С Георги тръгваме на гости в Америка. Започваме с Калифорния 
Приятно четене:
Моето пътуване в Америка
Едно неочаквано приключение
част първа
Санта Маргарита, Лос Анжелис и Сан Диего в Калифорния
Не бих казал, че това е било някаква моя детска мечта или младежки блян Всичко се случи неочаквано бързо, та даже изненадващо Мои много добри приятели заминаха за Калифорния заедно с децата и се устроиха много добре в Ранчо Санта Маргарита, окръг Ориндж Каунти. Петдесет хилядно градче на 50 мили от Лос Анжелис, но за него по-късно. След едно две подхвърляния, хайде кога ще дойдеш при нас в Америка и след съвсем кратък размисъл в чата на фейса попитах дали поканата важи още и естествено отговорът беше, чакаме те. Това се случи през ноември 2016 г. За моя радост те щяха да си идват за Коледа и Нова година и решихме, че тогава ще подготвим
документите за интервюто в америкатското посолство в София.
Дойде зимата и на двадесет и шести декември се озовах в китното роддопско село Хвойна, където Митко, първи братовчед на починалата ми съпруга подготви докунентите за интервюто, като разбира се преди това бях готов със снимките специален формат и съответно превел таксата от 160 долара по сметка на американското посолство. Въпросникът включваше над сто въпроса, някои от които ми се струваха доста странни, но явно за американските власти не са.
Попълненият пакет документи изпратихме на 27 декември някъде към десет сутринта на сайта на посолството в София, като насрочихме дата за интервю на девети януари 2017 г. в девет и тридесет.
Вече спокойни, хапнахме и на обяд реших да се прибирам във Варна, защото прогнозата вещаеше сняг на следващият ден. След довиждане и пожелания за скорощна среща в Америка, запалих колата и към шест следобед си бях у дома. Включих компютърa и за мое голямо учудване имах имейл от посолството за потвърждение на датата и часът за интервюто. Последва скоростна подготовка на останалите документи, като акт за раждане, извлечение от банковите сметки, актуално състояние на дружеството, където съм съсобственик и управител и поканата от от моят приятел Митко.
И така, в кучият студ на осми януари хванах влака за София, който тръгна с два часа закъснение от гара Варна, защото стрелките бяха замръзнали. Дългото пътуване до София ми даде възможност да установя, че 90% от спътниците ми във вагона първа класа пътуваха за летището и се прибираха по различните чужбини. Една достолепна дама пътуваше за Милано, където пееше в Миланската скала, едно симпатично девойче пътуваше за Виена където учи в университета, голяма бе групата на работещите в Англия, малко за Испания, за Германия и Щатите. Получих ценни съвети за поведението ми в посолството и какво трябва да видя в Калифорния.
Все пак, до 19 часа пристигнахме в София. Едно такси ме отведе до братовчедка ми, а племенникът ми вече беше заминал за Бирмингам, където е първи курс в университета и изучава Международен бизнес на руски. Полиглотчето Алекс знае български, английски, испански и немски език, а сега вече и руски. След две три чаши червено вино и сладки приказки последва сън и на сутринта едно бързо кафе, такси и в кучият студ
цъфнах пред американското посолство
Любезните служители се съобразиха с времето и не ни оставиха да чакаме в януарският студ отвън. Бързо ни поканиха на топло и след стандартните щателни проверки се озовах в залата за интервюта. На едно от гишетата представяш всички документи и сядаш да те извикат за процедурите.
Тъкмо бях седнал и ме извикаха на второ гише за вземане на отпечатъци. Аз не знам английски, изключително симпатиното девойче не знаеше български, но се разбрахме много добре. Накара ме да си стопла ръцете, че от студът навън машинката не хващаше отпечатъците ми.
След третия опит всичко беше наред и седнах да чакам истинското интервю. Е, чаках цели две минути и се озовах на седмо гише, където едно възпълничко момче на развален български ми зададе няколко въпроса, част от които съвпадаха с предварителните въпроси. Важното е да отговориш приблизително така, както си отговорил в предварителното интервю. И последният въпрос: Вие сте сам нали т.е. вдовец. Викам си край, това беше. Но след потвърдителният ми отговор и пет секундно мълчание, последва: Ваша виза бъде готова след два дена!!!
Излизам навън, пет шест телефонни разговора и получени поздравления се озовах в автобуса на Биомет и до вечерта си бях у дома. Още на следващият ден отидох в Юзит колърс и си купих двупосочен билет за 28-ми април по маршрута Букурещ – Виена – Лос Анжелис. Цената бе 1 530 лв. Съвсем приемлива за мен и добра според моите приятели в Америка. Последва затишие и с моят приятел и съдружник си гледахме кротко малкия ни, но сравнително успешен винарски бизнес.
Две седмици преди пътуването.
Моят приятел и съдружник Страхил с богат опит за пътуванията до Америка (дъщеря му, зет му и внучката Дидка) живеят от десетина години в Ричмънд, Вирджиния ми осигури погходящият голям куфар и безценни съвети. Една готина приятелка и бивша колежка ми даде добра раничка за ръчния багаж Проблеми с подготовкото на багажа нямах. Стегнато по войнишки го приготвих за няколко часа. Малко долари, евро, румънски леи и наши левчета. Дебитна и кредитна карта със скромни суми и воала, реди, готов. Застраховка за 20 хиляди евро, много ниско се оцених, но всичко е въпрос на парички.
След кратко ровене из интернет открих една Русенска фирма Pegasus, която организира трансфер от Варна до летище Отопени -Хенри Коанда срещу скромната сума от 49 лева. Веднага си купих билет и зачаках да дойде датата за голямата пътуване.
Двадесет и осми април!!! Начална дата на моят дълъг път до Калифорния.
В 21,30 натоварвам куфара в таксито (цели 23 килограма, поради простата причина, че бях сложил в него две бутилки Кайлъшка мускатова, една бутилка Карабунарска КУЛТУРНА ракия, шише Врачански мискет и бутилка Аплауз – Сира на Вила Мелник) и след 10 минути вече бях на
Централната автогара във Варна.
Аз съм си такъв, винаги отивам по-рано от уреченото време. Зачаках микробуса за летище Отопени в Букурещ.
След няколко цигари, пристигна един лъскав луксозен осем местен бус Мерцедес на фирма Пегасус. Младо симпатично шофьорче, стегнато в хубави дрешки и изключително любезно и възпитано.
В 22,30 се качихме в микробуса, аз и шест чуждестранни студентчета учещи медицина във Варна. Три момчета и три девойчета. По разписание потеглихме в 22,45 с
първа спирка в Русе
Студенчета си бъбреха кротко на френски и английски и после кротко си заспаха.
Заприказвах се с шофьорчето и от дума на дума стана ясно, че момчето е завършило Международен туризъм в Икономически университет Варна. Аз също съм завършил там, а в последствие двадесет години преподавах като Главен асистент към катедра Счетоводна отчетност. Момчето владееше английски и немски език перфектно. От работата си като стюард към автобусната фирма Нишикли, беше научил турски, в Пегасус и с румънските пътувания се справяше добре и с румънски. С две думи момче полиглот, което си харесваше работата и не проявяваше интерес към eмиграция. Пътувал е доста, но като турист. Изпитах удоволствие от факта, че такова умно момче ме води към Букурещ.
С кротко каране стигнахме до Автогара Юг в Русе в един часа след полунощ. Трийсет минути почивка за кафе и цигара. Пушех само аз, младежите бяха само на кафе и кола – браво на тях. В един и петнайсет дойде едно момче, което също пътуваше за летището в Букурещ. Гонеше полет за Стокхолм. Отдавна работи там в скандинавските гори.
Наближи време за тръгване към границата и се зададе една мома англичанка, която лющеше Пещерска гроздова направо от шишето. Разцелува се с гаджето си и се качи със шишичката в буса. След още две отпивания заспа кротко, а вътре замириса приятно на стара кръчма. Границата преминахме за двадесет секунди и
поехме по „древния“ Дунав мост.
Добре ремонтиран, но възтесничък.
Нощен Букурещ
и спирка в центъра. Студентчета си бяха организирали тридневна екскурзия до румънската столица. Усмивки, довиждане и ние поехме към
крайната точка – Отопени
В 3,45 спряхме пред терминала за заминаващи и поехме с куфарите навътре. Момчето за Стокхолм ми обясни добре, къде да чакам отварянето на гейта и какви са процедурите, след което си пожелахме приятен път и всеки се отправи към своят изход.
Полетът ми за Виена бе в осем сутринта, но още в пет започна чекирането. Отървах се от големият куфар, преминах обичайната проверка без да си свалям обувките, но един младеж с туристически обувки остана по чорапи. Озовах се в залата с фри шоповете и гейтовете. Естествено минах през магазина за цигари и си взех един стек PALL MALL за 33 евро. Позяпах още малко магазините, намерих си гейта и кротко си зачаках
полета на Австрийските авиолинии. Защо Австрийските???
Ами много просто – владея плажен, ресторантски и магазински немски, колкото да си изпрося боя, но в последствие се оказа, че ми свърши добра работа. Двадесет минути преди полета, започнахме да се настаняваме в Еърбъс А320 и самолетът се напълни. Пътуват хората. От бебета до достолепни старци и дами. В интерес на истината последният ми полет бе през 1988 г. до Москва и обратно и моята лична докторка и добра приятелка ми бе изписала Куколин, за всеки случай. Оказа се, че ме набута с три долара, защото изобщо не ми потрябва:)))
И точно в осем сутринта започна моят полет към Новите земи.
До Виена са само час и три четвърти,
колкото да прелетим над заснежените върхове на Карпатите и над унгарската пуста. При захода към летище Виена успях да заснема Тихият бял Дунав, който ми се видя доста мътен. Нормално кацане без никакви проблеми.
Между двата полета имах само час и петнадесет минути и се започна лудницата.
От терминал пристигащи към терминал заминаващи. Добре, че летището на Виена е малко, но и времето пък малко. И на помощ идва моят плажен немски. Спирам първото девойче в униформа, пускам една чаровна усмивка (не че съм някакъв чаровник) и успявам да изрецитирам дълго заучваната фраза: Къде е полетът за Лос Анжелис и о чудо, момичето взе че ме разбра и ме подкани да тръгна след нея. Няколко криввания наляво надясно и момичето ми показва опашката от хора строени за проверка. Данке шьон, битте шьон и аз се прислачвам към опашката за
проверка на ръчният багаж
Интересуваха ги лаптопите, но моят бе в големият куфар.
След проверката веднага тръгваме към гейта да донапълним огромният Боинг 777. Посрещат ни стройни усмихнати австрийски стюардеси. Имаше и стюарди, но мен не ме вълнуваха. В десет часа австрийско време, започнахме да рулираме за излитане, засилване и това огромно туловище взе да набира височина. До мен през една седалка се бе настанило едно американско семейство на моя възраст. И така
Австрия – Германия- Северно море. Минаваме покрай Ставангер
и лека полека
излизаме от Северно море и захапваме Атлантика.
Изкарах едно книжле на Божидар Димитров – История на Балканската война и то понеже лъскаво и с отлични илюстрации заинтригува американеца. Успях да му обясня за какво иде реч и той изкара един телефон, надвеси го над текста и воала, българският текст се показа преведен на английски на екрана. В краят на полета подарих книжката на американеца, от което той остана много доволен.
След три часа полет ни накараха
да пуснем щорите на прозорците
Може би за да поспят хората или да не виждат кемтрейлса на Радев, ама то много кемтрейлс много нещо.
Забързахме се към Исландия,
летим с около 900 километра в час между десет и единадесет хиляди метра височина. Дадох визитката си на една миловидна стюардеса, която ми носеше бяло вино и говореше румънски, не че аз го знам, но оскъдните ми познания по немски отново ми помогнаха и стюардесата на всяко минаване ме питаше: Вайс вайн??? а аз: нур айне тассе и така доста време.
Наближихме Исландия, викам си само оня вулкан с дългото име да не му стане нещо… А отвън минус шейсет градуса. Викам си какво ли правят врабчетата навън и има ли кой да им даде трохички. Пилотът подкара с хиляда километра в час, почти колкото вдига новото ми старо Пежо:))) Едно бебенце се разрева и ни повдигна тонуса. След Исландия
прелитаме над южна Гренландия
Вдигнах една от щорите и се видяха ледовете огряни от слънцето. Красота.
Храната в самолета бе обилна, но не и вкусна,
затова наблегнах на бялото вино, портокаловият сок и солетите. В самолета се появи кученце, един бял пудел, който водеше една достолепна дама. После ме светнаха, че билета за кучето е по-скъп от човешкият!!! Потвърждение на максимата, че всяко удоволствие се заплаща. След около час и половина
стигаме Нюфаундленд, след още два сме над континентална Америка,
някъди над източна Канада. Качихме се на 11 600 метра и
зацепихме Канада
от север на юг. Голяма държава тая Канада:))) Летяхме, летяхме и
се появи USA
След като прелетяхме хладната северна част и навлязохме над
Калифорния,
се появи кратка турболенция за около пет шест минути, явно от температулната разлика и атмосверното налягане. И така наближихме градът на ангелите. Доста маневри и навлизане над Тихият океан, защото
летището е на брега
Снижаване и гладко кацане, след дванадесет и половина часов полет. Огромно летище, ама наистина огромно и ред и дисциплина. Нареждаме се на дълга виеща се опашка между едни ленти. Триста човека от нашият самолет и още толкова от полета на Аерофлот. Нахални руснаци, на бързо скастрих една рускиня, която се провикваше
– Серега прийти сюда! – а той сто места назад, а я говорю:
– пусть Серега стоит на очередь, здесь не Россия. – Дамата се засрами, защото не очакваше реакция, а един американец зад мен вдигна пръста за поздрав, че съм я поставил на място.
Идва моят ред за проверка
Падна ми се един симпатичен янки, който след като му подадох паспорта на някакъв странен, но разбираем език усмихнато ме попита:
– Джорджи, какво ще правиш в Америка? – Обяснявам, че имам приятели в Ранчо Санта Маргарита и ще пътувам из страната.
– А, Джорджи, после ще си ходиш ли обратно в Европа? – Вадя аз обратният билет, одобрителен поглед и
– Джорджи, Уелкъм ту Америка! – печат и разрешен престой за шест месеца. Намирам си куфара,
никаква митническа проверка и спасих ракията:)))
И тръгнах към изхода. Митко ми писа дали да носи някакъв отличителен знак, а аз му отговорих подобаващо, че вестник Работническо дело в лявата ръка ще свърши работа.
Излизам и ме обхвана Калифорнийската топлина. С вестник, без вестник се видяхме веднага. Връчих му куфара и тръгнахме към колата. Ранчо Санта Маргарита е на 50.60 мили от Лос Анжелис в юго западна посока. в култовият окръг Ориндж каунти. Час и нещо път и първи сблъсък с американският трафик.
Лос Анжелис
е мегаполис с почти 16 милиона жители. Коли като мравуняци по прекрасни магистрали, но за тях ще пиша отделно.
Пристигаме в
Ранчо Санта Маргарита,
което се състои от затворени безброй коплекси със спретнати къщурки с две палми отпред. Двоен гараж и от него влизаш направо в хола.
Какво следва ли? ами първият културен шок
След двадесет и четири часа пътуване, че и отгоре
предполагате какво може да се случи в тоалетната
На пръв поглед нищо различно, засядам аз и мислейки си за пътуването си свършвам работата, но като ставам какво да видя, клекалото пълно почти горе с вода и за другото се сещате. Викам си бах мама му още първият ден се изложих. Излизам и викам
– Митак, направих беля – задръстих тоалетната!
А той:
– Споко, аз забравих да ти обясня системата.
Дойде, натисна едно лостче и и като се получи един водовъртеж всичко изчезна, клекалото лъсна и почна да се пълни с чиста вода, някъде до над половината. Така почти се избягва ползването на четка за почистване и тоалетната винаги блести!!!! Вече успокоен си ударих един душ и слязох на първият етаж.
Ранчо-Санта-Маргарита көлү, Ранчо Санта Маргарита, Калифорния 92688, Съединени щати
Моите млади домакини Ясен (Яската) и Гергана (Гери) се бяха върнали от училище и ме чакаха. След малко се прибра и Донка, след работа в Уолмарт и застягаха вечерята. По едно време Яската вика,
– Ела да видиш Турция – и ме поведе към огромната готварска печка, отвори вратата и вика
– Виж Турция! – а вътре се мъдреше една загоряла пуйка, която на американски английски се нарича Търки, та от там и Турция:))) А бе и на 61 човек все е недоучен и така си отива.
Междувременно ракията си беше заела достойното място в хладилника с американски мащаби. Почнахме с шопска салата, Карабунарска ракия КУЛТУРНА специална и кротко и културно си пийнахме на сладки приказки и запознаване с програмата, която моите приятели ми бяха приготвили. Последва гвоздеят на програмата, препеченият пуьо се появи в целият си златист блякък на масата и би полят обилно с Будвайзер.
По принцип в къщата си имаше правила за часа на лягане. От неделя до петък се ляга най-късно в десет вечерта. Изключение правят петък и събота. Общо взето всички работещи хора спазват тези правила, вече в зависимост от работният им график. Десет наближи ли – и всеки към стаята си.
Определено ме бяха наплашили с десет часовата разлика,
но след ракията и бирата, нарушавайки спокойствието в къщата с моето хъркане си отнесох в сънищата и така до шест сутринта. Бях първият станал в съботният ден. Всички си отспиваха.
Слязох долу, направих си конска доза кафе и
започнах да проучвам обстановката
Излязох на дворчето, където си растяха няколко доста височки палми, кактуси и шарени китки. И разбира се задължителното барбекю, което си беше една чугунена антика, домъкнато от Ясен след гаражна разпродажба, но той го получил като бонус към другите покупки на майка му..
Комплекса се нарича Wild Horse Loop или Ласото на дивият кон
Отлична инфракструктура, перфектно озеленяване и поддържане, високи палми и калифирнийски борове и куп други неизвестни за мен дървесни видове. А цветята, ах, цветята сякаш имаше състезание между домакините за най- прекрасно зацветяване. Победители бяха всички.
Почти всяка къща бе закичена с американският флаг
и всякакви джунджурии по входните врати някои от които доста кичозни, но според мен. Та така
първото ниво на къщата
се състои от двоен гараж, където са бойлерът (естествено газов) големите пералня и сушилня и необходимите стилажи за складиране, от гаража на първото ниво от около 80 кв.м обединяващо хол, трапезария и кухня, както и тоалетна за гости и дворчето за което вече писах по-горе.
На вторият етаж
е семейната спалня, която е със самостоятелна баня и тоалетна, още две спални и баня и тоалетна за децата.
Към седем всички се излюпиха и се почнаха кафета, мляко, чайове и онези закуски от картонените кутии. После сутринната разходка до
езерото Rancho Santa Margarita Lake
Прекрасно място с красива крайбрежна алея опасваща цялото езеро, зелени морави и цветя, много цветя. В езерото е пълно с диви патици и гъски, плуват костенурки и рибета. На едно тихо кътче до водата е поставена паметна плоча на загинало девойче на 11-ти септември, което се е намирало в самолета блъснал се в южната кула на Световният търговски център.
Край езерото е един от многобройните търговски центрове, където разбира се има и Старбъкс. В България не бях влизал в заведение от тази верига, но там, естествено, проявих интерес. Аз като традиционалист си избрах сред десетината видове кафе, еспресо за три долара, късо и силно. Чашите естествено са от картон и не на шега моите приятели наричат държавата картонена и пластмасова Америка:))) Порцелан и стъкло има само в елитните заведения.. .
Хората са усмихнати и любезни и всеки те поздравява, повтарям – всеки
Многобройните фитнес плащадки са пълни с хора. Къщите край езерото са с цени над милион долара.
За чистота няма да говоря. Тя е навсякъде.
Няма фас, няма хартийки или пластмасови бутилки. След разходката отидохме до
местния магазин Ралфс, нещо като Кауфланд,
но с много по-голям асортимент. Няма смисъл да обсъждам цените, но има от всичко по много. Снабдих се с карта за отстъпки и после редовно пазарувах от там. Паркингът е огромен с куп места за инвалиди, които са най-близко до магазина. Глобата за спиране на инвалидно парко място започва от 250 долара и на никой не му минава през главата, че може да спре там, ако няма право. Няма място, където не може да мине инвалидна количка, просто няма!!!!!
За обяд отидохме в
съседното градче Мишън Виехо
с още по-голямо езеро, в което имаше малки яхти и безброй лодки. Пицария „Пепино“ е на самият бряг и там работи Боби от Пловдив, завършил Финанси в УНСС. Сега следва компютърни науки в университета на Ървайн. Със сядането на масата пристига канат с ледена вода и препечени хлебчета със зехтин, че да не стоиш на празна маса докато ти изпълнят поръчката. И задължително, щом има малки деца се носят листове с картинки за оцветяване и цветни моливчета. Хубави и вкусни пици и още по-добра мексиканска бира „Корона Екстра“ с четвъртинка лайм вътре. Сладки приказки и наслаждаване на гледката към езерото.
Прибрахме се в Ранчото.
Неделя е ден за подквасване на мляко
Майсторът е Митко, има си българска закваска и прави чудесно кисело мляко от американското прясно мляко. Дозата е за цяла седмица. Една две бирички Будвайзер и си лягаме, че утре е понеделник и всички са на работа и училище.
В понеделник всички сме на линия в 6,30 сутринта. Кафета, закуски и всеки по задачи. Митко и Донка се мятат на колите си и всеки във своята посока. Гергана си хваща автобуса за училище, а моя грижа остава петокласникът Ясен. Училището е на триста метра, но
деца до 13 годишна възраст не могат да се мотат по улиците сами
Трябва да имат придружител и естествено това съм аз. Децата започват в осем, но трябва да са там десет минути по-рано. Всички се събират пред училището и докато не дойдат дежурните учители никой не може да влезе вътре. На кръстовището непосредствено до училището е чичкото в светлоотразителна жилетка и знак Стоп в ръката.
Това, което сме гледали по филмите е самата истина
Спира се целият трафик, дори само едно дете да трябва да пресече улицата. На главната улица е същото, но там две жени спират движението. Всички тези хора са доброволци-пенсионери и дежурят сутрин и следобед, без никакво заплащане. Просто искат да се чувстват полезни.
В Америка да си дете
За тях се полагат изключителни грижи, както и за възрастните хора. Денят в училище започва с издигане на американското и пеене на химна от всички ученици и чак тогава по стаите. Но за образованието малко по-късно.
Денят ми протича в разузнаване на обстановката, правене на таратор, купуване на свински ребра и подготовка за вечерното барбекю, като не забравям да взема Ясен от училище в 14,05.
На другият ден Донка има почивен ден, а Ясен е на училище само до 12 на обяд и потегляме към Сан Диего с основна цел, посещение на героят от Пърл Харбър, самолетоносачът „Мидуей“
Сан Диего
е на мексиканската граница. Тих спокоен едномилионен град намиращ се 80 мили от Ранчо Санта Маргарита. Поемаме по
щатската магистрала
номер 5 на юг. Трафикът е огромен, но тя е с десет ленти в едното платно, плюс аварийна лента и
крайна лява лента наречена Car Pool,
по която могат да се движат коли с двама и повече души в колата. Никой, който е сам в колата не си позволява да влезе в тази лента, защото глобата започва от 341 долара нагоре. За аварийната лента не си и помислят. Там е за полицията, пожарната и линейките. Ако има произшествие и трите са там задължително, видях го с очите си, като
полицейските коли са минимум две
Попитах, защо полицейските коли са по две, че и повече и отговорът беше за респект. Не знаеш кого спираш и какво има в колата!!!! Всички десет ленти бяха пълни с коли и то в делничен ден. Всеки Божи ден по триста хиляди автомобила пресичат мексиканската граница в двете посоки. Кара се с 65, 70 мили в час. Всеки пази другият. Ако причиниш ПТП, дори и с малки щети застрахователите ти вдигат двойно и тройно застраховката, особенно, ако си рецидивист на пътя.
Пристигаме на пристанището в Сан Диего, където е закотвен
корабът-музей Мидуей
Народ от целите щати и от цял свят. Най-много бяха учениците екскурзианти. Янките уважават кратката си история и обикалят по всички забележителности. Цената на билета е 16 долара за възрастни и наполовина за деца.
Огромен самолетоносач,
впечатли ме с мащабите си и преди всичко с историята си. Влиза се втора палуба, където е информационният център, безброй самолети и естествено тренажорите за деца – шест на брой и голяма опашка за тях. Ясен естествено веднага се нареди и започна да търси другарче, защото вътре се качват по две деца. Набързо се появи едно мексиканче и двамката влязоха в един от тренажорите. То беша връзване на колани и чудо. И като се започна едно въртене във всички посоки. Отвън има по един голям монитор, където родителите гледат какво правят отрочетата им вътре и се чуват сами писъци на задоволство. След тренажора и разглеждане на долната палуба, следва най-голямата атракция – полетната палуба.
Корабът Мидуей
конструиран по време на Втората световна война от фирмата „Нюпорт нюс шипбилдинг“ (Newport news ship building).
Корабът е пуснат в употреба на 20 март 1945 година. В момента е кораб–музей в град Сан Диего. Първият му капитан е Йосеф Болгер. Най-много е участвал във военните действия във Виетнам
На 2 август 1990 година Ирак прави опит да превземе съседната държава Кувейт. Американски войници от Саудитска Арабия започват операция „Пустинен щит“: защита на Кувейт от неприятеля. През ноември Мидуей е стациониран в Северната част на Персийския залив. Операция „Пустинна буря“ започва на 16 ноември 1990 г.
На 30 септември 2003 Мидуей отива на последния си технически преглед в Бремертън, щата Вашингтон и после към Сан Диего.
На 7 юни 2004 г. Мидуей е официално обявен за музей и отворен за посещение.
Технически данни
Битката за Мидуей
Преди битката
Макар и да няма единно мнение за причините, накарали японците да атакуват атола Мидуей, се приема че от страна на японския флот целта на операцията е била унищожаването на американските самолетоносачи и окончателното разгромяване на тихоокеанския флот на САЩ. За изпълнение на операцията са сформирани няколко военноморски съединения с общо около 200 кораба под главнокомандването на адмирал Исоруко Ямамото. Те включват 11 линейни кораба, 8 самолетоносача, 22 крайцера, 65 миноносеца, 21 подводници и 15 транпортни кораби с 5000 десантчици. По план десантът на Мидуей трябва да бъде извършен рано сутринта на 7 юни. Американците разполагат в района на Мидуей с 3 самолетоносача, 13 крайцера, 28 разрушителя и 19 подводници под командването на адмирал Честър Нимиц.
Разшифроването на японските радиосъобщения от американците се оказва решаващо за изхода на сражението. Това дава възможност на американското командване да знае предварително придвижването на японските кораби и тяхната крайна цел. Освен това американците разполагат и с радиолокационни системи, каквито японците нямат на корабите си. Подценяването на противника и неоправданата твърда убеденост на японците, че той ще бъде изненадан, се явяват главна причина за поражението им.
Ход на сражението
На разсъмване на 4 юни японските палубни самолети бомбардират базата на Мидуей и нанасят сериозни поражения на бреговите укрепления и на летището. Когато японските самолети се връщат на корабите си за да се превъоръжат с бомби (з
