06/02/11 07:42
(http://patepis.com/)

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(7): Бейрут в Ливан

Продължаваме с близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, както и в Маалюла и Палмира в Сирия, влязохме Йордания и градчето Мадаба, минахме през Мъртво море и река Йордан, на път за Акаба на Червено море., а за последно отново се върнахме в Дамаск. Днес на ред идва Бейрут. Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

част седма

Бейрут в Ливан

Берууут

Емоциите започват от автогарата. По-точно, от автобуса в който се натресохме. На автогара Сомария вече сме били (на път за Аман ) и му знаем реда . Този път сме решили да пътуваме с редовна автобусна линия. Купуваме последните два билета и се качваме в последния момент. Само, че местат са объркани и сме разделени. Естествено, Жени започва да протестира. Не че някой я разбира какви ги говори. Дори и на английски. Защото в автобуса никой не разбира и дума на английски. Дори и стюарда (задължителен за тия ширини) , да не говорим за шофьора. Човечеца се усеща и след кратки преговори със забулена бабичка , решава проблема. Започваме да се оглеждаме и да ни прави впечатление първо облеклото на пътуващите. Уж отиваме в по-хубав и по-скъп град , а повечето в автобуса са брадясали , с едни дебели балтони, увити кърпи около главите, с дебели чорапи и джапанки, направо „муджахидини”. Сигурно сме сбъркали автобуса! „Бейрут?”, Бейрууут! Бейруут!” ( с удълженно У ) -потвърждава с кимане стюарда. Хубаво! Да видим какво ще излезе накрая.

Ливанско - сирийска граница

Стигаме сирийската граница. Те такова нещо съм виждал само по филмите!

От една будка трябва да се купи изходна виза за излизане от Сирия. Само че в този момент спират още няколко автобуса и всички се юрват към нея. Само за две секунди будката е заобиколена от плътен кръг крещящи, блъскащи се и протягащи паспорт десетки сирийци. „Ехе, тука няма минаване” - проплаквам на Жени и се чеша по-главата. Не мога да повярвам на очите си че виждам такова стълпотворение - всеки върху всеки , направо ще смачкат будката. Спасението идва от стюарда, които ми сочи друга, празна, на която пише „Дипломат”. Вътре ми се усмихват хитро – „600 на човек”, „Как бе, на Йорданската беше 500?” „Няма проблеми,мистър. Там е по 500” и ми сочи купа от сирийци. Аха, няма да са само нашите митничари, я! Плащам и спокойно си се качвам. Докато попълваме тескеретата половината автобус ни чака за химикалката. После трима попълват документите на тридесет. Повечето дори не могат да пишат! Осъзнаваме че целия автобус е от бачкатори, които отиват да работят някъде из Ливан. И като им гледам облеклото, едва ли ще е на някакво сносно място. Става ми жално. А ние сме тръгнали да си разходим по техните земи. Започвам да забелязвам любопитните и светещи погледи. Желанието, въпреки че не знаят никакъв език, освен майчиния си, да комуникират по някакъв начин с нас. Стават ни симпатични с техните брадясали и ухилени физиономии. Между двете граници има дълга колона от камиони. Някой са разпънали платища направо на асфалта и се хранят, или направо си спят. После разбираме че докато не се платят всички данъци, мита и такси, никакъв товар не може да влезе в Ливан. Умно. Няма фирми фантоми и неплатени налози.

На ливанската граница

е друга работа - има отделна сграда за чужденците. Нормално, като се има предвид нрава им. Яки мъже, бели, избръснати, с камуфлажни дрехи ни проверяват много внимателно и крайно любезно паспортите и дори ни изненадват, че за 48 часа престой не се плаща виза. Отвън, освен военните, цивилни се разхождат с автомати в ръце , както ние си ходим с джиесемите.

Ливанско - сирийска граница

Приканват ни да се качваме по-бързичко и да се разкараме.

Все пак това е Ливан и хората са във война.

Минаваме през долината Бекаа , качваме планината и между кедровите дървета се вижда

Бейрут – голям, тежък,

с високи сгради в центъра , към които сме тръгнали - техния Даунтаун, които след като бил разсипан от бомбандировки, бил построен отново. И докато се спускаме надолу към морето и се наслаждаваме на красивата гледка, автобуса спира. На един остър и опасен завой със страхотен изглед към града. „Арабска му работа” и докато се суетят , слизам да поснимам. Следва петминутна караница между шофьора и стюарда, след което всеки сяда от противоположната страна на пътя и ядосано си подпира главата. Арабите започват да слизат – слизаме и ние. Арабите махат – махаме и ние. Спира раздрънкана маршрутка. -„Бейруут?” -„ Ту долар” . Питам го дали ще ни остави край автогара или поне в коя част, обаче той знае само двата долара и нищо повече. Разбира се, че се качваме. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] След десетина минути Жени ме пита накъде всъщност отиваме. „ Надолу” ядосано отговарям, защото пътуваме все по- наляво от високите сгради. Последната спирка е в мюсюлманската част (как мога да я объркам при тоя хаос и мръсотия). Човечеца при вида на стодоларовата банкнота, която вади Жени, изпада в паника- никакъв шанс да ни върне ресто. Вадя забравени 10 евро и започвам да го убеждавам че това е платежно средство. Успявам след като без да искам се прекръствам и той вади 10000 ливански лири за да ми върне. Слизам, сядам на бордюра и паля цигара „за да се съсредоточа накъде ще вървим”. Всъщност съм бесен. Картата на Бейрут остана някъде из Йордания и въобще нямаме идея къде се намираме, не само че нямаме пари, ами незнаем каква е тази банкнота , която ни дадоха за довиждане. Решаваме че първо ще търсим с какво да се върнем в Дамаск и тогава, ако остане време, ще разглеждаме. Спира такси и въпреки че въобще не ме разбира какво му говоря, шофоьорът се досеща че щом сме чужденци , няма начин да не търсим международната автогарата. От радост когато я виждам му давам ливанската банкнота , оправдавам го с доволен жест че няма да ни върне и слизаме. Последвалата „атака” от страна на шофьорите, кой по бързо ще ни закара до Дамаск, ни успокоява – пак сме в „правия” път. Чак сега се сещам че на ливански на Дамаск му казват Шам. Уговаряме се с един от нетолкова досадните за часа на тръгване и потегляме в обратна посока, по крайморския булевард, да разгледаме Даунтаун. Не обръщам внимание на многото, струпани един върху друг, контейнери докато Жени не ми прошепва „Гледай какво става тука”. Огромен кран сваля по един контейнер, двама с автомати го отварят и отвътре вадят бронетранспортьори! И всичко става на фона на големи луксозни сгради , малко по нататък. Вадя бързо фотоапарата, но Жени ми напомня че все още не са ни арестували в тоя район. Продължавам със съжаление за пропуснатата възможност да се похваля у дома.

Бейрут, Ливан

Новият Даунтаун е наистина нов. Имам усещането че не се намирам в този размирен район, а в Манхатън, примерно . По улиците само скъпи и луксозни коли, сградите само стъкло и мрамор.Лукс отвсякъде! Снимам захласнат и на воля. Докато от някъде не изкача полицай, който иска да ми вземе фотоапарата. Оказва се че съм снимал резиденцията на техния минисър-председател, което било абсолютно забранено. Категорично отказвам! Стигаме до консенсус да изтрия само снимките, които не е трябвало да правя. Започва да ни прави впечатление , че освен многобройната охрана, по улиците няма хора. Жива душа не се вижда! Стигаме крайморската алея и за да се подчертае че това е друга държава, направо друг свят, по алеята има доста тичащи за здраве или прост разхождащи се. Часът е около 2.00 по обяд .

Бейрут, Ливан

Връщаме се по същия булевард. Контейнерите вече ги няма, но на другия край на улицата, върху влекачи, мъкнат няколко танка. Пак се приготвям да снимам, но точно над главата ми някой кашля пресилено. „No picture !” Младо войниче , в пълно бойно снаряжение , с автомат през рамо ми дава знак че и тук не се снима. На оградата забелязвам надпис „Военна зона” и разбирам че с тия шега не бива , затова прибирам апарата. Само че няма откъде да минем освен между влекачите с танкове върху тях. Един от офицерите ни оглежда и ни дава знак да минем, а войниците ни гледат втренчено, докато се разминаваме. За къде тръгнахме, а къде попаднахме. По обратния път към Сирия нищо интересно, освен надупчения от куршуми стар мерцедес малко преди границата. И обикалящите го военни с автомати. И двамата с маски на устата, които мъкнеха нещо в голям чувал, като по филмите... А, и ливанката в маршрутката , която не спря да мрънка на мъжа си през трите часа път до Дамаск... Сигурно беше християнка. Мюсюлманките не могат да имат такова отношение към мъжете си... Никой няма да им позволи... Още повече три часа... Така е... Различни религии. Очаквайте продължението Автори: Жени и Стефан Русеви Снимки: авторът Други разкази свързани с Ливан – на картата: Още пътеписи от близки места: