Изт: orderofthegooddeath.com

Странно е в „деня на влюбените“ да ви говоря за Смъртта, но го чувствам като свой дълг и задължение, защото май са едно и също нещо…

Имам предвид Любовта и Смъртта.

Не е ли проява на Любов да се отървеш от тялото, което те предава?

Не е ли проява на Любов дори вечната забрава?

Напускаме стихотворната форма и се потапяме дълбоко в реалността:

Смъртта е върховна проява на Любов.

Ултиматум в Милостта към крехките създания, населяващи този свят.

Страхуваме се, направо сме ужасени от нея, но искате ли да ви разкрия една малка тайна?

Ако се стремите към Щастието с голямо Щ, отделяйте минутка за размисъл върху Смъртта всеки ден от оставащия ви (скапан) живот.

Казвам „размисъл“, а не „медитация“ или някакво друго отвлечено понятие.

Просто мислете за Смъртта. За неизбежния край. Правете го по една минута всеки ден.

Казвам „скапан“, защото 99.99% от нас са производители на фекална маса, които се мислят за вечни.

Тъй като са спечелили „джакпота“:

Сключили са брак по сметка.

Наследили са имущество.

Или понеже са известни.

Или защото изкарват повече от съучениците си в гимназията…

Скоро бях на ски в планината, вижда се от последната ми публикация.

Прекрасни гледки и една малка смърт.

Защото е чужда.

Чуждата смърт винаги е малка, лесно преодолима, само собствената смърт е Голямата Работа.

Зипнаха го човека в една шейна, от главата до краката, и го задърпаха нанякъде върху снега с машината.

Помня как се полюшкваше тялото.

Мислите ли, че му влизаше в плановете?

Всъщност, не съм сигурен дали беше мъж или жена.

Ама съм сигурен, че НЕ му/й влизаше в плановете.

Все пак, човек не отива на курорт, за да стане безжизнена кукла, нали така?

Отива там, за да се забавлява.

Смъртта не е точно забавление.

Някои я наричат „избавление“.

Други „изкупление“.

Но тя е просто ЗАДЪЛЖЕНИЕ.

„Домашното“, от което няма как да избягаш.

„Задачата“, която рано или късно ще изпълниш.

Има си краен срок и той помита всичко живо.

В буквалния смисъл на думата.

Мислете за тази неизбежност.

Мислете за нея постоянно.

Мислете за нея в първо лице, единствено число.

Защо да го правите ли?

Ами, защото точно тази мисъл ще ви направи свободни.

Ще изтръскате целия ненужен багаж от раменете си.

И на негово място ще ви поникнат криле.

Ако знаехте, че утре ще умрете, щяхте ли да отидете на работа?

Щяхте ли да се подчинявате на лайното, което си мисли, че ви е шеф?

Дали бихте пропуснали още един шанс да „се изповядате“ пред човека, в когото сте влюбени?

Ето това е причината да ви напомням за Смъртта в „Дена на Любовта“.

Защото и двете не знаят граници.

Бих заложил чиповете си на Любовта, обаче, тъй като Тя е „кораво копеле“.

Победила е многократно Смъртта.

Продължава да го прави и днес.

„Коефициентът“ й е доста нисък.

Победата й е сигурна.

Любовта е единственото, което остава след Смъртта.

Може би сте умни, богати, красиви, известни, но обичате ли достатъчно?

Само това ще оцелее след Неизбежното.

Има Лъч разсичащ тъмнината.

И Неговото име е Любов.

Помнете Смъртта.

За да прегърнете Любовта.

Честит празник!

Тихомир Димитров 

БСП “отстреляха” вредния за тях от 2011 г. насам Тома Томов, лидер на прелъстената и изоставена Партия рома, коалиционен партньор в близкото минало. http://www.mediapool.bg/bivshiyat-deputat-toma-tomov-osaden-na-pet-godini-zatvor-news187795.html).

 

 

 

“Тома Томов е мъртъв, да живее Тома Томов”,  извика, обаче, столетницата.

Беше въпрос на време да “инкорпорират” ( както би се изразил на американски език) Тома Томов.

Тома Томов, се появи най-накрая в заслужената за прослужени години в режим на “независим коментатор”  роля на водач на листа на партията-майка.

С какво др. Тома Томов заслужи да замени другия баровец ( идва от “баро”, господин на цигански) Тома Томов?

Главното е да спази основното правило, както за всички останали “нови лица” и стари лицемери , преминали проверката за лоялност към Москва, да защитаваш Путин от българските му критици (“соросоиди”, както Кремъл повелява да бъдат наричани). Да попържаш “русофобите” в България и да се подмазваш на руския господар. http://epicenter.bg/article/Toma-Tomov–Radev-e-roden-lider–toy-e-hishtnik–video-/118840/2/48

Share on Facebook

Share on Facebook

Хващам се в греха за втори път в рамките на деня да си “говоря с телевизира”, но какво да се прави, когато телевизиите ни заливат с логореята на червени екземпляри, които не могат да скрият еуфорията си от възбудения им властнически нагон и предизвикват омерзението ми!

Сутринта но Нова тв гледахме и слушахме самовлюбения водач на червени листи за изборите Стефан Данаилов, а привечер си общуваме задочно с друг водач на листи- “новото лице”, всеотдайния путинист Иво Христов, доцент в Пловдивския университет.

Общото между тези водачи не е само партийната писта за кариера, макар Христов да кокетничи със своята независимост като представител на гражданската квота и дори въздиша колко трудно му било да се включи в политиката- щото бил интелектуалец ( скромен, та скромен)!

Тъкмо “скромността” на този род кадри е дебелата червена нишка, която ги свърза допълнително по веригата на безпрекословната вярност към Москва. В скоби казано, същото явление можеше да бъде видяно вчера в друго телевизионно предаване, в което намусеният от пиедестала на своята експертност Боян Чуков на няколко пъти подчерта, че съобщава от екрана на БНТ неща ( на опонента Руслан Трад и на водещия), които могат да бъдат разбрани само от онези, които са в състояние да ги разберат- толкова е начетен той, а също велик и мъдър. Конкретно опонента си Чуков директно обвини, че не е компетентен, защото …не бил гледал достатъчно телевизия и затова не знаел, че мюсюлманиТЕ режат глави на християни.

Доц. Иво Христов също на няколко пъти засната в предаването “Лице в лице” в позата на преподавателя спрямо Цветанка Ризова, която обвини, че не е чела достатъчно,  за да си позволява да му задава уточняващи въпроси. Поводът за изразеното от него презрение беше недоумението, което предизвика у водещата репликата, че сме били “на ръба на войнатата” неотдавна- нещо, което явно само на него му е известно. Или може би преди това е станало известно на онези началници в руския шпионаж, които дърпат конците на българското русофилство?

За голямо съжаление, липсата на уточнение относно току-що подминалата ни война ( с Русия) не остана единственият увиснал въпрос в студиото. Опитът на стопанката да получи прогноза за признаването на Крим (от САЩ) удари на камъка, в който Христов се препъна толко явно, че посегна веднага към спасителното хвърляне на камък срещу признаването на Косово.

Руско и плоско като вярата на средновековнитие фанатици, че земята е плоска въпреки фактите!

Доц. Христов така и завърши победоносното си ( според усещането му, видно от самодоволната поза) участие в предаването с контравъпроса за Косово и с обещанието да отговори за признаването на Крим тогава, когато водещата му отвърне защо сме признали Косово.

Молодец! Така се отговаря по конспект, спуснат от Москва. Нищо, че е тъпо да сравняваш многонационалната военна операция за предотвратяване на геноцида на Милошевич, надвиснал над десетки хиляди мирни жители като една започнала, но все пак осуетена в по-големи мащаби реалност в Косово, с вероломната окупация на Крим, където косъм не е паднал от ничия руска глава. Тя беше мотивирана с шовинистични и експанзионистични аргументи от един голям побойник, възползвал се от слабостта на своя съсед. Да не говорим, че Косово не е анексирана територия от страна военните победители, какъвто е случаят с Крим.

Всъщност отговорът на въпроса на “експерта” ( в качеството на какъвто Христов обеща и друг път да отваря очите на Цветанка Ризова и на нас, невежите зрители) се съдържа във факта, че Косово има признанието на мнозинството държави , членуващи в ООН ( 109 от общо 199), докато Крим е признат за законна руска плячка практически само от Русия и от няколко мизерстващи клиенти на руската политика, корумпираща Армения, Беларус ( през 2014 г. но вече с големи резерви към днешна дата), Боливия, Куба, Северна Корея, Никарагуа, Судан, Сирия, Венецуела, Зимбабве + Марин льо Пен, която е разобличена в буквалния смисъл като клиент на руското финансиране.

“Финансиране” ли написах?

Да, това също трябва да се добави към темата за фундамента, който прави толкова самоуверини и надменни адептите на кремълските интереси в България. Не че някой се е засилил тук да ги разобличава ( и в това отношение), но поне ще бъде интересно да наблюдаваме как ще си променят на бърза ръка “възгледите”, когато Русия повтори съдбата на СССР от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Между срамните тайни, които изплуваха тогава, бяха конкретни разкрития за това как съветската пета колона е била финансирана десетилетия наред в в “капиталистическите държави”, където органите на комунстическите партии до един колабираха след спирането на съветското кранче- от английския “Морнинг Стар” и френския му аналог “Юманите”, до италианския “ Унита”.

Share on Facebook

Share on Facebook

От близо два месеца политико-енерГЕПИйната мафия стартира и вече активно разпространява нова сапунка, свързана с АЕЦ "Белене", с точно определена цел - грабежът да продължи. Главни герои в новата сапунка са лицето Илчо Кос...

От близо два месеца политико-енерГЕПИйната мафия стартира и вече активно разпространява нова сапунка, свързана с АЕЦ "Белене", с точно определена цел - грабежът да продължи. Главни герои в новата сапунка са лицето Илчо Кос...

Лекси живее с майка си – масажистка със склонност към телевизионни игри и неудачници. Бащата наркоман ги е изоставил, когато момичето е било на четири, и от него няма ни вест, ни кост. Поне това е версията, която се тиражира в семейството от години. Лекси е влюбена в златното момче на гимназията Бен, заради когото...

Дамян Дамянов е роден в Пазарджик, а висшето си образование завършва във Варна, специалност Икономика на туризма. Понастоящем е главен търговски мениджър в голяма телекомуникационна компания и в свободното си време обича да чете. Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо...

 watch video:  see more:

Първата ледена библиотека в света бе открита на брега на Байкал, най-дълбокото езеро в света. Тя съдържа 420 „книги“ – лабиринт от ледени блокове с изписани върху тях повече от 1000 послания на руски, английски, корейски и китайски. Очаква се „Ледената библиотека на чудесата“ да издържи до април, когато най-вероятно ще се разтопи от покачването на...

“Защо сме на този хал”, обичаме да се вайкаме по ориенталски неразбиращо този “хал” ( “положение” на арабски).

Свят широк, обяснения много. Ето ви едно от мен, което ми хрумна тази сутрин докато гледах поредното домашно видео с “доайена на БСП” Стефан Данаилов- този път по Нова телевезия, за да не изостане от конкуренцията в жанра “гостуваме на Ламбо у дома по негово благоволение”.

Отговорът на въпроса за този “хал”, от който се оплакваме, се крие в нашата корумпираност. Но не ( само) в онзи, финансовия смисъл на думата. Много лесно ни купуват и ни продават след това. Колко пъти БСП купи “народното доверие” и го продаде след това- повече и от ГЕРБ, нали?

Трудно може да се измисли по-подходяща илюстрация на тази покупко-продажба от соцдвойника на Бойко Борисов, какъвто е Стефан Данаилов, употребяван от десетилетия за улов на червен планктон, който да захранва ненаситния властови търбух на столетницата. Същият псевдоинтелектуалец е като Борисов, но с още по-беден речник и е далеч по-зле по отношение на правилния изказ. Откровено каканиже непрекъснато на нелитературен език “нема” и “голема”, но това, ще рече някой, е друга тема…

А нима наистина е “друга тема”? Че това е коскоджмити ( “доста голям” на турски) професор, който учи поколение след поколение на правилно говорене студенти по актьорско майсторство! Само че Данаилов, комуто медиите са изградили образа на недосегаем за критики и му се мазнят както дори и на Борисов не са се мазнили, минава за мъдър и поради това не му придирят, когато снизхожда да се обръща към водещите не само на “ти” и на “бе”, а дори и когато ги обвинява, че дрънкат глупости ( както направи тази сутрин).

Този човек, много се извинявам, е откровено прост и заиграва с простите – досущ като Борисов. Но същевременно е докачлив в самомнението си на незаобиколим фактор в партията и в културата- същата тази, която явно му липсва говоримо , че и писмено ( както се видя от онова негово “Збогом”). Очаквал бил да го питат кой да е министър на културата в служебния кабинет на Герджиков, защото “все пак…” не кой да е, а връх на културата на правата на бивш министър в тази област ( когато в края на 2008-ма отчиташе министерския си успех според това колко много руски артистични изяви имало в България през годината).

Подкупната българска аудитория , обаче , купува този продукт на Правешката култура такъв, какъвто й го п(р)одават на медийния тезгях. И защо? Ами заради…харизмата, казват продавачите. Още една прилика с Борисов!

Има и друга причина поради която доайеънът дои кравешкия възторг на зрител(к)ите. Склонността му да клюкарства. Понеже на него му е позволено всичко, той обича да пуска някоя и друга партийна клюка от суетната поза на познавач на спалнята в столетната бърлога. Днес, отричайки казаното от други клюкари, всъщност косвено потвърди думите им, че истинският господар на положението на “Позитано” е Кирил Добрев ( онзи, когато бяха заловили на границата с 200 000 марки, но нищо не му сториха, приемайки лъжите му за куриерската му дейност за чиста марка). Разказвайки клюката как (не) се е запознал със съпругата на генерал Радев в кабинета на Кирил Добрев , сладко(д)умният събеседник на Нова тв “издаде четата”. Всеки, който е чул излияниято на доскорошния, но вече обиден бивнш съратник на БСП Цветелин Кънчев, веднага е свързал намеците му с разказа на Ламбо в чий кабинет се явява- в този на същия Кирил Добрев.

Апропо, пак се извинявам, но Данаилов явно  не е и особено умен, което няма нищо с възрастта, като знаем.  Продължава да понижава президента Румен Радев без да си дава сметка за това, наричайки го упорито и многократно “генерал Радев”, макар днес той да стърчи над целия генералитет като главнокомандващ, т.е. е нещо като демократичен генералисимус по конституция.

Всичко дотук нямаше да има особено значение, ако на фона на демонстрираната  си простотия Данаилов не демонстрираше генералско самочувствие спрямо редниците в партията и в медиите, към които театрално се обърна за финал и като в лоша пиеса им обясни като един Наполеон да го слушат какво казва, ако искат да спечелят. “Играе -пичели”, би обобщил един друг нашенски кумир.

Ако някой пита, кой е режисьорът, който ангажира актьора за тази повтаряща се роля ( и то след като го помним не веднъж публично разплакан за съдбата на любимата му партия, за да стигне до днешната му поза на агресивен треньор, нахъсващ червения отбор от най-големите телевизионни трибуни), ще трябва най-напред да си отговори пред огледалото на въпроса защо допускаме подобни лъжепророци да ни будалкат със своите пороци и да ни ги представят като “харизма”.

Който купува ладата с убеждението, че е по-добра от ламборджини, нека се хваща на въдицата на Ламбо, набеденото ламборджини на Партията.

В края на краищата “кьорав карти не играе”, нали. Който забелязал, забелязал…Останалите да се сърдят на себе си, че сме “на този хал”.

Share on Facebook

Share on Facebook

Самопубликуващата писателка Деси Нико, автор на романа „Алиса и петък вечер“, ще бъде един от двамата лектори на предстоящите семинари „Как да стана успешен автор?“ на 16 и 23 февруари. Самата тя е успешен пример за това как от ръкопис можеш да достигнеш до многохилядна аудитория и солидни продажби без да разчиташ на подкрепата на...

Да четеш пиеса и да гледаш театрална постановка по нея, са две съвършено различни изживявания, които се допълват и си влияят едно на друго въпреки различните времево-пространствени граници, в които се осъществяват. Когато четем, сме сами с четивото си, възприемането на текста зависи единствено от нас. Едва ли е нужно отново да откривам топлата вода,...

Един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи – многократно награждаваният Пиер Певел, гостува у нас тази седмица по покана на изд. „Изток-Запад“. Той пристига в България заедно със Стефан Марсан, основател и директор на Издателство „Бражелон”, създадено през 2000 г. като специализирано в областта на литературата на фантастичното. Те ще се срещнат с колеги и читатели в Пловдив...

Продължаваме заедно с Влади обиколката на Париж. По пътя спряхме във Виена, после пристигнахме във френската столица. , после тръгнахме из Париж, след което ходихме на представление в Мулен Руж и обиколихме замъците по река Лоара, бяхме и в Монпарнас, както и на представление в Лидо. За последно се разходихме из музеите на Париж и центъра Помпиду, а днес ще разгледаме Люксембургската градина и Галери Лафайет.

Приятно четене:

Галери Лафайет и Люксембургската градина

част седма

Пътуване до Париж

Ден десети – 28. 07. 2016 г.

Днес е последния ден в Париж и в него имам да гледам доста неща. След закуска автобуса ни закарва на добре известно, познато и централно място, близо до моста Александър Трети. Оставя ни точно до

Гранд Пале (Grand Palais)

– затворен във вторник и

Пти Пале (Petit Palais)

Тези дворци са направени в стил Арт Нуво (Art Nouveau) и са издигнати за Световното изложение през 1900 година.

Автобусът се връща обратно при хотела или някъде другаде, където трябва да прекара девет часа в пълен покой, според един недомислен закон за туризма – задължителните девет часа преди нощен преход… Та питам се аз, какво ще правят туристите девет часа, ако вали дъжд или е студено през цялото време?

УТРОТО БЕШЕ мъгливо и мрачно. И тъкмо слизаме и започна на ръми. Прогнозата за деня беше такава само за сутрешните часове. Дано са познали…

Питам аз къде е най-близкото метро – било Франклин Рузвелт (Franklin D. Roosevelt), от другата страна на Гранд Пале. Отивам натам, дъжда се позасили малко. Приютих се под арките на Гранд Пале и поседнах малко пред входа.

Точно срещу мен е Пти Пале – един голям дворец. Седя, гледам си го и чакам да спре да ръми. След около половин час слънцето се показа. Хм, да тръгваме. Обиколих Гранд Пале и видях по-близка станция – Шанз – е – Лизе Клименсо (Champs Elysees Clemenceau).

От тук отивам към метро Опера (Opera). Това е станция, през която редовно минават всички – оживен квартал, пъпа на Големите булеварди (Grands Boulevards) и бизнес центъра на банките, пътническите агенции и намиращата се наблизо Борса (La Bourse). Слизам. Започвам с

Галери Лафайет (Galeries Lafayette)

на булевард Осман (Boulevard Haussmann). Влизам. Минавам покрай всички световни парфюмерийни щандове. Блестящ интериор. Вървях, гледах… То няма край.

На втория етаж някъде по средата видях стъпала за полуетаж, който по средата излиза на открита пътека… отдолу минава голям булевард. И мола продължава от другата страна… Хм, ами ако се загубя? …

Вървях, гледах до към третия етаж. Уморих се и се качих направо най-отгоре, на последният етаж. Знам, че там има храна, лакомства и кулинарни изкушения – да си похапнем нещо.

Отгоре има голяма тераса. Но беше мокро навсякъде и хладно. Погледах от високо наоколо и се прибрах в закритата част. Похапнах си един много вкусен шоколадов крем. И продължих да разглеждам магазина.

Най-интересно ми беше, когато стигнах до един ъгъл, от който като погледнах през парапета и виждам целия магазин надолу – 4 – 5 етажа – всички щандове, осветени, излъскани, рекламите – много красиво. И скъпо естествено.

След този магазин, пресичам през пътя и влизам в другият –

Гурме мол

Едно ниво надолу – зеленчуци, плодове, подправки, буркани и консерви… На нивото на пътя – безкрайна върволица от лакомства и кулинарни изкушения – сладки, торти, пасти, кремчета, изделия от малки пекарни, саламчета… На горните етажи пък са прибори за приготвяне на Гурме – тигани, паници, порцелан – доста голям мол само за любителите на Гурме кухнята.

Продължавам обиколката. Случайно минах покрай

Американския бар,

който бях видял в деня, в който гледахме музея Фрагонард. О, този път влизам.

Сядам на бара на един висок стол и искам менюто. Какво ли да си избера – доста скъпи неща и нищо познато като храна. Защо ли съм учил френски девет години в училище, като не мога едно меню да разбера… Избирам си спагети и кока кола… Струва точно 9,50 евро. Хм.

Отвътре е нещо уникално в този бар.

Супер излъскано, едни модерни маси, приглушена светлина, уникално красив интериор. В дъното на бара виждам стъпала за нагоре. Какво ли има там? Ей сега ще видя. Питам барманката мога ли да разгледам горе… Уи, Уи (да, да). И се качих по стъпалата.

Горе е още по-красиво

Всичко е ретро. Това трябва да се види. Една част от бара горе е разположен в един вагон от влак от старите влакове. Даже телефона на машиниста е от най-старите модели. Във вагона – масички, столове, канапета… Прекрасно е всичко. Опитвам се да си го представя, когато бара е препълнен, като в някоя лятна петъчна или съботна вечер…

Ами да слизам долу да си ям спагетите. Тук в този утрешен час имаше само 4 – 5 други посетители. От съседната маса долавям българска реч. Обръщам се – един официално облечен бизнесмен си бъбри в компанияата на една изискана дама. Хм…

След като приключих със спагетите и си платих си тръгвам.

Разходката продължава по булевард Опера

Вървя и зяпам по витрините. Стигнах до метрото Пирамиде (Pyramides). От там с метрото и се местя близо до

църквата Сен Сюлпис (Saint Sulpice)

И докато я търся с пътеводителя, случайно минавам покрай кафе Маргот и църквата Сен Жермен де Пре… Хм, ама тя била съвсем близо до нея… Можело е предния ден да видя. Но да вървим.

Завивам по улица Бонапарт (Rue Bonaparte) и тръгвам към Монпарнас. По пътя минавам покрай елегантните бутици на площад Сен Сюлпис (Place St. Sulpice) и стигам до фонтана от 18 – ти век на църквата. Гледам и църквата. Първия параклис от дясно е изрисуван от Йожен Дьолакроа, художник от времето на романизма. Неговият живот е разказан и показан в музея на Дьолакроа (Musee Delacroix), който се намира на 5 минути от църквата и който аз не можах да намеря. Попитах една жена, тя извади телефона си, влезе в интернет, отвори картата на навигацията и ми показа една малка, невзрачна улица с малко площадче (Place Furstenburg) по средата. Но не я намерих. Тук някъде на този площад се намира жилището на френската актриса Катрин Деньов.

Люксембургска градина, 75006 Paris, Франция

Излизам от църквата и тръгвам веднага наляво по Rue Henry de Jouvenel, след това по Rue Ferou, пресичам пътя и съм в

Люксембургската градина (Jardin du Luxembourg)

Започнах с малкия с намиращия се точно до входа

Люксембургски музей (Petit Luxembourg Museum)

Там има различни изложби.

После тръгвам към централното езеро покрай

Люксембургския дворец (Palais du Luxembourg)

Почивам си покрай фонтаните. Това е място за почивка. Поседнах на тревата и аз. Има много кестени. Под сенките им има столчета, на които са си насядали хора и си почиват. В края на градината има детски кът, изпълнен с детска врява.

Стигнах до най-отдалечения край на Люксембургската градина и като се обърнах назад видях купола на катедралата Сакре Кьор на хълма Монтмартър.

След като излязох от градината поседнах да си погледна бележките, за да видя на къде да продължа. А и станало време за храна.

Стигнал съм до Булевард Монпарнас. И по нея на номер 171 има едно прекрасно и

много старо ресторантче, още от времето на Хемингуей (La Closerie des Lilas)

Поседнах и аз да видя какво предлагат. Избрах си една супа, без да разбирам каква точно. А и много скъпа – 13 евро… Не видях друго на прилична цена… Ще ям супа…. Като за последно. Първо ми донесоха една голяма салфетка от дебел плат, като за покривка. А след това една голяма чаша с вода и приборите… Като в изискан ресторант.

Тук навремето е идвал Хемингуей, а сега и аз. Хемингуей тук е писал своя роман „Фиеста „ (The Sun Also Rises (1926 г.) , затова на бара имало монтирана табелка с неговото име. Аз влизах, но не я видях… Стоя и гледам в очакване на супата… Ето, сервират ми я.

Ау, каква супа – голям смях

Една огромна чиния с много голяма периферия, като капела. По средата малка вдлъбнатинка с формата на малък черпак… И вътре супата: Отгоре една форма кисело мляко (което изглежда като могила в полето) , а на върха нещо зелено. Че подправка ли беше, че магданоз ли беше, че нещо за декорация ли беше – не разбрах. Ама си го схрусках… Напих се с водата, колкото беше в каната и си тръгнах.

Остават ми още два часа, ама да се прибирам към автобуса, че да не се загубя. Вземам метрото от Edgar Quinet и отивам на станцията, където трябва да направя връзка към мястото, където ни оставиха сутринта. А точно тук под земята едни дълги коридори, тунели, лабиринти…

С голямо усилие намерих перона, където трябва да застана и тъкмо се зарадвах…

Когато по целия перон мина една притеснена кака

– служителка вероятно към метрото, избърбори нещо на френски, което аз не разбрах и малкото хора, които бяха там си тръгнаха… Ами аз какво да правя… Изглежда нещо е станало… Тръгвам пак из коридорите и тунелите, през лабиринти и ескалатори и хванах друго метро с което се возих няколко спирки до друга станция, където намерих връзка по линията, която ми трябва.

Върнах се при Гранд Пале. Минах покрай него. От единия вход виждам да влизат хора. Я и аз да видя… Влизам. Виждам в дъното на приземния етаж ресторант, много изискано изглеждащ… Една усмихната кака на входа ме пита дали имам резервация… Хм, от къде да я имам, аз искам само да видя. Но, не можело… Излизам.

Върнах се при

моста Александър Трети

Минах по средата на моста и видях една китайска двойка, тръгнала на сватбено пътешествие. Булката с дълга бяла рокля. До нея изискано облечен младеж. Снимаха се на фона на моста и реката под него. Снимах ги и аз.

По-натам по моста срещнах туристи от нашата група, които вече бяха ходили да пият бира долу. Те ми казаха къде точно бирата е на прилична цена. Отидох там.

Отдолу има заведения покрай Сена, където младежите се наливат с бира по вечерно време. Гледат си Сена и си бъбрят.. Беше пълно с приятни компании. И тук ще пием бира, като за последно.

Опашката не беше малка, ама много бързо стигнах до бара. Вземах си една малка бира. Огледах се къде мога да седна. Там имаше няколко бара – каравани. Пред всеки имаше шезлонги, масички и малки столчета. Но навсякъде беше пълно. И аз с бирата си в ръка, се върнах обратно на моста, минах покрай цялата върволица от шезлонги и забавляващи се младежи и снимах отгоре. После през другия мост и вече бях на мястото, в очакване на автобуса. След малко и той идва. Качваме се, за да отпътуваме от тук. Минаваме и покрай музея Орсе. Него не можах да видя.

Сбогом Париж

Останаха само красивите спомени. Както пееше Едит Пиаф в една песен – „Не, не съжалявам за нищо „.

Магистралата ни извежда от града. Сградите наоколо ставаха все по-малко и накрая изчезнаха. Пътуваме през полето. Слънцето след малко ще залезе.

Очаква ни нощен преход. А къде ще посрещнем утрото ще разберете следващия път, когато ще разберете как мина дългият път към вкъщи.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Париж – на картата:

Париж

Booking.com

Когато си един от най-плагиатстваните автори в държавата, може да си сигурен, че наистина си добър. Чета „Мейк Бългерия грейт агейн“ (изд. „Труд“) на Лола Монтескьо и ми се иска първа да се бях сетила да попрепиша от авторката. Ама колко много се изхитриха преди мен… Журналистката Капка Тодорова дори трябваше да излезе иззад така хубавото...