ТОВА Е СНИМКА ОТ ЦИТАТ,  ИЗПИСАН НА ПАМЕТНИКА НА ГЕНЕРАЛ ИВАН КОЛЕВ, ОТКРИТ ДНЕС В ДОБРИЧ . ЗАСЛУГАТА Е НА БЪЛГАРСКИ ПАТРИОТИ, КАТО ГЕОРГИ ЧУНЧУКОВ, КОИТО СЕ БОРИХА ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ ГОДИНИ НАРЕД, НО НЕ БЯХА СПОМЕНАТИ ДНЕС ПРИ ОТКРИВАНЕТО НА ПАМЕТНИКА

На днешния 7 септември главната новина за българските медии би трябвало да бъде откриването

на паметника на генерал Иван Колев в Добрич. Премиерът Борисов също беше там. Той обаче отказа да държи реч и да пререже точно тази лентичка, оставяйки, нетипично за него, водеща роля да имат други ( като външният министър Даниел Митов, военният министър Николай Ненчев и лидерът на Патриотичния фронт Валерий Симеонов).

Причината за небивалта скромност на Борисов?

Много ясно, героят от руско-българската война генерал Колев е победил руските завоеватели в Добруджа!

http://clubz.bg/44217-borisov_peeshtiqt_pametnik_e_unikalen_tolkova_jiv_i_hubav

Антибългарски репортаж за паметника на ген. Колев, страх, че е победил руснаците

Паметникът, издигнат 100 години след епопеята

Бойкотът на истинските български национални герои продължава и век след победите им

Янко Гочев*, историк

Отвратителен АНТИБЪЛГАРСКИ репортаж на телевизия БТВ за ЦЕНТРАЛНОТО събитие за българския народ и за всички българи по света от днес – откриването на паметника на българския национален герой от Първата световна война генерал Иван Колев в Добрич. Ето какво сътвориха днес българофобите от БТВ, за да минимализират и манипулират хората във връзка с това тържествено събитие, чакано от истинските български патриоти от десетилетия.

1. Репортажът беше много кратък някъде по-малко от минута.

2. Репортажът беше забутан в края на новините малко преди спортните новини.

3. При обявяване на зрителите кой е генерал Иван Колев се подчертава, че той бил победил РУМЪНЦИТЕ.

Нито дума за победените от него руснаци и сърби. Ако БТВ се смущават от българските победи над тези доказани врагове на България това си е техен проблем, а не наш, но не трябва да лъжат и манипулират по темата. Обяснението може да бъде, че в БТВ са невежи и/или обслужват руска и сръбска медийна политика.

4. Интервютата бяха подбрани само с комунистически мутри, в това число дежурния казионен ”историк” другарят от БАН Г. Марков – агент на ДС, стар сръбски и руски ”интелектуалец”, упражняващ се в областта на българската история;

5. Случайно или не в тези интервюта АКЦЕНТЪТ е изместен в посока към НЕОДОБРЕНИЕ на това, че някой си позволил да звучи българския национален химн и това било много лошо. В допълнение химнът е наречен ”стария”. Това е срамно внушение и пореден опит за манипулация. Бойният марш ”Шуми Марица” е единственият български национален химн. Песен вдъхновила поколения българи от опълченците през 1877г. чак до героите от всички война до забраната му от комунистите. Няма друга такава народна песен, боен марш и национален химн, но явно за някои другари в Добрич и на българофобите от БТВ това не им харесва.

ИЗВОД – БОЙКОТЪТ на истинските български национални герои какъвто безспорно е генерал Иван Колев ПРОДЪЛЖАВА и век след победите им. Медийните похвати включват или гробно мълчание по темата, или лъжи и манипулации, за облъчване на българите. Не го оставиха генерала на мира и в деня на неговата Добричката епопея – 7 септември 1916г. Срам и позор са тези БТВ – активни медийни манипулатори. За тях централните събития за деня са наводненията в Гърция, криминалните истории в село Галиче или химична атака в Алепо, Сирия, но не и издигането на паментика на генерал Иван Колев в Добрич.

*Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора.

Урок по родолюбие 

Текстът, който следва, е на о.з. полк. Иван Стойчев. Това е негов спомен за първата вечеринка, проведена в град Тулча през месец април 1918 г. Поводът е девет месеца от преждевременната смърт на ген. Колев, а целта – набиране на средства за негов паметник. Защо го предлагаме на читателя? Защото вечеринката в Тулча е нагледен урок по родолюбие и патриотизъм, изнесен с любов и всеотдайност от войника до генерала, от обикновения до знатния гражданин на Тулча. Урок, от който могат да се поучат всички желаещи да се включат в делото за увековечаване на паметта на легендарния генерал. Препечатваме текста със съкращения. 

Георги Чунчуков 

Кавалерийска вечер в гр. Тулча 

В памет на генерал Колев са уреждани от 20 години много забави: вечеринки, утра, концерти, състезания и пр., имащи за цел – да увеличат средствата на фонда, носещ неговото име…

След като се минаха около 9 месеца от смъртта на генерала, конницата си позволи едно по-шумно веселие. Решено беше – на 21 април 1918 г. да се даде вечеринка в Тулча. Това съвпадаше с радостта на много тулчански българи, завърнали се от заложничество в румънските лагери, както и с великденските празници…

Приготовленията почнаха отрано. Мобилизирани бяха всички вкусове, изкуства и занаяти. Във всеки полк се промишляваше, как да се допринесе за по-доброто изнасяне на вечеринката във всяко отношение. Декорирането се ръководеше от художника при дивизията – Н. Кожухаров…

Работеше се с амбиция и въодушевление.

Приведена беше в ред и украсена част от грамадното здание, наричано „Зала за конференции“. Таванът, ложите и колоните бяха покрити със зелени гирлянди от бор и бръшлян; по стените, върху парадни конски покривки (валтрапи) от седлата на Гвардейския полк, бяха съчетани хубави армюри от сабли и шлемове; портретите на съюзните монарси, на коне, бяха поставени от двете страни на ложата, определена за висшите началници; самата сцена представляваше една хубава гледка, нарисувана в няколко дни от Н. Кожухаров, разполагащ с най-първобитни средства; над сцената беше поставен портретът на генерал Колев, обиколен с венец, а над самия венец беше разперил грамадни криле голям препариран орел. В подножието на сцената бяха кокетно наредени подаръците за лотарията. Най-голямата част от подаръците бяха изпратени от София, Русе, Ямбол и Пловдив – от семействата на офицерите; друга част бяха подарени от тулчанци, а най-малко – затова и най-ценни – от конните полкове. Портретът на един хубав чер жребец беше поставен между предметите. Живият кон – на цена 3000 лв. (тогавашни пари), беше най-щастливата печалба от лотарията.

На горния етаж, в една стая беше наредена художествена изложба, а в долния етаж – два буфета, снабдени с хубави напитки и закуски…

Това, което придаде, обаче, истинска цена на тази вечер, беше присъствието на командуващия армията ген(ерал) Тодоров, и няколко от командирите на дивизиите, както и готовността на тулчанци да се отзоват на поканите на нашите конни офицери. Ще бъде лицемерно да не кажа, колко поласкани се чувствувахме и колко въодушевени бяхме от нашите гостенки – госпожи и госпожици, българки от Тулча, елегантни, пълни с грация и добродетели – жени, сестри и дъщери на наши стари познати, приятели и роднини. Тук човек можеше да види, в това време на кръвопролитие и разрушение, облечени с вкус дами. Изобщо, изпъкваше ясно, че тулчанки се обличат с вкус, не по-малък от този на големите български градове, но това, което аз лично най-високо ценях у тях, то беше тяхната веселост, която заразяваше и … пленяваше; радостта и безгрижието, след завръщането на отвлечените им близки, бяха ги всецяло завладели.

Велики бяха дните, които преживявахме тогава. Велика можеше да бъде и радостта.

Почна се литературно-музикалната част. Офицерски хор, под диригентството на поручик Цанев, изпълни народния химн, химна на царя и още няколко парчета. Направи хубаво впечатление сладкият тенор на поручик Методи Бъчваров, който пя „соло“ заедно с хора.

Капитан Зидаров свършил по пеене в Московската консерватория, пя със своя мелодичен и закръглен бас: „Как Карол шел на войну“. Пеенето му беше такова, че, въпреки неговия твърдо следван принцип да не излиза на бис … публиката го принуди и той изпя с майсторство един руски романс.

Ротмистър Милчо Митев с едно доста голямо съвършенство изпълни „Хумореските“ от Дворжак, акомпаниран на пиано от госпожа Георгиади. Спомням си, обаче, че цигулката му не беше добре настроена и това предизвика доста смях.

Конник от Гвардейския полк издекламира: „България“ – от Пенчо Славейков и „Остави таз песен любовна!“ – от Ботев, с една презадоволителна дикция, с мощен и мелодичен глас и добра жестикулация. Кой беше този момък, който показа всички данни да стане много добър декламатор, и дали е последвал своите дарби – не зная.

Фанфарният оркестър на Гвардейския полк, в пълна парадна форма, изпълни с умение няколко музикални парчета.

Извън програмата, синът на командуващия армията изпя „Мила родино!“

Народни песни „соло“ изпя войник – радиотелеграфист.

Това, обаче, което направи на всички, без изключение, най-дълбоко впечатление, беше словото на майор Н. П. Николаев: „Спомени за генерал Колев“. Всичките условия, на които трябва да отговаря една реч, казана в подобен случай: добра постройка, логика, краткост, гладкост на стила, вярност на изложеното и искрено чувство, бяха изпълнени прекрасно.

За онези, които познаваха великия покойник, той оживя: тъй вярно беше описан той от Николаева. Мнозина си спомниха миналите дни на върховно напрежение и все по-невероятно се струваше онова, което кавал(ерийската) дързост и ум на генерал Колев извършиха в Добруджа.

Бурни и заслужени ръкопляскания изпратиха майор Николаева. Майстор на перото, той излезе такъв и на словото.

Краят на литературно-музикалната част се завърши с изпяването от хора марша на 7 п(ехотна) Рилска дивизия, по който повод беше направена акламация на командуващия армията. Майор Г. Кисьов с малко думи напомни онзи ден, който се възпява от марша; ден, в който генерал Тодоров спечели боя при Булаир със славните си рилци.

Поласкан и трогнат, генералът благодари на публиката и похвали славната Рилска дивизия – героиня на Булаир и Калиманци.

След литературно-музикалната част гостите бяха поканени в художествената изложба, устроена от военния художник на Конната дивизия – Н. Кожухаров…

Централно място в изложбата заемаше голямата картина на Кожухаров – „Кара Мурад“, епизод от атаката на Конната дивизия между селата Кара Мурад и Чикрачи, северно от Кюстенджа, на 23 октомври 1916 г., гдето 2 ескадрон от 2 конен полк, под командата на майор Добрилов и поручик Янакиев, плени знамето на руската Оренбургска опълченска дружина. Изобразен беше моментът, когато подофицерът Велико Митев 5 седящ на своя кон, изтръгва знамето из ръцете на ранения руски знаменосец…

Имаше изложени няколко портрета на генерал Колев, един от които, чрез наддаване, се продаде за 810 лева. Падна се на ротмистър Г. Кънчев; но, понеже ротмистър Несторов предложи да внесе още 500 лева за фонда, ако му се отстъпи портретът, последният му се отстъпи от ротмистър Кънчев…

Почнаха се танците, преди които се раздадоха карнетчета, специално приготвени за случая. На първата страница беше поставен портретът на генерал Колев, а на последната – репродукция от картината „Кара Мурад“.

Първата част на танците мина не особено шумно. След това се почна тегленето на лотарията. Печалбите, вместо 60, бяха увеличени на 150, благодарение на голямата любезност на тулчанци и семействата на офицерите.

Конят се падна на подофицера от 1 конен полк Георги Димитров; сребърният сервиз за чай, подарен от щаба на дивизията – на полковник Й. Петров; разкошният прибор за писалище, подарен от … конен полк – на поручик Коларов; сребърният сервиз за кафе, много елегантен, украсен с вензела на 2 конен полк – на Михаил Вълков от Тулча; сребърната табакера, подарена от … конен полк – на мл(адши) подофицер Иван Михайлов; сервизът за вино, подарен от …конен полк – на Димитър Проданов от Сарикьой; голямата бронзова статуя, с часовник, подарена от … конен полк – на … артилерийски полк.

Разкошните подаръци от два полка се спечелиха в София, гдето имаше продадени 1000 билета.

Оживлението във втората част на вечеринката достигна до екстаз и присъствуващите никога не ще забравят котильона. Трябва да се прибави, че такъв разкошен котильон и в София не беше имало до това време.

През антрактите ротмистър Златоустов и подпоручик Момчилов показваха негърски и американски танци. Те играха с изкуство и темперамент и бяха бурно акламирани.

Кадрилът се завърши всред весела глъч и грозна какафония от разните свирки, раздадени при котильона. Когато играчите отидоха в буфета, те видяха, че вън е вече съвсем светло и съжаляваха, че нощта е тъй кратка…

Чистите приходи от вечеринката възлязоха на 37 000 лв. “

Share on Facebook

Една картинка казва повече от 1000 думи. Поредната отлична политическа сатира от карикатуриста Христо Комарницки:

 Отново тръгваме на път заедно с Валентин. След като героичният Опел загина геройски в Централна Азия, от днес вече сме с нов Форд.

Преди да ви пожелая приятно четене искам да направя едно предупреждение – пътешествието преминава през окупирани територии, които са с непризнати правителства и управления. Навлизането в в окупираните Крим, „Луганска народна република“, Абхазия и Република Северен Кипър по законен начин става само след разрешение от страна на Украйна (за Крим, ЛНР и ДНР), Грузия (за Абхазия), Република Кипър (за Северен Кипър). Всяко останало влизане на тези територии е незаконно и може да доведе до криминално преследване за незаконно преминаване на граница.

А сега: приятно четене!

С Форд от Кипър до Баренцово море, 2016

Миналата година оставихме повредения Опел на Валентин в Киргизстан, Централна Азия. Сега започваме поредното пътешествие с Форд. В продължение на 83 дни ще С Форд от Кипър до Баренцово море, 2016 минем през 17 държави и ще достигнем до 6 морета.

С Форд от Кипър до Баренцово море,2016

първа част

Увод – резюме и Западна Турция

„Има само един миг между миналото и бъдещето – именно той се нарича живот“

Увод

От къде дойде идеята за мотото на настоящия пътепис? Механизмът за смяна на датите на печата на уредника на един музей в Литва беше блокирал между вчерашната и настоящата дата. Човекът се ядосваше: „Гледай го. Застанал между вчера и днес. Имаше такава руска песен – между миналото и бъдещето.“ Отговорих му, че се сещам за тази стара песен: „Има само един миг между миналото и бъдещето – именно той се нарича живот“. И така започна нашият разговор.

След най-дългото ми пътешествие през 2014 година (тогава изминах 30 хиляди километра от Беларус, през Монголия, до Японско море и обратно през Сибир до Санкт Петербург) и след пътуването ми до Средна Азия през 2015 година, този път потеглих с автомобила си от Юг на Север.

Ретро-спомен. На долната снимка с черен и син контур е показан маршрута от пътуването ми с автомобила до Японско море през 2014 година.

Ретро: Маршрутът до Японско море, през Монголия, и обратно; 2014 година

През 2016 година обиколих седемнадесет държави, в това число четири непризнати от световната общност (Сернокипърската турска република, Република Абхазия, Луганската народна република, Донецката народна република). Към списъка от 70 държави, които съм обиколил с автомобил, добавих 5 нови и общият им брой вече е 75. Стигнах до бреговете на шест морета: Средиземно, Черно, Азовско, Бяло (на север), Баренцово и Балтийско.

В продължение на 83 дни пропътувах над 23 хиляди километра. Изминатото разстояние не е голямо защото в Кипър, Абхазия и Крим на малка територия са разположени много на брой забележителности, т. е. разглеждането им изисква дълго време при малко изминати километри.

На долната карта с черен контур и стрелки за посоките е означен маршрута, изминат с автомобила ми през 2016 година.

Маршрутът, изминат от автора с автомобила му през 2016 година

Избрах такъв маршрут изхождайки от няколко съображения:

Първото е, че исках да разгледам държавите от двете страни на условната разделителна линия между „Изтока“ и „Запада“. При пътуването ми през 2016 година тази условна линия започваше на Юг от „Зелената линия“, отделяща Република Кипър от Севернокипърската турска република и стигаше на Север до двеста километровата граница между Норвегия и Русия.

Втората причина е, че исках да обиколя държави, които през последните няколко века са били в състава на пет империи: Турската, Руската, Шведската, Германската и Австро-Унгарската.

Третото съображение е, че имах желанието да видя с очите си как се живее в държави и територии, съществуващи в противоречие с международни решения и правни принципи. Такива региони са:

1. Севернокипърската турска република, създадена след като през 1974 година турската армия окупира Северен Кипър;
2. Република Абхазия, отделила се през 1992 година от Грузия и утвърдила се след Абхазко-Грузинската война от 1992г.÷1993г.;
3. Полуостров Крим, присъединен към Русия през 2014 година с участие на руските спецчасти и след проведен референдум;
4. Луганската народна република, отделила се от Украйна през 2014 година;
5. Донецката народна република, отделила се от Украйна през 2014 година;
6. Историко-географската област Източна Прусия, принадлежала на Германия, отнета й след последната световна война и днес поделена между Русия, Полша и Литва. Това става с решение на победителите, поради което не е предмет на спор от гледна точка на международното право;
7. Аналогично е положението с големите области Карелия (поделена между Финландия и Русия) и Лапландия (съществували териториални спорове между Норвегия, Финландия и Русия). При първите пет региона става сблъсък на два основни и с еднаква юридическа сила, но коренно противоположни принципи. Единият е „Правото на нациите на самоопределение“, а другият е „Ненарушимост на държавните граници“.

Четвъртата причина е чисто икономическа. Имах едногодишна многократна руска виза и едногодишна лична застраховка, което означава, че не съм правил административни разходи в България. От друга страна цените на горивата, музеите и фериботите в посетените държави са доста по-ниски отколкото в Западна Европа.

Бюджет. Разходите ми извън България бяха 5 хиляди лева, описани в таблицата по-долу.

В синтезиран вид обиколените с автомобила ми региони при пътешествието от 2016 година са следните:

• Западната част на Турция, започвайки от столицата Анкара, през Кония и Анамур, до отплаването на ферибота за остров Кипър от град Ташучу.
• Подробно разглеждане на забележителностите в Севернокипърската турска република, започвайки от пристанищния Гирне (Кирения е гръцкото му име). Старинни градове и музеи с артефакти от различни епохи, курортни селища и пясъчни плажове, катедрали и рицарски замъци високо в планината. Левкоса (Никозия) е разделена и е столица едновременно на двете кипърски държави.

Валентин Дрехарски в град Фамагуста, остров Кипър

• Обиколка „надлъж и нашир“ на Република Кипър, която е член на Европейския съюз. Тук са курортните зони с плажове на Средиземно море, останки от времето на древна Гърция и Рим, средновековни замъци, планината Тродос с манасти-ри и старинни селища. За да разгледам целия остров Кипър бяха необходими 11 дни.
• След връщане с ферибота от Кипър последва 9-дневна обиколка на Централна и Източна Турция. Започнах от Средиземноморското крайбрежие, отделих 3 дни на Кападокия, след което продължих през Немрут Даг, Диарбекир, езерото Ван до средновековната арменска столица Ани и град Карс.
  

  Авторът със своя автомобил в Кападокия, Турция

• По маршрута ми следваха Централна и Източна Грузия със забележителности от древността до наши дни. Тук само ще цитирам думите на грузинката Нана, която познава добре България: „Вие българите живеете по-добре от нас, но постоянно недоволствате и се оплаквате от всичко. Ние грузинците сме по-бедни, но приемаме нещата такива каквито са и се радваме на живота.“
  

  Валентин Дрехарски в Ананури, Грузия

• Кавказка и Черноморска Русия минах почти транзит (по-дълго се задържах само в Ставропол), тъй като бях обиколил подробно региона през 2015 година на път за Азербайджан.
• За обиколката на всички забележителности в Република Абхазия ми бяха необходими 5 дни, почти два пъти повече от първоначално планираното време за тази държава. Със своя субтропичен климат, топло море, планински езера и водопади, Абхазия се утвърждава като чудесна туристическа дестинация.

Абхазки девойки в град Нови Афон, Република Абхазия

• Олимпийския комплекс в Сочи и музея към завода за производство на най-реномираното руско шампанско Абрау-Дюрсо (в района на Новоросийск) бяха спирките ми по пътя през Черноморска Русия.
• С ферибот минах до полуостров Крим, където туристическите забележителности се оказаха толкова много, че за 9 дни не успях да опозная всичките: започвайки от чудесните курортни райони с морски плажове, минавайки през прекрасните парково-дворцови комплекси (Масандровски, Ливадийски, Воронцовски, Бахчисарай, Никита, …) и стигайки до загадъчната религиозна общност на караимите.

Авторът пред замъка Лястовиче гнездо, полуостров Крим

• Върнах се на континенталната част с ферибот и отделих два дни на региона около източната част на Азовско море, включително античния град Танаис.
• Опитах се да вляза в Донецката рупублика, но не ме пуснаха. В Луганската народна република ме пуснаха да вляза едва след като им обясних, че моят град Перник в България е побратимен с Луганск. И сега най-големият ресторант в този град се казва „Перник“.
  

  Ресторант „Перник“ в град Луганск

• От Луганската република влязох в Донецката народна република много рано сутринта. Целта ми беше да видя последиците от войната с Украйна и живота в селищата край фронтовата линия. Започнах с „тъжния“ град Дебалцево, минах през Горловка и Макеевка за да стигна до прекрасния Донецк. Видях разрушени от обстрела на украинската армия жилищни сгради, мостове, предприятия и бензиностанции.
  

  Автомобилът на автора пред разрушена от войната жилищна сграда в Донецката република

• Маршрутът ми продължи през централната европейска част на Русия: Волгоград и Саратов; Воронеж, Елец и Тула; столицата Москва; три старинни руски града северно от Москва.
  

  Волгоград: Валентин Дрехарски в мемориалния комплекс Мамаев курган

• Една седмица ми беше необходима за да разгледам северните региони на европейска Русия: Бяло море с Архангелск, етнографския комплекс Малые Карелы и Северодвинск с дългите плажове от ситен бял пясък (тук за пръв път видях море без вълни); северния руски космодрум Плесецк; Република Карелия, Онежкото езеро и плавателния Балтийско-Беломорски канал; западното крайбрежие на Бяло море и малки индустриални градове на Колския полуостров; северния пристанищен град Мурманск на Баренцово море с паметник на съветския воин Альоша; германско военно гробище в Печенга.
  

  Авторът пред контролно-пропускателния пункт на космодрума Плесецк

Там, в далечния Север слънцето не залязваше, а само се спускаше ниско над хоризонта. Нощем беше светло – нарича се „Бели нощи“.

• След град Заполярни влязох в Североизточна Норвегия. В музея на град Киркенес научих, че през периода 1918г.÷1920г. Финландия е имала териториални претенции към този норвежки регион с цел да получи излаз на Баренцово море.

Пернишкият Форд на автора с изглед към Баренцово море в Киркенес, Североизточна Норвегия

• Прекосих Финландия от север на юг през източната половина, тъй като останалата част от страната бях посетил през 2006 година, на връщане от Нордкап. Сега разгледах няколко музея, видях най-малкият ресторант в света и най-голямата дървена черква в света. Най-големият финландски крепостен замък е в Саволинна и в него се провеждаше международен оперен фестивал.
  

  Най-малкият ресторант в света „Куапи“ има масичка и две места, град Ийсалми, Финландия

• Отново влязох в Русия за да разгледам Виборг, Санкт Петербург, Петродворец (един от най-красивите в света парково-дворцови комплекси), Кронщат и руската гранична крепост на река Нарва в Ивангород.
  

  Авторът в парково-дворцовия комплекс Петродворец

• През Естония минах сравнително бързо, започвайки от граничния Нарва. Талин е любимият ми град в прибалтийските държави и разглеждането му беше огромно удоволствие за мен. В морския курортен град Пярну се провеждаше международен турнир по плажен волейбол за жени – беше много секси.
• В Латвия разгледах първо замъците в Сигулда, после столицата Рига и курорта Юрмала с неговите дълги пясъчни плажове, за да стигна до бившия съветски затвор в Лиепая, сега превърнат в музей.
• В Литва започнах с региона, принадлежал до 1945 година на германската провинция Източна Прусия. След Клайпеда с ферибот минах на Куршката коса. Това е дълга 100 километра пясъчна ивица на Балтийско море, поделена между Литва и Русия. Характерна е с безкрайните си плажове от фин ситен пясък, чудесни иглолистни гори и най-големите в Европа пясъчни дюни. Освен няколко туристически селища тук видях чудесни дървени скулптури (в литовската част) и орнитоложки комплекс за улавяне на птици и маркирането им с пръстени (в руската част).
• През Куршката коса влязох в Калининградска област на Русия. Това е руски анклав между Полша и Литва. Кьонигсберг, който е бил главен град на Източна Прусия, днес се нарича Калининград. На музеите и на града отделих ден и половина, след което в куротния Светлогорск направих последното къпане в море по време на пътешествието ми.
• Отново влязох в Литва и започнах с „Музея на дявола“ в Клайпеда. Следваха Тракай със средновековния замък и столицата Вилнюс.

Република Ужупис е създадена от художници и творци на изкуството. Тази измислена държава има президент, армия от 12 души и собствена конституция. Например, чл.4 от тази конституция гласи „Всеки има правото да греши“, а пък в чл.9 се казва „Всеки има правото да лентяйства и да не прави нищо“.

Знакът до моста при входа към Република Ужупис (в превод Република „Зад реката“)

• В началото на преминаването ми през Източна Полша разгледах Бялисток. Най-известният гражданин тук е Людвик Заменхоф, създателят на международния език Есперанто. Следваха старинните градове Люблин и Жешув.
• Бързо прекосих източните части на Словакия и Унгария. Това са сравнително бедни региони на тези две държави.
• В Румъния отделих повече време на западната й част, която до края на Първата световна война е била в състава на Австро-Унгарската империя. След градовете Орадя и Арад се задържах дълго в чудесния Тимишоара. Тук през 1989 година започват протестите, прераснали в революция срещу тоталитарния режим начело с Чаушеску.

Преди влизането ми в Норвегия, на руския граничен пункт получих най-високата оценка по време на пътешествието ми. Служителката на границата като ми гледаше паспорта с печатите и датите, разбирайки че в продължение на два месеца съм обиколил толкова много държави, каза: „Вие сте щастлив човек!“.

Западна Турция

Съседната ни Турция е относително добре позната за повечето българи. Със своите 784 хил. км² площ и население, което наближава 80 милиона, тази държава е 10 пъти по-голяма от България. 97% от територията й е разположена в Азия и само 3% в Югоизточна Европа. Проливите Босфор и Дарданели отделят двата континента и това местоположение на Турция й придава огромно геостратегическо значение.

За мен най-впечатляващото нещо е силната и бързо растяща икономика на Република Турция. Държавният сектор доминира в енергетиката, добивната индустрия, транспорта, банковото дело и комуникациите. В останалите отрасли на стопанството преобладава частния бизнес. Като автотурист навсякъде забелязвах строителството на нови жилищни квартали, индустриални халета, пътища, мостове и тунели. В западната половина на страната транспортната инфраструктура е много добра, както и пътните означения със знаци и маркировка. В източната половина, обаче, пътищата стават по-лоши, а второстепенните са с много дупки и неравности. Това важи особено за турски Кюрдистан и пътувайки там си мислех, че дори само разбитите пътища са достатъчни за недоволството на кюрдите. Ако в западната индустриална част на страната и в туристическите райони жизненият стандарт е висок, то в източните региони се живее много по-бедно.

На второ място бях впечатлен от силната армия и от военната мощ на Турция. Това се виждаше особено ясно в източната й част и в районите в близост до Сирия. В няколко града минах покрай казарми, във всяка от които се виждаха десетки танкове и бронирани машини. От особено значение е фактът, че преобладаващата част от бронираната военна техника е собствено производство.

За хората в тази страна бих казал, че са много работливи и старателни, особено в сферата на услугите. Навсякъде отношението към мен като автотурист беше добро, особено след като разбираха че съм „комшу“ (съсед) от „Булгаристан“ (България). Важното е да не се държиш надменно и да поздравяваш. Особено оценяват жеста на ръкуване, а пък когато ти пръв подадеш ръка го приемат като израз на уважение към тях. Също така добро беше отношението и на кюрдите в Източна Турция. Разликата е тази, че първоначално те гледат с недоверие и едва след като ги поздравиш и им се усмихнеш се „отварят“ към теб. При тях ръкуването е от още по-голямо значение и е задължителен жест за да те приемат като близък човек.

От всичките седемнадесет държави, през които минах през 2016 година, най-леко ми беше шофирането в Турция. Никъде не видях пътни полицаи, които да следят за превишена скорост и да налагат глоби. Главните пътища са в много добро състояние и придвижването става бързо. Цените на горивата бяха с около ¼ по-високи от цените в България.

На следващата карта с черен контур и стрелки за посоките е означен маршрута, изминат с автомобила ми през западната част на Турция през 2016 година.

Маршрутът, изминат от автора с автомобила му през Западна Турция

Столицата

Анкара

има близо 5 милиона жители и това беше първият град, който разгледах. От Перник потеглих в 14 часа следобед на 2-ри май и малко след 10 часа сутринта на следващия ден паркирах до Музея на анадолските цивилизации. Това е един от най-богатите музеи в Турция. Колекцията му включва артефакти от Неолита и Бронзовата ера, от времето на Хетитите и Хетите, от Асирия и Фригия, от Древна Гърция и Рим.

В Музея на анадолските цивилизации в Анкара

Запознавайки се с артефактите от времето на Хетите можах да оценя силата на пропагандата с цел деформиране на историята. Имам предвид, че през второто хилядолетие преди новата ера са си съперничели две мощни регионални сили – древния Египет и държавите на Хетите. Границата между тях е минавала през територията на днешна Сирия. По време на войните, водени от египетския фараон Рамзес II с Хетите силите са равностойни с лек превес за последните. Рамзес, обаче, строи храмове и дворци, където изобразява себе си като велик воин и победител. Туристите в Египет го възприемат именно като такъв – безстрашен военачалник, сразил Хетите. В действителност, най-голямата битка между двете армии при Кадеш през 1275 г. пр. н. е. завършва без победител, но с превес на Хетската армия. Рамзес II добре знае, че за историята остава написаното и изопачава събитията в своя полза.

Разгледах старата историческа част на Анкара: останки от крепостта, тесни улички с множество магазини, средновековни джамии, колоната на Юлиан, римските бани, храмът на Август. Повечето стари сгради се разрушаваха за да се изградят наново със запазен архитектурен стил. После продължих към новата част на града, включително Младежкия парк с езера и фонтани.

Централният вход към крепостта на Анкара

Старият квартал на Анкара с магазини и малки ресторанти

Чудесно място за отдих в турската столица

Тук празнуваха 90-годишнината на собственик на аптека

Кът от Анкара в новата част на града

Най-популярната историческа личност на съвременна Турция е Мустафа Кемал Ататюрк. Той е талантлив военачалник, писател и политик. Пълководческите му качества се проявяват по време на Първата световна война. След поражението в тази война Турската империя се разпада и страната е разпокъсана от победителите. Ататюрк оглавява Турското национално движение и Войната за независимост срещу Гърция, Армения, Англия, Франция и Италия, които са окупирали по-голямата част от територията. Турция удържа победа във войната (1919г.÷1922г.), характеризираща се с жестокости, извършвани и от двете страни. Решаващо значение за турските военни успехи има оказаната военна и финансова помощ от Съветска Русия. През март 1921 година е сключен „Договор за дружба и братство“ между двете държави. След 1920 година Мустафа Кемал е председател на парламента и министър-председател. Турция е обявена за република през 1923 година. Ататюрк става първият президент на републиката, оставайки на този пост от 1923 година до смъртта си през 1938 година. През този период той провежда радикални реформи във всички сфери на обществения живот и превръща Турция в модерна светска държава.

Безспорно една от основните забележителности в столицата на Турция е монументалната

гробница – мавзолей на Ататюрк

До нея се стига по дълга мраморна пътека, обградена с лъвове в стил от времето на хититите. Самият мавзолей представлява огромна зала с мрамор и мозайки. В дъното на залата е поставен мраморен саркофаг, който покрива гробницата. Целият комплекс включва и музейна експозиция, посветена на живота и делата на Мустафа Кемал Ататюрк.

Мавзолеят на Ататюрк

Кония

е градът на въртящите се дервиши. Възникнал като селище в древността, днес той е с население един милион. Най-известната личност тук е живелият през 13-ти век философ и поет Мевлана. Той е създател на мистичния орден на дервишите „Мевлеви“. Автор е на философско-поетичния трактат „Месневи“, който се състои от 25 хиляди поеми. Това е единствената философска система, изложена в поетичен вид. Мевлана е вярвал в силата на музиката и танца като начин за освобождаване от земното робство и отдаване на божията любов.

Гробницата на Мевлана в град Кония

Танцът на дервишите е изпълнен със символика. Бързото въртене, обърнатата нагоре дясна ръка и обърнатата надолу лява ръка показват готовността да се приеме божията милост. Конусовидните им шапки изобразяват надгробните камъни, връхните им дрехи – самия гроб, а пък дългите ризи – погребалния саван. Свалянето на връхните дрехи при танца символизира освобождаването от земните окови и спасението от смъртта. Танцувайки дервишите постигат единение с бога.

Прочети цялата новина