Да си спомним за проф. Тончо Жечев.

Роден на 6 юли 1929 г., днес той щеше да навърши 88 години.

“Дете на пустинята” (изд. „Егмонт България“) дава началото на едноименна тийн поредица от Олуин Хамилтън, която ни пренася в пустинята на султаната Миражди и ни сблъсква с опърничавата Амани Ал’Хиза и потайния Джин. Девойката е много добра с огнестрелните оръжия, а пясъкът и слънцето не я изтощават. Това са добри новини, защото живее в забравеното от всички градче Дъстуок насред пустинята в...

Имам си няколко житейски правила, които се старая да следвам. Едно от тях е да ходя на театър само на комедийни постановки, които да НЕ бъдат монолози. Не че не ми се е случвало обратното, но именно затова опитът ми е по-скоро категоричен в посока „Не, благодаря“. Та, „Тартюф“ е комедия на френския драматург Жан-Батист Молиер,...

Че Полша ще се въоръжи с ракети “Пейтриът”, както стана ясно днес, не е кой знае каква изненада. Страната и без това е сред най-ентусиазираните домакини на противоракетния американски щит за страните от НАТО, които го пожелаха ( и е антипод в този смисъл на България).

Новина е обаче, че за разлика от случая с ракетния щит, чието инсталиране беше обосновано с потенциалната заплаха от неназован източник ( или от Иран – поне за страните, които са в обсега на съответните ирански ракети), това е първият случай, в който Русия е спомената като причината за подобно (пре)въоръжаване на натовска държава. При това не каква да е, а страната, в чиято столица беше създаден “Варшавският договор”.

Изявление в прав текст направи по време на посещението на американския президент Доналд Тръмп в Полша полският министър на отбраната Антони Мачеревич. Без обичайните ( досега) заобикалки, той декларира, че американските “Пейтриът” ще бъдат разположени в Полша именно срещу руските ракети “Искандер”.

Ще бъде интересно да се види как ще се отрази тази новина и прямота в полската позиция на срещата на Тръмп с руския президент Путин, която предстои в Хамбург в рамките на групата на 20-те най-развити страни в света Г-20. Едно е сигурно: предизборният девиз на Тръмп “Америка на първо място” се сдобива с продължение : “ и Русия също-като мишена”.

За което Кремъл трябва да благодари предимно на себе си. Ако не беше руската намеса в американската политика, заради която Тръмп трябва сега всекидневно доказва, че не е колаборационист с Путин, може би нямаше да се стигне до унижението за “велика Русия” бившата й колония Полша да й отправя предизвикателства от позицията на …по-силния. Защото в рамките на НАТО Полша е точно това, по-силният съсед, предизвикан да се държи предизвикателно спрямо путинска Русия, налитаща на бой на по-слабите.

Share on Facebook

Мила и Габи от „Аз чета“ са сред първите, които получиха от новата кутия GemBox. Надникнете заедно с тях, за да видите какво ще намерят вътре първите абонати на книжната бюти поредица. Един от хората зад проекта е Преслава Колева, дългогодишен редактор в „Аз чета“. Тя споделя, че се е вдъхновила за идеята от двете си...

Вчера американската Администрация за енергийна информация разпространи КУЛ-ТО-ВА графика, с трендовете на цените за изграждане на електроцентрали от различини видови енергийни източници. Но на нея отсъства основен играч на световния елек...

Реших да се опитам да бъда малко по-социален и да работя от т.н. споделен офис. Да съм сред хора и т.н. За моя радост намерих 3 такива в Пловдив. И трите места предлагаха стандартния пакет: бюро в обща стая с наем на ден “фиксирано бюро”: бюро в обща стая със шкафче в което може да […]

Продукти за 4 порции Тиквички с кисело мляко и орехи:

2 малки тиквички
2 кофички кисело мляко
½ ч.ч. смлени орехи
½ ч.л. черен пипер
1ч.л. сол
2- 3с.л. брашно
мазнина за пържене

Приготвяне на тиквички с кисело мляко и орехи:

Пържени тиквички, кисело мляко и орехи за предястие. Подобно е на млечна салата с печени чушки, но малко по- засищаща заради орехите, пържения зеленчук и цеденото кисело мляко. Почиствам и измивам тиквичките. Режа на колелца. Смесвам брашно и сол. Овалвам кръгчетата. Оставям настрани да си пуснат водата. Пържа до злaтисто в загрята мазнина. Готовите тиквички събирам в купa. Добавям изцедено кисело мляко и смлени орехи. Подправям с черен пипер. Обърквам и оставям няколко часа в хладилник. Разядката е с приятен вкус и лек аромат на черен пипер. Украсявам със стрък магданоз. Съставките са обединили вкусовете си. Надявам се да ви допадне.

The post Тиквички с кисело мляко и орехи appeared first on Кулинарни рецепти, Готварски рецепти- Рецептите на баба Пена.

Първо- малко предистория за прехода ( комунизма към национализма) в няколко изречения…

Бившите интернационалисти у нас наденаха страдалческата плащеница на национализма още при първото си бягство от отговорност за създадената от тях разруха в България, определена на ноемврийския пленум на партията от Петър Младенов през 1989 г. като “апокалипсис”. За целта още на 7 януари 1990 г.  създадоха патерицата Общонароден комитет за защита на националните интереси ( ОКЗНИ), чиито учредил и първи говорител беше Георги Първанов. Но сговорът им с клонингите им от върухшката на ДПС по-късно остави ниша за техния червендалест национализъм, преди той да се превърне в писта за бързо изстрелване в парламента – първо на вълната на откровено руския проект “Атака” през 2005 г., а след това и чрез рояк от “стари” и нови формации.

По пътя към политическия пробив на този дълго шлифован с нащърбения сърп и разклатения чук национализъм червените опитаха да го сервират демонстративно като хапче срещу западния либерализъм с чисто руски етикет. На него кандидатът за президент на БСП през 2011 г. Ивайло Калфин написа знаменитата си формулировка за българския патритизъм като производна на любовта към Русия. Но се провали заедно с етикета си. Продължението на този провал се видя и на последните парламентарни избори, но пък се започни, че откровен русофил, като Каракачанов, може да се докопа до вицепремиерски пост след дълго, настървено и целенасочено антициганско говорене.

Новото ръководство на БСП явно се напъва да вземе ноухауто на Каракачанов и компания, но ако може по някакъв малко по-различен начин. Корнелия Нинова, която си пада по патриотичните послания ( дори се дегизира предизборно с народна носия) все още се пази да не предизвика въпроси по тази линия сред левичарската бюркрация в Брюксел, но вече пуска своите “лейтенанти” да пробват почвата.

По едно и също време две ярки петолъчки в нейния отбор се прознесоха по темата, което няма как да е случайно. “Видяла жабата , че подковават коня…” Такъв е случаят с доклад на Валери Жаблянов, в които той се опитва да прехвърли вината за проблемите с циганите на проклетия ( като за него) либерализъм, използвайки паралелния термин “мултикултурализъм” – явно внушението черпи вдъхновение от руските атаки срещу ролята на Германия като европейска крепост на либерализма, удържала на вълната на популизма и чуждомразието.

Още по-директен и провокативен е неговият събрат от парламента Иво Христов- и той политолог, като Жаблянов. Христов направи пралел между Косово и България, като общото било в това, че предстояло циганите да взривят България както албанците направили с Югославия. А общото между Жаблянов и Христов, освен че са с претенцията да бъдат политически мислители по образование и професия , е също в това, че представят своите “научни тези” за солови акции.

По този повод, щом ще правим аналогии ( като тази с Албания), да припомня баналната истина, че мирът в Югословия всъщност беше взривен тъкмо от страна на едни учени в Сърбия , провокрали с редица свои изявления сръбския национализъм, ашладисан с остатъчни издънки на залязващия комунизъм.

Ако заиграването на Борисов с националистите може да бъде представено като принуда, породена от парламентарната аритметика, то в случая с БСП се сблъскваме с рецидивизъм, обърнат към зората на 90-те години, когато Партията си сменяше козината и взе за кратко на въоръжение нрава на национализма като “последно убежище на комунизма”. Явно модата на рваншизма, демонстрирана от днешната БСП чрез поклонението пред родния дом на Тодор Живков ( в което също се родее с Борисов и компания), включва в пакет и завръщане към корените на успешното препъване на България по пътя към демокрацията от страна на тази партия в онзи период, когато пременената БКП се оказа единствената подобна партия в Европа, която си препра одеждите чрез избори, признати от света като свободни. “Славни времена”, как да не се върнат към опита от онова врме!

Сред любимите шегички на носталгиците по епохата на държавната собственост беше тъпото остроумие, според което реституцията щяла да се осъществи, но само ако горите бъдат върнати на бившите им собственици заедно с партизаните. После се “оказа”, че от приватизацията,  а и от реституцията –  особено след рециклирането на собствеността, най-много са се облагоделствали онези с “връзките” в областта на сложената на тезгяха икономика.

Справка по въпроса за рециклираната реституция ( извън “баналната тема” за руския монопол в захранването на енергетиката със суровини): аптеките, за които в парламента плачеха кресливо червени агитатори като за бъдещ изчезващ вид услуга за населението след евентуална градска реституция, в днешно време се оказаха в ръцете на руски собственици и техни местни братушки.

Защо обаче кошерът на “Позитано” жужи сърдито, след като доста червени търтеи са захлебили от меда на “прехода”? Много просто: апетитът идва с яденето, а екипът на големите лапачи от втория отбор на  БКП им прави скомина.

На “Позитано” , изглежда, са преценили, че за успеха на реваншизма не е дотататъчен само цинизма- активират и антициганизма.

Share on Facebook

Четейки книги за по-млади читатели, осъзнавам как съм станала толкова критична към литературата, че вече не мога да се порадвам на най-невинните произведения. Винаги търся нещо по-зряло в историите, предназначени за публика на 10 – 14 години, искам малко повече мрак, мистерия, чийто край не мога лесно да разгадая… И се случи Серафина. Започнах романа с много предразсъдъци,...

Всякак са ме наричали, но не ме бяха наричали „селяндур, който мисли само за сламени колиби и не разбира нищо от модерно изкуство“. Респект! Това се случи във връзка с една оживена монументално-естетическа и архитектурно-идеологическа дискусия, разразила се миналата седмица в медиите и социалните мрежи. Няма значение на каква тема. Важното беше да се установи, че селяндурите не разбират от модерно изкуство.

Заинтригуван от тази ексцентрична и неочаквана гледна точка към себе си, се замислих за света на прекрасното и мястото на СНРМИ (селяндури, които не разбират от модерно изкуство) в него.

Кой е виновен, ако селяндурите не разбират дадена творба на изкуството? Дали селяндурите, защото са прости, или творбата, защото е неадекватна? Всяко изкуство, включително и модерното, е преди всичко комуникация и после всичко останало – красота, мъдрост, поука, трепет, възпитание, идеология, политика и т.н. Ако я няма комуникацията, всички тези неща са непотребни, защото може и да тръгнат от подателя, но няма да стигнат до получателя. Ако един селяндур от Родопите влезе при някой академик и му каже: „Немой ся забайхотва кат настопен папучник“[1], академикът вероятно няма да разбере нищо и затова ще бъде виновен селяндурът, понеже не е избрал правилната комуникационна стратегия. По същия начин, когато академикът покаже на селяндура грамадно бронзово топче от сопол и му каже, че това е историята на вселената, селяндурът няма да го разбере, но този път виновен ще бъде академикът по същата причина, по която преди беше виновен селяндурът.

Що е то „модерно изкуство“? По някаква необяснима причина светът е решил, че модата и модерността са нещо много хубаво. Като искат да кажат за някого или нещо, че е много хитроумно, казват, че е „модерно“. Например, „модерни технологии“. Коя е модата в технологиите, някои са може би dernier cri, а други са демоде? Галванизацията, например, на мода ли е или е демоде? Или „модерна партия“. Какво значи това – че националното ръководство е с модни прически и си тананика само парчета от върха на класациите?

Явно при изкуството не е точно така. Имаме модернизъм още от 19 век, пък никой не е казал, че вече е демоде. И никой не е казал: „Ох, този Магрит вече е демоде и не ми отива на тапетите. Ще взема да го сменя с един Владимир Куш, че е по-модерен!“.

За модерно изкуство започва да се говори след революциите, когато буржоазията излиза на преден план и започва индустриалната ера. Тази ера е свързана с обезлюдяването на селата и притока към градските фабрики на обезземлени селяни, известни като лумпен пролетариат. Ражда се нов светоглед, а с него и нов морал. Ражда се нова естетика с всевъзможни течения, които се конкурират помежду си кое е по-нестандартно, по-авангардно, по-причудливо и даже по-налудничаво. Конкурират се в крайна сметка кое е по-модерно. И ако модерното изкуство е изкуството на епохата, в която селяните се преселват в индустриалните центрове и стават граждани, то не е ли именно то изкуството на селяндурите? Не са ли селяндурите които разбират най-много от него?

Кои са проблемите на модерното изкуство? Първият е, че е прекалено задъхано. Изкуството забавлява, развлича, радва. Ако покрай това пренесе някое дълбокомъдрено послание – берекет версин! Нелепо е някой, обявен от критиката за гений, да се изцвъка върху платното и след това да се съберат десетина професори да обясняват какво е искал да каже, каква му е перцепцията и каква му е рефлексията.

Другият проблем е релативизмът. Това е когато приемаш, че красотата, истината и доброто са субективни и относителни, а не обективни и абсолютни. Ей сега да попитам някой гражданин, който разбира от модерно изкуство (това ли е обратното на селяндур, който не разбира?), той ще ококори очи и ще каже: „Ама разбира се, че красивото е субективно преживяване и е относително, защото е плод на обществена договорка!“. Какво повече да говорим! При това положение защо моето красиво да е по-грозно от твоето и твоята истина да е по-истинска от моята? Или ако попитам: „Извинете, защо тази крава е с осем крака и четири вимета, а очите ѝ са квадратни?“, да не се сърдя, когато ме изгледат презрително и ми отговорят: „Селяндур! Нищо не разбираш! Това е алегория на паралелния апотеоз, пречупена през уникалната интерпретация на автора!“. Колкото един „гений“ е по-самобитен (което се доказва с това колко е по-неразбираем), толкова по-голямо право има шумно да изразява себе си! Под егидата на релативизма отклоненията стават норма.

А кои са проблемите на апологетите? Модерното изкуство си има апологети. Това са хора, които или самите те правят такова изкуство, или са търговци и меценати, или са „разбирачи“. Докато първите аплодират колегите си в очакване на реципрочни аплодисменти, а вторите търсят финансова възвращаемост, третите, „разбирачите“ търсят единствено превъзходство над себеподобните си. Тяхната душевност е толкова фин инструмент, че са способни да доловят трептения, невидими за простосмъртните граждани, да не говорим пък са селяндурите, които мислят само за сламени колиби. Самите те деца или внуци на селяни (в което няма нищо, ама абсолютно нищо лошо!), те живеят, за да презират и чрез презрението да се опиват от собствената си величавост. За тях изкуството е всичко, тяхна същност и битие, а не просто едно от чувствените наслаждения наред с храната и секса.

Самият аз притежавам някои съвременни творби живопис и пластика от нашумели автори и много си ги харесвам. Даже авторите им са ми приятели или приятели на семейството ми. Но тези творби освежават помещенията, които обитавам, и толкоз. Не търся в тях големите отговори на големите въпроси, нито пък претендирам, че ги разбирам повече от някого другиго. Пък и как ще ги разбирам, нали съм селяндур, който мисли само за сламени колиби!

Струва ми се, че ако си голям творец и някой не те разбира, то проблемът е преди всичко у теб, а после у този „някой“. Говорили си двама мъдреци за това какъв човек е идиотът. Единият казал:

– Според мен идиотът е човек, който говори така, че хората не го разбират. Разбра ли ме?
– Не – отговорил другият мъдрец.

Майсторлъкът е да казваш умни неща така, че да те разбира и селяндурът. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен с всичките му там финикийски селяци, простаци и цървули!

[1] Не се блещи като настъпана жаба.

Tweet

Продукти за 4 порции Тиквички с кисело мляко и орехи:

2 малки тиквички
2 кофички кисело мляко
½ ч.ч. смлени орехи
½ ч.л. черен пипер
1ч.л. сол
2- 3с.л. брашно
мазнина за пържене

Приготвяне на тиквички с кисело мляко и орехи:

Пържени тиквички, кисело мляко и орехи за предястие. Подобно е на млечна салата с печени чушки, но малко по- засищаща заради орехите, пържения зеленчук и цеденото кисело мляко. Почиствам и измивам тиквичките. Режа на колелца. Смесвам брашно и сол. Овалвам кръгчетата. Оставям настрани да си пуснат водата. Пържа до злaтисто в загрята мазнина. Готовите тиквички събирам в купa. Добавям изцедено кисело мляко и смлени орехи. Подправям с черен пипер. Обърквам и оставям няколко часа в хладилник. Разядката е с приятен вкус и лек аромат на черен пипер. Украсявам със стрък магданоз. Съставките са обединили вкусовете си. Надявам се да ви допадне.

The post Тиквички с кисело мляко и орехи appeared first on Кулинарни рецепти, Готварски рецепти- Рецептите на баба Пена.