

Да, и това е особеното мнение на съдя Жозе Пинто де Албукерке (Jose Pinto de Albuquerque).

В него португалският представител изтъква частичното си несъгласие с останалите членове на съда със следните аргументи

• качеството на правото на достъп до интернет като основно човешко право
• качеството на споделяната от Бърбулеску лична информация (сексуален живот) като особено сензитивна
• липса на специална забрана за ползването на интернет във вътрешните правила на този работодател
• обстоятелството, че в съвремието ни все по-трудно работното време може да се раздели от свободното

Вместо извод

Нормално е работодателите да искат да установят и прилагат определени норми на поведение. Тези норми и съответните последици от прилагането им, обаче, трябва да бъдат ясно, недвусмислено и доказуемо съобщавани на служителите, особено когато представляват сериозно навлизане в личния живот на последните.

За служителите е важно да познават вътрешните правила и да ги спазват. Ако ползването на дадено крайно устройство или комуникационно средство – чат, мейл или фирмен акаунт в социална мрежа е предварително обявено като служебно, то служителят най-добре да се въздържа от ползването му за лични нужди.

Обратното също е вярно – липсата на вътрешнофирмени правила или забрани, съответно отсъствието на категорична уговорка за ползването на предоставени от работодателя крайни устройства или комуникационни средства го лишава от всякакво правно основание да следи протичащата там лична кореспонденция на служителите.

Image: Keys on Keyboard by Intel Free Press on Flickr under CC BY-SA 2.0

Image: Keys on Keyboard by Intel Free Press on Flickr under CC BY-SA 2.0

Точно така. Няма право, освен при наличието на много специфични предпоставки. И многоцитираното в последните 2 дни решение на ЕСПЧ по делото Barbulescu срещу Румъния не променя нищо съществено в тази насока.

Какви са фактите?

Между 2004-2007 жалбоподателят Богдан Бърбулеску (Bogdan Barbulescu) работи в технологична компания като инженер, отговарящ за продажбите. В рамките на служебните му задължения попадало ползването на служебен Yahoo Messenger акаунт (някой помни ли още какво беше това?), с който да общува с клиенти – най-вече да отговаря на техни въпроси, свързани със закупени продукти на компанията. Съгласно вътрешните правила на същата ползването на служебен ресурс за лични нужди е било забранено.

На 13 юли 2007 работодателят на Бърбулеску го упреква в нарушаване на въпросните вътрешни правила, което Бърбулеску отрича. Вследствие на това работодателят му предявява разпечатка от 45 страници, която свидетелства за множество лични разговори (чатове) на Бърбулеску със своята годеница и своя брат. Малко по-късно младият инженер е дисциплинарно уволнен.

Бърбулеску смята, че правата му са нарушени и се обръща към съда.

Какво решават румънските съдилища?

Както районният съд в Букурещ, така и апелативният съд в румънската столица приемат, че работодателят е действал правомерно 1) да забрани ползването на фирмен ресурс за лични нужди и 2) да подлага служителите си на наблюдение, с което макар и нарушавайки правото им на лична кореспонденция, 3) да си подсигури единственото ефективно средство за налагане спазването на вътрешните правила.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът решава делото на база установената си практика относно т. нар. „оправдано очакване за лична неприкосновеност“ (reasonable expectation of privacy) и в тази връзка изследва въпроса дали жалбоподателят е можел да има такова очакване при използването на служебния акаунт за Yahoo Messenger и с оглед наложената от работодателя забрана за ползване на служебен ресурс за лични нужди. В този смисъл Съдът разграничава между казуса на Бърбулеску и други случаи, в които ползването на служебен ресурс от служителите е било или позволено, или поне търпяно от страна на работодателя.

Съдът отчита като спорно и неизяснено по делото обстоятелство дали Бърбулеску е бил надлежно уведомен, че забраната за ползване е била скрепена с предупреждение, че служебната комуникация на служителя може и ще бъде следена от работодателя. Последният твърди, че е предоставил такова, но не прилага копие, а Бърбулеску отрича както да е получавал, така и да е подписвал нещо и прилага копие без никакви подписи.

Независимо от това, ЕСПЧ приема, че Бърбулеску не имал оправдано очаквано за лична неприкосновеност, ползвайки служебния (създаден само за комуникация с клиенти) Yahoo Messenger акаунт, както и че работодателят е имал право да следи и достъпва информацията в този акаунт, защото е разчитал, че там ще се натъкне само на службена, но не и на лична такава.

На базата на всичко това Съдът приема действията на работодателя за правомерни и отхвърля твърдяното от Бърбулеску нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Има ли още нещо?

Да, и това е особеното мнение на съдя Жозе Пинто де Албукерке (Jose Pinto de Albuquerque).

В него португалският представител изтъква частичното си несъгласие с останалите членове на съда със следните аргументи

• качеството на правото на достъп до интернет като основно човешко право
• качеството на споделяната от Бърбулеску лична информация (сексуален живот) като особено сензитивна
• липса на специална забрана за ползването на интернет във вътрешните правила на този работодател
• обстоятелството, че в съвремието ни все по-трудно работното време може да се раздели от свободното

Вместо извод

Нормално е работодателите да искат да установят и прилагат определени норми на поведение. Тези норми и съответните последици от прилагането им, обаче, трябва да бъдат ясно, недвусмислено и доказуемо съобщавани на служителите, особено когато представляват сериозно навлизане в личния живот на последните.

За служителите е важно да познават вътрешните правила и да ги спазват. Ако ползването на дадено крайно устройство или комуникационно средство – чат, мейл или фирмен акаунт в социална мрежа е предварително обявено като служебно, то служителят най-добре да се въздържа от ползването му за лични нужди.

Обратното също е вярно – липсата на вътрешнофирмени правила или забрани, съответно отсъствието на категорична уговорка за ползването на предоставени от работодателя крайни устройства или комуникационни средства го лишава от всякакво правно основание да следи протичащата там лична кореспонденция на служителите.

The post Не, работодателят няма право да следи личните ви чатове appeared first on De Libertate Iuris Digitalis.

Image: Keys on Keyboard by Intel Free Press on Flickr under CC BY-SA 2.0

Точно така. Няма право, освен при наличието на много специфични предпоставки. И многоцитираното в последните 2 дни решение на ЕСПЧ по делото Barbulescu срещу Румъния не променя нищо съществено в тази насока.

Какви са фактите?

Между 2004-2007 жалбоподателят Богдан Бърбулеску (Bogdan Barbulescu) работи в технологична компания като инженер, отговарящ за продажбите. В рамките на служебните му задължения попадало ползването на служебен Yahoo Messenger акаунт (някой помни ли още какво беше това?), с който да общува с клиенти – най-вече да отговаря на техни въпроси, свързани със закупени продукти на компанията. Съгласно вътрешните правила на същата ползването на служебен ресурс за лични нужди е било забранено.

На 13 юли 2007 работодателят на Бърбулеску го упреква в нарушаване на въпросните вътрешни правила, което Бърбулеску отрича. Вследствие на това работодателят му предявява разпечатка от 45 страници, която свидетелства за множество лични разговори (чатове) на Бърбулеску със своята годеница и своя брат. Малко по-късно младият инженер е дисциплинарно уволнен.

Бърбулеску смята, че правата му са нарушени и се обръща към съда.

Какво решават румънските съдилища?

Както районният съд в Букурещ, така и апелативният съд в румънската столица приемат, че работодателят е действал правомерно 1) да забрани ползването на фирмен ресурс за лични нужди и 2) да подлага служителите си на наблюдение, с което макар и нарушавайки правото им на лична кореспонденция, 3) да си подсигури единственото ефективно средство за налагане спазването на вътрешните правила.

Какво решава ЕСПЧ?

Съдът решава делото на база установената си практика относно т. нар. „оправдано очакване за лична неприкосновеност“ (reasonable expectation of privacy) и в тази връзка изследва въпроса дали жалбоподателят е можел да има такова очакване при използването на служебния акаунт за Yahoo Messenger и с оглед наложената от работодателя забрана за ползване на служебен ресурс за лични нужди. В този смисъл Съдът разграничава между казуса на Бърбулеску и други случаи, в които ползването на служебен ресурс от служителите е било или позволено, или поне търпяно от страна на работодателя.

Съдът отчита като спорно и неизяснено по делото обстоятелство дали Бърбулеску е бил надлежно уведомен, че забраната за ползване е била скрепена с предупреждение, че служебната комуникация на служителя може и ще бъде следена от работодателя. Последният твърди, че е предоставил такова, но не прилага копие, а Бърбулеску отрича както да е получавал, така и да е подписвал нещо и прилага копие без никакви подписи.

Независимо от това, ЕСПЧ приема, че Бърбулеску не имал оправдано очаквано за лична неприкосновеност, ползвайки служебния (създаден само за комуникация с клиенти) Yahoo Messenger акаунт, както и че работодателят е имал право да следи и достъпва информацията в този акаунт, защото е разчитал, че там ще се натъкне само на службена, но не и на лична такава.

На базата на всичко това Съдът приема действията на работодателя за правомерни и отхвърля твърдяното от Бърбулеску нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Има ли още нещо?

Да, и това е особеното мнение на съдя Жозе Пинто де Албукерке (Jose Pinto de Albuquerque).

В него португалският представител изтъква частичното си несъгласие с останалите членове на съда със следните аргументи

• качеството на правото на достъп до интернет като основно човешко право
• качеството на споделяната от Бърбулеску лична информация (сексуален живот) като особено сензитивна
• липса на специална забрана за ползването на интернет във вътрешните правила на този работодател
• обстоятелството, че в съвремието ни все по-трудно работното време може да се раздели от свободното

Вместо извод

Нормално е работодателите да искат да установят и прилагат определени норми на поведение. Тези норми и съответните последици от прилагането им, обаче, трябва да бъдат ясно, недвусмислено и доказуемо съобщавани на служителите, особено когато представляват сериозно навлизане в личния живот на последните.

За служителите е важно да познават вътрешните правила и да ги спазват. Ако ползването на дадено крайно устройство или комуникационно средство – чат, мейл или фирмен акаунт в социална мрежа е предварително обявено като служебно, то служителят най-добре да се въздържа от ползването му за лични нужди.

Обратното също е вярно – липсата на вътрешнофирмени правила или забрани, съответно отсъствието на категорична уговорка за ползването на предоставени от работодателя крайни устройства или комуникационни средства го лишава от всякакво правно основание да следи протичащата там лична кореспонденция на служителите.

Доброволческият център към детския отдел на Регионална библиотека „Христо Ботев“ – Враца набира доброволци на възраст от 15 до 29 години, които да се включват в разнообразни инициативи според своите интереси и желания. Запиши се на TimeHeroes, за да срещнеш много нови будни и любознателни приятели и да им помогнеш да пораснат мислещи, знаещи и...

Притокът на мигранти по гръцките брегове не намалява и през студените месеци

Християните: най-преследвани, най-избивани

Awesome decoration with colour pieces of paper made by the kids from the “Step” workshop in Sofia (Bulgaria).  Print template see...

Фори продължава пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и което продължава днес към Косово.

Приятно четене:

Косово

част втора на

Фори из Балканите

Първоначалната ни идея беше да станем прилично рано, да пийнем по кафе за разсънване в съседното ресторантче, да си стегнем багажа и нейде най-късно 8 – 8.30 да отпрашим в посока планината Дурмитор, Пивското езеро, оттам Шавник, Колашин, Андриевица… В общи линии бях замислил един панорамен зиг -заг на половин Черна гора! Е то хубаво, ама времето хич не беше обещаващо. Оловно сивото небе беше аха аха да завали,

върховете на Дурмитор бяха обвити в мъгли,

температурата определено беше едноцифрено число, а както вече споменах не разполагахме нито с топли дрехи, нито с дъждобрани!
Заваля… Пиехме кафе и гледахме глупаво дъждовните капки как правеха балончета в локвите. За стотен път се опитвахме да се свържем с интернета на хотела, за да погледнем прогнозата, но нещо не се получаваше. Накрая срам не срам, питахме сервитьора какво мисли за времето и дали е гледал прогнозата. Човекът каза нещо, от което успяхме да разберем само утре, благодарихме му любезно, усмихнато клатейки глави! Сега, викам на Поли, ти кво разбра? А тя-нищо! Май каза че до утре ще вали! Не, не, упорствам аз, каза, че утрото ще вали, а после…после Бог знае…
8:30 отдавна е минало. Ние сме все на същата предстартова позиция. Дъждът ту спира, ту започва наново, ту е силен, ту слаб… Отсреща, в посоката, от която дойдохме се опитва да просветлява, но всичко останало е петдесет нюанса сиво.

Махвам вяло с ръка и поръчвам закуска. Абе, дай да хапнем, то и без това после ще тръгнем, ще огладнеем, пък ще трябва да спираме щем не щем, а сега всичко накуп-кафе, ядене, тинтири минтири и после газ и ще наваксаме! Приказвам си ги някакви такива, като естествено и сам не си вярвам и все повече ме гризе да ходя да взема картата,за да чертаем алтернативни маршрути…

Да звънна на Лили? Мммм? Па звънни и! А що? Да види прогнозата за времето!

Хехехе-мноооого сложно се организирахме нещо ние. Сега щяхме да се възползваме от промоцията роуминг по 3,50, за да звъним в София, откъдето да ни кажат какво ще е времето при нас! Сякаш не можехме да надникнем навън, където небе и земя се сливаха в един сив фон… Къде сме, пита ме Поли. Жабляк. Чакай, чакай, кажи и да потърси за Жабляк, Плевля, Шавник… Седим и чакаме. Скъпият роуминг иззвънява.

Дайте нещо друго бре, хора? Къде сте? Такива градове няма! Дайте някой съседен голям град!

Оглеждам се замислено. Голям град…Голям град в Черна гора…Хммм… В планините на Черна гора… Хммм… Телефонът отново звъни.

Подгорица върши ли ви работа. Там ще е слънчево и топло.

А де… Това май беше далеч от нас, а и е някъде долу в ниското, по към морето… Не звучи като да ни върши работа! Абе мани! То ясно, че ще ни вали, въпросът е само накъде да ни вали, сещам се за култовата реплика на Гошо, касаеща Жабляк! Телефонът отново звъни!

Никшич? Абе, става.

Лили тържествено обявява – 17 градуса максимални, дъжд, пориви, жълт код за вятър! Е, няма що… То в Никшич като ще е такова никакво време, какво остава за нагоре по чукарите!

Аааа, не, дай картата, командвам пораженчески аз! Значи вариантите са три – оставаме си тук и днес, караме си по план като грам не ни вълнува колко вее и вали или караме в посока на най-светлото петно в небето – каньонът на Тара! Гледам задълбочено картата – пътят за Мойковац се вие покрай реката по дъното на канйона и изглежда обещаващо засукан! После Беране, Рожайе и влизаме в Косово точно както си мислехме. Отново позваме жокер „попитай сервитьора“, който споделя, че пътят е асфалт, хубав е, но е тесен и с много завои. Викам, абе момче, че то всичките ви пътища в Черна гора са тесни и с много завои, но пък планините ви са лепи! Бютифул, бре! Разумеш?

Явно ме разуми, щото момъкът се усмихна доволно и ни пожела сречан пут! Събрахме картата, като единодушно без гласуване избрахме вариант три – към най-светлото в небето и

най-прекият път за към Косово

Щяхме да издебнем поредното моментно спиране на дъжда и, яхваме мотора и газ към моста на Тара и Мойковац, като междувременно се забавлявахме с плевенския коцкар, който важно обхождаше новичката си джипка, докато двете му придружителки правеха опис на наличните бурканчета с манджи, а той на жалните им вопли само викаше „Не ме занимавай! Оправяйте се! Ма не ме занимавай ти казвам! Оооооправяйте се! Искала да ми гледа! Ше гледаш през прозореца ма, не виждаш ли, че вали“…
Дъждът спира. Скачаме! Часът е десет и нещо! Мълниеносно се оправяме и натоварваме. Скачаме на мотора, врътвам ключа и о, чудо – запали! Нееее – хепи енд има само по американските филми! Доста по-прозаично – няма ток! Преглъщам нервно и врътвам пак ключа. Пак няма ток! А сега де!

И се почва – сигурно е на скорост! Изключи, включи, изключи, не светва, на първа ли съм, на втора ли, на нулева ли? Чакай, къде беше нулевата? Ръцете почват да треперят, мислено си представям на къде точно сме на картата на географията от Софето или пък недай Боже от Габрово, където в момента е извозващият ни при аварии бус. Отново не светва! Стискам съединителя и глупаво избутвам мотора на средата на паркинга, като че ли това ще помогне с нещо! Пак не пали! Акумулаторът е на три години! В Сопот пак не щеше да запали! Ще ми се свидиш за един акумулатор, така ли? А? Аааа? Хак да ти е? И ще го оставяш мотора на дъжда? Хак да ти е! Сега е окъсил, тока му се е изпарил, акумулаторът умрял, контактният ключ е прекъснал нещо, клемата му се е развалила… Хак да ти е!

Плевенският коцкар се изниза с новичкия джип, а ти си карай машината от 83-та… Вдигнах пачия крак, завъртях отново ключа и… таблото светна. Джуниър запали все едно никога нищо не е било! Отдъхнах си…

Лека полека се отправяме в посока

каньона на Тара

Пътят е мокър. Гумите грам не държат. Ръцете ми са изтръпнали от студения и влажен въздух, студено ми е, а в каската ми се лее пот! Решил, че съм карал достатъчно време на трета, се престрашавам да превключа на четвърта и да се опитам да се отпусна и насладя на пътя…

Слязохме отново до моста на Тара, само че този път вместо да минаваме през него, просто завихме

по дясното пътче за Мойковац

Тук е моментът да вметна, защото предполагам, че и други са се чудили дали аджеба да се пробват да минат по него, въпреки жълтият му цвят на картата и въпреки множеството завои… Карането по този път е удоволствие – веднъж заради перфектният в по-голямата си част асфалт, втори път заради това, че е с много слаб трафик, трети път заради невероятните гледки, които предлага! Ето, за това говоря:

Успокоени, че дъжд явно няма да ни вали, както и позабравили неприятната случка с Джуниър при тръгването вече наистина се

наслаждавахме на пътя и природата околовръст!

Излишно е да споменавам, че и след като слязохме долу в ниското температурите станаха съвсем различни и човешки, така че не ни оставаше нищо друго освен да продължаваме уверено напред!
Ще спрем в Мойковац ако искаш, викам на Поли… Голям град трябва да е, с дебели черни букви е в картата, навсякъде по табелите го пише! Ще спрем да поразгледаме!

Влизайки в едно от малкото села по пътя

какво е учудването ми, когато четейки табелата за начало на населеното място прочитам

Мойковац…

Мдааа….Големи градове по чукарите в Черна гора! Айде няма нужда! Оглеждам се за някакви признаци на малко повече цивилизация, че да знам евентуално къде да спрем да поразгледаме… Трудна работа. Не, че не е хубаво! Напротив! Красиво е! Църквата им изглеждаше уникално, но Мойковац си оставаше едно по-голямо село със статут на град в дълбоката черногорска провинция…

Подкарахме по главния път за Беране и Рожайе. Дъждовните облаци окончателно се отдръпнаха и времето си стана идеално за каране! Всичко около нас тънеше в зеленина и ние отмятахме километър след километър без никакви проблеми! Отново навлизахме в Санджак, само че този път откъм черногорската му страна. Отново започнаха да се появяват джамии около пътя.
Отдясно на пътя джамия

Отляво – църква

Усещането е странно, но факт – на Балканите сме!
Спираме да заредим. Знам, че бензинът в Косово е много по-евтин оттук, но не ми се ще да караме на изпарения до първата бензиностанция от косовска страна! А и като познавах терена, тя щеше да е кой знае къде, чак долу в ниското около Печ… Пренебрежително отпращам служителят на бензиностанцията да се разкара. Много мразя да ми оливат мотора, а те задължително го правят! Джуниър с нищо не е заслужил да го поливат! Дай бързо някаква салфетка, виквам на Поли, докато гледам ядно извиращият бълбукащ резервоар и слушам съскането на изпаряващ се бензин от загрелия двигател. А уж толкова внимавах…
След Беране пътят отново хваща рязко нагоре! Освен зелено, рязко взе да става и студено, а мъглите взеха да слизат все по-ниско и по-ниско. Мернах някакви ски съоръжения край пътя, значи определено си бяхме на високо!

Правим една последна спирка преди Рожайе и епичното изкачване към косовската граница. Пушим по цигара. Сръбската Дрина умишлено сме скрили в кутия от ЛМ, за да не дразним косоварите, че нещо сме с много наум да не ни помислят случайно за сърби и да ни резнат тиквите… Не, че нещо, ама страх лозе пази…
Оцеляваме някак през ориенталският хаос на Рожайе! Тук движението е традиционно като за Санджак! Хаос с главно „Х“! Пътни правила няма. Задръстването е сериозно! Спри, тръгни, спри, тръгни, тоя те засече, оня пресече. На мижавото кръстовище с табела останала от времето на ранният Тито, завиваме в посока Печ. Няма табела за Косово, няма и намек, че пътят води до граничен пункт. Просто поредната стръмна и тясна улица с хаотично спрели навсякъде коли. Като казвам навсякъде, имам предвид наистина навсякъде! Включително и по средата на пътното платно! Спираме чинно на няколко пъти, за да се разминем някак с насрещното движение. На няколко пъти едвам не влизаме в багажника на колата пред нас която просто спира, за да слезе или се качи някой, без никакъв знак или признак за това! Накрая с мръсна газ излизам от града! Карам като обезумял! Изнервих се! Пътят ми е познат.
Лека полека започваме да се изкачваме. Имаме да се изкачваме доста! Превалът е някъде на около 2000 метра! Височко, нали? На всичкото отгоре , отново застудя и се заспуска мъгла. Или ако щете ние се изкачвахме все повече към мъглата-въпрос на гледна точка. Последните километър-два преди черногорският пункт се хващам, че карам на втора, пред нас нищо не се вижда от мъгла, зъбите ми тракат от студ и периодично обявявам по разговорните като по радиоточка – още малко и слизаме. Слизаме в ниското. В ниското пече слънце и е топло. Още малко и слизаме. Там е поле. А щом е поле, следователно е топло! Още малко…

Седим си значи на черногорският пункт „Кула“ и около нас са само мъгла и три камиона с трупи. Няма жива душа. Дзиндзирикаме сериозно и тъй като мъглата я приемаме като част от се ла ви-то, което не можем да променим, се заемаме да променим това, което можем – да прередим някакси камионите с дървесина. Баааавно и внимателно извивам врат, за да видя кой откъде и дали ще реагира като прекрачвам мотора! Никой отникъде. Натискам бастър кърмъзъ копче и двигателят стартира. Аз продължавам да се пуля като горски у шумака и да чакам някой възмутено да реагира! Засега няма такъв! Врагът се е спотаил и дебне! Трябва да сме внимателни! Това не е шега работа, ей! Влизаме в Косово! А в Косово са само главорези, които докато кажеш „а“ и са ти резнали тиквата ей така за спорта! Страшни работи се разправят за Косово все пак… Стискам ръчката на съединителя и включвам първа. Щракването от лостчето на скоростите отеква като топовен гръм и се понася по околните баири. Или поне така ми се струва на мене! Бааааавничко пър пър пър пъъъър се придвижвам напред и спирам чинно пред будката на митничаря. Загасям двигателя победоносно и тихомълком се оглеждам. Тишина! Дори и митничаря не вдига глава към нас, а продължава да си блуждае и да си гледа под носа… Пристъпям от крак на крак стискайки паспортите в ръка и чакам включване! Е хубаво де ама включването иде точно оттам където не очаквах! Докато съсредоточено гледам в служителя зад гишето и очаквам някакви признаци на живот от негова страна, съм изтървал ситуацията от контрол! Въобще не съм видял, че единият от шофьорите на прередените камиони се е появил изневиделица и крачи сърдито към нас! А сега де! Гледам сърдитата физиономия и осанка и излъчване на щатски шериф. Гледам, но не виждам нито нож, нито автомат в ръцете му! Странно – явно ще ни души с голи ръце! Драйвърът приближава заплашително, кимва едва доловимо с глава и се завира почти до кръста през гишето на митничаря! Шушукат си каквото си шушукат някакви си техни работи и човекът се обръща и ни подканя с жест да дойдем по близо. Подавам паспортите, като с крайчеца на окото не преставам да следя шерифа… За дакле путуете?-пита служителят. А?-с цялото богатство на българо-сръбският ми, дълбокосмислено отговарям аз! За дакле, за дакле? Фор уеър ю гоуинг?- пита отново човекът, хванал ме неподготвен! И докато обмислям кой ли ще да е верният отговор на загадката, камионджията отговаря вместо нас – за дакле? Па за Косова, за дакле… Да, да, за Косово и оттам през Македония към вкъщи, изтрелвам мълниеносно аз. Пък през Македония, че то през Сърбия нали не може, щото, пък нали те там с косоварите и с тези печати в паспорта ииии… Абе усто цапната, нали се разбрахме, че в чужбина за политика не се говори, пустосвам се на ум аз…
Мръдваме пет метра настрани, за да се екипираме. Ама ще се оправяме ли, пита ме Поли! Аааа да, че то има доста до другият пункт. Може и едно 15 километра да са… Първият път като минавах от тук си викам абе я само каската да нахлупя, че ей сега ще спра на другия пункт и трябва пак да се разопаковам и като тръгнах и айде още малко и айде още малко и все не стигам пункт и не стигам… А той пунктът си е доста надолу по баира.
Минаваме превала и лека полека спускаме надолу. Не бързаме за никъде. Малко по малко оставяме зад нас мъглата и няколко камиона с трупи. Наоколо е тихо и свежо, само мирисът на феродо от камионите нарушава идилията на картинката.
След доста спускане и редица завои и серпентини, най-после стигаме косовският КПП „Кула“. Спирам първо на будката преди бариерите, за да направя гражданска на мотора. Както и в някои други по-странни страни, в Косово зелената карта не важи, пък за нашенската родна гражданска и дума не можеше да става. Знаех си урока отпреди. За да не ме връщат митничарите и да се редя два пъти, просто трябваше да си направя първо гражданската. Заставам с най-широката си и любезна усмивка пред гишето, зад което се е спотаил един също така ухилен като тиква младеж. Поли стои плътно до мен, а две циганета изкочили кой знае откъде се опитват да изкопчат нещо от нас. Нахални са, говорят нещо, къде на албански, къде на английски, но ние геройски устискваме и те лека полека губят интерес… След кратка ревизия на джобовете, подавам документите на младежа, споделяйки с Поли-тук в Косово говорим само на английски! Никакъв сръбски! В Косово говорят само английски ли, разбрала, недоразбрала, ми вика Поли! Не, бре! За да не ни резнат тиквите някъде, НИЕ ще говорим само на английски!
Ай уонт а иншурънс фор моторсайкъл! Йес? Фор минимум дейс енд маней! Йес? Очевидно, за да ни провокира, гадът му с гад и за да има повод да ни резне главите, младежът пита „Желите осигуранйе за мотор?“ Й-е-с, плииииййййз, бавно и отчетливо отговарям аз, неподдавайки се на провокацията. Само че човекът очевидно нямаше никакъв хабер за някакви си провокации, просто беше решил, че това ще е езикът, на който ще се разберем, ни пита какъв е мотора, какъв цвят, какъв модел, кое точно е фамилията и кое името на собственика, защо не съм аз собственика и накрая ни в клин, ни в ръкав изтърси „А всъщност на вас българите не ви ли трябваха визи за Косово?“… А де! Ново двайсе…
Прибутвам мотора без да го паля. И без това не бързаме за никъде, а и на пункта няма жива душа. Пък и да имам малко време да обмисля какво да говоря на митничаря. Казвам едно жизнерадостно хелоу, на което чувам „добар дан, из дакле путуете“. Явно човекът е видял българският номер на мотора в камерите и ни подкара директно на сръбски… Викам му, бяхме в Жабляк, а той – е, как е, хареса ли ви, не ви ли беше студено, валя ли ви и прочие обичайните неща. А за къде пътувате? Ами викам му, малко в Косово, малко в Албания и после се прибираме… И свойски подпирам лакти на гишето – абе я чакай да те питам, граничният прелаз Шищавец-Крушеве ради ли? Шишавец-Крушево… поправя ме човекът. Па ради, але ако има киша, не можете пролази! А пускат ли чужденци, продължавам да любопитствам аз? Па защо? Пускат! Е как да му кажа защо, като точно в сайта на косовските гранични власти няма и помен от подобен пункт, но решавам, че няма смисъл от безсмислени полемики! Сайта си е сайт-действителността си е действителност!
Продължавам с прибутването на мотора малко по-надолу, за да се екипираме! Уелкам ту Косово! Няма връщане назад! Сега ще се спуснем в равното Косово поле. Виж какво слънце пече надолу и какво готино време ни се очертава. Ще спрем в онова култовото кръчме по баира да пием по кафе и лека полека продължаваме-обяснявам на Поли. И докато редя такива слънчеви перспективи, неусетно сме обградени от трима момчетии, които настойчиво и без право на отказ започват да ни убеждават, че трябва да си купим боровинки. Продават чашки с боровинки хората. След десетминутни тиради и кандърми, накрая капитулираме или по-точно аз капитулирам, докато Поли с последни напъни да удържи положението вика, ама къде точно ще ги сложим на мотора тея боровинки! Викам, абе ти ще ги държиш! Няма значение! Виж, че няма отърване!
Вадя едното евро, което ни искат за кофичка боровинки, момчето благодари, пожелава ни приятен път, всичко хубаво и каквото още се сетите и…отнася със себе си това, което ни продаде току що! Понечавам да кажа нещо, ама викам айде карай, то и без това няма къде да ги сложим! Пък може и да е такъв номера, де да знам! Може цял ден да си продават една и съща кофичка с боровинки! Ходи се разправяй ако си нямаш работа… В същият момент момчето се затичва към нас извинявайки се многократно! Явно чисто и просто е забравил да ни даде плодовете след всичките приказки, които изприказвахме. Решил, че ни дължи компенсация след конфузната ситуация, ни съветва да се пазим, да не говорим много много с хората, че местните са литъл крейзи, да внимаваме по пътищата, че карат ужасно (нещо, което прекрасно си знаех) и като цяло да внимаваме много! Каза още, че полицията е ок и на нея може да се разчита, но само на тях и на никой друг да нямаме доверие! Супер! Сега вече бях напълно спокоен! Убеден съм, че Поли беше още по-спокойна и можеше лека полека да продължим да се спускаме в бездната на това клокочещо Косово поле…

Няколко километра под границата, на един обратен завой се намира и търсеното от нас кръчме „Те кула“ (то тук в района май всичко все „Кула“ се казва). Кръчмето този път е празно. Седнали сме отвън и съзерцаваме панорамата към долината и ето това съоръжение

Барбекю направено от бойлер или от един господ знае какво точно. Мъча се да се сетя дали съм го виждал и преди… Заслушвам се в музиката, която се чува отвътре. Я, младежът слуша сръбска музика. Странно! Опитвам се да обясня на човека, че ни се ще кафе на джезве, демек тюркиш кофи, на което той отговаря сръпска кафа? Па има! Важи! Комай вече и Балканите не са това, което бяха…

Ето ги и злополучните боровинки, които май май забравихме на масата в кръчмето. Ама карай и без това нямаше къде да ги сложим, без да омажат всичко в багажа ни.

Докато седим, пийваме кафенце и съзерцаваме гледката околовръст и пътната карта, до нас спира вехт опел. Поглеждам-номерът е местен. От колата слизат двама младежи с доста странни черти и излъчване на главорези. Хващам се, че съм ги зяпнал с отворена уста и виснало чене! Вече бях забравил какво ни каза момчето с боровинките – с местните внимателно и без много много да ги зяпаме и заговаряме, че са литъл крейзи. Момчетата минават покрай нас, поздравяват и хлътват вътре. Докато прехвърлям в главата си скромният си запас от албански думи, с които бих ги поздравил, се замислям, че всъщност бях мернал някъде единствено думата за добър вечер, която бях запомнил да е нещо като „мюрюмба“, ама първо беше два следобед, така че за каква ти вечер ставаше дума, второ един господ знае дали и какво точно бях запомнил, така че смънках едно хелоу, но те хората вече бяха ни подминали отдавна…
Като цяло Косово е доста странно място поне за мен. От една страна има нещо ориенталско и напомнящо на страна от третия свят

От друга има места страхотно направени, чисти и подредени като в развита европейска държава

Въобще нравите са хем нашенски балкански, хем не съвсем, хем лъха на ориент, хем не съвсем, за разлика от Санджак да речем, определено си личи, че се наливат сериозни пари в страната! Страна, която няма нормално обществено здравеопазване, страна, в която официалната безработица достига страховити нива, а в същото време покрай пътя виждаме палати за милиони и се разминаваме с коли за стотици хиляди, страна, която не е в никакви (евро)зони, но е приела за национална валута еврото, страна, в която табелите на населените места са изписани двуезично-на албански и на сръбски, само за да могат после да задраскват старателно със спрей надписът на сръбски…
Сложно ми е за възприятие, затова предпочитам да не се напъвам, а се любувам на природата и внимавам да не ни отнесе някой местен джигит.

Лека полека навлизаме в Пейе или Печ. Започвам да премислям внимателно откъде да минем. Не за друго, а защото и този град е от местата, където традиционно се губя абсолютно всеки път, щом ми се наложи да мина през него!

А градът хич не е малък и движението му е доста интензивно и изнервящо, та ако имам възможност бих предпочел да не се налага да се въртим насам натам като изоглавени с риск някой да ни катурне на земята… Първоначалната ни идея беше да минем през града и да се разходим до планината над него, където е Руговската клисура и Печката патриаршия. Е то хубаво ама с тея облаци, студ и мъгли в планината, от която преди малко бяхме слезли, нещо не мислех, че ще ни е много голям кеф да гледаме клисурата дзиндзирикайки и не виждайки по-далеч от носа си поради гъстата мъгла. Споделям виждането си с Поли и виждам, че и нея нещо не я блазнят студа и мъглата. Ами добре, викам, тогава автоматично отпада и патриаршията, щото да минем през целия този градски ад само заради патриаршията нещо не ми се струва оправдано! Ок. Ами тогава какво ще правим като пристигнем неприлично рано в това албанско село, където си бяхме направили резервация за довечера? Няма ли някой град наоколо-да се настаним и да ходим там да поразгледаме, хапнем, пийнем по бира-предлага на глас Поли. Е па има- има някакъв град, общински център или нещо такова, ама е някъде с 4000 жители, та не очаквай нещо кой знае какво! Друго комай наоколо няма-споделям аз географско-политическите си познания… Абе, карай, ще го мислим после!
Е то карай, карай, ама нещо отървах посоката! Мамка му! Пак се изгубих в Печ! Уж ми беше ясно, уж бях минавал и преди, уж си спомнях какво, що, ама комай само уж. Спираме до един дядо, който нещо си се мотае по тротоара. Достолепен старец във вехт, но спретнат костюм. Сори! Екскюзми, сър! – заговарям слисаният човечец. Джаковица, роуд ту Джаковица, продължавам с жалните си вопли аз. Аааа, Джаковица, джагара, джугара, рруга, джагара, джугара, рруга, рруга, джагара, джугара – обяснява с пълна сила дядото, само дето мен албанския хич не ми е сила, щото още съм само до добър вечер. Усмихвам се и вдигам безпомощно рамене… Парлеву франсе, усмихнато предлага стареца. Тцъ…онли инглиш. Пфууу…въздъхва човекът. Дойч? Найн дойч…онли мало сръбски, але ниесмо сърби, из Бугарска сме – бързам да се застраховам аз! Але сърби нису люди? Ми смо сви люди! Добри и лоши люди… Честно, удари ме в земята дядото! И като заобяснява – оттук наляво, после след двеста метра има едно малко кръгово – на него надясно и после веднага наляво и само направо и сте в Джаковица! Хвала дяда! Свака част! Бързам да тръгваме, докато не съм забравил ценните указания!
Отново сме спрели и умуваме. Със сигурност минахме доста повече от двеста метра, но нищо наоколо не ми е познато-сигурен признак, че сме пропуснали отбивката и сме задълбали навътре в града. Движението е кошмарно, а табели разбира се няма. На поредното задръстено кръстовище просто спирам на единия ъгъл и се отправям директно към някакъв човек, който си пие кафето в едно от многото заведения! Отново екскюзми, сър и отново човекът си ни заобяснява на сръбски колко сме смотани та да не уцелим отбивката за Джаковица…
Продължаваме по новите указания, минаваме през целия град като на парад, не се даваме на голфа, който се опитва да ни катурне на едно кръгово и лека полека сградите и хаосът около нас започват да оредяват – сигурен признак, че излизаме от града! Мярваме и табела Джаковица 30 км. Ура! На верният път сме!

Разбира се, Косово е относително малка страна и тук разстоянията са на практика никакви. Ето, Джаковица например беше на 30 км ако се вярваше на табелата, а ние дори не трябваше да стигаме в Джаковица! Целта ни беше нейде на средата между Печ и Джаковица и се наричаше Дечани. Какво има в Дечани ще кажете. Е как какво? Задръстване, хаос, ориенталско-балкански привкус и разбира се манастирът Високи Дечани, който се намираше в покрайнините на града. Предният път като минавах по тези земи направих едно юнашко кръгом малко преди манастира като видях въоръжените до зъби хора, вперили поглед в мен. Естествено ,помислих, че съм сбъркал пътя и съм се натресал в някаква юнпрофор-ска база! После прочетох, че те всъщност юнпрофорците просто охраняват манастира да не би случайно някой местен пироманиак да му драсне клечката… Е сега беше моментът да хвърлим едно око на манастира. Първо ни беше на път, второ имахме предостатъчно време.
Спряхме на една бензиностанция в центъра на Дечани, за да заредим бензин от евтиния, че само след двайсетина километра щяхме да напуснем страната в посока Албания, а там горивата не бяха на толкова благи цени. Усмихнатите бензинджии ни се изкефиха много – така и не разбрах защо. Та цъкаха по мотора, та гледаха колко вдига, та ни разпитваха накъде сме тръгнали, та какво що, абе злите косовари много ни се изкефиха с две думи. Къде заплеснат по веселбата с бензинджиите, къде от ЕГН-то, но като отпраших от бензиностанцията и минахме разклона за манастира като малка гара… Карай, махнах мислено с ръка… Другият път! Само ако си изкарам един списък с местата оставени за „другия път“, сигурно няма да ми стигне една тетрадка от сто листа, ама айде все ще намеря някъде да вмъкна и още една точка – манастирът „Високи Дечани“…
Хващаме отбивката за някакви села и ГКПП Морина, оная „Морина“, която е придружена от Фериботче на табелите по пътя! Не я бъркайте с ГКПП „Морина“ на магистралата Тирана – Прищина! А ще кажете какво е това фериботче ли? Ами чисто и просто това тук е някакъв, с много условности казано, главен път в посока Шкодер, като пътя е толкова планина измежду планина, всред планина, до планина, че просто на езерото Комани са си спретнали една гемийка хората, да си прецапват по-бързо и безопасно, отколкото да се катерят по чукарите с обратните завои и страшните денивелации. Ама то и трафика по това направление е страшен, щото разписанието на въпросната гемийка е по-рехаво и от на ферибота Свищов – Зимница…
Спрели сме на мегдана на едно село, в което или е минала чумната епидемия, или просто е отдавна изоставено. Спрели сме не за друго, а за да направим кратка справка с картата, че нещо районът и пътят хич не ми изглеждаха международно. Седим си ние и се зверим в картата и пушим по една вражеска „Дрина“, а срещу нас стоят и гледат безмълвно три хлапета, които изплуваха кой знае откъде в тая пустош! Сякаш от земята изникнаха! Стоят и чакат да умрем, та да ни плячкосат багажа, предполага Поли и понеже хич не ми звучи нереално, бързо бързо допушвам сръбския качак и започвам да се екипирам, още повече, че единствената кола, която минава за десетината минути докато кибичим тук, намаля, намаля, намаааааля, спира, мъжът в нея се вторачва в нас, поседява, поседява и баааавно се отдалечава. Брррр….Да се омитаме оттук! Поли дори не изчаква да чуе доводите ми и вече е на мотора!
Спираме в следващото населено място – Юник. Не знам град ли е или голямо село, но поне не е като след чумна епидемия. Спирам на една спирка на някакъв обществен транпорт срещу няколко магазинчета и някакво кафе. Отново всички погледи са вперени в нас, но с една идейка по-дружелюбно. За да им покажем, разбираш ли, че ич ни не дреме за местните, накачулваме всичко по мотора и дори оставям ключа на него! Тук няма ли да пречи, пита Поли? Ами ако пречи да си го местят! Е и ключа им оставям тук! И със стъпка на местния шериф влизаме в някаква странна закусвалня, където се мъдрят три закуски и половина и две момчета, гледащи лошо. Взимаме си по закуска с незнайно какво, което реално погледнато си е две трети от наличностите. Казано иначе-демек изкупихме закусвалнята. След това хлътнахме и в магазина да вземем по шоколад за децата и викам айде да се махаме, че някакви с една джипка много злобно гледаха мотора и се паркираха ту пред него, ту зад него! Викам, айде сега няма нужда да ни катурнат мотора, дай да не им лазим по нервите…
След още едно спиране при някаква много странна мъжка процесия, която се влачеше по средата на пътя, най-после стигнахме до граничният пункт! Честно казано отдъхнах си! Отдъхнах си сякаш влизахме не в Северна Албания, а кой знае къде, ама нещо все си бях на тръни в това пусто Косово…
Косовският митничар дори не ни погледна. Измърмори си нещо под носа и раздразнено помаха с ръка с недвусмисления жест да вървим на майната си или цензурирано казано да продължаваме към албанския пункт и да не го занимаваме…
Албанският му колега беше също толкова отегчен от присъствието ни, но поне ни разгърна паспортите и кой знае защо ни поиска косовската гражданска, която старателно прочете отгоре додолу. Набързо и той ни отпрати на майната ни, а ние повторна подкана не чакахме! Наоблякохме се набързо и подкарахме по чисто новия път надолу към Тропоя и Байрам Цури! Гледката продължаваше да си е същата – планини колкото ти душа сака!

Очаквайте продължението

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Косово – на картата:

Косово

Още пътеписи от близки места:

1. Фори из Балканите (1): През Санджак за Черна гора
2. Пътеписче… :) (Мото-уикенд из Сърбия, Косово и Македония)
3. При нашенци в Косово (1): Сватба при гораните (с. Драгаш, Косово)
4. За там където стрелянето по линейките е забранено, а за танковете има пътни знаци, или екскурзия до Косово
5. Манастир Дечани, Косово
6. Косово в деня на независимостта си (2): Поглед от Скопие
7. При нашенци в Косово (3): На гости при гораните от Зли поток
8. Косово в деня на независимостта си(1): Поглед от Прищина
9. Косово – предразсъдъци или реалност (Джеравица, Дечански манастир и Прищина)
10. При нашенци в Косово (2): Гораните от Рестелица
11. На мотор от България през Македония до Албания и Гърция или как не влязох в Косово
12. Балканкан* (3): Из чукарите на Албания

Продукти за 4 порции:
1кг картофи
300г пилешко месо
2 моркова
¼ глава целина
1ч.ч. сметана
2- 3с.л. мазнина
1ч.л. сол
1 ½ ч.ч. вода
1с.л. чубрица

Приготвяне:
Запеканка с картофки и обезкостено пилешко месенце в чуден сметанов сос и отново сготвена в керамичния съд. Пилешкото ми е предварително обезкостено. Нарязвам на хапки. Почистените и измити зеленчуци режа на кубчета с къдраво ножче. Прехвърлям в гювеч. Наливам сметана и чаена чаша топла вода. Добавям сол, мазнина и чубрица. Похлупвам и пека на умерена фурна. Времето за готвене е час, час и половина. Моята мазнина през зимата е свинска мас. Споделям, че ястията са ми по- вкусни с нея. Много добре се отразява на картофките, фасула, киселото зеле.

Понеже ( този път) се стигна до убийство след публичен побой на глутница зверове над човешко същество, темата се задържа по-дълго на телевизионните екрани от обичайното воайорство към сходни случаи. Трагедията с убития във Враца 18 годишен младеж отприщи много лични истории в публичното пространство. Мислех, че, поне на този етап, съм приключил с тях. С това:

http://ivo.bg/2016/01/13/%D0%B1%D0%BE%D0%B9%D0%BA%D0%BE/

Или с това :

http://ivo.bg/2016/01/07/%D0%BF%D0%B0%D0%B7%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B5-%D0%BE%D1%82-%D0%BB%D0%B0%D0%B5%D1%89%D0%B8-%D0%B4%D0%B2%D1%83%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%B8-4/

Или с това:

http://ivo.bg/2014/05/29/%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%B4%D0%BD%D0%B0%D1%85%D0%B0-%D0%BC%D0%B5-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE/

В досегашните коментари, включително и в моя акцент, че държавата се оглавява от човек, горд с миналото си на побойник, се съдържа истината за случилото се. Верни са констатациите за бездушието на кибиците и за вината на всички нас, които приемаме насилието за даденост, срещу която нищо не може да се направи.

Щом ще е лично обаче, нека бъде и напълно искрено. Особено когато става дума за един прекъснат млад живот пред очите на толкова много хора.

Една от причините, поради която Тодор е мъртъв, е в това, че е бил прекалено млад и неопитен. Още не се е научил да бъде страхливец, като мен. Взел, че се опълчил на глутницата, вместо животоспасяващо да си замълчи, като мен. Ако беше поживял повечко, щеше да се научи, като мен.

Учиха ме да си мълча още от училищната скамейка, после в казармата. Иначе-бой. Или в буквалния, или в преносния смисъл. И ме научиха. Беше много полезно умение в Ливан, където, както и на война, първо умират смелите. Във войните, преди епохата на умните бомби, умниците се скатават, а глупавите храбреци посрещат куршумите с гърдите си първи.

Още преди 30 години много бързо се научих в Бейрут да се позабавя малко след поредната кола бомба и да не бързам прекалено много за мястото на касапницата. Касапите имаха навика да зареждат втора бомба на местопрестъплението, за да избият глупаците от бърза помощ, пожарната и най-глупавата част от журналистите, спринтирали да отразят събитието ( макар то да беше рутинна, всекидневна „новина”). Благодарение на моята схватливост сега имам възможност да споделя умните си мисли с вас.

Моят съсед по етаж в Бейрут, журналистът от Холандия Ян Койлен,  ме мислеше за смел или луд ( почти едно и също) защото отказвах да спя в коридора пред асансьора между повечко стени по време на поредния артилерийски обстрел. Всъщност от страх се завивах през глава в кревата, за да не гледам разривите и пожарищата през дупката в стената, пробита от шрапнел.

От страх хукнах на бягам с колата веднъж при една престрелка в центъра на ливанската столица. При удара на заден ход счупих задната броня на фиата. После ми го отнеха с пистолет в главата, която страхливо преклоних чак до коленете под натиска на дулото. Храбрият консул на Австрия, само на две пресечки от моя дом, бе проявил смелост в същата ситуация и го застреляха на място. Нима не е полезно да практикуваш правилото за “преклонената главица”?

Апропо, благодарение на пукнатината, резултат от моята страхливост, разпознах фиата, паркиран много месеци по-късно на една бейрутска улица. Изтичах първо да поискам помощ (нали съм разсъдлив) от първата срещната въоръжена закрила и това се оказа сирийски военен патрул на централния булевард „Хамра”. С такъв ескорт се върнах и пред очите на събралата се тълпа и пред втрещения от експеримента нов собственик на препродадения автомобил извадих резервния ключ ( предвидливо разнасян от мен винаги с надежда да открия отнето ми имущество) и отключих возилото. След това демонстративно запалих мотора. Извод: страхът помага за спасяване на вашето имущество, белязано с пукнатините на страха.

Ето така, учейки се на удобна страхливост, оцелях и до онзи ден през май 2014 г., когато обучението ми по оцеляване беше поставено на изпитание посред бял ден в София от три пияни русофилски мутри , афектирани от появата ми по една телевизия същия ден (виж един от линковете по-горе). Ако бях им се изрепчил поне, да не говорим за физическа съпротива, за каквато ме предизвикваха поне 5 дълги минути, преграждайки ми пътя с псувни и закани, може би нямаше сега да споделям полезния си опит в оцеляването. Обаче , нали не съм вчерашен, оставих ги да ме изнасилват вербално, разголен като страхливец пред любопитните граждани (собственикът на магазинчето, пред което мутрите пиеха, се скри). Бях изнасилен морално, но се измъкнах без да ме бият физически – нещо като секс за кеф на по-силния, но по взаимно съгласие поради липса на възможност на една от страните да откаже.

Сега, когато имам малки деца, си имам извинителна бележка за страхливостта от училището на живота. Винаги мога да кажа, че не ми пука за жалкия ми живот, но съм длъжен да го продължа заради създанията, на които дължа това – не само от любов към тях, а по задължение.

Така че аз съм невинен относно обстоятелството, че съм се научил да бъда страхлив, но жив въпреки всичко, което ми се е случвало и напоследък убийствено често се повтаря като агресия по софийските улици. Това от една страна.

От друга страна, Тодор не имал възможност да се научи да бъде страхливец, за да оцелява, като мен. Да се беше заключил в колата или да беше дал газ, вместо да спира и да излиза от нея! Не е имал шанса да се обучава дълго на страхливост и за наказание му отнеха правото да създаде поколение. Какво повече да кажа, освен, че се чувствам виновен за това, че не съм бил наблизо, за да изкупя вината си за цялата си дългогодишна страхливост, на която животът ме е научил в името на оцеляването.

Share on Facebook

За десета поредна година ще се проведе Национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“. В него могат да участват автори от цялата страна. Те могат да изпратят до три непубликувани стихотворения, в четири екземпляра, най-късно до 25 април 2016 г. Конкурсът е анонимен и участниците следва да посочат отделно трите си имена, точен адрес, телефон...

Две новини от вчерашния ден, засягащи независимостта на медиите, заслужават отбелязване.

1

На  заседание на Европейската комисия на 13 януари 2016 г. беше активиран механизмът за защита на върховенството на закона по отношение на Полша. Поводът е светкавичната процедура за промяна на закона и поставянето  на обществените медии под директен контрол на правителството.

Европейският съюз за радио и телевизия вече реагира,

защото перспективата правителствата да назначават управлението на обществените медии е твърде нерадостна, за да бъдат подминати събитията в Полша с безразличие:

Това е атака към организация, която ще престане да бъде независима след влизането в действие на приетите законови изменения. Според нас това е твърде сериозна крачка назад, която дълбоко ще засегне обществените медии.

Процедурата, на която вчера ЕК даде ход,  има за цел  да се изяснят фактите, да се получи информация за ситуацията в по-голяма дълбочина и да се започне диалог с полските власти – с оглед “да се предотврати ситуация, в която върховенството на закона може да бъде поставено под въпрос”, според изявлението на заместник-председателя Тимерманс.

Комисията смята, че  “върховенството на закона изисква зачитане на свободата на изразяване и основните права и обратно,  не може да има такива без върховенство на закона”.

За пореден път и до нас достига предупреждението на ЕК, че

“основните права са ефективни само ако се гарантират от съда:

свободата на изразяване изисква уважение към правилата.”

Как по-ясно да бъде казано: ако изготвянето на правилата се контролира от частни интереси, а не от принципи и ценности, ако съдът – трети в спора между двама – е под контрола или влиянието на страна по спора или по други причини не е безпристрастен – това означава липса на ясни и еднакви за всички правила на играта, а какви свободни медии може да има в такива условия?

Започва диалог, от Полша се очаква да отговори на поставените въпроси до средата на март (2 месеца) – начало на  известната тристъпкова процедура на механизма, преди да се обсъжда прилагането на чл.7 ДЕС. В медиите се обсъждат и вероятността, и възможността за прилагане на различните хипотези на чл.7 ДЕС – а заглавията почти задължително включват оценката “безпрецедентно”.

2

И състоянието на българските медии е доказателство за връзката, подчертана от г-н Тимерманс, между свободата и върховенството на закона: блокираната съдебна реформа; непрозрачните решения – включително за цифровия преход – и тишината относно прилагането на решението на Съда на ЕС 376/13; необезпокояваната концентрация на медийна и комуникационна мощ у този-чието-име-управляващите-не-споменават, включително върху наследството на КТБ; слуховете за  мистериозни медийни законопроекти – които понякога се оказват верни – като този за закриването на Фонд Радио и телевизия; тъжните поръчкови топ-имена, които  направиха пореден пирует покрай сюжета Доган – Местан; интересите на Малофеев, православието и пропагандата от изток – и това описание може да продължава.

В такъв контекст – и когато Европа се вълнува от защитата на ценностите на европейската демокрация –  вчера премиерът Борисов коментира свободата на медиите:

  В България медиите са зависими, но не от правителството.

Медиите зависят от олигарсите, големия бизнес, е казал премиерът.

Много повече.  ПР-те на олигарсите пишеха и заданията на обществените поръчки –  нямаме гаранции, че тази практика не продължава. От олигарсите идват ключови законопроекти.  Делата в съдилищата с уж системата на случайното разпределение се разпределяха неслучайно в интерес на олигарсите.  Ако олигарсите имат футболно хоби – може държавата да им помогне, а и те да помогнат – като  станат членове на Обществения съвет на някоя обществена медия. А ако нямат футболно хоби, но са придобили БТК – още по-добре – могат да станат спонсори и на два футболни клуба, няма емоционални ограничения (Левски и Лудогорец).

Така настояването на Европа за върховенство на закона тихо угасва в територията на върховенството на олигарсите. 

А както казва Лозан Панов, председател на Върховния касационен съд:

 Като председател на върховна институция видях как бяха бламирани ключови промени в конституцията и беше мой дълг да говоря. Мълчанието те прави съучастник в това, с което не си съгласен.

Толкова често се обяснявам в любов на издателство „Рибка“, че става неприлично… Но какво да направя? По-силно е от мен! Напълно омагьосана съм от книжките, които селектират, и от начина, по който ги представят на българския читател. „Малкият градинар“ на Емили Хюз е най-новата ми любима книга. Историята и илюстрациите пленяват с простота, детайлност и...

“Човек и добре да живее, в един момент му се налага да наема хора.” Това обобщава досегашният ми скромен опит с наемане на служители. В последно време се оглеждам все повече за данни относно подбора на служители и recruiting-процеса, затова и изчетох от кора до кора доклада на LinkedIn за причините, поради които служители сменят работата си.

Данните са събрани от доста добра извадка: повече от 10 000 анкетирани и наблюдение над 7 милиона членове на LinkedIn. Проучването следва дълга поредица от други сходни статистики на професионалната социална мрежа, но разкрива нови тенденции.

Все повече хора са отворени към смяна на кариерата – за 4 години активно търсещите работа са нараснали с 36%. С 16% са се увеличили тези, които LinkedIn нарича “warm passives” – служители, които не търсят нова работа активно, но са готови да обсъдят предложение от професионалист или тяхната приятелска мрежа. Като човек, който цял живот се числи към категорията на пасивните с по-висока или по-ниска температура, мога да кажа, че това е не по-малко значима възможност за търсещите служители – дори понякога тук се крият по-интересните кандидати.

Най-важната причина: кариерна възможност

Нова възможност за развитие – това е водеща причина за смяна на работа. 45% от тези, които са сменили работата си в последната година, са се притеснявали, че нямат път за развитие в своята фирма. 59% са приели заради нови възможности за развитие и ясен кариерен път, които новата компания им предлага. Най-важното заключение тук: ако наемате хора, опишете им визията за тяхното развитие; ако искате да запазите таланта във фирмата си, обсъждайте редовно нови възможности за развитие и евентуални притеснения.

И все пак, развитието не е всичко. В топ причините за смяна на работа се нареждат още по-добро заплащане или допълнителни ползи, по-предизвикателна работа, припокриване между позицията и уменията на кандидата, повече възможности за влияние върху развитието на фирмата и вяра в бъдещето на самата компания. Прави впечатление, че с все по-активното навлизане на Millenials в работната сила стават по-важни интересната работа, корпоративната визия и културата на фирмата.

От раздвижването на работния пазар печеливши излизат технологичната индустрия, здравните компании и енергетиката. Първите печелят кандидатите със сериозни предизвикателства, при вторите ключово е припокриването със знанията на кандидатите, а при третите (поради липса на множество ценностни ползи ) водещо е заплащането.

Големите губещи в последните години са в сферата на търговските вериги и продукти. Според анкетираните основният минус на тези компании е липсата на баланс между работа и свободно време.

Най-важният източник на информация: препоръка

За да привлечете повече кандидати, инвестирайте в referral-програма за вашите обяви – според LinkedIn това е водещият канал, по който служителите научават за нови позиции. Основна причина за това обаче е щатският пазар – в Европа все още най-успешен метод за набиране на служители са специализираните агенции. Лично аз съм доста скептична към тях, основно след срещите в LinkedIn с некадърни headhunter-и, но статистиката вероятно не лъже

Основно предизвикателство за кандидатите (числом, 49% от тях) е че не знаят какво е да се работи за вас. Затова е полезно да инвестирате в employer branding и да покажете информация “от кухнята” на кариерната страница в сайта или в блога ви.

Най-големият проблем: интервюиращи роботи

Разбира се, не говоря за sci-fi бъдеще, в което метални специалисти оценяват кандидатите – но много интервюиращи се държат точно така, въпреки че са направени от плът и кръв. Един от цитатите в изследването посочва като основна пречка “Too focused on checking off the boxes. Inability to assess talent that fits outside the box.” Не оценявайте таланта само във връзка с текущата позиция – често тя може да се промени достатъчно за кандидат, който отговаря на критериите ви за водещ талант. Хората рядко пасват в предварително зададен калъп в което и да е отношение.

Имайки предвид, че за 77% от анкетираните интервюто е ключово за крайното решение, станете специалисти в него. Прекарайте време с кандидата, не за да го разпитате за предишния му опит, а да видите що за човек е – понякога талантът е по-важен от уменията.

Изводите от LinkedIn са ясни:

• предложете възможност за развитие;
• развивайте имиджа си на добър работодател;
• интервюирайте, за да определите наличие на талант, а не съвпадение с дадена позиция.

Постът Привличайте нови кадри с кариерни възможности е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.