Всички знаехме, че е въпрос на време. Очевидно времето дойде. Обама прави американците все по-консервативни. Този човек се провали навсякъде. Share on Facebook

1. Да пуснеш 1010-тата публикация в блога си.

2. Да започнеш 10-тия си час здравословен сън в неделя. И без това не ти се е случвало от 10 месеца.

3. Да отидеш на църква и да се помолиш за 10 пъти повече щастие за всички хора по света.

4. Да изпратиш съобщение до 10-те си най-близки хора и да им кажеш, че ги обичаш.

5. Да изхарчиш 10 лева за някоя глупост, която иначе никога не би си взел(а).

6. Да скочиш с бънджи поне от 10-метрова височина точно в този момент.

7. Да си кажеш: „А! 42 денят и 42 часът е в двоична бройна система!“

8. Да се замислиш дълбоко над хилядите неща, които само след една секунда вече не са същите.

9. Да целунеш любимия си човек точно в този момент.

10. Да кажеш на детето си: „Хееей! Добро утро, бебе, вече си на три месеца!“

Подобни публикации

• 15.09.2010 — Time Capsule 2010 (22)
• 10.08.2006 — 24 (0)
• 10.03.2010 — Графа… когато беше просто Владко Ампов (4)
• 01.01.2010 — Официални празници 2010 (28)
• 06.06.2006 — 6.6.6. (2)
• 01.09.2010 — Публикация No. 1000 (12)
• 19.08.2010 — Пълен комплект медали за националния отбор по информатика (2)
• 01.08.2010 — Анкета: Кой ще стане шампион? (0)
• 22.06.2010 — Световното по футбол: временно класиране (2)
• 31.12.2009 — Новогодишни поскъпвания… (0)
• 22.12.2009 — The Company of Myself – Flash игра за шизофреници (5)
• 01.12.2009 — Два повода за празнуване (1)
• 02.04.2009 — 10 факта за розовия цвят, които може би не знаете… (2)
• 25.02.2009 — Началото (12)
• 02.08.2006 — Депресия преди рожден ден (3)
• 26.07.2006 — Кажи ми каква зодия си да ти кажа колко ще живееш… (4)
• 04.07.2006 — July Evening (1)
• 01.05.2006 — Честит Международен ден на труда! (0)
• 08.02.2006 — Студ! (1)

Социални мрежи:

ПО – ХУБАВО ЛИ БЕ ПРИ ТАТО Дими Гачев Вървя по софийските улици и зяпайки във витрините на магазините си мисля, как живяхме до „десети ноември” и дали наистина бе по-добре тогава, както се опитват да ни убедят „другарите“ сега. „Корекомите” бяха магазини, съществуващи през 70-те и 80-те години на миналия век, в които „левът” [...]

Налага ми се честичко да общувам с хора от най-различни места и всеки от тях има собствена идея за произношението и значението на думите. Както всеки може да си представи, когато работата си се състои в това да разбереш нечии проблем, симптомите и прочие, лингвистиката е изключително важна, особено при положение, че говориш по телефон.

Първияr акцент от който много имам да се оплаквам е индийския. Заради спецификата на произношението им, английският им е уникален. Случвало ми се е да накарам някой да повтори по три, чети пет пъти името си, защото не мога да им разбера нищо, а когато започнат да спелуват, лафове от типа на „R for Romeo, B for Romeo, N for Romeo“ са нещо съвсем нормално, а вие просто тихичко полудявате…
А това дори не е най-голямата драма…

Държа да отбележа, че има достатъчно изключения, но дори да попаднете на един такъв разговор, ще го запомните със сигурност.

Всеки е гледал филмов шотландски и се е чудел каква точно е драмата на хората, които се оплакват, че то вие всичко си разбирате. За съжаление реалните шотландци говорят все едно са лапнали геврек и всяка гласна и съгласна трябва да мине през кръгчето, крайният резултат е много… кръгъл и заоблен и жива мъка.
[http://www.youtube.com/watch?v=gCkVWoh4K3A]

В сравнение с ирландския, си е направо песен, където просто приказват… разни думи, а вие стискате палци да разберете нещо или поне да налучкате.

Различните региони съвсем спокойно може да се заблудите, че говорят различни езици. И те дефакто са си…
В обявите за работа трябва да се посочва според мен специално „ирландски английски, шотландски английски, индийски английски“

Днес се видях с Ю., и изключително много й се нажалвах колко съм зелен и как ми се влачи опашката лингвистично… Вместо очакваното съчувствие обаче, тя набързо ме потупа по рамото и ми препоръча да се радвам, че не поддържаме Дания или някоя от останалите скандинавски държави.. По нейни наблюдения тежък грип е задължително условие, за да можете да произнесете хъркащите, кашлящи и хълцащи звуци, които са щедро посипани в най-различни части от думите. Ако ви липсват два предни зъба ще ви е много по-лесно също така. Да гледате физиономиите на говорещи датски ще осигури широка усмивка залепена за лицето ви, защото пластичните форми, които заема за някой от по-екстремните фрази са просто невероятни. (Аз поне не можах да спра да се хиля на физиономията, която лицето трябва да заеме, за да кажете „ягодов пай“)
Разбира се, най-веселото идва в момента, в който започват да си измислят думи… защото не успяват да се разберат едни други, не си разбират акцентите или просто думите, които имат на разположение не са достатъчно подходящи.
Мислех, че се шегува, а тя ми прати долния клип. О.о

Хм… шотландски акцент, индийски акцент, ирландски акцент… мисля, че вече ще гледам на тях с друго око.

П.П. За всеки, който е склонен да подчертае, че Балканския полуостров също не се отличава с точно перфектни умения относно произношенията, съгласна съм, просто си търся извинение да убедя Ю. да пусне свой запис на начални уроци в датския.

Filed under: clients from hell, смях Tagged: датски, езици, ирландски, лингвистика, произношения, шотландски

В КАТ работят сериозно по промяна на имиджа си, защото най-сетне са решили да изхвърлят старите си пропаганди материали. Че за какво са им? Истинската пропаганда тече отвсякъде под формата на новини и конкурси като “Пътен полицай на годината”.

Българското Възраждане е мит - явление от типа на "курви сбогом"

Принципна разлика между двете фикционалности няма. Съзнавнам скандалността на твърдението си и именно затова ще забавя аргументацията

За да чуя аргуументи против. Исторически, освен божидаердимитровски.

Седмица по-късно публикувам снимка на малтретираната къща на улица Славянска. Благодаря на Камен, че ми осигури достъп до стълбището на тяхната кооперация.

Знам, че захващам, меко казано, спорна тема. Но за начало на спорността ще започна от заглавието. "Курви, сбогом" е познат на феновете от 80-те и придобил култов статус рефрен - - с "малката подробност", че в оригиналния текст няма "курви,сбогом", а сръбският оригинал е "Kud bih s tobom" - Разликата схващате ли я?

Щото и ние, хората, живеещи до 1989 г. в България, по същия идиотски начин "чувахме" в текста на песента "курви, сбогом". Фройдовските доктори го наричат това "грешка по Фройд", в смисъл, че несъзнавано се изказва това, което мислиш. Тогава мислехме, че режимът ще го духа. Сега мисля, че е специфична "грешка на комунизма" в България поради близостта със сръбския език - всички слушащи чуват "курви, сбогом", защото - освен звуковата безумна прилика със сръбските думи - налице е общият контекст на комунистическата лъжа, за която слушателят е наясно и реагира като за простаци, че е очевидно - "курви, сбогом!"

Ох, уморих се. Щото ако всеки над 30-тина до 50-тина годишна възраст си сложи ръка на сърцето, ще се сети зе "курви сбогом"

Следват визуалните докзателства:

Zdravko Colic - Pusti, pusti modu

[видео]

[край на видеото

Pusti, pusti modu

Izgledas mi kao
lutkica iz Trsta
opeglana nocu
opeglana dalju
Cipelice, bluzice, kompletici, sesiri
Bas je glupo biti zaljubljen u damu

Pomalo si kao
dunja sa ormara
mirises bezveze
i nocu i danju
Viklercici, cesljici, pomadice, parfemi
Bas je glupo biti zaljubljen u damu

Bas je glupo biti

Kud bih s tobom
osim u teatar
Za setanje - visoka ti peta
Za plesanje - haljina ti smeta

Pusti, pusti modu
Pusti, pusti modu

Zdravko Colic - Pusti, pusti modu

[видео]

[край на видеото

Pusti, pusti modu

Izgledas mi kao
lutkica iz Trsta
opeglana nocu
opeglana dalju
Cipelice, bluzice, kompletici, sesiri
Bas je glupo biti zaljubljen u damu

Pomalo si kao
dunja sa ormara
mirises bezveze
i nocu i danju
Viklercici, cesljici, pomadice, parfemi
Bas je glupo biti zaljubljen u damu

Bas je glupo biti

Kud bih s tobom
osim u teatar
Za setanje - visoka ti peta
Za plesanje - haljina ti smeta

Pusti, pusti modu
Pusti, pusti modu

Приблизителен превод - от коментари в блога:

Изглеждаш като кукличка от ?/това не го знам/.
С огладени дрехи и през нощта, и през деня.
Обувчици, блузки, костюмчета, шалчета..
Много е глупаво да се влюбиш в дама.

Приличаш и на дюля от градината,
ухаеш без причина и през нощта и през деня.

Viklercici, cesljici, pomadice, parfemi {не мога да преведа първите две думи, вторите и сами можете да си ги преведете}

Много е глупаво да се влюбиш в дама.
Къде да ида с тебе, освен в театъра?
за разходка - високи са ти токчетата;
За танци - пречела ти роклята;
Зарежи модата, зарежи модата;

- - -

Само да добавя към превода, че Viklercici е ролки за коса, а cesljici - гребенчета. Не е толкова важно, но да го довършим все пак. Поздрави!

- - -

iz Trsta - явно става дума за град Триест - това е преведено точно

На вниманието на преследвачите на привиждащата им се навсякъде “русофобия” в България предлагам мнението на един толкова краен “русофоб”, че просто трябва да свикат извънреден събор на русофилите ( след онзи редовния край язовир “Копринка” навръх 11 септември), за да го заклеймят. Ето какво казва той в интервю за в. “ 24 часа”: “Аз съм [...]

Странна тема за мен - ляво мислещ човек, не само смятан от другите като такъв, но и сам оценяващ се така. Имам намерение да обясня тъкмо логиката, която преди да доведе мен до позитивното отношение към капитализма, е довела съвкупното съвременно общество до това.

В предмодерното общество, кактвото е бил примерно германският град Бремен или английският Лондон е имало така наречените съсловия и гилдии. За нас, днешните европейци, е най-лесно да ги разберем чрез сравнението с индийските касти. Баща ти е ковач, и ти си ковач. Баща ти е свободен селянин, и ти си такъв. Баща ти е барон - и ти си такъв.

Големият проблем на този тип общества е, че не дават простор на свободната мисъл, идея и инициатива. Аз като син на ковач имам правото и задължението да се занимавам единствено с ковачество, но ако измисля нещо ново в ковачеството - например бесемерова пещ, ще ме погне цялата държавна сила, защото нарушавам гилдийните правила и правя нещо, от което имам по-голяма полза от останалата гилдия - което е забранено: всички от гилдията трябва да печелят еднакво. По тази причина в почти всички общества, известни на историческата наука, не се е случвала особена промяна в течение на векове.

С едно единствено, но решаващо изключение - появата на капитализма в Северна Европа. Която поява може да бъде обяснена и като обществено разрешение/общественае санкция да измисляш нови неща и да ги прилагаш, от което да имаш полза. Това е гениалната новост, до степен уникалност на капитализма - свободата.

Свободата да измисляш и правиш каквото си искаш. Тази свобода на мисълта и действието поражда и немислимата дотогава социална свобода - всеки може да измисли и направи нещо ново, и ако то е търсено от другите, ще се издигне от досегашното си социално дъно до висините. Тоест, вече няма фиксирани веднъж завинаги социални кутийки, към които принадлежиш по рождение - ти със свободата на мисълта си и на инициативата си можеш да се придвижиш от най-долната кутийка до най-горната.

Това е било великото послание и великата съблазън на създадения/изобретения/възникналия в Северна Европа през 17-18 век капитализъм: че всеки, който по стародавната традиция трябва да е никой, има свободата да стане всякой, първи от най-първите - и това зависи само от неговия ум и предприемчивост.

Невероятна, велика революция. Да имаш свободата да станеш, какъвто искаш - мисля, че днешните люде, особено европейците, изнежени от социалната дължава, не осъзнават величието на тази революция.

Историята, която им преподават в училищке, не им обяснява, че ако са се родили селяни, в онова общество са били длъжни да останат селяни; че не само по подобен начин е трябвало да упражняват занаята на родителите си, но СЪВЪРШЕНО НЕРАЗБИРАЕМО ЗА НАС - не са имали право да правят технологични подобрения в този занаят. Това се е преследвало строго. Както и изобщо се е преследвала ИДЕЯТА ЗА ПЕЧАЛБА И ЛИХВА. Католическата църква е смятала лихвата за грях, поради което:

1. Таока необходимият за развитието на производството кредит е бил практически недостъпен

2. Единствено евреите са се занимавали с кредитна дейност, където са и част от корените на антисемитизма, но това е друга тема...

Та за свободата ми беше думата. Която именно свобода е донесъл капитализмът, поради което толкова хора са го възприели и продължават да го възприемат. Свободата да имаш възможността да станеш всеки.

Аз съм ляво настроена и имам критики към капитализма. Но по-добро засега не знам - първо; и второ - ужасно се вбесявам, когато разни уж "леви" забравят това, която породи капитализма и продължава да го прави жизнен - свободата.

Подобни публикации

• 06.04.2010 — Как да си поръчате пържола, ако ходите в САЩ или Великобритания (7)
• 30.10.2009 — Bulgarian Sushi (6)
• 18.12.2008 — Милка с диня, млечен пълнеж и пукаща захар (16)
• 24.07.2010 — „От днес имам вече нови панталонки“ не е гей-песничка! (2)
• 21.07.2010 — Да перем ли чорапи и бельо заедно? (21)
• 06.07.2010 — Кой ще стане шампион? Графики, октоподи и анкети… (4)
• 10.04.2010 — Четири неща, които (почти) всеки хотел в UK ще ви предложи (8)
• 22.01.2010 — Как се приготвя октопод… (16)
• 21.10.2009 — Още два любими шоколада „Милка“ (3)
• 09.06.2009 — Сладоледени желания (0)
• 28.01.2008 — Puddis (12)

Социални мрежи:

Журналистът Асен Йорданов получи медийна награда „За свободата и бъдещето на пресата“. http://www.leipziger-medienstiftung.de/medienkongress2010/berichtemediathek/ Вчера в Лайпциг, в присъствието на министъра на вътрешните работи на Германия Томас де Мезиер, бяха връчени наградите Leipzig Media Award. Лауреати тази година са афганския журналист Саид Якуб Ибрахими, българският разследващ журналист Асен Йорданов и датския карикатурист Курт Вестергард. Награждаването стана [...]

Мисля, че здравните нелепости на ГЕРБ преминаха разумната граница, отвъд която Синята коалиция не би трябвало да дава подкрепата си на ГЕРБ - ако продължава да отстоява основните си принципи на отговорна дясна формация.

Според мен рубиконът, който не бива да бъде преминаван от десните, е подписаното споразумение между Българския лекарски съюз (БЛС) и правителството, според което целият резерв на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) дотук, всички налични към 31 декември 2010 г. средства по сметки на НЗОК, ще се прехвърлят към републиканския бюджет (линкът е цитат на финансовия зам.министър Владислав Горанов по Агенция "Фокус")

Дали парите, събрани от данъкоплатците за здравето им, ще бъдат използвани точно за това, ясно казва същият финансов Горанов, пояснявайки, че натрупаните следства ще дадат възможност за “финансиране на дефицитите на консолидираната фискална програма в следващите години“ (цитирам го по Mediapool).

На прост език "дефицитите по консолидираната фискална програма" означава, че държавата харчи повече пари, отколкото събира. И понеже сме в режим на валутен борд и тя не може да напечата недостигащите й пари, трябва да ги вземе отнякъде, и ще ги вземе (както признава Горанов) от резерва на НЗОК. В случая възникват два основни въпроса:

1. Логично е като не ти стигат парите, а твърдиш, че имаш безупречна финансова репутация пред ЕС, МВФ, СБ (и когото още Бойко може да измисли), да вземеш заем, т.е. кредит от МВФ или от международните финансови пазари (облигационна емисия заем). Защо не го правят управниците?

Не съм сигурна за отговора, защото материята е доста сложна и по дефиниция доста непрозрачна. Знам само, че наистина имаме изключително добра репутация и бихме могли да намерим заем при прилични условия.

Защо тогава чопват парите на Здравната каса? За да не си нарушат външната репутация, сиреч - вижте ни колко сме железни фискално, никакви заеми не ни трябват?

Ако е така (което мисля за възможно), значи Бойко и Дянков ни имат съвкупните данъкоплатци хептен за идиоти. Значи, че им е важно какво мислят за тях навън - всякакви ЕС, МВФ, СБ, и изобщо им е по-важно всеки чуждестранен сульо и пульо да ги тупа по рамото, че се справят страхотно с кризата. А че е за наша, на данъкоплатците сметка - ами майната ни на нас.

Ако не е така, да кажат каква е причината да прибират парите за здраве, вместо да вземает заем с цел да си вържат фиска.

2. Логично е като харчиш повече, отколкото събираш, да намалиш излишните харчове. Преди да посягаш да чопнеш пари, събрани за друго и непринадлежащи ти (пояснявам: поне по смисъла на досегашния закон парите на Здравната каса НЕ СА на държавата, те са на хората, които са си платили здравните вноски), първо си свий твоите, държавните разходи. Но щом бързат да приберат резерва на Касата, значи няма откъде повече държавни разходи да съкращават ли?

Не го вярвам. Да погледнем само отбраната:

Военният ни бюджет е практически над 2% от брутния вътрешен продукт (БВП). "Практически" означава, че при съставянето на Закона за бюджета част от фактическите военни разходи ги разхвърлят под други имена по други пера, за да получат занижен официален процент от БВП.

По официални данни за 2009 г. България е изразходвала за отбрана 1,9 % от БВП - при 1,7 % средно за европейските членки на НАТО. С повече от нас са само Германия и Великобритания; Франция е с равен на нашия дял (1,9 %). Турция - която не е европейска страна и има много по-сериозни от нашите проблеми - има военни разходи 1,8 % от БВП. На прост език казано, дори официалните данни (1,9 % от БВП) сочат, че харчим за военни цели огромни пари в сравнение с останалите членки на НАТО.

Цялата таблица "Разходи за отбрана като процент от БВП" е голяма, пускам умален образ:



Пълноразмерен образ --> http://www.megaupload.com/?d=JPC7SN65
Целият документ като pdf --> http://www.megaupload.com/?d=LUSLBHWE

Източник на таблицата "Разходи за отбрана като процент от БВП":
Пресрелийз "Financial and Economic Data Relating to NATO Defence" на NATO Public Diplomacy Division от 10 юни 2010.

Дори да приемем, че фокусите с разхвърляне под други имена ги няма и тези 1,9 % от БВП за 2009 г. са реални - нима има идиот да смята, че е необходимо за сигурността ни да харчим толкова пари? Ами в тях трябва например да се включват и прословутите 75 млн евро комисиона на Николайчо Гигов от сделката за френските корвети - подобно на номера от 2004 г., когато с протекцията на Гоце същият Николайчо като посредник по сделката с Еврокоптер за хеликоптери „Кугар” прибра над 30 млн евро комисионни. Отгоре на всичко тогава се оказа, че нито "Кугар"-ите са дооборудвани както си му е реда, нито са нужни на армията.

На гол тумбак - кугари и корвети! Нали е ясно, че иде реч за огромна корупция? Сред първите кур..., пардон ме за грешката - кугарски и корветски, имена се чете това на Гоце, оттам се чудя да споменавам ли свързваните с кугарите Росен Карадимов и Сергей Станишев, или да спомена, че на Самия ББ му се случва да има за партньор в "плебейския" спорт тенис същия Николайчо...? Но, спри, сърце! - както казва поетът.

Защото поетът в случая заприказва за безумните харчове в отбраната като само един пример за това, че държавата продължава да харчи пари като че ли ги печата. И поетът е убеден, че отбраната не е единствената сфера, където продължава да се краде и да се пилее като за световно. Точно тук е проблемът, за който говоря:

Тъй като поради известните държавни "неблагополучия" от 1996-97 г., въпросната държава вече не може да печата пари, просто ги взима от тези, които хората дават за здраве. Вместо да режат пилеенето и краденето, посягат на готовите чужди пари.

Това именно е границата, която мисля, че десните нямат моралното право да прекрачват. Защото ако гласуват за тези промени, не само това - ако активно не им се противопоставят; значи практически приемат философията и на това правителство - да се прикрива наличието на неефективни и престъпни държавни разходи чрез фискални фокуси, ограбващи парите на хората.

Още едно историческо табу е на път да отиде в небитието. Легендата за добрата Православна църква, която за разлика от Католическата, никога не е изпълнявала репресивна роля по отношение на друговерците и еретиците. Всъщност няма по-голямо заблуждение от това. Православната църква преследва различните с жестокия устрем на източния си манталитет. Още повече, че на изток [...]

Не толкова отдавна посетих един ДМСГД (Дом за медико социални грижи за деца 0-3 години), който се намира в софийския район Сердика. Не бях подготвен да видя деца с увреждания, никога преди това не бях виждал лично. Там видях няколко такива деца. Наистина този дом е главно с деца, които са изоставени от родителите си, а понякога идват деца с увреждания. Виждал съм дете с хидроцефалия. Това е заболяване на централната нервна система, което се проявява самостоятелно или съпровожда различни вродени малформации, възпалителни, травматични, генетични, обменни и други заболявания. Появата и развитието на хидроцефалията е тясно свързана с патология на ликворната система по отношение процесите на образуване, циркулация и рeзорбция на ликвора (мозъчната течност). В тази патология съществена роля играят мозъчнитие стомахчета (вентрикулите). Стомахчетата на главния мозък са четири взаимосвързани кухини, в които циркулира мозъчната течност. При запушване на някои от комуникационните пътища, вентрикулите се разширяват и в тях се натрупва ликвор.

Виждал съм дете със синдром на Корнелия де Ланж. Болните от синдрома на Корнелия де Ланж имат забавено развитие, среден ръст, гъсти коси, прекомерно тънки вежди, дълги ресници и малък нос. Заболяването причинява тежък порок на сърцето и нарушава интелекта. Смятате ли, че деца с подобни заболявания, а има такива деца, могат да бъдат гледани без специални грижи? Това е абсурдно и със сигурност не би могло да стане в обществото. За тези деца се грижат по няколко души, ежечасно и постоянно. Не може да се показват, дори имената им не могат да бъдат издавани, защото са защитени със закон. Ето защо тези деца са просто „децата“, а социалните работници, лекарите, санитарите са „хората“.

Има още домове, които полагат грижи за деца с увреждания и медиите не трябва да си затварят очите за тях. Те съществуват, макар и трудно. Въпреки всичко, някой иска тези домове да бъдат закрити. Този някой не се знае, някой в министерство. Добре, закриват се тези домове. След това? Какво се случва с децата. Казват, че ще бъдат настанени в защитени домове и приемни семейства. Нека кажа, че децата, които съм виждал са на по 7-9 години, но заради развитието си са все още в графата „три годишни“. Какви са гаранциите, че това дете ще попадне в правилно семейство или хората в съответното заведение ще проявява необходимото внимание. Деца с увреждания, ако не получат съответните грижи, умират на първия месец от живота си. Това е изключително важно и затова са нежни гаранции за съдбата им, ако домовете в които са сега, където се грижат за тях, бъдат закрити. Създаването на предавания определено няма да реши проблемите им, нито ще гарантира бъдещето им. Осиновяване на дете също е трудно. Чужденци осиновяват деца от малцинствата, защото българите не искат. Чужденците са главно американци и японци, защото в Западна Европа странят от осиновяването на ромски деца. Какво ще застигне онези, които не са имали шанса да намерят семейство? Това трябва да измислят хората с власт.

Когато от предавания пари няма, а за подкрепа от министерства и дума не може да стана, идват фондациите и частните спонсори. Много домове, в които реално се върши работа, разчитат именно на фондации и благотворителни организации. Вчера, например, в същия дом, който аз посетих преди време, имаше две посещения в рамките на няколко часа. Едното бе на социални работници, придружени от доктор, а второто бе на англичани, дошли с помощта на  фондация „За нашите деца“. В тази фондация участват хора, като Максим Бехар (един от най-добрите PR експерти) и Пламен Димитров (председател на УС на Дружеството на психолозите в България).

Какво показаха двете посещения? Това, което много хора знаят отдавна- не всички домове в България представляват опасност за децата в тях. Съществуват редица такива, които не могат да се грижат за деца с увреждания и главно те биват представяни в медийното пространство. Англичаните направиха сравнение с домове в Япония. Знаете, че тази държава е много развита в социално отношение. Тогава вероятно ще се учудите, че в Япония домовете за изоставени деца приличат на всичко друго, но не и на домове. Те са по-скоро болници, в които децата са гледани, като пациенти, а не като деца, имащи нужда от семейство. А това е ключов момент. Едно дете трябва да бъде угрижвано,  да усеща топлината на по-възрастен, за да може да израсте нормално. И медицинските грижи са само част от цялото. Ето защо тези англичани, заедно със социалните работници, посетили въпросния дом в София, останаха впечатлени. Сега те отиват на посещение в още няколко подобни устроени домове, за да кажат това, което трябва, а именно – домовете са нужни и не бива да бъдат закривани. Онези, които са с доказана вина за лошо отглеждане на деца, нека понесат наказание. Но нека не бъде „лов на вещици“.

Впрочем екипите на предавания подобни на „Великолепната шесторка“ не са стъпвали в свестен дом, те не са и го търсили. Заведенията, които реално вършат някаква работа и често са спасявали живота на деца, не получават помощи за това. Ние не трябва да затваряме очите си за хората, които работят и седят по цели нощи до децата, които без наблюдение биха загинали. Напротив, трябва да обръщаме внимание на тези хора, да покажем добрия модел и, че от подобни заведения има смисъл и нужда. Те не бива да бъдат закривани, а поощрявани с помощ, повече социални работници и медийно внимание.

Днес ще открием една красота в милата ни татковина. Надя ще ни води до Жеравна на фестивал на народните носии. Приятно четене:

Жеравна

или как забравените носии оживяват

Съвсем случайно разбрах за фестивала на народната носия в Жеравна. Доста се порових из интернет, за да разбера кога и как ще се проведе събитието. След като разбрах и датите реших, че ще направя всичко възможно да го посетя. Знаех, че на село имаме запазени носии от баба и дядо и при едно от следващите ми ходения там споделих идеята с майка ми и дядо ми. Отворихме старите писани ракли и сандъци, където баба ми беше събрала ръчно тъкани килими, черги,губери, китеници,фино изтъкани платове за ризи, кенета, престилки. Разглеждах с умиление и възторг тези едновремешни"произведения на изкуството" и бях много доволна,че сме ги запазили, а не продали за жълти стотинки. Там бяха и носиите на баба. Женската носия от нашето село Сусам се състои от връхна част- при зимната е вълнена и се нарича "аладжа", а лятната е памучна и се казва "сая". Под горната част са обличали тъкана риза, която е от фин памук, а ръкавите са украсени с бродерии и пулчета - "кенета". Останалите съставни части на носията са кърпа, украсена с бродерия, престилка-която е различна за лятото и зимата, плетени или тъкани чорапи. Мъжката носия се състои от горната част – ентерия, памучна тъкана риза, потури от аба, няколко метра син вълнен пояс, калпак от астраган. Ентерията на дядо е украсена със седефени копчета. С тези носии баба ми и дядо са се венчали далеч в миналия век. Изработката на тези дрехи е уникална, отнемала е много време и усилия, всичко е направено с много усет за красивото, а и за практичното. След толкова много години, прибрани дълбоко в сандъците, носиите отново оживяха, за да напомнят за младините на милата ми баба и дядо, за най-хубавите моменти от живота им. Видях с какво желание и вълнение дядо обяснява и показва коя част от носията как се облича, за какво служи, как трябва да се носи. Очите му заискряха, а се и напълниха със сълзи, когато облякох бабината носия. Зимната носия е тежка, празнична, много представителна. След това дойде ред и на лятната, която като че ли беше правена за мен, нямаше нужда от поправка, а допира на ръчно тъкания памук беше толкова приятен в летния ден. Сигурна съм, че в този момент и баба е била с нас...просто няма как да е другояче. [geo_mashup_map] Неусетно лятото минаваше и

фестивалът в Жеравна наближаваше

Докато не дойде и седмицата преди събора. Отидох да взема носиите, които бяха старателно приготвени и чакаха да ни пренесат в далечни, и много интересни за нас днешните хора времена. Вечерта преди да тръгнем, отново се облякохме и нагиздихме... като за сватба. Всичко беше грижливо изгладено и опаковано, багажа събран, палатката, спалните чували и т.н. - все разни нещица, без които днес не можем. Сутринта на 22 август станахме в 5 часа с идеята да тръгнем колкото се може по-рано и да изпреварим част от трафика за морето. Тръгването беше от Пловдив. Но... както забелязвам напоследък ни трябва около час докато действително потеглим. Като бяхме по-малки много по-бързо се организирахме сутрин, може би защото имахме само по една раница и всичко беше натъпкано в нея. Така че, в крайна сметка потеглихме за Жеравна около 6 часа.

Пътят беше сравнително спокоен по магистралата, че и до Нова Загора. След това все по-често бидехме изпреварвани от забързани и зажадняли за морето младежи, а и не дотам младежи, които с цената на 5-минутното си пристигане по-рано застрашаваха живота на околните и скъсваха и най-здравите нерви. Бях решила да не се ядосвам, но пътувайки по нашите пътища това е невъзможно и много често усещах липсата на мегафон, с който да викам високо, така че да ме чуят, какво мисля за тях, а не само мъжът ми. Но какво да се прави?!

Стигайки до Петолъчката поехме на север към Котел . Признавам си ,че очаквах по -интензивно движение, от наличното, но това че сбърках беше добре дошло. Пътя е хубав, слънцето вече напичаше,а ние гледахме оставащите километри до целта. Отбивката за

Жеравна

ни посрещна с красива порта макет на старовремските такива. Няколко километра и сме там. Още в началото на селото спираме колата, вече има доста автомобили и автобуси. Бързо разучихме къде е разположен фестивала и започнахме да се обличаме, така покрай колите, на който както му е удобно. Малко се смущавах в началото, но после установих, че на никой не му пука, така че и аз спокойно продължих преобразуването си от съвременна градска жена в селска невяста. Мъжът ми много бързо влезе в образа на селски ерген, помогнах му да сложи пояса си. Тази задача е доста интересна, а и подробно бяхме наблюдавали как се слага пояс в Копривщица. Вече готови и накипрени се отправихме към мястото, на което се провежда фестивала. След около стотина- двеста метра по криволичещо пътче стигнахме до импровизирания вход на събитието, като леко ни изненада надписа "частен фестивал". На входа, който представляваше дървена порта, чиито продължения бяха дървени стобори, отново лека изненада, състояща се в информирането ни ,че за да можем да присъстваме трябва да платим по 20лв на човек вход за 3-те дни, като не се отчиташе факта че единият ден вече е минал. Платихме цената, като в замяна получихме глинен медалион, който играеше ролята на пропуск за фестивалната местност. Другото правило, което будеше негодувание, по мое нескромно мнение, у всички беше забраната да се използва фотоапарат. Като едни съвременни представители на днешното време дотолкова сме се враснали с присъствието на последния, че липсата му се отразява доста болезнено, особено след като сме се преобразили до неузнаваемост и желаехме да запечатаме момента завинаги. Бяхме помолени да оставим в колата нашата сапунерка и след леко забавяне най-после влязохме зад дървената ограда. Мястото беше много добро подбрано, извън селото, но много близо до него. Представляваше един полегат хълм, чиято горна част беше заета от борова гора. Отправихме се по поляната нагоре ,където в самото начало на гората ни посрещнаха гайдари, наредени от двете страни на пътеката, пред импровизирана висока входна порта. Каба гайдите ни подканяха по-бързо да се отправим натам, където беше срещата с миналото, с традициите, със забравеното старо. Върволицата от хора минаваше покрай гайдарите и влизаше зад сегашната действителност. Натам отивахме и ние. Дойде и нашият ред, минахме покрай гайдарите, настроението се покачваше. Посрещна ни камера, която снимаше непрекъснато и запечата и нас двамата, облечени в носиите и хванати за ръце .И тогава влязохме там, на пътя, който наистина ни върна назад във времето, далеч в миналото когато всичко е изглеждало почти както в този момент. Чувството е доста интересно и странно. Организаторите се бяха постарали да доближат действителността до възможно най-голяма степен с времето, в което трябваше да се потопим. Пътя се виеше леко нагоре в гората, а от двете му страни имаше разположени малки сергии, на които се продаваха изделия от народните занаяти- тъкани торбички, кърпи, ризи, ножчета и по-големи ножове, стомни и грънци, писани чинии, дървени саханчета , писани лъжици, свирки от дърво и такива от глина, които се пълнят с вода и след това като надуеш свирят като птичка. Погледът непрекъснато се мести и попада на все нови и нови хубости- седефени пафти, украшения от ковано сребро, брошки, пендари, малко по- нагоре кожени цървулки с размери от бебешки до 45 номер. Майстори занаятчии продължаваха да работят. Едни от тях правеха поредната дърворезбована украса, други тъчаха малки, цветни постелки. Имаше антикварни стоки, като дори ни предложих стари руски военни медицински атласи. В самото начало на входа имаше табелка с подходящ за случая шрифт и звучния надпис "Нужникъ", така важен за всяко време от историята. Продължихме по пътя бавно, бавно, просто не е възможно да е иначе, поради факта че очите непрекъснато се спират на стари и забравени вещи, които са на мястото си в момента, а ръцете искат да докоснат и разгледат всичкото това изобилие . Прекарвахме летата си на село, така че много от предметите ми бяха познати, други от тях сме имали, ползвали, та дори и до днес, като например: бакърите; големите тави в които варим лютеница; нощвите ,в които баба е месила хляб, а след това ползвахме да разбъркваме месото за луканките; старата ютия,която се е пълнела с жар и дядо ми като шивач е използвал преди да се появят електрическите ; гюмовете ,с които ходехме да вземаме млякото от саята с прадядо ми; старите железни гребени, с които обичах да реша кравата и магарето без да се страхувам и без майка ми да умира от ужас, че видиш ли това страшно животно може да изяде отрочето и. Спрях се пред сергията със стомните и далечен спомен нахлу в мен как пълня вода на чешмата в подобна стомна. Времето наистина беше спряло или ние се бяхме върнали назад. За това усещане допринасяше и факта,че накъдето и да погледнеш всички бяха с носии, коя от коя по-красива.....но по-хубава от моята нямаше... Вървейки бавно достигнахме до кръстопът, където перпендикулярно се пресичаха двете основни улици на фестивалното селище. Точно на този кръстопът беше сцената, която представляваше поляна оградено в кръг от дървени талпи и постлана с фина трева. Там се изявяваха поканените състави, като в отделните промеждутъци народът се веселеше и играеше хора. На отсрещният ъгъл бяха изградени чорбаджийски кътове застлани с рогозки, месали, черги и козяци, които бяха предназначени за важните гости и спонсори на фестивала. По протежение на улицата, перпендикулярна на тази ,по която бяхме вървели до този момент бяха изградени дървени павилиони, които вземаха много съществено участие в веселбата. Надписа на първият ни съобщаваше , че там се продават мекици, а носовете ни установиха това преди да го прочетем. На следващият имаше "кайве" варено на пясък и сервирано в глинени сладурски чашки, придружавано от сладка баклава .Малко по нататък беше лимонадата, а до нея естествено вино и ракията, които неизбежно присъстват в всяка народна веселба откакто свят се помни, че и до днес. Поръчаната напитка биваше сипвана в стъклени шишенца. На съседния тезгях, както си му реда бяха салатите. Завиваме леко надясно и още преди да сме видели, сме помирисали скарата-кюфтета, кебапчета, наденици. До тях следват мезетата от домашно прясно сирене и сюджук. Атракцията за мен ,тъй като не бях виждала до тогава се оказа печенето на хляб в подница. Хлябът се месеше на място, разстилаше се в големи глинени съдове и отгоре се покриваше с подобен глинен съд-капак. Всичко това се покриваше с въглени и хлябът се изпичаше от тяхната топлина. Това отнемаше значително време и за съжаление не можахме да опитаме от така приготвения хляб, тъй като при всеки опит или вече беше свършил, или все още се печеше. Продължихме с разходката по главната улица и достигнахме до мястото където се приготвяше обяда. В огромни казани ,баби и дядовци в носии, варяха боб и леща, седяха на дървени трупчета и разбъркваха с големи дървени лъжици манджите. По-нататък в дясно идваше ред и на чеверметата, няколко на брой,като сръчни майстори въртяха дървените колове, за да няма недоволни. Вървейки постепенно хората останаха зад нас, глъчката се чуваше в далечината, а точно като по филмите в този момент изниква пред нас дървена скамейка на края на гората, подканяща ни да седнем . От там се разкриваше чудна гледка към пътя, водещ към Жеравна, околните поляни и хълмове, стадо с овце, което още повече правеше реална картината от миналото. Стояхме, говорихме си, греехме се на слънцето,което ни стопляше , в гората беше доста хладно. Мъжът ми ме нарича "моме", а аз със смях го поправям, че вече съм "невеста". Заседяването за дълго на едно място бе невъзможно, жадни да се върнем отново сред веселбата и цветовете на носиите. Преди това достигнахме края на улицата и пред нас в ниското се изправи голямата сцена, на която се беше състояло откриването на фестивала предната вечер. Обходили цялото фестивално селище се връщаме при глъчката, песните и хората. Хората се бяха разположили около малката сцена. Точно тук разбирам че сме забравили да вземем подходяща постелка Наоколо са разстлани черги,китеници, родопски одеяла. Въпреки това се настанихме на земята с поглед към сцената където програмата беше започнала . По предварително обявена програма следваше представянето на отделните фолклорни състави от цяла България. Поглеждам встрани от нас и виждам все интересни сцени, които изпълват очите с цвят, красота и умиление. Точно до нас една баба е разположила малките си внучета, върху шарена черга. Те държат стомничка в ръцете си и хапват домашна пита, която е сложена върху красив месал. Момиченцето беше на около 2 годинки, с бяла забрадка, бяла ризка с бродерии и оранжево - червена престилки отпред и отзад на полата, обуто в миниатюрни цървулки, а момчето може би на 3 год с бели потурки, червено елече и черен калпак с цвете. По встрани семейство се е разположило на китеник, от шарена торба бяха извадили дървени сахани, пълни с печени чушки, мезета и домашен хляб. Погледът ми се извръща на другата страна и в този момент застива. Акредитиран фотограф също в носия е насочил камерата си към мен и ме снима . Извръщам поглед с леко неудобство, но любопитно пак поглеждам обратно като виждам че фотосесията продължава. Тук вече се засмивам и си казвам: като не можем ние да се снимаме в тази автентична обстановка, ще бъдем документирани от професионалист. Другото,което заключих е, че при едно бъдещо такова посещение и ние ще си вземем от хубавите черги на баба, торбичка от домашно изтъкан плат, бъклица , месал ,а защо не и приготвена от мен пита. Хората и танците на групите продължават,песните ехтят и идва време и за нашето "кайве" в малки рисувани чашки. След като фолклорните групи приключиха, следваше частта - "народно веселие". Оркестъра засвири и старта на хората беше даден. Станахме и се доближихме до сцената, гледахме непознатите за мен хора, опитвах се да запомня стъпките, като постепенно мисълта ми се насочи към убеждението, че отделните фолклорни групи са се хванали на общо хоро. Скоро след това се усещам, че очаквам да се хванат и другите хора, но защо ли се бавят, казвам си че като видя и други може и аз да се включа. Няколко мига след това осъзнавам че "обикновените"хора играят хоро, само че са с носии, всички са с носии и аз съм една от тях. Разсмях се на глас и обясних на мъжа ми за кратката заблуда, в която бях изпаднала. Така в песни и танци дойде време за обяда. Бобът и лещата миришеха апетитнo, а очевидно и агнетата бяха изпечени. Майсторите вдигнаха на рамо печените агнета и под съпровода на кабагайдите, камерите и фотоапаратите на журналистите ги понесоха като трофеи-двете за павилиона, където щяха да се продават , а едното към чорбаджийският кът. Там месото беше проверено дали е добре изпечено от ръководителя на ансамбъл Българе, и съответно оставено за консумация. Решихме че е време да напуснем за малко миналото и се отправихме към колата. В хладилната кутия от бъдещето ни чакаше нашия обяд. Разположихме се на една поляна под сянката на едно дърво, разстлахме неавтентичното шалте и подредихме сирене Едамер, маслини Kаламон, домашни домати, типов хляб и кисело мляко. От многото впечатления бяхме доста огладнели, а и обяда не беше за изхвърляне. След като гладът беше заситен дойде ред и на първите снимки, като тук нямаше кой да ни се скара.

Народът масово се разхождаше наоколо, едни отиваха към селото други се връщаха, едни идваха от фестивалното селище, други отиваха натам. За да не изпускаме от оскъдното време и ние решихме да се връщаме. Минахме през входа, после дойде и началото на гората, отново красивите стари вещи отстрани на улицата, пак сме до сцената. Хората не бяха спирали, след малко викачът обяви, че фолклорните групи отново ще излязат на сцената. Заредиха се песни, сценки,хора от различните части на България. Спряхме се до колело за майсторене на грънци, всеки който желаеше можеше да опита как се правят. Видяхме и демонстрацията на майстор на миниатюрни гайди, които въпреки размера си свиреха доста добре. Бях решила да си купя нещо за спомен, но все още не бях видяла предмета, който щеше да е символ на посещението ни. В гората, въпреки жегата на открито, започна да става студено, макар че беше още рано. Решихме да отидем до центъра на Жеравна и да се върнем за предстоящите вечерта събития. [caption id="" align="aligncenter" width="490" caption="Жеравна"][/caption]

Отправихме се към селото така както сме си с носии. По пътя си срещахме други хора- млади и стари, също с носии. Освен тях в центъра имаше и туристи, които ни гледаха с интерес .

[caption id="" align="aligncenter" width="525" caption="Жеравна"][/caption]

Бяхме в Жеравна преди три години, но там времето наистина е спряло, всичко си беше както преди, с малко изключения. Спирахме и си спомняхме местата, които сме видели преди, надничахме в дворовете на къщите за гости, отидохме отново до къщата на Йордан Йовков,

художествената галерия

църквата Св. Никола.

[caption id="" align="aligncenter" width="525" caption="Църквата Свети Никола"][/caption]

Чувстахме се на мястото си, точно така както сме облечени, като че това е най-естественено, да бъдеш в носия точно там в Жеравна. Разхождахме се по калдаръмените улички, покрай старите дървени къщи с огромни порти, криеще дворове с много цъфнали цветя

и неусетно стигнахме до механата, в която преди 3 години ядохме едни от най-вкусните гозби през живота ни, чиито вкус още си спомнях. Единодушно решихме да проверим дали всичко е както преди, разположихме се на сянка в двора,под един чардак, да широка дървена маса, седнали върху миндер с тъкани възглавници

Наслаждавахме се на приятната прохлада ,спомняхме се за преживяванията , и ние имахме някакво минало в Жеравна, не само настоящото паралелно минало в което се бяхме пренесли за фестивала. Специалитетите ни дойдоха, а вкусът си беше останал такъв какъвто го бяхме запомнили- страхотен.

Свечеряваше се и ние се отправихме обратно към фестивала.

На голямата сцена гостите от Румъния и Гърция представяха своите ообичаи и танци, а ние публиката се бяхме настанили на наклонената поляна точно както в амфитеатър. Хубави бяха танците им , но не могат да се сравнят с нашите по сложност и разнообразие , по красота. Звездите изгряха , наоколо беше тъмно и светлините на сцената осветяваха част от околността . Имаше още едни светлина- на старовременните лампи, които бяха закрепени за дърветата заграждащи главните две улици на селището. Времето напредваше и ние се приближавахме към кулминацията на вечерта. На голямата поляна в началото на фестивалното селище горяха дебели дървета, които щяха да се превърнат във въглени. Върху тези въглени щяха да танцуват нестинарите. Нетърпението на хората ставаше все по-голямо, огънят пръскаше хиляди искри наоколо, топлината му се усещаше осезаемо в нощната хладина. Кръгът от хора се сгъстяваше и ставаше все по- голям, звездите светеха все по-ярко, доката най-накрая дойде и моментът. Въглените бяха разстлани, последва тишина в която се появиха нестинарите-една жена и мъж, които бяха по-възрастни и едно момче, може би на около 20год. Под съпровода на тъпана и пред иконата на Св. Константин и Елена, мъжът се вглъби, прекръсти се ,остана глух за околните и навлезе с бавна и сигурна стъпка а в огъня. Там заситни и не бързаше да излезе, за разлика от псвдонестинарското пробягване на огромни скокове през жарта, което бяхме гледали в Копривщица. След него върху жарта пристъпи и жената, носейки високо иконата, а след това и момчето. Всички бяха затаили дъх. Танцът продължи доста дълго, влизаха върху жарта, после около нея, накрая ритуално пренесоха няколко малки деца през жарта. Когато всичко свърши мъжът беше мокър от пот, а ръкоплясканията оглушителни. За втори път гледам подобно изпълнение. След игрите имаше доста смелчаци, които пробягаха през жарта. Не ми се мисли за изгарянията, които получиха и които бяха най-малко първа степен , но в момента не усещаха. Встрани от случващото се вече гореше огромен огън, около който веселбата щеше да продължи до зори. Погледнах нагоре и видях небе пълно със звезди, каквото се вижда нависоко в планината. Огледах се настрани и видях хора, които бяха радостни и щастливи, ослушах се и чух че оркестъра вече свири нашата прекрасна народна музика и подканя всички на хорото. Ние се намирахме в едно отдавна отминало време, но въпреки леката тъга усещането е невероятно. Пожелах си догодина или някога това пак да се случи, да не забравяме кои сме и от къде сме и старите носии пак да оживеят, а заедно с тях и духа на нашите починали близки. п.с. Музиката се чуваше в палатката почти до сутринта, малкото бакърче, което краси секцията ни е материален израз на случилото се.

Автор: Надя Сербезова

Снимки: авторът

Още снимки от Балкана: [nggallery id=15]

Това е всичко, която явно ни се “полага” да знаем за най-тежкия финансов, икономически, стратегически, екологичен и международно заробващ проект, който тежи като воденичен камък на шията на България: “Удължават договора за АЕЦ „Белене“ петък, 08 октомври 2010 София До понеделник договорът между НЕК и „Атомстройекспорт“ за строежа на АЕЦ „Белене“, който изтече на 30 [...]

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Лангдмън с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

/Фили/ След проведените в сряда дебати, българският Парламент ще гласува искането за вот на недоверие към правителството на ГЕРБ заради неговата политика в сферата на здравеопазването. Вотът бе внесен от опозиционните леви партии – БСП и ДПС, които в предишния мандат, по време на своето съвместно управление, преодоляха цели седем подобни процедури, една от които също беше по темата здравеопазване.

Всички, включително самите вносители на вота, заявяват, че не очакват той да доведе до сваляне на правителството, а до реформи в системата. Впрочем, лидерът на лявата Българска социалистическа партия Сергей Станишев по-рано каза, че от гледна точка на вносителите дори самото поставяне на искането за недоверие вече е успех, най-малкото защото катализира освобождаването на предишния здравен министър Анна-Мария Борисова и доведе до  отпускането на допълнителни 200 милиона лева за балансиране на здравната система.

Проведеният в сряда дебат обаче затъна предимно в процедурни хватки и по общо мнение се превърна по-скоро в политически цирк, отколкото в експертна дискусия по темата. Както това поведение на политиците, така и станалите вече известни идеи на новия здравен министър за реформи в системата всъщност не вдъхват особено големи надежди, че пред рухналото българско здравеопазване има светли перспективи в обозримо бъдеще. 

- Пламен, най-много коментари при дебата в сряда сякаш предизвика отсъствието на премиера Борисов. Правителството бе представено само от току-що назначения здравен министър Стефан Константинов и това се изтълкува като липса на реален ангажимент към темата от страна на кабинета. Доколко справедливо е подобно обвинение? 

- Аз не бих го мислил като справедливо или не, Фили, защото говорим за чисто политически дебат, при който обвинение от рода – отсъства, значи не се интересува, е донякъде разбираемо, а може би и ефективно като резултат сред публиката.

Иначе през последните дни премиерът Борисов изглежда наистина погълнат всъщност изцяло от здравната тема. Наложи му се в кратък срок да освободи втори здравен министър от кабинета, да назначи трети, да води тежки преговори с Лекарския съюз и да постигне споразумение, което да прекрати очакваните протести на медици. В същото време като фон опозицията и медиите бяха ангажирани активно с положението в здравната система и въпросите около предстоящия вот.

Така че за бягство от темата от страна на Борисов едва ли може да се говори, виж, някакво пресищане сигурно се е получило. Още повече, нещата в здравната сфера са, първо, сами по себе си доста сложни и второ – възелът там е допълнително завързан здраво в резултат на неправилни или хаотични действия, както и на пълни бездействия от различни правителства през годините.

Във връзка с проведения дебат обаче трябва да се напомни, че, освен премиерът Борисов, от парламентарната зала на практика отсъстваше точно субектът, който би трябвало да е в центъра на вниманието – българският гражданин. Като данъкоплатец той осигурява живот на здравната система изобщо, а като пациент страда – и то силно – от нейните недъзи. Но хората от политическата класа, на които същият гражданин плаща, за да сведат до минимум тези недъзи, по време на дебата демонстрираха, че са забравили за неговото съществуване, за сметка на частните си политически интереси. 

- Не се ли очакваше това, след като опозицията предварително заяви, че самото внасяне на вота според нея вече е успех? 

- Това изявление директно ни насочва към извода колко слаба в момента е лявата опозиция в България, след като се радва на факта, че изобщо е успяла да се добере до искане за вот, един на практика чисто технически въпрос. Но всъщност, Фили, ако оценим дебата само от политическа гледна точка, ще се окаже, че научихме интересни неща. Например в допълнение към слабостта на опозицията дойде и откритието, че нейният лидер Сергей Станишев май е не толкова политик, колкото фолклорист – след като блесна в ново амплоа на творец на вицове. И не се шегувам, Фили. За съжаление, никак не се шегувам. Още щом стана ясно предложението на ГЕРБ за нов здравен министър, Станишев се появи публично и каза, че очевидно управляващите предлагат гинеколог за този пост, защото здравеопазването в страната е с краката нагоре. Хубав виц, солиден виц, пълен с истина и базирана върху сексуални алюзии смешна горчилка от истината.

И би бил още по-хубав, ако авторът не целеше с него да манипулира обществените представи за това кой носи отговорност здравеопазването да е в картинно описаната поза. Да, управляващата партия ГЕРБ очевидно не се справя със здравната реформа – работи на парче, повече запълва дупки в системата, няма добри идеи, няма експертен потенциал, губи време в мотане и насочва парата към свирката на влака. Обаче ситуацията е такава не от днес и не от вчера. Предишното правителство, това на самия Станишев, преживя цели седем вота на недоверие, един от които беше по абсолютно същата тема – несправяне с проблемите в здравеопазването. За по-рано да не говорим. 

- Но, Пламен, всъщност проблемите не бяха ли заложени още с въвеждането на сегашната здравна система от правителството на Иван Костов? 

- Може да се твърди и това, Фили, и аз съм го казвал неведнъж, когато свеждаме разговора до събитията през последните 20 години. Макар че ако искаме да разберем правилно нещата, трябва да се заровим в генезиса на проблемите, създадени от нереалната, измислена здравна система по времето на комунизма. Казвам измислена като икономическа и социална база. Тя обаче роди у българите съвсем не измислената, а реална и трудно преодолима представа, че здравеопазването е нещо, за което друг плаща – държавата, някакви добри хора или извънземните, не знам.

На този фон правителството на Костов въведе нещо като половинчата реформа – донякъде поради липсата на време, за да я завърши, донякъде поради съпротива от различни страни, включително отвътре, от лекарската гилдия, а и от страна на пациентите. И когато Костов си отиде, следващите правителства съвсем объркаха конците. Само че те можеха да си го позволят заради периода на икономически растеж и оттам – наличието на средства, с които да запушват големите дупки. Но ето че растежът свърши и правителството на ГЕРБ се оказа в този момент на топа на устата.

Това е в политическия план на събитията. Иначе в индивидуалния – всички българи страдат от лошата здравна система през цялото време, независимо дали страната е в период на растеж или не. 

- Пламен, доколко адекватни изглеждат представените сега от новия здравен министър Стефан Константинов идеи за реформи? 

- На мен лично ми изглеждат хаотични и ми навяват съмнения, Фили, а се оказва, че и повечето първи коментари на специалисти са също в тази посока – сдържани, ако не и откровено скептични. Трудно ми е да си представя например как ще заработи една система, при която част от болниците се превръщат хем в изцяло безплатни, хем елитни здравни заведения, а в останалите пациентите ще трябва да доплащат за здравните услуги, поне частично. Новият министър изобщо не отговори на първия най-важен въпрос в това отношение – какво се случва с пациент, който няма време да чака на опашка за обслужване в безплатните болници, а няма и възможност да си плати в платените. Нереалистично изглежда също наред със съществуващата система от лични лекари да се създадат и специализирани звена, които да обслужват пациентите в часовете, когато личните лекари не работят. Това практически е връщане към старите поликлиники, но паралелното съществуване на две различни звена, които вършат една и съща дейност, ще внесе още по-голям хаос и за пациентите, и за механизмите на разплащане от страна на Здравната каса. 

- А има ли някакво ново виждане по отношение на приходите в Касата, имаше идеи за увеличаване на здравните вноски, за да се запълнят дефицитите в нейния бюджет, а оттам да се подобри и разплащането в системата….. 

- Всъщност, Фили, истинският проблем на здравеопазването не е начинът по който се формират приходите, а начинът, по който се правят разходите. И за да съм скептичен към идеите на новия здравен министър имам още една причина, която се намира не сред идеите, които чух от него, а сред онези, които не чух. Говоря за въвеждането на така наречените индивидуални партиди, лични сметки или както там се наричат. Тоест, като си плаща здравната вноска, човек да има лична сметка, в която парите влизат и която той може да ги контролира. Това е свързано с едно просто решение по отношение на приходната част – остава задължителният минимум за здравните вноски, но се премахват таваните. И оттам нататък има книжка, издадена от Здравната каса, в която пише кое колко ще струва на човек като здравна услуга, какви административни разходи се отчисляват и т.н. Всеки сам решава каква сума да внесе за здравето си, но и знае какво получава насреща. Знам, че поне в Германия това е заложено и тяхната здравна система не случайно е може би една от най-добрите в света.

Ако подобно нещо не се въведе и тук, ако парите продължават да се събират в общия кюп, а после да се харчат първо според нуждите на администрацията, а не според нуждите на пациентите – не умен експерт, дори лично Бойко Борисов или самият Господ-бог да стане здравен министър, няма как да спре огромните течове и кражби. 

- Пламен, ние сме двама неспециалисти по темата, но защо според теб това досега не е направено, ако е толкова просто, колкото казваш? 

- Не е чак толкова просто, Фили, аз само в момента го представям по възможно най-популярния начин. Но и не е чак толкова сложно.

А по въпроса защо не се прави ми хрумва само един отговор – защото на всички управляващи изглежда така им е по-изгодно. Въпреки че понякога трябва да се справят със спорадични протести на различни обществени слоеве като лекари, медицински сестри, раково болни или други ощетени пациенти, явно като цяло им е по-изгодно да имат пряк достъп до нашите милиарди, събирани от здравните ни вноски, отколкото да нямат.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

„Митът е народно предание, легенда или разказ за свръхестествени същества и действия, в които са отразени спомените за преживени случки и събития от историята на даден народ.” (източник Уикипедия)

Вярно е, че и самата Уикипедия е в известен смисъл „народно предание”, но в случая горното определение ще свърши работа. Разбиването на митове е любим спорт на всяка претендираща за напредничавост публицистична единица. И тъй като настоящата книжка подчертано твърди, че ако не е изпреварила времето си, то поне уверено пори гребена на вълната, просто няма как да не подхванем няколко разпространени мита и да ги удавим в морето на хладната си ирония.

ПОСЛУШНОТО ДЕТЕ

Представи си следната ситуация - отиваш в бар с партньора си, там срещаш негов/неин приятел, запознавате се. Приятелят ти се усмихва много мило и малко глуповато, а първото, което прави е да те попита с изтънял глас: „Слушкаш ли?” Ако си по-сприхав/а продължението на случката е: приятелят разтрива енергично челюстта си, а ти енергично подухваш натъртения си юмрук. Нека да си го кажем ясно - детето трябва да е непослушно, така то изпробва света. Когато детето седи на едно място и мълчи, това е знак, че е болно или депресирано.

ЩЕ ТИ СЕ КАЧИ НА ГЛАВАТА

Ето една чудесна илюстрация на поквареното мислене на възрастните. Много сме добри в прехвърлянето на нашите собствени недостатъци върху децата. Възрастните се качват умишлено на главата на другите, децата не го правят. Коварството и задните мисли не са присъщи на децата. Ако в един момент започнат да хитруват, то е защото ние сме ги научили на това по един или друг начин. В ежедневното си общуване с тях често забравяме, че децата са искрени и безкористни. Когато ги боли плачат, когато ги гъделичкаме се смеят. Когато са разстроени, след като сме им се скарали, те се страхуват, че щом им се караме може би вече не ги обичаме. Затова спокойно можем да ги прегърнем и успокоим.

МАЙКАТА НЕ ТРЯБВА ДА ВЗИМА БЕБЕТО СИ НА РЪЦЕ

Нещо като предговор на горния мит. Ето какво гласи той - ако майката взима на ръце бебето, когато плаче, впоследствие то ще започне да я манипулира. Това правило звучи толкова трагикомично, че според мен е измислено от някой дроид от Междузвездни войни, в опит да се подиграе на всички хуманоиди във Вселената, без обаче преди това да провери какво точно означава думата „бебе”.

ДОБРИ И ЛОШИ ДЕЦА

Категориите добро и зло са достатъчно абстрактни и с толкова размити на моменти граници, че е направо забавно, когато се лепят на децата. Добри и лоши деца е също толкова абсурдно, колкото лоши жирафи или добри вълци. Виж, лошо куче, това съществува. „Лошо куче, открадна бисквитка, лошо куче!”, сочейки с пръст към кучето казва Човекът. А кучето му отговаря „Кой си ти, че да ме съдиш? Ти създаде геноцида, и атомната бомба, унищожаваш природата и биоразнообразието, твоят боклук вече дори лети из космоса… а аз ОТКРАДНАХ БИСКВИТКА?!” Нещо такова би могло да отговори и детето, ако можеше да се изразява толкова добре, колкото това куче.

„ТОЙ БОЯТ ИЗГРАЖДА, ТО НЕ Е ДА РАЗГРАЖДА”

Образът на Учителя на Камен Донев е мил, роден образ, който обяснява всичко по-добре от всяка психологическа школа. „И досега като ме срещнат някои момчета, викат така и така… и куто му шибна едно - то са упрай!” Най-лесното е, като не знаеш какво да кажеш на детето, да му шибнеш едно. Едно профилактично шамарче, нищо кой знае какво. Още повече, че детето веднага „се оправя”. Детето е като телевизор - не работи добре, тупнеш го веднъж, оправя се. Така го тупваш от време на време, докато накрая спре да предава сигнал завинаги, защото нещо в него се е пречупило. Ето какво - ако държим на детето поне колкото на телевизора, вместо да го тупваме, по-добре да намерим търпеливо проблема, ако се налага дори с помощта на специалист.

ДОБРЕ ГЛЕДАНО ДЕТЕ Е НАХРАНЕНОТО ДЕТЕ

Няма значение дали го биеш, дали му говориш зле, дали не ти дреме за неговите проблеми, дали изобщо го чуваш някога какво ти говори - важното е да си изяде всичко, в точно определен час и да си легне да спи. Ако не му се яде трябва да бъде натъпкано насила и в никакъв случай да не става от масата докато не си изяде всичко
„иначе няма десерт”. С това родителският дълг е изпълнен. До следващото ядене.
Знам, че между нас няма такива родители, нали?

—

Текстът е част от Програмата на Форум Родителство 2010