За ролята на държавата и споровете за либерализма

В голямата си част страстният спор (не само в България) около „неолиберализма” е вкоренен в условията на времето, когато той започва. Става дума за средата на 70-те години, когато в Англия политиката започва да се върти около следния въпрос: дали държавата да определя, какво се случва в икономиката (за да не се допускат болезнени за обществата кризи от типа на Великата депресия отпреди войната); или държавната намеса, вместо да избягва кризи, ги произвежда – и затова е по-добре държавата да се оттегли и остави нещата в ръцете на пазара?

Контекстът е в случая от грандиозно значение. По онова време английското правителство преразпределя, чрез държавата, над 50 на сто от БВП, в сравнение с 40 на сто (колкото е днес в България) в средата на 60-те години. Процентът набъбва всяка година и краят му не се вижда. Парите отиват за крепене на западащи производства, както и за субсидирането на все повече социални групи, настояващи за специално отношение към себе си.

Резултатът е „стагфлация” (стагнация + инфлация), което според икономическата наука е невъзможно. Или имаш инфлация (цените се качват, икономиката расте), или имаш стагнация (производството спада, цените също). Политически по-будните англичани са ужасени от възможността след още 10 години държавата да преразпределя 60-70 на сто от БВП, а Англия да потъне не само във вечна депресия, но и в „културата на зависимост” от държавни подаяния.

Това, според Маргарет Тачър, си е жив социализъм. За какъв дявол водим Студената война, пита тя, след като самите ние се превръщаме в социалистическа страна, трудно различима от Съветска Русия? И решава да предприеме крути мерки, дори с цената на предизвикване на нова Велика депресия, за да спаси родината на демокрацията от социализма. Първото нещо, което прави, е да затегне емисията на пари – да въведе нещо подобно на валутен борд (т.нар. „монетаризъм”). Второто нещо е да прекрати държавната собственост върху губещите (субсидирани) производства и ги продаде – т.е. да остави пазара да реши, дали те заслужават да живеят (т.нар. „приватизация”).

Забележете: от самото си начало, позициите в спора са дефинирани по идеологически начин („социализъм или свобода”), а не – в икономически категории. Пет години, след като Тачър е тръгнала да приватизира, на Изток пада Берлинската стена. Новоосвободените страни, тръгнали да бягат от комунизма, също тръгват да приватизират – поставяйки въпроса отново в идеологическите категории „комунизъм или демокрация”.

В крайна сметка се получава елементарното уравнение, което лежи под споровете днес: „държава=тирания” и „липсата на държава=свобода”. Което, Каролев, си е чист Кропоткин (б. р. - репликата е към икономиста Каролев, който води полемика с Петър Волгин, станала повод за статията на проф. Дайнов).

На два пъти спорът за ролята на държавата в икономиката тръгва с идеологически формулировки. Затова и до днес дискусиите около „либертарианството” (респ. „неолиберализма”) са толкова страстни. Защото не са икономически. Ако бяха, нямаше да са такива зли и публични; нито да имат потенциала да скарват довчерашни приятели. Никой не е способен, например, да предизвика обществен скандал с критика на „кривата на Лоренц”…

Този спор обаче по самата си същност не може да бъде чисто икономически. Замесиш ли веднъж държавата (а в случая става дума за ролята на държавата в икономиката), всичко веднага става политика.

Всъщност, спорът вече е решен от самия Милтън Фрийдман – бащата на „монетаризма”, настолен автор на Каролев и икона на „неолибералите”. Малко преди смъртта си Фрийдман си прави публична самокритика за съветите, които е давал на бившите соц-страни в началото на 90-те години. „Трите неща, които трябва да направите”, казваше той тогава, „са – приватизирайте, приватизирайте, приватизирайте”.

Две десетилетия по-късно Фрийдман се поправя: „Трябваше да посъветвам друго – първо въведете върховенство на ...

Свързани новини: