Американецът Илон Мъск си позволи да се подиграе лично на руснаците ( според някои руски тълкувания) и да изстреля в космоса любимия си автомобил, доказвайки ( пак според комплексарите ) предимствата на капитализма над държавния капитализъм в Русия.

 

 

Случаят с технологичния ( и не само) шок, който предизвика вълни на обичайната за нараненото (само)чувство за величие в Русия, навява спомена за напъните по времето на СССР американците да бъдат настигнати и задминати. Това обещаваше другарят Хрушчов да се случи към 1980 г. . След като беше свален с преврат,  Хрушчов беше обявен по-късно за “волунтарист”, т.е. за вреден мечтател, излъгал в аванс надеждите на полугладните съветски поданици за превъзходство над империализма в обозримо бъдеще.

Добрата новина обаче е, че в Русия, въпреки “волунтаристите”, шовинистите, комплексарите и прочее наследници на другарите, продължават да виреят нормални хора. Отбраняват се срещу статуквото чрез сатира.

Ето едно предложение за руски отговор срещу предизвикателтвото на Илон Мъск.

Какво да изпратим в отговор на Мъск? Ами …Ленин с ковчега му!

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Отдавна не бяхме пътешествали из България. Анжело днес ще ни води из района на язовир Доспат. Приятно четене:

Около язовир Доспат

Мостът в с. Любча и образувание „Скалето“ край Црънча

В края на август пò миналата година няколко дни прекарахме в бунгалата на Почивна база „Орлино“, близо до Сърница. Мястото е с прекрасна природа, близо до язовир „Доспат“, а от друга страна – извън едноименния комплекс и другите спа-, вип- и т.н. „забавления“. Допускат се и домашни любимци, което и натежа при избора ни. Тъй като правихме резервацията в последния момент, нямах много време да проверявам задълбочено какво може да се посети около Сърница.

Почивна база „Орлино“

адрес: BG-4633 Сърница, местност „Орлино“

Booking.com

web: www.orlino-bg.com (и в booking.com)

email: emink@abv.bg

тел.: +359 89 991 6231; +359 89 991 6232; +359 3547 2884

GPS: 41.713934, 24.036424

Затова пък „излязоха“ десетина забележителности в другия край на язовира, около Доспат. По спомени, отпреди 40 години, когато с родителите ми идвахме на палатки в района, разстоянието до Доспат беше петнайсетина километра, така че планирахме еднодневни походи с връщане в базата за нощувка. Но,… от една страна разходките край язовира ни харесаха прекалено много, а от друга пътят от западната му страна съвсем се е разбил, а от източната му страна разстоянието вече става над 50 км… С други думи, посещението на много обекти се редуцира до два, на връщане към Стара Загора.

Първата забележителност, към която се отправихме, бе

римският мост в с. Любча

Заобикаляйки язовир „Доспат“ и минавайки през центъра на Любча оставихме колата на разширението на пътя пред селското гробище (41.617808, 24.094359). Оттук надолу към дерето води черен път между нивите до пресъхнала чешма, след което, по някаква европрограма, става екопътека. Разстоянието от края на селото до моста е около 2 км, а денивелацията – около 200 м. Тази пътека е нов вид – „спортна“. На много от завоите са оформени места за почивка със специализирани маси за тенис, табла, шах… Табла разказват за историята на игрите. Интересно като идея, но някак си безсмислено. По такива места нашенците практикуват други „спортове“, напр. „4 х 100 с шопска салата“.

Мостът се издига над Сърнена река (Караджа дере)

по трасето на стар римски път. Строен е вероятно около ІІ-ІІІ в. По данни от легенди и исторически проучвания при строителството на моста са използвани яйца за по-добра спойка между камъните (както и при Карловия мост в Прага). През 2007 г., по инициатива на общината, мостът е укрепен, след като иманяри го подкопали. До него е издигната беседка, с огнище, което предоставя терен за народни забавления край реката. Според местната баба, която ни подари домати от миниатюрната си градинка, преди много години тук е имало и воденица, но колективизацията и индустриализацията са ѝ… . Основите ѝ още се виждат край моста.

В района има много исторически находки, а селото е прочуто с намерения египетски бръмбар – скарабей (или както му викат в Пернишко – „скакауец“), който сега се пази в Смолянския музей. Камъкът е част от кехлибарена огърлица с 28 (по други данни – над 50) зърна, открита по време на разкопки през 1976 г. в надгробна могила – кенотаф от VII в. пр. Хр., в местността „Бърдцето“ край Любча. Египтологът д-р Васил Добрев, който работи в Кайро, е разчел името на египетски фараон върху коремчето на каменния бръмбар. Неб Тауи Ре, в превод „Господарят на Египет е Ре”, или Монтухотеп ІV, последният египетски владетел от XI династия, властвал през 1992 – 1985 г. пр. Хр. Прославил се най-вече с мащабните си експедиции до далечни територии. Може би твърденията на Херодот, че войските на египетските фараони са стигнали чак до земите на древна Тракия, не са били празни приказки.

Римски мост

адрес: BG-4833 Любча

GPS: 41.6142334, 24.0847797

След това се отправихме към село Црънча, за да посетим

култовото средище „Скалето“

На изхода на Барутин

видяхме кафява табела, информираща за тракийски некропол и раннохристиянска базилика, но без указани разстояния и затова решихме да не губим време в изследвания, а да заложим на сигурното.

След като се премине през селото, малко преди края му, по посока Ваклиново, вдясно (41.56824, 24.10104) започва стръмна улица. На някаква плевня видяхме пластмасова табелка „Скалето“, затова оставихме колата тук и продължихме нагоре.

След селските гробища пътят става пътека, която се вие между малки нивички. При всяко разклонение държахме вляво. Маркировката е крайно недостатъчна. Най-добрият ориентир, както винаги, са обвивките на актуалната и рекламирана ултра – мега – хипер – вип вафла или бутилките от мицеларно – пелистерно – зеолитна вода, които предшествениците ни грижливо са „посяли“ около пътеката.

Скалното образувание „Скалето“

се намира на около 1,5 км западно от селото. Било е използвано като светилище още през късната бронзова и през желязната епохи. Стар път от тракийски и римски времена, свързващ Беломорието с централните части на страната, минава край Црънча.

4837 Црънча, България

След аматьорски археологически проучвания на многобройните в местността могили, извършвани главно от местните учители през 50-те години, са разкрити скелетни погребения с инвентар главно от глинени съдове. Но в една от могилите е открит и сребърен връх на копие. Един от значителните по размери некрополи е в местността „Горното гробе“, над селото. При обхождания на „Скалето“ са открити материали от Средновековието.

От „Скалето“ се открива прекрасна гледка към ридовете на Родопите.

По информация от Мрежата, до „Скалето“ може да се стигне с вископроходим автомобил. За целта трябва да се излезе от Црънча към Ваклиново, като след селото вдясно има черен път до култовото средище.

Скалното образувание „Скалето“

адрес: BG-4837 Црънча

GPS: 41.575287, 24.098260

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

България: Любча (2016-08-30 Римски мост)

България: Црънча (2016-08-30 Скалето)

В Сърница можете да намерите много изгодни оферти за пренощуване:

Booking.com

Други разкази свързани с Родопи – на картата:

Родопи

Не само в Сърница – из цялата страна има хубави и изгодни места:

Booking.com

Продължаваме из Тибет заедно с Красен – в първата част стигнахм до езерото Илхун Ла Цо. Днес ще продължим в посока Сининг.

Приятно четене:

Пътуване до Тибет, Китай

част втора

Илхун Ла Цо – Сършу – Юшу – Мадой – Амни Мачен – Вънчуен – езеро Чинхай – Сининг – Сиан– Гуанджоу

Ден 9

Yilhun Lha Tso – Serxu (玉隆拉措 – 石渠) Илхун Ла Цо – Сършу

През нощта не спахме много добре. В тъмното нямахме време да изберем по-добро място, и бяхме опънали палатките на лек наклон, и цяла нощ се свличахме надолу докато спим. Все пак поспахме някак си. Аз се събудих рано сутринта и се любувах на изгрева на слънцето, който първо огря зъберите на Чола, а после и езерото.

Сутринта беше доста студено, може би около 1 – 2 градуса. Но като огря слънцето, бързо се затопли, жена ми и Чин Чин Цао се събудиха и сгънахме палатките. Комарите се събудиха също, и ние побързахме да се върнем обратно до Маниганго и да вземем Джу Джу и Донг Донг.

От Маниганго тръгнахме на северозапад към Шику,

малко тибетско градче, в крайния северозапад на провинция Съчуан, на около 4 200 м. Доскоро пътя дотам е бил ужасен, но сега го бяха асфалтирали, и беше също така идеален, както пътищата в предишните дни. Все пак на около 25 км от Маниганго трябваше да прехвърлим един проход на около 4 600 м, новия път минаваше през тунел под прохода, който обаче още не беше довършен, така че трябваше да преминем една отсечка по стария камионен път, който си минаваше през самия проход. Тази отсечка беше истинско мъчение, с много дупки, и изключително прашна. Добре, че не беше много дълга, скоро излязохме от другата страна на прохода, и отново до хубавия асфалтиран път.

Скоро слязохме до

манастира Дзогчен –

един от най-известните тибетски манастири в северните части на Тибет. Той беше на няколко километра встрани от хубавия път, в подножието на източните дялове на планината Чола, под един огромен бляскав ледник, на около 3 950 м височина.

Като стигнахме там, заварихме голямо оживление, днес имало някакъв

празник,

и тибетци от всички райони на Тибет бяха дошли тук по случая. Поради това беше пълно с коли, сергии със всякакви неща, прашно и пълно с народ, който 80% беше облечен в

традиционни тибетски облекла

– монасите в червени роби, а другите тибетци – в техни етно одежди. Качихме се до един от централните храмове на манастира. Пред него бяха постелили изкуствена трева, на която народа беше насядал.

Мантри огласяха целия район с тонколони

Влязохме и вътре – там се извършваше някаква будистка церемония, монасите бяха насядали край дълги маси, миришеше на каденията на разни аромати, и същите мантри се пееха от специално подбрани говорители. От време на време двама монаси удряха един голям висящ тъпан в ритъма на мантрите. Човешкото будистко поклонение (защото те именно на хора се кланяха – хора, наречени „буди“, следващи първия Буда – принц Сидхарта от Индия) протичаше в пълна програма.

Излязохме от там, и слязохме до едноименното село малко под манастира. То беше потънало в прах, понеже пътя, минаващ през него за манастира не е асфалтиран, а прашен камионен, и коли и джипове днес минаваха особено често по случай празника. Обядвахме, и гледахме колкото може по-бързо да се отдалечим от прахоляка.

Излязохме отново на асфалтирания път, и

продължихме към Сършу

Отново идеален път, още по-празен, почти без коли по него. Просто път-мечта, и то през прекрасни пейзажи през цялото време!

На северозапад точно в този район нямаше високи снежни планини, а само по-ниски била и долини, покрити с безкрайна планинска степ. Често виждахме тибетци номади, техните шатри и стада якове. Минахме покрай няколко села, но извън тях всичко беше само безкрайно зелено, и ярко синьо небе с бели облаци над нас. От време на време се спирахме да се любуваме на тишината. Изпреварихме един колоездач чужденец, явно от вело-пътешествениците, които пътуват със седмици на колело с дисаги през Тибетското плато, и които напоследък стават все повече (в началото около Кангдинг срещахме много такива колоездачи).

Накрая, привечер стигнахме до

Сършу

Бях чел в интернет, че това градче било известно с лошите си хотели, но ние попаднахме на един много хубав хотел. Настанихме се, преваля дъжд, който поизми колата от прахоляка от Дзогчен, и вечеряхме. Жена ми имаше рожден ден, и като се стъмни, отидохме да купим торта от една сладкарница в центъра, и го отпразнувахме в хотелската стая.

Бяхме на около 4 200 м височина. Нормално в Европа на тази височина няма друго, освен остри алпийски върхове и ледници. А тук, на същата височина имаше улици с магазини за дрехи и обувки, сладкарница, център с фонтани, и то светещи, сгради с неонови светлини, болница, училище, и автомобилен трафик.

Ден 10

Serxu – Yushu (石渠 – 玉树) Сършу – Юшу

Отново бяхме на път. Днес трябваше да напуснем Съчуан и

да навлезем в провинция Чинхай

Всъщност днес беше средата на пътуването.

Тръгнахме от Сършу и след около 30 км през планинската степ стигнахме до едноименния

манастир Сършу

Той е известен с това, че представлява и най-големия тибетски образователен център в региона.

Влязохме в двора на комплекса. Вътре имаше много момчета, облечени в червени роби, които играеха наоколо. Бяха доста срамежливи, но все пак някои от тях се съгласиха да се снимат с нас. После разгледахме отделните сгради. Централния храм беше затворен, но в приземния му етаж бяха класните стаи на момчетата, които си работеха. Беше си нормален учебен ден.

Местните монаси, голяма част от които бяха преподаватели, ни каниха да разглеждаме и да снимаме свободно. Влязохме в една от класните стаи по време на урок. Едно от децата стоеше отпред и рецитираше, а всички други повтаряха. Монахът учител стоеше отстрани и наблюдаваше. Очаквахме да учат техни религиозни теми и предмети, но вместо това те поклащайки се напред – назад, рецитираха на китайски (явно това беше урок по китайски): „Малкото зайченце, с дълги дълги уши, с бяла къса опашка…”.

Сбогувахме се с тях, и си продължихме по пътя. Той беше все така идеален. Бавно се изкачваше нагоре, и скоро стигнахме до

прохода Анбала (Anbala, 安巴拉山垭口),

на около 4 700 м височина. Тук беше краят на Съчуан, и

началото на Чинхай

Оттук нататък навлязохме във втората половина на нашето пътуване.

Пътя продължи надолу, пак беше много добър, но не перфектен като в Съчуан. С много серпентини се спуснахме до

село Сиеву (Xiewu, 歇武镇),

на около 3 700 м височина. Там обядвахме. Всички бяха вече здрави и аклиматизирани, но Донг Донг имаше друг проблем, слаб капиляр на носа, и вероятно поради надморската височина и ниското налягане, когато ядеше нещо течно и горещо, започваше да му тече кръв. Притеснихме се и за това, и решихме като пристигнем в Юшу- дестинацията ни за днешния ден, да го заведем на лекар.

И така, изминахме последните 30 км до Юшу, намерихме приличен хотел и се настанихме. След това Джу Джу и Донг Донг отидоха на лекар, изчакахме ги да се върнат, и тръгнахме да обикаляме из града.

Юшу (Yushu, 玉树),

се намира на 3 650 м надморска височина, в долината на р.Батанг. Той беше най-големият град по пътя ни между Чънду и Сининг,

дълбоко във вътрешността на Тибетското плато

Наблизо тече най-голямата река в Китай и трета по дължина в света – река Яндзъ (тази река има различни имена в различните си части, край Юшу тя се казва

Тонгтиен (Tongtian, 通天河)

всъщност идвайки към Юшу, ние я пресякохме, но нямахме време да спрем за снимки, защото бързахме заради Донг Донг). Града е и третия по големина град в провинция Чинхай, след Сининг и Голмуд.

Тук през април 2010 става

мощно земетресение с магнитут 7,1

по скалата на Рихтер. Града бива почти сринат със земята, а жертвите са хиляди. Скоро след това обаче властите, с активното съдействие на местните жители, започват активно да възстановяват Юшу. Не просто да го възстановяват, а направо използват повода да го построят наново, по-хубав и по-модерен от преди. Той е завършен в края на 2013 г.

Сега ние заварихме един наистина много красив град, с много нови модерни сгради в тибетски стил. Видяхме един огромен музей (той беше затворен) с форма на кръгла кула. В центъра е големия площад с монумента на легендарния тибетски владетел Гесар, а встрани от него- огромна дебела стена, символизираща решимостта на местните жители да се противопоставят на подобни природни бедствия.

Ние се разходихме с жена ми и с Чин Чин Цао, след площада отидохме от другата страна на реката, където беше построен един нов малък, но изключително атрактивен жилищен комплекс. Там влязохме в един

тибетски ресторант, на чиято врата пишеше „Grandma’s kitchen“

Вътре всичко беше като в тибетски музей, при това с аромати и тибетска музика. Поръчахме си традиционни тибетски ястия и се наслаждавахме. Запознахме се и с шефа на ресторанта и си разменихме контактите по WeChat (най-масово разпространеното приложение за мобилни телефони в Китай). През това време Джу Джу и Донг Донг също са се разхождали, и са отишли да почиват. А като се стъмни, и ние се прибрахме, готови за следващия ден.

Ден 11

Yushu – Madoi (玉树 – 玛多) Юшу – Мадой

Днес ни предстоеше да се изкачим до най-високата точка в това пътуване. Тръгнахме рано, като излязохме от Юшу и стигнаме до

р. Яндзъ (Тонгтиен),

на около 3 580 м, спряхме набързо за снимки, и продължихме на север-североизток. Постепенно

напуснахме долината на Яндзъ,

навлязохме в странична долина, и бавно започна изкачването. Сега има нова магистрала между Юшу и Сининг, дълга над 700 км. Но тя все още не е официално отворена. Тя върви почти през цялото време плътно успоредно със старото шосе. А самото старо шосе е с отлично качество. Така всъщност се бяха оформили три платна, перфектно гладки, едното двупосочно, второто – ляво, а третото – дясно. Ако искахме, можехме почти навсякъде да се прехвърлим в лявото или в дясното платно на новата магистрала. При това и трите платна бяха почти празни, много рядко срещахме някой автомобил. Всъщност по-често се натъквахме на стада якове, пресичащи платната, отколкото автомобили. Свободно можех да карам по което платно си поискам, без никакви ограничения.

Така след 2-3 часа пристигнахме и до

прохода Баян Хар (Bayan Har, 巴颜喀拉山口),

на 4 824 м надморска височина.

Така

отново „покорихме Монблан”, този път направо с колата

Спряхме на самия проход, и с Донг Донг решихме да се изкачим по страничното му било до близкия връх, така че да достигнем 5000 м височина. Така и направихме, склонът беше вече доста каменист, на тази височина тревата ставаше все по-рядка, а камъните все повече, и между тях- тук-там мъхове.

Bayan Har Mountain, Shiqu, Garze, Китай

Достигнахме до 5003 м, или може би до 5020 м

(GPS-a на моя телефон, и на неговия, показваха различно)

Духаше остър студен вятър и Донг Донг започна да се оплаква, че го заболява главата от вятъра. Затова решихме да не продължаваме повече, и след снимки и клипове тръгнахме надолу. Върнахме се при колата, където жените ни чакаха, и отново продължихме по пътя.

Тук

Тибетското плато започна да става още по-равно и просторно

– минавахме през обширни равни полета, покрити с планинска степ и красиви жълти планински цветя. През тези полета криволичеха малки рекички с много меандри, имаше и много блата и езерца край тях. И трите платна заприличваха на самолетни писти – идеално прави, успоредни, гладки и равни, пресичаха полетата от край до край, зад тях минаваха през хълмист район, отвъд който следваше ново поле, и т.н.

И над всичко това – отново тъмно синьото небе с ярките бели облаци, като от някои по-плътни от тях се спускаха завеси от дъжд в далечината.

Накрая минахме покрай едно езеро, където също се спряхме за снимки и клипове, скоро след това пресякохме и втората по големина река в Китай –

Жълтата река (Хуанхъ),

която тук, на около 4 200 м приличаше по-скоро на голям селски поток сред планинските пасища. И зад нея пристигнахме в градчето Мадой.

Мадой (Madoi, 玛多)

е малко тибетско селище насред планинската степ, на около 4 200 м надморска височина. Намерихме една къща за гости, изцяло едноетажна, която представляваше по-скоро нещо като лабиринт от коридори, стаи, гаражи, някакви други дворни постройки, оградени със завеси, и тоалетна с баня- в началото доста се губехме докато си намерим стаята. Настанихме се, излязохме в центъра да вечеряме, и докато чакахме да я сервират в ресторанта (из цял Тибет хората не бързаха за никъде, и почти навсякъде от поръчката до сервирането минаваха най-малко 15, 20, 30, 50 и повече минути), се разходихме из центъра- там младежи, момчета и момичета тибетци танцуваха на местен поп-фолк и се закачаха, деца играеха, майките им си говореха нещо по женски, а бащите- по мъжки. И както навсякъде из Тибет, пак повечето носеха традиционни тибетски облекла.

Вечеряхме и се прибрахме да спим.

Ден 12

Madoi – Amnye Machen (玛多 – 阿尼玛卿山) Мадой – Амни Мачен

Днес ни предстоеше да отидем и до

последната висока снежна планина – Амни Мачен

Но за целта трябваше да се отклоним на изток от идеалните три пътни платна, и да тръгнем по път, за който не знаех в какво състояние е, и дали ниския обикновен фолксваген ще може да го измине. Знаех от интернет, че в момента точно там, по северната страна на планината, се извършваше голям проект, включващ строеж на нова магистрала, но не знаехме нито дали проекта е завършен, нито на какъв етап е в момента. А ако не беше завършен, трябваше да караме по стария път, който, гледан от Google Earth, изобщо не изглеждаше добре – беше си черен камионен път.

И така на сутринта изминахме 80-те км до селището

Цоген Рава (Tsogen Rawa, 花石峡),

на около 4 150 м, и малко след него стигнахме и до разклона за Амни Мачен. Силно се надявах новата магистрала, до която стигнахме, да е отворена, но не беше. Трябваше да си караме по стария път. Той беше прашен, но поне сравнително равен, успявахме с колата да стигнем до 40 – 50 км/ч. Вървеше през една равна степ право на изток-югоизток, и скоро в далечината се показа бляскавата снежна грамада на планината Амни Мачен.

Амни Мачен (Amnye Machen, 阿尼玛卿山)

е мощна планинска верига, намираща се в североизточната част на Тибетското плато. Най-високия й връх е 6 282 м. Тя е една от тибетските „свещени планини”. Около нея има път, по който тибетски поклонници-пилигрими редовно обикалят тази планина, за една седмица.

Ние си продължавахме бавно по прашния камионен път, успоредно с новата магистрала. И за наше голямо облекчение, след около 30 км имаше възможност да се качим на магистралата. По нея изминахме последните няколко километра до

село Таво Джолма (Tawo Zholma, 下大武),

на 3 950 м. Там спряхме насред селския площад за обяд в едно от ресторантчетата, и за да си купим това – онова за ядене за вечерта и за другия ден. Селото беше тихо, само от едно от магазинчетата някой нареждаше някакви безкрайни мантри от една тонколона.

След като хапнахме,

продължихме към Амни Мачен

Самото село е в началото на планината. От него стария път продължаваше нататък гладко асфалтиран. Обаче само 3 км, до един току-що построен „древен“ манастир (даже още не беше довършен).

После отново си продължаваше стария камионен път, но този път доста по-лош от преди, с много дупки, при една от които неизбежно отъркахме дъното на колата, което доста ме притесни, слава Богу все пак нямаше поражения. С голяма мъка изминахме следващите 10 км, и там отново излязохме на магистралата. По нея продължихме още няколко километра,

до тунела под прохода Дракде Ла (Drakde La),

който обаче още не беше пуснат, и трябваше отново да излезем от магистралата. Там, където излязохме, беше грозна гледка- циментови силози, пътно-строителна техника, прах, огромни камиони и мръсотия. Но нямаше как, минахме и покрай тях, и отново се изкачихме до стария път. Планината отстреща се издигаше все по-близо и по-величествено. Скоро се изкачихме до

прохода Дракде Ла, на 4 610 м.

Там спряхме. И там течеше усилена работа –- работници строяха панорамна тераса и други изкуствени туристически атракции, покрай старите ступи и молитвени знамена. Но истинската атракция беше

ледника Дамсунг (Damxung, 当雄冰川)

Това е огромен ледник, най-големия в планината. Той се спуска до самия проход Дракде Ла, и малко под него.

Съответно ние отидохме на около 200 м встрани от прохода, до ледника. Там имаше няколко китайски туристи и няколко монаси, които се снимаха, правеха си селфита и се разхождаха по него. Ние се присъединихме към тях. Нямахме подходящи за случая обувки, затова ходенето по него беше доста трудно, но все пак намирахме начини да пообиколим наоколо. После се върнахме на прохода при колата. Един от работниците ни каза: „Наслаждавайте се на ледника сега, скоро ние като построим тази панорамна тераса, посетителите ще могат да гледат ледника само от там, няма да имат достъп до него“

Ако не друго, поне се надявам когато целия този проект приключи, наистина да изчистят всичко наоколо от строителни отпадъци (те ще го направят така или иначе, ако искат района да бъде посещаван от туристи, още повече, че се канят да събират и входна такса).

И така, продължихме

надолу от другата страна на прохода Дракде Ла

Пътя беше все така ужасен, и аз реших да не продължаваме много, а да спрем на първото по-прилично за би

Като цяло дневните борсови цени в Европа за утре, 11-ти февруари, са ниски, но най-ниска и със съвсем малка преднина от нас е Германия, показва актуалното сравнение между деветте европейски държави (за по-добър преглед и прочит кликнете ...

Кошлуков показал пръст в ефира на БНТ защото бил афектиран, оправда го днес реставрираната тази седмица на началнически пост дългогодишна ръководителка на БНТ Уляна Пръмова, управлявала медията в зенита на монархо-социализма и триумвирата Станишев-Сакскобургготски – Доган. https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2018/02/10/3127620_koshlukov_pokazal_sreden_prust_pod_afekt_smiata_shefut/?ref=home_mainStory

 

Спуснатият от властта на поста програмен директор на БНТ Емил Кошлуков вероятно нямаше толкова бързо да си покаже афекта, ако не беше решил, че може да се покатери и по-нависоко по палмата ( на първенството) като водещ на живо предаване. Обаче такова не бива да бъде поверявано в ръцете на неуравновесите субекти, подвластни на афекти, за да не дефек(т)ират от екрана. Ръцете му, развързани от задръжките на нормалността, задължителна за един водещ на телевизионно предаване, започват да псуват.

Псуването в нашата уж консервативна публичност, трябва да се признае, е по-скоро традиция. Това е единственото “оневиняващо” Кошлуков обстоятелство. С какво е по-лош от своя приятел, културния министър Вежди Рашидов, който напопържа на майка пред репортери в Народното събрание? Или от една новоизлюпена боркиня срещу Истанбулската конвенция, която също напсува на майка (посланика на една съюзническа държава, каквато е британката Ема Томпсън, дръзнала да каже нещо в защита на майките, т.е. на жените по повод необходимостта да бъде подкрепен този документ)?

В качеството си на началник, Кошлуков щеше да си върши подмолно началническата работа и да претендира, че слугинажът на телевизията пред властта няма нищо общо с него и с истината дори. Който не вярва, да доказва. Обаче личното му дефек(т)иране няма как да се припише другиму, нито да се отрече. Да си свалиш гащите на елеменатрното приличие пред хиляди зрители е (непри)личен избор. Фактът, че друг бил направил нещо подобно където и да било е толкова “извинителен”, колкото  всяко престъпление може да бъде оправдано с твърдение, че не е единственото на света.

На такъв сурат, направен от гьона на непукизма, човек и да поиска оставката, най-много да получи не само среден пръст, но и юмрук в зъбите при първа възможност.

Все пак, след като вече 4 пъти полицията се занимава с разследвания на заплахи срещу живота ми ( и три пъти не се стига до обвинение на разкритите лица, пожелали да ме убиват- в момента чакам да видя какво ще се случи при поредното разследване), събирам остатъчната си храброст да заявя, че Кошлуков трябва не просто да си подаде оставката, а направо да се маха. И да си ходи при каруцарите , които са го отгледали политически, възлагайки му роля, чрез която поставят каруцата пред коня, нормалността пред целесъобразността на войната за правата управленска вяра.

“Скамейката” на ГЕРБ е пълна с кадри, присламчили се към победителите на принципа “и аз съм прост, и вие стре прости”. Все ще намерят да курдисат на негово място друг, малко по-нагъл свой представител.

Share on Facebook

Share on Facebook

„Чудо“ (изд. „Бард“) дава заявка за тъжна и тежка книга, но всъщност е позитивно четиво, което променя нагласите на младия читател. Ар Джей Паласио е избрала твърде ярък пример, с който да демонстрира колко е трудно за едно различно дете да се справи с реакциите на връстниците си, с предразсъдъците. Представянето на еднакви ситуации от различна гледна точка поставят...

В очакване на официалното съобщение за преюдициалното запитване на Австрийския Върховен съд – дело C-18/18  на Съда на ЕС

New CJEU reference (C-18/18, Glawischnig-Piesczek): does Art 15 ECommerce prohibit the imposition on a hosting provider (Facebook, in the case) of an obligation to remove not only notified illegal content, but also identical and similar content, at a national or worldwide level?

— Tito Rendas (@titorendas)

https://platform.twitter.com/widgets.js

Продължавме пътуванети из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия. Днес от Местия ще направим един бърз преход до Тбилиси.

Приятно четене:

От Местия към Тбилиси

част трета на

Грузия: човек с мотоциклет

6-ти ден. 30-ти юли.

Местия – Тбилиси

515 км.

Тръгнах от Местия към 7,30. Времето беше ясно и хубаво. Направих хубави снимки по местата, които на идване бяха с облаци и си взех довиждане със Сванетия.

Започнах да се спускам надолу от планината. Пътят беше прокаран почти по дефилето на река Ингури, но в нея разбира се, се вливаха и други реки.

Река Патара Энгри, Грузия

Огромно количество дървен материал свлечен от бурните реки от планината. Това е началото на водохранилището.

Спуснах се от планината и още на Джвари започна да ме наляга жегата.

На Зугдиди

имаше леко объркване и проклетият навигатор упорито се опитваше да ме накара да пресека една ЖП линия направо през релсите, като ме въртеше насам натам из някакви забутани махали. Накрая му теглих една майна, върнах се обратно и намерих друг път, въпреки, че навигаторът непрекъснато ме убеждаваше, че греша. А после уредът преизчисли и аз се оказах правият, та хванахме пътя.

От Кутаиси нататък

вече се води магистрала към Тбилиси. Малко странна магистрала, защото е най-обикновен двулентов път, но със зелени знаци за магистрала. Интересното е, че е изцяло от бетон. Асфалт няма. Само гладък, лъскав, бял бетон. Имаше ограничения до 90 км/час, но естествено грузинците караха, с колкото могат да вдигнат колите им, като непрекъснато ме гонеха, за да ме изпреварят. По-късно на места преди Тбилиси тази магистрала доби наистина вид на магистрала с по две ленти във всяка посока плюс аварийни платна, но нямаше странични мрежи и ограждения отстрани, та кравите спокойно да преминават, освен това на места от магистралата можеше да се слезе към черни, или странични пътища без виадукти и детелини, а направо от шосето. На места тази магистрала беше в строеж. Сигурно за това така странно изглеждаше в началото. Това тогава беше само едната и половина. Но както вече писах, всичко беше от гладък, лъскав, бял бетон. Не ми се мисли при дъжд, как ще е тука. А пък при поледица…

Към 17 часа започнах да навлизам в

Тбилиси

Градът беше доста голям. Обадих се на зетят Валери на моя грузински приятел Мераби, и му казах, че влизам в Тбилиси. С Мераби поддържах връзка още преди да тръгна за Грузия. Той в момента живе в Рига, така че нямаше да се видим сега с него. Но Мераби беше категоричен, че в Тбилиси трябва да търся Валери и дъщеря му Софико. Зетят на Мераби – Валери, каза, че има работа за още, около час и половина и ме посъветва да намеря някъде характерно място в града, от където той после да ме забере. Какво по-характерно място в един град от центърът му? Попитах за центъра и ми казаха,

площад Руставели

Добреее. Тръгнах да търся площад Руставели. До като го намеря този площад минах поне 15 кръстовища със светофари. Наистина голям град. Площада Руставели не изглеждаше точно, като площад, а беше една по-широка и дълга улица.

Паркирах се пред №46, точно пред магазинът на Кристиан Диор.

Отсреща беше хотел Радисън. Чичето, което събираше там парите за паркинга, или за зелената зона дойде, но не, за да ми иска пари. Направихме един мохабет с него за мотори и за пътешествия. И той, както много други похвали руският ми език, и попита, от къде го знам. Ами учил съм го в училище и бях добър ученик…

Дойде Валери, зетят на Мераби, със Софико, дъщерята на моя приятел При предишни обаждания още от Местия бях помолил Валери да намери някъде евтин хотел с място, където да прибера мотора. Той каза, че сега е туристическият сезон и цените са по-високи от нормалното. Намерил хотел в старият град с вътрешен двор на мотора, като стаята със закуска била 100 лари (75 лева). Скъпичко… Казах му, че на мен закуска не ми трябва и от хотела намалиха на 90 лари (68 лева). Пак ми се видя много. Валери каза, че можем да намерим квартира, или хотел, за около 70 лари (53 лева), но моторът ще трябва да стои на улицата… Махнах с ръка и се съгласих да спя в тризвездният хотел за 90 лари и да приберем мотора.

На път за хотела моите грузински домакини решиха, че преди да отидем в хотела трябва да минем през ресторант, за да отпразнуваме срещата. Игнорираха протестите ми, че не съм облечен за ресторант и ме отведоха на място с жива музика.

Поръчаха хачапури и хинкали, защото сме в Грузия

Дръпнахме и по една бира.

Моите нови приятели поговориха нещо с музикантите, този с цигулката дойде над мен и ми изсвири и изпя песента „Не бих желал дори и щерка на султана, по устните ми щом гори, целувката на Ана“ Изпълни я на български, с което направо, дето се вика ме хвърли в оркестъра… Бях в шок… Какво да ви говоря повече за грузинското гостоприемство?…