Любов Георгиева е мениджмънт 
М. е осиновена. Научава когато е на около 13, 14 от изпаднала в деменция баба, която се оказва, че е съобщила на всички деца в семейството, че са осиновени.
М. го преживява няколко седмици, премисляйки и анализирайки темата в детайл, чудейки се защо, как, кой, какво… стигайки до извода, че нито един от онези въпроси няма значение. Отначало й е малко странно, тя й майка й си приличат изключително много. По-късно достига до извода, че nature няма никакъв шанс срещу nurture, поне що се отнася до функционално семейство, в което няма значение родствеността на детето. За разлика от безкрайно много филмови и литературни персонажи, М. не получава криза на идентичността, не се смята за излъгана, за измамена или пък се чувства нещастна от фактът, че (може да ) е осиновена. Осъзнава, че семейството е нещо доста по-комплексно от малко генетика в действие и стига до извода, че тя няма проблеми с темата.
Няколко седмици по-късно М. чува бабата да споделя новината и на друг от внуците си, разколебавайки я напълно, дали има нещо вярно в твърдението.
Години по-късно, все пак се оказва вярно, но М. вече толкова отдавна го е преживяла, че за нея не представлява никакъв проблем и значение. Съобщено й е с толкова страх, че тя се притеснява, дали не пропуска нещо? Защо темата е третирана като табу и защо всички очакват да реагира остро? „Всъщност майка ми се притесняваше, че ще го приема тежко, даже се уплаши и се разстрои, че това ще афектира отношенията ни. Не го показана, но си личеше, че я мъчи известно време. И това ме притесни най-силно. Идеята, че генетиката би имала някакво отношение във връзката с жената, която ме е отгледала или че по някакъв начин ще повлияе на обичта ми и доверието към нея. За мен нямаше никакво значение, те са моите родители и моето семейство. Не мисля, че има някакво значение дали съм била родена, осиновена, донесена от щъркела или намерена под зелка, как си се появил няма никакво значение. Всичко останало след това е важното.“
М. започва да се интересува от темата сериозно и достига до притеснителното наблюдение, че осиновяването в България все още е тема, за която не се говори, всъщност мълчанието по темата е толкова оглушително, че тя започва да споменава този факт от време на време. Реакциите на хората около нея я изумяват. Макар да не повлиява на отношенията й с околните (или поне тя твърди, че досега не е забелязала да има такива), шокът, изненадата и потреса на околните я кара да постави темата за родителството в перспектива.
„Говорила съм с хора за осиновяването. Не конкретно за моето, а за това по принцип. Много често чувах да ми споменават как не биха осиновили, как кръвта вода не става, как „моето дете си е мое“ и не че те има нещо против осиновяване на деца, но те не биха осиновили. Да, има много деца, които са без домове, но те не искат да се занимават с тях, те искат собствени деца. Това ме изненадваше. Не че имало нещо лошо в осиновяването или осиновените деца (че кой изобщо е казал, че може да има нещо лошо?), просто те не искат да имат нищо общо. И не че биха третирали осиновените деца по-различно, то това няма значение за тях, обаче… „човек не оставя току така детето си…“
След като отделих доста време да се интересувам от темата, стигнах до някои интересни изводи.
Първо, в България политиката на „don’t ask, don’t tell“ не се отнася за сексуалността, а за генетичната наследственост.
Второ, това отношение към генетичната родственост е главно проявление на патриархата, когато значението чие детето, е било изключително важно. Бащата трябва да знае чий са децата му, защото това е пряко свързано с наследствеността.
‘Културно, темата за осиновяването също се гледа изпълнена с подозрение и табута. Мога да се сетя за много филми, книги и подобни, в които осиновени деца са чудовища, изверги, убийци или често психични отклонения да бъдат приписвани на факта, че детето е било осиновено. Това демонизиране на изоставени или осиновени деца в никакъв случай не помага на общата картина или пък на самите деца, на родителите им и на семействата им. Страхът от изолация, от критика, от подигравка, всички те са много по-влияещи, отколкото генетичния произход. Проблемът с осиновените деца е самосбъдващо се проклятие. Превръщането на темата в табу, в нещо, което не се говори, коментира, вижда и чува, води само до тежки последствия, което е моето Трето наблюдение. Въпреки че съм изключително социална, контактувам с много хора и от години се интересувам от темата, съм срещала само още един човек, който е споделял, че е осиновен, но дори той е изключително притеснен от темата, а също така знам, че друга позната е правила опит да се самоубие, когато е научила, че е осиновена.
От друга страна, този тип отношение го срещах сред по-религиозни или по-слабо образовани хора. Когато дискутирах темата с хора от моя близък приятелски кръг, с млади хора, висшисти, учащи и специалисти, реакциите бяха доста по-различни. Макар да го имаше лекия шок, на самото осиновяване се гледаше съвсем различно, повечето от тях изразиха увереност, че те самите биха осиновили, както и че да, наистина темата е изключително табу, не са се замисляли за този факт досега. Концепцията за осиновяване е все още непозната и премълчавана, тя просто не се споменава. Което е най-малкото странно, защото домовете за сираци и изоставени деца в България са пълни. Около 2800 семейства чакат, за да осиновят дете (данните са от 2009та година). Темата е сложна, защото не всяко изоставено дете може да бъде осиновено, много често децата пропадат в дупките на системата и остават до пълнолетието си в домове.
Всичко това ме кара да се замисля, какво точно влагаме ние в концепцията за деца, за семейство, за социални връзки.
Също така, когато се опитах да разуча процесите за осиновяване, открих, че упражнението е изключително сложно и трудоемко. От разкази на познати, които са опитвали да осиновят, се сблъсках с много замръзнала картина.
За това реших да се обърна от по-публична платформа.“
М. ме помоли да публикувам историята й и се надява да се стартира дискусия, в която темата да се огледа по-подробно, който има подобни наблюдения да сподели, да разкаже.
Според М. мълчанието трябва да бъде нарушено.
[/caption]
[/caption]
[/caption]
Предупредиха ни да не си помисляме да изваждаме апаратите тук, понякога стреляли и без предупреждение. Закопах си апарата най-отдолу в раницата и гледах да не се зазяпвам много по военните. Нали знаете не е хубаво да те набележат в подобни ситуации. Всичкия народ си минаваше като у дома си, а нас подкараха към една полуразрушена сграда със счупени до един прозорци. Това било граничния контрол. Сложиха ни да седнем на 2 столчета, до един вързан с белезници за някаква тръба местен престъпник, а Емануел се затвори в стаята с един военен и каза да си траем. Той щял да ни подготви документите. По мое сведение 30$ струваше визата. В един момент Емануел ни извика в стаята. Застанахме прави (като ученици пред другарката) с/у бюрото, на което седеше митничаря. С нескрит сексуален интерес онзи разпита гида ни каква съм, какъв ми е спътника ми. Не знам всичко, за което си говориха около 30 мин, просто Емануел не искаше да ми го преведе и се червеше дори под черната си кожа. Викам си на акъла - чудно стартираме. След като задоволи любопитството си типа рече 50$ давайте и ще ви пускам. Аз ахаааа да възроптая, ама как така нали само 30$ и Емануел ме погледна кръвнишки млъквай и давай парите, че да се махаме. Спомних си, че тук корупцията е национален спорт и явно не е безопасно да се противим за 20$ отгоре.
[caption id="" align="aligncenter" width="648" caption="По пътя"]
[/caption]
Тъкмо извадихме парите и човека започна да ни пише визите ( мдаа пишат се на един голям син лист размер А4) и в стаята нахълта един високомерен тип облечен в скиорско яке! На екватора! Верно навън пръскаше дъжд, ама си беше над 35С както и да го погледнеш. По-късно мисля открих някаква закономерност ( не мога да бъда сигурна дали съм 100% права де), но май пухените якета издаваха класова принадлежност и високо място в някоя от местните йерархии. Та влезе същия този, изгледа ни отгоре до долу и попита нещо околните. Със нескрито страхопочитание те му отговриха и се разбра, че това е ШЕФА. Последваха още 30 минути разговор по мой адрес. Вече взе да ми става некомфортно. После погледна стърчащите $, които първия митничар се беше опитал да скрие под листове хартия и тотално загуби интерес към мен. Благодаря ти боже, доларите са си долари и винаги са по-интерсни от някаква си там туристка. Измъкнахме се от стаичето със скъпоценните визи и бегом към Моузес и колата. Питах после пак оттук ли ще излизаме – аа не казаха, от друга граница по-голяма и откъдето минават туристите. Тази била някаква селска и непосещавана, но пък ни била по път. Леко си отдъхнах.
[/caption]
Мерцедесът хвърчеше като луд по калната пътека, гордо претендираща да е м/уградски път. Хора по пътеката имаше хиляди, но никой не им обръщаше внимание и не се и опитваше да ги пази. Питах Моузес, ами ако блъснеш някой. А той ми се ухили – Ами нищо... те да си се пазят.
[/caption]
С наближаването на града не се появиха никакви признаци на благоденствие. Нямаше и как да стане де, защото влезнахме от страната, която 2002 година беше залята с лава от изригналия Нирагонго.
[/caption]
[/caption]
Всъщност истина беше, че в Уганда разрешителното е 500$, а в Конго 300$, нищо че ние сме си платили на база 500$ за горила трек, що да не си прибере човека 2х200$ лесно, лесно. Започваше да става прекалено и да ми разваля настроението трайно.
Питахме кога ще се срещнем с Кенеди, ами той сега бил отсреща в Гисени, Руанда. Не се знаело ще идва ли в Конго, но в Гисени със сигурност ще ни покани на вечеря у тях. Не му искам вечерята искам си парите и яснота по въпроса с вулкана. Ей сега да се настаните и ще седнем да говорим и за вулкана казва малкия и ние се запътваме към стаите. Сградата на хотела е една 3 етажна основна къща и една едноетажна постройка отстрани. Казах си бре основната част изглежда поносимо, този път нали сме в Конго за нашите пари трябва да ни поглезят. Уви пак не бях познала ... вкараха ни в задните постройки на едноетажната част, които изглеждаха необитаеми от поне 10 години. Осветление нямаше. Банята и тоалетната бяха външни, общи и не се заключваха. Вода всякаква липсваше. Ако искате вярвайте идеше ми да се разплача от безсилие. Може всичко да ми се е случвало когато пътувам сама, но поне винаги завися от себе си или природата в най-лош случай. Извиках Моузес и му показах в какво се очаква да нощуваме 3 вечери. Той вече знаеше колко пари сме платили и каза, че това е абсолютно безобразие и че Кенеди е мошеник и лъжец. Пое организирането на нов хотел (все пак сме на негова земя вече), но се оказа, че за тази вечер парите са дадени. Също така обаче, се оказа, че имат и далеч по-прилични стаи в настоящия ни хотел, които са пренебрежимо по-скъпи. Та преместихме се там със самостоятелна баня, осветление и течаща студена вода. Все още бяха занемарени и мръсни помещенията, но за 1 вечер ставаше.
[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Из Конго"]
[/caption]
[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="По пътя"]
[/caption]
После излязохме до бара на хотела да говорим за вулкана – тук вече чистосърдечно ни казаха, че нямаме шанс да изкатерим вулкана. От месеци насам не дават разрешителни. Едва ли причината беше изригването на съседния или серните изпарения, защото и подкупи не приемала управата на парка. Бях съсипана. Дойде и собственика на хотела и каза, че познава брата на кмета. Щял да звънне един два телефона и ако можел да направи нещо ще ни каже сутринта. То нещото можело и да струва малко, ама ние нали искаме вулкан. Искаме, искаме, ако трябва и кмета ще подкупим. Не се стигна дотам, щото май хотелиера се поизхвърли повечко и не ни потърси повече. Емануел каза, ние все пак утре да отидем в офиса на рейнджърите да им се молим, ако трябва и подкупим, а ние разбира се съгласихме. Но някак си виждах как езерото с жива лава, ще го гледам само на картинка ... ;-(
Сутринта рано дойдоха и отидохме до новия ни хотел – чудно, малко, чисто хотелче с прекрасен изглед към езерото Киву, на същата цена като вчерашния. Добре де, Кенеди защо искаш всячески да разочароваш клиентите си ?!?
След това се отправихме към офиса на
[/caption]
Остатъка от деня премина в обиколки на кратера от където беше изригнал Нирагонго 2002 и засъхналата лава. Там се появи някакъв сополив тинейджър, които поиска да сме му платели такса за местния крал, че се разхождаме по земите му :О Оооо ей, сега му дадох пари! Абсолютно не бях склонна да продължават да ме обират местни шмекери и или щях да се обърна и да си тръгна, или да продължа без пари. От кога пък засъхналата лава си имала и крал?! Питам гида: нали сте с президент в Киншаса, какви крале измислихте сега? Ами то тук селата имали и крале, но каза нещо на сополанкото и минахме „гратис”.
[caption id="" align="aligncenter" width="648" caption="Парк Вирунга"]
[/caption]
Преди все се чудех как ще изригва 2 дни вулкан и хората толкова няма да се помръднат за тия 2 дни, ами ще се оставят да ги залее лавата. Оказа се, че вулканичната активност е била първоначално в основния кратер, но на 2-рия ден избива на място, което никой не предполага и е в единия от крайните квартали на Гома, на над 20 км от кратера. Горките хора ... В тази част все още всичко беше от засъхнала лава – улиците, колибите, оградите.
Наобиколихме останалото от града и пазара ... нищо ново смрад и мизерия, един призрачно изглеждащ, но май работещ УНИВЕРСИТЕТ! А аз още страдах по вулкана си, та ми беше все едно какво ще правя, щом няма да е катеренето до кратера.
Вчерта легнахме раничко, че много рано сутринта щяха да ни вземат с джип за горила трека. Що не с мерцедеса? Обичахме си го вече ;-) Ами то пътя бил лош малко нагоре и затова с джип. Ахааа, щото досега беше хубав нали :-D
[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Горили в парка Вирунга"]
[/caption]
Оказа се прекрасен е бил в сравнение с това, на което попаднахме на следващия ден. Малко след излизането от града се срещнахме с още един джип с 3-ма англичани и пикапа на рейнджърите водачи-пазачи. Потеглихме нагоре и 30 минути карахме по познатия черен кален път, но те в тази част Конго всичките са такива. Подминавахме селца и махали и тук вече познатото ни „музунгу” беше крещяно в прозорците ни и след нас, с такава сила сякаш се стараеха да си изплюят дробовете.
„Музунгу” на суахили означава бял човек и така ще бъдете наричани из цяла Източна Африка. Особено децата много обичат да подвикват „музунгу, музунгу”.
И както така си крещят около нас и ни махат като да сме английската кралица - джипа спря. Поглеждам аз напред и виждам огромни кални коловози и първия джип се носи с вратите напред в завоя. Пикапа с войниците засяда и почти се обръща пред нас, а нашия шофьор се чуди за какво са му късите и дълги скорости (не Моузес този път, той каза, че там не се качва)!?! Аз съм пред тотална клинична паника. Ако нещо се знае за мен, то е че изпитвам абсолютно неконтролиран и органичен страх от возене с кола, какво да говорим за офроуд. Имам няколко катастрофи като пътник и в момента в кола се чуствам сигурна само, ако карам аз. Та кошмара на кошмарите ми се материализираше пред мен. Очакваха ни 2 часа нагоре при такива условия. Първо се обърна нашия джип и като единствена жена ме качиха в кабината на пикапа, а спътника ми се качи на пейките при войниците отзад. После се обърна и другия джип, него трябваше да го изъкнем, че нямаше място за още 5 човека в каросерията. До горе се носехме наляво, нядясно, с врати и задница напред и настрани в завоите. Подскачахме по скали и камъни с различна големина. В някои участъци от едната ни страна имаше пропаст, от другата хора наредени покрай пътеката. Колчем пикапа поднесеше, ще ме прости господ, но се молех да е в посока хората, а не в пропастта ( ми да бягат в крайна сметка, то любопитството убило котката). След 2ч. видях една колиба пред нас, шефа на рейнджърите и шофьор най-сетне престана да „вай вай вай”-ка и каза, аааа днес успяхме. С треперещ глас питам: а случва ли се да не успявате. Ами зависело колко е валяло. Аз едва се свлякох от седалката, но явно съм имала призрачен вид + треперех доста, та ротата войници с калашниците стояха чинно и мирно да гледат уплашено бялата жена - ша мре ли, ша живей ли ;-) Пих вода, разходих се и се съвзех, че сериозен преход в джунглата ни чакаше да преследваме горилите.
Последва кратък инструктаж – нищо се не изхвърля в гората, нищо не се яде и пие при горилите, носи се маска когато сме при тях и не се доближават прекалено. Поехме към гората. Значи каквото казах за ходенето при шимпанзетата умножено по да кажем 5 беше тук. Един върви напред с мачете и сече непроходими храсталаци и фиданки. Влага, жега, насекоми. Гази се гняс, която не искам да знам какво беше, обувките ми още носят следите на тази кална смес. Пропада се в някакви естествено образували се ями. Върнах се с поне 10 синини от клони, дупки и спъвания в преплетени лиани. Изобщо силно пресечен и не лесен терен.
Тук е момента да се зарадвам на инвестицията си в качествени и високи обувки. Ако планирате подобни начинания – не пестете от обувки. Не е нужно да сте с панталон или раница последен писък на пътешественическата мода, но обувките нека са добри и качествени. Могат да си спасят и от изкълчвания освен всичко останало. Пред мен имах примери за недомислия в тази насока – 3-мата англичани с маратонки за спортуване в градски условия и камери тип сапунерка ... И качествено се пребиваха и падаха и от горилите не знам какво успяха да си наснимат за спомен.
Освен тях в групата имаше още един мексиканец писател на свободна практика за National Geographic и един чичо с калашник да ни пази. Е от всички войници, точно той ли да ни се падне. Имам го сниман - държеше автомата като метла и не съм убедена, че знаеше как се ползва. Но подробнсти ... по-добре да не си се налага да видим, може ли или не може да си употребява оръжието.
Честно казано не помня колко време газихме из джунглата, но поне 2 часа имаше, когато буквално на 2 метра от нас изникна ГОРИЛА!! Съвсем истинска, не в зоопарк. Наложихме маските и притихнаме да я гледаме и снимаме. Стоеше си кротко и невъзмутимо и гледаше в нищото. Адски спокойни и флегматични животни ми се видяха. Така било през деня когато почивали и им било топло. Не се плашеха от нас. Бяха цяло семейство с малко маймунче, няколко женски и няколко млади мъжкаря. По принцип мъжкарите в момента, в който станат на достатъчна възраст се бият за първенството в семейството, защото само главният мъжки има право да прави бебета на женските в групата. И така който победи има наследници, който не - напуска и тръгва да си търси с кой друг да се сбие. Имахме точно 1 час по часовник с тях и трябваше да си тръгваме, за да не свикнат животните прекалено много с хората. Връщането беше не по-малко трудно и времеемко, нищо че цепехме гората директно към края и.
Добрахме се до лагера и англичаните оставаха там с войниците, а ние и 2-та джипа обратно към града. Започвах пак да се впеценявам, въпреки увещанията на всички как надолу било по-лесно и безопасно. Да кажеш да не съм минала на идване оттам да ме баламосват, но аз много добре знам какъв е пътя. За капак започна леко да роси, та надеждите ми калта леко да се е втвърдила буквално се разтопиха. Слизането мина по следния начин – със затворени очи и здраво стиснала дръжката на вратата в относително нормалните участъци и пеша на силно разкаляните с големи коловози. Шофьора много ме убеждаваше да не слизам, но въпреки всичките му умения предпочитах пехотинството. Това предизвика небивал смях и изумление сред местното население – музунгуто гази кал като тях, а не се вози в колата. Хахаха. Ха ха, ама аз и душа нося и тя почти изхвръкна този ден. Като се прибрахме и изкъпахме имах чуството, че щом днес оцелях всичко друго мога да преживея и да се измъкна без проблем.
На другия ден Моузес трябваше да ни заведе на „черния паза” за антики, слонова кост и малахит, намиращ се в центъра на града :-D Тъй като бях станала по-рано си пуснах телевизора в стаята. Имаше само една програма – еквивалентна на Първа програма от да кажем 70-те години. Качеството - подобно. Предаваха военен парад в Киншаса по повод национален празник на Конго. По-късно разбрах, че празника е дефакто годишнина от смъртта на бащата на настоящия президент. Помен един вид му прави човека ... с национален празник, почивен ден и военен парад. Дали и колко е по-различен от предходния тиранин издигнал личнсотта си в култ ... ?! За доброто на конгоанци, дано е.
[caption id="" align="aligncenter" width="648" caption="В парка Вирунга"]
[/caption]
По-късно си напазарихме амулети и маски за спомен и дори си признавам чистосърдечно аз си мисля, че единия амулет, който си взех наистина е стар и автентичен. Не казвам, че има кой знае каква стойност, но е стар ... поне според мен. Слоновата кост на мен ми дойде скъпа, но ако имаш пари за харчене е доста изгодна. Диаманти така и не ни предложиха ;-) Прибрахме се да опаковаме багажа и да се изнасяме посока Руанда. Вече знаехме за найлоновите торбички и предвидливо си наредихме нещата така, че да не ни трябват и да ги изхрърлим в Конго. Тооо почти нямахме чисти дрехи вече, та нямаше кой знае какво да подреждаме.
Границата този път голяма, цивилизована и минахме като по учебник и двете страни. Първото нещо, което направих след това беше да си сложа facebook статус: Safe in Rwanda ( на сигурно в Руанда), колкото и странно да звучи това.
В обощение за Конго – интересно и колоритно е да се види и бих насърчила всеки, който реши да иде. Едва ли пътепис някога ще може да предаде истински характера на мястото, нравите и странните йерархични взаимоотношения. Усещането, че човешките животи тук имат ниска или дори никаква цена. И въпреки, че съм го описала като несигурно място смятам, че ако имате водач и спазвате основните правила за сигурност ще сте ОК. Уважавайте местните порядки, не снимайте много, а особено казарми, военни и полицаи никога. Ако ви потрябва местен гид мога да дам мейла на Емануел. Ще ви посрещне на границата, ще ви разведе и ще се погрижи за безопасността ви. Отделно той не иска предварително пари, за разлика от нашия измамник Кенеди.
Та толкова засега. Остана 5-тата последна за Руанда. Скоро и нея ще напиша.
