Търсачи на силни усещания, принудени от немотията – така изглеждат от екрана германските пенсионери, решили да заживеят в България. Харесват я заради слънчевите дни и ниските цени. И понеже пришълците не са малко, междувременно се е оформила и групичка професионални консултанти, които ги подпомагат в търсенето на нов дом – при контактите със службите, при огледите на жилища и осъществяването на преместването.

„За съжаление, в Германия има хора, чиито пенсии са толкова ниски, че не стигат. Но пък парите, които получават, излизат в България два пъти повече“, казва един от утвърдените посредници в бранша.

Поредните му клиенти са от Саксония-Анхалт – двойка пенсионери, вече избрала Варна. Срещу 650 евро той урежда преместването, избора на новия дом, подготовката на договора и помага в превода. Обсъждайки новата среда, германската пенсионерка е най-загрижена къде ще намери картофи, че много й липсвали. Посредникът влиза в ролята си и обяснява, че положението с картофите в България не е по-различно, отколкото в Германия, и набавянето им изобщо не е проблем.

България - рай за германските пенсионери

Ева и Волфганг Кранц, които имат по над 40 години трудов стаж в строителството, са много въодушевени от идеята да живеят там, където другите стъпват само по време на отпуската си, и се надяват да изкарат щастливи старини. „В България пенсията ми се удвоява“, констатира не без задоволство Волфганг, докато жената му мечтае за възможността да не готви – ще ходят по ресторанти.

Анелоре и Лотар Фукс също вече са потърсили услугите на посредника, вълнуват се, но изпитват и известни опасения от това, което ги чака. Най-вече ще им липсват трите отраснали деца, но...не искат да им тежат на старини. Лотар, работил последно като автобусен шофьор (с 49 години стаж), очаква да получава от догодина пенсия от 1400 евро. Съпругата му, готвачка по професия, разчита на 850 евро. За Варна тръгват първо за десетина дни на проучване, преди да вземат голямото решение.

Петер Хопе, който в Германия живее от социални помощи, няма възможност да прави проучвателни пътувания, но и на него му се иска да се пресели в България. Когаго се пенсионира, ще получава по 1000 евро месечно и би предпочел да ги харчи на юг. Надява се в България да закусва с пресни яйца от полога и да успее да се впише в общността на селото, в което ще се установи. Имал престижна и добре платена работа, но преди 20 години я загубил и оттогава му се налага да пресмята всеки цент.

Германските пенсионери са 25,6 милиона, средният им доход е 857 евро месечно. 234 хиляди живеят в чужбина, а от тях – 579 в България (по данни на телевизия RTL). За да представи България на чужденците по най-добрия начин, квалифицираният посредник ги води най-напред в механа, където им предлага да опитат шишчетата. Навремето в ГДР са учили руски, така че се справят с кирилицата. Вечерята за трима с храната и виното излиза 34 евро – символична цена в сравнение с германските. За наема семейство Фукс са готови да дават по 500 евро – за еднофамилна къща. Но първата изобщо не им харесва – занемарена, макар да струва 350 евро месечно. Хопе пък точно толкова е решил да отдели, но иска селска идилия, а показаният му на видео обект му се струва твърде претенциозен.

Плодовете и зеленчуците на пазара (и особено техните цени) правят благоприятно впечатление, но и втората представена къща не е одобрена – няма място за голямо семейно тържество с трите деца. Въпреки това двойката не бърза да се отказва от идеята си и продължава да смята, че България ще й допадне.

Поредните двама, насочили се към България, са доста възрастни хора – тя е на 79, той на 84. Петер Фром и съпругата му Кити от град Иринген в Баден-Вюртемберг са много доволни от къщата, в която са живяли под наем в последните 11 години, но им се налага да я напуснат. Както и Германия, защото вече не могат да намерят нищо прилично на същата цена. Петер е печелил отлично като корабен инженер, но парите му са изядени от краха на „Лемън Брадърс“. При това положение настаняването в дом за възрастни хора в България – в Езерец - е едва ли не единственото решение. Ще може да се разчита на лекарски грижи, на близък супермаркет, както и на басейн. Всичко това обаче не е завършено – може би след около половин година.

А може и повече време да отнеме, се подразбира от предприемача Инго Холке, подхванал проекта.

„За две години не сме напреднали много. А и как да стане, като ми трябваха 87 различни печата“, оплаква се той.

Плановете предвиждат израждането на 12 къщи с общо 50 жилища, но до момента е готова само една. Няма нито ток, нито вода, нито нормален път дотам. Холке е убеден, че е открил пазарна ниша – да предлага луксозен живот в България на незаможните германски пенсионери. Но засега всичко е на теория, макар предприемачът да се надява, че първите обитатели на новото селище ще могат наистина скоро да се настанят – следващата есен. „Ще отидат най-малко десет години“, казват на свой ред скептично-реалистично настроените жители на самия Езерец, имайки предвид и необходимата инфраструктура.

Къде е най-добре да си пенсионер? BG е извън списъка

Цифрите, с които разполага Spiegel TV, са, че в България живеят почти 50 хиляди германци – най-вече поради това, че е по-евтино. Габи и Франк са работили в системата за социални грижи, където заплащането никак не е високо. От пет години живеят в добричкото село Калина, закъдето пенсиите напълно им стигат. Срещу 12 хиляди евро (за колкото в Германия не може да се купи и гараж) са се сдобили с къщичка, обновили са я, прокарали са вода и са си сложили тоалетна, каквато липсвала в пределите на къщата. Като цяло са абсолютно удовлетворени и нямат други желания. 

"Нещо, което би било немислимо в Германия, тук е възможно“, обобщава Габи.

Но добавя и, че година по-късно разбрала как посредникът е предал получената сума на продавача в левове, а не в евро, т.е. точно наполовина. И не бил българин, а германец.

Перспективността на бизнеса да се предлагат на германци жилища в България вече е безспорен факт. Брокерът Хари Балбир споделя, че България има с какво да привлече германците и понеже германски брокери липсват, от това може много добре да се печели. Същевременно предупреждава сънародниците си, че има манталитетни разлики, които не трябва да пренебрегват. Но не би трябвало да се опасяват – тя е по-ниска, отколкото в Германия. „Защото всички български престъпници вече са там“, убеден е Балбир. Той подчертава, че проблемите с престъпността в България не са повече от другаде. По-проблематично е състоянието на пътищата, но ако се внимава, няма страшно. Само в Българево, например, вече живеят поне десетина германци.

64-годишният Волфганг Дайзенбергер от две години е варненец – след богата трудова биография и четири развода поискал да поживее спокойно, далеч от Австрия. Тайланд му харесвал най-много, но дъщеря му препоръчала България, не на последно място поради близостта с Австрия. И той се кани да се настани в Езерец, но докато там нещата още кретат, живее във Варна и е много доволен от жилището си. Липсва му само жена, но не губи надежда да намери, макар досегашните му три връзки с българки да се се оказали неуспешни и сега да е с разбито сърце. Както и с по-малко пари. „Дойдох с повече, отколкото имам сега“, признава Дайзенбергер. Но си дава сметка, че грешката си е негова, особено при най-голямата варненска любов, на която купувал и обици, и пръстени, и обувки, и бельо.

84-годишният Петер Фром има други грижи – къде да живеят със съпругата, докато стане готов комплексът в Езерец. Намират вариант с къща в Балчик и тръгват към нея, макар да са я виждали само на снимка. На живо одобряват обекта не по-малко, само дето е почти непристъпен с кола заради липсата на нормална улица. И покъщнината няма как да се докара. „Ще намеря трактор“, уверява бъдещият хазаин Красимир, а пренасящият мебелите германски шофьор ехидно пожелава весело прекарване, особено ако от къщата трябва да се ходи някъде с кола на пазар през зимата. „Я си помислете дали да не се върнете“, съветва шофьорът. „Но може и всичко да е наред“, утешава той заключително. 

От наетите за настаняването на германската двойка четирима юнаци са се явили само половината, но и тяхното присъствие носи радост. А вместо трактор пристига булдозер, който свършва отлична работа. Всичко това, меко казано, стъписва германците, които са си представяли преместването другояче. „Всичко ще се изпочупи“, тревожи се съпругата. Междувременно обаче двамата местни помагачи са си заминали и 84-годишният Петер е изправен пред перспективата да разтоварва всичко сам. Красимир е готов да търси нови кадри – неизвестно откъде и неизвестно закога.

На базата на натрупания опит германският брокер Хари Балбир има собствена стратегия в резултат от „сътрудничеството“ с българите – без подкупи не става почти нищо. Но поне никой не крие съществуването на мафията, за разлика от Германия. „Мафия, подкупи – справям се с всичко“, казва не без самочувствие германецът. Той издирва обектите, които предлага на сънародници, по много специфичен начин – отива в магазина на съответното населено място и разпитва: къде има места и къщи за продан или под наем, това се оказва най-сигурният подход. Вместо на интернет, се разчита на личния контакт, все още много плодотворен из българските села.

„Нека идват хора от други страни с парите си и да купуват имоти“, споделя бизнес-партньорът на Хари Васил Цветанов. „За нас и за България това е много добре“.

И Габи от село Калина уважава много магазина – там местните се срещат всяка сутрин и обменят информация. Паралелно внимават кой е дошъл и кой не, защото ако някой отсъства, това може да е повод за тревоги, щом повечето местни жители са към 80-те. Габи и Франк вече са се вписали в пейзажа и са „свои“, понаучили са български и вратата им е отворена за съседите. „Те всъщност не се различват кой знае колко от мен, вече са ми като семейство“, казва Габи. Радка им носи домати и краставици от градината и се радва на гостоприемството им – класически пример за българско-германска дружба. „Помагаме си, добре сме“, обобщава Радка.

Кити и Петер Фром трябва да посетят първо нотариуса, където дори и вписването на германския им адрес съставлява трудност. „Живели сме година и половина в Япония и дори там не беше толкова сложно“, казва Петер. След нотариуса ги чака регистрация, но оттам искат още някакво удостоверение от нотариуса и им се налага да се върнат – трябват още копия от документи. Както стана дума – той е на 84, а тя на 79. И им се налага да отговарят на въпроса дали родителите им са починали. 

Поне още не са ходили в болница, за разлика от Волфганг Дайзенбергер, който в предаването на Spiegel TV дава полезни съвети на своите сънародници – как ако им се наложи да посетят медицинско заведение в България, ще трябва да си носят всичко, включително тоалетната хартия. „Хигиената е като на гара“, констатира австриецът, прекарал два инфаркта. „Май някой го беше нападнал и обрал“, казва на свой ред лекарят, приел го в болницата след инцидент. Бил доста притеснен и уплашен, с високо кръвно. А както си признава пациентът – замесена била пак жена, с която се запознали наскоро, и след чието посещение останал и без смартфон, и без 400 лева.

„Волфганг прекрасен човек“, казват на развален немски компаньоните му от кръчмата във Варна, където обичайно пребивава вечер. Не се разбират на 100 процента, но са проникнати от взаимна симпатия. Когато не стигат думите, има ръце и крака, а Бончо, най-добрият му приятел, има преводач на смартфона и се стреми да се пребори с езиковата бариера. Както и да предпази Волфганг от неразумни контакти с българки, интересуващи се само от неговите пари. „Ще се погрижим за него – нали сме му приятели“, уверяват сътрапезниците.

А барманката Наташа е категорична: „Волфганг ни е любимецът“.

В заведението идвали много германци, но той бил уникален. И му казвали галено Моцарт, и искрено се надявали следващата му връзка да е щастлива. 

Борисов днес* имаше своите „15 минути слава”, което несъмнено е хубаво. Срещата беше протоколен успех, а това има своето значение. Позитивни снимки, позитивни послания. По отношение на Западните Балкани са направени важни, макар и необвързващи, заявки. Всичко това заслужава поздравления.

Големият въпрос е дали страната ни е в състояние да превърне днешния ден в стабилна политика. И този въпрос не е изсмукано от пръстите заяждане.

Сами по себе си председателствата са рутинни сюблимности. Нещо като юбилеите: на определен календарен ден всички ви обичат и ви оказват внимание... От съдържателна гледна точка силата на европейската политика на една държава зависи от това, което тя успява в периодите извън председателствата, а в 6-те месеца начело на Съюза само демонстрира в светлината на прожекторите.

Днес и през последните месеци ние видяхме огромния потенциал на нашето членство в ЕС. България е на масата, на която се вземат решенията в клуба на най-проспериращите страни и ако знае как да използва това обстоятелство, може да извлече огромни позитиви за себе си и региона. И тук нямам предвид запомнящи се снимки за премиера...

Най-важният факт от днес е заключителната “Софийска” декларация от балканската среща. Не е изненада, че в нея не се съдържа никакво реално ниво на ангажиране на ЕС с приемането на балканските страни. Изброява се един списък от приоритети, чието постигане би трябвало да доведе до реална европейска перспектива за съседите ни “един хубав ден”. И тук стигаме до реалния критерий за успешност: може ли страната ни да превърне този протоколен и необвързващ документ в траен приоритет и да бъде лидер за неговата реализация?

Самото съдържание на документа дава отговор на този въпрос. В него на преден план стоят съдебната реформа и върховенството на правото, общата политика по сигурността, опазването на границите, енергийната независимост, свободата на медиите, дигитализацията... Все области, в които България не просто не може да бъде лидер нито в ЕС, нито на Балканите, а все повече изостава дори и от съседите си, чийто застъпник иска да бъде. Вместо да сме част от решението на тези проблеми за целия регион, ние сме все по-сериозен източник на негативи, недоверие и скептицизъм, че балканските страни могат да бъдат европейски. Ние не само не можем да бъдем лидер, но и сами не можахме да си осигурим “Шенген”, сваляне на мониторинга, банков съюз, доверие в областта на сигурността...

Та, голямата картина от днес е, че е време Борисов да сложи хубавите снимки в рамка, да ги закачи на стената в Банкя и да се отдаде на писане на спомени. А страната ни да получи управление, което има волята и визията за решителните реформи, които ни трябват, за да бъдем пълноценна част от ядрото на ЕС и реален лидер на Балканите.

Можем да направим първата стъпка към тази цел във вторник, на протеста срещу рестарта на АЕЦ “Белене”. Да се изправим заедно срещу корупцията, енергийното ни заробване, ерозията на сигурността ни и заразяването на политиката и медиите ни с мръсни пари и влияния. И да поискаме оставка!

---

* Коментарът на Христо Иванов е писан вчера, 17 май. Препечатваме го от фейсбук профила му. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.

Борисов днес* имаше своите „15 минути слава”, което несъмнено е хубаво. Срещата беше протоколен успех, а това има своето значение. Позитивни снимки, позитивни послания. По отношение на Западните Балкани са направени важни, макар и необвързващи, заявки. Всичко това заслужава поздравления.

Големият въпрос е дали страната ни е в състояние да превърне днешния ден в стабилна политика. И този въпрос не е изсмукано от пръстите заяждане.

Сами по себе си председателствата са рутинни сюблимности. Нещо като юбилеите: на определен календарен ден всички ви обичат и ви оказват внимание... От съдържателна гледна точка силата на европейската политика на една държава зависи от това, което тя успява в периодите извън председателствата, а в 6-те месеца начело на Съюза само демонстрира в светлината на прожекторите.

Днес и в последните месеци ние видяхме огромния потенциал на нашето членство в ЕС. България е на масата, на която се взимат решенията в клуба на най-проспериращите страни и ако знае как да използва това обстоятелство, може да извлече огромни позитиви за себе си и региона. И тук нямам предвид запомнящи се снимки за премиера...

Най-важният факт от днес е заключителната “Софийска” декларация от Балканската среща. Не е изненада, че в нея не се съдържа никакво реално ниво на ангажиране на ЕС с приемането на Балканските страни. Изброява се един списък от приоритети, чието постигане би трябвало да доведе до реална Европейска перспектива за съседите ни “един хубав ден”. И тук стигаме до реалния критерий за успешност: може ли страната ни да превърне този протоколен и необвързващ документ в траен приоритет и да бъде лидер за неговата реализация?

Самото съдържание на документа дава отговор на този въпрос. В него на преден план стоят съдебната реформа и върховенството на правото, общата политика по сигурността, опазването на границите, енергийната независимост, свободата на медиите, дигитализацията... Все области, в които България не просто не може да бъде лидер, нито в ЕС, нито на Балканите, а все повече изостава дори и от съседите си, чийто застъпник иска да бъде. Вместо да сме част от решението на тези проблеми за целия регион, ние сме все по-сериозен източник на негативи, недоверие и скептицизъм, че Балканските страни могат да бъдат Европейски. Ние не само не можем да бъдем лидер, но и сами не можахме да си осигурим “Шенген”, сваляне на мониторинга, банков съюз, доверие в областта на сигурността...

Та, голямата картина от днес е, че е време Борисов да сложи хубавите снимки в рамка, да ги закачи на стената в Банкя и да се отдаде на писане на спомени. А страната ни да получи управление, което има волята и визията за решителните реформи, които ни трябват, за да бъдем пълноценна част от ядрото на ЕС и реален лидер на Балканите.

Можем да направим първата стъпка към тази цел във вторник, на протеста срещу рестарта на АЕЦ “Белене”. Да се изправим заедно срещу корупцията, енергийното ни заробване, ерозията на сигурността ни и заразяването на политиката и медиите ни с мръсни пари и влияния. И да поискаме оставка!

---

* Коментарът на Христо Иванов е писан вчера, 17 май. Препечатваме го от фейсбук профила му. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.

Съд в Ирак осъди на смърт руски гражданин за членство в „Ислямска държава“, съобщи порталът „Араб нюз“.

Осъденият е назован само с фамилията Хасанов.

През последните няколко месеца над триста души, сред които близо сто чужденци, получиха най-тежкото наказание. А много други бяха осъдени до живот за принадлежност към „Ислямска държава“.

Ирак осъди до живот 19 рускини - били се за "Ислямска държава"

Повечето от осъдените чужденци са граждани на Турция или идват от бивши съветски републики.

Наскоро доживотни присъди получиха френска и германска гражданки. Всеки ден пред съдилищата биват изправяни иракчани по обвинения в бунтовническа дейност.

„Ислямска държава“ превзе една трета от Ирак при офанзивата си през 2014 г. Тогава джихадистите влязоха и във втория по големина град в страната Мосул.

Багдад обяви победа над екстремистите през декември 2017 г., след като ги прогони от всички градове.

По време на тригодишния си „халифат“ в Ирак групировката извърши престъпления срещу човечеството според комисия на ООН. Тя поиска лидерите й да бъдат съдени от Международния наказателен съд.